Едит Несбит
Книгата с драконите (2)

II. Чичо Джеймс или Лилавият странник

Принцесата и синът на градинаря си играеха в задния двор.

— Какво ще правиш, когато пораснеш, принцесо? — попита момчето на градинаря.

— Бих искала да се омъжа за теб, Том — отговори принцесата. — Нали няма да имаш нищо против?

— Не — отговори синът на градинаря. — Няма да имам нищо против. Ще се оженя за теб, щом искаш — ако имам време.

Синът на градинаря каза така, защото възнамеряваше, щом порасне, да стане генерал и поет, и министър-председател, и адмирал, и строителен инженер. Между другото, той се представяше блестящо по всички предмети, а в часовете по география беше най-добър от всички.

Колкото до принцесата, Мери-Ан, тя беше много добро малко момиче и всички я обичаха. Тя винаги беше мила и любезна, дори към чичо си Джеймс и към други хора, които не харесваше особено, и въпреки че не беше много умна за една принцеса, винаги се опитваше да си научи уроците. Макар и да знаеш отлично, че ако не можеш да си научиш уроците, можеш поне да се опиташ да ги научиш, и понякога откриваш, че по стечението на някакво щастливо обстоятелство те наистина се оказват научени. Освен това принцесата имаше наистина добро сърце. Тя винаги беше мила към своите домашни любимци. Никога не пляскаше хипопотама, когато той чупеше куклите й или правеше игриви подскоци, и никога не забравяше да нахрани носорозите си в тяхната малка клетка в задния двор. Слонът й беше много предан и понякога Мери-Ан ужасно ядосваше бавачката, като вмъкваше тайно любимото малко същество в леглото си и го оставяше да спи блажено, преметнало дългия си хобот върху гърлото й, а малката му красива главица лежеше сгушена до дясното й кралско ухо.

В случаите, когато принцесата беше послушна през цялата седмица — защото като всички реални, жизнени и възпитани деца тя понякога беше непослушна — бавачката й позволяваше да покани малките си приятели в сряда рано сутринта, за да прекарат в двореца целия ден, защото в тази страна краят на седмицата се пада в сряда. И тогава в следобедните часове, когато всички малки херцози и херцогини, маркизи и графини бяха привършили оризовия си пудинг и бяха измили ръцете и лицата си след приключението с пудинга, бавачката казваше:

— А сега, скъпи мои, какво бихте искали да правите този следобед? — сякаш не знаеше какво ще последва.

А отговорът винаги беше един и същ:

— О, нека да отидем в зоологическата градина и да пояздим морското свинче и да нахраним зайците, и да послушаме как спи съселът.

И така, те сваляха престилките си и всички се отправяха към зоологическата градина, където двайсетина от тях можеха да яздят едновременно морското свинче и където дори най-малките можеха да хранят огромните зайци, ако някой възрастен беше достатъчно любезен да ги вдигне до височината на заека.

А такъв възрастен винаги се намираше, защото в Ротундия всички бяха любезни, с изключение на един.

След като сте прочели дотук, значи вече знаете, че кралство Ротундия е много забележително място, а ако сте внимателно дете — каквото вероятно сте — няма да е необходимо да ви казвам какво беше най-забележителното в него. Но в случай че не сте внимателно дете — а това все пак е възможно — ще ви кажа веднага, че най-забележителното нещо беше, че всички животни бяха с неправилни размери! А ето как се случи това.

В стари, стари, много стари времена, когато нашият свят се е състоял просто от земя, въздух, огън и вода, смесени как да е като в тестото за пудинг, и цялото това нещо се въртяло около оста си като лудо и се опитвало да постави всяко едно парче на подходящото за него място, един объл къс земя се отделил и се завъртял сред водата, която тъкмо се опитвала да се разлее в гладка повърхност и да образува настоящото море. И когато огромното обло парче земя започнало да кръжи наоколо с бясна скорост, то се сблъскало с дълъг къс твърда скала, която се била откъснала от друга част на сместа за пудинг, а скалата била толкова твърда и се движела толкова бързо, че пробила с върха си облото парче земя и краят й излязъл от другата му страна, така че двете заедно заприличали досущ на един огромен, ама наистина огромен пумпал.

