Дейвид Хеър
Кръвта на мага (32)

30.
Предрешен за кражба

„Магически заклинания“

Преди възнесението на Кориний към Първонаследничеството, във фолклора на всяка култура съществували предания за магия — вещината да предизвикваш необяснимото и чудотворното. Много от думите като вещер, магьосник, заклинание и други, използвани днес в практиката на гностическите изкуства, произхождат от такива източници. Ние, маговете, знаем, че способността да използваш гносиса не се влияе от изричането на магически думи, но митът продължава да съществува сред обикновените маси.

Академичен съвет на Ордо Коструо, Понтус

Норостийн, Норос, континента Юрос

майсенк, 928 г.

два месеца до Лунния отлив

Още щом баща му тръгна за Понтус, Аларон и приятелите му започнаха системно наблюдение на двореца на губернатора и разбраха, че Белоний Вълт ще отсъства от вкъщи поне още две седмици. Тримата се чувстваха като скандалните „Каденски плъхове“ — криминално проявена група магове от преди половин век, която причинила страшни неприятности на властите из Брича и Аргънди.

— Каденските плъхове, разбира се, са били чистокръвни благородници, а не някаква групичка отхвърлена от обществото измет като нас — отбеляза Рамон.

По-рано той се самообяви за оглавяващ плана за нахлуване в дома на Вълт:

— Просто трябва да съм аз, все пак аз съм силацианецът — заяви той.

От най-горния етаж на странноприемницата „Веселата сврака“ се откриваше добра гледка към задния вход на двореца. Масите до прозореца имаха идеалното разположение, което им позволяваше да проучват движенията на стражите. Аларон отбелязваше тихичко наблюденията си, а Рамон записваше скришом или скицираше. Масата им беше отрупана с бокали, бяха стояли там цял следобед. Момчетата бяха единствените посетители на горния етаж и бизнесът на Приси, отегчената проститутка в ъгъла, не вървеше добре.

Една от сервитьорките се качи и събра празните чаши.

— По още едно, младежи?

— Мхм — измърмори Рамон, без да вдига поглед от бележника си.

Аларон се извърна към нея:

— А? Да, добре.

Сервитьорката огледа празните бокали и вдигна поглед към отегчената проститутка.

— Момчета, не сте платили и стотинка, а като гледам не сте дали нищо и на Приси. Смятам, че е вече време да ви видим парите.

Разсеяно Рамон й подхвърли един златен силациански аурос и тя кимна одобрително.

— Имаш аурос? — попита учудено Аларон, когато тя си отиде.

— Силациански аурос — предимно олово. Аз лично не бих заменил и рондийски сребърник за него, но тези тъпаци тук не разбират така или иначе.

Той хвърли поглед към Приси, която, забелязала златния отблясък, сега се запътваше към масата им. Гърдите й почти изскачаха от деколтето.

— Аларон, ще помогнеш ли на горкото момиче? Май че връзките на роклята й са се разхлабили — заяви той и продължи да си пише.

Приси се завъртя отзивчиво около Аларон, който се мъчеше всячески да извърне поглед от нея.

— Е? — заговори го тя със съблазнително мъркане. — Искаш ли да заровиш глава в тях?

— Не иска — отговори вместо него Рамон, без да вдига поглед към нея. — Пази се за жената на мечтите си. Което е някак тъжно, защото тя не му обръща внимание — той бръкна в кесията си, извади едно сребърно силацианско фоли и го бутна в ръцете й. — Виж, вземи това и си върви. Ще го утроя, ако обещаеш никога повече да не ни заговаряш.

— Четворно и имаме сделка.

Рамон се намръщи:

— Искаш да ти платя четири фолита, за да не си легна с теб?

Тя вдигна рамене:

— Ти го предложи.

— Каква ти е обичайната тарифа?

— Три сребърника.

— Значи искаш три, за да си легнем с теб и четири, за да не си?

— Ами да.

— Добре, ето ти още два. Започни без мен, ще дойда малко по-късно.

Тя се нацупи и си замина троснато, но не и преди да прибере на сигурно монетите. Аларон се замисли за кого бе по-изгодна сделката все пак, но бързо се отказа и отново върна мислите си към Ким.

Пристигнаха поредните им чаши. Рамон отпи от киселото червено вино, изпъшка леко, а по лицето му се разля лъчезарна усмивка. Играта на престъпници несъмнено му се харесваше.

— Между другото, Ким ми обръща внимание — отбеляза Аларон. — Просто изчаквам подходящия момент.

— Да-да, само в мечтите ти, смотаняко. Все още ли има някого в наблюдателната кула?

Аларон се вгледа към мястото.

— Да, но привечер ще се махне. Ако искаш да знаеш, Ким дойде при мен и ми помогна, когато се чувствах най-зле. И ми даде амулет, безплатно.

— Нищо не е безплатно, Аларон: длъжна ти е, и то още отпреди. Обзалагам се, че се е опитала да те накара да дадем знаеш-какво на римонските й приятелчета, ако го намерим.

— Не, не е — отвърна той, но реши да не споменава предложението й за Ордо Коструо.

— Нали не искаме да започнем нова война с онова нещо, Ал? Трябва просто да си живеем кротко в охолност и престъпления — каза Рамон с охота.

— Аз не съм крадец и Ким също не е…

— О, моля ти се, та тя е римонка: животът на номадите е низ от престъпления.

— Имали са империя — отвърна отбранително Аларон.

— И са я загубили и почти не са били затрити като народ. Сега обаче им е забранено да притежават земя или дори да я наемат, затова всички до един са крадци. Просто гледам реално на нещата. Ако просто приемем, че правим всичко само за себе си, можем съвсем спокойно да си натрупаме пари, без да е необходимо да правим неудобни избори, които така или иначе биха довели само до война и нещастия. Би било напълно логично.

— Но не е правилно.

— И кой казва, че не е? Аларон, трябва да узрееш малко между ушите. Рондийците управляват света, не защото са добри хора, а защото са най-голямата банда престъпници — девет-десети от маговете са рондийци, сред тях са и най-мощните. Налагат ни данъци, искат да ги почитаме, а нас общо взето ни оправят в задниците и защо? Защото могат! Ако разберат, че някой е открил скъпоценната им Сцитала, ще разбият и колоните на рая, за да си я получат обратно.

