Едит Несбит
Книгата с драконите (3)

III.‍ Освободителите на страната

Всичко започна, когато нещо влезе в окото на Ефи. Естествено много я заболя и тя почувства опарване като от червена гореща искра, която обаче имаше крачка и крилца като мушица. Ефи разтърка окото си и заплака — не с истински сълзи, а с такива, които излизат сякаш от само себе си от окото, без да е необходимо да имаш тъжни мисли. Тя изтича при баща си, за да го помоли да извади нещото от окото й. Бащата на Ефи беше лекар, така че той знаеше как да постъпи и го направи много изкусно с мека четчица, потопена в рициново масло.

Когато извади нещото, той възкликна:

— Много интересно!

В очите на Ефи често попадаха разни неща и баща й, изглежда, го смяташе за съвсем естествено — това се случваше може би в резултат на нейната палавост и беше доста досадно, но все пак беше в реда на нещата. Но той никога преди това не го беше смятал за интересно.

Ефи държеше носната си кърпичка до окото и каза:

— Не мисля, че това нещо излезе.

Хората винаги казват така, когато са имали нещо в окото си.

— О, то наистина излезе — каза докторът. — Ето го върху четчицата. Много интересно!

Ефи никога не беше чувала баща си да казва така за нещо, в което тя имаше някакво участие. Затова попита изненадано:

— Какво?

Докторът понесе много внимателно четчицата из стаята и постави върха й под микроскоп, после завъртя месинговите му винтове и погледна с едно око през окуляра.

— О, божичко! О, боже мой! — възкликна той. — Четири добре развити крайника, дълъг опашен придатък, пет пръста с неравна дължина, почти както при Lacertidae5, въпреки това има следи от крила!

Съществото под микроскопа се загъна в рициновото масло, а той продължи:

— Да, има крила подобно на прилеп. Нов животински вид без съмнение. Ефи, изтичай при професора и го помоли да дойде за няколко минути.

— Тате, трябва да ми дадеш шест пенса — напомни му Ефи, — защото ти донесох този нов животински вид. Много се грижех за него, докато ми беше в окото, а то ме боли.

Лекарят беше толкова щастлив заради новия животински вид, че даде на Ефи един шилинг, а точно в този момент дойде професорът. Той остана за обяд и двамата с доктора проведоха оживен спор целия следобед как да кръстят нещото, което излезе от окото на Ефи, и към кое животинско семейство би трябвало да принадлежи.

Но по време на чая се случи още нещо. Братът на Ефи, Хари, извади нещо от чая си, което първоначално взе за щипалка. Тъкмо се канеше да я пусне на земята и да довърши живота й по обичайния начин, когато нещото се размърда в лъжичката, разпери мокрите си крилца и тупна върху покривката. То мърдаше с крачета и пърхаше с крилца, а Хари възкликна:

— Това е малък тритон!

Преди лекарят да каже и думичка, професорът се наведе напред:

— Хари, приятелю, ще ти дам половин крона за това нещо.

И той заговори задъхано, и сложи внимателно нещото върху носната си кърпичка.

— Това е нов животински вид и е по-дребен от твоя, докторе.

Нещото беше миниатюрен гущер, дълъг около сантиметър и половина, с люспи и крила.

И така, докторът и професорът вече си имаха по един нов животински вид и бяха много доволни. Но много скоро тези екземпляри започнаха да изглеждат по-малко ценни. Защото на следващата сутрин, когато слугата лъскаше ботушите на доктора, изведнъж изпусна четките, ваксата и ботушите, разпищя се и обясни, че нещо отвътре го е изгорило.

И от ботуша изпълзя гущер, голям, колкото коте, с големи блестящи крила.

— Я! Знам какво е това. — Заяви Ефи. — Това е дракон като онзи, дето свети Джордж го е убил.

Ефи беше права. Същия следобед Таузър беше ухапан в градината от дракон с размера на заек, който той се беше опитал да хване, а на следващата сутрин вестниците бяха пълни с истории за чудесни „крилати гущери“, които бяха плъзнали из цялата страна. Вестниците не ги наричаха дракони, защото естествено никой не вярва в дракони в днешно време — и във всички случаи вестниците не бяха толкова глупави, че да вярват на приказни истории.

