Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (15)

Глава 15

След като се качиха в каретата, Юджиния се намести на седалката с чувството, че е била подложена на публичен съд.

— Вече разбирам защо искате децата да останат под вашите грижи — обърна се тя към Уорд.

— Цяло чудо е, че майка ми не беше дори по-смахната — отговори той.

Юджиния му се усмихна съчувствено. Нямаше какво да кажат повече по темата. Тя дръпна кадифените завеси, прикрепени към долната и горната част на прозорците. Очевидно Негово кралско височество не бе имал желание минувачите да го виждат в каретата заедно с госпожа Джордан.

— Кочияшът ви се движи в грешната посока! — възкликна тя. — Казахте ли му да ни върне пред моята къща?

Уорд се бе отпуснал на отсрещната седалка и я разкъсваше с пламенен поглед.

— Не.

Тя почти се поддаде на дрезгавината на гласа му, на неизреченото обещание, но после проумя какво й казва.

— Не мога да прекарам деня с вас. — Макар че при тази мисъл в стомаха й запулсира топлина. Тя отново дръпна завесата.

— Това е Читуик Хаус!

— Май се движим с чудесна скорост.

Всички следи от желание излетяха от тялото на Юджиния. Тя изпъна гръб и усети пробождане на тревога.

— Какво искате да кажете?

Той й се усмихна.

— Движим се към пътя за Оксфорд.

Думите закръжиха в съзнанието й, докато накрая ги осмисли.

— Какво? Аз не… Какво правите, господин Рийв?

— Отвличам ви.

Тя впери поглед в него и се опита да разгадае изражението му.

— Вие шегувате ли се?

— Съвсем не.

— Да не би по някакъв начин да съм създала впечатлението, че смятам да посетя къщата ви? — попита остро тя. Гласът й се извиси, обзе я гняв.

— Не сте. Аз…

Тя го прекъсна:

— Допускате огромна грешка, господин Рийв. — Беше толкова ядосана, че едва успяваше да говори членоразделно. — Веднага обърнете тази карета, или пак ще се озовете в затвора!

Той се наведе напред.

— Юджиния, моля ви, изслушайте ме! Имам нужда от помощта ви. Наистина съм отчаян. Тази сутрин говорих надълго и нашироко с госпожица Лойд-Фантил и се съгласихме, че вие сте най-голямата ми надежда — може би единствената ми надежда — да задържа децата.

През цялата сутрин и следобед гласът му беше безгрижен, дори когато бе предрезгавял от желание или смях, — но сега думите му прозвучаха много сериозно.

Тя го погледна втренчено.

— Щом толкова се нуждаете от помощта ми, защо си губихме времето в сладкарницата? Защо не обяснихте веднага?

— Госпожица Лойд-Фантил предложи да ви заведа в „Гънтър“, докато ви приготвят багажа.

— Клотилд ли? — попита Юджиния и обърна глава, сякаш камериерката й по някакво чудо се бе появила в каретата.

— Камериерката ви пътува след нас с отделна карета, придружавана от онази млада жена Руби, прислужничката в „Сноу“.

Юджиния зяпна от изненада.

— И Руби ли?

— Госпожица Лойд-Фантил ми каза, че Руби се приспособява бързо към всякакви ситуации, освен това е свикнала с непослушни деца. Смята, че Руби ще може да ни помогне. Разбирате ли, онзи ден госпожица Мидж напусна поста си.

Юджиния отвори широко очи.

— Доброволно — добави той. — Обяви, че къщата ми била диво и нечестиво място, а брат ми и особено сестра ми — езичници и на думи, и на дела.

Имаше чувството, че някой й е изкарал въздуха. Яростта й отстъпваше пред смайване.

— Аз… аз съжалявам да… не, ужасена съм да го чуя. Моите гувернантки не напускат работата си без изключително сериозни основания и голямо предизвестие, уверявам ви!

— Съобщи ми, че заниманията на Лизи с това, което нарече „черни изкуства“, били нечестиви, ако не и богохулни, особено след като разбра за опита й да призове заека — поясни Уорд. — Освен това има категорично мнение за настояването на Отис, че неговият плъх има душа. Опитите й да ги научи на вечерна молитва, например, пропаднаха, след като Отис отказа да спре да се моли Джарвис да отиде в рая с него.

През всичките години, откакто ръководеше агенцията си, Юджиния никога не се бе сблъсквала с подобни обстоятелства.

— Аз инструктирам всичките си гувернантки да не се месят във въпроси, свързани с религиозните доктрини. Това, дали плъховете имат душа, или не, очевидно представлява теологичен въпрос, на който не сме компетентни да отговорим.