— Но дотогава и ние ще сме Първонаследници.

— Ал, на първите Първонаследници им е отнело години да усвоят гносиса. Двамата с теб не сме от тяхната категория щом стане дума за знания и умения, без значение колко силна е кръвта ни. Дори и да станем Първонаследници, няма да издържим и десет минути, ако се изправим пред Църковната стража в Палас. Ако намерим онова нещо, трябва да го пазим в тайна.

Аларон се намръщи и се опита да измисли разумен контрааргумент, но не успя.

— Просто не е правилно така.

Рамон извъртя очи раздразнено и продължи да си скицира.

— Защо сме толкова зле с гносиса? — попита отчаяно Аларон.

Рамон сбърчи чело:

— Говори за себе си. Аз съм си достатъчно добре, единственият ми проблем е, че имам само една-шестнайсета чиста кръв. А това е минимумът, за да имаш въобще някакви сили. Но се справям някак си.

— Да, ама аз съм с една-четвърт. Има много други четвъртаци, които се смятат за доста могъщи, така че какво ми е сбъркано на мен?

Рамон закова погледа си върху него.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Аларон премигна учудено:

— Разбира се!

Рамон се пресегна и го дръпна за носа:

— Нямаш никаква самоувереност. Не вярваш в себе си и се страхуваш от гносиса.

Аларон се подготви да чуе нещо заплетено, нещо извън собствения си контрол, не това. Замълча за миг, след което отвърна разпалено:

— Имам увереност! Сигурен съм, че заклинанията ми ще проработят, когато ги правя — знаеш добре, че се страхувам единствено от магьосническите работи. Как, по дяволите, мислиш, щях да се захващам с Малворн, ако си мислех от самото начало, че ще се проваля? Трудно би могло да ме е страх тогава от някое дребно заклинание, нали?

Рамон сви рамене:

— Ако искаш ми вярвай. Пределно ясно е и за всички останали. Биеш се с Малворн, защото не можеш да сдържаш яда си, но нито веднъж не си повярвал, че ще го победиш.

— Та той е чистокръвен — как бих могъл да имам шанс…

— Разбира се, че няма да имаш — защото в съзнанието си вече си победен. Просто подхранваше самочувствието му. Ако наистина искаше да го сразиш, щеше да го прободеш с нож, докато спи. Никога не си и опитвал да победиш, бореше се просто да получиш значка на честта, на която да пише „Опитах“ — Рамон чукна по масата. — Все пак си се сблъскал за пръв път с гносиса чрез лицето на майка ти и кошмарите й. Нищо чудно, че се вцепеняваш при мисълта до какво може да доведе той.

Аларон се почувства като зашлевен.

— Мислех те за приятел!

— Приятел съм ти, идиот такъв. Затова ти казвам тези неща. Виж, щом приемеш гносиса и се научиш да се биеш, за да побеждаваш, ще пребориш всичките си страхове и ще се превърнеш в що-годе сносен маг. Така че се стегни, спри да се съмняваш и повярвай в себе си. Наистина, не е толкова трудно.

Аларон увеси нос.

— Тогава защо не ми помогна с Малворн?

— Защото това бяха училищни глупости. Не бяха важни. За теб Арканумът може би е началото и краят на света, но истината е, че с всичките си простотии, той е нещо съвсем незначително. След няколко години ще си забравил всичко, свързано с него — или поне би трябвало да си. Аларон, просто вземи да се стегнеш. Захванали сме се с нещо, което може да се окаже истински значимо, и ако мислиш да участваш, трябва да вложиш всичко най-добро от себе си — Рамон се наведе към него. — Аз, например, научих много повече за шест месеца в силацианското си селце, отколкото за всички тези години в колежа. Имам предвид гангстерските работи, а те не са никак красиви — в гласа му се прокрадна зловеща нотка. — У дома ми викат фамилиозо, разрешителят на проблеми: когато някой има проблем, отива при Татко фамилиозо и той го изпраща при мен. А аз разрешавам нещата. Ти досега винаги си бил предпазван от тази страна на живота, но няма да е така задълго. Трябва да закоравееш, amici.

— Как?

Рамон въздъхна и сложи ръката си върху тази на Аларон:

— Първо, трябва да се откажеш от това „не“ в съзнанието за себе си. Спри да си казваш „не мога“ и започни да използваш „мога“. Мисли позитивно — той отпи от чашата си. — Аларон, в черупката ти от несигурност и неумелост се крие един силен маг, роден да бъде предводител — виждам го в искрите в очите ти, когато загубиш самообладание. Но трябва да се научиш да го извикваш у себе си, когато си спокоен.

Аларон сбърчи нос:

— Не мога… Ох, добре, ще се опитам.

— Не се опитвай — направи го.

— А ти правиш ли всичко това?

Рамон се ухили:

— Разбира се, все пак съм гений.

 

 

Благодарение на достъпа си до легионерските колиби и до стаята с регистри за бойните магове, Рамон успя да снеме скици на пълните карти на двореца.

— Беше толкова лесно, че направо ме хвана срам — трябваше им само един поглед към легионерската ми значка и всяко смущение от това, че съм силацианец, изчезна. Заместено от незаинтересованост, разбира се.

След това направи триизмерна карта на двореца със земен гносис и се отдръпна, усмихвайки се самодоволно, докато другите я разглеждаха.

Аларон допринесе с няколко дребни въображаеми стражари, пускайки ги да се движат из мястото, както бяха проучили по-рано, за да могат тримата да определят пролуките в охраната на двореца. Сега наистина се почувстваха като преродените „Каденски плъхове“.

Пететажният палат на губернатора оформяше огромно „Н“, имаше масивен скатен покрив и оръдейна кула по всяка негова издатина или пресечна точка. Приземният етаж служеше за прием на гости и се свързваше с огромните кухненски помещения. Вторият етаж бе запазен за по-лични забавления, украсен със скулптури, картини, редки артефакти и съкровища на страната. На третия етаж се намираха помещенията на персонала и централното огромно стълбище го подминаваше напълно. Обширните покои на четвъртия етаж почти винаги оставаха празни. Най-горният етаж, от който се откриваха невероятни гледки по залез, оставаше запазен само за семейството на губернатора, въпреки че Вълт бе овдовял преди доста години, а единственото му дете вече беше пораснало и живееше в Палас.

