Едит Несбит
Книгата с драконите (6)

VI. Дресьорите на Дракони

Някога, много отдавна, имало един много стар замък. Той бил толкова стар, че стените, кулите, бойниците, портите и арките му били целите в руини, а от някогашния му блясък били оцелели само две стаички и точно в тях се намирала ковачницата на ковача Джон. Той се устроил там, защото бил твърде беден, за да живее в собствена къща, а и никой не му искал наем за стаите сред руини, тъй като всички лордове в двореца отдавна били покойници. В тези стаички Джон духал със своите духала, ковял желязо и вършел всичко, което някой му възложел. Работата му не била кой знае колко, защото повечето от поръчките отивали при кмета на града, който също бил ковач, при това с доста авторитет в ковашкия занаят и с просторна ковачница с изглед към градския площад. В нея се трудели усърдно дванайсет чираци, които блъскали чуковете като цяло ято кълвачи, и дванайсет калфи, които давали нареждания на чираците. В ковачницата имало нова ковашка пещ, автоматичен чук, електрически духала и всички удобства, за които може да се сети човек. Така че естествено, когато някой от жителите на града искал да си подкове коня или да му се поправи счупената ос на каруцата, отивал при кмета. Ковачът Джон се опитвал да се препитава с няколкото поръчки от случайно минаващи странници, които нямали представа колко по-добра е ковачницата на кмета. Двете стаички били топли и сухи, но много тесни, затова ковачът държал старото желязо, разни инструменти и дреболии, дървата за огрев и малкото въглища в голямата тъмница в подземието на двореца. Това била една великолепна тъмница с красив сводест покрив и големи железни пръстени, чиито скоби били вградени в стените, за да може пленниците да бъдат здраво завързвани за тях, а в единия край имало стълба с широки стъпала, водещи надолу незнайно къде. Дори лордовете от двореца в доброто старо време не знаели накъде водят тези стъпала, но от време на време безгрижно изритвали някой от затворниците надолу по тях и естествено затворникът никога не се връщал. Ковачът не смеел да слезе под седмото стъпало, както и аз не смея, така че и аз като него не знам какво има в края на тези стълби.

Ковачът Джон имал жена и малко бебе. Когато жената не била заета с домашна работа, тя кърмела бебето и плачела при спомена за щастливите дни, когато живеела с баща си в къща и ферма със седемнайсет крави и когато през летните вечери Джон идвал да я ухажва, говорел забавни неща и носел китка в илика. А сега косата на Джон побеляла и храната никога не достигала.

Колкото до бебето, то било много ревливо и през нощта, когато майка му най-после се добирала до леглото, то винаги заплаквало, така че тя никога не можела да си почине и се чувствала много изтощена.

Бебето си отспивало през деня, но клетата му майка не можела да си го позволи. Така че когато нямала никаква работа, тя просто сядала и заплаквала, защото била изтощена от работа и тревоги.

Една вечер ковачът бил зает с работата в ковачницата. Той изковавал подкова за козата на една много богата дама, която желаела да види как ще се почувства козата й, ако я подковат, и се чудела дали подковата ще струва пет или седем пенса, преди да поръча целия комплект от четири подкови. Това била единствената поръчка за цялата седмица. И докато ковачът работел, жена му кърмела бебето, което този път като по чудо не плачело.

Изведнъж към шума от духалата и дрънченето на желязото се добавил още един звук. Ковачът и жена му се спогледали.

— Какво беше това? — попитал той.

— Нямам представа — отговорила тя.

Звукът се усилил и двамата така се притеснили, че не могат да определят какво е това, че ковачът ударил подковата с чука по-силно от всякога, а жена му започнала да пее на бебето — нещо, което седмици наред преди това нямала сили да прави. Но независимо от усърдието на ковача с духалата и чука и песента на майката, звукът с неясен източник станал по-силен и колкото повече те се опитвали да не го чуват, толкова се усилвал. Бил като от продължителното мъркане на някакво огромно същество, а причината те да се преструват, че не вярват в съществуването му, бил фактът, че той идвал от голямото подземие под тях, където стояли старото желязо, дървата за огрев и малкото въглища и където разбитото стълбище водело незнайно къде в тъмното.

