Едит Несбит
Книгата с драконите (5)

V. Островът на деветте водовъртежа

От тъмната арка, която водеше към пещерата на вещицата, висяха черно-жълтите ресни на живи змии. Докато влизаше, пристъпвайки внимателно, кралицата се опита да мине точно в средата на арката. Тогава всички змии повдигнаха плоските си противни глави и се втренчиха в нея с жълтите си зли очи. Знаете, че не е проява на добро възпитание да се втренчваш така, дори в една кралска особа. Това, разбира се, не важи за котките, които могат да се втренчват в когото си искат. А змиите бяха толкова зле възпитани, че дори се изплезиха на клетата дама. Освен това езиците им бяха отблъскващи, тънки и остри.

Съпруг на кралицата беше естествено кралят. Освен че беше крал, той беше и магьосник, при това се смяташе, че е доста вещ в занаята си, така че беше много мъдър и знаеше, че когато кралете и кралиците искат да имат деца, кралицата винаги навестява някоя вещица. И така, той даде на кралицата адреса на вещицата и тя реши да я посети, въпреки че я беше страх и въобще не беше във възторг от цялата работа. Вещицата седеше край един огън и бъркаше някаква пенеста отвара в лъскав меден казан.

— За какво си дошла, миличка? — попита тя кралицата.

— О, искам детенце, много хубаво детенце! — каза с умоляващ глас кралицата. — Готови сме да платим, колкото трябва. Съпругът ми каза…

— О, да! — рече вещицата. — Знам всичко за него. Значи искаш дете? Знаеш ли, че ще ти донесе мъка?

— Но ще ми донесе и радост — каза кралицата.

— Голяма мъка — добави вещицата.

— Още по-голяма радост — добави на свой ред кралицата.

Тогава вещицата каза:

— Хубаво, както искаш. Предполагам, че ще ти коства много да се върнеш, без да си изпълнила заръката на краля?

— Той ще бъде много ядосан — каза клетата кралица.

— Добре, добре — кимна вещицата. — Какво ще ми дадеш, за да получиш дете?

— Каквото поискаш и всичко, което имам — отговори кралицата.

— Тогава ми дай златната си корона.

Кралицата веднага я свали от главата си.

— И колието със сини сапфири.

Кралицата разкопча колието.

— И гривните с перли.

Кралицата смъкна гривните от ръцете си.

— И брошката с рубини.

Кралицата разкопча брошката.

— А сега лилиите от деколтето.

Кралицата измъкна букетчето с лилии от деколтето си.

— И диамантите от малките блестящи катарами на обувките си.

Кралицата си изу обувките.

Тогава вещицата разбърка врящата отвара и пусна в нея последователно короната, колието със сапфири, перлените гривни, брошката с рубини и диамантите от малките лъскави катарами за обувки. Накрая хвърли и лилиите в казана.

Отварата забълбука, на повърхността й се появи пяна в жълти, сини, червени, бели и сребърни оттенъци и от нея се разнесе сладък аромат. Накрая вещицата я изля в гърне и го остави да изстива на прага на пещерата под змиите.

Тогава тя каза на кралицата:

— Детето ти ще има коси, златни като короната ти, очи, сини като тези сапфири. Червеното на твоите рубини ще грее на устните му, кожата му ще бъде така гладка и бледа като перлите ти. Душата му ще бъде тъй бяла и сладка като твоите лилии, а умът му ще е по-ясен от диамантите ти.

— О, толкова ти благодаря! — възкликна кралицата. — А кога ще се появи?

— Ще го намериш, когато се прибереш вкъщи.

— А ти не искаш ли нещо за себе си? — попита кралицата. — Всичко, каквото ти е на сърце — някоя страна ли ще поискаш, или чувал със скъпоценни камъни?

— Нищо не искам, благодаря — каза вещицата. — За един ден мога да направя толкова диаманти, колкото няма да мога да износя цяла година.

— И все пак, нека ти подаря нещичко — продължи да настоява кралицата. — Не си ли уморена от това да си вещица? Не искаш ли да станеш херцогиня или принцеса например?

— Има едно нещо, което ми се иска да имам, но не е по силите ми — каза вещицата.

— О, кажи ми какво е то? — настоя кралицата.

— Искам някой да ме обича — призна накрая вещицата.

