Дейвид Хеър
Кръвта на мага (7)

5.
Покорната дъщеря

Лакх

На юг от пустините се простира обширна земя, обитавана от най-многобройното население. Наричат се лакхси, по думата им „лак“, която означава „сто хиляди“, но в древни времена означавала просто „много“. Те са Многото… и много има от тях! Там ще срещнете всякакви неща: изящество и низости, любов и омраза, набожност и деспотство. Ще се сблъскате с разкош и най-крайна бедност: ярко, гръмко, изпълващо сетивата ви и обладаващо ги завинаги.

Везир Дамъкх от Миробаз, 634 г.

Аруна Нагар, Баранаси, Северен Лакх, континента Антиопия

рами, 1381 г. (септинон, 927 г. в Юрос)

десет месеца до Лунния отлив

На лявата си китка Рамита Анкшаран носеше гривна от червена нишка, нанизана с бодливи семена, годежна връв от Казим Макани. Пееше си тихо, докато печеше кедрови ядки за сергията им. Тъмната й кожа и дългите й черни коси бяха защитени от жаркото слънце от диплите на бледожълтия й дупатта шал, достатъчно тънък, за да може да вижда през него, и достатъчно плътен, за да скрие лицето й. Дългата й риза салвар също беше жълта, но изцапана с пепел от огъня. Ръцете й вече бяха загрубели от дългогодишния труд, а босите й стъпала бяха твърди като камък от работата на пазара. Лицето й обаче бе все така нежно, незагубило и малко от своята женственост. На височина нямаше и метър и петдесет, не беше нито висока, нито ниска по местните стандарти. Пееше любовна песен, а в мислите й бе Казим.

Отпред на сергията брат й Джай продаваше стоката им: билки, подправки и печени ядки, листа от бетел и кимионов кекс, който майка им бе изпекла същата сутрин. Имаше и голяма кана с вода с лимонов аромат за жадните клиенти. Доходите от търговията на баща им бяха непостоянни, затова държаха тази сергия, с която да изкарват парите, необходими им за всекидневието.

Наоколо имаше хиляди: купувачи, продавачи, крадци, работници, войници, дори и група от жени, поклоннички на Амтех в бекира-наметала, тъй че двамата нямаха и миг почивка. Джай не спираше да бърбори и се пазареше и до последното зрънце:

— Привет, сахиб, искаш ли да погледнеш? Гледането е безплатно!

Между сергиите се разменяха постоянни закачки. Рамита продължаваше да спори с момче от съседната сергия заради пушека от огъня им; хлапето веднъж вече бе опитало да го изгаси с вода.

Непрестанно преминаваха и познати лица: момичета, много от които с повити бебенца на ръце; момчета, привидно търсещи работа, но всъщност размотаващи се наоколо. Всички я питаха кога ще се омъжва.

— Скоро! Татко обеща, че ще започнем подготовката веднага след Айид. Много скоро!

Баща й й бе обещал. Тя вече бе на шестнайсет и нямаше търпение. Казим бе толкова красив и внимателен: той беше целият й свят. Често открадваха по някоя целувка, но тя копнееше за нещо повече.

Тя се загледа в небето, молейки се времето да забърза хода си, когато крадлив жест привлече погледа й.

— Хей! — извика тя на дребна резус маймунка, която се бе покачили в ъгъла на чергата им. — Да не си посмял!

Тя размаха юмрук срещу него, а наглото животинче й се озъби, грабна шепа фъстъци и избяга. Профуча през пазара и се настани на рамото на един от уличните артисти.

— Ей, дръж малкия си крадец под контрол! — извика тя на мъжа, който взе ядките от лапите на маймунката — Върни ги обратно! — мъжът просто се подсмихна и ги натъпка в устата си.

— Сестричке, още люти чушлета! — извика Джай, без да се обърне назад. Тълпа възрастни жени му говореха вкупом една през друга. Рамита издърпа един чувал и го стовари върху количката, която им служеше за сергия. Небеса, беше толкова горещо! Но те поне имаха някакъв навес; бедните хора, които бяха наредили стоката си на одеяла на земята, изглеждаха все по-изтощени с покачването на температурата.

— Рамита — някой я повика и тя погледна нагоре, а сърцето й подскочи.