В началото имаше само няколко екземпляра, но след една-две седмици страната просто гъмжеше от дракони с всякакви размери и понякога те летяха така нагъсто из въздуха, че напомняха на рояк пчели. Всички те изглеждаха еднакво, отличаваха се само по размерите. Бяха зелени на цвят, покрити с люспи, имаха четири крака и дълга опашка, огромни крила като на прилеп, само че крилата бяха бледожълти и полупрозрачни.

Те бълваха огън и дим като всички уважаващи себе си дракони, но вестниците продължаваха да се преструват, че това са гущери, докато един ден редакторът на „Стандарт“ не беше сграбчен и отнесен от едър екземпляр, и тогава не остана никой, който да казва на останалите вестникари в какво трябва или не трябва да вярват. Така че когато най-големият слон в зоологическата градина беше отнесен от един дракон, вестниците престанаха да си затварят очите и написаха на челните си страници заглавието „Страховита напаст от дракони“.

Нямате си представа колко тревожно беше всичко това и в същото време колко досадно. Драконите с големи размери са ужасни наистина, но щом откриете, че те винаги си лягат рано, защото се страхуват от студения нощен въздух, трябва просто да си седите по цял ден вкъщи и така ще останете далеч от лапите на големите дракони. Но по-малките дракони бяха ужасна напаст. Драконите с размера на щипалки падаха в супата и се мушкаха в маслото. Онези, които бяха големи, колкото кучета, се напъхваха във ваната, а огънят и пушекът в тях ги караха да изпускат пара, така че когато хората пускаха крана на студената вода, по-невнимателните често се попарваха доста сериозно. Драконите с размера на гълъби се напъхваха в кошниците за ръкоделие или в чекмеджетата и можеше да ви ухапят, когато търсите в бързината игла или носна кърпичка. Големите, колкото овце, бяха по-лесни за избягване, защото човек можеше да ги види как се приближават, но когато те долитаха през прозорците и се мушваха под пухената завивка на леглото и човек ги откриеше едва когато дойдеше часът за лягане, това винаги беше една твърде неприятна изненада. Големите, колкото овце, не ядяха хора, само марули, но винаги обгаряха ужасно чаршафите и калъфките на възглавниците.

Естествено общинският съвет и полицията правеха всичко, което можеше да се направи. Не беше необходимо ръката на принцесата да бъде предложена на онзи, който убие дракон. Това можеше да свърши работа в по-стари времена, когато имаше само един дракон и една принцеса, но сега имаше много повече дракони, отколкото принцеси, въпреки че царското семейство беше доста многобройно. И между другото, това би било голямо пилеене на принцеси, ако те бяха предлагани като награда за убиването на дракони, защото всички убиваха толкова дракони, колкото им позволяваха силите, и то по собствена воля и без каквато и да било награда, просто за да махнат тази напаст от пътя си.

Общинският съвет започна да кремира всички трупове на дракони, предадени в техния крематориум между десет часа вечерта и два часа през нощта, и по улицата пред крематориума всеки ден се извиваше дълга опашка от каруци, талиги и камиони, натоварени с мъртви дракони. Момчетата возеха мъртви дракони в ръчни колички, а децата на път за вкъщи след сутрешното училище наминаваха, за да оставят шепа-две с малки дракончета, които бяха донесли в ученическите си чанти или бяха завързали в носните си кърпички. Въпреки всичко драконите бяха повече от всякога. Тогава полицията издигна огромни кули от дърво и зебло, покрити с лепило. Когато летящите дракони се натъкваха на кулите, те попадаха в капана на лепкавата им повърхност също като мухите и осите, които намират края си върху лепкавата хартия срещу насекоми в кухнята, а когато кулите се покриваха целите с полепнали дракони, полицейският инспектор ги подпалваше и ги изгаряше заедно с драконите.

