Дейвид Хеър
Кръвта на мага (22)

20.
Предателство

Тримурти

Трите главни омалистки божества или омалистката Света Троица е позната също като „Тримурти“. Бараман е Създателят, но тъй като великата му задача вече е изпълнена, той рядко е удостояван с молитва при поклонения. От друга страна, всички омалисти се прекланят пред Вишнараян, който защитава и подкрепя съзиданието и пред Сивраман, властника над смъртта и прераждането, и ги възхваляват.

Ордо Коструо, глава „Йебусалим“

Йебусалим, континента Антиопия

тани (апрафор), 928 г.

три месеца до Лунния отлив

Казим е тук. Беше мечтала да чуе тези думи, молеше се те да достигнат до ушите й, а сега те нарушиха крехкия мир в света й. През последните, отлетели като в миг, четири месеца тя постепенно бе успяла да се освободи от предишния си живот и да открие хармонията в новия; вече изминаваха дни без да се замисли за дома. Съпругът й, в началото отблъскващ, се бе превърнал в нейния уютен пристан.

Но ето сега всичко се върна отново с гръм и трясък: виещите се улички на Баранаси, и хорската врява по тях, топлината на прегръдката на майка й, смехът на баща й, глъчката у дома. И Казим — на покрива, целувайки я. Казим — вдигнал поглед към луната, мечтаейки си за пътешествия и приключения, прехвърляйки наум битките на улицата с другите момчета или някоя победа на каликити, отбелязана в последния миг от играта. Топлината на ръката му, обвила раменете й, мускусният мирис на тялото му, допирът на наболите му мустаци по бузата й… Рамита обичаше Казим откакто се помнеше, но мисълта да го види отново направо я ужасяваше.

Съпругът й бе мил и внимателен, но все пак беше маг: можеше да изважда която и да е мисъл от главата й, когато си поиска. Една-единствена случайна мисъл за Казим в ума й можеше да го обрече на смърт. В съзнанието на Рамита изплуваха картини на яростта на съпруга й, заварил я с друг мъж, с един обикновен човек. Какво ли щеше да стори той с Казим, Хурия или с Джай? Страхът за тях почти я обездвижваше.

Двете с Хурия стояха с часове заедно, създавайки и отхвърляйки трескаво стотици различни планове — как да избягат в пустошта, как Рамита да умолява на колене съпруга си да разтрогне брака им и да я пусне да си върви, как да принуди Казим да си тръгне… Рамита дори заявяваше разпалено, че ще се самоубие, за да може Казим да се откаже от нея веднъж завинаги.

Мислите на Хурия също се лутаха лудо между възмущението, че братята им бяха дошли само, за да съсипят охолния им живот, далеч от неблагодарния труд на пазара в Аруна Нагар, и внезапната мисъл за убийства, за прерязани гърла и бягство в нощта.

Най-страшно от всичко за Рамита бе да остане насаме със съпруга си. Боеше се до смърт той да не улови необузданите й мисли, затова му казваше, че не се чувства добре, а после трябваше да понесе загрижеността му. Веднъж дойде в стаята й, с очевидното желание да легне с нея, но тя се оправда с умора и той си тръгна объркан и разочарован.

Най-накрая Хурия състави план и на следващата сутрин Рамита взе да умолява Мийрос за позволение да посети сама светилището на стария пандит Омпрасад:

— Моля ви, господарю — шепнеше тя. — Желая силно да се моля всеки ден за дете. Сънувах, че това е единственият път.

Мийрос не изглеждаше убеден:

— Взимаш тези суеверия прекалено насериозно, съпруго. Това, което ще ти помогне да заченеш, е постоянството. И правилното хранене — добави той, хвърляйки поглед към почти недокоснатата храна в купата й.

— Моля ви, съпруже. Хурия често ходи там. Безопасно е.

— За нея може и да е, но тя не е лейди Мийрос — изглеждаше усъмнен, а когато впери поглед в нея, Рамита усети как устата й пресъхва, а сърцето й забива яростно в гърдите. — Докарваш си само притеснения така. Не може ли старият свещеник просто да дойде пак тук, както предния път?

— Но светилището, то е изключително свещено…

— Така ли било? Е, добре, но само този път! — той се замисли за момент, след което добави нежно. — И, съпруго, ако това ще те направи щастлива, ще построя малък храм и тук, за да можеш да се молиш на боговете си, когато поискаш.

Рамита се почувства ужасно виновно. Преди броени седмици сигурно щеше да подскочи от радост, че съпругът й признава нейната вяра, но сега това щеше да създаде поредната пречка да вижда Казим. Постара се да изглежда доволна.

— Благодаря ви, съпруже — отвърна тя с тих глас.

Той се намуси леко:

— Дано това посещение на храма те успокои малко. През последните две седмици си някак неуравновесена, съпруго — той я погали по косите. — Не се тревожи. Всичко ще е наред.

Тя склони глава и преглътна страха си.

