Едит Несбит
Книгата с драконите (4)

IV. Леденият дракон или прави каквото ти казват

Това е история за чудесата, които се случиха вечерта на 11 декември, когато децата направиха нещо, което им бяха казали да не правят. Може да си мислите, че знаете всички неприятни неща, които могат евентуално да ви се случат, ако сте непокорни и непослушни, но има някои неща, които дори вие не знаете, а децата също не ги знаеха.

Те се казваха Джордж и Джейн.

Тази година в Нощта на Гай Фокс^[1] нямаше фойерверки, защото наследникът на трона не се чувстваше добре. Никнеше му постоянен зъб, а това е много неспокойно време за всеки, дори за човек с кралско потекло. Той наистина се чувстваше много зле, затова фойерверките щяха да бъдат проява на най-лош вкус в най-отдалечените краища на земята или на остров Ман, а във Форест Хил^[2], където живееха Джейн и Джордж, подобно нещо беше направо изключено. Дори Кристалният дворец с цялото си празноглавие почувства, че не е време за огнени колела в небето.

Но когато постоянното зъбче на принца изби, проявата на радост у гражданите не само че беше допустима, но и беше съвсем оправдана, и 11 декември беше обявен за ден на фойерверките. Всички се разбързаха да покажат лоялността си и едновременно с това да се забавляват. Имаше фойерверки и факелни шествия, край Кристалния дворец бяха запалени пъстроцветни огньове, празнуващите викаха „Благословен да е нашият принц“ и „Дълъг живот за нашето кралско съкровище“, а частните училища обявиха половин ден ваканция и дори децата на водопроводчиците и писателите получиха по два пенса и можеха да си ги харчат, както си искат.

Джордж и Джейн получиха по шест пенса и похарчиха всичко за златен дъжд, който дълго не искаше да се запали, а когато най-сетне пламна, почти веднага изгасна, така че се наложи да наблюдават фойерверките в градината на съседната къща и онези в Кристалния дворец, които наистина бяха великолепни.

Всичките им близки бяха хремави, затова Джейн и Джордж получиха разрешение да излязат сами в градината, за да пуснат фойерверките си. Джейн си сложи кожената пелерина, дебелите ръкавици и качулката от сребърна лисица, ушита от стария маншон на майка й, а Джордж си облече палтото с тройна къса наметка, загърна се с шалче и си сложи шапката за път с наушници на баща си, направена от тюленова кожа.

В градината беше тъмно, но фойерверките наоколо й придаваха весел вид и макар че на децата им беше студено, бяха съвсем сигурни, че се забавляват.

За да виждат по-добре, те се покатериха на оградата в края на градината и видяха в далечината — там, където беше границата на тъмнината, блестяща линия от красиви светлини, подредени в редица, сякаш бяха копия, носени от вълшебна армия.

— О, колко е красиво! — възкликна Джейн. — Чудя се какво ли представлява. Изглежда така, сякаш феите садят малки блестящи тополи и ги поливат с течна светлина.

— Като течни лъкове на цигулки! — рече Джордж.

Той вече ходеше на училище, затова знаеше, че това е Северното сияние. Обясни й.

— Но какво представлява Северното…, каквото е там. Кой го пали и за какво служи?

Джордж трябваше да й признае, че няма представа.

— Но все пак знам, че има нещо общо с Голямата мечка, или Колата, Малката мечка, Воловар.

— А какво представляват те? — попита Джейн.

— О, това са имена на звездни семейства. Я виж каква страхотна ракета! — рече Джордж, а Джейн почувства, че почти разбира какво представляват звездните семейства.

Вълшебните копия от светлина блещукаха в далечината. Те бяха много по-красиви от пламтящите фойерверки, които пращяха, пукаха, съскаха и пушеха в градината — по-красиви дори от пъстроцветните фойерверки и огньовете в Кристалния дворец.

— Колко щеше да бъде хубаво, ако бяха по-наблизо! — въздъхна Джейн. — Чудя се дали звездните семейства са мили, от оня вид, с който мама иска да си дружим и да ходим на гости, ако бяхме малки звезди.

— Те въобще не са такъв вид семейства, глупаче — скастри я нежно брат й и се опита да й обясни. — Казах „семейства“, защото дете като теб трудно би разбрало, ако кажа „съзвез…“, между другото, забравих как беше цялата дума. Както и да е, звездите са горе в небето и не можем да им ходим на гости.

— Но аз казах: само ако бяхме малки звезди — рече Джейн.

— Но ние не сме — настоя той.