— Кабинетът и спалнята му са на последния етаж — отбеляза Ким. — Но в кое ли от двете си съхранява личните вещи?

— Мисля, че ще е в кабинета — отвърна Рамон.

— Не, бих казала в спалнята — възпротиви се Ким. — За такива документи сигурно се замисля само от време на време. А през кабинета му сигурно постоянно минават секретари и прислуга.

— Не трябва да се ограничаваме само с тези две стаи — обади се Аларон. — Помниш ли дългите лекции на Файръл за това как да защитаваме ценните си вещи? Има два основни начина: да се презаредиш със защити и да се надяваш, че няма да те нападне някой прекалено силен за теб, или да заложиш на потайност и хитрина, като ги скриеш под забулващи заклинания с надеждата, че ще се окажеш по-прозорлив от враговете ти, които решат да те нападнат. Проблемът при защитите е, че са забележими и за останалите магове — сякаш направо си казват: „ценните ми вещи са тук, достатъчно добър ли си, за да ги вземеш?“. А не мисля, че Вълт би заложил на това.

Помислиха малко над думите му.

— Срещу какво се изправяме? — запита Рамон. — Какво да очакваме от кабинета на Вълт?

Аларон се въодушеви:

— Аз мога да ви кажа — съобщи той. — Като всички други добри деца в Норос, и аз бях отгледан с разказите за Бунта. А тази книжка открих в библиотеката на мама — той извади опърпано издание на „Генерали от славния бунт“. — Тук пише, че Белоний Вълт е „благороден и земен генерал, обичан от народа си. В изкуствата на магьосничеството и с елементите Въздух и Вода е най-опасен за мерзавците зложелатели. Майсторството му в пророкуването му позволява да предвиди всички изходи от играта“ — той се ухили. — Очевидно е написано преди капитулирането му при Локхазан. Но все пак ни дава някаква идея срещу какво се изправяме.

— Ако е най-вече пророк и ясновидец, едва ли ще има голям успех със защитата над вещите си — отбеляза Рамон. — Повечето видове магьосничество имат значително ограничено действие, освен ако не се намираш лично на мястото. Нито въздушната, нито водната магия не предоставят много възможности за поставяне на капани. Това е добре, притеснявах се, че ще е огнен маг и че ще ни очакват всякакви ужасни гадории.

— Ами ако някой приятел като този ваш учител Файръл му помага да засили защитите си? — зачуди се Ким на глас.

— Не е изключено — призна Рамон, — но това би означавало да повери защитите си в ръцете на човек, който може във всеки момент да ги премахне, да го ограби и да ги постави отново, докато се преструва на невинен. Не мисля, че Белоний Вълт е от хората, които раздават доверието си като милостиня на просяците.

— А какво пише в книгата ти за генерал Ленгстрит, Аларон? — попита Ким.

Аларон отгърна на страницата.

— Да видим… Ха! Това ще ви хареса: „Чак от долини далечни в Аргънди, Яриус Ленгстрит дочува ехтящия вик за свобода и пристига, готов да пролее кръвта си по хълмовете и планините в кралството ни в името на справедливостта. Аргъндиецът владее до съвършенство елементите, а безпощадната му ръка обича най-много да сее огнена разруха и гръмове над зложелателите, докато илюзорните му образи пазят нашите момчета от пъзливите сиреноядци“. „Пъзливите сиреноядци“ — страхотно е!

Лицето на Рамон се разкриви в гримаса:

— Значи генералът бил елементалист — ще ни е полезно, но пък магьосничеството е слабостта на елементалистите. Дори само с обикновена руническа магия ще ни е полезен, стига да можем да го накараме да направи каквото и да било. А какво ще кажете за някакви духове-пазачи, които Вълт може да е оставил?

— Едва ли — отговори Аларон. — Вълт не е вещер или некромансър.

— А как ще влезем вътре? — попита Ким.

Рамон изпъна ръце зад тила си и се облегна назад.

— Ще влезем. Просто трябва да проучим още някои неща и ще открием начин. Вярвайте ми.

Аларон се спогледа с Ким.

— „Вярвайте ми“ ли ни каза току-що силацианският гангстер?

 

 

— Аларон, ти ли си? — смътно познат глас се разнесе зад него, докато отиваше към двореца на губернатора: този път Аларон смяташе да влезе вътре, за да разгледа приемната и как се охранява мястото.

Въпреки жегата носеше платнен каскет и тънък шал, но очевидно и те не му осигуряваха достатъчна маскировка. До тук бяха опитите му да се промъкне без никой да го забележи.

— Аларон Мърсър?

Той изруга под носа си и се извърна към покрито с лунички лице, обрамчено с руси коси, сплетени в плитки. Изстена вътрешно: беше бившата му почти-годеница Джина Уебър.

— А, здравей, Джина — отвърна той и затърси мислено извинение да си продължи по пътя.

Джина беше облечена със сива рокля, а непретенциозен шал покриваше плитките й, което означаваше, че все още не е омъжена, но на лявата й ръка блестеше годежен пръстен. Усмихваше му се като на добър стар приятел.

— Ти си бил, знаех си! Какво става с теб?

— А, грижа се за мама най-вече. Татко замина на изток по работа. Нищо интересно, да ти кажа.

Отчаянието в гласа му явно събуди спомени в съзнанието й и тя се изчерви и веднага се извини:

— О, толкова съжалявам за случката при дипломирането. Беше толкова нечестно.

— Кажи го и на губернатора — сопна се Аларон, съжалявайки за резкия си тон, когато видя как се стресна тя. — Извинявай, Джина, не си виновна ти. Във всеки случай, все още се опитваме да оспорим решението му — по-добре да се захващам пак.

Той се накани да си върви, но тя го последва.

— От сърце се надявам жалбата ти да има успех. Защото знам, че си… ами, свястно момче.

Той преглътна мъчително, сякаш леко развълнуван. Никога до сега не се бе замислял за мнението й за него.

— Да, ами, благодаря ти, Джина. И аз не тая лоши чувства. И ти ми изглеждаш свястно момиче.

Погледите им се срещнаха, може би за първи път.