 

 

Йос Клин пристъпи в светилището, последван от още петима войници, и огледа тясното помещение. Камъните бяха изпоцапани с птичи изпражнения и изгниващи дребни плодове от черешовото дръвче в края на малкия двор. Храмът представляваше квадрат с размери двадесет на двадесет метра, с колони и с покрив, и бе отворен навън от три страни. Във вътрешността му стоеше грубо изсечена статуя на божеството — фигура на седнал човек, намазана с пастообразна боя, обозначена единствено от сив-лингам и гравиран тризъбец. Някога отдавна там беше имало пясък, в който се забождаха ароматни пръчици и невени. От малък огън за готвене в ъгъла, край който се суетеше Омпрасад, се издигаше пушек. До него седяха други двама мъже, облечени в оранжеви свещенически одежди, със същите пепеляви коси и бради, но изглеждаха по-млади и здраво сложени.

Клин ги изгледа кръвнишки:

— Какви са тези?

Хурия побърза да обясни:

— Това са чейла — учениците, посветени на омалисткото учение, капитане. Тук са от няколко седмици. Мордин ги е виждал.

Войникът кимна нервно, щом Клин го погледна.

— Разкарайте тия оттук — нареди Клин, като посочи към лакхсиец на средна възраст и семейството му, молещи се пред главното светилище.

Прекалено уплашени, за да се противопоставят, те тръгнаха, но се загледаха с любопитство към двете момичета, докато Мордин ги изпровождаше навън.

Рамита беше толкова уплашена, че едва се движеше. Съсредоточи погледа си върху идола на Сивраман и падна на колене пред него, а от устните й се изсипа поток от молитви. Хурия се сви до нея и двете се замолиха пламенно на божествата. На Рамита й прималя от напрежение и глад.

— Стражарите ще се изморят след малко и ще отидат да седнат до портите — прошепна й Хурия. След това смъкна качулката си и се провикна. — Чейла, елате да се помолите с нас!

Двамата млади свещеници се затътриха към тях, Хурия добави шепнешком:

— Правя го всеки път, така че Йос и войниците му са свикнали — изглеждаше въодушевена, сякаш бяха на някакво невероятно приключение.

Двамата млади ученици коленичиха отстрани на колоните. Рамита отмести поглед към мъжа, седнал близо до нея и стомахът й се преобърна щом видя очите на Казим да се вглеждат в нейните, отразили в себе си целия копнеж на света.

— Рамита — прошепна Джай от другата страна, но тя не можеше да откъсне поглед от Казим.

Колко се беше променил! Брадата му бе по-плътна, а кожата му — закалена от слънцето. Косата му наистина бе скрита под прахта за прикритие, но беше видимо по-дълга, в пълен безпорядък. Рамита пожела страстно да се пресегне и да я вчеше с пръсти. А очите му — ах, тези очи, толкова ясни, чисти, така преливащи от светлина.

— Мита — прошепна Казим, а тембърът на гласа му, изпълнен с копнеж, с болката от надеждата, отекна в цялото й създание. — Мита, добре ли си?

Тя кимна мълчаливо, страхуваше се да продума каквото и да било. Тогава отмести поглед към Джай — и неговото лице бе променено. И двамата изглеждаха някак по-зрели, по-мъжествени. Очевидно бяха преживели много.

— Ха-хъм — прокашля се Хурия. — Нека се помолим — проговори тя на лакхски. — Можете да си говорите, но се преструвайте, че се молите! Имаме само няколко минути, тъй че разказвайте!

Рамита жадуваше така силно да протегне ръка и да го докосне.

— Любов моя — прошепна тя, — а ти добре ли си?

— Щом те виждам пред мен. Хурия е разказала на Джай как страдаш и сърцето ме боли.

— О, не е толкова лошо. Държа се.

Какво ли им е разправяла Хурия?

— Толкова си смела — не знам откъде намираш куража. Но ние ще те спасим! Кълна ти се с цялото си сърце — заклевам се в безсмъртната си Душа. Ще те отведа оттук.

Рамита не знаеше какво да отговори. Стоеше и го гледаше, а по бузите й се стичаха сълзи, докато Джай напяваше гръмко някакви безсмислици: откъслечни молитви, традиционни песни, дори списък с покупки за пазара. Искаше й се единствено да ги прегърне и да ги задържи до себе си завинаги.

Казим й разказа, че живеят зад един Дом ал-Ахм и се учат да се бият — обеща й, че когато настъпи уреченият час, ще дойде с група мъже, зарекли се да помогнат за спасението й, и ще я избавят от ръцете на Мийрос.

— Ако онази свиня Клин не беше тук, щяхме да го сторим още сега, но не можем да рискуваме да се изправим сами пред един боен маг.

Тя премигна недоумяващо:

— Клин е маг?

Хурия прошепна:

— О, да — трети ранг, или поне така казва. Това означава, че е много могъщ.

Рамита се почувства още по-обезпокоена, но Казим звучеше уверено, когато изрече плана си на висок глас:

— Ако утре дойдете отново тук, ние можем да…

— Лорд Мийрос ни забрани. За следващия път, когато и да е в бъдеще, ще трябва аз да водя пандита при Рамита в Дома Мийрос — прекъсна го Хурия.