— Така е, не сме — въздъхна тя. — Знам, не съм толкова глупава, колкото си мислиш, Джордж. Но тези Северни… неща са някъде там, в далечината. Не можем ли да отидем да ги видим?

— Макар че вече си на осем, май нямаш много здрав разум. — Джордж потърка ботуши в оградата, за да стопли пръстите на краката си. — Това е на половин свят разстояние оттук.

— Изглежда много близо — каза Джейн и сгуши рамене, за да предпази врата си от студа.

— Това е близо до Северния полюс — обясни й Джордж. — И знаеш ли, макар да не давам пукната пара за Северното сияние, не бих имал нищо против да открия Северния полюс. Това би било ужасно трудно и опасно, после можеш да се върнеш вкъщи и да напишеш книга за пътуването с много снимки, а всички ще кажат колко си смел.

Джейн слезе от оградата.

— О, Джордж, нека да отидем! — примоли се тя. — Никога повече няма да ни се отвори такава възможност да сме съвсем сами толкова късно вечерта.

— Щях веднага да тръгна, но заради теб няма да го направя — каза Джордж мрачно. — Нашите винаги казват, че аз те подтиквам да правиш пакости. Ако отидем на Северния полюс, е много вероятно да си намокрим ботушите, а и помниш как ни предупредиха да не газим тревата.

— Те казаха „моравата“, не „тревата“ — поправи го Джейн. — А ние няма да газим „моравата“. Ах, Джордж, нека да отидем! Не изглежда толкова далеч! Можем да успеем да се върнем, преди да са се разядосали ужасно.

— Добре — съгласи се накрая Джордж, — но запомни, че не съм искал да ходим.

И така, те тръгнаха. Прескочиха оградата, която беше много студена, бяла и лъскава, защото беше започнала да замръзва, а от другата й страна беше градината на съседите, така че те се измъкнаха оттам възможно най-бързо. От другата страна на градината на съседите имаше ливада, където също беше запален буен огън, а край него бяха застанали хора, чиито лица бяха покрити със сажди.

— Изглеждат като индианци — каза Джордж и понечи да се спре и да ги огледа, но Джейн го задърпа и те преминаха край огъня, промъкнаха се през една дупка в оградата и излязоха на нова ливада, много тъмна, а в далечината, отвъд още много и много тъмни ливади блестеше Северното сияние, мигаше примамливо и блещукаше с нежните си светлини.

Трябва да знаете, че през зимата арктическите области се простират много по на юг, отколкото са отбелязани на картата. Малцина го знаят, макар че би трябвало, ако се загледат сутрин в леда в каните. А точно когато Джордж и Джейн потеглиха към Северния полюс, арктическите области бяха дошли толкова близо, че граничеха с Форест Хил, така че колкото повече децата вървяха, толкова по-студено ставаше и те видяха, че полето е покрито със сняг, а от всички живи плетове и врати висяха огромни ледени висулки. А Северното сияние все още изглеждаше твърде далеч.

Те крачеха сред полето и пресякоха много труден снежен участък, когато Джейн първа забеляза животните. Това бяха бели зайци и най-различни бели птици с всякакви размери, а в сенките на живите плетове се спотайваха някакви по-големи същества, за които Джейн беше сигурна, че са вълци и мечки.

— Имам предвид полярни мечки и арктически вълци — каза тя, защото не искаше Джордж отново да я сметне за глупава.

В края на полето се издигаше огромен жив плет, целият покрит със сняг и ледени висулки, но децата намериха пролука, и понеже точно в тази част на плета, изглежда, не се навъртаха мечки и вълци, се пъхнаха в ледената дупка и изпълзяха от другата страна. И тогава се вцепениха и затаиха дъх от удивление.

 

Защото точно пред тях широк гладък път от прозрачен тъмен лед се беше изопнал като стрела право към Северното сияние, от двете му страни в шпалир се извисяваха високи дървета, покрити с искрящ бял скреж, а от клоните им висяха лунни лъчи с нанизи от звезди, които блестяха така ярко, сякаш това беше красива, вълшебна дневна светлина. Джейн сподели, че точно така й изглежда всичко наоколо, а Джордж каза, че това прилича на електрическите лампи в изложбения център „Ърлс корт“^[3].

Редиците на дърветата бяха прави като редовете в ученическа тетрадка и се простираха все по-далеч и по-далеч, а в другия им край блестеше Северното сияние.

Край пътя стърчеше пътепоказател от сребрист сняг, а върху него с букви от прозрачен лед пишеше: КЪМ СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС.

