Едит Несбит
Книгата с драконите (7)

VII. Огненият дракон, или каменното и златното сърце

Малката бяла принцеса винаги се събуждаше в малкото си бяло легло в перлената сивота на утрото точно когато скорците започваха да пеят. Щом гората се събудеше, тя изтичваше нагоре по витото стълбище с малките си боси крачета, заставаше на върха на кулата в бялата си нощница и изпращаше въздушни целувки на слънцето, на дърветата и на спящия град, като казваше:

— Добро утро, прекрасен свят!

После изтичваше надолу по студените каменни стъпала, обличаше късата си пола, слагаше си шапката и престилката и започваше ежедневната си работа. Тя метеше стаите, приготвяше закуската, измиваше чиниите, излъскваше тиганите и правеше всичко това, защото беше истинска принцеса. Защото от всичките й придворни само един човек й остана предан — нейната стара бавачка, която беше живяла с нея в кулата през целия й живот. А сега бавачката беше вече стара и немощна, а принцесата не искаше да й позволява да работи повече, затова вършеше сама цялата домакинска работа, а бавачката стоеше неподвижно и шиеше, защото това беше истинска принцеса с кожа като мляко, коса с цвят на лен и златно сърце.

Името на принцесата беше Сабринета, а баба й се казваше Сабра, беше се омъжила за свети Джордж, след като беше убил дракона, и според закона цялата страна й принадлежеше — горите, които се простираха до планината, хълмовете, които се спускаха надолу към морето, обширните полета, засети с пшеница, царевица и ръж, маслиновите горички и лозята, както и самото градче с неговите кули и кулички, стръмни покриви и странни прозорци, сгушено в котловината между морето, царство на водовъртежите и планината, бяла от снега и с розови оттенъци при изгрев-слънце.

Но когато бащата и майката на принцесата умряха и оставиха на братовчед й да се грижи за кралството, докато тя порасне, той, понеже беше много зъл принц, й отне всичко, останалите хора го последваха и нищо от притежанията й не й остана, освен голямата драконоустойчива кула, която дядо й свети Джордж беше построил, а от всичките й слуги остана само добрата стара бавачка.

Тъкмо затова Сабринета беше първият човек от цялата страна, който зърна чудото.

Много рано, докато всички хора в градчето все още спяха дълбоко, тя изкачи стълбите на кулата и огледа полето наоколо. В единия му край имаше зелен изкоп, обрасъл с папрат и жив плет от розови храсти, а от там нататък започваше гората. И докато Сабринета стоеше и наблюдаваше от кулата, видя как живият плет потрепна и се усука и как нещо блестящо и лъскаво се измъкна от него, стигна до изкопа, обрасъл с папрат, а после се върна обратно. То се появи само за минута, но принцесата успя да го разгледа доста добре и си каза: „Божичко, какво любопитно, блестящо, лъскаво същество! Ако беше по-голямо и ако не знаех, че от доста време не съществуват приказни чудовища, щях почти да си помисля, че това е дракон“. Съществото, каквото и да беше то, доста приличаше на дракон, но беше много малко и напомняше на гущер, само че голям гущер. Беше с големината на килимче пред камината.

— Щеше да бъде по-добре, ако това същество не се беше върнало така бързо обратно в гората — каза си Сабринета. — Естествено мен нищо не ме заплашва в моята драконоустойчива кула, но ако това наистина е дракон, а той е достатъчно голям, за да яде хора, ще бъде много опасно, защото днес е първи май и децата отиват да берат цветя в гората.

Когато Сабринета приключи с домашните си задължения (тя не оставяше и прашинка непочистена и в най-тъмното ъгълче на витата стълба), облече своята млечнобяла копринена рокля с избродирани лунни маргаритки и отново се изкачи на върха на кулата.

Много деца бяха наизлезли сред полето и отиваха да берат глог, а глъчката от смеха и песните им достигаше до върха на кулата.

— Много се надявам това да не е дракон — каза си Сабринета.

Децата вървяха на малки групи от по две, три или на големи от по десетина, двайсетина и червеното, синьото, жълтото и бялото на техните дрешки се открояваше сред зеленото поле.

— Прилича на зелена копринена мантия, обшита с цветя — каза си принцесата и се усмихна.