Казим изстена:

— Да не би да подозира нещо?

— Не, просто е параноичен. Дори се учудвам как разреши да дойдем днес, но Рамита беше страхотна актриса. Следващия път един от вас или и двамата трябва да дойдете с Омпрасад. Ще ви допуснат до общите помещения, но ние ще измислим как да ви вкараме в нашата част — в гласа й се прокрадна похотлива нотка. — Ще намерим как да ви съберем насаме, влюбени гълъбчета.

Рамита не откъсваше поглед от очите на Казим, мисълта за всичко това все още й се струваше нереална. Сведе глава и се замоли през реки от сълзи.

 

 

Да я види, да види сълзите в очите й, му дойде в повече. Секундите изминаваха като часове, всяка дума, натоварена със значение. Но времето им изтече твърде скоро. Масивната фигура на Йос Клин хвърли сянка върху им и ги прикани да тръгват, а Рамита припряно изтри сълзите от лицето си. Казим свали внимателно поглед от бойния маг. Прииска му се неутолимо да бе взел меча си, но си спомни ясно изпълненото с презрение спокойствие, с което Клин го бе смлял от бой в Баранаси, без дори да използва магия. Щеше здравата да загази, ако го разпознаеше, затова и се присви недостойно и дори не изпрати с поглед момичетата. Джай, който пък беше танцувал пред мага на сватбата на сестра си, бе също толкова уплашен, но не разпознаха никого от двама им, а Рамита и Хурия сякаш се изпариха за секунди през портите на светилището.

Уверен, че са си тръгнали, Джай се просна по гръб.

— В името на всички богове! Убеден бях, че ще ме разпознае!

Казим бе обзет от същото замайващо облекчение.

— И аз — теб със сигурност щеше да си спомни, ако не беше брадата ти. А аз, трябваше да се моля мръсотията и тюрбанът да ме прикриват достатъчно! — той се вгледа в портата, до която семейството, което бяха изпъдили преди малко, стоеше и наблюдаваше любопитно. — Защо Рашид не искаше да я отвлечем още тук?

Джай сложи ръка на рамото му.

— Бъди търпелив, Казим: ще се справим. Чу какво каза Хурия, нали — ще ни вкара в Дома Мийрос.

— Да, чух я — сърцето му изгаряше в гърдите. — Обзалагам се, че Рашид не искаше да ни помогне днес, защото така нямаше да може да убие Мийрос.

Джай го погледна учудено:

— Няма начин да го мислят сериозно, нали? — прошепна той.

— Да имат късмета да не го, защото аз определено съм сериозен! — отвърна Казим разпалено, след което вдигна поглед и се зарече: — Чуй ме, Ахм — проклинам Антонин Мийрос. Той ще умре от моята ръка: кълна се.

 

 

Хурия посети Казим и Джай в деня преди да дойдат за първи път в Дома Мийрос. Показа им дланта си, която беше белязана от причудливи завъртулки.

— Виждате ли тези линии? С тях мога да отварям вратите между отделните стаи в Дома. Мога да ходя из почти целия дворец, но не и в покоите на Мийрос, само Рамита има достъп до тях. Но аз имам план. Мийрос каза, че можем да използваме помещението във вътрешния ни двор за свой храм. Преди вкарахме Омпрасад в стаята на Рамита, за да го измием, така че съм убедена, че ще можем да вкараме и вас — стига да изглеждате безобидно. Така че се постарайте — и трябва да сте много внимателни.

Казим знаеше колко много Хурия обича материалните си удобства, така че само това, че им помага толкова дейно, говореше колко много ги обича двамата с Рамита.

— Ахм ще те възнагради, сестричке — отвърна той с благодарност.

На следващата сутрин двамата закрачиха с превити гърбове и прашни коси до нищо неподозиращия Омпрасад. Емир Рашид говори нещо със стария пандит и сега той бе напълно убеден, че Джай и Казим са негови ученици. От време на време, когато се вгледаше в тях, в блуждаещия му поглед се прокрадваше смущение, но не създаде никакви проблеми — малко ганджа и една манерка с фени бяха достатъчни, за да го помирят.

На портите на Дома Мийрос ги огледа самият Йос Клин, но не от прекалено близо и не пролича да ги е разпознал. Пазач с каменно лице ги претърси за оръжие, но те, разбира се, не си бяха позволили неблагоразумието да носят в себе си. Тогава ги пуснаха да преминат и мислите на Казим, както снощи, отново се върнаха към Рамита, и той усети как мъжеството му се втвърдява.

Добре, че войниците не напипаха този мой меч, замисли се той, но се опита да се вразуми. В името на Ахм, успокой се, Казим! Най-вероятно ще можеш само да я зърнеш и нищо повече.