Тогава Джордж каза:

— Нямам представа накъде води този път, но никога не мога да сбъркам, когато видя пързалка! Така че, давай!

И той се затича по замръзналия сняг. Като го видя какво прави, Джейн се затича след него и в следващия момент те се пързаляха на малко разстояние един след друг по тази великолепна пързалка, която водеше към Северния полюс.

Тази огромна пързалка е направена за улеснение на полярните мечки, които през зимните месеци получават храна от магазините на армията и военноморските сили, а и това е най-съвършената пързалка в света. Ако никога не сте попадали на нея, това е, защото никога не сте хвърляли фойерверки на 11 декември и никога не сте проявявали старание в пакостите и непослушанието. Но не се опитвайте да правите това с надеждата да намерите огромната пързалка, защото може да намерите нещо съвсем различно и тогава ще съжалявате.

Огромната пързалка си прилича с обикновените пързалки по това, че веднъж пуснеш ли се по нея, трябва да стигнеш до края й — освен ако не паднеш — а тогава боли точно толкова, колкото, ако се пързаляш на малка пързалка върху замръзнало езеро. Огромната пързалка се спуска направо надолу, така че ти се плъзгаш все по-бързо и по-бързо. Джордж и Джейн летяха толкова бързо, че нямаха време да наблюдават природата наоколо. Те само мярнаха дългата редица от заскрежени дървета и звездните лампички от двете страни на пътя, които бясно пробягваха назад, докато те двамата се плъзгаха напред — един много широк бял свят и една огромна черна нощ над главите им, както и над дърветата, звездите блестяха като сребърни лампи, а далеч пред тях блестеше и примигваше редицата от вълшебни копия. Джейн каза това, а Джордж отговори:

— Съвсем ясно се вижда Северното сияние.

Много е приятно да се пързаляш и пързаляш върху прозрачен тъмен лед, особено ако усещаш, че действително отиваш някъде и особено ако това „някъде“ е Северният полюс. Краката на децата не издаваха звук при движението им върху леда и те се плъзгаха ли плъзгаха в красива бяла тишина. Но изведнъж тя беше нарушена от вик, който се разнесе над снега.

— Хей! Вие там! Спрете веднага!

— Спри, ако ти е мил животът! — изкрещя Джордж и веднага се строполи върху леда.

Джейн се стовари отгоре му и така те се плъзнаха по леда върху колене и длани до ивицата сняг встрани на пързалката. Пред тях застана спортист с фуражка и замръзнали мустаци. Приличаше на снежен човек, но с пушка в ръка.

— Да ви се намират патрони? — попита ги той.

— Не — отговори Джордж откровено. — Бях взел пет патрона от револвера на татко, но ми ги взеха, когато бавачката ми изпразни джобовете, за да провери дали по погрешка не съм взел дръжката от вратата на банята.

— Нормално е да се случват такива неща — отговори спортистът. — Предполагам, че не носите огнестрелно оръжие.

— Не притежавам никакво огнестрелно оръжие — обясни Джордж, — но имам огнестрелящи фойерверки. Едно момче ми даде този фишек, виж дали може да ти свърши някаква работа.

И той започна да рови в джобовете на панталоните си и да вади какво ли не — ментови бонбони, копчета, писци и горните части на перодръжки, тебешири и чуждестранни пощенски марки, докато стигна до фишека.

— Не пречи да опитам — каза спортистът и си протегна ръката.

Но Джейн задърпа брат си за дрехата и прошепна:

— Попитай го за какво му е.

Спортистът си призна, че му трябват фойерверки, за да убие дивата кокошка. Тогава децата се приближиха и видяха самата дива кокошка. Тя изглеждаше много бледа и измъчена насред снега в тревожно очакване какво решение ще се вземе, за да се реши съдбата й.

Джордж пъхна обратно нещата си в джоба и каза:

— Не, няма да ти го дам. Правото да се убиват диви кокошки изтече вчера — чух го от татко — така че няма да е честно, така или иначе. Много съжалявам, но не мога.

Спортистът не каза нищо, само размаха юмрук на Джейн, спусна се по пързалката и се запъти към Кристалния дворец — доста трудна задача, защото в тази посока беше нагорнище. И така, децата го оставиха да опитва, а те самите продължиха пътя си.

Преди да потеглят, дивата кокошка им благодари с няколко мили, добре подбрани думи. Тогава те се затичаха по полегатия склон и отново се спуснаха по голямата пързалка към Северния полюс и блещукащите красиви светлини.