— В подземието не може да има нищо — казал ковачът, като изтрил лице с длан. — Трябва след малко да отида там за още въглища.

— Разбира се, че там няма нищо. А и как може да има? — рекла жена му.

И те направили усилие да повярват, че там долу няма нищо, и почти успели.

Ковачът взел в едната си ръка лопатата, а в другата — чука, завързал едно фенерче на пръста си и тръгнал надолу по стълбите, за да донесе въглища.

— Взех чука не защото смятам, че долу има нещо — обяснил той, — а защото ще ми свърши работа, ако трябва да разбия няколко по-едри буци въглища.

— Разбрах — отговорила жена му, която същия следобед донесла въглищата в престилката си и знаела, че те са почти на прах.

И ковачът тръгна надолу по виещото се стълбище към подземието и застанал в дъното на стълбите, като държал фенерчето над главата си просто за да види дали подземието е наистина празно, както обикновено. Половината от него била празна, както винаги, като изключим старото желязо и разни инструменти, дървата за огрев и въглищата. Но другата половина — не. Тя била доста пълна и онова, с което била запълнена, бил един дракон.

— Трябва да е дошъл по тези грозни разбити стълби незнайно откъде — казал ковачът на себе си, като целият треперел, докато се опитвал да се върне обратно по виещото се стълбище.

Но драконът бил твърде пъргав, измъкнал огромните си нокти и го сграбчил за крака, а когато се движел, подрънквал като огромна връзка ключове или като ламаринените листове, с които имитират гръмотевици по време на пантомима.

— Не си отивай! — казал драконът, пелтечейки, а гласът му съскал като влажен фишек.

— Горкият аз! — изплакал клетият Джон, треперейки като лист в ноктите на дракона. — Какъв хубав край за един уважаван ковач, няма що!

Драконът бил доста впечатлен от тази забележка.

— Би ли повторил? — помолил той доста любезно.

Тогава Джон повторил изречението, натъртвайки на всяка сричка:

— Ка-къв ху-бав край за е-дин у-ва-жа-ван ко-вач!

— О, не знаех — казал драконът. — Сега разбирам, че точно ти ми трябваш.

— Разбрах това и преди да ми го кажеш — отвърнал Джон, а зъбите му тракали.

— Нямам представа за какво говориш — рекъл драконът, — но бих искал да направиш нещо за мен. Някои нитове на едното ми крило са излезли от връзките. Би ли ги наместил?

— Разбира се, господине — казал Джон доста учтиво, защото човек трябва винаги да е любезен с евентуален клиент, пък бил той и дракон.

— Ти сигурно си майстор в своя занаят, нали? Можеш веднага да разбереш какво не е наред — продължил драконът. — Просто ела тук и свържи отново плочките на крилото ми.

Когато драконът разхлабил нокти, Джон го доближил боязливо и установил, че наистина крилото му виси и няколко от плочките близо до връзките се нуждаят от занитване.

Изглежда, драконът бил направен почти изцяло от желязна броня в жълто-кафяв цвят, леко ръждясала очевидно от влагата, а под нея бил покрит с някаква козина. Цялото ковашко майсторство се надигнало в сърцето на Джон и той се почувствал много по-уверен.

— Всъщност крилото може да се оправи и с един-два нита, господине — обяснил той. — Но за да се получи наистина добре, ще ти трябват повечко.

— Захващай се за работа тогава — наредил драконът. — Поправи ми крилото, а след това аз ще изляза оттук и ще изям целия град, а ако наистина се справиш успешно, теб ще изям последен.

— Не искам да бъда изяден последен — казал Джон.

— Добре тогава, ще изям първо теб — съгласил се драконът.

— И това не искам — признал Джон.

— Тогава ти изобщо не знаеш какво искаш, глупави ковачо — казал драконът. — Хайде, захващай се за работа!

— Не обичам тази работа, господине — казал Джон, — и това е истината. Знам колко лесно стават инциденти. Всичко уж върви гладко, някой казва: „Моля те, занити ми крилата и ще те изям накрая“, човек се захваща за работа, леко прищипва, без да иска, нитовете и после възниква пожар и се появява дим, а извиненията няма да помогнат.

