Дейвид Хеър
Кръвта на мага (42)

Епилог
Всеки край е начало

Съдба

Най-важният урок, на който ни учи пророкуването, е че няма понятие като „съдба“. Някои бъдещи събития могат да изглеждат съсипващо неизбежни, но никога не са сигурни, до момента, в които се случат. Това ми носи голяма надежда.

Антонин Мийрос, 904 г. (годината на Първия поход)

Йебусалим, континента Антиопия

юнисис, 928 г.

един месец до Лунния отлив

— Мразя те — изсъска Рамита към Казим. — Ще те мразя до края на дните си.

В него се всели някаква ужасна сила, дори я виждаше с очите си. Той уби съпруга й и след това направи нещо отвратително, при което заискря с противна почти осезаема енергия. В онзи миг Рамита едва не изгуби контрол и не разкри новите си сили, преди Рашид да угаси съзнанието й като свещ. Забравата дойде като благословия: само в пълно безсъзнание тя можеше да избяга от непоносимия спомен как съпругът й пада мъртъв. Той се връщаше отново и отново в ума й всеки път, щом затвореше очи. Антонин, съпруже…

Ръката му я докосна по бузата и тя се събуди…

Но беше Рашид Мубарак, седнал до нея на някакво легло. Тя се скова от страх.

— Значи най-сетне се събуди — каза меко емирът. Пресегна се да я погали отново по лицето, но тя се дръпна. — Би трябвало да грееш от щастие. Освободихме те от нежелания ти брак. Честта ти е възстановена и то от ръката на мъжа, който прекоси цял континент, за да те спаси. Доста завладяваща история си е — той въздъхна съжалително. — Но вече почвам да се плаша, че ти не го оценяваш. Травмата беше прекалено голяма за теб. А и без съмнение си била омагьосана от някакво шайтанско зло на покварената магия, която Мийрос използва при съчетанието си с млади момичета като теб.

— Върви в Ада — прошепна тя, въпреки че беше изпълнена с ужас. — Убиец!

Той се наведе над нея.

— Отровил е съзнанието ти, Рамита. Превърнала си се в негова играчка. Но все още има надежда за теб. Можем да те спасим — той я погали по косата. — Това, което ще се случи с теб, зависи от това чии деца носиш. Ако са на Казим, ще станеш негова съпруга. Но ако децата са на Мийрос, за съпруга ще те взема аз, тъй като ще получиш силите на гносиса, когато ги родиш — той се приближи. — Това удовлетворява ли те?

Тя се изплю в лицето му.

Той избърса слюнката й и се изправи.

— Това повече няма да го правиш.

Опакото на ръката му изплющя внезапно върху бузата й и зрението й се замъгли.

— Ще ми се подчиняваш или всеки един от семейството ти в Баранаси ще умре.

Тя се сви плахо — ненадейната му жестокост заличи смелостта й да му се опълчи. Той се наведе над нея със смутено и гневно изражение:

— Защо точно теб, момиче? Защо момиче от Лакх и защо тъкмо ти? Как е могъл да си помисли, че деца, които няма да имат никаква власт поне още няколко десетилетия напред, ще могат да повлияят на шихада?

Рашид се изплю на пода и поклати глава.

— Нищо ли не ти каза? — попита той, а когато тя поклати глава, отново се изплю. — Плодовитост — затова ли беше всичко? — той стисна болезнено бузите й между пръстите си. — Е, определено си плодовита — само че от погрешния мъж. Или пък не. Времето ще покаже.

Той се извърна и излезе с тежка стъпка от стаята във вихрушка от богати одежди и искрящи скъпоценни камъни.

Йебусалим, Антиопия

юнисис, 928 г.

един месец до Лунния отлив

Джай го погледна право в очите:

— Казим, моля те, да си вървим у дома.

Казим смръщи чело и отпи още една голяма глътка. Сетивата му се замъгляваха от алкохола, но се чувстваше добре. Кръчмата в Йебусалим, където сервираха фени, бе най-посещавана от воините. Сега заедно с него бяха Джамил и Харун, но Джай ги откри и започна да го умолява да се прибират у дома.

