Дейвид Хеър
Кръвта на мага (4)

2.
Носи камъните си

Джавон/Джа’афар

Безплодна земя, приютила народи от Кеш, наречени „джафи“. След спускането на моста Левиатан, много римонци се заселват по тези територии, тъй като климатът е благоприятен за отглеждането на култури от техните родни земи. След гражданска война през годините след 820 г. проповедник от Лакх, познат като Кишан Дев, посредничи при установяването на забележително споразумение, с което монархията става демократична, а за кандидатите за властта условията са както голямо богатство, така и, трудно за вярване, но факт, смесена кръв на римонец и джафи. Интересно е, че споразумението се спазва през по-голямата част от съвременната история на Джавон, докато рондийският род Доробон не заграбва незаконно властта след Първия поход.

Академичен съвет на Ордо Коструо, Понтус

Брокена, Джавон, континента Антиопия

септинон, 927 г.

десет месеца до Лунния отлив

Първите лъчи на изгрева се разпръснаха над земята и осветиха безоблачното небе. Загледана навън, Елена Анборн вдигна ръка, за да закрие очи, притаила дъх пред девствената красота на светлината, прокрадваща се в мрака. Планините лилавееха, а маслинените гори блещукаха в сиво, като камъчета насред пясъка. Под нея се разпростираше заплетеният сноп от улиците на Брокена, столицата на Джавон. От града вече се носеха отдалечени звуци на оживление, облечени в черно жени и мъже с бели тюрбани се бяха запътили за сутрешната си молитва. Първите лъчи погалиха купола на огромния Дом ал-Ахм, храм на Амтех, и виещи гласове, напяващи молитва, по-стара дори от самия град, се възнесоха още по-високо, приканвайки вярващите люде. Елена изпита странен порив да ги последва, да изпърха с криле към улиците и да стане част от обществото, събиращо се в сенките на купола — не поради някаква привързаност към вярата в Амтех, а поради нарастващото силно желание да принадлежи някъде.

Съществуваше ли наистина такова място? Със сигурност не беше тук, където тя бе светлокож западняк сред тъмните тонове на Изтока, пълната противоположност на представите за жена. Неомъжена, тя бе воин, а жената трябваше да си намери съпруг, да се установи в пределите на дома му — тя обаче беше маг, а тук маговете се считаха за потомци на Шайтан. Въпреки всичко обаче тук тя се чувстваше у дома.

За жена бе висока и обикновено се обличаше като мъж. Тялото й бе мускулесто и здраво като камък. Лицето й бе загрубяло от слънцето и от годините, изсветлелите от слънчевите лъчи коси бяха вързани на опашка, бледосините й очи наблюдаваха зорко наоколо, докато се бе навела от прозореца на стаята си в кулата на кралския дворец. Властващите Нести й бяха подсигурили мястото за тренировки. Беше поискала „каквото и да е, стига да има хубава гледка“ и те й бяха дали гледка към града, пустинята, планината и небето, навсякъде, където се обърнеш. Земята бе сурова, но благодатна, изпъстрена със сурови, но благородни хора.

За момент й се прииска да остане тук след като всичко приключи, но знаеше много добре, че е невъзможно. Влюби се от пръв поглед в пустините, пясъците отекваха в една празнина у нея. Това място страшно ще ми липсва — дори смрадта на тържището, където мъжете пикаят върху стените и всеки вид боклук е зарязан да изгние, тук, където животинските изпражнения са гориво, а хората се къпят в реката, която прилича на отводнителен канал. Но ароматът на кафе се носеше в утринния въздух; усещаше го даже тук на кулата, а цветовете на коприната, виковете на търговците и вездесъщото напяване и молитвите на свещениците… те бяха обладали съзнанието й завинаги.

Докато отпиваше на малки глътки от ароматното кафе, тя се опита да си представи влажните и мрачни родни земи, но картина не изникваше. Брокена беше прекалено ярка, не позволяваше подобни мисли. Утрото бе хладно и ниска мъгла, примесена с пушек от лагерни огньове, се носеше над широките пустинни земи. Зимата наближаваше, въпреки че дните все още бяха горещи. Дъждовният сезон бе приключил за 927-ма; дъжд нямаше да завали преди юлсепт догодина, а тогава вече ще е настъпил Лунният отлив, мостът Левиатан ще се е издигнал от морето, а войната отново щеше да залее Урте.

Тъкмо щеше да се извърне, когато малък беловежд дрозд запърха с криле и изписука приветливо преди да кацне на перваза. Без да се уплаши нито за миг, птичката остави Елена да извади бележката от малка торбичка, прикрепена за крачето му. Още върху нея разпозна магическите инициали на Гървон Гейл и образът му лумна в съзнанието й — строен, свободен и самоуверен. Моят любовник — дали мога все още да го нарека така, след като не сме се виждали вече от година? Във всеки случай, си остава шефът ми. Пазителят на богатствата ми.