Тогава кралицата се хвърли на врата й и я обсипа с половината на сто целувки.

— Защо говориш така? Та аз те обичам повече от живота си! Ти ми даде детенце и то също ще те обича.

— Вероятно ще ме обича — каза вещицата — и когато дойде скръбта, повикай ме. Всяка от твоите петдесет целувки ще бъде заклинание, което ще ме доведе при теб. А сега си изпий лекарството и си върви.

И така, кралицата изпи отварата в гърнето, която вече беше достатъчно изстинала, премина под ресните от змии, а те всички се държаха така възпитано като деца след неделно училище. Някои от тях дори се опитаха да й направят реверанс, докато минаваше под тях, макар това да не е никак лесно, когато висиш на опашката си. Но змиите разбираха, че кралицата е приятелка на тяхната господарка, така че направиха всичко възможно да проявят учтивост.

Когато кралицата се прибра у дома, в люлка с кралския герб лежеше бебе и плачеше възможно най-естествено. То имаше розови панделки на ръкавите и кралицата веднага разбра, че е момиченце. Когато кралят научи това, той започна да скубе от яд черната си коса.

— Ах, ти, глупава кралице! — развика се той. — Защо не се ожених за по-умна дама? Мислиш ли, че си дадох този труд да те изпратя при вещица и да дам толкова пари, за да получа момиче? Знаеше много добре, че искам момче — момче, наследник, принц, който да научи всичките ми заклинания и магии и да управлява кралството след смъртта ми. Залагам короната си, че дори не си се сетила да споменеш на вещицата за това. Така ли беше?

Кралицата сведе глава и си призна, че е поискала само да има дете.

— Много добре, госпожо — каза язвително кралят. — Чудесно, прави, каквото искаш. И се радвай на дъщеря си, докато расте.

Кралицата това и направи. През всичките години от живота си тя не беше изпитвала и половината от щастието, което я изпълваше във всеки момент, когато държеше бебето в обятията си. И така, годините си минаваха, кралят ставаше все по-изкусен като магьосник и все по-неприятен у дома, а с всеки изминат ден принцесата ставаше все по-красива и по-мила.

Кралицата и принцесата хранеха златните рибки във фонтаните в градината с трохи от тортата за осемнайсетия рожден ден на принцесата, когато дойде кралят, тъмен като облак, а след него заподскача черният му гарван. Кралят размаха юмруци на семейството си, както обикновено правеше, когато ги видеше, защото не беше крал с добри домашни обноски. Гарванът кацна на ръба на мраморния басейн и се опита да кълве златните рибки. С това искаше да покаже, че е в същото настроение като господаря си.

— Момиче естествено! — каза кралят ядосано. — Чудя се как смееш да ме гледаш в очите, като знаеш как глупостта ти развали всичко.

— Не трябва да говориш така на майка ми — каза принцесата.

Тя беше вече на осемнайсет и изведнъж осъзна, че е пораснала и може да казва открито какво мисли.

Няколко минути кралят остана безмълвен. Беше твърде ядосан. Но кралицата заяви:

— Мило дете, не се меси!

Каза го много сърдито, защото беше уплашена.

А на съпруга си отвърна:

— Скъпи, защо трябва да продължаваме да се тревожим? Дъщеря ни не е момче, това е вярно, но може да се омъжи за някой умен мъж, който да управлява кралството след смъртта ти и да усвои цялото магьосническо изкуство, на което можеш да го научиш.

Кралят си върна дар-словото.

— Ако тя се омъжи — каза той бавно, — съпругът й трябва да бъде много умен човек, о, да, наистина трябва да е много умен! И трябва да знае много повече магии от онези, на които някога ще го науча.

Кралицата веднага разбра по тона на краля, че си е наумил нещо противно.

— Ах! Моля те, не наказвай детето за това, че обича майка си!

— Няма да я накажа заради това. Само ще я науча да уважава баща си.

Без дума повече той отиде в лабораторията си и работи цяла нощ, като вареше разноцветни отвари в керамични съдове и със странни изкривени букви преписваше заклинания от стари кафяви книги с петна от мухъл върху пожълтелите им страници.

