Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (21)

Глава 21

За времето, необходимо на кръвта му да се охлади, Уорд установи, че не може да спре да се усмихва. Беше запленен от чувствеността на Юджиния, от прямотата й, от смеха й.

Дори от начина, по който се преструваше на дама и го поставяше на място, въпреки блясъка в очите й.

Тя не приличаше на нито една от жените, които беше срещал. Сега вървеше по коридора пред него и той идеално разбираше, че всяко завъртане на тези закръглени бедра е предназначено да го докара до лудост.

Когато стигна до края на коридора, Юджиния погледна през рамо и проклет да е, ако не изглеждаше напълно спокойна. Сякаш почти не стигна до края в ръцете му.

Знаеше, че е така.

Дъхът й беше секнал и тя бе започнала да се извива срещу него, стиснала раменете му с пръсти. И то само защото целуваше гърдата й.

За пръв път бе изрекъл такива настоявания — може би защото другите жени в миналото му бяха показвали пределно ясно, че с радост ще направят всичко, което той поиска.

Всичко, навсякъде.

И той ги бе напускал, без дори да се замисли.

Но Юджиния?

Тя му обърна гръб.

Той влезе в салона на свещеника и изчака една прислужница да му налее чай. Без да бърза, добави мляко и захар, които мразеше. Една глътка от тази противна напитка и членът му омекна.

Чаша чай, приятен разговор с епископа, и можеше да повика каретата си, за да се прибере у дома. Където възнамеряваше да заведе собственичката на агенция „Сноу“ на горния етаж и да я обладае до колоната на леглото.

Или до стената.

Обърна се с чашата в ръка. По бузите на Лизи се стичаха сълзи.

— Какво се е случило? — попита рязко той, остави чая на една странична масичка и приклекна до сестра си.

— Нищо — каза Юджиния. — Лизи демонстрира изкуството на плача. Смяташе да се възползва от него тази сутрин, но бързината, с която Чати се разправи с вашия свещеник, осуети плановете й.

— Хаусън не е „моят свещеник“ — отвърна Уорд с раздразнение. Вярно, епископът беше на възраст, но трябваше ли Юджиния да се гуши така до него?

Ами когато отново се омъжеше? Ако я видеше на някоя улица в Лондон да се взира в съпруга си с това нежно изражение?

Естествено, щеше да тръгне в обратната посока.

— Лизи, каква полза можеш да имаш от способността си да плачеш по желание? — попита той.

— Когато се омъжи, може да й бъде изключително полезно — обади се епископът, или Чати, както го наричаше Юджиния. — Нищо не е в състояние да постави мъжа под контрол така бързо, както женските сълзи.

— Не го слушайте — настоя Юджиния. — Дамите никога не прибягват до сълзи, за да получат това, което искат. Има и други начини. По-почтени.

Лизи спря да плаче и погледна епископа с изражение на малка светица.

— Моля, простете глупостта ми.

Според Уорд фъфленето пресоляваше манджата.

— Вината ми е невразима и ако вий не я простите, и в рая не ще я простят в бъдния свят. „Невразима“? Какво означаваше това?

— „Невъобразима“, не „невразима“ — поправи я Юджиния. — „Жена, убита с доброта“. Крайно неподходящ избор на цитат.

— Аз бях суфльор и на тази пиеса — каза Лизи и отпусна умолително преплетените си ръце. — Баща ми казваше, че е полезно човек да е запознат с хубавата литература.

Епископът й се усмихна.

— Някой ден ще се превърнеш в забележителна млада жена.

— Време е да се сбогуваме — каза твърдо Юджиния.

Докато вървяха към вратата, с Юджиния и Лизи начело, Негово преосвещенство Чатърсли-Блекман погледна Уорд над очилата си.

— Доколкото разбрах, Юджиния смята да отиде в имението на баща си?

— Мисля, че госпожа Сноу намекна за нещо такова.

Разбира се, нямаше да я пусне да си тръгне днес.

Имаше нужда от една седмица с нея. Не, от две.