Въпреки това драконите отново бяха повече от всякога. Магазините бяха пълни с отрова срещу дракони и сапун за дезинфекция срещу дракони, с драконоустойчиви пердета за прозорците и естествено всичко, което можеше да бъде направено, беше направено.

Въпреки всичко драконите бяха повече от всякога.

Не беше много лесно да се разбере какво би отровило дракон, защото, знаете ли, те ядат толкова различни неща! Най-едрите екземпляри ядяха слонове, докато въобще се намираха слонове, тогава те продължиха да се хранят с коне и крави. Други дракони, с по-малки размери, ядяха само момини сълзи, а трети — само министър-председатели, ако се намираха наоколо, а ако нямаше такива в наличност, ядяха с удоволствие слуги в ливреи. Други преживяваха само с тухли и три дракона изядоха две трети от сградата на болницата за един следобед.

Но драконите, от които Ефи се боеше най-много, бяха горе-долу с размера на вашия хол и се хранеха с малки момичета и момчета.

Първоначално Ефи и брат й бяха много щастливи от промяната в живота им. Беше толкова забавно да си на крак цяла нощ и да си играеш в градината на изкуствено осветление, вместо да спиш. А и беше толкова смешно да слушат какво им пожелаваше майка им, когато си лягаха: „Лека нощ, мили деца, спете непробудно през целия ден и не ставайте много скоро. Не трябва да ставате, докато не стане съвсем тъмно. Няма никак да ви хареса, ако някой ужасен дракон ви сграбчи и отнесе“.

Но след известно време всичко това много ги изтощи. Искаха да виждат как растат цветята и дърветата в полето, да се любуват на топлите слънчеви лъчи навън, а не през стъклата на прозорците и през пердета, патентовани срещу дракони. А и искаха да си играят на тревата, нещо, което не им беше позволено да правят в градината под светлината на електрическите лампи заради нощната роса.

А и толкова им се искаше да излязат сред ярката, красива, опасна дневна светлина, че започнаха да се опитват да си измислят причина, заради която да излязат навън. Само че не обичаха да пренебрегват съветите на майка си.

Но една сутрин майка им беше заета в мазето с приготвянето на някаква нова отрова срещу дракони, а баща им превързваше ръката на слугата, одраскан от един от драконите, в чието меню попадаха министър-председателите, докато все още се намираха, така че никой не се сети да каже на децата: „Не ставайте, докато не стане съвсем тъмно!“.

— Хайде, тръгвай! — каза Хари. — Това няма да бъде знак за непослушание. А и знам точно какво трябва да направим, но не знам как можем да го направим.

— Какво трябва да направим? — попита Ефи.

— Трябва да събудим свети Джордж естествено — отговори Хари.

— Той е единственият човек в този град, който знае как да се справя с дракони, като изключим хората от приказките. Но свети Джордж е реален човек, само дето е заспал и очаква да бъде събуден. Само че днес никой не вярва в свети Джордж. Чух татко да го казва.

— Но ние вярваме — каза Ефи.

— Разбира се, че вярваме! Не разбираш ли, Еф, че това е основната причина тъкмо ние да го събудим? Човек не може да събуди някого, ако не вярва, че той съществува, нали?

Ефи се съгласи с него, но къде можеха да открият свети Джордж?

— Трябва да излезем и да го потърсим — предложи Хари смело.

— Трябва да си сложиш драконоустойчива рокля, ушита от плат, подобен на пердетата, а аз ще се намажа целия с най-добрата отрова срещу дракони и…

Ефи плесна с ръце, подскочи радостно и извика:

— О, Хари! Знам къде можем да открием свети Джордж! В църквата „Сейнт Джордж“ естествено!

— Хм — измънка Хари, трябваше сам да се сети за това. — За малко момиче като теб понякога не ти липсват хрумвания.

Така че следващия следобед, доста рано, дълго преди лъчите на залеза да оповестят настъпващата нощ, когато всички щяха да се събудят и да започнат работа, двете деца станаха от леглата. Ефи се уви в шал от драконоустойчив муселин — нямаше време да си шие рокля — а Хари се направи на чучело с патентованата отрова срещу дракони. Беше абсолютно сигурно, че отровата е безвредна за деца и хора с увреждания, затова той се почувства в безопасност.