Беше смаяна. Не можеше да повярва, че Алития Мидж е напуснала поста си.

— Заминала си е, без да ви предупреди? Без да ви даде шестседмично предизвестие?

— В нейна защита, предвид силните й чувства по отношение на религията, трябва да кажа, че сметна брат ми и сестра ми опасни за духовния си мир. Вчера Лизи отказа да се помоли за душата на майка си и каза на госпожица Мидж, че ако лейди Лизет е в рая, би предпочела да отиде на другото място.

— Мили боже! — ахна Юджиния.

— След това призна, че нарочно е хвърлила молитвеника на гувернантката си в езерото, за да попречи на госпожица Мидж да чете на глас молитви за мъртвата.

— Ужасно съжалявам — промълви безпомощно Юджиния. — Пращала съм госпожица Мидж в две домакинства и макар че не е най-благата сред гувернантките ми, мога да разчитам, че няма да избухва в плач или да припада.

— Следващата ни гувернантка не трябва да плаче, да припада или да се моли — каза сухо Уорд.

— Във всеки случай това не оправдава това импровизирано пътуване до Оксфорд. Би трябвало да съм в „Сноу“ и да помагам на Сузан да ви намери трета гувернантка.

Уорд скръсти ръце на гърдите си.

— За съжаление, когато госпожица Мидж реши, че душата й е в смъртна опасност, се изповяда пред местния свещеник, господин Хаусън.

— Предполагам, че едва ли сте посещавали утринните служби и сте предразполагали местното духовенство? — попита с надежда Юджиния.

Той й отправи саркастичен поглед.

— Аз съм копеле, Юджиния. Англиканската църква отказва дори да кръщава копелетата, така че се съмнявам, че ще бъда добре дошъл на църковна служба.

— Това е ужасно! — възкликна Юджиния. — Много съжалявам, че ви изключват така.

— Не ми пука. Но е много важно този слух да не стигне до ушите на херцогиня Гилнер, затова трябва да умилостивя Хаусън, преди възмущението му — госпожица Мидж откри в него сродна душа — да се разпростре отвъд селото. Утре с Лизи имаме среща с него.

Юджиния започна да обмисля това затруднение. Уорд беше прав: слуховете за езичество във Фокс Хаус щяха да унищожат защитата му срещу молбата на херцогинята.

— Можете ли да обясните на Лизи, че не бива да говори къде се намира майка ви в отвъдния свят?

— С нея вече обсъдихме доколко е препоръчително да оставим хората да вярват, че майка ни седи на пухкав облак и пее химни, макар че Лизи не е съгласна. Бях сигурен, че едно кратко посещение в църквата ще се окаже достатъчно, особено ако е придружено с голямо дарение. Но снощи разбрах, че в църквата ще идва един епископ.

— Много жалко — отбеляза Юджиния.

— Не смея да чакам посещението му да приключи. Пастор Хаусън има категорично мнение по въпроса за магията — тоест, вярва, че съществува.

— За бога! — възкликна Юджиния. Шокът, който изпитваше, бързо се смени с отчаяние. — Не мога да повярвам, че госпожица Мидж е приела сериозно тези глупави заклинания!

— Според мен не ги прие, но остана ужасена от безразличието на брат ми и сестра ми към Англиканската църква. Вашата помощничка, госпожица Лойд-Фантил, се съгласи с мен, че забележителната директорка на агенция „Сноу“ ще е ценен съюзник пред епископа.

— Разбирам — кимна Юджиния. — Все едно, това не обяснява защо просто не ме помолихте. Не е възможно да сте смятали, че при тези обстоятелства ще откажа да изпълня молбата ви. — Въпреки волята й гласът й издаваше, че е засегната.

Уорд обви пръсти около преплетените й ръце.

— Нито за миг не съм се съмнявал, че ще дойдете с мен — увери я той и й се ухили лукаво. — Но винаги съм искал да отвлека някоя жена.

От устните на Юджиния се изтръгна сепнат смях.

— Наистина ли?

Той кимна сериозно.

— Наистина. Да изчезна в нощта…

— Следобеда — поправи го тя.

— В следобеда — с красива духовита жена, бутилка бяло вино и студено печено пиле.

Юджиния поклати глава. Този ден ставаше все по-странен.

— Значи отвличането ви е любимо развлечение?

— Никога досега не съм го правил. Но ако желаете, с радост ще го превърна в любимо развлечение.

— Само си представете, ако се бяхте поддали на този странен импулс и вместо мен бяхте отвлекли госпожица Петуния! — засмя се Юджиния и раздразнението й се стопи. — Всяка жена, която отвлечете, има право да настоява за брак. Оставихте бъдещето си в моите ръце.