Почти бе прибрала бележката в джоба си, без да я погледне. Не й се искаше да знае каквото и да имаше да й каже той. Но осъзна, че това щеше да е глупаво от нейна страна. С тежка въздишка тя разтвори хартийката. Беше кратка и ясна. Носи камъните си. Друго не бе необходимо, тези три думи казваха всичко. Носи камъните си: това беше начинът за Гървон да каже „Ще се действа скоро: стягай чантите си и бъди готова да напуснеш до второ нареждане.“

Елена си направи кратък обзор наум: спалните й покои бяха почти празни, освен малко шкафче с дрехи и няколко подаръка от кралското семейство — няколко копринени джафски шала, бекира-наметало, с което да излиза навън, както и мечът й. Носеше на шията си тюркоазния амулет, който помагаше за провеждането на гносиса. Не беше много, особено за живот като нейния, посветен на безкрайна битка. Разбира се, имаше и злато, равняващо се на работата през целия й живот, злато… цялото в ръцете на Гървон.

Запозна се с Гървон Гейл, когато се присъедини към Горската стража на Норос през 909-та. Тогава беше на двадесет и една. Нечистокръвна дъщеря на нечистокръвни родители, тя завърши през 906-та, когато вече бе прекалено късно да се присъедини към Първия поход, нахлуващ в Йебусалим. По-голямата й сестра, Тесла, участваше в него и едва не загина. Елена бе постъпила във Волсай, имперското разузнаване. До 909-та, когато вече бе очевидно, че се задава бунт, както повечето агенти, родени в Норос, и тя напусна Волсай и се присъедини към Норосийската кралска армия като разузнавач. Наскоро завърналият се от Похода Гървон Гейл бе нейният капитан. Тягостта от живота и цинизмът му му придаваха обаяние, което я караше да се усмихва, а и той единствен не се отнасяше с нея като с по-слаба, както правеха повечето. Бяха се сближили по време на общи мисии и когато веднъж тя събра кураж и влезе в палатката му през една студена дъждовна нощ, някъде на север от Кнеб, с поглед, съхранил жив ужаса на поредното клане на Бетилон, разбра, че и той се нуждаеше от нея също толкова силно, колкото и тя от него.

Бунтът беше някак странно славен, дори в падението им. Въпреки всичко, което бе видяла и сторила — и макар и да е ужасно, когато го изрича сега — на Елена й бе харесало ужасно много. В поредица от изключителни победи армията на магистър-генерал Роблър бе унищожила видимо по-многобройните войски на Ронделмар, победи, които и до ден-днешен се посочваха в учебниците като видни примери за военно дело. Доверените Сиви лисици на Гейл бяха герои, народът ги укриваше и се грижеше за тях, и макар и за миг победата изглеждаше достижима, въпреки всички препятствия. Но обещаната от съседните кралства подкрепа така и не пристигна; тайнствените магове, които предричаха триумфа, се бяха изпарили и легионите на Норос постепенно бяха изолирани и обградени. Войските на Вълт капитулираха в Локхазан, оставяйки Роблър и подчинените му приклещени от наближаващата зима по високите долини, където загиваха един след друг като кучета, докато генералът също не се предаде.

Времената след Бунта бяха тежки за Елена. След две години на постоянна опасност, нормалният живот за нея бе немислим, затова и се присъедини към новата шайка на Гейл от магове-шпиони. Официално те предоставяха защита на по-заможните, но в действителност работата им беше много по-мръсна: тайно те извършваха шпионаж и убийства. Рондийците искаха да изтребят до крак отцепниците, които бяха заплашили да се включат в Бунта в Норос, и така тя се озова на страната на противника, принудена да преследва враговете на Империята. Това я тормозеше известно време, но скоро се научи да нехае. Отиваше там, където Гървон й кажеше, убиваше жертвите, които той й посочеше. Съвестта й угасваше, а сърцето й се превърна в скална буца, докато тя прерязваше гърлата на добри хора и избиваше невинни, които имаха нещастието да станат свидетели на нещо неподходящо. Превърна се в постоянно изменящ се комплект от лъжи и илюзии; освен златото, нищо друго не бе от значение. Така достигна и до сегашната си позиция, най-доходоносната от всички до сега: да защитава краля на Джавон и семейството му по време на Похода. Трябваше само да се грижи за сигурността им, дори за пръв път от години можеше да използва собственото си име.