Но в мига, щом я видя — пременена в искрящ копринен салвар, окичена с накити, събрали слънцето в себе си, едва успя да се задържи на краката си. Двете с Хурия бяха облечени в еднакви бели салвари, но нейният дупатта шал беше оранжев, а на Рамита — зелен. Казим последва в захлас Хурия, която ги изпроводи към вътрешния двор, през врати, чийто дръжки докосваше леко, след това изчакваше и ги открехваше тихо. Заведе ги в чисто нов храм, закупен непокътнат и пристроен към северната стена на двореца. Чисто нова изкована фигура на Сивраман и съпругата му Парваси с новородения Слон Ган на коляното й стоеше в средата му. Детайлите не бяха доизпипани, но не изглеждаше неприятна. Пред нея стоеше нов сив-лингам символ, ярко искрящ в сянката на светилището. Гледката на фалическия идол не помогна на Казим да потисне обзелата го нужда.

Наблюдаваха ги няколко слуги от Хеб, но освен тях, наоколо нямаше никого. Коленичили пред идола, момичетата се настаниха най-отпред, и Хурия промълви на лакхски:

— Господарят е в Дом Коструо, на километри път от тук.

Казим усети как по тялото му пробягна тръпка.

Омпрасад ги въвлече в молитвата, напявайки с монотонен глас, а слугите изгубиха интерес и се върнаха към задълженията си. Треперещият глас на пандита изпълни малкия двор, призовавайки всяко божество едно по едно. Когато молитвата приключи, Казим чувстваше как вече ще погине от жаждата. Когато Рамита се изправи и погледите им се срещнаха, той усети собственото си желание, отразено в нейните благи очи.

Хурия ги поведе към друг двор, където на малка дървена маса бе сервирана храна. Момичето покани тримата „святи мъже“ да седнат и похапнат. Съкрушително униние се стовари върху Казим, когато двете с Рамита си тръгнаха: така коварно ли щяха да го изтезават? Но след малко се върнаха и сърцето му подскочи, когато осъзна, че бяха разменили дупатта шаловете си. Хурия изрече, наподобявайки съвършено гласа на Рамита:

— Свещенико Омпрасад, дали единият чейла би могъл да благослови стаите ни? — и посочи към Казим. — Няма да отнеме повече от пет минути, виждам колко сте гладни всички.

Рамита се изправи, престорена на Хурия, поклони се леко към Казим и му посочи да я последва. Докосна дръжката на една врата и тя заблестя, а дървената порта се плъзна встрани, и те пристъпиха в притъмнен хладен коридор. Казим се приближи бързо зад нея и щом тя се обърна, я дръпна в обятията си, устните му намериха нейните, а тя се притисна силно в тялото му. Той я повдигна и прилепи към стената, пиейки жадно от сладостта й, от меките й устни, от допира на езика й, от тялото й.

Тя се отдръпна за миг:

— Насам, следващата стая — изрече задъхано тя.

И в следващия миг отново го целуваше страстно, докато се приплъзваха по стената и пропаднаха през завесите на вратата върху ниско легло с меки завивки и дюшек, който ги обгърна.

В разпалена страст той придърпа салвара й и я стисна за ханша. От устните й в ухото му се откъсна стон, когато той вдигна полите й над кръста. С лице на обезумял той издърпа клина й. Тя сякаш искаше да изрече нещо, но за приказки нямаше време. Той легна върху нея, издърпа нагоре куртата си и освободи твърдия си член, целуна устните й и се вля в нея. Тя трепна от болка, докато той не достигна във влажните й дълбини, и въздъхна в устните му, когато я изпълни, разтвори широко крака и ги залови за кръста му.

Той се движеше лудо: плясък на плът в плът, яростни въздишки и изригване, назряващо в цялото му тяло, бореше се да го удържи, още само миг, но беше прекалено силно, по-силно от него, и той изстена, а семето му се изля в нея, докато той дишаше тежко и повтаряше задъхано в лицето й:

— Обичам те, обичам те, обичам те…

Стояха загледани един в друг, задъхани, с потна кожа и разголени души. Беше като цяла вечност, а сигурно не бяха изминали и няколко минути, когато престореният на Рамита глас на Хурия зазвуча:

— Тъкмо привършват, сигурна съм.

Той изруга: толкова малко време… Изправи се, олюлявайки се, и се облече бързо, а тя последва примера му. Спусна салвара си над мокрото петно, избило на чатала на клина й. Лицето й вече сякаш скърбеше.

— Ще дойда скоро отново и ще те измъкнем оттук, обещавам — прошепна той.

Тя се усмихна вяло и го бутна към вратата.

— Върви! — тя стисна бързо ръката му. — Обичам те.

След това го последва навън.

Хурия се изправи с прикрита усмивка и изрече високо, за да се чуе навсякъде:

— В продължение на седмица трябва да поднасяме дарове тук, за да се пречисти и освети храма. Единият или двамата чейла трябва да дойдат отново тук утре по това време. Това е всичко за днес.