Тогава на двойки и тройки, на десетици и двайсетици децата започнаха да потъват в гората, докато мантията се изчисти от пъстротата и отново стана съвсем зелена.

— Цялата бродерия изчезна! — въздъхна принцесата.

Слънцето блестеше сред синевата на небето, полето беше яркозелено и всички цветя искряха с цветовете си, защото беше Празникът на пролетта.

Тогава изведнъж един облак затъмни слънцето, писъци отдалеч прорязаха тишината и една многоцветна вълна от червено, синьо, жълто и бяло се спусна като порой от гората към полето — това бяха децата, които пищяха, докато тичаха. Звукът от гласовете им достигаше до принцесата на кулата и тя чу думите им сред виковете, които й се сториха като мъниста, нанизани на остри игли.

— Драконът, драконът, драконът! Отворете портите! Драконът идва! Огненият дракон!

И децата се спуснаха през полето, и влетяха през портите на града, принцесата чу как вратите се захлопват и децата вече не се виждаха, а от другата страна на полето се чуваше пращенето на смазаните розови храсти на живия плет и как нещо много голямо, лъскаво и ужасно затъпка папратите в рова, а след това потъна отново в мрака на горските дебри.

Принцесата слезе от върха на кулата и каза на бавачката какво е видяла, а тя веднага заключи голямата порта на кулата и сложи ключа в джоба си.

— Остави ги да се грижат за себе си — каза тя, когато принцесата помоли за разрешение да отиде да помогне на децата. — Моята работа е да се грижа за теб, скъпоценна моя, и аз ще го направя. Колкото и да съм стара, все още мога да превъртя един ключ.

И така, Сабринета отново се качи на върха на кулата и започваше да рони сълзи всеки път, когато си помислеше за децата и огнения дракон. Защото естествено знаеше, че градските порти не бяха драконоустойчиви и че драконът можеше да влезе в града, когато си поиска.

Децата изтичаха право в двореца, където принцът размахваше ловджийския си камшик в кучкарника, и му казаха какво се е случило.

— Чудесен спорт — каза принцът и заповяда да му приготвят веднага глутницата с хипопотами.

Той имаше обичая да ходи на лов за едър дивеч с хипопотами и хората може би нямаше да имат нищо против, ако не обичаше да се перчи из улиците на града със своето стадо, което квичеше и подскачаше по петите му. Когато това се случваше, зарзаватчията, подредил сергията си на пазара, винаги горчиво съжаляваше, а продавачът на глинени съдове, който разполагаше стоката си на тротоара, беше разоряван всеки път, когато принцът решаваше да се изфука със своята необичайна ловджийска глутница.

Принцът излезе от града, а хипопотамите му се понесоха след него, препускайки в тръс. Когато чуха звука от неговия рог и шума от глутницата му, хората се изпокриха по къщите си възможно най-бързо. Кавалкадата премина през градските порти и се спусна през полето на лов за дракона. Малцина сред вас са виждали глутница от хипопотами в пълния й блясък, за да могат да си представят какво представлява този тип лов. Първо на първо, хипопотамите не лаят като кучета. Те грухтят като прасета, а грухтенето им е много силно и свирепо. Освен това естествено никой не очаква от хипопотамите да прескачат. Те просто прегазват живия плет и изпотъпкват нивите със засято зърно и така създават големи грижи на фермерите. Всички хипопотами имаха нашийници, на които бяха написани имената и адресите им, но когато фермерите изпращаха жалбите си в двореца заради пораженията по нивите им, принцът им казваше, че точно така им се пада, задето са оставили нивите си да се пречкат в краката на хората, и не им плащаше и пукната пара.

Затова сега, когато той и глутницата му излязоха от градските порти, няколко души прошепнаха:

— Дано драконът да го изяде… — което, не ще и дума, беше много лошо от тяхна страна, но пък и той беше толкова противен.

Принцът и глутницата му дириха дракона из полето, после из гората, направо я претърсиха, но не можаха да подушат и следа от дракона. Той явно беше срамежлив и не искаше да се покаже.

Но точно когато принцът вече беше започнал да мисли, че дракон изобщо не съществува и цялата паника е безпочвена, любимият му стар хипопотам изгрухтя. Принцът наду рога и извика:

— Внимание! Ослушайте се! Напред в галоп!