Отне й доста време да си припомни, че е нещо повече от просто едно оръжие, но децата я бяха пречупили, с инстинктивната си готовност да й се доверяват, с искрените си усмивки и глупави игри, които я караха отново да се смее. Четири години, през които се почувства отново жива, през които осъзна, че животът не е просто подготовка за следващото убийство. А сега това…

Носи камъните си…

По дяволите! Та аз принадлежа тук, Гървон…

Пусна птичката да излети и се опита да прогони отровната й малка бележка от съзнанието си. Започна да загрява за сутрешната си тренировка, а движенията й вдигаха прах, която проблясваше в лъчите светлина, проникващи в сенчестата стая. Далечните молитвопения и граченето на гаргите постепенно стихваха, докато концентрацията й се задълбочаваше. Тя се разтягаше, завърташе, риташе и удряше с юмруци във въздуха, загрявайки добре около механизъм, разположен в центъра на стаята. Най-накрая се спря, взе един дървен меч, облегнат на стената, и се обърна с лице към машината.

— Бастидо, ипо — изрече тя високо и с гносис в гласа и съоръжението оживя. От шлема в горната му част заискри бледа, кехлибарена светлина, четирите му крака се разгънаха като на паяк и задвижен от гносиса, механизмът пристъпи напред със злокобно изящество. Във всеки от четирите си „крайника“ държеше затъпени оръжия: меч, млатило, боздуган с метални шипове и копие. Под шлема имаше малък щит, който се извърташе към нея зловещо на оста си, докато тя се движеше в кръг около него. Изведнъж мечът и копието я атакуваха заедно; тя парира острието с гностичния си щит, а удара на копието спря със собствения си меч и схватката започна. В продължение на четиридесет секунди тя се хвърляше и нападаше, отблъскваше атаките срещу себе си и обикаляше в кръг, докато не нанесе удар точно в шлема и машината изпадна в мрачна неподвижност, въпреки че продължаваше да я следи просветвайки през забралото си, като напляскано детенце.

— Размазах те, Бастидо — изрече запъхтяно тя.

Повечето момичета магове отказваха да се пробват в тренировките с оръжия, а тези, които се прежалваха, обикновено бяха прекалено нежни и плахи, за да издържат до края на тежката схватка. Но Елена винаги бе мъжко момиче, израснало на село, където можеше да вилнее на свобода. Беше понесла плесници и удари, след като се бе присъединила към облагащия с физическо насилие строй, докато най-сетне не получи признанието на Майстора на острието — Батто. Тя бе единственото момиче от арканум колежа д’Етиен в Брича, което завърши с пълно отличие в битката с оръжие. Бастидо — или „Копелето“ — беше подаръкът й от Батто на раздяла.

Тя се подготви и изрече:

— Бастидо, duo.

Този път машината бе по-настъпателна, ударите й — по-ловки, а движенията й — все по-малко схематични. Боздуганът се включи в мелето и вече три оръжия бяха постоянно насочени към Елена, която не спираше да скача и да се премята, да използва въздушен гносис, за да връхлита и да се оттегля, да отскача от стените, да отбива атаките със сила и прецизност, докато не нанесе повторен решителен удар. Беше плувнала в пот и дишаше тежко. Бастидо потрепваше сякаш разгневен и готов всеки момент да й се нахвърли. Като че ли казваше: Давай, изпробвай ме на cinque.

— Няма да стане, Бастидо — ухили се тя. Беше изпробвала петата програма само веднъж и схватката приключи за броени секунди. Три зашеметяващи удара й бяха счупили ръката, в която държеше меча си и две ребра и се наложи Гървон да я издърпа от боя. Не мислеше да го повтаря — щеше винаги да си остане недостижимо ниво на тази й възраст. Въпреки това продължи с още една схватка, този път на tre, като няма и половин секунда след като го неутрализира, понесе силен удар с боздугана в лявото си рамо и полетя назад.

— Ей, удари ме след като те бях победила — оплака се тя.

Машината почти се усмихна самодоволно. Понякога направо изглеждаше жива.

Елена пое дълбоко дъх, накара Бастидо да се върне в ъгъла и деактивира гностичното му задвижване. Умираше от жажда и преди да излее остатъка й върху главата си, изпи няколко големи глътки вода от кофа, която бе домъкнала по-рано по стълбите. Подгизналият плат прилепна към тялото й, изстудявайки силно загрялата й, потна кожа. Усещаше как лицето й гори, представи си розовия му оттенък под луничките и бръчките си. Погледна към туниката си, плътно опъната по плоските й гърди, твърдия корем и стегнатите бедра. Добре знаеше, че не се вписва в ничии представи за красота, дори и в тези на други магове, за разлика от останалите й познати жени. За секунда отново я обзе силна самота, но тя я прогони с досада.