На следващия ден планът му беше готов. Той отведе клетата принцеса до Самотната кула, която се издигаше на един остров в морето, на хиляди километри от обетованите земи. Даде й зестра и й осигури добър доход. Повика компетентен дракон да се грижи за нея и уважаван грифон, на когото познаваше цялото родословие и възпитание, и нареди:

— Ще живееш тук, мила моя уважаема дъще, докато умният мъж дойде, за да се ожени за теб. Той трябва да е достатъчно умен, за да премине с кораб между деветте водовъртежа, които обикалят острова, и да убие дракона и грифона. Докато не се появи, никога няма да станеш нито по-мъдра, нито ще остарееш. Без съмнение, той ще дойде скоро. Можеш да си запълваш времето с бродиране на сватбената си рокля. Пожелавам ти радост, предана моя дъще!

И каляската му, теглена от пет мълнии (мълниите се движат много бързо), се издигна във въздуха и отлетя, а бедната принцеса беше изоставена сама, само с един дракон и един грифон, на Острова на деветте водовъртежа.

Кралицата плака един ден и една нощ, а после си спомни за вещицата и я повика. Когато вещицата дойде, кралицата й разказа всичко.

— Заради двата пъти по двайсет и пет целувки, с които ме обсипа, ще ти помогна — рече вещицата. — Но това е последното нещо, което мога да направя, а то не е кой знае какво. Дъщеря ти е омагьосана и аз мога да те отведа при нея. Но щом го сторя, ти ще се превърнеш в камък и ще останеш така, докато магията над твоето дете бъде премахната.

— Мога да бъда камък и хиляда години — каза клетата кралица, — ако в края им мога отново да видя скъпото ми дете.

И така, вещицата качи кралицата на каляска, теглена от живи слънчеви лъчи (които пътуват по-бързо от всичко на света и са много по-бързи от мълниите), и те я отведоха до Самотната кула на Острова на деветте водовъртежа. Там, в Самотната кула, на пода на най-красивата стая седеше принцесата и плачеше така, че да ти се скъса сърцето, а от двете и страни бяха застанали драконът и грифонът и гледаха строго.

— О, мамичко! — проплака тя, хвърли се на врата на кралицата и се вкопчи здраво, сякаш искаше да остане така завинаги.

— А сега — започна вещицата, след като се бяха наплакали, колкото им душа иска — мога да направя едно-две дребни неща за вас. Времето няма да натъжава принцесата. Всички дни ще си приличат като един, докато дойде нейният спасител. А ние с теб, скъпа кралице, ще стоим вкаменени на вратата на кулата. Като направя това, аз ще загубя цялата си магическа сила и когато кажа заклинанието, което ще те превърне в камък, също ще се вкаменя и ако изобщо някога възвърна предишния си облик, никога повече няма да имам магическа сила, а ще бъда просто една щастлива стара жена.

Тогава трите се целунаха много пъти, вещицата произнесе заклинанието и двете жени се превърнаха в каменни статуи от двете страни на вратата. Едната от тях имаше каменна корона на главата и каменен скиптър в ръката, а другата държеше каменна плоча с издълбани думи, които драконът и грифонът не можеха да разчетат, въпреки че бяха получили много добро образование.

И наистина всички дни изглеждаха еднакво на принцесата и всеки следващ ден й се струваше заветният, когато майка й щеше да излезе от студения камък и да я целуне. А годините си минаваха. Злият крал умря, на престола му седна друг, много неща се промениха в света, но островът не се промени, нито пък деветте водовъртежа, нито грифонът, нито пък драконът, нито двете каменни жени. И през цялото това време, още от първия ден, се чувстваше как денят на освобождаването на принцесата все повече се приближава. Но само принцесата усещаше това приближаване, при това само в сънищата си. А годините се нижеха с десетици и стотици, деветте водовъртежа продължаваха да обикалят острова, като ръмжаха триумфално и разказваха на вълните историята за кораб, който бяха погълнали в лакомата си паст, носещ на палубата си някакъв принц, който се беше опитвал да спечели сърцето на принцесата и нейната зестра. Огромното море знаеше всички останали истории за принцове, дошли от много далеч, които бяха видели водовъртежите, бяха поклатили мъдрите си млади глави, изричайки: „Гробище за кораби!“, и се бяха завърнали към тихия, спокоен и удобен живот в техните кралства.