Джай очевидно не осъзнаваше, че онзи Казим Макани, който познаваше, вече не съществува.

Аз съм Гълтач на души. Притежавам гносиса. Аз съм убиец.

Той поклати раздразнено глава:

— Не, Джай. Мястото ми е тук, в шихада — той вдигна заплашително пръст. — Ти трябва да си вървиш вкъщи, Джай. Тук не е място за теб.

— Моля те, братко — продължаваше по-настоятелно Джай. — Моля те! Рамита си отиде. Хурия си отиде. Целият свят полудява. Моля те, върни се с мен в Баранаси.

Казим се изправи:

— Не, Джай, онзи град вече не е мой дом. Мястото ми е тук.

Джай също се изправи, а по бузите му се стекоха сълзи:

— Братко… моля те — продължи той със сподавен глас. — През целия си живот сме правили всичко заедно. Ние сме двете половини на една душа: винаги си ми го казвал. Нека да напуснем това прокълнато място и да се приберем у дома, моля те. Създадени сме да сме неразделни.

Казим пристъпи напред, прегърна силно Джай и го отблъсна леко от себе си, в стремежа си да не поглежда сломеното му изражение. Когато се извърна, Джай затътри крака като старец.

Когато той си отиде, Джамил сложи ръка на рамото на Казим.

— Джай е слаб — каза той. — Няма да оцелее в битките, в които ще се изправим.

Харун се съгласи:

— Джай не е воин.

Така е.

— Ще се моля да се прибере жив и здрав — каза Казим.

Силно искаше да стане така, дори почти си представяше картината: как Джай прегръща майка си в Баранаси. Тогава отново го обзе тъгата в мислите за Рамита. Какво толкова иска от мен? Освободих я. Носи моите деца. Защо не иска да ме вижда?

Макар че дълбоко в сърцето си сякаш знаеше.

Джамил прекъсна мислите му:

— Как вървят тренировките ти?

Хадишахистът вече бе по-внимателен с Казим, отнасяше се с повече уважение и бдителност.

Защото си маг, а аз — гълтач на души… Но с теб все още сме братя по оръжие, Джамил. Ти все още си мой приятел.

— Сабиле каза, че ще ми трябват две години, за да усвоя напълно гносиса — отвърна той, макар че в действителност шайтанската магия му се отдаваше сякаш естествено.

Към силата, която си присвои, се прикрепяха фрагменти от спомените на Антонин Мийрос и той откри, че може да манипулира енергиите в техния суров вид почти несъзнателно, въпреки че все още го плашеха. По-езотеричните способности все още бяха недостъпни, но Сабиле му каза, че ще успее да ги усвои бързо. Ако му стигаше смелостта да го направи.

— И наистина ли имаш силите му сега? — попита Джамил, а зениците му се разшириха леко.

Казим кимна леко:

— Сдобиваме се със силата на най-могъщия маг, чиято душа изпием — обясни той, повтаряйки думите на Сабиле. — Силите ми сега са на нивото на Първонаследник.

Джамил подсвирна:

— Тогава вече не искам да съм ти партньор за спаринги, братко.

Казим изсумтя с лека усмивка, но не можеше да си възвърне доброто настроение. Тази нова мощ го плашеше. Още по-лошото беше, че преди Мийрос да изчезне от този свят, Казим бе успял да надзърне в чувствата и желанията му. Да вкуси от същността на човека и да осъзнае, че въобще не бе това, което очакваше: Антонин Мийрос въобще не беше превъплъщение на Шайтан. Той беше човек, добър човек, който искаше доброто за хората. И обичаше Рамита, колкото мен, дори повече — защото аз я третирах като награда, докато той се бе отнесъл с нея като с жена.

Споменът за стореното, за омразата и ужасът в очите на Рамита, докато го наблюдаваше, бавно го унищожаваха. За двамата стражари или младото момче, невинно и незаслужило съдбата си — но най-вече за самия Мийрос. Не можеше да заспи, ако не беше пил. И въпреки това, Сабиле и Рашид очакваха от него да се гордее с пролятата от ръката му кръв. Мислех си, че съм убиец, но не съм…

— А какво стана с Хурия? — попита Джамил с жаден тон.

