Едит Несбит
Книгата с драконите (8)

VIII.‍ Малкият крал Едмънд, или Пещерите и базилискът

Едмънд беше малко момче. Онези, които не го харесваха, казваха, че той е най-досадното момче, живяло някога, но баба му и останалите му приятели признаваха, че има любознателен ум. А баба му често добавяше, че той е най-доброто момче на света. Но тя беше много мила и много стара.

Едмънд обичаше да открива разни неща. Може би ще си помислите, че след като е така, вероятно никога не отсъства от училище, защото няма друго място, където да е възможно да се научи всичко, което може да бъде научено, но Едмънд не искаше да научава неща, той искаше да открива неща, а това е нещо съвсем различно. Любознателният му ум го подтикваше да разглобява часовници, за да разбере кое ги кара да тиктакат, и да демонтира ключалките, за да открие коя е причината да залостват вратите. Тъкмо Едмънд разряза гумената топка, за да разбере защо отскача, и макар че я съсипа, никога не разбра това, както впрочем би се случило и с вас, ако направите същия експеримент.

Едмънд живееше с баба си. Тя много го обичаше, независимо от любознателния му ум, и почти не му се скара, когато изпържи гребена й от черупка на костенурка в желанието си да разбере дали наистина е направен от корубата на животното, или от някакъв запалителен материал. Естествено Едмънд ходеше на училище от време на време и понякога дори успяваше да научи по нещо, но никога не го правеше съзнателно.

— Това е само губене на време — казваше той. — Те знаят само онова, което знаят всички. Аз искам да откривам нови неща, за които никой, освен мен, не е мислил.

— Не смятам, че е възможно да откриеш нещо, за което никой от мъдрите мъже в целия свят не е мислил през всичките тези хиляди години — каза баба му.

Но Едмънд не се съгласи с нея. Той бягаше от училище всеки път, когато му се удадеше възможност, защото беше добросърдечен и не можеше да понесе мисълта, че учителят трябва да хаби усилия и време за момче като него, което не иска да учи, а само да открива нови неща, при наличието на толкова много достойни момчета, жадни за напътствия в областта на географията, историята, четенето и смятането и книгата „Самопомощ“ на господин Смайлс^[1].

И други момчета бягаха от училище, но го правеха, за да ходят да берат лешници, къпини и диви сливи, а Едмънд никога не излизаше извън града, където растяха храсти и широколистни дървета. Винаги изкачваше планината с големите назъбени скали и тъмните високи борове, където другите хора се страхуваха да ходят заради странните звуци, долитащи от пещерите.

Едмънд не се страхуваше от тези звуци, макар че те бяха много озадачаващи и страховити. Той искаше да открие източника им.

И един ден успя да го открие. Без чужда помощ изобрети нов тип фенер, в който вложи цялата си изобретателност. Използва ряпа и стъклена водна чаша, а когато взе свещ от свещника в спалнята на баба си и я сложи в чашата, тя освети всичко с ярка светлина.

На следващия ден отиде на училище и го наказаха с пръчка за неразрешеното отсъствие, въпреки откровеното му признание за заниманията с фенера, които бяха отнели от времето му за училищните задължения.

Но на по-следващия ден той стана много рано, взе закуската, която баба му му беше приготвила за училище — две сварени яйца и една тригуна с ябълков пълнеж — и се понесе като стрела към планината, за да изследва пещерите.

В тях беше много тъмно, но фенерът му ги осветяваше чудесно. Те бяха много интересни, пълни със сталагмити, сталактити и фосили, и всичко онова, за което четете в образователните книги за деца. Но точно в този момент Едмънд не се интересуваше от тези неща. Той искаше да открие източника на звука, който плашеше хората, а в тези пещери нямаше нищо, което да му подскаже отговора на загадката.