И цялата глутница се понесе към котловината, откъдето започваше гората. Точно там в целия си блясък беше застанал драконът с големината на шлеп, оголил блестящи зъби, нажежен като пещ и бълващ огън.

— Ловът започва! — изкрещя принцът.

И ловът наистина беше започнал за… дракона. Вместо да се държи като плячка и да хукне да бяга, той се понесе право към глутницата и принцът, яхнал своя слон, преживя мигове на покруса, когато видя как неговата скъпоценна глутница беше погълната за нула време, хипопотам след хипопотам, от дракона, който бяха дошли да убият. Драконът излапа хипопотамите точно както едно куче излапва парче месо. Това беше шокираща гледка. От цялата глутница, излязла на лов така весело под звуците на ловджийския рог, дори едно бебе хипопотамче не беше останало, а драконът вече се оглеждаше трескаво наоколо, за да види дали не е забравил нещо.

Принцът слезе бързо от слона и изтича към най-гъстата част от гората. Той се надяваше, че драконът няма да може да се провре през храстите, понеже те бяха много нагъсто и бяха много жилави. Запълзя по колене по възможно най-недостойния за един принц начин и накрая, като откри една хралупа, се мушна в нея. Гората беше много тиха, не се чуваше пукот на клони и не се усещаше мирис на дим, затова принцът беше сравнително спокоен. Той пресуши сребърната си бутилка за лов, която висеше от рамото му, и се излегна в хралупата. Не пророни и сълза за своята клета опитомена глутница от хипопотами, които бяха яли от ръката му и го бяха следвали вярно във всичките му ловни удоволствия през всичките тези години. Защото той не беше истински принц, кожата на лицето му беше като кожа на ръкавица, косата му стърчеше като четка за почистване на комини, а сърцето му беше от камък. Не отрони и сълза, а просто заспа.

Когато се събуди, вече се беше стъмнило. Той изпълзя от хралупата и потърка очи. Гората наоколо беше потънала в тъмнина, но от долчинката наблизо се носеше червено сияние. То идваше от огън, накладен от съчки, край него седеше младеж, целият в дрипи, с дълга руса коса, а наоколо лежаха спящи същества и дишаха тежко.

— Кой си ти? — попита го принцът.

— Аз съм Елфин, свинарят — отговори дрипавият младеж. — А ти кой си?

— Аз съм Отегчителния, принцът — отговори принцът.

— А какво правиш извън двореца по това време на нощта? — попита свинарят.

— Бях излязъл на лов — отговори му той.

Свинарят се засмя:

— О, значи това си бил ти? Добър лов, няма що. Прасетата ми и аз наблюдавахме всичко.

Всички заспали същества изсумтяха и изхъркаха и принцът изведнъж осъзна, че това бяха прасета. Разпозна ги по маниерите.

— Ако знаеше онова, което знам аз — продължи Елфин, — щеше да спасиш твоята глутница.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Отегчителния.

— Това е заради дракона — отговори Елфин. — Ти тръгна на лов в неподходящо време — през деня, а на лов за дракони трябва да се ходи през нощта.

— А, не, благодаря — рече принцът, като потръпна. — Ловът през деня е съвсем подходящ според мен, а ти си само един прост пазач на прасета.

— Ами хубаво — отговори Елфин. — Прави, каквото искаш, но утре драконът ще дойде и ще те преследва, и мен няма да ме е грижа за теб, глупави принце.

— Ти си много арогантен — каза Отегчителния.

— Не, само съм откровен — отговори Елфин.

— Добре, тогава ми кажи истината. Какво искаше да кажеш с това, че ако съм знаел, колкото теб, съм щял да спася моите хипопотами?

— Ти не говориш много добре английски — каза Елфин, — но добре, ще ти кажа, а ти какво ще ми дадеш в замяна?

— Ако ми кажеш какво? — попита отегчителният принц.

— Онова, което искаш да знаеш.

— Аз не искам да знам нищо — рече принцът на име Отегчителен.

— Тогава ти си дори по-глупав, отколкото мислех — усмихна се подигравателно Елфин. — Не искаш ли да научиш как да се справиш с дракона, преди той да се е справил с теб?

— Да, това би било добре — призна принцът.

— Добре, аз не се отличавам с голямо търпение — обясни Елфин, — а този път ми остана съвсем малко от него. Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?