Казим се бе облегнал на количката, с каликити бухалка в ръка. Усмихна се, а белите му зъби блеснаха, искрящи на фона на леката му брада и мустаци.

Само при погледа му я обля гореща вълна, а стомахът й се преобърна.

— Казим!

Очите му бяха тъмни, сиво-черни, прекрасни като абаноса.

Той повдигна бухалката:

— Отивам да играя лакхската игра, която толкова много обичаш. Ще пуснеш ли брат ти с мен?

Джай я погледна с надежда.

— Ами…

— Нали приключи с печенето — изстреля бързо Джай, — сега остава само да продаваш, докато не свърши. Почти обяд е — а и Хурия ще ти помогне — Хурия бе сестрата на Казим, най-добрата й приятелка. — Моля те, сестричке…

Казим го подкрепи с умоляваща усмивка, с която веднага я спечели.

— Ох, добре, хайде, върви! — махна тя с ръце, в очите й грееше лицето на любимия. — Вървете и се забавлявайте — мъжете с техните глупави игри… — каза тя, но с усмивка на лице.

Казим се протегна и докосна ръката й в знак на благодарност, малък бърз жест на интимност, който я изпепеляваше и разтапяше едновременно. Сякаш във въздуха се носеше песен. След това двете момчета тръгнаха с бавна крачка.

— Гледай ги, как само си тръгнаха — засмя се Хурия, приплъзнала се от тълпата. — Тези момчета никога ли не порастват? Дори и баща ти все още обича да размахва тази нелепа бухалка. Видя ли го? Замина нанякъде с Викаш Нурадин.

Хурия бе по-висока от Рамита и по-щедро закръглена. Някои от по-големите момчета се държаха лошо с нея, защото бе чуждоземка, вярваше в Амтех и имаше болнав баща, но Казим я бранеше ревностно, а никой не посмяваше да се изправи втори път срещу него. Хурия бе покрита цялата с бекира-наметалото си.

— Защо ние, амтехианите, трябва да носим тези ужасни, дебели палатки, докато вие, жените омалистки, можете да се разхождате полуголи и никой нищо да не ви каже? — оплака се Хурия, макар че днес бе свалила качулката си и чувственото й лице беше открито.

Тя бързо прегърна Рамита и двете се изправиха пред стена от клиенти. Време беше да се залавят за работа.

Работиха неуморно през целия ден, клюмаха, когато слънцето беше най-жарко и тълпите пооредяха, и отново се захванаха, когато слънцето преваляше преди вечерта. Момчетата така и не се върнаха, за да им помогнат да съберат сергията, и така кълнейки ги добродушно, двете момичета натовариха количката с останалите продукти и прибраха приспособленията за готвене. Калната земя бе осяна с боклуци, а по всяка гола стена на тържището личаха мокри следи от урина. Сдъвкани и изплюти листа от бетел жвакаха под краката им, докато теглеха количката по тъмните, захладняващи улици по пътя за вкъщи. Големи групи деца притичваха наоколо в игри на гоненица. Възрастна камила премина мудно, влачейки огромна каруца, докато собственикът й спеше отзад. Войниците им подвикваха груби покани, а Хурия цветущо им се изрепчваше. Тлеещи главни изпълваха тесните пътища с пушек. Рамита пресмяташе днешната печалба наум: около шейсет рупала — със сигурност поне три пъти повече от обикновено. Последните няколко дни преди фестивал винаги бяха добри за търговията. Баща й щеше да е много доволен. Може би е бил при Викаш, за да им купи подаръци? Винаги намираше дребни неща, с които да зарадва семейството си, а и никой не можеше да се пазари както него.

Проправяха си път през наплива от хора, докато най-сетне достигнаха ниската порта на малък двор, пълен с вехтории. Баща й обичаше да складира. Над тях се издигаше тесният каменен дом на семейство Анкшаран, с три етажа и подземен зимник, но с няма и три метра широчина и съседи и от двете му страни. Прадядото на Испал първоначално бе наел мястото, а след това го бе купил и така постепенно фамилията се установи тук и самата тя стана част от камъка му, закърпваше го и го освежаваше всеки сезон, потта и труда им бяха пропити в хоросана по стените. Когато Рамита и Казим се оженеха, щяха да заемат втората спалня на горния етаж, докато не изградят още един, който да е само за тях. Щяха да живеят тук до старини, също както дядото и бащата на Рамита. Сега тя споделяше стая с Хурия, а момчетата спяха на тавана. Нямаше място за интимности.