Накрая той седна в най-голямата пещера и се заслуша внимателно. Стори му се, че може да различи три вида звуци. Единият наподобяваше глух тътен като при хъркането на някой едър възрастен господин, задрямал след вечеря, а едновременно с него се чуваше едно по-слабо боботене. Третият звук беше като кудкудякане — звук, който би издавала кокошката, ако беше голяма, колкото копа сено.

— Имам чувството, че кудкудякането е по-близо от останалите звуци — каза си Едмънд.

И той стана и продължи да обикаля пещерата. Не откри нищо, но почти на половината височина зърна дупка. И понеже беше момче, той се покатери до нея и пропълзя вътре, а това се оказа вход на един скален проход. И сега кудкудякането стана по-отчетливо отпреди, а тътенът изобщо не се чуваше.

— Май в крайна сметка ще успея да открия нещо — каза Едмънд и продължи нататък.

Проходът се извиваше и усукваше и на него му се наложи да се движи на зигзаг, но той не се отказа и продължи упорито напред.

— Фенерът гори все по-добре и по-добре — каза си, но в следващия момент разбра, че цялата светлина не идваше от неговия фенер.

Това беше бледожълта светлина и проникваше в прохода от място високо над главата му, където, изглежда, зееше полуотворена врата.

— Предполагам, че това е огънят в сърцевината на Земята — каза си Едмънд, който не беше успял да научи нищо по въпроса в училище.

Но изведнъж светлината пред него потрепна и изгасна, а кудкудякането престана.

В следващия миг Едмънд зави зад един ъгъл и се оказа пред врата в скалата. Тя беше широко отворена. Той влезе през нея и се озова в кръгла пещера, също като купола на църквата „Сейнт Пол“^[2]. В средата на пещерата имаше дупка, която наподобяваше много голяма вана, а в средата на ваната седеше много едро бледо същество.

Това същество имаше лице на човек и тяло на грифон, големи крила, змийска опашка, петльов гребен и пера по врата.

— Ти какво си? — попита го Едмънд.

— Аз съм един клет базилиск, който умира от глад — отговори бледото същество с много тих глас, — и ще умра, о, знам, че ще умра!

 

Огънят ми е на път да изгасне! Нямам представа как е станало. Сигурно съм заспал. Трябва да го разбърквам седем пъти с опашката си веднъж на сто години, за да го поддържам запален, но сигурно часовникът ми се е повредил. И сега ще умра.

— Мисля, че вече ви казах колко добросърдечен беше Едмънд.

— Не унивай! — каза той на базилиска. — Аз ще ти запаля огъня.

И той се зае с това, излезе и след няколко минути се върна с наръч клони от боровете навън. Заедно с тях и благодарение на една книжка с уроци, която не беше успял да загуби и по недоглеждане се оказа в джоба му, успя да запали огън около базилиска. Дървото се разгоря, нещо във ваната се подпали и Едмънд видя, че това е някакъв вид течност, която се разгоря като брендито в играта на Снапдракон^[3]. А базилискът развъртя опашката си в огъня и запляска с криле толкова силно, че се разхвърчаха искри и Едмънд си изгори ръката доста сериозно. Но базилискът се зачерви, набра сили, изглеждаше щастлив, гребенът му стана ален, перата му започнаха да лъщят и той се изправи и изкукурига гръмко:

— Ба-зи-лиск-съм-аз-велик!

Добрата душа на Едмънд беше очарована да види как здравето на базилиска укрепва пред очите му и той възкликна:

— О, сигурно си много щастлив!

В този момент базилискът започна да му благодари.

— Какво мога да направя за теб? — попита той Едмънд.

— Разкажи ми истории — помоли го той.

— Какви истории? — зачуди се базилискът.

— За истински неща, които не се учат в училище — настоя Едмънд.

И така, базилискът започна да разказва за рудници и съкровища, за геологически образувания, за гномове и феи, за дракони, ледници и за каменната ера, за началото на света, за еднорога и феникса, за бялата и черната магия.