— Тя е опасна жена. В нея има толкова много живот! — промълви епископът. Очите му не се откъсваха от лицето на Уорд. — Такъв чар и красота, съчетан с интелигентност и енергия. Познавам я, откакто беше дете. Малката Лизи ми напомня на нея.

— Госпожа Сноу е забележителна — съгласи се Уорд. — Ако ме извините, Ваше превъзходителство…

— Цялото й семейство е изключително — уточни Чатърсли-Блекман. — Редовно се срещам с леля й. Тя ръководи един дом „Магдалина“, както може би знаете. Съпругът й е в Речната полиция — бивш съдия в Лондон, но домът „Магдалина“ е изцяло неин.

— Много поучително занимание — отбеляза Уорд. — Е, сега трябва да ви кажа сбогом. Най-искрените ми благодарности, че проявихте такова търпение към щуротиите на сестра ми, милорд.

Епископът не му обърна внимание.

— Предполагам, мислите, че се притеснявам за госпожа Сноу — каза той и преплете ръце върху солидния си корем. — Истината е, че се притеснявам не за нея, а за вас, господин Рийв. Тя е извън обсега ви, ако нямате нищо против, че ви го казвам.

Уорд се поклони.

— Госпожа Сноу ще замине направо за имението на баща си, милорд, но ви благодаря за загрижеността.

Няколко минути по-късно той придружи Юджиния и Лизи до каретата и замислено поклати глава. Епископът очевидно вярваше, че незаконният му произход изключва възможността да спечели добра жена така, както го изключваше от Църквата.

Уорд имаше ясни спомени от времето, когато беше към шестгодишен и една прислужница му съобщи, че в самата Библия пише, че никой, който е роден извънбрачно, не може да влезе в Божия дом. Това беше вярно, но предупреждението й, че в мига, в който престъпи прага, ще го порази светкавица?

Това определено не беше.

За съжаление той беше малък и повярва в думите й. След няколко години отказа да влезе в катедралата „Сейнт Пол“ за сватбата на баща си, макар че така и не каза причината нито на него, нито на мащехата си.

В истинския, а не в църковния свят, състоянието му, съчетано с факта, че и двамата му родители бяха аристократи, означаваше, че незаконното му рождение на практика е без значение.

Когато се качи в каретата, Юджиния се бе привела напред, подпряла лакти на коленете си, и внимателно слушаше Лизи.

— Леонардо да Винчи е правил рисунки на всички мускули — казваше Лизи, слабичкото й лице сияеше. — Татко ми купи книга.

— Бих искала да я видя — каза Юджиния.

Лицето на момиченцето помръкна.

— Не можахме да вземем нещата си, когато поехме на пътешествие, за да се запознаем с брат си.

— „Пътешествие“ подсказва, че си дошла по море — отбеляза Юджиния.

— Пътуване — махна с ръка Лизи. Очевидно в главата й се въртяха толкова много синоними, че ги използваше, без да подбира.

— Има ли и други неща, които е трябвало да оставиш и сега ти липсват? — попита Юджиния.

— Книгите ми — отговори Лизи. — Взех воала на мама, а Отис си имаше Джарвис. Всъщност нищо друго нямаше значение.

— Има ли нещо, което би искала да ти донеса, Лизи? — попита Уорд.

— Няма полза от трупането на вещи — отговори сестра му и доби трагично изражение. — „Просяк и търговец тлъст някой ден ще станат пръст.“

— „Цимбелин“ — отговори Юджиния без капчица съчувствие. — Цитатът е неточен и няма нищо общо с този разговор.

Лизи сви рамене.

— Нямахме много неща. След като лейди Лизет умря, трупата изгори фургона ни, защото се бояха, че болестта й може да е заразна.

Уорд я взе в скута си и я прегърна.

— Жалко, че не знаех, че съществувате каза той и я целуна по косата. — Щях да взема и теб, и Отис оттам, Лизи, уверявам те.

Вдигна глава и видя, че Юджиния му се усмихва.