Опасявам се, че това е много скучно, но вие знаете, че географията никога не е достатъчно забавна, и в крайна сметка трябва да ви дам малко информация, дори в една приказка — като лекарството на прах в конфитюра, за да можете да го преглътнете без мръщене.

И тъй, когато заостреното парче скала се врязало в облото парче земя, ударът бил толкова мощен, че новополученият пумпал започнал да кръжи във въздуха — който тъкмо започнал да си намира подходящото място като всички останали неща — обаче, по случайност, пумпалът забравил в каква посока трябва да се върти и се завъртял в обратната посока. Тогава центърът на гравитацията — огромен великан, който управлява цялата дейност — се събудил в центъра на Земята и започнал да мърмори.

— Побързай — казал той, — приземи се и застани на едно място, ако обичаш.

И така, облото парче земя, пронизано от островърхата скала, паднало в морето и върхът на скалата се забил в дупка в каменистото морско дъно, завъртяло се седем пъти около оста си в погрешната посока и полегнало на дъното. И това обло парче земя се превърнало след милиони години в кралството Ротундия.

Това е краят на урока по география. А сега малко естествена история, така че да не чувстваме, че си губим времето. Естествено, вследствие на това, че островът се е въртял в погрешната посока, когато на острова се появили животни, те започнали да растат със сбъркани размери. Както вече разбрахте, морското свинче било голямо колкото нашите слонове, а слоновете — малки сладки домашни любимци — били с размера на глупавите, малки черно-кафяви кутрета, които дамите понякога носят в маншона си. Зайците били с големината на нашите носорози и навсякъде в незастроените части на острова правели дупки, големи, колкото железопътни тунели. Съселът естествено бил най-големият от всички същества. Не мога да ви кажа колко е бил голям. Дори и да си представите слон, това няма да ви помогне изобщо. За щастие, имало само един съсел, а той постоянно спял. Иначе едва ли ротундците щяха да го изтърпят. Те му бяха построили къща, а това спестяваше разходите за духов оркестър, защото очевидно никой духов оркестър нямаше да бъде чуван, когато съселът говореше насън.

Мъжете, жените и децата на този чудесен остров си били съвсем нормални по размер, защото техните предци били дошли по тези места заедно със завоевателите дълго след като островът се установил и животните се населили по него.

Сега урокът по естествена история приключва и ако сте били внимателни, вече знаете повече за Ротундия от когото и да било на острова, с изключение на трима души — лордът главен учител, чичото на принцесата, който бил магьосник и знаел всичко, без да се налага да го учи, и Том, синът на градинаря.

Том бил научил в училище повече от всеки друг, защото мечтаел да получи награда. Наградата, връчвана от лорд главния учител, била История на Ротундия, красиво подвързана, с кралския герб на задната корица. Но след деня, в който принцесата му каза, че иска да се ожени за него, Том размисли и реши, че най-добрата награда на света за него ще бъде самата принцеса, и това беше наградата, която Том възнамеряваше да получи, а когато сте син на градинар и сте решили да се ожените за принцеса, ще откриете, че колкото повече учите в училище, толкова по-добре.

Принцесата винаги си играеше с Том в дните, когато малките херцози, херцогини и маркизи не идваха да пият чай с нея. Когато той й каза, че е почти сигурен, че ще получи първата награда, тя плесна с ръце и каза:

— Скъпи Том, скъпи ми добричък и умничък Том, ти заслужаваш всички награди. Ще ти подаря моя любим слон, а ти ще можеш да го задържиш, докато се оженим.