Как ще изнеса Бастидо оттук? Донесох го с мен, само защото мислех, че ще си тръгна с достойнство…

Носи камъните си… Защо? Ще си тръгнем просто така ли? Какво се случва?

Елена потрепери. Забрави. Мисли си само за парите. Загърна се с едно джафско одеяло и излезе от стаята, за да потърси баня и гореща вода.

 

 

Половин час по-късно, чиста и пременена с ефирна дълга джафска риза, която наричаха салвар, Елена придружи господарските деца до параклис на соланската вяра. Покритите с релефи стени от пясъчник бяха зацапани със сажди от горящите факли, а медните орнаменти зад олтара — образ на Слънце над Луна имаха нужда от добро излъскване. Възрастният солански жрец-друид извършваше възлияние и напяваше ритуалните заклинания, с които да призове силата на новия ден. Цялата обстановка беше скучна и натоварваща — вярно беше, че соланската вяра бе най-старата в Юрос, религия на римонците, някога доминираща на целия западен континент, но тук на изток, тя беше като младо дръвче, растящо на безплодна почва.

В параклиса се бяха събрали само дванайсет души. На предните редици седеше крал Олфъс — кожата му тъмнееше на фона на белите му къдрици и брада, добродушното му лице беше приело сериозно изражение. Той трябваше да поддържа и двете вероизповедания на Джавон — римонската соланска вяра и вярата на джафи в Амтех, което означаваше да прекарва много от времето си на колене. Елена не знаеше дали господарят й изповядва от сърце някоя от тях. До него седеше съпругата му Фада, загърната с бекира-наметалото си. Беше тук по задължение, не се интересуваше изобщо от соланската вяра. Децата им бяха зад тях, увити в топли дрехи срещу студа: малкият Тимори, седемгодишният наследник шаваше отегчено. Поглеждаше към Елена от време на време и й махаше с ръка, докато не го зърнеше Солинда, която веднага го смъмряше. Солинда беше най-висока сред децата, но втора по възраст, имаше кестенява коса и дълги изящни крака. Тя бе красавицата в семейството, макар че Елена харесваше повече тъмните и по-екзотични черти на Сейра. Най-голямата и покорна дъщеря бе потънала в дълбока молитва.

Колегите на Елена — Рът Сордел и Самир Тагуейн, се бяха изтегнали близо до вратата с пълно пренебрежение. И двамата изповядваха корианството и не се притесняваха да го покажат, дори и така да обидят някого. Бяха й противни и се радваше, че може да е далече от тях. Трима мъже от стражата също бяха дошли с тях, двама млади подчинени стояха до вратата, а началникът им, коленичил до Елена, се молеше с тих глас. Лоренцо ди Кестрия имаше гъсти къси къдрици и грубовато красиво лице. Млад син от фамилия съюзници, той беше пристигнал в Джавон преди няколко месеца и Олфъс го назначи като част от охраната си. Ухаеше на карамфили и канела, лилавата му туника беше намачкана, но чиста. Той срещна погледа на Елена и й се усмихна. Тя извърна глава. Лоренцо й харесваше, но не искаше — или не можеше да си позволи — обвързвания. Не и сега. Носи камъните си…

— Отче Сол, обръщаме се към теб с молитва — напяваше друидът Прато, — Сестро Луна, молим се на теб. Запази ни в този пир на Сауин. Пази ни в тези зимни нощи, приюти семената на пролетта. Освети пътя ни, молим те.

Елена започна да шава нервно като Тимори. Спокойните слова и разказът на друида за сезоните и тяхната цикличност не успяваха да й донесат вътрешен мир. Тук, където сезоните бяха различни, думите му въобще не бяха на място — беше абсурдно да се молиш за закрила от зимата, когато в Джавон това бе вегетационният период. И все пак всичко това щеше да й липсва. В Юрос вече никой не изповядваше открито вярата в Сол. Корианството се бе наложило повсеместно; всяка друга вяра беше ерес, беше опасна.

Ритуалът завърши с отпиване на глътка вино и докосване с пепел и вода по челото от стария друид. Събраха се извън параклиса, а Лоренцо се навърташе с нескрит интерес покрай Елена, но тя знаеше как да отблъсне хладно един мъж, без да го обиди. Сейра се промъкна и я целуна по бузата.

— Buona Сауин, Елла — пламъкът на факлата се отрази в кафявите й очи. — Косата ти е мокра! Да не би да си се изкъпала и тренирала вече? Не знаеш ли, че днес е празник?

— Тренирам всеки ден, Сейра. Изглеждаш прекрасно днес. И ти също, Солинда — обърна се тя и към по-малката сестра, която се усмихна превзето, неоткъсвайки очи от Лоренцо. Толкова бързо растеше това момиче.