— Половината от кралството — отговори принцът — и ръката на братовчедка ми.

— Дадено — съгласи се свинарят. — Ето какво трябва да знаеш — драконът се смалява през нощта! Той спи в корените на това дърво. Използвам го да си запаля огъня.

И наистина под дървото върху гнездо от обгорял мъх лежеше драконът. Беше с дължината на човешки пръст.

— Как мога да го убия? — попита принцът.

— Не знам дали можеш да го убиеш — отговори Елфин, — но можеш да си го отнесеш, ако носиш нещо, в което да го сложиш. Тази бутилка например може да свърши работа.

И така, те двамата успяха с една съчка, като си опариха малко пръстите, да напъхат дракона в сребърната бутилка за лов и принцът завинти здраво капачката.

— Сега, след като го хвана — продължи Елфин, — нека го отнесем в двореца и да сложим Соломонов печат на отвора на бутилката. След това драконът ще бъде абсолютно безопасен. Хайде да тръгваме, утре ще разделим царството и аз ще получа малко пари, за да си купя хубави дрехи и да отида да ухажвам принцесата.

Но злият принц можеше само да дава обещания, но не и да ги изпълнява.

— Какви ги приказваш? — каза той. — Аз намерих дракона и аз го затворих в бутилката. Не съм казвал и дума за ухажване и царство. Ако кажеш, че съм го направил, ще ти отрежа главата веднага.

И той измъкна сабята си от ножницата.

— Добре тогава — Елфин повдигна рамене. — Аз така или иначе съм по-богат.

— Какво искаш да кажеш? — запелтечи принцът.

— Ами да, ти имаш само едно царство и един дракон, а аз имам чисти ръце и седемдесет и пет чудесни черни прасета.

И така, Елфин отново седна край огъня, а принцът си отиде у дома и каза на членовете на парламента колко находчивост и смелост е проявил, и макар да ги събуди, за да им го каже, те не бяха ядосани, а вместо това рекоха:

— Разбира се, че си находчив и смел.

Защото те знаеха много добре как постъпва принцът с хората, които не му бяха симпатични.

Тогава министър-председателят тържествено сложи Соломоновия печат върху гърлото на бутилката и тя беше поставена в държавната съкровищница, която беше най-здравата сграда в града, облицована беше с мед, а стените й бяха дебели като моста Ватерло над Темза.

Бутилката беше поставена между торбите със злато и младшият секретар на младшия писар на министъра на финансите беше назначен да бди по цяла нощ, за да не се случи нещо непредвидено. Младшият секретар никога не беше виждал дракон, освен това той не вярваше, че и принцът е срещал някога дракон. Принцът не беше човек, на когото можеш да се довериш, и беше съвсем в нрава му да донесе у дома бутилка, пълна с нищо и да заяви, че в нея има дракон. Затова младшият секретар нямаше нищо против да го оставят да пази през нощта. Дадоха му ключа и когато всички в града си легнаха в леглата, той пусна в съкровищницата някои младши секретари от други министерства и те си организираха забавна игра на криеница сред торбите със злато, играха на топчета с диаманти, рубини и перли от големите сандъци от слонова кост.

Те много се забавляваха, но постепенно обкованата с мед съкровищница започна да се загрява и изведнъж младшият секретар се провикна:

— Погледнете бутилката!

Бутилката, запечатана със Соломоновия кръст, се беше издула и беше три пъти по-голяма от обичайното, и беше почти червена от топлина, въздухът ставаше все по-горещ, а бутилката — все по-голяма и по-голяма, докато всички секретари стигнаха единодушно до извода, че мястото е твърде горещо за тях, и си излязоха, като се блъскаха един в друг в бързината, и тъкмо когато последният успя да излезе и да заключи вратата след себе си, бутилката се пръсна и от нея излезе драконът, целият в огън, който продължаваше да се издува с всяка изминала минута и да яде торби със злато и да хруска перлите, диамантите и рубините, сякаш бяха от захар.