Слонът домашен любимец се казваше Фидо и синът на градинаря го взе, сложи го в джоба на палтото си и го отнесе. Това беше най-сладкото малко слонче, което сте виждали някога — беше дълго около петнайсет сантиметра. Но то беше много мъдро — едва ли щеше да бъде по-мъдро, ако беше дълго около километър. Слончето се настани удобно в джоба на Том и когато той сложи ръката си вътре, Фидо уви малкото си хоботче около пръстите му с нежно доверие, а това накара момчето да изпита топло чувство към своя малък приятел.

Заради слончето и вниманието на принцесата, а и заради очакването на следващия ден да получи красиво подвързаната История на Ротундия, с кралския герб на корицата, Том почти не мигна. А между другото, кучето лаеше толкова ужасно! В Ротундия имаше само едно куче — кралството не можеше да си позволи повече от едно. То беше мексиканско декоративно кученце, което в повечето части на света не е по-дълго от осемнайсет сантиметра от крайчето на прекрасното си носле до връхчето на очарователната си опашчица, но в Ротундия беше по-голямо от всичко, което сте в състояние да си представите. А когато лаеше, лаят му беше толкова могъщ, че изпълваше цялата нощ и не оставяше и милиметър пространство за сън или сънища, или за любезен разговор, или за каквото и да било. То никога не лаеше по повод на неща, които се случваха на острова — имаше твърде широки възгледи, за да го прави — но когато корабите се объркваха в тъмното и се натъкваха на скалите в края на острова, то излайваше един-два пъти просто за да ги предупреди, че не трябва да правят, каквото им скимне.

Но точно в тази нощ кучето лаеше ли лаеше и принцесата каза:

— О, мили мой, предпочитам да не лаеш. Толкова ми се спи!

А Том си каза: „Чудя се какво ли става. Веднага щом съмне, ще отида да проверя“.

Затова, когато на зазоряване небето порозовя, Том стана и излезе. През цялото време мексиканското куче лаеше така, че къщите потреперваха, а керемидите на покрива на двореца започваха да тракат като шишета с мляко в каруца, теглена от игрив кон.

„Ще отида до стълба“, помисли си Том, докато пресичаше града. Стълбът естествено беше парчето скала, което се беше врязало в Ротундия преди милиони години и я беше накарало да се завърти около оста си в погрешната посока. Намираше се съвсем в средата на острова и се извисяваше толкова нависоко, че застанеш ли на върха му, да можеш да виждаш много по-далеч, отколкото, ако не застанеш.

 

 

Докато Том излизаше от града и пресичаше дюните, той си помисли колко красива гледка представляваха в блестящото свежо утро зайците, които подскачаха с малките си край отворите на дупките си. Той не се приближи много до тях естествено, защото когато заек с такива размери си играе, той невинаги наблюдава къде отива и можеше да смаже Том с крака си и щеше много да съжалява след това. А Том беше мило момче и нямаше желание да натъжи дори един заек. Щипалките в нашата страна често се махат от пътя, когато смятат, че някой може да ги стъпче. Те също имат добри сърца и не биха искали да съжалявате, след като сте ги стъпкали.

И така, Том продължи нататък, като гледаше зайците и наблюдаваше как утринната светлина става все по-червена и златиста. А мексиканското куче лаеше през цялото време, докато задрънчаха църковните камбани, а коминът на консервната фабрика отново потрепери.

Но когато Том стигна до стълба, разбра, че няма да се наложи да се изкатери до върха му, за да разбере защо лае кучето.

Защото там, до стълба, лежеше много голям лилав дракон. Крилете му бяха като стари лилави чадъри, върху които дълго време се е изливал дъжд, главата му беше много голяма и плешива като шапката на лилава гъба, а опашката му, която също беше лилава, беше много, много дълга, тънка и здрава и наподобяваше камшика на файтонджия.

