Дейвид Хеър
Кръвта на мага (2)

Пролог
Мрежата от души

Съдбата на Мъртвите

Какво се случва, когато душата напусне тялото? Дали настъпва Рай или пък Вечни мъки? Може би има прераждане? Или Единство с божественото. Или пък потъваме в Забвение. Всеки от тези варианти, а и много други съществуват в различните вероизповедания на човечеството. Но ние, от Ордо Коструо, проповядваме, че когато душата се отдели от тялото, тя остава известно време тук, на Урте, като безплътно привидение. Можем само да предполагате дали след това просто изчезва или преминава в друго пространство и време. Едно обаче знаем със сигурност и това е, че магът може да влиза в контакт с тези привидения, да достига до знанията и усещанията на душите. Милиони от тях бродят по земите ни. Посредством комуникацията с тях е теоретически възможно да бъдеш наясно с почти всичко, което се случва на Урте.

Академичен съвет на Ордо Коструо, Понтус

Планините Нимтая, Антиопия

юлсепт, 927 г.

една година до Лунния отлив

Слънчевите лъчи се процеждаха през пукнатините в източните планини, а от бунището се разнасяше тих плач. Купчините боклук се стелеха на пътя на вятъра, струпани край няколко порутени кирпичени къщурки. Треперещият писък се носеше из въздуха, приканваше хищниците. Скоро се появи чакал, дебнещ и душещ предпазливо. В далечината други негови себеподобни виеха и скимтяха, но тъй близо до жертвата си, той се движеше притихнал.

И ето: сред отпадъците и мръсотията лежеше повит в пелени вързоп, разклащан от леки конвулсии, а малки кафеникави крачета ритаха свободно. Чакалът се огледа и продължи да пристъпва бавно напред. Беззащитното новородено застина щом звярът се надвеси над него. Все още не можеше да осъзнае, че съществото, държало го доскоро в топлата си прегръдка, никога нямаше да се завърне. Малкото създание беше жадно, а студът хапеше все по-силно.

Звярът не виждаше дете пред себе си, а храна. Той отвори широко паст.

Миг по-късно чакалът летеше във въздуха, а задните му крака се удариха силно в огромна скала. Животното се сгърчи в агония и опита да избяга като се свлече надолу по същия този склон, който така грациозно беше изкачило, а очите му се стрелкаха напосоки в търсене на опасността, която така и не бе успяло да надуши. Единият му заден крак беше разбит на парченца; не успя да стигне далеч.

Дрипава маса, увита в парцали, се надигна и заприплъзва към звяра, който, оголил заби, ръмжеше срещу ръка, която се насочи с камък срещу него, повдигна се и се стовари отгоре му. Чу се приглушен пукот и се разплиска кръв. Изпод мръсните дрипи се появи грубото лице на старица с плътна, твърда коса. Тя се наведе към чакала, докато устните й почти докоснаха муцуната му.

И вдиша.

По-късно на същия ден старицата седеше с присвити под себе си крака в пещера, извисяваща се над пуста долина. Земята беше суха и напукана, а сенките и отблясъците на светлината играеха по голите скали. Тя живееше сама, без другиго, който да сбърчи нос, погнусен от неприятната й миризма на нечисто, или да отвърне очи от съсухреното й лице. Кожата й беше тъмна и суха, сплъстените й коси бяха посивели, но въпреки това се носеше с леки, отмерени движения, докато наклаждаше огъня. Пушекът съобразително бе отвеждан навън през пукнатина в скалата — един от многото й племенници беше издълбал комин и макар и в момента да не можеше да се сети за неговото име, лицето му изплува в съзнанието й.