— Не бих имал нищо против да съм във вашите ръце — увери я Уорд и в погледа му проблесна дива, чувствена жажда.

Юджиния се чувстваше замаяна, сякаш във вените и бълбукаше шампанско. Тя измъкна ръцете си от неговите и се дръпна назад, защото в противен случай трябваше да се наведе напред и да го целуне.

— Вие сте похитител с късмет, господин Уорд. В момента нямам желание да се омъжвам повторно.

— И аз нямам.

За миг в каретата се възцари усещане за съвършена хармония. Сърцето на Юджиния подскочи. Осъзна, че току-що са се споразумели… за нещо.

Точно когато беше на път да изпадне в паника — наистина ли беше сигурна, че иска да има affaire? — тя отново погледна към Уорд. Ако си променеше решението, той с готовност щеше да го приеме.

— Госпожица Лойд-Фантил ме увери, че като вдовица можете да пътувате без компаньонка. Но ако изпитвате дори най-леко съмнение, можем да спрем и камериерката ви ще се качи при нас.

— Няма нужда — каза Юджиния.

Уорд ликуваше. Юджиния беше негова и независимо дали искаше да го признае, скоро щеше да стане негова във всяко отношение.

Чувстваше се възбуден като неопитно момче — членът му се беше втвърдил, ниско в корема му тлееше желание, а тестисите му изпращаха предупредителни сигнали. Тази реакция нямаше нищо общо с красотата й — това, което го запленяваше, беше нейната самоувереност, духовитостта й. Тя беше така жива… поне когато захвърлеше фасадата на благоприличие, която носеше като маска.

— Усещам, че сте взели решение — каза той, решен да хване бика за рогата.

— За какво? — попита тя, наклони глава и по палтото й падна блестящ водопад от червена коса.

— За нас.

— За „нас“ ли? Няма никакво „нас“.

Истината обаче бе, че общуваха без думи. Истинският разговор оставаше неизречен.

„Ще те направя блажено щастлива“ — обеща й той. Безмълвно.

Тя вдигна вежди. „Но дали това ще си струва загубата на репутацията ми?“

— Ще има „нас“ — отсече Уорд на глас. — Вие сте моя, Юджиния Сноу.

— Аз не съм на никой мъж — поклати глава тя.

— Но сте били на съпруга си — напомни й той с абсолютна увереност. Знаеше без никакво съмнение, че Юджиния бе отдала на съпруга си сърцето и душата си.

Проклетият Сноу!

Започваше да го мрази, нищо че беше мъртъв.

— Аз бях негова, а той беше мой — потвърди тя с крива усмивка.

— Като в приказките — отговори Уорд, без дори да се опитва да прикрие ръмженето си.

— Не искахте ли да ми предложите чаша вино от тази превъзходна кошница? — попита Юджиния.

Той се наведе и отвори кошницата.

— Разкажете ми за него. — Извади бутилка вино. — Беше ли хубав като вас?

— Много по-хубав — промълви Юджиния и в очите й се появи лека замечтаност. — Приличаше на Адонис. Всички дебютантки копнееха да ги забележи.

— Но той избра вас?

— Танцувахме цяла нощ.

— Това наистина е като в приказките — каза той и й подаде чаша вино.

Тя отпи една глътка.

— В приказките принцът не се дави, докато спасява принцесата.

Уорд се задави с виното си.

— Злополуката с лодка?

— Аз се давех и той ме спаси — каза тя и вдигна чашата си в очевиден поздрав към съпруга си.

Уханието на виното — ухание с нотка на цветя — изпълни каретата. Уорд наблюдаваше как гърлото й се свива, докато преглъща.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи?

Тя сви рамо.

— Лодката се преобърна; аз не можех да плувам. Беше толкова глупаво! Виждахме брега, но се оказа, че човек може да се удави съвсем близо до сушата.

Единственият отговор, който му хрумна, беше ругатня, затова се въздържа.

— Минаха толкова години. Простих си, задето оцелях, но навремето беше непоносимо. Видях го как потъна и не изплува повече.

— Той никога не би направил друг избор — каза Уорд, като се стараеше гласът му да звучи прозаично. Допи си виното, взе нейната чаша и сложи и двете в кошницата.

Усмивката й бе изпълнена с печал.

— И аз си го напомням.

Каретата се люшна под тях и Юджиния поклати глава с внезапно нетърпение.

— Защо говорим на такава тъжна тема?

— Изпълняваме стъпките на познат танц — каза Уорд и за миг се изправи в люшкащата се карета, за да седне до нея. Толкова близо, че кракът му докосна нейния.