Драконът ближеше едното от подобните си на чадър крила, а от време на време простенваше и облягаше глава назад върху скалния стълб, сякаш беше почувствал слабост. Том веднага разбра какво се беше случило. Вероятно ято лилави дракони беше прелетяло над острова през нощта и този клет дракон се беше ударил в стълба и си беше счупил крилото.

Всички в Ротундия бяха мили един към друг и Том не се страхуваше от дракона, въпреки че не беше разговарял с дракон до момента. Той често ги беше наблюдавал да летят над морето, но не беше очаквал да се запознае с един от тях лично.

Така че сега той каза:

— Опасявам се, че не се чувстваш много добре.

Драконът поклати голямата си лилава глава. Той не можеше да говори, но като всички животни можеше да разбира достатъчно при добро желание.

— Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? — попита Том любезно.

Драконът отвори лилавите си очи с въпросителна усмивка.

— Какво ще кажеш за една-две кифлички? — попита Том лукаво. — Има чудесно кифлено дърво съвсем наблизо.

Драконът отвори голямата си лилава уста и облиза лилавите си устни, затова Том се затича до кифленото дърво, разклати го и се върна с шепа кифлички със стафиди, а на връщане откъсна и няколко кифлички с мед, които растяха по ниските храсти около стълба.

Както вероятно сте се досетили, друга последица от факта, че островът се беше завъртял в погрешната посока, беше, че онези неща, които ние приготвяме, като кифлички, кексове и сладкиши от маслено тесто, растяха по дърветата и храстите, докато в Ротундия хората замесват карфиол, зеле, моркови, ябълки и лук точно както нашите готвачи приготвят пудинг и тригуни.

Том подаде всички кифлички на дракона и му каза:

— Заповядай, опитай да хапнеш. Скоро ще се почувстваш по-добре.

Драконът изяде кифличките, кимна доста неграциозно и отново започна да си ближе крилото. Така че Том го остави и се върна в града, за да занесе новината, и всички бяха толкова развълнувани, че истински жив дракон е дошъл на острова — нещо, което никога не се беше случвало — че наизлязоха, за да го разгледат, вместо да отидат на връчването на наградите, така че лорд главният учител тръгна с множеството. Той носеше наградата на Том, История на Ротундия, в джоба си — книгата, подвързана с телешка кожа, с кралския герб на гърба — но я изпусна и драконът я излапа, така че Том никога не си получи наградата. Но драконът, след като я погълна, никак не я хареса.

— Може би така е най-добре — каза Том. — Може би аз също нямаше да харесам наградата, ако я бях получил.

Така се случи, че беше сряда, и когато приятелите на принцесата бяха попитани какво биха искали да правят, малките херцози, херцогини, маркизи, графове и графини казаха:

— Нека да отидем да видим дракона.

Но малките херцози, херцогини, маркизи, графове и графини казаха и че се страхуват.

Тогава принцеса Мери-Ан заговори царствено и заяви:

— Не бъдете глупави, защото само в приказките, в историята на Англия и неща от този сорт хората са нелюбезни и искат да се наранят един друг. В Ротундия всички са мили и никой няма от какво да се страхува, освен ако е непослушен, а тогава знаем, че това е за наше добро. Така че нека да отидем да видим дракона. Можем да му занесем бонбони „лукчета“.

И те отидоха при дракона. Всички деца с титли започнаха едно след друго да хранят дракона с „лукчета“, а той изглеждаше доволен и поласкан и размахваше лилавата си опашка радостно, но само дотолкова, доколкото му позволяваха обстоятелствата, защото опашката му наистина беше много дълга. Но когато дойде ред на принцесата да даде бонбон на дракона, той се усмихна с много широка усмивка, размаха опашка до последния милиметър на нейната голяма дължина, сякаш искаше да каже: „О, добра, мила, красива, малка принцесо“. Но дълбоко в злото си сърце той казваше: „О, добра, мила, дебела, красива, малка принцесо, бих искал да изям теб вместо тези глупави бонбони“. Но естествено никой не го чу, освен чичото на принцесата, а той беше магьосник и имаше навик да подслушва зад вратите. Това беше част от занаята му.