Периодично тя загребваше с лъжица вода и я изсипваше в присвитите устенца на новороденото, едно от десетките деца, изоставяни всяка година от жителите на селото, нежелани, обречени още от първата си глътка въздух. От нея единствено искаха да ги изпрати по пътя им към другия свят. Хората от селото я почитаха като светица и често търсеха нейната помощ; скриптуалистите се примиряваха с присъствието й, често въобще не й обръщаха внимание — все пак и те имаха своите грижи, свой вид смърт, на която да дават покой. Случваше се от време на време някой самозванец да се опита да прокуди „джадугара“ — вещицата, но рядко успяваше да го стори за дълго — отхвърлянето й често завършваше със злополуки. А ако пристигнеха на тълпи, тя бе почти неоткриваема.

Хората от селото желаеха тази връзка с предците си, която тя можеше да им осигури. Тя им казваше това, което имаха нужда да чуят, и в замяна получаваше храна, вода и топли дрехи, както и нежеланите им деца. Никога не я питаха какво прави с тях — животът по тези земи беше суров, а смъртта чукаше на вратата. Недостигът беше неизменен спътник.

Детето в скута й изписка и устенцата му се разтвориха гладно, а тя сведе очи към него без никаква емоция. Прародителка на своята собствена глутница, тя също беше чакал, но от един по-различен вид. На млади години и тя имаше любовници, дори беше заченала веднъж; беше момиче, което се превърна в жена и даде живот на много други. Джадугара все още бдеше над предците си — още една част от необозримата й игра. Бе живяла по тези места много повече, отколкото някой можеше да си представи, престорено остаряваше и умираше и престорено бе замествана от друга в продължение на векове. Криптата в пещерата, където се считаше, че са заровени всички нейни предшественици, беше празна — или поне лишена от присъствието на нейни предци като наместо техните кости, тя бе заровила останки на случайни непознати. Понякога тя напускаше обиталището си и странстваше по света с най-различни облик и име, преобразявайки се от млада жена в посивяла старица като богинята на сезоните в соланската вяра.

Тя не нахрани детето, тъй като сметна, че ще е чисто разточителство, а нищо по тези земи не можеше да се прахосва, не и на такова място, още повече не и от нея — тя, която заплащаше толкова скъпо за силите си, нямаше да го допусне. Хвърли щипка прашец в огъня и загледа как пламъците му променят цвета си от бледо оранжев до наситено изумруден. Температурата се понижи за броени секунди, при все това, че пламъците се извисяваха все повече. Пушекът се сгъсти, а нощта зорко го погълна.

Беше вече време. Тя взе един нож от купчината с всякакви незначителни предмети до коляното си и прониза бебето право в малките му гърдички. Очите й срещнаха тези на детето за кратко, но в тях не се четеше нито размисъл, нито разкаяние. Беше изгубила способността си да изпитва такива емоции още като млада. Беше извършвала подобно нещо хиляди пъти, по десетки земи, простиращи се на два континента, през необозримо дългия си живот; за нея това беше необходимост — точно както бяха храната и водата.

Притисна острието дълбоко до ребрата на новороденото, заглушавайки краткия му писък. Малките устенца се разтвориха и старицата притисна своите устни към тях. И вдиша… и беше изпълнена с нови сили, много повече, отколкото взе от чакала. Ако детето беше малко по-голямо, щеше да извлече и повече, но тя с радост приемаше всичко, изпречило се на пътя й.

Положи телцето настрана, прясно месо за чакалите — тя бе взела, каквото й беше нужно. Остави мъгливата енергия, която бе погълнала от детето, да се настани добре у нея. Презареди я по начин, по който само душата на някой друг можеше да го стори. Зрението й се прочисти с подновена живителност. Преизпълнена с нови сили, тя възвърна чувствителността си към отвъдния свят, макар и да й отне известно време — душите я познаваха и освен ако не бяха заставени, не се показваха наяве. Някои обаче бяха подчинени на волята й и сред тях тя бе избрала своя фаворит. С напевен глас тя извика името му.

— Джанастхами — изрече тя, а от пръстите й се виеха лепкавите пипала на магията й.

Изръчка огъня отново и възпламени запалилите се въглища, хвърли и още от праха, а пушекът стана по-плътен.