Тогава те се хванаха за ръце и тръгнаха към църквата „Сейнт Джордж“. Както знаете, има много църкви, които носят това име, но за щастие, те поеха по пряката, която водеше точно към правилната църква, и закрачиха под ярката слънчева светлина, уверени, че са много смели и пълни с приключенски дух.

По улиците нямаше жива душа, като изключим драконите, а те просто бяха на всяка крачка. За щастие никой от тях не беше с подходящия размер, за да яде малки момичета и момчета, иначе историята щеше да приключи дотук. Навсякъде гъмжеше от дракони — дракони по тротоарите, дракони по пътищата, дракони се приличаха на прага на обществените сгради, дракони пощеха крилата си по покривите под горещото следобедно слънце. Градът беше позеленял от тях. Дори когато децата излязоха от града и закрачиха по тесните пътища, забелязаха, че полето от двете им страни беше по-зелено от обикновено заради люспестите крака и опашки, а някои от по-дребните дракони си бяха направили гнезда от азбест сред живия плет от разцъфнал глог.

Ефи стискаше здраво ръката на брат си и когато един дебел дракон профуча край ухото й, тя изпищя и при звука цяло ято зелени дракони се издигна от полето и изпълни синьото небе. Плясъкът на многото крила в унисон издаваше силен шум.

— О, искам да си ида у дома! — изписка Ефи.

— Не бъди глупава — сряза я Хари. — Надявам се, че не си забравила за Седемте юнаци и всички принцове. Хората, които освобождават страната си, никога не пищят и не казват „искам да си ида у дома“!

— А ние освободители ли сме? — попита Ефи.

— Ще видим — каза брат й и те продължиха пътя си.

Когато стигнаха до вратата на църквата „Сейнт Джордж“, тя беше отворена и те направо влязоха вътре, но свети Джордж не беше там, така че те обиколиха двора на църквата и откриха голямата му каменна гробница, а върху нея беше поставена статуя на светеца, покрита с броня и с шлем на главата, а ръцете му бяха скръстени пред гърдите.

— Как изобщо можем да го събудим? — запитаха се децата.

Тогава Хари заговори на свети Джордж, но той не отговаряше, след това го призова, но явно свети Джордж не можеше да го чуе, после се опита да разбуди великия убиец на дракони, като го раздруса за мраморните рамене. Но светецът не помръдна.

Тогава Ефи започна да плаче и обгърна врата му с малките си ръце, доколкото беше възможно, защото мраморът на гърба му пречеше, целуна мраморното му лице и каза:

— О, миличък, добричък свети Джордж, моля те, събуди се и ни помогни!

В този момент светецът отвори сънливо очи, протегна се и попита:

— Какво има, момиченце?

И така, децата започнаха да му разказват, а той извърна мраморната си снага и се облегна на лакът, докато ги слушаше. Когато чу, че има толкова много дракони, поклати глава.

— Това никак не е хубаво — каза той, — те са твърде много за клетия стар Джордж. Трябваше да ме събудите по-рано. Винаги съм държал на честната битка — моето мото е един човек срещу един дракон.

В този момент ято дракони премина над главите им и свети Джордж измъкна наполовина меча си от мраморната ножница.

Но отново поклати глава и плъзна меча обратно, а ятото дракони се смали в далечината.

— Нищо не мога да направя — обясни той. — Нещата днес са много по-различни, отколкото по мое време. Свети Андрю ми го каза. Бяха го разбудили по повод на стачката на инженерите и той дойде да си поговорим. Каза ми, че днес всичко се прави от машини. Трябва да има начин за справяне с тези дракони. Между другото, какво е времето напоследък?

Това прозвуча толкова безгрижно и нелюбезно, че Хари не отговори, а Ефи обясни търпеливо:

— Беше много хубаво. Татко каза, че това са най-високите температури, измервани някога в страната.