Сигурно си спомняте, че ви бях споменала, че в Ротундия има един зъл човек, и повече не мога да крия от вас, че този завършен злосторник беше Джеймс, чичото на принцесата. Магьосниците винаги са лоши, както знаете от книжките с приказки, а и някои чичовци са лоши, както можете да видите от приказката „Деца в гората“^[1] или „Трагедия в Норфолк“, а поне един Джеймс^[2] наистина е лош, както пише в учебниците по английска история. А когато някой е магьосник, а освен това е и чичо, пък и името му е Джеймс, не можете да очаквате нищо добро от него. Той е трикратно завършен злосторник и ще свърши зле.

Чичото Джеймс много отдавна искал да се отърве от принцесата и да получи кралството. Той не харесвал много неща (кралството било единственото, което харесвал), но не виждал много ясно бъдещето си, защото всички в Ротундия били много любезни и мили и злите магии били безсилни, а вместо това се стичали върху гърбовете на безупречните островитяни като вода върху гърба на патица. В този момент обаче чичо Джеймс си помислил, че това може да е неговият шанс, защото разбрал, че в момента на острова има две зли същества, които могат да се подкрепят едно друго — той самият и драконът. Не казал нищо, но те двамата с дракона си разменили многозначителни погледи и всички се запътили към къщи, за да пият чай. Никой друг не видял многозначителните погледи, освен Том.

Том си отишъл вкъщи и разказал всичко на слончето. Интелигентното малко същество го изслушало внимателно и се изкатерило от коляното на Том на масата, върху която бил поставен календар с орнаменти, който принцесата била дала на Том като коледен подарък. С малкото си хоботче слончето посочило една дата — петнайсети август, рожденият ден на принцесата, и погледнало разтревожено своя господар.

— Какво ще има тогава, Фидо? — попитал Том, а прозорливото животно повторило жеста си.

Тогава Том разбрал.

— О, искаш да кажеш, че ще се случи нещо на рождения й ден?

— Добре, аз ще бъда нащрек.

И удържа обещанието си.

Първоначално жителите на Ротундия бяха много доволни, че си имаха дракон, който живееше до стълба и се хранеше с кифлички от дърветата, но накрая той започна да се скита. Пропълзяваше в дупките, издълбани от огромните зайци, а екскурзиантите, които се разхождаха край дюните, виждаха дългата му, здрава, подобна на камшик, опашка, как се извива и изчезва в някоя дупка, и преди да можеха да изрекат: „Я го виж!“, грозната му лилава глава вече щръкваше от друга заешка дупка — най-често някъде зад гърба им, или се изсмиваше тихичко в ушите им. А смехът на дракона не беше много весел. Първоначално тази игра на криеница забавляваше хората, но постепенно започна да ги изнервя (ако не знаете какво означава това, попитайте майка си следващия път, когато играете на „сляпа баба“, когато тя се оплаква от главоболие). Тогава драконът придоби навика да пляска с опашка, както хората удрят с камшик, и това също започна да ги дразни. Изведнъж разни дреболии започнаха да изчезват. А вие знаете колко неприятно е това, дори в едно училище, а в кралство естествено е дори по-лошо. Първоначално нещата, които изчезваха, не бяха нищо особено — няколко малки слончета, един-два хипопотама, няколко жирафа и разни други подобни. Не беше кой знае какво, както казах, но накара хората да се чувстват неудобно. Един ден любимият заек на принцесата на име Фредерик изчезна мистериозно и тогава настъпи ужасното утро, когато изчезна мексиканското куче. То не спираше да лае, откакто на острова беше дошъл драконът, и хората бяха свикнали с този шум. Така че когато неговият лай изведнъж престана, това разбуди всички и те наизлязоха, за да видят какво се е случило. Кучето беше изчезнало!