Голямата пързалка все не свършваше и не свършваше, светлините изобщо не се приближаваха, а бялата тишина обгръщаше всичко наоколо, докато те се плъзгаха върху широката ледена пътека. Тогава тишината беше нарушена отново, защото някой извика:

— Хей! Вие там! Спрете!

— Спри, ако ти е мил животът! — изкрещя Джордж и отново се строполи, спирайки по единствения възможен начин, а Джейн се стовари върху него.

Те изпълзяха до ръба на пързалката и изведнъж налетяха на един колекционер на пеперуди, който издирваше нови видове с чифт сини очила, синя мрежа и синя книга с цветни пластинки.

— Извинете — каза колекционерът, — дали ви се намира игла? Една много дълга игла?

— Не нося игленик — отговори Джейн любезно. — Но и в него в момента няма никакви игли. Джордж ги взе всичките, за да прави разни неща от парчета корк. Взе ги, за да си направи собствен момчешки научен експеримент. Той не направи нищо, но ми затри иглите.

— Интересно! — възкликна колекционерът. — На мен също ми трябва игла във връзка с корк.

— Имам игла за шапки на качулката — обясни Джейн. — С нея пристегнах кожата на пелерината, когато се закачи за гвоздея на вратата на оранжерията. Много е дълга и остра, ще свърши ли работа?

— Нищо не пречи да опитам — каза колекционерът и Джейн започна да търси иглата.

Но Джордж я ощипа за ръката и прошепна:

— Попитай го за какво му е.

Тогава колекционерът си призна, че иглата му трябва, за да забучи с нея Големия арктически молец.

— Великолепен екземпляр — добави той, — който искам на всяка цена да запазя.

И тогава децата видяха в мрежата за пеперуди на колекционера Големия арктически молец, който внимателно слушаше разговора им.

— О! Няма да мога! — извика Джейн.

И докато Джордж обясняваше на колекционера, че действително няма да му дадат иглата, Джейн отвори сините дипли на мрежата за пеперуди и попита молеца дали не би излязъл оттам за момент. Молецът излезе.

Когато колекционерът видя, че молецът е на свобода, той по-скоро се натъжи, отколкото ядоса.

— И какво стана сега? Цяла една арктическа експедиция се провали. Трябва да се връщам у дома и да подготвя друга. А това означава да пиша много документи и разни други неща. Ти, изглежда, си едно изключително неразумно малко момиче.

Децата го изоставиха и потеглиха, а той се опита да тръгне по нагорнището към Кристалния дворец.

След като Големият арктически молец изрази благодарността си по подходящия начин, Джордж и Джейн отново се върнаха на огромната пързалка, спуснаха се по нея към Северния полюс, а край тях запрелитаха лампите звезди. Децата се плъзгаха върху леда все по-бързо и по-бързо, а светлините пред тях ставаха все по-ярки и по-ярки, така че в един момент те не можеха повече да държат очите си отворени, а трябваше да примигват. Изведнъж голямата пързалка свърши в огромна снежна пряспа и Джордж и Джейн се забиха право в нея, а снегът беше толкова мек, че те се заровиха в него до уши.

Когато се измъкнаха от пряспата и се изтупаха един друг от снега, сложиха ръка над очите си, огледаха се и видяха точно пред тях чудото на чудесата — Северния полюс, който се издигаше висок, бял и блестящ като леден фар. Той беше толкова близо, че човек трябваше да изпъне максимално врат назад, а и още повече, преди да види високия му връх. Той беше изграден целият от лед. Може би сте чували какви глупости говорят възрастните за Северния полюс. Много е възможно и вие, когато пораснете, да започнете да говорите доста глупости за него (случват се най-невероятни неща), но дълбоко в сърцето си трябва да помните, че Северният полюс е направен от чист лед и ако се размислите, ще установите, че не може да бъде направен от нищо друго.

Стотици малки огньове оформяха ярък пръстен около полюса, а техните пламъци в синьо, зелено и розово не се извиваха и не потрепваха, а се издигаха право нагоре като стъблата на лилии в магически сън.

Джейн го обясни на Джордж, но той каза, че огньовете са прави като метални шишове.

А тези пламъци бяха Северното сияние, което децата бяха видели още от Форест Хил.

Земята беше доста равна и покрита с гладък, твърд сняг, който проблясваше като домашна торта със захарна глазура за рожден ден. Онези, които се купуват от магазина, не блестят така, защото при тях към пудрата захар се прибавя брашно.

— Все едно сънувам — каза Джейн.