Тази вечер домът им изглеждаше необичайно. Обикновено майка им стоеше в кухнята с децата, където поглъщаха вечерята си и се оплакваха, а Испал и Раз пушеха и пиеха в двора. Сега обаче не се виждаше никой от възрастните, а децата лудуваха в градината. Двете момичета се спогледаха учудено. Рамита отиде до кухнята и се развика силно на малките си братя и сестри, в опит да въдвори ред, докато Хурия разтоварваше уредите за готвене, за да се измият. След това Хурия се зае с вечерята на децата, а Рамита взе кофа и слезе надолу по улицата до водната помпа.

Когато се върна, вкъщи се бе възстановило някакво подобие на порядък. Хурия бе подмамила момичетата да разчистят, а момчетата си учеха от плочките, които бяха донесли от училище, рецитирайки на глас гравираните по тях думи, редове от свещено писание на Омали за уважението към родителите.

Брей! Но къде са всъщност родителите ни, чудеше се тя. Може би са горе заедно? А къде е Раз? Или Джай и Казим? Какво става в къщата ни тази вечер? Качи се по стълбите и почука колебливо на вратата на стаята на родителите си.

— Татко? Майко? Вкъщи ли сте? — стори й се, че дочу майка си да плаче и изведнъж се хвана за гърдите. — Мамо? Какво е станало?

Испал отвори вратата и я прегърна в големите си, нежни обятия. Тя вдигна очи към него, а след това към майка си, която плачеше на леглото.

— Тате?

Баща й я притисна силно и след това я хвана пред него с две ръце, в благия му поглед имаше безпокойство, а устните му се движеха сякаш провеждаше някакъв вътрешен спор със себе си. Рамита почувства острото пробождане на истински страх, когато той изрече тихо:

— Най-добре влез при нас дъще.

 

 

Олюлявайки се, тя излезе от спалнята на родителите си след около час, и се строполи върху леглото си почти с писък през сълзи. Стоеше в стаята, която щеше да споделя с Казим, но сега това никога нямаше да се случи. Хурия крещеше на баща й, опитваше се да го накара да промени решението си, а съседи, събрали се, заради настаналата врява, крещяха на всички в къщата. Испал се бе отказал от опитите си да даде обяснение и просто бе прегърнал Рамита, притискайки я толкова силно към себе си, че тя едва дишаше.

Защо й причиняваше това? Не беше ли добро момиче досега? Нали й бяха обещали Казим за съпруг? Обещаха й го! А й отнеха всичко — всяка мечта, която споделяха, загледани в луната и звездите, изтръгната от ръцете й, и за какво? Нямаха ли пари колкото си поискат? Какво друго щастие можеше да им донесе всичкото това злато? Толкова много злато, повече отколкото умът й можеше да побере… Омалистките момичета трябваше да дават зестра при женитба, а не да бъдат откупени с такава. И да се омъжи за някакъв старец — баща й дори не казваше името му.

Тя се свлече от леглото и падна на колене, едновременно хлипайки и обсипвайки божествата с въпроси, нашепнати с отпаднал глас. Проповедникът винаги им казваше, че боговете се крият в тишината. Къде бяха те сега? Дали пък не е егоистично от моя страна?, смъмряше я малка част от нея. Щеше ли да се почувства така, ако й кажеха, че Хурия е продадена в ужасен брак, за да забогатеят всички те? Не беше ли двулично от нейна страна? Покорната дъщеря трябваше смирено да встъпи в брак, който ще облагодетелства семейството й.

Но тя беше мечтала за толкова повече — за любов, която да просъществува през вековете. Баща й й беше обещал!

 

 

Рамита дочу Казим и Джай да се прибират късно след часа за вечеря. Лежеше на сламеника си, несмутима от тихото хъркане на Хурия, и се опитваше да заглуши съзнанието си. Мислеше си как й се иска да вдишва наргиле, пълно с хашиш, докато светът около нея не се изгуби завинаги, когато чу изщракването на резето и приятния смях.