Изпратиха едно момче да събуди армията, за да тръгне да го търси. Но армията също беше изчезнала! В този момент хората започнаха да се страхуват. Тогава чичо Джеймс излезе на балкона на двореца и произнесе реч пред насъбралото се множество. Той заяви:

— Приятели, скъпи съграждани, не мога да скрия от себе си или от вас, че този лилав дракон е беден изгнаник, безпомощен чужденец, дошъл сред нас, а между другото, той е цяло драконище.

Хората си спомниха за опашката на дракона и закимаха:

— Да, така е.

Чичо Джеймс продължи:

— Нещо се е случило на този благороден и беззащитен член на нашето общество. Не знаем какво се е случило.

Всички си спомниха за заека на име Фредерик и изпъшкаха.

— Защитниците на нашата страна бяха погълнати — заяви чичо Джеймс.

Всички си помислиха за клетата армия.

— Само едно нещо може да се направи в случая — чичо Джеймс се приближаваше към целта си. — Ще си простим ли, ако пренебрегвайки една проста предпазна мярка, изгубим още зайци или дори, вероятно, нашата флота, полиция и пожарна команда? Защото, нека ви предупредя — лилавият дракон няма да прояви уважение към нищо, колкото и да е свещено за нас.

Всички си помислиха за себе си и попитаха:

— Каква е простата предпазна мярка?

Тогава чичо Джеймс рече:

— Утре е рожденият ден на дракона. Той е свикнал на този ден да получава подарък. Ако получи хубав подарък, ще се разбърза да си го отнесе и да го покаже на приятелите си, ще отлети и никога няма да се завърне.

Тълпата го аплодира бурно, а принцесата изръкопляска от нейния балкон.

— Подаръкът, който драконът очаква — продължи чичо Джеймс въодушевено, — е доста скъп. Но когато ние даряваме, не трябва да го правим с лоши мисли, особено спрямо гостите си. Онова, което драконът иска, е принцеса. Ние имаме само една, вярно е, но в такъв момент едва ли трябва да проявяваме скъперничество. Един подарък няма стойност, когато не струва нищо на дарителя. Готовността ви да дарите принцесата си ще покаже колко сте щедри.

Тълпата започна да плаче, защото хората обичаха тяхната принцеса, въпреки че ясно осъзнаваха, че основният им дълг беше да проявят щедрост и да дадат на бедния дракон онова, което искаше.

Принцесата зарида, защото не желаеше да бъде подарък за рождения ден на когото и да било, особено на един лилав дракон. Том също зарида, защото беше толкова ядосан.

Той си отиде направо вкъщи и разказа какво се е случило, на малкото слонче, а слончето така го разтуши, че те двамата се заиграха с един пумпал, който слончето въртеше с хоботчето си.

Рано сутринта Том отиде в двореца. Той огледа дюните — наоколо почти не се виждаха играещи зайци, тогава накъса няколко бели рози и започна да ги хвърля към прозореца на принцесата, докато тя се разбуди и се показа.

— Качи се и ме целуни — каза му тя.

И така, Том се покатери по розовия храст до прозореца, целуна принцесата и произнесе тържествено:

— Честит рожден ден! Да си щастлива дълги години!

Мери-Ан започна да плаче и промълви:

— О, Том, как може да ми казваш такова нещо? Когато знаеш чудесно, че…

— О, не се тревожи — прекъсна я Том. — Мери-Ан, моя скъпоценна принцесо, какво смяташ, че ще правя, докато драконът си получава подаръка за рождения ден? Не плачи, моя малка Мери-Ан! Фидо и аз уредихме всичко. Ти просто трябва да правиш онова, което ти кажа.

— Това ли е всичко? — попита принцесата. — О, това е лесно, често съм го правила!

Тогава Том й каза какво трябва да направи. А тя го целуваше отново и отново.