— Успех с брака ти с онова момче от Брича.

Лицето й помръкна.

— Всъщност няма да се женим, докато не се върне от Похода — отвърна тя с тих глас.

— Дано се прибере жив и здрав. Как, казваш, му беше името?

— Блейн дьо Ноален. Баща му има огромен имот и много коне близо до Фелантон. От получистокръвен произход е, също като моето семейство. Татко е доста доволен…

— Да, добре, извини ме, Джина, но трябва да вървя.

Неочаквано чувство на съжаление заля Аларон — не че изгаряше от желание да се ожени за нея, но така бъдещето му щеше да е спокойно, нормално. А сега какво правеше? — обмисляше престъпление, с което можеше да си навлече екзекуция.

— Довиждане, Джина.

— Внимавай в офиса на губернатора — предупреди го внезапно тя. — Има един млад маг, който е отвратителен глупак. Сега, когато легионите тръгнаха, вече е част от охраната. И постоянно ми се предлага, мазникът му.

— Казаха ми, че всеки способен боен маг е изпратен на изток — отбеляза Аларон. — И сега са останали само досадниците и загубеняците, нали? — не се сдържа да отбележи навъсено той.

— Не мисля, че ти спадаш към някое от двете, Аларон — каза Джина. — Успех и ще ми кажеш как е минало. Навъртам се наоколо често. Неомъжените жени магове, които не ги бива в битка или в изцелението, като мен, обикновено вършат задачи, свързани с комуникацията. Сега работя като лична секретарка на капитана на стражата.

— На Джерис Мьорин ли?

— Да — изрече с въздишка тя. — Страхотен е. Ако искаш да се срещнете някой път, ще го уредя — той вече е чувал доста за теб. Чувала съм го да диктува писма към губернатора от твое име.

Аларон се изненада: значи все пак Мьорин не го беше излъгал, когато му каза, че се опитва да му помогне.

— Срещал съм го. Благодаря ти, Джина, но наистина трябва да вървя. Вероятно ще се виждаме пак.

Тя му се усмихна окуражително:

— Успех, Аларон.

Той тръгна, но изведнъж се извърна с въпроса:

— Познаваш ли Малворн Андеварион? — постара се да прозвучи равнодушно.

Последвалото й изчервяване отговори красноречиво на въпроса му. Той се запъти бързо към палата.

Качи се по стълбите в западното му крило, преминавайки покрай грижливо подредени стражари и скулптури. Стигна до подобно на пещера фоайе, изпълнено с още статуи, включително и огромен каменен образ на Вълт и фрески на Алпите по тавана. Зад огромно бюро, изправено пред редици от мъже и жени от всякаква възраст, стоеше отегчен мъж. В помещението се усещаше потискаща атмосфера на застоялост, сякаш жалващите се бяха прекарали толкова дълго време тук, че паяци бяха изваяли невидимите си мрежи помежду им.

Аларон седна да изчака като поредния молител и започна да отбелязва наум различни картини от вътрешността на мястото.

— Аларон Мърсър — измърмори някакъв глас зад рамото му, при което Аларон потрепери.

Изправи се предпазливо и срещна погледа на Грон Кол. Последния път, когато се видяха, Мьорин заби лицето на Кол в един стълб. За жалост му беше минало, но лекът за акне така и не го озаряваше. Носеше червено-синя униформа — цветът на губернаторския персонал.

— Кол, чух че само навлеците са останали в града. Сега като те виждам тук, вече съм убеден, че е така.

Бледа подигравателна усмивка премина по устните на Кол, сякаш да се връзва на по-нисшите от него сега беше под достойнството му.

— Най-добрите се сдобиват с най-добрите позиции, Мърсър. Само тъпаците заминаха на изток. По-умните нямат нуждата да се гърбят из пустините, за да си докарат състояние. Аз съм личен помощник на заместник-губернатора Беско. Да знаеш, че те държи под око. Теб и твоята жалка групичка от чуждоземска измет, която се навърта около къщата на баща ти по цели дни и нощи. Бива ли я номадската ти курва?

Аларон се пребори с желанието да фрасне самодоволната му физиономия, докато се опита да потисне надигащото се притеснение, че наблюдават дома му.

— Двамата с Беско сте прекрасна двойка. Задължително ме уведомете, когато решите да се съберете официално — той се извърна да си ходи.

Невидими ръце го сграбчиха за гърлото, спряха притока на въздух в трахеята му, повдигайки го във въздуха, докато се мята и рита с крака. Докато се бореше да си поеме дъх, притиснат от гностичната хватка на Кол, в периферното зрение на Аларон попаднаха изумените погледи на останалите жалващи се граждани. Страхуваше се до смърт, че Кол ще се разрови в мозъка, но вместо това той се изкикоти и го завъртя във въздуха. Погледът на Аларон започна да се замъглява, картините се губеха и изпъкваха на фокус отново и той усети как изгубва съзнание, когато изведнъж се стовари на земята, удряйки силно главата си в пода. Като риба на сухо, той се опитваше отчаяно да си поеме дъх, когато едри ръце го сграбчиха и го завлачиха към вратата по стълбите. Двамата стражари го оставиха проснат на земята пред малка група наблюдатели. Той лежеше в опити да диша болезнено през нараненото си гърло.

Гласът на Кол се промъкна в съзнанието му от върха на стълбите.

<Само ела отново тук и ще видиш какво ще ти се случи, долнопробна измет такава.>

— Аларон? — Джина Уебър се наведе над него и успокоителен като лечебен балсам гносис се разстла по наранените му мускули, докато блажен въздух отново спокойно изпълни гърлото му. Той се закашля и едва не повърна.

— Джина, скъпа, не си губи времето с тази отрепка. Какво ще кажеш за утре вечер след работа? — провикна се Грон Кол с мазен и насмешлив тон. — Облечи и онази прекрасна зелена рокля.

Джина не му обърна внимание и помогна на Аларон да се изправи.

— Познаваш ли го? О, да, вярно, че беше един от приятелите на Мал. Какъв досадник — измърмори тя. — Ела, ще ти помогна да се прибереш у дома.

Така ли било, Мал, а? Аларон я остави да му помогне, докато краката му си възвърнаха силите и можеше да застане прав без чужда помощ.