— А, досетих се — каза юнакът замислено. — Единственият начин да се справите с драконите е, като използвате това, че те не понасят студ и влага. Ех, ако можехте да намерите крановете!

И свети Джордж отново се настани неподвижно върху каменната плоча.

— Лека нощ, много съжалявам, че не мога да ви помогна — каза той и се прозя, покривайки уста с мраморната си длан.

— Напротив, можеш! — извика Ефи. — Просто ни кажи какви кранове?

— О, като тези в банята — отговори свети Джордж със сънлив глас. — Съществува и едно огледало, което показва целия свят и какво се случва в него. Свети Денис ми го каза и че е много хубаво нещо. Съжалявам, че не мога да ви помогна — лека нощ.

И той отново замръзна в мраморната си статуя и само след миг спеше дълбоко.

— Може никога да не намерим тези кранове — каза Хари. — Не мислиш ли, че щеше да е ужасно, ако при събуждането на свети Джордж наоколо имаше дракон, от онези, които ядат юнаци?

Ефи смъкна своето драконоустойчиво покривало.

— Докато идвахме насам, не видяхме дракон с размера на хол — каза тя. — Да се надяваме, че нищо лошо няма да ни се случи.

И тя покри свети Джордж с покривалото, а Хари натърка бронята му с възможно най-много отрова срещу дракони, за да го предпази от драконови атаки.

— Трябва да се скрием в църквата, докато се стъмни — предложи той. — А тогава…

Но точно в този момент над тях се надвеси тъмна сянка и те видяха, че това е дракон с размера на трапезарията у дома.

Тогава осъзнаха, че всичко е загубено. Драконът се спусна към тях, сграбчи ги с ноктите си — Ефи за зеления й копринен пояс, а Хари за гърба на късото сако, и като разпери огромните си жълти криле, се издигна във въздуха и затрака с тях като третокласна карета с проблеми в спирачния механизъм.

— О, Хари! — извика Ефи. — Чудя се кога ще ни изяде!

Драконът летеше през поля и гори с такъв огромен размах на крилете, че всеки мах го придвижваше напред с половин километър.

Хари и Ефи можеха да наблюдават страната отдолу, реките и църквите, живия плет и чифлиците, които прелитаха под тях много по-бързо, отколкото при движението на най-бързия експресен влак. А драконът продължаваше пътя си. Децата виждаха други дракони във въздуха, но драконът с размер на трапезария не спря нито веднъж, за да поговори с някой от тях, а летеше неотклонно.

— Той знае накъде се е запътил — каза Хари. — Ех, ако можеше да ни пусне малко преди да стигне до целта си!

Но драконът ги държеше здраво и летеше ли, летеше, докато накрая, когато децата вече се чувстваха доста замаяни, се спусна надолу към върха на една планина, а всичките му люспи затракаха. Там той полегна на люспестия си зелен хълбок, защото се беше задъхал от дългия път. Ноктите му обаче продължаваха да придържат здраво Ефи за колана, а Хари — за гърба на късото сако от модела, носен в колежа „Итън“.

Тогава Ефи измъкна ножа, който Хари й беше подарил за рождения ден. Той струваше само шест пенса, тя го имаше само от един месец и не го беше ползвала за нищо друго, освен за подострянето на моливи, но някак си успя да разреже с него пояса от предната му страна и да изпълзи изпод него, а драконът остана само със зелена копринена панделка на единия си нокът. Ножът не беше в състояние да разреже гърба на сакото на Хари, макар че Ефи се опита, но накрая се отказа. Но с нейна помощ Хари успя да изхлузи тихичко ръкавите си, така че в крайна сметка на другия нокът на дракона остана само сакото от типа, който колежаните в „Итън“ носят като униформа. Тогава децата се измъкнаха на пръсти до една цепнатина в скалата и се вмъкнаха в нея. Тя беше твърде тясна, за да може драконът да се промъкне вътре, затова те останаха там да дочакат момента, в който той си беше починал достатъчно, за да му дойде апетитът и да ги потърси да ги изяде, за да му се изплезят. Той естествено ужасно се ядоса, когато му се изплезиха, и избълва огън и дим в тяхна посока, но те се вмъкнаха още по-навътре в пещерата, за да не може да ги достигне, а когато той се умори от огнената си атака, си тръгна.

