Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (18)

Глава 18

Частната алея, водеща към Фокс Хаус, беше дълга почти цяла миля и ако великолепната карета на Уорд не бе убедила Юджиния, че е богат като Крез, имението му щеше да я убеди.

Може би бе богат колкото нея.

Тази мисъл й се стори интересна. Беше свикнала с обожатели, които се интересуваха от богатството й. Но, разбира се, Уорд не беше обожател, а клиент.

Клиент или не, когато влязоха в мраморното преддверие, тя почти очакваше да я грабне на ръце и да я понесе по стълбището.

Но Руби и Клотилд ги следваха по петите; втората карета ги бе настигнала и през последните няколко мили се движи плътно зад тях. Така че благоприличието бе запазено.

Уорд представи иконома си, Гамуотър — човек с необикновени вежди, които подскачаха нагоре-надолу като пухкави гъсеници. Той незабавно изпрати един лакей да придружи Клотилд до спалнята на Юджиния. По-късно щяха да занесат пътническия й сандък.

— Бих искал да ви запозная с децата — обърна се Уорд към Юджиния. — Да придружим ли Руби до детската стая?

Детската стая беше голяма и приятна, с високи прозорци. Беше валяло; по бръшляна, който се виеше покрай прозорците, блестяха капчици, отразяващи топлото сияние на разпръснатите из цялата стая лампи.

Вниманието на Юджиния се насочи право към момиченцето в отсрещния край. То беше с мръсен черен воал и бе застанало върху обърнато нощно гърне. Бе разперило едната си ръка, сякаш декламираше, а аудиторията му се състоеше от момче, което седеше с кръстосани крака на пода с гръб към тях.

Когато влязоха, Лизи млъкна по средата на изречението, а Отис се извъртя да види кой идва, преди учтиво да стане.

— Слизай от гърнето, Лизи! — разпореди се Уорд. — Много се надявам да е било празно, когато си го превърнала в сцена?

— Да, разбира се! — възмути се тя и скочи на пода.

— Искам да ви представя на госпожа Сноу — каза Уорд. — Тя любезно се съгласи да остане няколко дни, докато намерим нова гувернантка.

Юджиния им се усмихна.

— Много се радвам да се запознаем, госпожице Дарси, Лорд Дарси.

Отис направи рязък поклон и измърмори нещо. Лизи не направи реверанс, но обяви иззад воала си, че й е много приятно. Очевидно предстоеше много работа, преди да могат да представят децата пред обществото.

— Това е Руби, която ще бъде ваша бавачка, докато дойде гувернантка — добави Уорд.

Руби прекоси стаята, усмихвайки се с онази енергична доброта, която я правеше идеална за „Сноу“.

— Махате ли някога воала, госпожице Лизи?

— Не много често — отговори момиченцето.

— Е, стига да си миете лицето и да се измивате зад ушите, предполагам, че няма да има проблем — продължи Руби. — Но ако нямате нищо против, бих желала да го изпера хубаво довечера, след като си легнете.

Лизи очевидно нямаше нищо против.

— А вие, лорд Дарси? Какво имате там? — попита Руби.

— Това е Джарвис — съобщи Отис и седна обратно на пода.

Юджиния направи крачка назад и инстинктивно сграбчи ръката на Уорд. Той се наведе към нея и каза в ухото й:

— Джарвис е много възпитан.

— Джарвис, така ли? — попита Руби. — С какво е облечен?

— Наметалото му за операта — обясни Отис. — Сега сме на театър.

Юджиния си напомни, че не е страхливка, и се насили да се приближи малко, за да види как изглежда наметало за опера, ушито за плъх. Мъничката одежда бе ушита от парче изящно червено кадифе. Беше завързана на врата на охранено плъхче със златиста козинка и блестящи черни очички.

Джарвис седеше на коляното на Отис и не проявяваше желание да се хвърли към Юджиния и да се закатери по полата й, затова тя се приближи още малко.

— Джарвис има ли нещо против, че носи дрехи? — попита тя.

Отис имаше валчестите колене и рошавата коса на всички момчета на тази възраст. Освен това имаше тревожно прям поглед, който Юджиния беше виждала у друго същество от мъжки пол — брат му.

— Джарвис е съгласен — съобщи й момчето. — Има четири-пет костюма за различни случаи.

— Но червеното кадифе му е любимото — обади се Лизи. — Панталоните не му харесаха.

Това се стори логично на Юджиния.

— Коя пиеса изпълняваше? — попита тя, обръщайки се към сестричката на Отис.

Лизи беше извънредно слаба за деветгодишно момиченце. Но гласът й долетя иззад воала със силата на жена:

— Една сцена от „Такъв е животът“ на Конгрийв^[1]. Беше една от любимите пиеси на баща ми.

— Научих тази пиеса наизуст, когато бях на твоите години! — възкликна Юджиния.

Лизи нададе тих писък и отметна воала, иззад който се показаха бяло лице и огромни очи. Тя посочи с пръст право към Юджиния.

— „Сър Сприхав, ти си въплъщение на словото!“

— „Уитуд — отговори Юджиния, — ти си унищожител на разума!“

— Нямам представа защо и двете сте научили наизуст точно тази пиеса — обади се Уорд и в гласа му се промъкна укорителна нотка. — Ако си спомням правилно, тя е доста неприлична.

— Любимата ми е „Щеше, стига да можеше“ на Етъредж^[2].

— Старият сър Оливър Кокууд? — възкликна Юджиния. — Разбира се!