Испал ги очакваше. Не се мина дълго време и отново се разнесоха викове. Гневът на Казим не можеше да се обърка с друг; той изливаше яда си, без да мисли много кой можеше да го чуе. Рамита си представяше пламъка в очите му, крясъците, изливащи се от устните му. Винаги бе имал избухлив нрав, но обикновено бързо се успокояваше, когато му премине. Никога обаче не го бе чувала такъв — беше напълно полудял, ругаеше и хвърляше предмети. Съседските мъже дойдоха да видят какво става и в крайна сметка се присъединиха в кавгата. Тя погледна през прозореца и видя как изритаха Казим на улицата и грубо го запратиха по пътя, размахвайки юмруци. Беше непоносимо.

Сънят не дойде след това, а само сътресение, празни часове на недоумение. Малко преди изгрев, се почука леко на вратата и проповедник Дев влезе в дома им. Хурия излезе от стаята и остави Рамита насаме с възрастния мъдрец, съветник и духовен водач на семейството им. Въпреки гнева, който я изпълваше отвътре, тя коленичи пред загрубелите му крака и от уважението си към него се заслуша в думите му. Проповедник Дев говореше за саможертва, за малки капки вода, които изпълват океани, за това, че сме част от едно по-голямо цяло. Покорната дъщеря се подчинява, напомни й той. Разказваше за възнагражденията на другия свят, за щастието в Рая, за добрите дела на незначителното момиче. За труда на родителите й и на техните родители и с каква гордост ще погледнат към нея, когато тя подсигури бъдещето на семейството си и го издигне сред великите.

— А този стар феранг, едва ли му остава много да живее, а? И тогава кой знае какво ще ти поднесе животът? Представи си няколко бързо изминали години далеч от дома, след които се завръщаш като богата вдовица, от глава до пети в коприна. Помисли за щастливата повторна среща със семейството.

Изречено с успокояващия глас на възрастния мъдрец, всичко звучеше така разумно. Звучеше като нещо, което е по силите й, дори като правилното нещо, което да стори. Но тя бе видяла покрусата в очите на Казим, бе видяла ударите на съседите, разкървавили лицето му. Бе чула виковете му, обезумели от тъга. Питаше се къде ли е сега, сам в студения мрак, с разбито бъдеще.

На сутринта видя, че е заспала в краката на проповедник Дев, а той дремеше на един стол. Хурия я гледаше втренчено. Рамита й се усмихна вяло, когато погледите им се срещнаха. Стомахът й къркореше, а мехурът й напомняше да го облекчи. Животът й припомняше, че трябва да продължи напред. Тя се изправи внимателно, свали годежната си гривна от Казим и я остави грижливо настрана. Мълчаливо, Хурия я хвана за ръка и двете бавно заслизаха надолу по стълбите, за да се измият и да посрещнат новия ден.

 

 

Два дни по-късно, честванията покрай Айид продължаваха. В Северен Лакх беше пълно с поклонници на Амтех, дори и тук, на свещената река в Баранаси, а звук на тъпани отекваше в целия град. Хурия бе излязла, за да навести баща си. Казим така и не се прибра; никой не го бе виждал вече два дни.

Преди изгрев изкъпаха децата на водната помпа на улицата. Танува бе извадила от най-хубавия си сапун, а Рамита, с ловка елегантност, съумяваше да се изкъпе на публично място без да покаже плътта си. Изплакна косата си и се извъртя от водната струя, покрита с пяна. Майка й и леля Пашинта изрисуваха с къна стъпалата, дланите и ръцете й до лактите, преди да я облекат в най-красивото й сари. След това цялото семейство се запъти към свещената река Имуна, където отправи благословиите си към изгряващото слънце и пусна цветове на невен да плават в тъмния й поток. Навсякъде около тях имаше и други жители на града, които се молеха на зазоряване. Джай бе сложил най-новата си бяла курта, а главата му бе увита с тюрбан. Изглеждаше уморен и се отнасяше начумерено към всичко. Всеки път се обръщаше към баща им с яден поглед. На Рамита й се искаше той просто да отстъпи: нищо не можеше да се направи, а по този начин той не й помагаше. Достатъчно трудно й бе да издържи и един час без да се разплаче. Гневът на брат й просто влошаваше нещата.

Тя докосна челото, устните и гърдите си до свещените води на Имуна. Мога да се справя.