Докато дойде време за закуска, той беше погълнал цялата съкровищница на принца и когато принцът се появи по улицата към единайсет, срещу него от разбитата врата на хазната се зададе драконът, от чиято челюст все още капеше разтопено злато. Тогава принцът се обърна кръгом и хукна да бяга, колкото го държаха краката. И докато бягаше към драконоустойчивата кула, малката бяла принцеса го видя, хукна надолу по стълбите на кулата и отвори вратата, за да го пусне, и тръшна вратата под носа на огнения дракон, който седна пред вратата и заскимтя жално, защото естествено много му се искаше да излапа принца.

Принцесата отведе принца на име Отегчителен до най-хубавата стая, сложи покривка на масата и нареди сметана, яйца, бяло грозде и мед, хляб, както и още много други неща, жълти и бели на цвят и чудесни на вкус, и го обслужваше така внимателно и любезно, както би го правила за всеки, който не е така зъл като лошия принц, който й беше отнел царството и си го беше запазил за себе си, и тя го направи, защото беше истинска принцеса и имаше сърце от злато.

След като се нахрани и си пийна, принцът помоли принцесата да му покаже как се отключва и заключва вратата. Гувернантката беше заспала, затова нямаше никой, който да предупреди принцесата да не го прави, и затова тя направи онова, което принцът я беше помолил.

— Ключът се завърта така — каза принцесата — и вратата се заключва. Но ако го завъртиш девет пъти в обратната посока, вратата ще се отвори.

Така и стана. В мига, в който вратата се отвори, принцът избута бялата принцеса навън точно както я беше избутал от царството й, и хлопна вратата. Защото искаше да запази кулата само за себе си. И така, принцесата остана на улицата, а отсреща седеше хленчещият дракон, но той не се опита да я изяде, защото — макар че старата гувернантка не го знаеше — драконите не могат да ядат бели принцеси със сърца от злато.

Принцесата не можеше да върви из улиците на града в своите млечнобели копринени одежди с избродирани маргаритки и без шапка и ръкавици, затова тя тръгна в обратната посока към гората. Тя никога преди това не беше излизала от кулата и меката трева под ходилата й се стори като истински рай.

Тя се затича направо към най-гъстата част от гората, защото не знаеше от какво е направено сърцето й и се страхуваше от дракона, и там, в долчинката, се натъкна на Елфин и неговите седемдесет и пет чудесни прасета. Той свиреше на флейта, а прасетата танцуваха весело край него на задните си крака.

— О, моля те, помогни ми! Толкова ме е страх! — примоли му се принцесата.

— Ще ти помогна — обеща Елфин и я прегърна. — Сега си в безопасност. От какво се страхуваш?

— От дракона — отговори тя.

— Значи той е успял да излезе от сребърната бутилка — рече Елфин. — Надявам се да е изял принца.

— Не, не го е изял — каза Сабринета. — Но защо искаш да го изяде?

Тогава свинарят й разказа за подлия номер, който му беше скроил принцът.

— Той ми обеща половината от царството си и ръката на братовчедката си, принцесата — каза Елфин.

— О, Господи, какъв срам! — възкликна Сабринета, като се опита да се освободи от обятията му. — Как е посмял да направи това!

— Какво има? — попита той, като я прегърна още по-здраво. — Това беше срамна постъпка или поне аз си помислих така. Но сега той може да задържи царството си, цяло или наполовина, ако аз мога да запазя онова, което имам.

— И какво е то?

— Как какво — ти, моя прекрасна, скъпа девойко! — каза Елфин. — Колкото до принцесата, неговата братовчедка, извинявай, скъпоценна моя, но когато я поисках, още не бях видял истинска принцеса, единствената принцеса, моята принцеса.

— За мен ли говориш? — попита Сабринета.

— Че за кого другиго — отговори той.

— Да, но преди пет минути ти не ме познаваше.

— Преди пет минути аз бях свинар, а сега, когато те държа в ръцете си, вече съм принц, макар че ще трябва да се грижа за прасетата до края на живота си.

— Но ти не си ме попитал — каза принцесата.

— Ти ме помоли да се грижа за теб — отговори Елфин — и аз ще го правя през целия си живот.

И така, това беше решено и те започнаха да си говорят за наистина важни неща като дракона и принца и през цялото време Елфин не знаеше, че това е принцесата, но знаеше, че тя има златно сърце, и той й го повтори много пъти.

— Сега разбирам каква ни беше грешката — че нямахме драконоустойчива бутилка — каза Елфин.