А Джордж добави:

— Това е Северният полюс. Само си помисли каква олелия вдигат хората, когато заговорят за идването дотук, а беше наистина толкова лесно!

— Ще се осмеля да кажа, че доста хора са идвали — каза Джейн печално. — Разбирам, че важното е не да стигнеш дотук, а да се върнеш обратно. Може би никой никога няма да научи, че сме били тук, и червеношийките ще ни покрият с листа, и…

— Глупости! — отсече Джордж. — Тук няма никакви червеношийки и никакви листа. Това е просто Северният полюс и това е всичко, ние го намерихме и сега аз ще се опитам да се покатеря и да забия британското знаме на върха му — и носната ми кърпичка може да свърши работа, а ако това наистина е Северният полюс, джобният ми компас, който чичо Джеймс ми подари, ще започне да се върти в кръг. Така ще разбера, че това наистина е Северният полюс. Ела!

И така, Джейн тръгна с него и когато децата приближиха ясните, високи, красиви пламъци, видяха, че там има голям, странен на вид, пояс от лед, който обгръщаше полюса от всички страни — в по-плътните му участъци това беше прозрачен, гладък, блестящ лед в ярко, великолепно пруско синьо като при айсбергите, а в по-тънките участъци ледът беше в най-разнообразни копринени, бляскави, променливи нюанси като кристалния полилей в къщата на баба в Лондон.

— Много странна форма — озадачи се Джейн. — Това е почти като — и тя отстъпи крачка назад, за да огледа леда по-добре, — почти като дракон.

— Прилича повече на електрическите стълбове по бреговете на Темза — каза Джордж, който беше забелязал едно извито нещо, подобно на опашка, усукано около Северния полюс.

— О, Джордж! Това е дракон, виждам му крилата! Ами сега, какво ще правим?

Това наистина беше дракон — огромен, блестящ, крилат, люспест, с нокти и голяма уста — целият от лед. Той, изглежда, беше заспал, сгушен около дупката, където от центъра на Земята е излизала гореща пара, а когато на Земята беше настъпил студ, струята с пара се беше вледенила и се беше превърнала в Северния полюс. Вероятно драконът беше замръзнал в съня си и така се беше вкочанил, че не можеше да помръдне и си беше останал там. Макар че изглеждаше страховито, беше и много красив.

Джейн обясни това на Джордж, но той каза:

— О, не се безпокой, обмислям как да се покатеря на полюса и да пробвам компаса, без да събудя този звяр.

Драконът наистина беше красив в своето плътно, ярко пруско синьо и с отблясъците си, които бяха във всички цветове на дъгата. А Северният полюс, който в основата си беше стъпил върху студената спирала на замръзналия дракон, се издигаше право нагоре като стълб, изграден от огромен диамант, а от време на време се чуваше леко пукане, по всяка вероятност от студа. Този звук от пропукване беше единственото нещо, което нарушаваше необятната бяла тишина, сред която драконът лежеше като огромен скъпоценен камък, а пламъците край него се издигаха право нагоре като високите стъбла на лилии от магически сън.

И докато децата стояха и наблюдаваха най-великолепната гледка, която очите им бяха зървали някога, зад тях се чу шум от някаква суматоха и леко топуркане на стъпки, а от тъмнината иззад стълбовете от пламъци се появи тълпа от тичащи малки кафяви същества, които подскачаха, прекатурваха се, търкаляха се с главата напред, пълзяха на четири крака, а някои дори ходеха на ръце. Когато приближиха пламъците, те се хванаха за ръце и затанцуваха в кръг.

— Това са мечки — каза Джейн. — Сигурна съм в това. О, как бих искала да не бяхме идвали! Ботушите ми са толкова мокри.

Изведнъж кръгът се разпръсна, а в следващия момент стотици космати ръце се вкопчиха в Джордж и Джейн и децата се озоваха сред огромна, мека, пулсираща тълпа от малки дебели същества в кафяви кожени одежди, а бялата тишина изчезна напълно.

— Мечки ли? — извика писклив глас. — Ще ви се прииска да сме мечки, когато дойде ред да приключим с вас.

Това прозвуча толкова заплашително, че Джейн заплака. До този момент децата бяха видели само най-красиви и великолепни неща, а сега започнаха да съжаляват, че бяха направили нещо, които им бяха казали да не правят, и установиха, че разликата между „трева“ и „морава“ вече не изглежда толкова голяма, както им се струваше, докато бяха във Форест Хил.

Когато Джейн заплака, всички кафяви същества започнаха да отстъпват. Никой не плаче в арктическите области от страх да не бъде поразен от мразовития студ. Затова тези същества никога преди това не бяха виждали никого да плаче.