В късните часове на нощта тя се примири със съдбата, която й бе отредена. Щеше да й бъде трудно — и все още не можеше да си помисли за Казим без да заридае — но щеше да издържи. Щеше да положи тяло на тази клада, както боговете искаха от нея. И ще се завърне при Казим, когато старият мъж умреше. Нямаше да е за дълго. Можеше да се справи.

Тя знаеше, всички съседи я следяха крадешком. Баща й не бе казал на никого името на кандидата и клюките се носеха навред. Всеки знаеше, Анкшаран се бяха скарали с Макани, и сега обетът, който щеше да ги свърже завинаги, бе развален. Бъдещият съпруг на Рамита щеше да пристигне у тях по пладне днес и всяка домакиня в околността, от чийто дом нямаше хубав изглед към двора им, щеше да си намери извинение да е на улицата в уречения час. Разпространяваха се най-различни теории, изречени на висок глас или прошепнати. Да не би някой принц от моголския двор да е видял Рамита на пазара и да е останал запленен от нея? Или пък беше някое друго младо момче? Всеки имаше предположения, но единствено Испал, Танува и Рамита знаеха истината, която ги изгаряше отвътре, макар че всъщност, за Рамита това име не бе нищо повече от една отдавнашна легенда, в която малцина вярваха.

Навън шумът се усили до силен брътвеж, когато Джай прие у тях войник от двора на раджата на Баранаси, който искаше да узнае какво бе цялото това вълнение. Рамита наблюдаваше как баща й го увери, че всичко е наред и му пъхна някакви пари, преди да го изпрати. Испал бе облекчен, че войникът си отиде. Неприятното усещане в стомаха на Рамита обаче нарастваше, докато не й се наложи да изтича до помийната яма, където повърна закуската си. Представяше си какво ли ще си помислят съседите след това: „О, малката уличница вече е загубила целомъдрието си. Знаехме си, че нищо добро няма да излезе от нея.“ Беше толкова несправедливо! Казим, принце мой, къде си? Ела и ме отведи далеч от тук!

Най-сетне, когато слънчевите лъчи пронизаха къщите и озариха двора им, стъпки от ботуши се разнесоха по улицата. Испал се изправи на крака, мъртво бледен, и нареди на Танува да строи децата, докато Джай се мъчеше да отвори портата. С жлъчен вкус в устата, изгарящ гърлото й, Рамита се притисна силно в ръката на баща си, вцепенена от ужас.

Огромен мъж премина през портите им. Беше повече от метър и осемдесет, широкоплещ, с шлем и броня под синя мантия. Лицето му бе строго, осяно с белези, но неоспоримо бяло. Той беше феранг!

Рамита потрепна от страх. Никога не бе виждала бял мъж досега, а този беше… отвратителен. Странен. Нечовешки. Той огледа претъпкания двор, съзря препълнените с наблюдатели околни прозорци, а Рамита можеше да усети изписалото се недоволство по чуждоземското му изражение: охранител, недоволен от мерките за сигурност. Нареди на още четирима войници да влязат, преди да се обърне, за да посрещне Викаш Нурадин. След него влезе и много висок, но слаб и прегърбен човек с качулка на главата.

Ръцете на момичето трепереха, докато се притискаше силно към баща си, който се потеше обилно. Рамита се ококори. Това ли е той? Беше облечен с кремава мантия, а лицето му се скриваше от качулката. Кремаво и бяло се носеха на погребение, а той го носеше на годеж — това някаква обида ли беше, или обикновено невежество? Носеше абаносов жезъл, с метална дръжка и украса от полирано сребро. Дали беше магически? Наистина ли бе джадугара, магьосник? Наистина ли бе Антонин Мийрос, онзи от легендите? Рамита чувстваше как уплахата й расте с всеки изминал миг.

Усещаше погледите на всички съседи върху себе си, когато баща й я поведе напред. Размениха се думи, които не достигнаха ушите й. Ако старият мъж говореше на нея, тя не успя да чуе нищо. Съсухрена ръка издърпа покривалото на лицето й и повдигна брадичката й. В следващия момент тя гледаше нагоре под качулката, където червен скъпоценен камък пулсираше като око на демон. Тя изстена, искаше да избяга от там и почти не се строполи на земята, когато Испал я хвана здраво и я задържа.