Тогава Едмънд изяде яйцата и тригуната с ябълков пълнеж и се заслуша в разказа на базилиска. Когато огладня отново, каза довиждане и си тръгна. Но на следващия ден дойде пак за още истории, както и на по-следващия, и по-следващия, и така много пъти.

Разказа на момчетата в училище за базилиска и неговите великолепни истински истории и момчетата ги харесаха, но когато ги разказа на учителя, беше обвинен в лъжа и получи съответната порция бой с пръчка.

— Но това е истина! — викаше Едмънд. — Вижте как огънят ми изгори ръката!

— Виждам, че си си играл с огън — поредната ти пакост, както винаги — каза учителят и удари Едмънд с пръчката по-силно от всякога.

Учителят беше невеж и недоверчив, но ми казаха, че не всички учители са такива.

Един ден Едмънд направи фенер от някакво химическо вещество, което беше отмъкнал от училищната лаборатория. И заедно с него тръгна да изследва пещерите, за да открие останалите източници на звук. В съвсем друга част на планината откри тъмен проход, целият облицован с месинг, така че изглеждаше като вътрешността на огромен телескоп, а в самия му край забеляза блестяща зелена врата. На нея имаше месингова табела, на която пишеше „Госпожа Д.‍ Почукайте и звънете“, както и бял надпис „Позвънете ми в три часа“. Едмънд си погледна часовника. Бяха му го подарили на рождения му ден преди два дни и той все още не беше успял да го разглоби, за да разбере кое го караше да работи, така че все още вървеше. Погледна го и видя, че в момента е три без петнайсет.

Казах ли ви по-рано колко добросърдечно момче беше Едмънд? Той седна на месинговия праг и изчака да стане три часът. След това почука и позвъни, а отвътре се чу тракане и пухтене. Голямата врата се отвори широко и Едмънд едва свари да се скрие зад нея, когато оттам излезе огромна жълта драконка, която се провлече през месинговия тунел като дълъг потракващ червей или по-скоро като грамадна стоножка.

Едмънд бавно изпълзя навън и видя как драконката се е излегнала на една скала, за да се препича на слънцето, промъкна се покрай огромното същество и хукна надолу по хълма към града, и нахлу в училището, крещейки:

— Един огромен дракон идва насам! Някой трябва да направи нещо, иначе всички ще загинем!

Той беше обвинен в лъжа и набит с пръчка без никакво отлага не. Учителят му не беше от хората, които гледаха през пръсти на задълженията си.

— Но това е истина! — извика Едмънд. — Само погледнете!

И той посочи с пръст към прозореца и всички видяха голям жълт облак, който се издигаше над планината.

— Това е само градоносен облак — каза учителят и заудря Едмънд още по-силно с пръчката.

Този учител не беше като някои учители, които познавам. Той беше много упорит човек и не вярваше на очите си, ако му казваха нещо по-различно от онова, което той беше заявил вече.

Затова, докато учителят пишеше на черната дъска изречението „Лъжата е нещо много лошо и лъжците трябва да бъдат наказвани с пръчка за тяхно добро“, за да може Едмънд да го препише седемстотин пъти, Едмънд се измъкна тихо от училището и хукна с всички сили през града, за да предупреди баба си, но тя не си беше вкъщи. Тогава той премина през задната порта на града и се затича към хълма, за да каже на базилиска какво се е случило и да го помоли за помощ. Изобщо не му мина през ума, че базилискът може да не му повярва. Той беше чул от него такива удивителни истории и беше повярвал на всички, а когато вярваш на разказите на някого, той е склонен да вярва на твоите. Само така е честно.