Казим се намръщи. Клин беше само получистокръвен, въпреки че изглеждаше як. А и тя се хвърля с отворени обятия в тренировките на Сабиле, не им се противопоставя като мен. Покварена е точно като нея.

— Родена си е за джадугара — измърмори той. — Справя се отлично.

— Попитах я дали иска да излезе с мен — заяви Джамил със сериозен тон. — С твоето разрешение, разбира се. И това на Рашид.

— Нищо не можем да правим, ако нямаме разрешението му, а? — изръмжа той. — Не ми пука за Хурия. Прави каквото искаш. Не искам да я виждам никога повече.

Норостийн, Норос, континента Юрос

юнисис, 928 г.

един месец до Лунния отлив

Увит целият в превръзки, Джерис Мьорин седеше на масата срещу Аларон, а в лицето приличаше на пребит боксьор. Дори погледът му беше сломен, уморен и пълен с тъга. Рамон седеше до тях, но все още беше отпаднал. Бяха минали три дни, откакто Ким си тръгна, а Аларон си бе възвърнал силите, колкото само да се движи.

— Значи генералът е мъртъв, така ли? — попита Аларон.

Мьорин кимна тягостно:

— Да. Няколко души от подчинените ми стигнаха до хълмовете със скиф. Там открили тялото на Големия Яри. Имало още двама — единият бил Илай Беско, а другият бил прекалено обгорен, за да го разпознаят.

— Ами Вълт?

— В Норостийн е.

Сърцето на Аларон се сви.

— Значи загубихме. Ще ни открие, ще разбере, че Ким е отнесла Сциталата и ще я залови — той зарови глава в ръцете си. — Всичко беше напразно — че и още по-лошо, ако не бяхме тръгнали да търсим Сциталата, никой никога нямаше да я намери. А аз го отведох към нея, както и самият той знаеше, че ще направя.

Мьорин поклати глава:

— Не е чак толкова безнадеждно, Аларон. Защото всъщност арестувах Белоний Вълт.

Аларон погледна изумено, а Рамон се ухили с гримаса на болка.

Мьорин се засмя на физиономиите им.

— Използвах писмото, което взехте от свитъците с досиета на Вълт, за да получа кралско разпореждане да претърся дома му. Разбихме дъските в стаята му с трофеи, някои от свитъците понесоха вреди, заради капаните му, но успяхме да спасим достатъчно материал, с който можем да изнудваме голяма част от народа на Норостийн и половината от Съвета в Палас. Така се сдобих и със заповед за арест и го изненадах, заедно със значителната подкрепа на Арканума в покрайнините на града. Беше все още изтощен от битката с генерала. Дори не се възпротиви. В момента е под оковаваща руна в собствените си подземни килии.

— Благодаря ви — отвърна замаяно Аларон. — Вие сте моят герой. — Рамон закима в ревностно съгласие.

— Е, това вече е нещо ново. Във всеки случай и моят задник е заложен на предните линии — отбеляза с лекота Мьорин. — Няма да можем да го задържим затворен за дълго. Палас ще предяви правомощията си и ще изпрати инквизитори. Просто успях да ни спечеля малко време, нищо повече.

— Ако им каже… — дъхът на Аларон секна.

— Някак подозирам, че може да му се случи някой нещастен инцидент, докато е в килията — отбеляза заговорнически Мьорин.

Аларон преглътна и изръмжа яростно:

— По-подходящ човек за това не би имало.

Мьорин прокара пръсти през косите си.

— Но това ще сложи края и на моята служба — той въздъхна със съжаление и разклати глава. — Е, а вие, момчета, какво ще правите?

— Ще спим — отвърна навъсено Рамон. — Ще ми трябват дни, за да бъда отново подвижен — той погледна извинително към Аларон. — А тогава, предполагам, ще трябва да се включа към легиона си или ще арестуват и мен. Бих останал, ако можех, но не виждам как бих могъл, без да си навлека проблеми с военните.