— О, това ли било? — възкликна принцесата. — Мога веднага да ти донеса една, защото всичко в моята кула е драконоустойчиво. Трябва да измислим нещо, за да напъхаме дракона в нея и да спасим малките деца.

И така, тя се запъти обратно към кулата, за да вземе бутилка, като отказа на Елфин да я придружи.

— Ако онова, което казваш, е истина — рече тя, — ако си сигурен, че имам сърце от злато и че драконът не може да ми стори нищо, няма смисъл да идваш, пък и някой трябва да остане при прасетата.

Елфин беше напълно сигурен, че сърцето й е златно, и я остави да тръгне сама.

Вратата на кулата й беше отворена. Драконът беше изчаквал търпеливо и когато принцът открехна вратата само за миг (за да пусне писмо в пощенската кутия до министър-председателя, в което заповядваше на правителството да изпрати пожарната команда, за да се справи с огнения дракон), го сграбчи и го изяде. Тогава драконът се отправи обратно към гората, за да прекара нощта, защото наближаваше времето, в което щеше да се смали.

Сабринета влезе в кулата, целуна гувернантката, наля й чаша чай, обясни й какво се беше случило и какво предстоеше да се случи, и че имаше сърце от злато, затова драконът не я беше изял, и гувернантката, като се увери, че принцесата е в безопасност, я целуна и я пусна да тръгне.

Тя взе драконоустойчивата бутилка, направена от месинг, и отново изтича в гората, в долчинката, където беше Елфин с неговите лъскави черни прасета и я очакваше.

— Мислех, че никога няма да се върнеш — каза й той. — Стори ми се, че те няма поне година.

Принцесата седна до него сред прасетата и те си държаха ръцете, докато се стъмни, тогава драконът, който се смаляваше с всяка изминала секунда, допълзя до мъха, опърли го и се сгуши в корените на дървото.

— А сега ти дръж бутилката — рече й Елфин.

И той побутна дракона с една пръчка, докато той пропълзя в драконоустойчивата бутилка. Но бутилката нямаше запушалка.

— Няма значение — рече Елфин. — Ще си пъхна пръста вместо запушалка.

— Не, остави на мен — предложи принцесата.

Естествено Елфин не й позволи да го направи. Той вмъкна пръста си в гърлото на бутилката, а принцесата викна:

— Морето, морето! Тичай към скалите!

И те двамата се затичаха към морето, а след тях в дълга черна редица неотлъчно запрепускаха седемдесет и петте прасета.

Бутилката в ръцете на Елфин се нажежаваше все повече и повече, защото драконът в нея постоянно издишваше огън и дим с цялата си мощ, но Елфин не пусна бутилката до мига, в който доближиха ръба на скалите, а под тях се простря тъмносиньото море и водовъртежите се завихриха в краката им.

Елфин вдигна бутилката високо над главата си и я запокити между звездите и морето, а тя се приземи точно в средата на водовъртежа.

— Ние спасихме страната — каза принцесата. — Ти спаси дечицата. Подай ми ръцете си.

— Не мога — обясни Елфин. — Никога повече няма да мога да държа ръцете ти. Моите обгоряха.

И те наистина бяха обгорели и покрити с черни сажди. Принцесата ги целуна и зарони сълзи над тях, и започна да къса парчета от снежнобялата си копринена дреха, за да ги превърже, и двамата се върнаха в кулата, и разказаха всичко на гувернантката. А прасетата стояха отвън и чакаха.

— Той е най-смелият мъж на света — каза Сабринета. — Той спаси страната и малките деца, но ръцете му, неговите клети, скъпи, драгоценни ръце!

В този момент вратата се отвори и в кулата влезе най-старото от всички седемдесет и пет прасета. То приближи до Елфин и започна да се отърква о него с любвеобилно грухтене.

— Погледни милото животно — каза гувернантката, като изтри една сълза. — То разбира какво се е случило!

Сабринета започна да го гали, защото Елфин нямаше ръце, с които да отвърне на милия жест на животното или да прави каквото и да е друго.

— Единственият лек срещу изгаряне от дракон — започна да обяснява старата гувернантка — е свинската лой, а това вярно създание го знае и…

— Няма да позволя това за нищо на света — извика Елфин и погали прасето, доколкото успя, с лакът.