— Не плачи истински — прошепна й Джордж. — От студа ще получиш рани в очите. Прави се, че виеш, това ги плаши.

И така, Джейн престана да плаче истински и започна да вие — човек винаги прави това, когато започне да се преструва. Можете да опитате.

И тогава Джордж заговори много гръмогласно, за да може да надвика виенето на Джейн:

— И така, кой се страхува? Ние сме Джордж и Джейн, а вие кои сте?

— Ние сме тюленовите джуджета — казаха кафявите същества от тълпата, като извиваха косматите си тела напред-назад като сменящите си фигурки в окуляра на калейдоскопа. — Ние сме много ценни и скъпи, защото сме целите направени от най-качествената тюленова кожа.

— А за какво са тези огньове? — изрева Джордж, защото Джейн плачеше все по-силно и по-силно.

— Това са огньове — започнаха джуджетата, като дойдоха по-близо, — които кладем, за да разтопим дракона. Той в момента е замръзнал, така че спи, усукан около полюса, но когато го разтопим с нашите огньове, ще го разбудим, за да отиде да изяде целия свят, освен нас.

— А защо искате да направи това? — изкрещя Джордж.

— О, просто от проклетия — изреваха безгрижно джуджетата, сякаш казваха: „Просто за забавление“.

Джейн престана да плаче и им рече:

— Вие сте безсърдечни.

— Не, не сме — отрекоха джуджетата. — Нашите сърца са направени от най-фината тюленова кожа точно като малки тумбести чантички от тюленова кожа.

И те пристъпиха още една крачка напред. Бяха много дебели и закръглени. Телата им бяха като кожухче от тюленова кожа върху много набит човек, главите им бяха като маншони от тюленова кожа, а краката им — като боа от тюленова кожа, дланите и стъпалата им — като кожени портмонета за тютюн. А лицата им бяха като на тюлени и досущ като техните бяха покрити с тюленова кожа.

— Благодаря ви, че ни казахте — рече Джордж. — Приятна вечер! Продължавай да виеш, Джейн!

Но джуджетата дойдоха още една крачка по-близо, като си мърмореха и шепнеха нещо под носа. Тогава мърморенето престана и настъпи такава дълбока тишина, че Джейн не посмя да продължи с виенето. Много повече й беше харесала бялата тишина.

Най-главното джудже се приближи и каза:

— Какво носите на главите си?

Джордж настръхна, защото знаеше, че става въпрос за шапката на баща му от тюленова кожа.

Джуджето не дочака отговора му:

— Това е направено от един от нас! — изкрещя то. — Или от някой тюлен, наш клет роднина. Момченце, сега вече съдбата ти е решена!

Когато видяха злобните тюленови лица наоколо, Джордж и Джейн разбраха, че са обречени.

Джуджетата сграбчиха децата с косматите си ръце. Джордж риташе, но е толкова безполезно да се рита срещу тюленова кожа, а Джейн отново нададе вой, но джуджетата вече бяха свикнали с тези звуци. Те се покачиха върху дракона, обърнаха се с гръб към Северния полюс и пуснаха децата по ледения драконов гръбнак. Нямате си представа колко беше студено — това беше онзи студ, който ви кара да се чувствате мънички и крехки в дрехите си и ви кара да си мечтаете да имате двайсет пъти повече дрехи, за да се чувствате мънички и крехки в тях.

Тюленовите джуджета завързаха Джордж и Джейн за Северния полюс и понеже нямаха въжета, го направиха със снежни венци, които са много здрави, когато са направени по определен начин, преместиха огньовете по-близо и ги разпалиха още по-силно и казаха:

— Сега драконът ще се затопли, а когато се затопли, ще се събуди, а щом се събуди, ще бъде гладен, а щом е гладен, ще започне да яде, а първото нещо, което ще изяде, ще бъдете вие.

Малките островърхи многоцветни пламъчета лумнаха като стъблата на лилии във вълшебен сън, но топлината им не достигна до децата и те замръзваха все повече и повече.

— Няма да сме много приятни на вкус, когато драконът ни яде, и това е голяма утеха — каза Джордж. — Ще сме се вледенили дълго преди това.

Изведнъж се чу плясък на крила, дивата кокошка кацна върху главата на дракона и каза:

— Мога ли да помогна с нещо?

По това време децата така бяха замръзнали, ама толкова много се бяха вледенили, че бяха забравили всичко останало и не можеха да си кажат името. Така че дивата кокошка каза:

— Един момент. Толкова съм благодарна за възможността да покажа признателността си към вас заради вашето смело поведение по повод на фойерверките!