— О, скъпи ми, умни Том! — възкликна тя. — Колко съм щастлива, че ти дадох Фидо. Вие двамата ще ме спасите. Вие, скъпи мои!

На следващото утро чичо Джеймс си сложи най-доброто палто и шапка, и елека със златни змии — той беше магьосник и обожаваше крещящите елеци — и повика файтон, за да изведе принцесата.

— Ела, малък подарък за рожден ден! — повика я той нежно. — Драконът ще бъде толкова доволен. Радвам се, че не плачеш. Знаеш ли, мое дете, ние не можем от най-ранна възраст да се научим да мислим по-скоро за щастието на другите, отколкото за нашето собствено. Не бих искал моята скъпа малка племенница да бъде егоистка и да отрича правото на радост и удоволствие на един клет болен дракон, който е далеч от дома и приятелите си.

Принцесата обеща да се опита да не бъде егоистка.

Файтонът се приближи до стълба, а там беше драконът, грозната му лилава глава блестеше на слънцето, а грозната му лилава уста беше полуотворена.

Чичо Джеймс рече:

— Добро утро, сър. Донесохме ви малък подарък за рождения ден. Не искаме да оставим такава годишнина без подходящо свидетелство за уважение, особено към някого, който е чужденец сред нас. Възможностите ни са скромни, но сърцата ни са широки. Имаме само една принцеса, но я даваме щедро. Нали така, мое дете?

Принцесата отговори, че предполага, че е така, а драконът дойде малко по-близо до нея. Изведнъж се чу глас:

— Бягай! — И се появи Том, който беше довел морското свинче и двойка зайци. — Просто за да бъде честно! — каза Том.

Чичо Джеймс побесня.

— Как си позволяваш, господинчо — развика се той, — да се намесваш в държавните работи с твоите обикновени зайци и други подобни? Махай се, непослушно малко момче, и отивай да си играеш с тях някъде другаде.

 

Но докато говореше, зайците го обградиха от двете страни, а огромните им тела се извисиха над него като кули и го притиснаха така, че той потъна в дебелата им козина и почти се задуши.

Междувременно принцесата беше избягала до другия край на стълба и надникна зад него, за да разбере какво се случва. Тълпата беше последвала файтона извън града и сега хората наблюдаваха сцената с „държавните работи“ и започнаха да крещят:

— Честна игра, честна игра! Не можем да си върнем думите назад. Да дадем нещо и да си го вземем? Това никога не се прави. Нека клетият чужденец, дракон изгнаник, да си получи подаръка за рождения ден.

И те се опитаха да се нахвърлят на Том, но морското свинче застана между тях и момчето.

Да — извика Том, — честната игра е истинско съкровище. А вашият безпомощен изгнаник ще си получи принцесата, ако може да я хване. Хайде, Мери-Ан!

Мери-Ан погледна иззад огромния стълб и извика на дракона:

— Бау! Не можеш да ме стигнеш!

И тя се втурна да бяга толкова бързо, колкото й държаха краката, а драконът хукна след нея. Когато измина около 800 метра, тя спря, обиколи едно дърво и след това се затича обратно към стълба и около него, а драконът я следваше. Работата беше в това, че драконът беше толкова дълъг, та не можеше да се обръща така бързо като нея. И така, принцесата все тичаше около стълба. Първия път го заобиколи отдалеч, а всеки следващ път го обикаляше все по-близо. Драконът я следваше през цялото време, но той беше толкова зает с това да я стигне, че изобщо не забеляза как Том беше завързал крайчето на неговата дълга, здрава, подобна на камшик, опашка към скалата, така че колкото повече драконът тичаше в кръг, толкова повече намотаваше опашката си около стълба. Движението му наподобяваше много въртенето на дървен пумпал с връв, като стълбът играеше ролята на дървената част, а опашката на дракона беше връвта. Магьосникът пък беше заклещен между зайците и не можеше да види нищо, освен тъмнина, и да стори нищо, освен да се задушава в пухкавата козина.