— Благодаря ти, Джина — изрече дрезгаво той. — Ще се оправя сам вече.

Тя го погледна със съжаление в очите:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Той поклати глава, изпълнен с безпомощен гняв към Кол, Гавий, Мьорин и всички останали, които бяха провалили бъдещето му. Само да разрешим загадката около Ленгстрит и ще напусна това място, без да се връщам никога повече.

Той я изгледа гневно, но бързо се опомни, смекчи погледа си и добави с по-мил тон:

— Извинявай. Благодаря ти отново, Джина.

— Няма проблем — отвърна тихо тя със слисан поглед, сякаш пред нея стоеше някое дете. — Ами добре, тогава. Беше ми приятно да се видим — добави тя неловко и се отдръпна.

А тя всъщност искаше да се ожени за мен — мисълта осени Аларон. За нея беше нещо важно. Какво, по дяволите, е харесвала у мен?

— До скоро — измърмори той и си тръгна бързо.

 

 

Разбраха се да нахлуят в губернаторската резиденция вечерта на торстък, 22-ри майсенк. Наслада за отмъщение изпълни Рамон, когато разбра, че Грон Кол ще охранява сградата през нощта.

— Очакваше се, че ще има някой маг там, добре че поне вече знаем, че ще е онзи проклетник.

Аларон се намръщи:

— Не трябва да сме толкова сигурни. Кол не е лесен противник.

— Перфектно е! Ако не друго, си познаваме стоката. Знаем в какво го бива — илюзии и очевидно въздушен гносис, така че по-лесно ще го победим. Освен това чакам възможността да го смажа от бой вече седем години.

— Няма да е толкова лесно — предупреди го Аларон. — И двамата сме се сбивали с него в училище. Не се дава лесно.

— Двубоят няма да е честен — отбеляза Рамон. — Не можем да рискуваме да губим време или да вдигаме шум. Трябва да го свалим с един удар.

— Само без да убиваме — предупреди ги Ким. — Колкото и да го мразите, не ви позволявам.

Момчетата се съгласиха неохотно.

— Добре — заяви тя. — Защото измислих най-добрия начин да се справим с него.

 

 

И така Аларон се озова в голяма зелена рокля, загърнат през глава с бледосиня къса пелерина по смрачаващите се улички, докато се опитваше да върви като жена, хванал Рамон под ръка.

— Това е най-ужасният план в историята — измърмори кисело той.

— Тихичко, прекрасна моя — изсъска Рамон.

— Задник! Защо ти не облече роклята? Можеше дори да ти хареса.

Рамон се сдържа да не се изсмее.

— Изглеждаш великолепно, Аларон. Даже бих те целунал.

— Да не си посмял — смръщи вежди Аларон.

— Шшш! И без недоволни физиономии, ще развалиш ефекта.

Джина беше сравнително високо момиче, доста по-едра от Ким и Рамон, но съвсем, малко по-ниска от Аларон. Косата щеше да се окаже проблем, но Ким им подсигури руса перука отнякъде. След това не им отне много време да завършат трансформацията, особено щом приложиха и няколко съвсем обичайни замаскиращи техники: някоя и друга подплънка на разни места, малко грим тук-таме. Дори му продупчиха ушите, за да му сложат обеци. Аларон се чувстваше унижен, като пълен глупак, а ушите го боляха, но Ким беше права: трябваше той да влезе в ролята.

— Разправяш ми да съм се стегнел, а в следващия момент ме карате да се обличам в женски дрехи — заоплаква се той.

Рамон се подсмихна:

— Част от това да бъдеш твърд е да можеш да поемаш ударите вместо приятелите си, Ал. Разбира се, не е нужно ударите да са физически — да си достатъчно корав да сложиш рокля е част от това да работиш в отбор.

— Така ли?

— Абсолютно.

И в този момент Рамон развали надъхващата си реч, като избухна в неконтролируем смях.

Слънцето беше залязло, а изтъняващият сърп на луната се показваше на източния хоризонт. По улиците нямаше много хора, а стражите не биха обезпокоили момиче, хванало под ръка един боен маг, така че се промъкнаха лесно към частния вход за палата на губернатора. Не им отне много проучване да разберат, че новите помощници на губернатора се помещаваха в стаите за гости на резиденцията му, а Кол, както и се предполагаше, не се ползваше с добра слава сред останалия персонал.

Рамон остави Аларон на ъгъла на площада по пътя и отиде при другите двама, спотайващи се в малка уличка наблизо. Аларон прекоси обширното открито място с наведена глава в опити да стъпва като жена и отчаяни молитви да не срещне някого по пътя.

Откъде ти тоя късмет.

— Здравей, Джина — дочу се грубоват приветлив глас и присвил устни, Аларон се извърна леко.

По дяволите! Беше някакъв млад чиновник, не можеше да се сети за името му. Надяваше се по принцип Джина да не се отнася така дружелюбно с него.

— Здравейте — оформи гласа си, за да смекчи тоновете му и използва хипнотизъм, за да прозвучи така, както онзи очакваше — точно както се бе упражнявал през последните два дни.

Очевидно му се получи, защото младият мъж изглеждаше убеден.

— На гости ли отиваш? — попита любопитно той.

— При един приятел — отвърна нежно Аларон, кимвайки към резиденцията.

Младият чиновник смръщи вежди и изрече с отвращение:

— При Грон Кол ли? Е, не мога да те съдя за вкуса ти, но очаквах повече от сгодено момиче като теб — той наклони леко фуражката си за поздрав и си тръгна.

Съжалявам за репутацията ти, Джина. Щом изгуби младия мъж от поглед, Аларон продължи бързо напред: третата камбана за вечерта вече бе иззвъняла. Щеше да успее единствено, ако Кол бе все още там. Провалът щеше да е пагубен. Достигна до вратата на прислугата и почука с трепереща ръка.

Изчака известно време, докато се дочу гласът на някаква жена:

— Кой е?

Аларон събра целия си кураж и изрече с преправен глас:

— Тук съм да видя господин Кол.

Дочу се въздишка на отвращение, а след това друг въпрос:

— За кого да предам?

Когато Аларон отвърна „За Джина“, чу как жената изруга тихо.

Малкото прозорче на вратата се плъзна.

— Я да те видим.