— Давам честната си дума на дракон — казал драконът.

— Знам, че няма да го направите нарочно, господине — отговорил Джон, — но един джентълмен показва с подскок или подсмърчане, когато е прищипан, а едно подсмърчане ще е достатъчно за мен. Сега ще ми позволите ли да ви завържа?

— Това ще бъде толкова унизително — противопоставил се драконът.

— Винаги завързваме конете — казал Джон, — а конят е много благородно животно.

— Всичко това е много хубаво — казал драконът, — но как да съм сигурен, че ще ме отвържеш, когато ми сложиш нитовете? Дай ми нещо за залог. Кое е най-ценното за теб?

— Моят чук — отговорил Джон. — Един ковач е нищо без своя чук.

— Но той ще ти трябва, за да ме занитиш. Измисли нещо друго, при това бързо, иначе ще те изям пръв.

В това време бебето в стаята над тях заплакало. Майка му била толкова тиха, че то си помислило, че е настъпила нощта, майка му си е легнала и е дошло време за плач.

— Какво беше това? — попитал драконът, а всички плочки по гърба му затракали.

— О, това е бебето — обяснил Джон.

— Какво е това? — попитал драконът. — Може би е нещо, което цениш?

— Да, и така може да се каже — отговорил ковачът.

— Тогава ми го донеси — заповядал драконът — и аз ще се грижа за него, докато ме занитваш и после ме отвързваш.

— Добре, господине — съгласил се Джон, — но трябва да те предупредя. Бебетата са отрова за дракони и аз не искам да те измамя. Няма проблем да го докосваш, но не трябва да го слагаш в устата си. Не бих искал на такъв мил джентълмен като теб да се случи нещо лошо.

Драконът се размъркал от комплимента и казал:

— Добре, ще бъда внимателен. А сега отиди и донеси това нещо, каквото и да е то.

И така, Джон се затичал нагоре по стълбите възможно най-бързо, защото знаел, че ако драконът стане нетърпелив, преди да бъде завързан, може да размаха едното си крило и да излети през тавана на тъмницата, а той, жена му и бебето щели да умрат в руините. Независимо от плача на бебето, жена му била заспала, Джон го взел, занесъл го в подземието и го сложил в предните лапи на дракона.

— Просто му мъркайте, господине — казал му Джон, — и то ще бъде добричко като котенце.

И така, драконът замъркал, а мъркането харесало на бебето толкова много, че то престанало да плаче.

Тогава Джон се разровил из купчината със старо желязо и открил тежки вериги и голям нашийник, направени по времето, когато хората пеели, работейки, и влагали сърцата си в работата, и затова нещата, които изработвали, били толкова здрави, че да могат да издържат тежестта на хиляди години, а какво да говорим за един дракон.

Джон завързал дракона с веригата, сложил му нашийника и го заключил с ключ за по-сигурно, и се захванал за работа, за да разбере от колко нита се нуждае драконът, за да му оправи крилото.

— Шест, осем, десет, двайсет, четирийсет… — започнал да брои той. — В ковачницата ми няма и половината от необходимото количество. Ако нямате нищо против, господине, ще отида до друга ковачница, за да взема още няколко дузини. Ще отнеме само няколко минути.

И така, ковачът тръгнал, оставяйки бебето в предните лапи на дракона, а то се смеело и гукало от удоволствие при това гръмогласно мъркане.

Джон се затичал към града, колкото го държали краката, и отишъл направо при кмета в неговата ковачница.

— В подземието на замъка има един дракон — обяснил задъхано той. — Завързах го с вериги. Моля те, ела и ми помогни да спасим бебето ми.

И той разказал на кмета и ковачите какво се е случило.

Оказало се обаче, че те всички са заети същата вечер, така че похвалили Джон за находчивостта и му казали, че оставят всичко в неговите ръце.

— Но какво ще стане с бебето ми? — попитал Джон.

— Е, какво толкова — повдигнал рамене кметът. — Ако нещо се случи, винаги ще си спомняш, че бебето ти е загинало за добра кауза.

Джон се прибрал у дома и разказал част от историята на жена си.

— Дал си бебето на дракона? — извикала тя. — Какъв баща си ти!