— Оливър Кокууд^[3]? — повтори Уорд и смръщи вежди.

Лизи скочи обратно на гърнето и отново разпери ръка.

— „Съпружеска ревност — Боже, пази ме! За клетата дама туй предвещава хиляди скърби, честта ще загуби, покоя и…“

Тя направи драматична пауза. Юджиния почувства, че Уорд не се наслаждава на представлението — той се мръщеше, — но все пак покорно изрече думата:

— Удоволствието.

— „Също толкова лошо, аз този град ще загубя“ — завърши Лизи. — Изпращат я в провинцията. Всъщност точно това се случи с мен и Отис.

— Имаш чудесен стил на декламиране — каза й Юджиния. — Тези реплики не са ли от „Съпругата провинциалистка“, а не от „Щеше, стига да можеше“?

— Смесвам ги наум — призна Лизи и отново слезе от гърнето. — Това е една от причините, поради които татко казваше, че съм ужасна актриса. Вие познавахте ли баща ми, госпожо Сноу?

— Съжалявам, но не го познавах — отговори Юджиния.

— И той беше ужасен на сцената, затова се занимаваше със завесата.

— Ще трябва да ви помоля да ми помогнете да ви приготвя за лягане — намеси се Руби. — Джарвис в къщата ли спи?

Отис го притисна до гърдите си.

— Да!

На Руби не й мигна окото.

— В кутия ли спи? Не обичам животните да спят в едно легло с хората.

— Той спи с мен! — настоя Отис и гласът му се извиси.

— Имам една кутийка за панделки, която е с точния размер — обади се Юджиния. — Подплатена е с меко зелено кадифе и мисля, че изтънчено животинче като Джарвис много ще я хареса.

— Така ще е по-сигурно за него — подкрепи я Руби. — Ами ако някоя нощ го затиснеш?

— Няма да го затисна — заяви Отис.

— Не знам със сигурност дали камериерката е взела кутията, но можем веднага да я попитаме, ако господин Рийв ме заведе в стаята ми — каза Юджиния.

— Предполагам — измърмори неохотно Отис, — че с Джарвис ще дойдем да видим дали ще му хареса.

— Джарвис пътува извън детската в брезентова торба — обади се Уорд.

— Тя е за всеки ден — каза Отис и пъхна Джарвис в кадифена торба с панделки с пискюли.

Оставиха Руби да надзирава банята на Лизи.

— Джарвис има изискан гардероб — отбеляза Юджиния.

— Майка ми му уши наметалата, преди да умре — отговори Отис.

Изненадана, Юджиния погледна към Уорд, но не можа да разбере какво означава изражението му. Трудно й беше да си представи лейди Лизет да шие. Това говореше за майчинска страна в характера й, каквато Юджиния не очакваше.

— Значи ще дадете на момчето кутията си за панделки, госпожо? — прошепна Клотилд няколко минути по-късно, изпълнена с неодобрение. — Тя беше подарък от баща ви, не е ли така?

— Просто стара кутия от пури — отговори Юджиния, извади панделките и подаде кутията на Отис. Той внимателно огледа зелената кадифена подплата и обяви, че на Джарвис сигурно ще му хареса да спи тук.

След като оставиха Отис и Джарвис в способните ръце на Руби, Уорд изведе Юджиния от детската стая. Умът на младата жена кипеше, докато вървяха по коридора към крилото за гости.

— Лизи е забележителна — каза тя.

— Защо, защото запаметява неприлични диалози, макар и неправилно? — попита сухо той.

Юджиния го погледна внимателно.

— Нали не се сърдите, че е научила наизуст една пиеса или поне части от няколко пиеси?

— Учудих се, че я окуражавате.

— Ами! — отвърна нехайно Юджиния. — На нейната възраст бях запленена от пиесите.

Уорд погледна към нея и поклати глава.

— Прощавайте, но това не ми се струва особено успокоително. Тя трябва да стане дама, Юджиния. Истинска дама.

— Уверявам ви, че следващата гувернантка, която ще изпратим, ще помогне.

— Само си представете, ако Лизи започне да цитира герой на име Оливър Кокууд в някоя бална зала. Може би ще е по-добре да оставя на баба си да отгледа децата.

В гласа му имаше нотка, която подсказваше, че наистина го обмисля. Юджиния поклати глава.

— Херцогинята ще смачка духа й, а вие ще го поддържате.

Стигнаха до вратата на спалнята й, Уорд се облегна на стената и сведе поглед към нея.

— Сега, когато Лизи знае, че и вие изпитвате страст към театъра, ще започне да ви досажда всеки път, когато ви види.

— Ако я насоча към по-приемливи пиеси, по-спокоен ли ще се чувствате?

Ще го оценя високо.

— Шекспир е очевиден избор — каза тя. Но не можа да се сдържи: — Може да я науча на „Много шум за нищо“.

— Чудесно — отвърна Уорд с веселостта на човек, който не се интересува и не знае нищо за най-великата английска пиеса на всички времена.

— Бенедикт е един от любимите ми герои. „Ще живея в сърцето ти — цитира Юджиния и му се усмихна широко, — ще умра на гръдта ти, ще бъда погребан в очите ти.“^[4]

— Ще живея в… ще умра на гръдта ти? Какво иска да каже с това „ще умра“?

— Вие какво си мислите?

Юджиния още се смееше, докато затваряше вратата след себе си, смееше се толкова силно, че се наложи да се облегне на стената.