Аларон срещна погледа на жената през процепа и й внуши чрез гносиса си: „Несъмнено виждате Джина Уебър. Пуснете ме да вляза.“

Хипнотизмът не беше най-силната му страна, но прислужницата беше заета и не очакваше никого другиго.

— Ех, добре, влез — измънка примирено тя.

Освободи всички ключалки и отвори вратата. От кухнята се разливаше светлина, а ароматът на готвено изпълваше коридора. Жената изглеждаше на около четиридесет, а ръцете й бяха целите в брашно.

— Не те мислех за такава, момиче — отбеляза тя укорително. — Ела, ще те заведа до приемната.

Тя го поведе през коридора, а навън Рамон и Ким трябваше да водят Ленгстрит през площада, в готовност да последват Аларон вътре, ако успееше да премине през стражата и Кол.

Готвачката извика един от стражарите, които си подхвърляха зарове във фоайето.

— Кърт, заведи госпожица Уебър до приемната… Чарлз, ходи да извикаш господин Мазник — нареди кисело тя.

Явно не те обичат много, а Грон Кол?, помисли си Аларон. Господин Мазник — ха-ха!

Пазачът Кърт го заведе до едно кресло в малка кръгла стая с гледка към площада. Вонеше на ръждива ризница и пот и зяпаше Аларон с любопитство.

В домовете на магове често обучаваха охраната си на защитни техники, затова Аларон вложи по-големи усилия в хипнотизма си.

Виждаш привлекателна млада жена, но тя не е за теб. Върви си.

Срещна лека съпротива. Кърт подсмръкна недоволно и се извърна да си ходи, но попита:

— За какво ви е да се срещате с Кол?

— Не ти влиза в работата, пазачо, но няма да забравя да му спомена, че си се интересувал.

Кърт се сепна:

— Извинявайте, госпожице. Не исках да ви обидя — побърза да каже той и да си тръгне.

Най-после сам, Аларон се огледа с интерес. Слабо осветената стая беше претъпкана с книги, маси и бюра, а във въздуха се носеше миризма на масло за лампи. Дочу стъпки и пооправи качулката си.

— Джина — измърка Грон Кол щом влезе в стаята. — Каква приятна изненада! Надявах се най-сетне да се вразумиш — той се запъти към шкафче с гарафи и си наля бренди в една чашка. — Няма много смисъл да се пазиш за годеника си цели две години, нали?

Аларон го наблюдаваше изпод вежди. Ела по-близо, Грон, глупако.

Грон пристъпи бавно към него.

— Знаеш ли, Джина, наистина ме разочарова оня ден със суетнята си около онзи кретен Мърсър. Той просто си получи заслуженото. Под достойнството ни с теб е да се занимаваме с него.

— Той не означава нищо за мен — осмели се да каже Аларон, докато приглаждаше креслото си с ръка, съзнавайки ясно изучаващия поглед на Кол върху себе си.

Молеше се подражанието му да е достатъчно добро, защото не можеше да си позволи ментален контакт с него.

Кол сръбна шумно и върна чашата.

— Той като цяло не е нищо — поясни той. — Но аз съм някой — личният помощник на заместник-губернатора. Докато останалите глупаци си играят на войници, аз тук си напълвам кесията. Мога да напълня и твоята — добави той с кикот. — И двете ти кесии! — той се надвеси над Аларон, който се мъчеше да държи погледа си надолу.

Усети как Кол се пресяга и дръпва ъгъла на качулката му.

— Малворн ми каза, че си голяма палавница — подсмихна се той гърлено.

О, Кор, дай ми сили…

Нещо в коридора изтрополи и Кол се извъртя намусено:

— Мамка им! Казах им да…

Аларон заби стегнатия си юмрук в корема на Кол, а илюзорната му дегизировка се изпари при удара, но Кол нямаше време да осъзнае — сви се на две, при което отгоре му се стовари вторият юмрук на Аларон, право в челюстта му. Главата му се отметна назад и той падна с тъп удар на земята. Аларон скочи върху него, готов да го фрасне отново, докато изпраща мислени трусове в съзнанието на опонента си. Погледът на Кол се премрежи и той се отпусна неподвижно.

Право в десетката!

Вратата се отвори и Рамон се вмъкна вътре:

— К’во става, Ал?

— Готово.

Мамка му, чувството беше страхотно.

Рамон се ухили:

— Добра работа. Аз се оправих с охраната, а в кухнята нямат идея какво се случва. Има ли друг, с когото трябва да се справим?

— Не, мисля, че е чисто — отвърна Аларон, когато Ким довлече генерал Ленгстрит при тях.

Тя се наведе над Грон:

— Това ли бил той? Ух, същински изнасилвач, а? А сега, да видим…

Тя затвори очи и от пръстите й към слепоочията на Кол се процеди синя светлина. След това се отдръпна, леко задъхана.

— Ще си полежи така поне няколко часа — каза им тя.

Аларон се ухили на Рамон:

— Разказах му играта на копелето — подшушна му той и демонстрира няколко движения.

— Направо зеленея от яд, amici.

Ким се усмихна:

— Съжалявам, но той няма да помни, че си го ступал, Аларон. Ще се събуди със спомена, че е заспал след прекаляване с алкохола — тя се изправи. — Да вървим.

Оставиха Кол и се промъкнаха тихо през главното фоайе, нагоре по стълбите. На етажа на прислугата, едно младо момиче ги подмина без да ги види. Достигнаха до последния етаж незабелязани.

Ким се обърна към момчетата:

— Е, спалня или кабинет?

Рамон стисна устни:

— Все още залагам на кабинета — той се вгледа в сенчестите коридори напред. — Първо обаче да проверим за защити, за да не ги задействаме. Помнете: движим се бавно и предпазливо. Ким, натам е кабинетът; Ал, провери вратата на спалнята.

Аларон се приближи предпазливо — в момента, в който я докосна, вратата лумна в бледа светлина.

— Защитена е — прошепна Аларон.

— Тази на кабинета също — потвърди Рамон.

Аларон срещна погледа на силацианския си приятел. Вече бяха на територията на Вълт и възможностите да се провалят бяха неограничени. А аз все още мисля, че нито спалнята му, нито кабинетът му са мястото, което търсим…

Той пристъпи надолу по коридора.