Докато Казим все още се мъчеше да успокои дишането си, той срещна погледа на Рамита. Всички чувства към нея все още бушуваха в душата му, неукротени от тази кратка среща. Утре, изрече той без глас, а тя кимна, леко притеснена. Омпрасад ги поведе и те напуснаха двореца с поклон, докато не се изгубят като точици, проправяйки си път през тълпата, миризмите и звука навън.

Джай хвана Казим за рамото.

— Да не би вие двамата да…?

Казим кимна.

— Силно се надявам да спазиш всичките си обещания към сестра ми, Каз — отвърна Джай с тих глас като по-големия грижовен брат.

Казим се обиди от тона му:

— Нали казах, че обещавам? Ще прережа гърлото на онзи стар козел, ще се оженя за нея и ще бъдем заедно завинаги. Ще видиш.

Беше превъзбуден. Вкуси съвсем за кратко от екстаза, който щяха да споделят един ден, но това означаваше много за него — бе я заявил като своя и само своя, без значение колко често Мийрос се възползваше от нея.

— Ще видиш, братко! — захвърлил яда си, той обви с ръка рамото на Джай. — Рамита, тя е сладка като мед, дори по-сладка, като богиня апсара, като небесна нимфа…

 

 

Рамита клечеше в тоалетната и плискаше с вода слабините си, в опит да се отмие. Едва не изпищя, когато Хурия плъзна вратата, за да влезе.

— Chod! По дяволите, не може ли човек да има малко лично пространство тук? — беше на ръба на истерия.

— Шшш! — намръщи се Хурия. — Виждала съм те да пикаеш, да сереш и да повръщаш, а и ти мен, и освен това между нас двете няма такова нещо като лично пространство. Така че млъкни и ме чуй: наредих да напълнят ваната. Никой не подозира нищо, кълна ти се.

— Съпругът ми ще се прибере скоро! Аз трябва…

— Рамита, няма да си дойде с часове напред — успокой се, дори не е станало обяд още. Единственото опасно сега е да изпаднеш в паника. Дишай, връщам се след минутка — след малко се върна с малка манерка, от онези, които си носеха мъжете. — Ето, пийни. Ще ти помогне.

Рамита седна на пода, сдържайки сълзите си, смазана от всички чувства в себе си — отчасти на щастие, отчасти на пълен ужас, и нещо, което не можеше да определи. Тя помириса течността в манерката.

— Какво е това?

— Арак, пийни си, само една глътка — Хурия клекна зад нея и обви ръце около гърба й. — Добре ли си?

Рамита кимна.

— Май да — исках единствено да поговорим, може би да го целуна, но той ми налетя. Беше… чудесно. Глупаво, но чудесно — вдигна бутилката с арак и се залюля, мигайки на парцали.

Хурия рече нежно:

— Точно така, моето момиче. По-добре от онзи твой съпруг.

Рамита се опитваше да не мисли за него. Най-сетне успя да промълви:

— Ами ако усети?

— Не се тревожи, Мита, той самият те научи как да пазиш мислите си, нали? Ще се справиш, просто си мисли за други неща — тя се подсмихна. — Дори и ако той те обладае.

— Това не е някаква игра, Хурия! При амтехианството прелюбодейците се убиват с камъни. А дори не ми се мисли какво би направил един маг… Толкова ме е страх…

— О, милата, ела!

Хурия я успокояваше, остана с нея докато се изкъпе, заведе я в леглото увита с кърпи и й попя, докато заспи.

— Ще кажа на мъжа ти да не те притеснява — прошепна й тя, докато Рамита се унасяше. — Сънувай сладки сънища с твоята любов, която ще видиш отново утре.

 

 

Един от най-ужасяващите мигове в живота му сполетя Казим, когато пристъпи в Дома Мийрос на следващия ден и чу дрезгав глас да говори на рондийски зад него. Стомахът му се сви.

— Какъв е този, съпруго? Къде е старият свещеник?

Казим едва не подскочи при резкия, груб тон: та това беше самият Антонин Мийрос!

— Това са учениците му, господарю — гласът на Рамита прозвуча покорно, но несигурно, когато видя как Казим и Джай се свличат неволно на колене.

Ще разбере… някак ще разбере и тогава…

Старият мъж въздъхна:

— Както винаги, славата ми се носи преди мен. Станете, вие двамата — нареди той и ги подмина без дори да ги погледне. — И казваш, че тези пикльовци трябва да идват тук всеки ден тази седмица? — възрастният джадугара звучеше неубедено. — По-скоро май си търсят безплатна храна.

Хурия се обади смело:

— Само тази седмица, господарю, докато настъпи пълната луна и Сивраман е в своето могъщество. Съпругата ви е плодовита тъкмо тогава. Това вещае щастието ви.

— Продължавам да се учудвам колко много неща около мен вещаят щастието ми — измърмори той. — Е, добре, щом това те прави щастлива, мила — той потупа Рамита по главата като кученце. — Трябва да тръгвам. А ти си почини, мила моя — не изглеждаш въобще отпочинала за човек, който е проспал цял следобед и вечер. И не се тревожи прекалено много. Всичко ще е наред.