— Тихо! — той сложил пръст на устните си и й разказал още малко от историята. — А сега аз слизам долу. След като мине малко време, тръгвай и ако запазиш самообладание, момченцето ще е наред.

И така, ковачът слязъл в подземието, а там драконът мъркал с всичка сила, за да не плаче бебето.

— Побързай! — рекъл му драконът. — Не мога да мъркам така цяла нощ.

— Много съжалявам, господине — извинил се ковачът, — но всички дюкяни са затворени. Трябва да отложим работата до сутринта. И не забравяй, че си обещал да се грижиш за бебето. Опасявам се, че ще ти се стори малко уморително. Лека нощ, господине.

Драконът мъркал, докато почти останал без дъх, тогава спрял и когато всичко утихнало, бебето си помислило, че е дошъл часът за лягане и че е време да започне да плаче. И започнало.

— О, господи! — въздъхнал драконът. — Това е ужасно!

И той потупал бебето с лапа, но то заревало по-силно от всякога.

— Толкова съм изтощен! — въздъхнал драконът. — А така се надявах да мога да си поспя.

Бебето продължило да пищи.

— Няма да мога да дремна след всичко това — казал си драконът. — Това може да разбие нервите на всеки.

И той се опитал да приспи бебето, както се приспива малко драконче. Но когато започнал да пее: „Тихо, тихо, бебе драконче“, бебето се разпищяло още по-силно.

— Не мога да го накарам да млъкне — казал драконът и изведнъж видял една жена, седнала на стълбите. — Хей, ела насам! Разбираш ли нещо от бебета? — извикал й той.

— Разбирам това-онова — казала майката.

— Тогава се заеми с това бебе и ме остави да поспя — рекъл драконът и се прозял. — Върни ми го сутринта, преди да се върне ковачът.

И така, майката взела бебето, отнесла го нагоре по стълбите при мъжа си и тримата си легнали щастливи, защото били пленили дракона и били спасили бебето.

На сутринта Джон слязъл в подземието и обяснил внимателно на дракона как точно стоят нещата, донесъл една желязна порта с решетка и я монтирал в дъното на стълбището, а драконът мяукал яростно дни наред, но когато разбрал, че от това няма никакъв смисъл, млъкнал.

Джон отишъл при кмета и му казал:

— Плених дракона и спасих града.

— Благородни спасителю! — извикал кметът. — Ще ти съберем дарения и ще те окичим с лавров венец.

И така, кметът се включил в акцията, като дал пет лири, членовете на занаятчийската камара дали по три, а останалите граждани — кой по гвинея или половин гвинея, кой по половин крона или цяла крона, и когато документът бил готов, кметът поръчал със свои средства на градския поет да напише три поеми, с които да се отбележи събитието. Поемите били приети с възторг, особено от кмета и от членовете на занаятчийската камара.

В първата се възпявало благородното поведение на кмета в спора да се завърже ли драконът, или не. Във втората се възпявала великолепната помощ, оказана от членовете на занаятчийската камара. А в третата се описвали гордостта и радостта на поета по повод предоставената му възможност да възпее подобни дела, в сравнение с които геройствата на свети Джордж изглеждат като нещо съвсем делнично на всеки, който притежава чувствително сърце и достатъчно здравомислие.

Когато събирането на даренията приключило, се оказало, че са събрани хиляда лири, и бил учреден комитет, който да реши какво да бъде направено с тях. Една трета от парите отишли за организирането на банкет за кмета и членовете на занаятчийската камара, втората трета била похарчена за закупуването на златен нашийник с инкрустиран дракон за подарък на кмета и златни медали с инкрустирани дракони за членовете на занаятчийската камара, а онова, което останало от сумата, отишло за разходите на комитета.