— Джанастхами, ела!

След няколко доста дълги минути нейният дух-пазител се появи от огъня, с празно изражение като неизрисувана карнавална маска. Очите му бяха бездънни ями, а устата му — безкрайна черна бездна.

— Сабиле — издиша той. — Усетих как детето умира… Знаех си, че ще ме повикаш.

Двамата се съвещаваха известно време, образи от съзнанието на духа преливаха в нейното: различни места и имена, спомени, въпроси и отговори. Когато той се затрудняваше с отговора на някой от нейните въпроси, се допитваше до останалите си сродници в онзи свят и получаваше отговорите чрез тях. Те бяха като мрежа от души, свързани помежду си с безброй много нишки и пазеха толкова много познание, че човешкият мозък щеше да се пръсне преди да успее да го обхване напълно. Но Сабиле не се отказваше, напрягаше до предел съзнанието си с безкрайни факти и най-малки подробности от живота на милиони в търсенето на малките парченца познание, които щяха да сформират бъдещето. Джадугара се тресеше от усърдието.

Изминаха часове, но за нея те бяха цяла вечност, в която галактики от знание се сформираха, процъфтяваха, разбиваха се на парченца и изчезваха. Тя се носеше сред морета от звуци и образи, потапяше се в необятните дебри на живота, ставаше свидетел на разговори между крале и техните подчинени, на пазарлъците на свещеници и молитвите на търговците. Сблъскваше се с живот и смърт, с проявления на любов и убийства. Докато най-накрая не зърна лицето, което диреше, през очите на мъртво момиче, обитаващо кладенец в земите на Лакх — в един кратък миг, когато духът й спря погледа си върху образ, разкрит от лекото потрепване на завеса, преди напливът на войски да я запрати настрани. Този единствен миг на проблясък беше достатъчен на Сабиле да се придвижи от душа на душа, ловувайки. Предусещаше плячката си наблизо, както паякът чувстваше дори далечното потрепване на края на паяжината си, и най-сетне беше сигурна: Антонин Мийрос най-сетне бе направил своя ход. Беше тръгнал на юг от свещените си земи в Йебусалим в търсене на начина да избегне войната — или поне да успее да оцелее. А колко се беше състарил; тя го помнеше на млади години: с целеустремен поглед, кипящ от енергия. Едва успя да се измъкне тогава, когато той и неговият орден избиха всички нейни близки — любими и роднини по кръвна линия, почти до един заличени. Дано все още ме смяташ за мъртва, Мийрос.

Прогони Джанастхами с раздразнен жест. Е, явно великият Антонин Мийрос най-сетне е предприел нещо. Бе се ровила достатъчно из постоянно изменящите се пътища на бъдещето, за да знае добре какво иска той, учудваше я единствено, че беше чакал толкова дълго, за да направи първата стъпка. Оставаше само една година до Лунния отлив и касапницата, която щеше да го последва. Подготовката бе в напреднал стадий, но Мийрос просто нямаше друг избор.

Той и Сабиле бяха Пророци; и двамата бяха предвидили възможните варианти на бъдещето пред тях. Бяха кръстосвали мислено шпаги в продължение на векове в борбата си с нишките на бъдещето. Тя можеше да чуе неговите въпроси и да предусети отговорите, които той получаваше — дори самата тя му бе изпратила някои от тях, предположения, родени от низ лъжи, крехки като нишки на паяжина.

Точно така, Антонин, ела на юг — приеми дара, който съм приготвила за теб! Вкуси живота отново. Вкуси смъртта.

Искаше да се засмее, но вместо това неусетно започна да хлипа, обзета от силната болка по всичко изгубено или от някое отдавна забравено чувство. Не се опита да прави преценки, просто усети привкуса и се наслади на новото усещане.

Слънцето се издигна високо на хоризонта и проникна в пещерата, която тя все още обитаваше: като стар паяк, омотан в древни паяжини. До нея лежеше простряно студеното дребно телце на детето.