И той се отдалечи, а бледото му голо теме искреше на утринното слънце.

Хурия подръпна шала си и ги поведе навътре. Казим най-сетне успя да си отдъхне.

Този път имаха повече време. Незаинтересовани, слугите ги оставиха съвсем скоро след началото на безсмислените протяжни молитви, така че не бе необходимо момичетата да разменят шаловете си. Рамита отвори вратата на стаята си и той влезе самоуверено, зарови пръсти в косите й и нашепвайки любовта си, започна да гали лицето й, извивките на тялото й. Имаше време да я съблече изцяло, да впие устни в гърдите й, да прокара пръсти през косъмчетата на пубиса й и да ги плъзне във влажната й йони. Имаше време да се слее бавно с нея, да я доведе докрай, да усети как тялото й се разтриса от удоволствие, а насладата на лицето й му донесе пълна сладост. Имаше време да нашепват думи на любов и обещания за вечност преди отново да трябва да се разделят.

Оставаха им обаче само още четири срещи преди да изгрее пълната луна. Не знаеше защо Хурия бе заявила това ограничение, но може би така беше необходимо — все пак тя бе по-умна от него. Утешаваше се, че ще нападнат много скоро и заедно с Рамита ще могат да споделят любовта си открито, далеч от този кошмар.

 

 

Рамита лежеше сама в топлата вана, потънала в мечти. Все още усещаше вкуса на прахта от косите на Казим по езика си. Чувстваше така живо спомена за безмълвните си, разтърсващи оргазми — първо, когато пръстите му бавно я подготвяха и после отново, когато проникна в нея. Беше живо превъплъщение на Бога на любовта. С великолепното си тяло, с невероятното си лице, с начина, по който я разтапяше с усмивка — всичко в него беше съвършено.

Но засега, докато не открият начин отново да са заедно, трябваше да чакат разделени един от друг. Седмицата свърши, а на следващата съпругът й щеше да се завърне в стаята й с желанието най-сетне да посее детето си в нея. Рамита трябваше да запланува новите си извинения пред него. Най-добре щеше да е да не се срещат идната седмица — макар цикълът при жените рядко да съвпадаше с този на луната, Рамита бе момиче на Пълната луна, плодовито, тъкмо когато месечината Луна блестеше най-голяма в небето. Да, най-разумно щеше да е да не среща Казим идната седмица, но как щеше да издържи?

— Рамита! — Хурия подаде глава през вратата й. — Лорд Мийрос се прибра по-рано — ставай, облечи се, най-добре със сари, така ще си спечелиш време. Казах му, че се къпеш, за да се освежиш.

И в следващия миг изчезна, а гласът й се дочу долу — поздравяваше господаря с цял поток от безсмислен брътвеж.

Рамита избра едно от саритата си — жълто-оранжево на цвят, и остави спокойствието от нахлузването му да се разлее по тялото й, да я помири. Захвана косите си с фиба и тъкмо се отправи към вратата, когато Мийрос се вмъкна куцукайки при нея. Спря се на входа, а лицето му се разтегли в усмивка.

— Съпруго, изглеждаш чудесно.

Тя се поклони в опит да изглежда радостна.

— Здравейте, господарю.

— Тръгнаха ли си онези свещеници? Слава богу, писна ми вече да се мотаят наоколо — той се приближи накуцвайки и хвана главата й в ръце.

— Искаш ли да ми покажеш какво толкова направиха?

Рамита се усмихна неуверено, пое си дъх и положи усилия да се въплъти в кожата на Хурия Сладкодумната. Поведе го към вътрешния им двор и му показа храма. Сладко ухание на плумерии и на рози от ароматните пръчици изпълваше въздуха — Хурия и Джай се бяха погрижили да го довършат, докато с Казим бяха под завивките. Рамита обясни на Мийрос какво олицетворява тройният идол: Смъртта и Прераждането на Сивраман, вярната му съпруга Парваси и късмета на Слона Ган. Да влезе в ролята на учител на свой ред, а не само винаги да е ученик, сякаш й допадаше, а и Мийрос слушаше и попиваше с интерес разказа й.

— А какво, казваше, е това? — попита той и посочи към символа сив-лингам.

Тя се изчерви.

— Фалосът символизира… така да се каже… мъжеството на Сив. А това около него са йони устните на Парваси. Носи добра поличба за, ами, за плодовитост.

Той се подсмихна сдържано.

— И какви дарове се поднасят?

— Смес от яйце, кардамон и прах от цинобър — мъжът го изсипва върху фалоса, а след това съпругата му, коленичила там го изпива, докато се излива по улейчето.

Той повдигна смаяно вежда, но повика Олаф и му нареди:

— Донеси едно яйце, моля те, а също и кардамон и прах от цинобър. И побързай — тъкмо този час може би вещае добра поличба.

Рамита изрече засрамено пуджа словата пред очевидно развеселения и обикновено мнително настроения си съпруг, но той не й се присмя, а дори разбърка сместа сам и я изля върху фалоса.