В следващия момент се разнесе тих плясък на крила и тогава над главите на децата бавно и меко започнаха да се сипят стотици и хиляди малки бели пухкави перца. Те се стелеха върху Джордж и Джейн като снежинки и като се наслагваха едно върху друго, образуваха все по-дебела покривка, така че в един момент децата се оказаха под купчина от бели пера и само лицата им личаха сред белотата.

— О, скъпа моя, добричка, мила дива кокошчице — извика Джейн притеснено, — но сега ти самата ще замръзнеш, след като ни даде всичките си прекрасни безценни пера!

Дивата кокошка се разсмя, а смехът й се понесе като ехо от хиляди подобни птичи гласове.

— Наистина ли си помисли, че всички тези пера идват от едни и същи птичи гърди? Ние тук сме хиляди и хиляди и всяка една от нас може да отдели снопче меки гръдни перца, за да помогне на две малки мили сърца да се стоплят!

Това каза дивата кокошка, която наистина имаше изящни маниери.

И така, децата се сгушиха под перата и се затоплиха, а когато тюленовите джуджета се опитаха да махнат перата, дивата кокошка и нейните приятелки се спускаха върху лицата им, като махаха с криле, кряскаха и ги отблъскваха. А както е известно, джуджетата са страхливи същества.

Драконът все още не помръдваше, но можеше всеки момент да се сгорещи достатъчно, за да се размърда. Сега, когато се стоплиха, Джордж и Джейн вече си възвърнаха способността да мислят и говорят. Те се опитаха да обяснят положението на дивата кокошка, но макар да беше много мила, тя не беше особено умна и само каза:

— Имате си топло гнездо и ние ще се погрижим никой да не ви го отнеме. Какво повече може да искате?

Тогава се чу ново, странно, отривисто пърхане на крилца, много по-фино от полъха от крилете на дивата кокошка. Джордж и Джейн викнаха в един глас:

— Внимавай да не си опърлиш крилцата в огъня!

Защото бяха съзрели белия арктически молец.

— Какво става? — попита молецът, като кацна на опашката на дракона.

Децата му разказаха.

— Тюленови джуджета значи? — каза арктическият молец. — Само почакайте!

И той полетя на зигзаг, избягвайки пламъците, после се върна, а след него долетяха толкова много молци, сякаш изведнъж някой беше дръпнал бяла завеса от крилца между децата и звездите.

И тогава гибелта изведнъж се стовари върху лошите тюленови джуджета.

Защото голямата завеса от лекокрила белота се разкъса и започна да пада така, както пада снегът, и покри тюленовите джуджета, а всяка снежинка от завесата беше жив, пърхащ, гладен арктически молец, който зарови лакомия си нос дълбоко в тюленовата кожа.

Възрастните ще ви кажат, че не молците, а децата на молците ядат кожа, но те само се опитват да ви заблудят. Когато не сте около тях, те казват: „Опасявам се, че молците са наяли хермелиновата ми наметка“, или: „Твоята клета леля Ема имаше чудесно самурено наметало, но то беше наядено от молци“. И сега наоколо имаше толкова много молци на едно място, колкото никога преди това светът не беше виждал, и всички те накацаха върху тюленовите джуджета.

Джуджетата не осъзнаха опасността до момента, в който вече беше твърде късно. Тогава те потърсиха камфор и колоцинт, лавандулово масло и жълт сапун, и боракс, понечиха да се снабдят с тези неща, но преди някое от тях да успее да се добере до аптеката, всичко приключи. Молците ядяха и ядяха, и ядяха, докато тюленовите джуджета, които всъщност не бяха нищо повече от тюленова кожа чак до празните си сърца, не бяха изгризани до последната искрица живот, започнаха да падат едно по едно върху снега и така настъпи краят им. И всичко около Северния полюс се покри с кафявите им кожи.

— О, благодаря ви, благодаря ви, скъпи арктически молци! — извика Джейн. — Вие сте толкова добри! Надявам се, че не сте се тъпкали само заради нас.

Милиони гласове на молци отговориха със смях, мек, колкото крилото на молец:

— Щяхме да сме най-клетото ято молци, ако от време на време не преяждахме, за да услужим на приятел.

И те всички отлетяха, и дивата кокошка отлетя, и тюленовите джуджета бяха мъртви, а огньовете бяха загаснали. Джордж и Джейн останаха сами в тъмнината заедно с дракона.