Но никой не разказваше историята за спасителя, който щеше да дойде. А годините си минаваха.

И така, след много години, които не бихте искали да добавяте към вашия календар, един моряк излезе в океана с чичо си, който беше опитен капитан. А момчето можеше да навие корабно платно, да намотае въже и да държи стабилен курс на кораба срещу вятъра. Пък и момчето беше толкова добро, като сбора на всички добри момчета, посещавали неделно училище цял месец, и заслужаваше да стане принц.

Съществува Нещо, което е по-мъдро от целия свят и знае кога хората заслужават да станат принцове. И това Нещо дойде от най-отдалечения край на света и зашушна в ухото на момчето.

И момчето го чу, макар че не знаеше точно какво чува, загледа се в черното море с галопиращите вълни от бяла пяна и съзря светлина в далечината. Попита чичо си, капитана:

— Каква е тази светлина?

Тогава капитанът каза:

— Найджъл, всички добри сили на света биха ти подсказали да не плаваш близо до тази светлина. Тя не е спомената в никоя географска карта, но е отбелязана в старата карта, с която плавам, която преди това принадлежеше на баща ми, а преди това на бащата на баща му. Това е светлина, която идва от самотния Остров на деветте водовъртежа. И когато бащата на моя баща е бил млад, чул от един много стар човек, своя прапрапрадядо, че в тази кула омагьосана принцеса, по-красива от светлината на деня, очаква своя спасител. Но спасение няма, така че никога не плавай в тази посока и не мисли повече за принцесата, защото това е само глупава история. Но водовъртежите са съвсем истински.

Естествено от този ден нататък Найджъл не мислел за нищо друго. И докато плавал насам-натам в открито море, виждал от време на време светлината, която блестяла сред дивия рев на деветте водовъртежа. Една нощ, когато корабът бил хвърлил котва, а капитанът спял в каютата си, Найджъл спуснал лодка от кораба и се отправил в тъмното море към светлината. Той не смеел да се приближи прекалено много, преди светлината на изгрева да му покаже какво представляват водовъртежите, от които трябвало да се пази.

Но когато се зазорило, видял как Самотната кула се издига мрачно сред розово-жълтите отблясъци на утринната светлина, а в основата й имало мрачен вихър от черна вода и той чул страхотния му рев. И така, той приближавал с лодката до острова и се отдалечавал в шест последователни дни. На седмия ден вече знаел нещо. Защото човек научава нещо, когато посвети цялата си мисъл на него в рамките на седем дни, дори ако това е само първото склонение, таблицата за умножение по девет или периодите на царуване на английските крале.

Това, което научи, беше следното — че от всичките 1440 минути, от които е съставен денят, за пет минути водовъртежите утихват, настъпва отлив и водата се отдръпва от жълтия пясък. Случваше се всеки ден, но всеки ден с пет минути по-рано от предишния. Той се увери в това с помощта на корабния хронометър, който беше взел предвидливо със себе си.

И така, на деветия ден, пет минути преди обед, Найджъл беше готов. И когато водовъртежите изведнъж стихнаха и нивото на водата рязко се смъкна, точно както водата се оттича в продупчен леген, той изпъна гръб, дръпна здраво греблата и закова лодката върху жълтия пясък. После я завлече в една пещера и зачака.

В дванайсет часа, пет минути и една секунда водовъртежите отново нахлуха с черните си мощни води, а Найджъл надникна от пещерата и на ръба на скалата, надвиснала над морето, видя принцесата, по-красива от летен ден, със златни коси и зелена рокля, и отиде да се срещне с нея.

— Дойдох да те видя — каза той. — Колко си очарователна и красива!

— А ти си много добър, умен и мил — каза принцесата, усмихна се и му подаде двете си ръце.

Той докосна с устни всяка от тях, преди да ги пусне.

— Когато отново настъпи отлив, ще те кача на лодката и ще те отведа — каза той.

— А какво ще правим с дракона и грифона? — попита принцесата.

— Господи! — въздъхна Найджъл. — Не знаех за тях. Предполагам, че мога да ги убия?

— Не бъди глупав — каза принцесата, като се направи на много възрастна, защото, макар да беше прекарала на острова незнайно колко много години, тя си беше просто на осемнайсет и все още обичаше да се преструва на онова, което не е. — Та ти нямаш нито меч, нито щит, нито каквото и да било.