Когато драконът се беше овързал около стълба дотолкова, че да не може повече да се движи, и то така здраво като памучна нишка върху макара, принцесата се закова на място и макар почти да беше останала без дъх, успя да каже победоносно:

— Е, кой е победителят сега?

Това така ядоса дракона, че той напрегна цялата си сила, разпери огромните си лилави крила и се опита да полети към нея. Естествено той дръпна много силно опашката си, толкова силно, че тя едва не се изтръгна, а от усилието стълбът също едва не се изтръгна, от мощното дърпане островът се завъртя около стълба и само след минута опашката беше освободена, а островът се въртеше точно като пумпал. Той се въртеше толкова бързо, че всички паднаха по корем и се притиснаха о земята, защото усещаха, че нещо ще се случи. Всички, с изключение на магьосника, който не усещаше нищо, освен козина и ярост.

И нещо наистина се случи. Драконът беше завъртял кралство Ротундия в посоката, в която то е трябвало да се завърти при създаването на света, и докато островът се въртеше, животните започнаха да променят размерите си. Морското свинче се смали, а слоновете се уголемиха. Мъжете, жените и децата също щяха да си променят големината, ако не бяха проявили благоразумие да не мърдат и да притиснат здраво ръце до тялото си, а от животните очевидно не можеше да се очаква да знаят как да го направят. Най-доброто от всичко беше, че когато малките животни станаха големи, а големите — малки, драконът също стана малък и падна в краката на принцесата — малък, пълзящ лилав тритон с крила.

— Смешен мъник! — каза принцесата, като го видя. — Ще те взема за подарък за рождения ми ден.

Но докато хората все още лежаха на земята по очи и внимаваха да не помръднат, чичо Джеймс изобщо не се сети да го направи — той само мислеше как да наказва белгийски зайци и синове на градинари, така че когато големите животни се смалиха, той също се смали заедно с останалите животни и когато малкият лилав дракон падна в краката на принцесата, видя много малък магьосник на име чичо Джеймс. И драконът го взе, защото искаше да получи подарък за рождения си ден.

Така животните се оказаха с нови размери и в началото изглеждаше много странно на всички, че слоновете са огромни и тромави, а съселът е дребен, но те вече свикнаха и не мислят повече за това, както и ние не мислим.

Всичко това се случи преди няколко години, а оня ден видях във вестник „Ротундия таймс“ съобщение за сватбата на принцесата с лорд Томас Гардънър^[3], ОПД, и аз осъзнах, че тя не можеше да се ожени за никой друг, така че, предполагам, са му дали титлата лорд заради сватбата, а ОПД естествено означава Омният Победител на Дракона. Ако смятате, че има погрешно изписана дума, то е просто защото не знаете какво е положението с правописа в Ротундия. Във вестника пише, че сред красивите подаръци за булката от младоженеца имало огромен слон, с който сватбената двойка направила сватбеното си пътешествие. Това трябва да е бил Фидо. Помните сигурно как Том обеща да го върне на принцесата, щом се оженят. Вестникът нарече сватбената двойка „щастливата двойка“. Беше много умно от негова страна да я нарече така, толкова е подходящо и аз мисля, че това е едно от най-верните неща, които могат да се прочетат по вестниците.

Защото, знаете ли, принцесата и градинарският син бяха толкова влюбени един в друг, че не можеше да не са щастливи — и между другото, те си имаха собствен слон, който да яздят. Ако това не е достатъчно да направи човека щастлив, любопитна съм да узная какво е. Макар че естествено знам, че има хора, които не биха били щастливи, освен ако не разполагат с кит, върху чийто гръб да плуват, а може би дори и тогава няма да са щастливи. Но те са алчни, ненаситни, от оня тип хора, които биха си взели четири пъти от пудинга — нещо, което нито Том, нито Мери-Ан са правили някога.