— О, Господи! — потръпна Джейн. — По-лошо не може и да бъде!

Всички приятели си отидоха и няма кой да ни помогне — въздъхна Джордж.

Изобщо не му минаваше през ума, че драконът можеше да им се притече на помощ, но на кое момче може да хрумне такава мисъл?

Ставаше все по-студено и по-студено, и децата трепереха от студ под покривката от птичи пера.

И когато стана толкова студено, че беше немислимо да стане още по-студено, без да се счупи термометърът, огньовете изведнъж изгаснаха. Тогава драконът разви опашката си от Северния полюс, протегна цялата си ледена снага върху снега и каза:

— Най-после! От тези огньове просто губех съзнание.

Истината беше, че тюленовите джуджета бяха правили обратното на онова, което беше правилно, за да събудят дракона. Той беше заледен от толкова дълго време, че цялото му тяло се беше превърнало в лед, а огньовете го караха да се чувства така, сякаш всеки миг ще се разтопи и ще издъхне.

Когато огньовете изгаснаха, той дойде на себе си и усети глад. Огледа се наоколо, за да открие нещо за ядене. Не забеляза Джордж и Джейн, защото те се бяха вкаменили от страх зад гърба му.

Той бавно се размърда и снежните венци, с които децата бяха завързани за Северния полюс, изведнъж се скъсаха и драконът запълзя на юг с Джейн и Джордж върху големия си люспест, леден, лъскав гръб. Естествено, драконът беше принуден да тръгне на юг, защото когато си на Северния полюс, няма накъде другаде да се върви. Докато се движеше, драконът издаваше оня звън и лекичко потракване, които издава кристалният полилей, когато го докосвате, макар че ви е абсолютно забранено да го правите. Има милиони начини да се тръгне на юг от Северния полюс, затова трябва да признаем, че Джордж и Джейн бяха големи късметлии, тъй като драконът пое по правилния път и изведнъж сложи тежкия си леден крак върху огромната пързалка. Той се спусна с бясна скорост между звездните лампи към Форест Хил и Кристалния дворец.

— Той ще ни отведе у дома — каза Джейн. — О, той е толкова добър дракон, много съм доволна!

Джордж също беше много доволен, макар че децата нямаха представа как ще ги посрещнат вкъщи, особено при положение че краката им бяха мокри и водеха със себе си странен дракон.

Движеха се много бързо, защото драконите могат с еднаква лекота както да се катерят, така и да слизат. Но дори и да ви кажа как точно правят това, няма да разберете, защото още сте на урока за делението с остатък, но ако искате да го научите, за да можете да се хвалите пред съучениците си, ще ви кажа. Това е така, защото драконите могат да си прехвърлят опашките в четвъртото измерение и да ги държат там, а когато успееш да го направиш, всичко останало е фасулска работа.

Драконът летеше с невероятна бързина, само се спря, за да погълне колекционера и спортиста, които се опитваха да се катерят нагоре по пързалката — напразни усилия, защото нямаха опашки, а и никога не бяха чували за четвъртото измерение.

Когато драконът стигна до края на пързалката, запълзя много бавно през тъмното поле отвъд ливадата, където беше запален огънят, до градината, съседна на съседната градина във Форест Хил.

Той се движеше все по-бавно и по-бавно, а когато стигна до ливадата с огъня, спря и понеже арктическата област не беше стигнала дотук, и понеже огънят беше много силен, драконът започна да се топи и топи, и топи, и преди децата да разберат какво прави, се оказаха седнали в огромна локва, ботушите им бяха ужасно мокри, а наоколо не беше останал и помен от дракон!

И така, те влязоха вкъщи.

Естествено, някои от възрастните веднага забелязаха, че ботушите на Джордж и Джейн бяха целите мокри и кални и че те и двамата бяха сядали на някакво много мокро място, така че веднага ги изпратиха да си легнат.

Без друго, времето им за лягане отдавна беше минало.

И сега, ако проявявате любознателност — а това съвсем не е хубаво за едно малко дете, което чете приказки — ще искате да узнаете как така, след като всички тюленови джуджета бяха убити и огньовете бяха изгасени, Северното сияние продължава да свети в студените нощи тъй ярко, както винаги?

Ами не знам! Не изпитвам голяма гордост да призная, че има неща, за които не зная нищо, а това е едно от тях. Едно обаче е сигурно — че който и да е запалил отново огньовете, това не са тюленовите джуджета. Всички те бяха изядени от молците, а онова, което е изядено от молци, не може да послужи за нищо, дори и за запалването на огън!