— Няма ли друг лек? — попита принцесата.

Тогава още едно прасе подаде нос от вратата, после още едно и още едно, докато цялата стая се изпълни с прасета, една нарастваща маса от окръглени черни животни, които правеха опити да се доберат до Елфин, грухтящи тихо на езика на истинската привързаност.

— Има още един лек — каза гувернантката, а като се загледа в животните, рече: — Скъпите, любвеобилни същества — те всички искат да умрат за теб.

— Какъв е другият лек? — попита Сабринета нетърпеливо.

— Ако човек е обгорен от дракон — започна гувернантката — и известен брой хора са готови да умрат за него, достатъчно е всеки от тях да целуне раната и да пожелае оздравяването й от цялата дълбочина на любящото си сърце.

— А каква е бройката? Бързо ми кажи бройката! — извика Сабринета.

— Седемдесет и седем — отговори гувернантката.

— Имаме само седемдесет и пет прасета — рече принцесата, а с мен ставаме седемдесет и шест.

— Трябва да са седемдесет и седем, а и аз наистина не мога да умра за свинаря, така че нищо не може да се направи — каза гувернантката тъжно. — Трябва да имаме ръце от корк.

— Чувал съм за седемдесет и седемте обични хора — каза Елфин, — но никога не съм мислил, че моите скъпи прасета ме обичат толкова, както и ти, скъпа моя — и това го прави още по-невъзможно. Защото има още едно заклинание, с което може да се излекуват рани от изгаряне от дракон, но аз по-скоро бих предпочел целият да се превърна на въглен, отколкото да се оженя за някоя друга, освен за теб, моя скъпа красавице.

— Но защо? За кого трябва да се ожениш, за да излекуваш раните си, причинени от дракона? — попита Сабринета.

— За принцеса. Точно така свети Джордж е излекувал раните си.

— Я виж ти! Колко интересно! — рече гувернантката. — Никога не съм чувала за тоя лек, макар че съм толкова стара.

А Сабринета се хвърли на врата на Елфин и така се притисна, сякаш никога нямаше да се откъсне от него.

— Тогава всичко е наред, мой скъпи, смели, скъпоценни Елфин! — развика се тя. — Защото аз съм принцеса, а ти ще бъдеш моят принц. Тръгваме, гувернантке, сложи си бързо бонето. Веднага отиваме да се венчаем.

И така, Сабринета и свинарят тръгнаха, а след тях потеглиха прасетата, които се движеха две по две в тържествена черна процесия. В момента, в който се ожениха, ръцете на Елфин веднага оздравяха, а хората, които се бяха изморили от отегчителния принц и неговите хипопотами, поздравиха Сабринета и нейния съпруг като законни владетели на царството.

На следващата сутрин принцът и принцесата отидоха до морето, за да проверят дали драконът не е изхвърлен на брега. Не видяха нищо, но когато се загледаха във водовъртежа, видяха облак от пара, а рибарите разказаха, че водата на километри наоколо е толкова топла, че да се обръснеш! И понеже водата е гореща и до днес, можем да сме напълно сигурни, че свирепият нрав на този дракон е бил толкова упорит, че цялата вода на всички морета не е в състояние да го охлади. Водовъртежът е твърде мощен, за да може да се измъкне от него, и той е обречен да кръжи завинаги във водите му, но поне върши малко полезна работа, като загрява водата, за да могат рибарите да се обръснат.

Принцът и принцесата управляват мъдро страната. Гувернантката живее с тях и не се занимава с нищо друго, освен с фино везмо, при това само по нейно желание. Принцът не отглежда хипопотами, в резултат на което е много популярен. Седемдесет и петте прасета живеят в кочина от бял мрамор с месингови чукала по вратите, а на табелките по тях пише „Прасета“. Те се къпят по два пъти на ден, като се търкат с пемза и ползват сапун с аромат на виолетки, така че никой няма нищо против да съпровождат принца, когато пътува в чужбина, защото се държат много възпитано, винаги ходят по определените за пешеходци места и спазват указанията да не газят тревата. Принцесата ги храни всеки ден със собствената си ръка, а с първия указ, който издаде след качването си на трона, постанови под страх от смъртно наказание изразът „свинско месо“ да не бъде произнасян никога и да бъде зачеркнат от всички речници.