Но те се страхуваха да излязат от пещерата, така че продължиха да навлизат по-навътре, тя започна да се разширява, а подът беше от мек пясък и когато стигнаха до края й, там имаше врата, на която пишеше: СВЕТОВНИ ВОДОИЗТОЧНИЦИ. ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. ЗАБРАНЕН ДОСТЪП ЗА КОГОТО И ДА БИЛО.

Така че децата само открехнаха вратата, надникнаха вътре и тогава си спомниха какво им беше казал свети Джордж.

— Не може да стане по-лошо, отколкото е в момента — каза Хари.

— Отвън ни причаква дракон. Нека да влезем.

И така, те влязоха смело в залата и затвориха вратата зад гърба си. Оказаха се в нещо като обширна зала, изсечена в твърдата скала, на едната от стените бяха подредени кранове, а над тях имаше надписи върху порцеланови плочки, каквито могат да се видят в баните. И понеже и двамата можеха да четат думи, съставени от две, а понякога дори от три срички, те веднага разбраха, че са на мястото, където се пуска и контролира времето. Имаше шест големи крана с надписи „Слънчево“, „Ветровито“, „Дъждовно“, „Сняг“, „Градушка“, „Лед“ и много по-малки кранчета с надписи „Ясно до умерено“, „С превалявания“, „Южен бриз“, „Чудесно време за развитие на посевите“, „Подходящо за каране на кънки“, „Хубаво ясно време“, „Южен вятър“, „Източен вятър“ и т.‍н.‍ Големият кран, над който пишеше „Слънчево“, беше отвъртян докрай. Децата не виждаха никакво слънце — пещерата беше осветена от оберлихт от синьо стъкло — така че те предположиха, че слънчевата светлина се пуска по някакъв друг начин, вероятно както се отвъртат крановете, които промиват тръбите на кухненските мивки.

Тогава забелязаха, че другата страна на стаята беше едно голямо огледало, в което можеше да се види всичко, което се случва по света, при това едновременно, нещо, което останалите огледала са безсилни да направят. Те видяха каруците, с които се извозваха мъртви дракони до сградата на общината, видяха как свети Джордж спи под драконоустойчивото покривало. Видяха и как майка им плаче у дома, защото децата й бяха излезли през опасната страховита светла част от денонощието и се страхуваше, че са изядени от дракон. Видяха цяла Англия като една огромна карта във формата на пъзел — зелена там, където беше полето, и кафява, където се намираха градовете, а черна на местата, където се добиваха въглища и химикали или се правеха глинени съдове и прибори за хранене. Навсякъде върху черните, кафяви или зелени парченца от пъзела имаше мрежа от зелени дракони. Освен това децата видяха, че все още е ден и никой от драконите не беше отишъл да спи.

Ефи каза:

— Драконите не обичат студа.

И тя се опита да затвори крана на слънчевото време, но кранът не работеше и вероятно затова имаше такова изобилие от горещини и се бяха излюпили толкова много дракони. Децата изоставиха крана за слънчево време, завъртяха крана за сняг докрай и отидоха до огледалото, за да видят какво става. Видяха как драконите се разбягват във всички посоки като мравките, когато си бил достатъчно коравосърдечен да налееш вода в мравуняк — нещо, което ти, разбира се, никога не би направил. И снегът валеше все по-силно и по-силно.

Тогава Ефи пусна крана за дъжд почти докрай и драконите започнаха да шават все по-малко и по-малко, а някои от тях лежаха почти неподвижно, така че децата осъзнаха, че водата е потушила огъня в тях и ги е умъртвила. Пуснаха крана на градушката — само до половината — от страх да не се изпочупят прозорците, и след известно време наоколо почти не се виждаха живи дракони.

Тогава децата осъзнаха, че са станали освободители на страната си.

— Ще ни издигнат паметник — въздъхна Хари, — висок, колкото паметника на Нелсън^[1]! Всички дракони са мъртви.