— А тези зверове никога ли не заспиват?

— А, да — отговори принцесата, — но само веднъж на двайсет и четири часа и тогава драконът се вкаменява. Но грифонът сънува. Грифонът спи всеки ден във времето за чай в късния следобед, а драконът спи всеки ден за пет минути, като всеки ден заспива три минути по-късно от предишния ден.

— По кое време заспа днес? — попита Найджъл.

— В единайсет — отговори принцесата.

— А ти можеш ли да решаваш задачи?

— Не, никога не съм била добра в задачите.

— Тогава аз трябва да реша задачата — въздъхна той. — Аз мога, но това е бавна работа и ме прави много нещастен. Ще ми отнеме няколко дни.

— Не започвай още да решаваш — каза принцесата. — Ще имаш цялото време на света да си нещастен, когато не съм с теб. Разкажи ми всичко за себе си.

И той й разказа, а после принцесата му разказа всичко за себе си.

— Знам, че съм тук от дълго време — започна тя, — макар че не знам какво представлява времето. Пък и съм много заета с извезването на копринени цветя върху златната рокля за сватбата ми. Грифонът върши домашната работа — крилата му са толкова удобни с перата си при метенето и почистването на прах. Драконът готви, той е много горещ отвътре, така че това не представлява проблем за него, и макар да не знам какво представлява времето, сигурна съм, че вече е време за сватбения ден, тъй като ми остават само една маргаритка на ръкава и една лилия на деколтето, за да довърша златната ми рокля.

Тогава от скалите над тях се чу сухо потракване и сумтене.

— Това е драконът — каза уплашено принцесата. — Довиждане! Бъди добро момче и се заеми със задачата.

И тя го остави да се бори с аритметиката.

А задачата беше следната: Ако водовъртежите стихват и отливът настъпва веднъж на всеки двайсет и четири часа, и това става пет минути по-рано всеки ден, и ако драконът заспива всеки ден с три минути по-късно от предишния, след колко дни и по кое време през деня отливът ще настъпи три минути преди драконът да заспи?

Както виждате, това е една много проста задача. Можете да я решите за минутка, защото учите в много добро училище и сте си направили труда да си научите уроците, но с клетия Найджъл съвсем не беше така. Той се захвана здраво със задачата, като взе парче тебешир и един гладък камък. Първо използва пръстите на ръцете си, после използва деление, умножение, и правилото на трите четвъртини. Опита се да реши задачата с десетични дроби и сложна лихва. Опита чрез квадратен корен и кубичен корен. Опита чрез просто сумиране, със смесени примери с прости дроби. Но всичко беше напразно. Тогава се опита да реши задачата чрез алгебрични методи, с квадратни уравнения, тригонометрични функции, алгоритми и конични сечения. Не вършеха работа. Получаваше отговор наистина, но той всеки път беше различен и той не можеше да бъде сигурен кой от тях е верният.

И точно когато си мислеше как умението да решаваш задачи е по-важно от всичко останало, принцесата се върна. Вече се мръкваше.

— Вече седем часа решаваш задачата и още не си я решил — каза му тя. — Погледни, ето какво пише върху камъка на статуята край долната врата. Това са цифри. Може би това е отговорът на задачата.

И тя му подаде голям бял лист от магнолия. С иглата на перлената си брошка беше надраскала на него цифри, линиите бяха потъмнели и се открояваха върху листа. Найджъл прочете:

САНД ДЕВЕТ ДНИ О.‍ 24. Д.‍ 27 Отг. П.‍П.

И грифонът е изкуствен.

Пр.

Той плесна с ръце.

— Скъпа принцесо — каза той, — знам какъв е правилният отговор. Тук пише „Пр.“, нали виждаш? Но аз ще го докажа.

И той бързо направи изчисления отзад напред чрез уравнения и конични сечения и всички математически правила, за които се сети. И всеки път получаваше един и същ отговор.

— А сега трябва да чакаме — обясни той.

И те зачакаха.

Всеки ден принцесата идваше при момчето и му носеше храна, приготвена от дракона, а той си живееше в пещерата и й говореше, когато тя идваше при него, и си мислеше за нея, когато я нямаше, а те двамата бяха щастливи като дълъг летен ден. Тогава най-накрая настъпи Денят. Найджъл и принцесата се приготвиха да осъществят своя план.