— Нямаш друг избор — съгласи се Аларон. — Ако не отидеш — ако един маг се превърне в дезертьор, се намесва Инквизицията — той погледна Мьорин. — Мислите ли, че е безопасно Рамон да се присъедини към легиона си?

— Вълт не работи с официални институции. Мисля, че няма да има проблеми.

— Файръл мъртъв ли е?

Мьорин сви рамене.

— Не мисля, но и не може да си позволи да се появи сега. Инквизицията ще го одере жив.

— Значи това е — обобщи Рамон. — Дръж ме в течение, Ал. Ще се измъкна и ще ти помогна, ако мога.

— Ами ти, Мърсър? — попита Мьорин.

Аларон го погледна сериозно:

— Тръгвам след нея.

Мьорин не изглеждаше изненадан.

— С каква цел?

— Не знам. Просто чувствам, че трябва да го направя.

Стражарят въздъхна:

— Ех, младата любов.

— Не сър, не става дума за това — отсече Аларон. — Тя не ме обича — никога не ме е обичала. Винаги е било само от моя страна, а някак дълбоко в себе си го знаех. Но ми е приятелка и се забърква в опасност, затова мисля, че трябва да й помогна.

— Добре казано, момче — отбеляза Мьорин. — Превръщаш се в мъж — добър мъж, точно като баща си.

Аларон стисна ръката на Мьорин.

— Благодаря ви, сър.

— Не ми благодари, Аларон. Върни обратно Сциталата — сбърчи чело Мьорин. — Или поне направи така, че да се озове в добри ръце.

Брокена, Джавон, континента Антиопия

юнисис, 928 г.

един месец до Лунния отлив

Гървон Гейл извика образа на герба на Императрицата майка и предостави кодово потвърждение за самоличността си. В ръка държеше усилвателен скиптър, с който изпрати мощно търсенето си. Запитването за връзка получи непосредствен отговор. Спокойното лице на Лучия Фастерий-Сакрекьор се появи в пушека на мангала.

<Магистър Гейл, вие ли сте? На какво дължа това неочаквано удоволствие?>

Изобщо не звучеше доволна.

<Добра вест, Ваше Височество. Джавон е наш. Сейра Нести отстъпи и позволи на мен и агентите ми да поемем контрола. Ще остане наш фигурант, докато не настъпи време да поставим Доробон на власт. Междувременно, Джавон определено няма да се включва в шихада. Хората не я подозират в нищо, дори не са осъзнали за преврата. Скоро ще обявим съюз с Горгио. Народът ще се разбунтува, но ще последва Сейра в делата й.>

Благото майчино лице на Лучия се сбърчи и стана още по-голямо, сякаш се навеждаше все по-близо към него. Устните й се разтеглиха в доволна усмивка.

<Наистина отлична вест, магистре. Справихте се много добре. Аз… съм изключително доволна.>

Той се усмихна леко, но добре знаеше, че не трябва да се отпуска. И кратката почивка нямаше да доведе до нищо добро…

Тя се приближи още повече и измърка:

<Койн радва ли се да е принцеса?>

<Койн е мъртва, Ваше Величество> отвърна той с равен тон.

Лучия мигна невярващо при вестта за смъртта на дъщеря си — Койн не бе споделяла много, но Гървон бързо успя да направи връзката, и сега очакваше гняв, дори може би малко тъга, но вместо това Лучия едва доловимо сви рамене.

<Мислех, че Койн трябва да замени Сейра Нести?> отбеляза тя, очевидно загрижена по-скоро за провала в плановете им, отколкото, че са загубили най-добрия си шейпшифтър.

<Сейра сама се съгласи с идеите ни. И вече имам достатъчно власт над нея.>

<Унищожи тялото на дъщеря ми, Гейл. Изгори го.>

<На вашите заповеди, Ваше Величество.> Изражението на императрицата се поуспокои.

<Е, магистър Гейл, върнахте си позициите, дори и малко късно в играта. И все пак се справяте по-добре от приятеля ви Вълт. Арестували са го, можете ли да повярвате?>

Какво са…?