Така че за ковача не останало нищо друго, освен лавровия венец и признанието, че тъкмо той бил спасил града. Но след това нещата около ковача тръгнали малко по-добре. Като начало бебето вече не плачело толкова, както преди. След това богатата дама, притежателката на козата, била толкова трогната от благородната постъпка на Джон, че поръчала пълен комплект подкови за два шилинга и четири пенса и дори заплатила два шилинга и шест пенса като благодарствено признание за самоотверженото му поведение. После от близо и далеч заприиждали туристи, готови да платят два пенса, за да слязат по стълбите на подземието, да надникнат през решетката на желязната врата и да зърнат дракона с ръждивокафяв цвят, а посещението струвало три пенса допълнително, когато ковачът запалвал цветен огън, за да може да бъде видян по-добре, и понеже огънят изгасвал бързо, си било на чиста печалба от по два пенса и половина всеки път. А съпругата на ковача сервирала чай за девет пенса на човек, а печалбата растяла с всяка изминала седмица.

Бебето, което се казвало Джон на името на баща си, а му викали галено Джони, започнало да расте. То се сприятелило с Тина, дъщерята на калайджията, който живеел отсреща. Тя била много мило момиченце с руси плитки и сини очи и се била уморила да слуша как Джони, когато бил бебе, бил приспиван от истински дракон.

Двете деца много често надничали зад желязната решетка в опит да зърнат дракона и понякога чували жалостивото му мяукане. Тогава запалвали бенгалски огън за половин пени и го зървали за миг. А междувременно растели и захитрявали.

Един ден кметът и членовете на занаятчийската камара, които били навлекли позлатени одежди и били отишли на лов за зайци, дотичали в паника до градските порти с новината, че през блатата към града се е запътил куц гърбав великан, голям, колкото църква.

— Това е краят! — изплакал кметът. — Готов съм да дам хиляда лири на всеки, който спре великана и му попречи да влезе в града.

Знам как може да разкъса всичко със зъби.

Никой не знаел какво трябва да се направи, но Джони и Тина слушали, спогледали се и побягнали към вкъщи, колкото ги държали краката.

Те стигнали до ковачницата, спуснали се по стълбите към подземието и почукали на желязната врата.

— Кой е там? — попитал драконът.

— Ние сме — отговорили децата.

А драконът така скучаел от самотата, в която бил попаднал от десет години насам, че казал:

— Влизайте, скъпи мои.

— Нали няма да ни нараниш или да избълваш огън срещу нас? — попитала го Тина.

— За нищо на света — отговорил драконът.

И така, децата влезли при дракона и си поговорили с него, казали му какво е времето навън и какво пише във вестниците, а накрая Джони рекъл:

— Към града се е запътил един куц великан. Той е дошъл, за да те изяде.

— Наистина ли? — попитал драконът, като оголил зъби. — Ех, само ако можех да се измъкна оттук!

— Ако те освободим, можеш да избягаш, преди да те е хванал.

— Да, бих могъл — съгласил се драконът, — но може и да не избягам.

— Защо? Няма ли да се изправиш срещу него? — попитала го Тина.

— Не — отговорил драконът. — Аз съм много миролюбив. Пуснете ме и ще видите.

Децата освободили дракона от веригите и нашийника, той съборил единия край на подземието и излязъл навън, като само се спрял до вратата на ковачницата, за да може ковачът да занити крилото му.

Той пресрещнал куция великан пред градската порта и великанът ударил дракона с тоягата си така, сякаш изчуквал желязо, а драконът се държал така, сякаш е направен от разтопен метал — от него излизали огън и дим. Сцената била страховита и хората я наблюдавали от разстояние, като се олюлявали при всеки удар, но отново заставали твърдо на краката си, за да не пропуснат да видят следващия.

Накрая драконът победил, великанът се измъкнал от поражението си през блатата, а драконът, който бил много уморен, се върнал вкъщи да си поспи, като изразил намерението си да изяде града на сутринта. Той се върнал в подземието, защото бил чужденец в града и не познавал никакво друго порядъчно жилище. Тогава Тина и Джони отишли при кмета и членовете на занаятчийската задруга и казали:

— С великана въпросът е решен. Моля, дайте ни наградата от хиляда лири.

Но кметът рекъл:

— О, не, момчето ми. Не ти си решил въпроса с великана, а драконът. Предполагам, че отново си го оковал във вериги, нали? Когато той дойде да си иска наградата, ще си я получи.

— Той още не е окован — казал Джони. — Да го повикам ли да си поиска наградата?

Но кметът отговорил, че няма нужда и че ще даде наградата от хиляда лири на всеки, който успее да завърже отново дракона.