— Сигурна ли си, че той няма да те нарани, мое единствено съкровище? — попита я Найджъл.

— Напълно — отговори принцесата. — Бих искала да съм на половина толкова сигурна, че няма да нарани теб.

— Моя принцесо — започна той нежно, — две мощни сили са на наша страна — силата на любовта и силата на аритметиката. Тези две сили са по-могъщи от всичко останало на тоя свят.

И така, когато нивото на водата в началото на отлива започна да спада, Найджъл и принцесата изтичаха до пясъка, за да може драконът, който стоеше на терасата, за да наблюдава всичко наоколо, да ги види. Тогава Найджъл взе принцесата в обятията си и я целуна. Грифонът беше зает да мете стълбището на Самотната кула, но драконът ги видя и изрева от ярост, а ревът му беше с мощта на двайсет двигателя на парни локомотиви, пуфтящи едновременно на гара Канон Стрийт.

Влюбената двойка се загледа в дракона. Той беше страшен за гледане. Главата му беше побеляла от възрастта, а брадата му беше пораснала толкова много, че се заплиташе в ноктите на краката му, когато ходеше. Крилете му бяха бели от солта, наслоена върху кожата му при продължителното излагане на соления морски въздух. Опашката му беше дълга, дебела и бяла и имаше мънички крачета, закачени към всяка съчленена част, безкрайно много крачета, така че изглеждаше като голяма тлъста копринена буба, а ноктите му бяха дълги като уроците в училище и остри като щикове.

— Довиждане, любов моя! — извика Найджъл и се затича по жълтия пясък към морето.

Беше завързал за ръката си края на едно въже.

Драконът се плъзна надолу по скалата, а в следващия момент вече пълзеше, гърчеше се, търкаляше се и фучеше по брега зад Найджъл, като дълбаеше огромни дупки в пясъка с тежките си ходила, а самият край на опашката му, където вече нямаше крачета, оставяше следа от влаченето си по пясъка, каквато оставяте и вие, когато пускате лодка в морето. Той издишваше огън, докато мокрият пясък започна да съска, а водата в скалните вирове така се изплаши, че се превърна в пара и се издигна в небето на малки облачета.

Найджъл продължаваше да тича, а драконът го следваше. Заради парата принцесата не виждаше нищо, стоеше на брега и плачеше горчиво, държейки здраво с дясната си ръка другия край на въжето, както Найджъл й беше заръчал, докато в лявата, пак по негова заръка, държеше корабния хронометър и поглеждаше в него през сълзи, за да знае в кой момент да дръпне въжето.

Найджъл продължаваше да тича по пясъка, а драконът продължаваше да го следва по петите. А водата на морето се беше оттеглила, само малки задрямали вълни галеха брега.

Когато стигна до ръба на водата, Найджъл се спря, обърна се назад, драконът подскочи и изрева от ярост, а ревът му можеше да заглуши двигателите на всички локомотиви, кръстосващи железопътните линии на Англия. Но той не можа да довърши този разтърсващ земята рев, защото изведнъж клюмна и усети, че от съня клепачите му натежават, тогава направи кръгом и се затътри, доколкото му стигаха силите, към сушата, тъй като спането около басейни с вода е много опасно. Но преди да стигне брега, сънят го надви и той се превърна в камък. Като видя това, Найджъл се спусна с бясна скорост назад, а приливът заприижда зад него, тъй като сънят на водовъртежите беше към своя край. Той се запрепъва и когато водата се издигна съвсем, премина в плуване, а принцесата задърпа с всички сили въжето, което държеше в ръцете си. Когато Найджъл се добра до сухия ръб на скалата, вълните вече се разбиваха в брега и се бяха превърнали отново в пояс от девет водовъртежа около острова.

Но драконът беше заспал под водовъртежите и когато се събуди, установи, че се е удавил, така че това беше краят му.

— Сега остава само грифонът — каза Найджъл.

А принцесата отвърна:

— Да, така е, само че… — и тя целуна Найджъл и се върна обратно в кулата, за да довърши бродирането на последната лилия върху деколтето на булчинската си рокля.