<За първи път го чувам, Ваше Величество.>

<Някакъв местен стражар убедил краля на Норос да го обвини в корупция. Изпратих инквизитори, които да разберат каква е работата. Забавно е по някакъв свой си начин, но не идва в подходящото време. Всъщност дори е подозрително неудобно. Какво мислите вие?>

Той облиза устни, зашеметен за миг. Белоний Вълт е арестуван? Беше прекалено непонятно за него. Но престана да размишлява и отговори предпазливо:

<Той има много врагове, Ваше Величество.>

<Наистина ли? Изумявате ме.>

Тя се засмя ехидно, а очите й се присвиха.

<Походът скоро ще започне, магистре. Вие някак се справихте, но вестите ви дойдоха в много удобен момент.>

Той се поклони леко. Тя се усмихна приветливо, но изведнъж изражението й се измени от „добросърдечната Майка на Народа“ в мрачния лик на някоя тъмна личност:

<Ами кучката Анборн? Ще ми я изпратите, нали?>

<Няма да мога, Ваше Величество. Използвам я за скарабея на лейтенанта ми Рът Сордел.>

Изражението й се разкриви в гримаса:

<Не това ви наредих, магистър Гейл.>

<Наложи се, Ваше Величество. Сордел има нужда от тяло, способно да управлява гносиса.>

<Тогава му намерете друго. Искам онази жена> тя оголи зъби с накривена настрани глава. <Къде е Фраксъс Таргон?>

<Мъртъв е.>

Тя отскочи изумена.

<Как?>

<Убих го> излъга Гейл. <Започваше да ме дразни.>

Както се и надяваше, Лучия беше слисана.

<_Вие_ сте убили един инквизитор, при това Първонаследник, просто защото ви е дразнил?>

<Да, императрице.>

Можеше да отнесе в гроба това истинско удоволствие от зейналите като на златна рибка уста на Императрицата майка.

<А сега, Ваше Величество, трябва да се споразумеем отново относно контрола над Джавон и то за по-подходяща цена.>

Нортпойнт, Понтус

1 юлсепт, 928 г.

ден първи от Лунния отлив

Калтъс Корион наблюдаваше врага изпод качулата си. Безцеремонен, мощен и неумолимо енергичен, на около половин метър от него, Екор Бородийм — херцог на Аргънди, оседлаваше червеникавокафявия си кон, наобиколен от дългокосата си аргъндинска стража. Навсякъде около Корион се разполагаха генерали и командири на легионите, редици от воини, ветерани и магове на рояци: военната мощ на империята беше вперила поглед към простиращата се напред линия от камъни, широка шейсет метра и дълга около петстотин километра, извайваща пътя през морето.

Приливът видимо се покачваше, разбивайки се в масивните страни на моста, а морето клокочеше и бликаше под арките в бели, разпенени водовъртежи. С всяко оглушително сътресение на моста от водата изригваха нови пръски. Отзад и високо в небето се извисяваше кулата Нортпойнт с невъобразимите си размери. Фарът на върха й сияеше с ярка бяла светлина. Говореше се, че се вижда на поне стотици километри над океана. Тътенът на морето беше величествен и достатъчен да накара самата земя да се разтресе като желе.

Поредната вълна едва не прехвърли ръба на моста, а водните пръски се посипаха в могъщ облак.

Корион хвърли поглед по продължение на каменната линия до един маг от Ордо Коструо в Нортпойнт, който бе предал Мийрос и позволил на войниците от Първия поход да стъпят върху моста Левиатан — онзи се взираше през един секстант и доверяваше информацията на херцог Екор. Тази вълна беше по-висока от предишните седем, но все пак не бе покрила целия мост. Корион се усмихна. Луна попадна в най-високия си прилив и мостът се извиси над водата. Някой нададе одобрителен вик и по каменната линия се стекоха млади мъже и брадати старци — всички подскачаха като малки деца.

Екор стисна ръката на мъжа от Ордо Коструо и се обърна на коня си с лице към генералите си.

— Господа — провикна се той, — приливът на Луна е висок и мостът Левиатан се извисява над морските вълни. Лунният отлив започна!