— Утре ще има големи танци — каза Солинда развълнувано, с поглед към рицаря.

Лоренцо й се усмихна, но отново се обърна към Елена:

— Вие обичате ли да танцувате, милейди?

Елена повдигна смаяно вежда:

— Не.

— Аз ще танцувам с всички рицари — заяви тържествено Солинда, засегната, че Лоренцо не й обръща внимание.

— Дори и с тромавите грозници? — попита Сейра заядливо.

— Само с красавците — отвърна Солинда, — като Фернандо Толиди.

— Бляк — отврати се Сейра, — не можеш да танцуваш с него, той е от онези Горгио.

— И какво от това? На мен ми харесва. А и татко казва, че вече е време да посрещнем отново Горгио в кралските обятия.

— Едва ли под кралски има предвид твоите обятия — отбеляза духовито Сейра, — както и да е, той прилича на кон.

Тимори се провря между момичетата и се притисна в крака на Елена. Тя го вдигна без усилие на раменете си и забеляза, че Рът Сордел прошепва някаква подигравателна забележка в ухото на Самир Тагуейн, докато двамата се отдалечаваха надолу по тъмния коридор. Сордел, единственият чистокръвен маг в екипа им, оглавяваше официално тази мисия, макар че Самир, с три-четвърти магьосническа кръв, беше най-страховит с предразположеността си към огнен гносис. Какво ли съобщение им беше изпратил Гървон на тях?

— Доня Елена — извика я крал Олфъс, — може ли за минутка?

— На вашите услуги, сър — отвърна тя и остави Тимори при Лоренцо.

— Не задържай съпруга ми дълго, Елла — каза нежно кралица Фада, — закуската ни очаква, а и имаме много гости днес.

Членовете на кралското семейство се завъртяха в сложен танц един покрай друг и последваха двамата рондийски магове по коридора. Елена се загледа в тях, а по лицето й се разтегли усмивка, докато Олфъс не постави ръка на рамото й и я придърпа обратно в параклиса. Друидът беше излязъл от задния вход, взел със себе си остатъка от виното за молитви, така че двамата се озоваха сами в стаята с приглушена светлина. Олфъс я отведе към местата за сядане в дъното и се настани до нея. Той изрече с топла усмивка:

— Радвам се да ви видя усмихната, доня Елена — каза той с плътен римонски акцент. — Бяхте толкова мрачна, когато пристигнахте. Може би слънцето и топлият климат ви се отразяват добре?

— Може би е така, Ваше Величество.

— Само „милорд“ е достатъчно помежду ни, доня Елена — отвърна Олфъс, което обикновено означаваше, че ще поиска нещо. — Знаете ли, че се обзаложихме за това, кой пръв ще успее да ви накара да се усмихнете? Солинда, разбира се спечели. С една глуповата шега. Помните ли? „Как да накараш един римонец да замълчи? — Завързваш му ръцете.“ Изведнъж вие се усмихнахте широко и след това се разсмяхте с глас, а Солинда започна да танцува из стаята.

Елена помнеше. Беше я заболяло лицето, толкова отдавна не бе използвала тези си мускули. Беше я заболяло и сърцето, сякаш бе допряла ледените си пръсти прекалено близо до горящия огън.

— Надявам се да е спечелила нещо хубаво.

— Рубинена огърлица от Кеш. Не ви ли каза?

— Не, Ваше Величество. Нямах представа, че постъпката й е била толкова важна.

Наистина ли изминаха четири години? Въпреки всичко бяха четири страхотни години… предишните бяха ужасни, с онази история с Гървон и Вейдия. Беше изключително облекчение да напусна Юрос.

Олфъс погледна нагоре към олтара:

— Беше голяма крачка за нас — да приемем трима рондийски магове в нашите среди, но когато Горгио наеха Доробон да шпионират за тях, нямахме друг избор, освен да последваме примера им, в противен случай те щяха да знаят всяко едно мое действие. Но тук хората все още не харесват маговете.

Това си е меко казано фактът на века. Вечното прехвърляне на топката за това кой ни мрази най-много — римонците, чиято империя унищожихме, или кешите, които поробихме след като нахлухме в териториите им.

— Децата ми ви обожават, Елла. Вие сте част от семейството ни. Но понякога се чудя, щастлива ли сте наистина тук? И обичате ли ги и вие? — очите му, този път със сериозен поглед, срещнаха нейните.

Елена усети как гърлото й изведнъж се сви и веднага кимна утвърдително:

— Разбира се, милорд.

Затова и ме боли толкова, че трябва да ви напусна.

Олфъс се усмихна.