Едмънд се спря на входа на пещерата на базилиска, защото не му стигаше въздух от тичането, обърна се и погледна към града. Докато беше тичал, сянката на големия жълт облак се беше спуснала върху него и той беше усетил как малките му крака започват да треперят и да се огъват. Сега той отново застана между топлата земя и синьото небе и погледна към зелената равнина, осеяна с плодни дръвчета, с ферми с червени покриви и парцели със златно зърно. В средата на равнината беше разположен сивият град с яките си стени и отворите за стрелците, с квадратните кули и пролуките, през които върху главите на чужденците да може да се излива разтопено олово, с неговите мостове и камбанарии, тихата река, обрасла с върби и брези, и с чудесната зелена градина в средата на града, където в почивните дни хората пушеха лула и слушаха музика.

Едмънд видя всичко това, а и голямата жълта драконка, която минаваше през полето, като оставяше черна следа, тъй като всичко, до което се докоснеше, повяхваше. Осъзна, че тя е много по-голяма от целия град.

— О, клетата ми скъпа баба! — изпъшка Едмънд, защото имаше чувствително сърце, както вероятно вече съм ви казвала.

Жълтата драконка се приближаваше все повече и повече до града, облизваше лакомите си устни с дългия си червен език и Едмънд знаеше, че в училище неговият учител все още преподава усърдно и все още не вярва на нито една дума от разказа на Едмънд.

— Той много скоро ще ми повярва — каза си Едмънд и макар да имаше много добро сърце, мисля, че е честно да ви кажа, че на него не му беше толкова жал, колкото би трябвало, когато си помисли за начина, по който учителят му щеше да повярва на онова, което му беше казал.

Тогава драконката зина още по-широко и Едмънд затвори очи, защото, макар учителят да беше в града, симпатичното момче потръпна при тази ужасяваща гледка.

Когато отвори очи, градът вече го нямаше. На мястото му имаше празно пространство, а драконката облизваше устни. После тя се сгуши, за да си поспи, точно както прави котката, след като е приключила угощението с мишка. Едмънд ахна един-два пъти и се спусна към пещерата, за да разкаже на базилиска за ужасната случка.

— Ами хубаво — каза базилискът замислено, когато чу разказа му. — Какво искаш от мен?

— Ти май не разбираш — обясни Едмънд спокойно. — Драконката погълна целия град.

— Това има ли значение? — попита базилискът.

— Но аз живея там — каза Едмънд, неразбиращо.

— Няма значение — рече базилискът и се обърна в огъня, за да си затопли другата страна, която беше премръзнала, защото Едмънд, както винаги, беше забравил да затвори вратата на пещерата. — Можеш да живееш при мен.

— Мисля, че не успях да ти обясня много ясно — каза Едмънд търпеливо. — Знаеш ли, баба ми е в града и аз не мога да понеса да я загубя по този начин.

— Нямам представа какво представлява една баба — призна базилискът, който беше започнал да се отегчава от темата, — но ако това е предмет, който много цениш…

— Естествено, че я ценя — Едмънд накрая изгуби търпение. — О, моля те, помогни ми! Какво да направя?

— Ако бях на твое място — започна приятелят на Едмънд, като се изтегна сред огъня във ваната, така че огнените вълни да достигат до брадичката му, — щях да открия бебето драконче и да го доведа тук.

— Но защо? — попита Едмънд.

Той беше привикнал да задава този въпрос в училище и учителят винаги смяташе това за много дразнещо. Колкото до базилиска, той не можеше да изтърпи такъв въпрос и за секунда.

— О, не ми задавай такива въпроси! — размята той гневно опашка сред огъня. — Аз ти давам съвет, а ти прави, каквото щеш. Ако доведеш бебето драконче тук, ще ти кажа какво да правиш по-нататък. Ако не го доведеш, няма да ти кажа.

И базилискът приближи въглените до раменете си, зарови глава в тях и веднага заспа.

Всъщност точно това беше начинът, по който Едмънд можеше да бъде накаран да направи нещо, само че досега никой не се беше сетил.

Той остана за няколко минути в пещерата, наблюдавайки базилиска, докато базилискът го наблюдаваше с крайчеца на окото си и захърка гръмогласно, тогава Едмънд разбра веднъж завинаги, че базилискът нямаше да търпи никакви глупости. От този момент нататък той започна да го уважава и се спусна да стори точно онова, което му беше казано — може би за пръв път в живота си.