— Не ти вярвам — признал Джони. — Помня как се отнесе към баща ми, когато окова дракона.

Но хората, които подслушвали зад вратата, се намесили и казали, че ако Джони успее да завърже дракона, те ще махнат кмета и ще сложат Джони на негово място. Защото от известно време те били много разочаровани от кмета и смятали, че нещата трябва да се променят.

— Дадено! — викнал Джони.

Хванал Тина за ръка и те двамата хукнали към вкъщи. Призовали всички свои малки приятели:

— Ще ни помогнете ли да спасим града?

А всички деца отговорили:

— Естествено, че ще помогнем! Какво приключение!

— Добре тогава — рекла Тина, — тогава утре на закуска трябва всички да донесете купичките си с хляб и мляко в ковачницата.

— И ако някога стана кмет — обещал тържествено Джони, — ще дам банкет, а всички вие ще бъдете поканени. И на него ще има само сладкиши от начало до край.

Децата обещали и на следващата сутрин Тина и Джони повлекли легена за миене на ръце надолу по витото стълбище.

— Какъв е този шум? — попитал драконът.

— А, това беше само една продължителна великанска въздишка — обяснила Тина.

И тогава всички деца донесли хляба и млякото, а Тина започнала да ги изсипва в легена за миене на ръце и когато той се напълнил, тя почукала на желязната врата с решетка и попитала:

— Можем ли да влезем?

— О, да — казал драконът. — Тук е много скучно.

Тина и Джони влезли и с помощта на още девет деца успели да внесат легена и да го поставят пред дракона. Тогава всички останали си тръгнали, а те седнали на земята и заплакали.

— Какво е това? — попитал драконът. — И защо плачете?

— Това са хляб и мляко — отговорил Джони. — Това е цялата ни закуска.

— Ами хубаво — рекъл драконът, — само че не знам какво искате да направите с тази закуска. Ще изям всички в града веднага щом си почина.

— Уважаеми господин дракон — казала Тина, — бих искала да не ни изяждаш. Ти самият щеше ли да бъдеш доволен, ако някой иска да те изяде?

— Не, никак — признал си драконът, — само че никой няма да ме изяде.

— Не съм толкова сигурен — казал Джони, — има един великан…

— Знам. Аз го преборих и той избяга.

— Да, но сега се появи друг. Онзи, когото победи, е малкият му син. Този е два пъти по-голям.

— Не, той е седем пъти по-голям — намесила се Тина.

— Не, не, девет пъти — добавил Джони. — Той е по-голям от камбанарията.

— О, господи! — възкликнал драконът. — Никога не съм си представял такъв великан.

— А кметът му каза къде си — продължила Тина. — И той ще дойде да те изяде веднага щом наточи големия си нож. Кметът му каза, че си много див дракон, но той не се разтревожи. Каза, че яде само диви дракони с хлебен сос.

— О, това е много неприятно! — въздъхнал драконът. — Предполагам, че тая помия тук е хлебният сос.

Децата кимнали и добавили:

— Естествено, хлебният сос се сервира само с диви дракони. Опитомените се сервират с ябълков сос и лучена плънка. Колко жалко, че не си питомен дракон! Той никога не би ти обърнал внимание — казали му те. — Сбогом, клет дракон, никога повече няма да те видим и сега ще разбереш какво означава някой да те изяде.

И децата отново заплакали.

— Вижте сега — започнал да ги увещава драконът, — не можете ли да се престорите, че съм питомен дракон? Да кажете на великана, че съм просто един малък, стеснителен, питомен дракон, който е ваш домашен любимец?

— Той никога няма да ни повярва — казал Джони. — Ако беше наш питомен дракон, щяхме да те държим вързан. Нямаше да рискуваме да загубим такъв скъп, мил домашен любимец.

Тогава драконът ги помолил веднага да го завържат и те го сторили, като му сложили нашийника и веригите, изковани още преди години във времена, когато хората пеели песни, докато работят, и затова ги направили толкова здрави, че да издържат на всякакво опъване.