— Buona — той я погали по бузата, а старото му лице се разтегли в усмивка. — Може би ще е хубаво да ви намерим мъж, Елла. Тогава ще можете да се установите тук с нас, а аз ще спра да изплащам безбожно високите такси на господаря ви Гейл.

— Олфъс, канцлерът пак ли ви е натяквал, че трябва да затягате кесията си?

Той се засмя, но не свали поглед от нея.

— Елла, всеки месец плащаме огромни суми за услугите ви, както и за Сордел и Тагуейн. Парите, които изплащаме за вас, си заслужават. Но за другите двама… те не ми харесват, затова и искам да ви наема директно като мой служител, а тях да ги освободя. Ще увелича двойно заплатата ви и така и двамата ще имаме изгода. Какво ще кажете?

Елена се стъписа от изумление. Нещо в нея подскочи: да бъде свободна, да не се налага да си тръгва оттук — не беше ли точно това желанието й? И да приключа с проклетия Гървон! Но какво щеше да стане с Тесла? Съпругът й правеше всичко по възможностите си, но таксите за обучение на сина им бяха невъзможно високи. Самата тя разполагаше с огромни суми в Норостийн, но беше сигурна, че ако напусне сегашния си пост, никога няма да види и пукната крона от тях. А да охранява кралското семейство сама можеше и да е лесно в мирни времена, но сега, когато Лунният отлив наближаваше…

Изведнъж се усети, че беше застинала така известно време, без да отвърне дори с някаква гримаса. Погледна виновно крал Олфъс и каза:

— Милорд, за мен ще бъде чест. Предложението ви ме ласкае, но ако Гървон не го приеме добре… — тя се намръщи, пресмятайки наум. — В негови ръце са всичките ми спестявания, които са много повече от това, което можете да си позволите вие.

Той смръщи вежди при тези й думи, но протегна ръка и я потупа по коляното.

— Доня Елена, в живота има по-важни неща от златото. Ние ви ценим, Елла — вие сте една от нас. Вие сте Нести — той се усмихна широко, — или може би ди Кестрия, ако позволите на Лоренцо да осъществи намеренията си!

Тя се залови за смяната на темата:

— Милият Лоренцо! Много е сладък, но аз съм тук, за да си върша работата, милорд. Не се изкушавам от такива мисли.

— Както винаги всичко е работа за вас, Елла — отвърна Олфъс с лека нотка на тъга. — Какви мъже изобщо ви изкушават, хмм? Може би крале? — заключи той с лукава усмивка.

— Фада направо ще ви кастрира, дори само ако ме погледнете! — Елена се засмя. Знаеше, че той се шегува, но харесваше свободата, която й позволяваше в общуването им.

Той се ухили в отговор и за момент заприлича на закачлив тийнейджър, но бързо възвърна сериозното си отношение:

— Елла, снощи получихме вест, че Хомейда, сестрата на Фада, се влошава все повече. Образуванията в корема й й причиняват страшни болки и Фада трябва да замине незабавно за Форенса да я види. Сейра и Тимори ще отидат с нея. Солинда настоява да остане тук заради бала, а как мога да й откажа, като знам колко много обича да танцува? Трябва да бъдете с децата, а Тагуейн ще ви придружи, за да охранява Фада. Ще останете там докато… предполагам, докато погребат Хомейда. Аз няма как да отида. Пратеник на Салим е преминал границата и трябва да съм тук, за да го посрещна.

Елена кимна, а мислите в главата й препускаха. Какво ли ще каже Олфъс на пратеника? Със сигурност ще засвидетелства предаността си към Салим. Може би и затова Гървон се оттегля? В противен случай ще се озовем на грешната страна по време на Похода. А това е и още една причина, поради която не мога да приема предложението на Олфъс…

— Сигурен съм, че ще намерим подхода, който ще удовлетвори всички ни — каза Олфъс, сякаш прочел мислите й. — Ние, джавонийците, знаем, че най-голямото изкуство е да правиш компромиси. Ще говоря с магистър Гейл и ще намерим изход, от който и двете страни да са доволни — Олфъс се изправи и сложи ръка на рамото й. — Грижете се за децата ми във Форенса, доня Елена.

Тя кимна безмълвно и се изчерви от внезапно обзелите я емоции, сякаш кръвта й се стичаше по артерии, които отдавна бяха извън употреба, и я изпълваше с непривични усещания. Не знаеше какво да каже, как да борави с отдавна притъпените чувства у себе си.

Олфъс, сякаш усетил това, се обърна и закуцука към вратата, затвори я след себе си и остави Елена сама в ехтящата тишина.