И макар да бягаше често от училище, той знаеше някои неща, които вие вероятно не знаете, въпреки че винаги сте били толкова послушни и ходите редовно на училище. Например, когато чу, че трябва да намери бебето драконче, той беше сигурен, че онова, което трябва да направи, е да открие източника на третия от звуците, които се носеха в планината и така плашеха хората. Кудкудякането беше на базилиска, тътенът като от спящ господин, задрямал след вечеря, вероятно беше голямата драконка. Така че по-тихото боботене вероятно идваше от бебето драконче.

Той се спусна смело из пещерите и заброди и затърси. Накрая стигна до трета врата, на която пишеше „БЕБЕТО СПИ“. Точно пред вратата бяха подредени петдесет чифта обувки от мед и ако човек се вгледаше в тях, щеше да забележи за какви крака са направени, защото на всяка обувка имаше по пет дупки за петте нокътя на дракончето. Чифтовете обувки бяха петдесет, защото бебето драконче ходеше след майка си, а имаше нито по-малко, нито повече от сто крака. В научните книги този вид беше описан като Дракон стоножка.

Едмънд беше доста уплашен, но си припомни мрачния блясък в окото на базилиска, а непоклатимата решимост на неговото похъркване все още звучеше в ушите му, независимо от похъркването на бебето драконче, което само по себе си беше оглушително. Той набра кураж, отвори широко вратата и извика:

— Здравей, бебе драконче! Ставай веднага!

Бебето драконче спря да хърка и каза сънено:

— Още не е дошло време за ставане.

— Майка ти каза, че трябва да ставаш, освен това трябва да побързаш — рече Едмънд, който набра смелост от самия факт, че бебето драконче още не го беше изяло.

Бебето драконче въздъхна и Едмънд го чу, че става от леглото. В следващия момент то тръгна да излиза от стаята и да си обува обувките. Беше голямо почти колкото майка си, с големината на баптистка църква.

— Побързай! — пришпори го Едмънд, докато то напъхваше непохватно крака в седемнайсетия чифт обувки.

— Мама ми каза никога да не излизам без обувки — обясни дракончето, така че на Едмънд му се наложи да му помогне с обуването.

Това отне известно време, пък и не беше много лесно занимание.

Най-накрая дракончето каза, че е готово, и Едмънд, който беше забравил да се страхува, му рече:

 

— Хайде да тръгваме! — и те потеглиха към пещерата на базилиска.

Пещерата беше доста тясна за дракончето, но то успя да се напъха в нея, както прави дебелият червей, когато се опитва да се промъкне в някой тесен процеп в твърдата земя.

— Ето ти го — каза Едмънд, а базилискът се събуди веднага и помоли много любезно дракончето да седне и да почака.

— Майка ти ще дойде всеки момент — каза базилискът, като разбърка огъня.

Дракончето седна и зачака, наблюдавайки огъня с лаком поглед.

— Много се извинявам — каза то накрая, — но аз съм свикнал да си вземам огнена вана веднага щом стана от сън, и в момента чувствам отпадналост. Мога ли да вляза вътре?

И то протегна лапа към мястото, където лежеше базилискът.

— Естествено, че не — отговори базилискът остро. — Теб къде са те възпитавали? Не са ли те учили, че не можеш да искаш всичко, което видиш? А?

— Моля за извинение — каза дракончето скромно, — но наистина съм много гладен.

Базилискът извика Едмънд до ръба на ваната и зашепна толкова дълго и откровено на ухото на клетото момче, че косата му доста се опърли. А то нито веднъж не прекъсна базилиска, за да го попита защо. Но когато шепненето приключи, Едмънд, чието сърце, както вероятно вече съм споменала, беше много добро, каза на дракончето:

— Ако наистина си гладно, клето бебе, мога да ти покажа къде има изобилие от огън.