— Къде тръгна? — изсъска раздразнено Рамон.

Аларон му посочи вратата, към която се бе запътил: стаята, която бе обозначена като резервна на картите. Върху вратата й нямаше защити, затова я бутна бавно да се отвори.

Първоначално помисли, че се намира в някакъв параклис и тогава видя медалите и стената с почетни награди — украсена с легионерски транспаранти и знамена с гербове. Върху един постамент дори се извисяваше бюст на Вълт, голям колкото човешки ръст. Стаята наистина беше светилище: посветено на самия Белоний Вълт.

Ким се вмъкна зад него, а гностичната светлина в очите й проблясваше бледо и прозрачно в мрака.

— Я гледай ти — каза тя, оглеждайки бюста и медалите. — Егото на Вълт сигурно може да се мери с това на някой солански полубог.

Рамон надзърна при тях:

— Какво правите тук?

— Аларон искаше да поразгледа — подшушна му Ким.

— По дяволите, съсредоточете се — ядоса се Рамон. — Спалня или кабинет?

— Изчакай малко… — съзнанието на Аларон препускаше.

Да предположим, че досиетата са тук. Не е невъзможно — мястото не е от най-очевидните, но е по-удобно и от спалнята, и от кабинета… Ако бях на негово място, щях да държа документацията си под ръка. Щях да искам да е видна, но само за мен. Щях да използвам…

Той се усмихна. Щях да използвам призоваваща руна.

Приближи се до бюста и го заразглежда отблизо, когато съзря ситен знак, гравиран в основата му. Посочи го и на останалите.

— Вижте, това е призоваваща руна.

— Да бе? — Рамон изгледа невярващо Аларон. — Наистина?

— Помниш ли как работят?

Рамон се намръщи:

— Разбира се: докосваш руната, представяш си мислено предмета и го извикваш към теб. Правехме го в училище. Но не беше много добре — добави той натъртено.

Аларон направи недоволна физиономия:

— Поставилият руната е единственият, който може да я използва. Но можеш да надвиеш чуждата магия за призоваване, ако внедриш собствената си самоличност в заклинанието. Правихме го в училище.

Веднъж.

Аларон се загледа в дребния символ. Най-вероятно е защитена — защита при допир, от онези, които не можеш да разпознаеш, преди да си ги активирал. Поне такава бих използвал аз.

— Ясно ни беше, че ще трябва да развалим една-две защити, ако ни се наложи — прошепна той.

Преди другите да успеят да реагират и преди той самият да се замисли, Аларон спусна осветената си от гносис ръка към символа, поставяйки свързваща руна върху него.

Ако е тук, значи това ще… ох, мамка му!

Очите върху бюста се отвориха и го погледнаха. Гностичен лъч го прониза и се закотви в мозъка му. Усети как тялото му се вкочанява и пулсът му се ускорява.

<Изречи паролата> изръмжа гласът на Белоний Вълт, процеждащ се от каменния бюст.

Смътно съзнаваше близостта на Рамон и Ким, които се провикваха към него, но усещаше само как в гърдите му разцъфват цветовете на невъобразима болка. Пронизаха го отровни остриета, а тялото му се вцепени. В гърлото му се заформи кълбо от звук, а гърдите му се свиха. Дробовете му започнаха да отказват, оставяйки го без въздух, а зрението и слухът му се замъгляваха.

Заслепяваща експлозия от светлина избухна около него и той изпищя едва доловимо, гърбът му се изви назад, а краката му подадоха. Но това не беше смъртта, а животът. Нещо в главата му прескочи и той отново чуваше звуците около себе си. Възвърна се и осезанието му. Лежеше на пода, хванал лицето си с ръце, стенейки, а Рамон притискаше ръка върху устата му. Ким придържаше ръцете и краката му — явно го бяха разтресли конвулсии. Но никой от тях не гледаше към него; погледите им бяха заковани върху Яриус Ленгстрит, който държеше бюста на Белоний Вълт с ръка.

Мраморът се беше сцепил през средата.

Рамон се наведе над него:

— Ал, добре ли си?

Аларон стисна главата си:

— Май да… какво стана?

— Хипнотичен капан — обясни Рамон. — Мислехме си, че си пътник, но тогава генералът сграбчи бюста и той се разцепи.

— По дяволите, Аларон — сопна се Ким. — Това беше невероятно глупава постъпка, дори по твоите стандарти — тя се вгледа в бюста. — Поне проработи ли?

Аларон вдигна поглед към Ленгстрит, който наблюдаваше бюста със смътен интерес.

— Не знам. Ей, може би опасността за живота ми е накарала генерала да се раздвижи?

— Очевидно — отвърна сърдито Ким.

— Знаеше ли, че ще стане така? — попита я той.

Тя извъртя очи с досада:

— Не… идеята ми беше да го накараме да докосне защитите, които срещнем, и да се надяваме, че инстинктите му ще заработят.

— Аха… А не е ли малко жестоко така?

Тя го погледна и вдигна леко рамене.

Той преглътна:

— Добре де.

Изправи се и се пресегна към бюста, но Ким го избута встрани.

— Почакай, нека го погледна първо. Изглеждаш полуумрял.

Тя постави ръка върху руната и затвори очи.

— Добре, много интересно — каза тя след минутка. — Защитата е свалена, но призоваващата руна е незасегната и върху нея има някакъв отпечатък. Направил си го, Аларон. Невероятно.

Аларон въздъхна и внимателно постави показалеца си върху символа, активирайки призоваващата руна.

— Генерал Яриус Ленгстрит — изрече неуверено той, но в този миг се разнесе съскащ звук и една от дървените дъски на стената се отлепи и иззад нея към него долетя един свитък.

Дъската се върна безшумно на мястото си. Ким улови свитъка, сияеща от въодушевление. Вгледа се в надписа му и усмивката й се разшири още повече.

— Беше прав, Аларон — това е! Сигурна съм… — тя прибра свитъка в колана си и го погледна. — Но все още си си идиот. Можеше да умреш.

Рамон се приближи да огледа дървената дъска, но бързо отдръпна ръка от нея.

— Все още е защитена. Направени са да се взривят, ако някой се опита да влезе с взлом. Ако бяхме тръгнали с железен лост към стените, досиетата щяха да са на прах.

