Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (11)

Глава 11

Фокс Хаус

23 май 1801

Уважаема госпожо Сноу,

Госпожица Мидж ще добави своя собствена бележка към това послание. Аз ще бъда кратък. Заловиха Отис да взема назаем официалната огърлица на селския кмет — престъпление, към което го е подтикнала сестра му. Мотивът му не е бил лично облагодетелстване — Лизи възнамерявала да използва силата на огърлицата, за да превърне няколко рози в оръжия за намиране на истинска любов.

Ако това ви се струва объркващо, или дори невероятно, с мен е същото. Оказа се, че сестричката ми има изумително въображение; за съжаление находчивостта й е правопропорционална на антипатията на госпожица Мидж към магията, колкото и неефективна да е (защото насърчава езичеството и подкопава устоите на християнските ценности). Госпожица Мидж несъмнено ще ви разясни чувствата си, когато се видите.

Причините за заклинанието са неясни, но очевидно Отис е трябвало да закачи огърлицата на един розов храст, за да може слънцето да я огрее „напълно“, а после да занесе на сестра си четири рози.

Имаме нужда от помощта ви.

Уорд

— Какво, за бога, си мисли, че мога да направя аз? — попита Юджиния, загледана в писмото. — Да върна времето и да попреча на момчето да открадне онази кметска огърлица?

— Предполагам, че лорд Дарси е можел да започне кариерата си на крадец с нещо не толкова ценно — отбеляза Сузан.

— Случвало ли се е някое от нашите деца да краде ценности?

Това беше едно от нещата, които би трябвало да може да каже и насън, но не се сещаше за нищо.

Сузан изсумтя.

— Нали не си забравила миналогодишното състезание „Най-невъзпитаните“? Едно от децата на херцог Флечър, не помня кое, крадеше безброй неща. Не помниш ли златната клечка за зъби?

— Е, да, разбира се, но това беше различно. Не беше за материална изгода.

— И това не е — изтъкна Сузан. — Гувернантката на Флечър дори не спечели „Най-невъзпитаните“ заради златната клечка, макар че след като изимитира реакцията на херцога, спечели няколко номинации за „Най-ожалваната“.

— Не мога да си спомня, преди да е имало нещо такова — измърмори Юджиния.

— Опитвам се да не те обременявам с неприятните подробности, за да можеш да поддържаш добри отношения с родителите.

Обикновено Сузан работеше с гувернантките, докато Юджиния се занимаваше с работодателите им.

— Някои от нашите деца са истински негодници.

— Не бива да ги обиждаме — нали са наши — възрази Юджиния и се намръщи.

Сузан не й обърна внимание.

— Ако реша да се ориентирам към престъпния живот, ще предпочета да открадна златна огърлица вместо, да речем, златна клечка за зъби. Това означава, че Отис е по-интелигентен от потомъка на Флечър, макар да се съмнявам, че Негова светлост ще се съгласи.

— Изобщо не знам какво да отговоря — призна Юджиния.

— Той те умолява да отидеш, Юджиния. Очевидно е какво трябва да направиш: трябва да заминеш за Оксфорд — каза Сузан. — Аз ще поема ангажиментите ти за три дни. И ще те помоля нещо: оттам отиди в имението на баща си и си почини както трябва.

— Не мога да отида в Оксфорд! — възрази Юджиния. Думите излязоха с мъка от гърлото й. — Просто не мога, Сузан. Господин Рийв е твърде… Не. Не съм готова.

Мисълта да влезе в къщата на Уорд — за свой срам Юджиния не можеше да мисли за него с друго име, освен с това, с което той подписваше писмата си — я караше да се чувства отмаляла. Полудяла. Пламнала.

Сузан се намръщи, но Юджиния поклати глава.

— Не.

— Добре, значи ще трябва да разчитаме на госпожица Мидж — каза Сузан с очевидна неохота. — Ще пиша на господин Рийв и ще му обясня, че нямаме опит с предразположение към кражба. Няма да му споменавам, че Отис е надминал потомъка на херцог Флечър — добави тя и се подсмихна.

— Благодаря — въздъхна Юджиния. — Ако баща ти само знаеше какво ме подтикваш да направя, Сузан.

— Ще се отрече от мен — отвърна весело приятелката й, наведе се и я целуна по бузата. — Правя го само защото те обичам. Утре нямаш срещи. Остани си у дома.

Същата вечер Юджиния мина през къщата, в която с Андрю бяха започнали семейния си живот. Около нея прислужниците се движеха забързано, улисани в работата си. Един лакей й поднесе лека вечеря, която тя изяде в спалнята си. Изкъпа се, облече си нощницата, изми си зъбите.

Легна си и засънува.

Разбира се, сънува Андрю. В това нямаше нищо странно — сънуваше го поне веднъж седмично. Той беше нейната скала, стабилният център на света й.

В съня й двамата бяха в трапезарията и Андрю се бе отпуснал до масата и въртеше нещо в ръцете си. Юджиния не можеше да види какво е. Той не спираше да говори за някакъв кон, който беше купил и който имал очи на еднорог.

Юджиния се стресна, събуди се и продължи да лежи в тъмното. Спомни си колко много говореше Андрю. Тогава обичаше да го слуша. Той имаше такова категорично мнение по всички въпроси. И винаги, винаги знаеше кое е правилно.

Ако заявеше, че някой кон има очи на еднорог, значи беше така. Това, че нито той, нито тя бяха виждали такова създание, нямаше значение. За нея увереността на Андрю бе истинско спасение след ентусиазирания хаос, в който бе израснала.

Къщата на баща й беше удобна, неподредена, пълна с книги и чудновати предмети от целия свят. Той обичаше да се занимава с фехтовка в дългата картинна галерия, да се нахвърля и парира със състезателна страст, докато Юджиния го наблюдаваше от сигурното си място зад един стъклен шкаф.

Андрю никога не би размахал шпага в къщата, така както не би оставил и купчина книги върху пианото. Не, той обзаведе дома им с безупречен вкус. Нито една подробност не беше прекалено незначителна — от това дали гривата на коня отива на каретата, до цвета на булчинския чеиз. Инстинктивният му усет за съвършенство диктуваше всяка подробност от живота им.

Една нощ дори изхвърли копринена нощница, която й бе подарила мащехата й, защото тъмносиньото не отиваше на косата й.

— Приличаш на фойерверк — цялата червена и синя, и готова да избухнеш — каза той засмян, докато взимаше нощницата и я мяташе в коридора. — Единственото място, на което ти е позволено да избухваш, е в леглото с мен.

А после я взе в прегръдките си, отведе я в леглото и тя забрави за нощницата.

Досега. Странно, но изпита тъга за момичето, което беше тогава — момичето, което обичаше онази нощница и се чувстваше красиво с нея.

Колко млада беше!

И колко прост бе животът й тогава!