Рамита коленичи и докато отпиваше от течността се молеше горещо да съумее да прикрие страха си от това да я разкрие за стореното тази сутрин. Но той единствено я издърпа на крака, размаза от течността по ръцете й и я целуна по челото.

— Предполагам омалистите не смятат за добра поличба да се съвкупяват в храмовете си, както са вярвали ранните соланисти?

Тя го погледна изумено:

— Не!

— Добре, защото старите ми кости няма да издържат върху този твърд мрамор.

Заведе я в стаята си, а през целия път Рамита беше ужасена, че той някак ще узнае, но вместо това просто седна на ръба на леглото и я загледа докато се съблича, както обичаше да прави, преди да я придърпа към себе си. Рамита усети как отвръща все по-гладко на проникването му, сякаш Казим бе отключил нещо в нея. Почувства се като предателка: да достигне до край с Мийрос след красотата на това, което споделиха с Казим, и все пак — когато моментът настъпи, тя не можа да се спре и той я положи по гръб и я облада докато също не свърши, а след това легнаха един до друг с прилепени едно в друго тела. Той й се усмихна глуповато:

— Смъкваш години от гърба ми, съпруго. Не се бях наслаждавал така на съчетаването от дълго време, така дълго, че не ми се мисли.

А тя се мъчеше единствено да освободи съзнанието си от мисли, да скрие вината и страха си под безпомощното чувство за предателство.

 

 

Тренировките на Казим се измениха — започнаха да го обучават и как да обезоръжи или убие някоя нищо неподозираща жертва. Дори не беше и предполагал, че има толкова много начини да победиш врага: пробождане в бъбреците или под лявата мишница; прерязване на гърлото в гръб; прокарване на нож през брадичката право в мозъка; начини да го зашеметиш дори с тъп предмет при удар на правилното място. Показаха му как да хвърля най-разнообразни ками и проверяваха способността му да се придвижва незабележимо.

Дадоха му дори съвети как да се бие с магове, които можеха да се сведат до няколко най-обикновени принципа: убий ги или ги повали още с първия удар, а ако не успееш, продължавай да нанасяш силни удари, така че да не могат да съсредоточат силите си. Никога не посягай два пъти към едно и също място, тъй като естествените им защити ще блокират втория ти удар и така ще те хванат и с теб е свършено. Нападай тихо и в гръб, когато можеш.

Всичко това беше страховито, но и вълнуващо, а Казим попиваше като гъба.

През повечето време тренираше с Джамил и непрестанно го разпитваше за тайния орден на амтехианските магове.

— Кой си ти, в действителност? — попита за пореден път Казим. — Маг си, но не си част от Ордо Коструо, но пък Рашид е. С Мулмар си приличате много, всички някакви роднини ли сте? Баща ми един от вас ли беше? Тази магия предава ли се от баща на син?

Джамил не отхвърли безмълвно въпросите му, както обикновено.

— Рашид ми позволи да отговоря на някои от въпросите ти, но първо трябва да ми се закълнеш, че ще пазиш тайна: пълна тайна, братко. Не трябва да подшушваш дори на момичето си.

Казим кимна внимателно и Джамил проговори отново:

— Наричаме се Хадишах — прошепна той, всеки произнесъл това име, понижаваше глас.

Хадишах — чакалите на Ахм, дори само името им всяваше ужас. Най-екстремисткото движение сред амтехианите, обявено извън закона от султаните, дори в Кеш и в Дхаса. Но всеки знаеше легендите: зародило се като вероизповедание на номадските племена в Миробаз, движението постепенно се разраснало в нещо като тайна религиозна полиция, неносеща отговорност пред който и да е владетел. Хадишахистите бяха онези закачулени фигури, които изгарят къщите на езичниците и убиват с камъни прелюбодейките, налагащи наказанията си дори само основавайки се на слухове; отвличаха деца, за да ги отгледат в редиците си — съществуваха милион истории, истина и измислица се сливаха, за да опишат тези създания. В продължение на векове султаните от Кеш и Хеб се опитвали да ги стъпчат, но сега, когато рондийците настъпиха в Дхаса, а сред Инквизицията се възцари разединение, те отново се наложиха. Те бяха героите на шихада.

Казим не беше изненадан, не и толкова много, но определено беше уплашен. Човек не си тръгваше на своя глава от Хадишаха. Те му се разкриха и сега, волю-неволю, животът му им принадлежеше до смъртта.

А те дори притежават магията, този „гносис“, както го наричат!

Джамил го погледна многозначително:

— Вече имаше известна представа, нали?

— Чудех се дали не е така. Какво трябва да означава, че ми казваш всичко това? — попита той, вперил внимателно поглед в Джамил.