За секунди изпита най-ужасяващото чувство, сякаш съзнанието й бе отворен свитък, а този старец го четеше свободно. Спомени, емоции, всичко, което обичаше и ненавиждаше, бе превърнато в знаци на хартия и бе невъзмутимо оценено. Отчаяно й се искаше да избяга и да се скрие, но някаква скрита възбрана я държеше неподвижна на място.

<Добро момиче.>

Думите прозвучаха в съзнанието й, топло и одобрително. Едва сдържа писъка си.

— Има приятно лице — каза той високо на лакхски. Гласът му бе изнемощял от възрастта. — Благосклонна ли си, момиче?

— Аачаа — измрънка тя. Успяваше да различи единствено едно бледо лице, сбръчкана кожа и рехава бяла брада. Отвратително.

Качулката се извърна към баща й и тя успя да си поеме въздух.

— Много добре, господин Анкшаран. Момичето е подходящо. Нека церемонията да започне — изглежда мъжът си мислеше, че ще се случи сега.

Испал поклати глава.

— О, не, сахиб. Трябва да се направят някои приготовления. Проповедникът ми направи своето предвещание. Ще се ожените в деня преди Светия ден.

— Изключено — отсече джадугара. — Трябва да се завърна на север незабавно.

На лицето на Испал се изписа изражение на безпомощност и извинение, което Рамита познаваше добре от многото съревнования за ловкост на пазара. Възхити се безмълвно на дързостта му.

— О, не, сахиб. Церемонията трябва да се извърши както проповедник Дев е предрекъл. Такава е традицията.

Мийрос извърна призрачната си качулка към Викаш:

— Вярно ли е това?

Викаш кимна:

— О, да, сахиб.

Мийрос изсумтя раздразнено:

— О, да, сахиб, о, не, сахиб… — измърмори той. — Добре, господин Викаш, погрижете се. Трябва всичко да се уточни с капитан Клин, ясно ли е?

— О, да, сахиб.

Той се огледа около себе си и изпухтя:

— Има ли някакви други ритуали, които трябва да се изпълняват?

Испал го погледна раздразнено. Даде знак на проповедник Дев да пристъпи напред и след кратък приглушен разговор, беше поднесена малка табла с облика на Парваси и сив-лингам, символа на Сивраман. Проповедник Дев потопи пръст в купичка с алено багрило и отпечата бинду точка на челото на Рамита, след това се спря объркан пред Мийрос и рубинът на челото му.

— Достатъчно — отекна съскащият глас. — Няма да търпя подобни неща. Считам ни за сгодени. Съгласна ли си с мен, момиче?

Рамита погледна учудено, осъзнала, че се обръща към нея.

— Аачаа. Искам да кажа, да, сър — промърмори тя, страхувайки се да отговори другояче.

— Тогава сме готови? — попита Мийрос с равен, настоятелен тон.

Испал се поклони.

— Да, господарю — каза той неуверено. — Ще заповядате ли на чай у нас? Приготвили сме…

— Не мисля. Приятен ден, господин Анкшаран.

В следващия миг изчезна, така бързо, както бе дошъл. След него, улицата се изпълни с любопитни съседи, всеки споделяше какво е видял и разпитваше: Кой беше той? Как изглеждаше? Видяхте ли го? Аз го видях, принц е от Локистан, точно както ти казах! Ами, аз пък видях…

Испал постоя, олюлявайки се за миг.

— Е, смея да предполагам, че е свикнал на нещо по-добро — каза той на Танува, която стоеше огорчена над масата, обсипана с ястия, които тя, Рамита и Пашинта бяха приготвяли цели два дни. — Както скоро ще свикнеш и ти — добави той, прошепвайки на дъщеря си.

Рамита се тресеше, разгневена, че този старец просто бе нахлул, безразличен към чувствата на семейството й, и пренебрегнал всичкия им труд, вложен в посрещането му. Нямаха ли никакъв усет тези феранги? Какво безочие! Тя погледна гневно баща си:

— Изглежда ми ужасно груб — каза прямо тя, — груб и невежа. Не го харесвам.

Тя си тръгна троснато, искаше да е в стаята си, сама.

Къде си, Казим? Няма ли да дойдеш при мен, да долетиш над покривите както Хану-Маймун, да ме спасиш от този зъл демоничен крал? Къде си, Казим? Защо не идваш за мен?