И тогава те отишли да кажат на другите какво са направили, а Джони станал кмет и организирал великолепен празник точно както бил обещал, на който били сервирани само сладкиши. В началото на угощението имало локум и кифлички за половин пени, после били сервирани портокали, дъвчащи бонбони, сладки с кокосови стърготини, ментови бонбони, тригуни с плънка от мармалад, малинов сладкиш, сладолед и целувки, а накрая — карамелени бонбони, сладки от джинджифилово тесто и бонбони с вкус на лимон.

Всичко това било чудесно за Джони и Тина, но ако вие сте добри деца с чувствителни сърца, вероятно ще ви стане мъчно за клетия измамен и заблуден дракон, окован в скучната тъмница, който нямало с какво друго да се занимава, освен да си припомня смайващите лъжи, които Джони му бил наговорил.

Когато си помислил как са го измамили, клетият пленен дракон започнал да ридае, а по ръждясалите му плочки започнали да се стичат едри сълзи. И той се почувствал така отпаднал, както понякога се чувстват хората, когато плачат, особено ако не са имали нищо за ядене в продължение на около десет години.

Тогава клетото същество пресушило сълзите си, огледало се наоколо и видяло легена с хляба и млякото. Помислило си: „Ако великаните харесват това влажно бяло нещо, може би на мен също ще ми допадне“, и драконът го опитал, и така му харесало, че изял всичко.

Когато туристите дошли следващия път и Джони отново запалил цветния бенгалски огън, драконът казал срамежливо:

— Извинете, че ви безпокоя, но бихте ли ми донесли още малко хляб и мляко?

И така, Джони уредил всеки ден да се минава с колички, които да събират хляб и мляко от децата за дракона. Децата се хранели за сметка на града, с каквото си пожелаят, а те не обичали да ядат нищо друго, освен торти, кифли и сладкиши, затова казали, че на драго сърце ще дадат на клетия дракон хляба и млякото.

Когато изминали десетина години, откакто Джони бил станал кмет, той се оженил за Тина и в утрото на сватбата им те отишли да видят дракона. Той вече бил доста опитомен, ръждясалите му плочки се били разместили, а под тях бил с мека козина, подходяща за галене. Така че те го погалили, а той казал:

— Просто се чудя как съм харесвал да ям нещо друго, освен хляб и мляко. Сега съм опитомен дракон, нали?

Когато те му кимнали, драконът добавил:

— Сега съм много питомен, затова няма ли да ме отвържете?

Някои хора вероятно нямало да му повярват, но Джони и Тина били толкова щастливи на сватбения си ден, че не вярвали някой на белия свят да им причини зло. И махнали веригите, а драконът казал:

— Извинете ме за момент, но има едно-две неща, които трябва да донеса.

Тогава той продължил по тайнствените стъпала, които слизали надолу в тъмното, и докато се движел, все повече от ръждясалите плочки падали от него. След малко го чули да се изкачва обратно. Той носел нещо в уста — оказало се, че е торба със злато.

— Това нещо не ми трябва — казал той. — Но на вас може да ви бъде от полза.

И те му благодарили много сърдечно.

— Там, откъдето го донесох, има още от това — казал драконът и започнал да носи още и още злато, докато те му казали да престане.

И така, те вече били богати и родителите им също били богати. И разбира се, всички били богати, тъй като в града нямало повече бедни хора. Всички забогатели и не се налагало да работят, което е много неправилно, но драконът никога не бил ходил на училище като вас и не знаел това.

И когато драконът излязъл от подземието, следвайки Джони и Тина в блясъка на техния сватбен ден, той замигал на слънчевата светлина, както правят котките, изтръскал тяло, при което последните му плочки изпопадали, а заедно с тях и крилата му и той се оказал досущ като една по-едра котка. От този ден нататък драконът ставал все по-космат и така се превърнал в родоначалник на всички котки. Нищо драконско не му останало, като изключим ноктите, които котките все още имат, както можете лесно да се уверите.

Надявам се, че сега осъзнавате колко е важно да храните котките си с хляб и мляко. Ако ги оставите да ядат само мишки и птици, те ще станат по-едри и свирепи, ще се покрият с плочки, ще им порасне по-дълга опашка и ще им се появят крила и може да се превърнат в дракони. И тогава отново ще започнат неприятностите.