— Означава, че искаме да ти помогнем да направиш нещо, което ние самите искаме да бъде сторено. Когато Мийрос излиза от двореца си, винаги е охраняван, а защитите, които е изградил около Дома Мийрос, го правят на практика непревземаем. Веднъж една улична шайка се опита да го нападне, но никой не успя да се покатери през стените, нищо че изглеждат ниски, или пък да нахлуе през вратата или прозорците, които са направо разнебитени — а Мийрос дори не си беше вкъщи по това време. Но твоето момиче, тя е слабото му място. Сестра ти ще ни вкара вътре, но няма да успее да ни заведе в кулата на Мийрос. Единствено Рамита може да го стори.

— Но как така сте магове?

— Как така наистина!? — Джамил се изсмя иронично. — В интерес на истината, по съвсем естествен път. Когато Ордо Коструо се установиха в Йебусалим, маговете си хванаха любовници — разбира се, соланската им вяра го заклеймяваше, както всъщност и амтехианската, но най-лошо беше за децата, които се раждаха в резултат от това. Ордо Коструо вземаха да отглеждат някои от тях, но много повече оставаха сред нас. По подобен начин някои отхвърлени магове трябваше да напуснат обществото. Приемахме ги като добичета за разплод, за да създадем свои магове. Такива като мен — гласът му беше сух и равен. — Аз се родих в един от тези развъдници.

Казим го гледаше с недоумение:

— Това е отвратително!

— Но е напълно логично. Маговете са оръжия, а на нас ни трябват оръжия, за да победим рондийците. Но кръвните ни линии са малобройни, оттам идва и „роднинската прилика“, която забеляза.

Казим продължаваше да зяпа.

— И искаш да кажеш, че и баща ми… Но това не е възможно! Той никога… Аз…

Chod! Мамка му! Наистина ли иска да каже, че съм един от тях?

Джамил продължи несмутимо:

— Подсигурявахме само плодовити жени по бордеите, посещавани от рондийски магове. Отвличахме и съблазнявахме, но семето на мъжете магове е много слабо, а жените зачеват много рядко, така че наследниците са малобройни. Такова усилено кръвосмешение довеждаше до много мъртвородени или аномалии при раждането — моята майка се роди без ръце и почина при раждането ми, на четиридесет и три годишна възраст, след като бе родила вече седемнайсет пъти — той се изплю. — До това ни довежда борбата с такъв противник. Често залавяме по някой нов, прибавяме свежа плът към групата ни — той прехапа устни погнусен. — Прав си, Казим, тази мерзост… дори и мен отвращава понякога. Прегрешение е, като всяко друго на собствения ни враг. Но какъв друг избор имаме? Трябва да се сдобием с гносиса, а щом го правим в името на Ахм, тогава грехът ни е простен. Победата оправдава средствата.

Казим стоеше ужасѐн.

— Но баща ми… Той един от вас ли беше? А аз? — попита той с пресипнал глас.

Джамил го погледна в очите:

— Не, Казим, ти не си като нас — отвърна той.

Начинът, по който го изрече, накара Казим да се усъмни за миг, но все пак въздъхна с облекчение. Гносисът беше нещо прекалено чудовищно и той не го разбираше.

Хадишахистът се усмихна неумолимо:

— Само че, това че не притежаваш гносис, не означава, че не ти трябва да се защитаваш от него, Казим. Следващата седмица с Рашид ще започнете и тази част от тренировките.

 

 

Рамита коленичеше пред светилището в двора си и едва удържаше желанието да изкрещи. Изпита силна подбуда да вземе нож, да разголи слабините си и да дълбае с него, докато кръвта не потече по мрамора на храма. Този неудържим подтик назряваше с всеки ден, откакто една сутрин се събуди и откри, че завивките й не са изцапани. Винаги беше редовно, винаги навреме, а сега, когато най-малко й се искаше да зачене, закъсняваше.

Трябва да прокървя, повтаряше си наум тя. Трябва…

Искаше да запази тайната, докато реши какво да прави, но беше невъзможно: Мийрос грейна от щастие, когато разбра, че кръвните й кърпи бяха чисти, че сигурно бе заченала. Цялата предишна седмица я бе раздрусвал старателно и то така силно, сякаш молитвите й към Сивраман му бяха възвърнали отдавна загубената младост. Едва успяваше да сдържи вълнението си, а Рамита се опитваше да се престори на също толкова въодушевена, но беше сигурна, че детето е на Казим — той я беше обладал, когато бе най-плодовита, а семето му, младо и силно, не беше на маг. Ако тя наистина бе бременна, детето — или децата — със сигурност бяха негови.

Рамита не спираше да си повтаря, че това не е от значение, че когато Казим я отведе оттук бащата на децата вече няма да е от значение, но някак не можеше да отхвърли страховете си с лека ръка. Съпругът й беше Антонин Мийрос: той беше неуязвим. Каквото и да планираха, опитът да я откраднат нямаше да успее, не и без някакво чудо, а след девет месеца, когато от слабините й се появяха тъмнокожи дечица, немагове, гневът на един многовековен джадугара щеше се стовари с цялата си сила върху нея и върху всички нейни любими хора.

Моля се, Сивраман, моля се, Парваси, моля се, Слон Ган… нека прокървя!

Но тя така и не прокърви до края на седмицата, нито на следващата.