Остатъкът от деня премина сред мъглявина от религиозни ритуали, тъй като римонците отбелязваха вечерта на Сауин с пиршество в кралския дворец, което достигаше връхната си точка в традиционни танци и химни, последвани от тържествени среднощни песнопения около големия огън на открито, при който друидите повеждаха молитвите към Отец Сол за неговото напътствие и закрила през настъпващата зима. Олфъс беше величествен като самия Сол, а Фада — непроницаема и тайнствена като Лунната богиня. Сейра, облечена в сиво-сребристи одежди, пееше с тих глас, докато Солинда блестеше в злато и подире й се носеше редица от замаяни младежи. Тя танцуваше предимно с Фернандо Толиди, издънката на Горгио, един от малкото достатъчно разхайтени мъже, напуснали северните си крепости в Хийтел, заради празненствата в столицата. Беше типично за Солинда да избере партньор, който най-много би разстроил събирането им — макар и Фернандо да бе интересен млад мъж, най-привлекателен сред останалите от рода си. С танците си с него Солинда несъмнено щеше да всее смут и на големия бал утре вечер в двореца.

Присъстваха всички изтъкнати римонски фамилии, но не и джафи, които все още постеха на този последен ден от Свещения амтехиански месец. Честванията на Сауин се отбелязваха само от римонците; празненствата Айид на джафите, много по-пищни и популярни сред народа, щяха да превземат улиците на идния ден, а комбинацията помежду им щеше да се превърне в една огромна забава.

Елена се възхищаваше от историята на Джавон. Когато мостът Левиатан се спуснал за първи път, малка група римонци го прекосили, за да търгуват и открили, че климатът и почвите в Джа’афар (както те нарекли Джавон) на места са сходни с тези в Римони. Закупили земя и изпробвали да засадят маслини, грозде и други култури от техните земи. В следващите няколко години те преуспявали и забогатявали, а числеността им се увеличавала бързо, когато десетки хиляди емигрирали от дома преди Походите, в стремежа си да избягат от рондийското потисничество в Юрос. С много спогодби те избегнали война с местните джафи и така кралството днес бе силно. Чрез посредничеството на проповедник от Лакх се установил мир и се предотвратила гражданска война, а при споразумението се установило и задължението всеки бъдещ владетел да притежава смесена кръв. И двете страни не приели добре условието, но желанието да се избегне конфликтът било изключително голямо, а проповедникът бил дълбоко уважаван човек. В крайна сметка най-изтъкнатите семейства от двата народа се съгласили на смесени бракове и установяване на закони, които да защитават и двете религии, соланската и вярата в Амтех. Така постепенно се развила нова уникална нация, населяваща мястото, което Елена бе обикнала.

Тя рядко танцуваше за удоволствие, но понякога го правеше, за да зарадва децата. Нямаше никакво желание да става обект на разправии между самотните мъже. Лоренцо я наблюдаваше с преклонение, но тя не му обръщаше внимание. Докато онази нощ държеше за ръка Сейра и Тимори и пееше химна покрай огъня, с призив към Слънцето да се върне в пълната си сила отново на пролет, тя почувства топлината на пламък, който нито едно питие не би могъл да запали. Подозрително много приличаше на щастие.

През цялото време обаче сърдитата физиономия на облегналия се на стената Рът Сордел и мрачното лице на наливащия се с големи дози, намръщен Самир Тагуейн за миг не напуснаха съзнанието й. С вас съм, Олфъс. Нямам търпение да видя гърбовете на тези двамата.

По-късно изпрати децата и бавачката им Борса до стаите им в централната кула на замъка. Възрастната жена се бе подкрепила добре с римонско вино, но стъпките й бяха безпогрешни. Солинда можеше да танцува цяла нощ, но Тимори заспиваше в ръцете на Елена, а Сейра премигваше на парцали.

— Толкова се радвам, че оставам тук — заяви Солинда, — щеше да е ужасно да пропусна Айид. А балът утре ще е най-великият за всички времена!

Сейра сви рамене:

— Налага се все някой от нас да отиде с мама и да види леля Хомейда преди да умре — каза тя с неприязън.

Това напомни на Елена за собствената й сестра. Тесла бе изпълнена с енергия като Солинда, а тя самата бе тиха като Сейра. Затова може би и чувстваше Сейра като дъщерята, която никога нямаше да има, въпреки че за момичето шубраците и хълмовете, които Елена разучаваше като дете, сега бяха изместени от книги и нови идеи.

— Разбира се, че и аз искам да дойда — побърза да каже Солинда, за да не изглежда безчувствена, — но нали знаеш…

Сейра направи гримаса:

— Да, знам: Фернандо Толиди и така нататък…

— Не е честно! Танцувах с всички.

— Да, разбира се — прекъсна я Елена, — но сега е време за сън. Хайде по леглата, веднага!