— Танц ли? — попита тя.

— Танц.

Устните му докоснаха извивката на ухото й. Тя и сега ухаеше на ягоди — не сладки или блудкави, а на нещо по-диво от цветята, нещо тръпчиво.

Юджиния се отдръпна и хладината в очите й му подсказа, че не желае нито целувката му, нито допира на бедрото му.

Той обаче се учеше да я разчита. Да я разбира.

Когато се чувстваше застрашена, госпожа Юджиния Сноу се скриваше зад маската си на дама като в броня.

— В тази стъпка на танца ви предлагам себе си — каза той. — Подарък, макар да признавам, че според мен диамантите биха били много подходящи.

Когато мазолестият му пръст докосна ямката на ключицата й, Юджиния почувства как я залива топлина, сякаш от него се излъчваше жар. Вратът… такова невинно място. Но когато пръстите на Уорд се плъзнаха бавно, бавно под ухото й, а очите му останаха приковани в лицето й, тя усети допира му във всичките си най-чувствителни местенца.

Ръката му се плъзна зад тила й. Погледът му не се откъсваше от лицето й — чакаше разрешение. Юджиния не си спомняше такова желание. По кожата й сякаш течеше огън. Не, не беше така! Със сигурност беше изпитвала същото с Андрю.

Това беше чисто физическа реакция, отклик на жена към мъж…

— Обичах съпруга си — чу се да изрича тя.

Ласката на пръстите престана и Уорд кимна. Очите му бяха изпълнени с уважение.

— Сигурен съм, че е бил добър човек, Юджиния.

— Той беше велик човек! — поправи го тя с яростна настойчивост. — Щеше да промени нещата в Камарата на лордовете. Щеше… щеше да направи толкова много.

През тялото й преминаваше сладка жажда с такава сила, че тя не можеше да повярва, че е чакала седем години, преди да я почувства пак.

— Може ли да ви целуна? — попита Уорд.

— Да.

Главата й се наклони под идеален ъгъл за целувката му, отговори му, но отговори и на самата себе си. Щеше да направи това, това.

Крачката, която щеше да я отдалечи от Андрю. Крачката встрани от смъртта, към живота. Тя щеше да бъде съвсем малка, но Юджиния знаеше, че ще промени всичко.

Щеше да спре да се крие в кабинета си. Щеше да започне да ходи на балове и театър — навремето обичаше пиесите — и някой ден в живота й щеше да се появи мъж с елегантния чар и joie de vivre^[1] на Андрю.

Но още не. Първо щеше да си достави удоволствие, да се научи да живее в света, а не в манастира, който представляваше агенция „Сноу“.

Когато устните на Уорд докоснаха нейните, тялото й потръпна, сякаш се събуждаше от седемгодишен сън. Тя вдигна ръце и ги обви около врата му.

Вече не беше омъжена. Не беше и девственица. Нито пък млада. Все пак може би трябваше да обясни ясно намеренията си за бъдещето. Не искаше да го нарани, защото Едуард Рийв може и да беше един от най-силните и упорити мъже, които бе срещала, но й се струваше, че може да бъде наранен.

Точно когато той се канеше да задълбочи целувката, тя се отдръпна и обхвана с ръце лицето му.

— Уорд — прошепна тя.

Интелигентни очи, пламенни и изпълнени с желание.

— Юджиния — отговори той. Нейният глас пулсираше от желание, но неговият беше спокоен.

Тя дълбоко си пое въздух. Докато ръководеше „Сноу“, бе разбрала колко е важно нещата да са ясни.

— Може би завинаги ще остана влюбена в Андрю. Не съм готова да се омъжа повторно и не бих желала да мислите за мен в тази светлина.

— Разбирам — каза Уорд и сложи ръка върху нейната, която бе подпряна на седалката помежду им. — Това, което обмисляме, са нежности, които могат да бъдат разменени между приятели, Юджиния.

Погледът й се стрелна към ръцете им без ръкавици. До неговата ръка пръстите й изглеждаха още по-тънки.

— Приятели — повтори тя, развеселена от това извъртане.

— Между двама добри приятели може да съществуват безброй интимности, за които никога да не споменават на обществено място или пред други хора.

Ръката й се размърда под неговата като спасено птиче, паднало от гнездото. Все пак той се наведе към нея бавно, даде й възможност да се отдръпне, ако пожелае.

Тя не пожела. Всъщност затаи дъх, докато устните на Уорд докоснаха нейните, а устата й се отвори във въздишка. За миг двамата просто продължиха да дишат един и същи въздух, после едната му ръка се обви около пръстите й, а другата я привлече към него и езикът му се плъзна в устата й.