Тя не преставаше да мисли за надписа върху камъка, където пишеше, че грифонът е изкуствен, и на следващия ден каза на Найджъл:

— Нали знаеш, че грифонът е наполовина лъв, наполовина орел, а когато се свържат другите две половини, се получава леогриф. Но аз никога не съм виждала леогриф. Затова пък ми хрумна една идея.

Те обсъдиха идеята и уточниха подробностите.

Когато грифонът заспа същия следобед по времето за чай, Найджъл тихо се промъкна зад него и му настъпи опашката, а в това време принцесата извика:

— Внимавай! Зад тебе има лъв!

Тогава грифонът, който изведнъж се разбуди, изви широкия си врат и погледна назад, за да види лъва, който го заплашва, зърна лъвски хълбок и заби орловата си човка в него. Грифонът беше изкуствено изобретение на краля магьосник и двете му половини така и не бяха успели да свикнат една с друга. Така че сега орловата половина от грифона, която все още беше полузаспала, смяташе, че се бори с лъв, а лъвската част, която също беше полузадрямала, мислеше, че се бие с орел, а целият грифон в неговата замаяна просъница нямаше представа, че е едно цяло, сякаш беше забравил от какво е направен. Така че грифонът започна да се върти, като едната му половина се боричкаше с другата, докато орелът изкълва лъва до смърт, а лъвът разкъсваше орела с ноктите си, докато той издъхна. И така, грифонът, направен от лъв и орел, загина също като пословичните котки от ирландския град Килкени, които се били и драли така ожесточено, че накрая издъхнали.

— Горкият грифон! — въздъхна принцесата. — Беше толкова добър в домакинската работа. Винаги съм го харесвала повече от дракона. Не беше така избухлив като него.

Тогава зад гърба на принцесата се чу леко шумолене и се появи майка й, кралицата, която се беше измъкнала от каменната статуя в момента, в който грифонът беше загинал, и сега се спусна да прегърне скъпата си дъщеря. Магьосницата бавно слизаше от своя пиедестал. Беше се вдървила от дългото стоене неподвижно.

След като си разказаха всичко една на друга стотина пъти, магьосницата попита:

— А какво ще правим с водовъртежите?

Найджъл отговори, че няма никаква представа. Тогава магьосницата рече:

— Вече не съм вещица, а само една щастлива стара жена, но все още знам някои неща. Тези водовъртежи бяха създадени от краля магьосник, който пусна девет капки от кръвта си в морето. А кръвта му беше толкова зла, че оттогава морето се опитва да се отърве от нея и затова направи тези водовъртежи. Сега трябва да се действа по време на отлива.

Найджъл разбра какво му казва магьосницата, тръгна по пясъка към морето по време на отлива и откри голям червен рубин в една кухина в пясъка, оставена от първия водовъртеж. Това беше първата капка от злата кръв на краля.

На следващия ден Найджъл откри още един рубин, а на по-следващия — още един и това продължи до деветия ден, когато морето стана гладко като стъкло.

По-късно деветте рубина бяха използвани в селското стопанство. Ако искате една нива да е изорана, достатъчно е да ги заровите в нея. Тогава цялата почва на повърхността на нивата се преобръща в опит да изхвърли рубините, пълни със зли сили, и на сутринта нивата беше изорана така внимателно, както би я обработил всеки млад човек в района на Оксфорд. Така че в крайна сметка от злия крал имаше някаква полза.

Когато морето утихна, от всички краища на света заприиждаха кораби с хора, които искаха да чуят тази великолепна история. На острова беше построен красив дворец, принцесата облече златната си сватбена рокля и се омъжи за Найджъл и те заживяха дълго и щастливо заедно.

Драконът, целият от камък, все още лежи в пясъка и при отлив малките деца идват да си играят, като се катерят по него или тичат около него. А частите на грифона бяха заровени под лехата с магданоз в градината, защото той беше толкова добър в домакинската работа и не беше негова вината, че беше направен толкова зле от краля магьосник и му беше възложена глупавата задача да пази една принцеса от нейния любим.

Не се съмнявам, че бихте искали да научите как е живяла принцесата през дългите години, когато драконът е готвил. Скъпи мои, тя просто се е издържала от доходите си, а това е начин на живот, който мнозина мечтаят да имат.