И той тръгна из пещерите, а дракончето го последва.

Когато Едмънд стигна до целта си, спря. На земята лежеше кръгъл железен капак като онези, през които мъжете изсипват въглищата в мазето, само че по-широк. Едмънд го повдигна с една кука, облегната на стената, и горещият въздух, който нахлу, едва не го задуши. Но дракончето се приближи, погледна през отвора с едно око, подуши огъня и рече:

— Хубаво мирише, нали?

— Да — потвърди Едмънд. — Това е огънят в центъра на Земята. Там има изобилие от огън с перфектна температура, тъкмо за твоя вкус. Най-добре е да слезеш долу и да си изядеш закуската.

Дракончето се провря през дупката и запълзя все по-бързо и по-бързо надолу през шахтата, която отвежда към огъня в центъра на Земята. А Едмънд, като по чудо правейки точно онова, което му беше казано, хвана края на опашката на дракончето, затисна я с железния капак и я заклещи здраво с него. А то, милото, нямаше възможност да се завърти и да погледне опашката си и да се покатери обратно, защото, както всеки знае, пътят надолу към огъня беше много лесен, а връщането обратно — направо невъзможно. По този повод на латински има един израз, който започва с Facilis descensus^[4].

И така, дракончето остана заклещено за глупавата си опашка, а Едмънд беше много доволен от себе си, почувства се важен и хукна обратно към базилиска.

— А сега какво да правя? — попита го той.

— Сега тичай към входа на пещерата и започни да се смееш толкова силно, че да те чуе драконката.

Едмънд тъкмо се канеше да попита защо, но се спря навреме и вместо това каза:

— Тя няма да ме чуе…

— Ами хубаво тогава — рече базилискът. — Няма съмнение, че ти знаеш по-добре от мен какво трябва да се направи — и му обърна гръб в огнената вана, затова Едмънд направи, каквото му каза.

Когато застана при входа на пещерата и започна да се смее, смехът му започна да ечи толкова силно, сякаш се смееше цяла орда великани.

Драконката, която се приличаше на слънце, се събуди и попита сърдито:

— На какво толкова се смееш?

— На теб се смея — отговори Едмънд и продължи да се смее.

Драконката издържа смеха му, доколкото й стигна търпението, но като всички останали и тя не можеше да понася някой да й се присмива, затова се понесе към планината бавно и тежко, защото тъкмо беше погълнала доста голямо и обилно ястие, застана на прага на пещерата и изрева:

 

— На какво се смееш? — с такъв глас, че Едмънд си помисли, че никога повече няма да може да се засмее.

Тогава базилискът се провикна:

— На теб! Защото си изяла собственото си драконче! Погълнала си го заедно с града! Хе-хе-хе! Ха-ха-ха!

Едмънд събра кураж и добави:

— Ха-ха! — а ехото на пещерата го превърна в гръмогласен смях.

— Боже господи! — ужаси се драконката. — Мисля, че градът ми е заседнал на гърлото. Трябва да го изплюя и да го прегледам по-внимателно.

След тези думи тя се изкашля, задави се и изплю града върху хълма.

Междувременно Едмънд се върна при базилиска и той му каза какво да прави по-нататък. Така че, преди драконката да започне да претърсва града, за да намери детето си, гласът на дракончето заеча жалостиво откъм планината, защото Едмънд беше защипал здраво опашката му с желязната кръгла врата като онези, през които мъжете изсипват чувалите с въглища в мазето. Драконката чу гласа му и каза:

— Ама какво му е на бебето? Значи то не е тук.

След като беше изплюла града, тя се беше вталила и хукна пъргаво към планината, за да намери дракончето си. Базилискът продължи да се смее гръмогласно, Едмънд продължи да притиска опашката на дракончето, а огромната драконка, много дълга и тънка като гигантски червей, доближи глава до кръглата дупка с железния капак.