По лицето му се разля едва доловим одобрителен поглед, сякаш преосмисляше охранителните мерки в собствения си дом.

— Вълт сигурно е голям параноик — отбеляза Ким. — Вероятно има някаква силацианска нишка…

Изведнъж, тя се вцепени, а очите й се разшириха в ужас. Аларон и Рамон също го усетиха: внезапно задушаващо бумтене, сякаш хиляди ковачи удряха с чуковете си по самия въздух в опити да размажат на парчета самото време, в което бяха попаднали. В съзнанието на Аларон се оформяше призрачен силует на разярено лице, блъскащо се с все сили в прикриващата му руна. И тримата подсилиха енергията в защитите си, но атаката беше по-силна от всичко, с което се бяха сблъсквали по време на тренировки. Аларон усети как защитите му започват да се свличат, а ужасна болка пронизва черепа му и тогава…

… атаката се разпадна, изпари се за един дъх. Яриус Ленгстрит стоеше като статуя помежду им с ръка вдигната отбранително над тях.

— Генералът го спря! — прошепна Аларон с удивление. — Сигурно беше работа на Вълт, опитът му да разбере кой е задействал защитите му.

— Тогава трябва да вървим — изсъска Ким. — Следващата му стъпка ще е да се свърже с подчинените си.

Тя издърпа генерала към вратата. Той я последва с празен поглед, сякаш случилото се преди секунда не означаваше нищо и е вече отдавна забравено.

Рамон побърза след тях.

Аларон се огледа из стаята. Можеше да последва втора атака всяка броена секунда. Но той не можа да се сдържи. Докосна отново руната върху бюста.

— Аларон Мърсър — изрече той на висок глас.

Друга дъска се плъзна и още един запечатан свитък се появи във въздуха. Той го грабна, мушна го в наметалото си и се затича към останалите.

Успяха да излязат без произшествия, оставяйки стражата и персонала дълбоко потънали в гностично създадени сънища. Площадът беше пуст, пустееха и уличките, по които преминаха.

Бяха го направили. Ухилиха се радостно и ликуващо един на друг.

Рамон взе ръката на Аларон в своята и му се усмихна дяволито:

— Е, мога ли да те изпратя до вас, прекрасна моя? Харесват ми високите момичета — добави той ухилено.

— Ако не ме заведеш у дома до пет минути, мама ще те изкорми — отвърна Аларон.

— Защо всички казват така? — въздъхна дребният силацианец.

Връщането у дома сякаш им отне цяла вечност, но успяха да се приберат без проблем и без никакъв знак, че след тях се е вдигнала тревога. С когото и да се бе свързал Вълт, за да разучи на място нахлуването, явно работеше внимателно. Но се почувстваха в безопасност чак, когато стигнаха у дома и заключиха вратата след себе си. Скупчиха се в обща прегръдка, придърпвайки и Ленгстрит при тях, и се развикаха радостно.

Някой ощипа Аларон отзад и той изпищя, отдръпвайки се от прегръдката.

— Кой го направи?! — попита ядосано той, докато другите се превиваха от смях.

Рамон му смигна:

— Е, скъпа, да ти помогна да свалим тази рокля?

 

 

Веднага щом се преоблякоха и настаниха в креслата във всекидневната, Ким разтвори свитъка на Ленгстрит. Тесла отдавна беше в леглото, а генералът дремеше в любимото си кресло.

— И така, да видим какво пише в досието на генерала — обяви Ким и издърпа няколко здраво завързани страници, в началото на всяка от които стоеше печатът на Стражата. — Вижте: „Доклад за арестуване на затворник «Л»“ — това е. А ето и описанието на параклиса…

Тя постави хартиите на масата, подскачайки от въодушевление. Аларон си мислеше, че никога не я е виждал толкова красива.

Рамон наля питиета и тримата вдигнаха тост за успеха си.

— Amici, колкото и на мен да ми се иска да прочетем всичко тази вечер, мисля, че трябва първо да се наспим. Но браво на нас! Проникнахме, на Аларон му се падна да цапардоса Кол, взехме каквото искахме и излязохме незабелязани. Просто идеално.

— Е, не точно незабелязани — напомни Ким. — Вълт разбра, че някой е влязъл с взлом в дома му.

— Но е в Антиопия — усмихна се самодоволно Рамон. — Няма да се върне до седмици, а и нищо не ни обвързва с нахлуването. Гениални сме: отстъпете Каденски плъхове, задава се нова банда в града!

Изпиха питиетата си и неохотно легнаха да спят. Аларон не им спомена за втория свитък. Като се замисляше сега, осъзнаваше, че е направил ужасно глупава грешка, но не можеше да стори нищо вече — беше прекалено късно. Изчака, докато тоалетната се освободи, за да се затвори и да разгледа свитъка насаме.

Вътре бяха записките му от дипломната работа. Затрепери от гняв. Наистина ги беше откраднал Вълт или по-скоро беше накарал някой да му ги занесе. Тогава погледът му се спря върху един лист в досието: писмо от една страничка, сгънато сред записките му:

До: Люсиен Гавий, директор на Турм Заубърин, Норостийн

От: Белоний Вълт, губернатор на Норос

 

Заповядвам ви да скъсате ученика си Аларон Мърсър. Вие решете на какво основание, но аз лично предлагам непристойно поведение. Въпреки това обаче ви забранявам да му поставяте обичайната оковаваща руна или да го следите за последвало притежание на незаконен амулет. Дал съм заповеди и на Стражата. Отправяйте всичките си запитвания към мен, а в мое отсъствие — към капитан Мьорин.

Б. В.

Аларон стоеше, гледаше недоумяващо и обвил ръце около себе си, започна да трепери. Вълт бе разрешил тайно притежанието му на амулет? Но защо? И щом върху провалените магове се слагаше оковаваща руна, защо не бяха сложили и върху него?

Вълт е искал да продължа да имам достъп до гносиса, но защо? Имаше само една възможна причина: Вълт сигурно беше предрекъл нещо за него, когато бе видял разработката му. Значи Вълт иска аз да намеря Сциталата…

Той си спомни редовете, написани за Вълт в „Генерали от славния бунт“:

„Майсторството му в пророкуването му позволява да предвиди всички изходи от играта.“