Занесе на ръце Тимори в неговата стая, а Борса изпрати момичетата по техните. Момчето почти бе заспало, затова го остави с дрехите му, зави го и го целуна за лека нощ. Малкият принц на Джавон се губеше в огромното легло, но лицето му бе спокойно. Дебели канелени свещи разнасяха из стаите уханието си с привкус на рози, а пламъците им примигваха и сякаш раздвижваха фигурите от гоблените на стените.

Когато отиде при момичетата, Сейра я прегърна силно, обърна се и сякаш заспа на мига, макар че изпод завивката й се подаваше ъгълчето на някоя книга. Елена реши да я остави там. Солинда само й махна, мислите й все така завладени от рицарите, които се тълпяха тази нощ като мухи при нея.

Борса все още чакаше в преддверието. Както винаги остана да наблюдава, докато Елена се отдалечи на известно разстояние и започна да поставя гностичните си защити. Повдигаше ръце в отмерени жестове и от тях се появяваше мрежа от бледи бели линии, втъкани в стените, тавана, пода и най-плътни около вратите и прозорците. Това бяха защитите, които бе поставила тук и веднъж щом ги активираше, само тя или хора, получили разрешението й, можеха да ги преминават. На други достъпът бе отказван; можеха да навлязат, само ако бяха способни да понесат физическата и психическата болка, която те предизвикваха. Защитите не бяха непроницаеми, но, подкрепени от камъни, ключалки и решетки, бяха доста ефективни срещу нападения, освен ако нападателят не бе изключително способен и неотстъпчив.

След като приключи, Елена затвори Вътрешното си око и остави силите й да се разпръснат. Борса я гледаше спокойно, вече бе свикнала на тези нейни чудеса.

— Момичетата бяха много щастливи тази вечер — отбеляза възрастната гледачка. — Солинда расте толкова бързо.

— Може би прекалено бързо.

— О, в никакъв случай в лош смисъл. Хубаво е, че е нетърпелива да се омъжи, а и е добро момиче. Сейра би могла да вземе пример и да бъде малко по-общителна. Тя ще трябва да се омъжи първа, а дори не забелязва младите мъже — старата прислужница се намръщи. — Даваш й твърде много книги, Елла. Мисли прекалено много, а чувства толкова малко.

Елена повдигна вежда:

— Не е ли малко жестоко от твоя страна? Тя е принцеса и един ден ще споделя с някого властта над едно от херцогските владения, може би дори над цялото кралство. Много по-добре за нея е да знае как да мисли разумно.

— Първото й задължение ще е да роди деца — отвърна Борса — и тя трябва да е подготвена за живота, който ще й се наложи да води, а не този, който би й се искало да има.

Елена въздъхна тежко. Беше чула тези думи толкова много пъти, когато самата тя бе дете.

— Сейра е интелигентно, предано и смело момиче. Но също така има и много нежна и грижовна страна, добре знаеш това.

— Si, si, знам — Борса присви устни. — Просто мисля, че е малко хладна на моменти.

— Аз пък никога не съм забелязвала такова нещо.

— Но пък много биха потвърдили, че и ти си хладна — каза Борса. — Вие, рондийците, идвате от студени места; носите го в сърцето си.

Елена отвори ядосано уста, но се накара да я затвори. Борса беше тук от толкова много време, че й беше позволено да говори каквото си иска, било то и на рондийски маг.

— У дома в Норос съм една от най-веселите души на празненствата — отвърна тя лъчезарно.

— Така ли? — попита Борса.

— Не — Елена видно се прозя. — Ще си лягам.

— Само за да избягаш от досадната старица, а? — отбеляза шеговито Борса и я прегърна. След това си тръгна й Елена можеше да се върне в малката си стаичка.

Цяла буря от мисли се въртеше в главата й. Носи камъните си. Но още не съм готова да си тръгна, Гървон. Мисля, че мястото ми е тук.

Замисли се за бедната Тесла, почти обезумяла, пропиляваща живота си сама. Помисли за съпруга на Тесла — Ван Мърсър, който така й се искаше да намрази, но вместо това бе харесала. Храбър, съобразителен мъж, войник, превърнал се в търговец, борещ се да остане на повърхността в тежките времена. Той се надяваше, че синът му Аларон, с една четвърт магьосническа кръв, ще възстанови семейните богатства. Елена си спомняше едно слабо момче с тънка червеникава коса, склонно винаги да спори. Би трябвало скоро да се дипломира. Тя си спомни собственото си завършване сякаш беше вчера: ръкостискането с губернатора и неохотната усмивка на Люк Батто, докато й подаваше наградата й за отличие в оръжието при жените. Беше както край, така и ново начало за нея.

Успех, Аларон. Животът е пред теб.