Опашката й беше дълга около няколко километра и се простираше далеч отвъд подножието на планината. Когато Едмънд чу, че тя приближава, притисна за последен път опашката на дракончето, повдигна капака и застана зад него така, че драконката да не може да го види. Тогава освободи опашката на дракончето, а майка му надникна в дупката точно в момента, в който опашката на бебето й потъна в гладкия полегат отвор на шахтата с писък. Каквито и да бяха останалите грехове на клетата драконка, не можеше да се отрече, че е отлична майка. Тя се спусна с главата напред в дупката и се плъзна в шахтата след бебето си. Едмънд наблюдаваше как първо се провря главата й, а после и останалата част от тялото й. След като се беше изтънила, тя беше толкова дълга, че промушването на опашката й отне цяла нощ. Беше нещо подобно на товарен влак с провизии, който прекосява Германия. Когато премина и последното членче на опашката й, Едмънд затръшна желязната врата. Той беше с много добро сърце, както вече сте разбрали, и изпита радост при мисълта, че драконката и дракончето вече ще имат от любимата си храна в изобилие, при това по всяко време. Той благодари на базилиска за любезността и се върна вкъщи тъкмо навреме, за да успее да закуси и да отиде на училище до девет часа. Естествено той нямаше да може да направи това, ако градът все още беше на старото си място край реката в средата на равнината — вместо това той вече беше разположен на хълма, точно където драконката го беше изплюла.

— Къде беше вчера? — попита го учителят.

Едмънд обясни и учителят веднага го наказа с пръчка заради това, че не казва истината.

— Но това е самата истина — обясни Едмънд. — Целият град беше погълнат от драконката. Вие знаете, че…

— Глупости! — отсече учителят. — Имаше буря и земетресение, нищо повече.

И той удари Едмънд с пръчката още по-сурово.

— Но — продължи Едмънд, който много обичаше да спори, дори и при най-неблагоприятни обстоятелства — как ще обясните, че сега градът е на хълма, а не край реката, където беше преди това?

— Градът винаги е бил на хълма — каза невъзмутимо учителят.

И целият клас го потвърди, защото съучениците на Едмънд имаха благоразумието да не спорят с човек, който държи пръчка в ръка.

— Но погледнете картите! — настояваше Едмънд, който нямаше да позволи да бъде победен в спор, колкото и да страдаше плътта му.

Тогава учителят посочи картата на стената. И на нея градът наистина беше на хълма! И никой, освен Едмънд естествено, не можеше да види, че шокът от това да бъдеш погълнат от дракон беше разстроил всички географски карти и ги беше накарал да се разбъркат.

Тогава учителят отново удари Едмънд с пръчката, като обясни, че този път прави това не заради лъжата, а заради досадния му навик да спори. Това ще ви подскаже колко предубеден и невеж човек беше учителят, колко различен от уважавания директор на училището, където вашите добри родители са били толкова любезни да ви запишат да учите.

На следващия ден Едмънд реши, че може да докаже историята си, като покаже на хората базилиска, и успя да убеди някои да го съпроводят до пещерата, но базилискът се беше залостил вътре и не искаше да отвори вратата, така че Едмънд не успя да постигне нищо друго, освен да бъде смъмрен заради това, че беше пратил хората да гонят вятъра.

— Това са празни приказки, няма никакъв базилиск — казаха те.

А клетият Едмънд не можеше да се защити, макар да знаеше, че те не са прави. Единственият човек, който му повярва, беше баба му. Но тя беше много стара и много мила, и винаги твърдеше, че той е най-доброто момче на света.

Едно-единствено добро нещо произлезе от тази дълга история. От този момент нататък Едмънд не беше вече същият. Той вече не спореше толкова много и се съгласи да чиракува при ключар, така че един ден да бъде в състояние да се справи с ключалката на вратата на базилиска и да научи още неща, които другите хора не знаят.

Но днес той е доста възрастен и още не е успял да отвори вратата…