— Надявам се, че онзи, който ни дебнеше отвън, е мъртъв — каза Ефи. — А колкото до паметника, Хари, не съм много сигурна. Какво може да се направи с толкова много мъртви дракони? Заравянето им ще отнеме години, а не могат да бъдат изгорени, защото са подгизнали от вода. Много бих искала дъждът да ги отнесе направо в морето.

Но това не се случи и децата започнаха да чувстват, че в крайна сметка, не бяха тъй ужасно умни, както им се беше сторило в началото.

— Чудя се това пък за какво е? — попита Хари.

Беше намерил един стар ръждясал кран, който изглеждаше така, сякаш не беше използван от сто години. Порцелановият му надпис беше покрит с мръсотия и паяжини. Ефи го изчисти с крайчето на полата си — любопитното е, че и двете деца бяха излезли без носните си кърпички — и откри, че на табелката пише „Боклук“.

— Хайде да отвъртим този кран — предложи тя. — Може да изчисти драконите.

Първоначално кранът заяждаше, защото не беше използван от много отдавна, но двете деца заедно успяха да го отвъртят и изтичаха до огледалото, за да видят какво се случва.

Точно в средата на картата на Англия се беше отворила огромна кръгла черна дупка, а земята от всички страни се беше наклонила така, че дъждът да може да се стича право в дупката.

— О! Ура, ура, ура! — разкрещя се радостно Ефи, хукна обратно към крановете и започна да отвива всичко, което й изглеждаше подходящо да създава влажно време — „С превалявания“, „Ясно време“, „Чудесно време за развитие на посевите“ и дори „Южен вятър“ и „Югозападен вятър“, защото беше чувала от баща си, че тези ветрове носят дъжд.

Проливни дъждове започнаха да се изливат над страната, мощни маси вода нахлуха в центъра на картата и цели водопади започнаха да се стичат в огромната кръгла дупка в средата й, отнасяйки драконите, които изчезваха надолу на огромни зелени купчини и на разпръснати зелени драконови пасажи — от самотни дракони и дракони в групи от дузини, от онези, които могат да отнесат слон, до миниатюрни дракончета, които могат да се удавят в чашата ви с чай.

Вече не се виждаше нито един оцелял дракон. Така че децата затвориха крана с надпис „Боклук“ и се опитаха да отвъртят до половината крана с надпис „Слънчево“, но той продължаваше да не работи, така че не успяха, затова пък пуснаха „Ясно до умерено“ и „С превалявания“, а двата крана така заядоха, че повече да не могат да бъдат спирани, и това в крайна сметка създаде климата на Англия такъв, какъвто го познаваме днес.

Как се прибраха вкъщи ли? Много просто — с влакчето от планината Стоудън^[2].

А нацията дали им изрази благодарност? Ами какво да ви кажа — нацията беше много мокра. А до времето, в което се беше изсушила, вече беше насочила интерес към едно ново електрическо изобретение за изпичане на кексчета и всички дракони вече бяха почти забравени. Драконите не изглеждат толкова важни, когато са мъртви и вече ги няма, и знаете ли — не беше връчена никаква награда.

А какво направиха мама и татко, когато Ефи и Хари се прибраха у дома?

— О, милички, това е глупав въпрос, който вие, децата, никога не пропускате да зададете. Както и да е, точно този път нямам нищо против да ви отговоря.

Мама възкликна:

— Скъпи мои деца, вие сте живи и здрави! Вие, немирни деца, как може да сте толкова непослушни? Веднага по леглата!

А техният баща, докторът, каза:

— Трябваше да се досетя какво ще направите! Трябваше да си запазя един екземпляр. Изхвърлих онзи, който бях извадил от окото на Ефи. Надявах се да открия по-съвършен. Не очаквах такова светкавично изчезване на техния животински вид.

Професорът не каза нищо, но потри ръце. Той беше запазил своя екземпляр — оня с големината на щипалка, заради който беше дал на Хари половин крона — и си го има и до ден-днешен.

— Трябва да го накарате да ви го покаже!