Саманта Йънг
Всяко малко нещо (5)

5.
Бейли

На моменти ми се искаше да не бях така пристрастена към кафето на Еймъри. Тогава нямаше точно днес от всички възможни дни да се натъкна на Вон и чаровния му баща Лиъм Тримейн. Но пък от друга страна любопитството, което проявявах към Вон, беше възбудено от срещата с баща му.

Обикновено вземах по чаша от кафето на Еймъри за мен и Джесика и го оставях в кабинета й по път обратно към хотела. И на двете ни беше нужно да си изгълтаме кафето, преди да започнем да комуникираме с прекалено много хора. Кафето помагаше на работата ми в хотелиерския бизнес. Също така караше споменът от противния сблъсък с Том сутринта да изглежда по-поносим, а и през последните няколко месеца постепенно кафенето на Еймъри се беше превърнало в любимото ми място за убиване на малко време. Смесицата от боядисана в бяло мебелировка и лампи „Тифани“ на фона на изпъкващите облицовани с плочки стени искрено ме привличаше. Допадаше ми уютната непреднамереност и на Еймъри тя й се отдаваше със стил. А да не споменавам колко обичах да прекарам цял зимен следобед в мързелуване пред камината в книжарницата.

Преди Джесика да се появи в Хартуел предишното лято, изобщо не познавах Еймъри Сондърс така добре. Знаех единствено, че е ефирна млада красавица с тежка форма на свян. Обикновено ме биваше да измъквам хората от черупката им, но май донякъде безочливият ми маниер на действие идваше в повече на Еймъри. Успокоителното присъствие на Джесика стори чудеса за младата жена и именно тя успя да я накара да се отвори. Е… Да се отвори за Джес, мен и приятелката ни Далия.

Все така не успяваше да сглоби повече от едно изречение около непознати или мъже.

Бях се привързала към дарителката ми на кафе и проявявах сериозно любопитство спрямо нея. Това важеше още от появата й в Хартуел преди осем години. Просто любопитството се беше увеличило правопропорционално със сприятеляването ми с нея. Знаехме малко за живота й преди Хартуел — не говореше за това и Джесика беше настояла пред мен да не я притискам. Така че не го правех.

Всичко, което знаехме, беше, че е наследила фирмата на баба си и вероятно благодарение на това беше имала възможност да купи имот на дъсчената алея. Не знаехме точно за каква фирма ставаше дума или откъде бяха родом тя и тази мистериозна баба. Абсолютно нищо. Кръгла нула.

Приятелката ми едва смогваше да изрече две думи пред мъж, но изглеждаше заинтригувана от любовния ми живот. Както и от този на Джес и Купър.

Можех да разбера интереса й към тях. След запознанството им предишното лято бяха изградили прелестна и страстна връзка, за която дори аз завиждах.

Бяха доказали, че легендата за дъсчената еспланада на Хартуел е вярна.

Легендата се беше зародила в моето семейство — рода основател. През 1909 година Илайза, сестрата на моята прабаба, била истинска любимка на Хартуел. Фамилията ни притежавала състояние и власт и като най-голяма от Илайза се очаквало да се омъжи подобаващо. Вместо това пътят й някак се пресякъл със стоманолеяр от компания за железопътно строителство, намираща се в околностите на града. Смятало се, че Джонас Келърман стои по-ниско от Илайза и следователно бил приет за мошеник. Семейството се помъчило да убеди Илайза, че той я използва, за да се добере до състоянието й.

Но Илайза не им повярвала и двамата с Джонас кроели планове да се оженят тайно. Баща й, моят прапрадядо, научил за плановете им и заплашил да навреди на Келърман, ако Илайза не се омъжи за избрания от него. С цел да предпази Джонас, тя се съгласила да се омъжи за сина на заможен бизнесмен от Пенсилвания. Но напълно съсипана, Илайза се измъкнала от дома си късно вечерта преди сватбата и отишла на плажа. Влязла право в океана. По случайност Джонас давел мъката си на дъсчената алея заедно с приятели и зърнал Илайза. Втурнал се надолу, за да я спаси и според твърденията на приятели достигнал до нея. Но океанът ги отнесъл и повече никой не ги видял.

С годините хората бяха развили силна вяра в легендата, че саможертвата на Джонас и чистотата на любовта им е породила магия. Също и защото местните, които се влюбеха на алеята, оставаха заедно завинаги. Близо до естрадата имаше окачена месингова плоча, разказваща легендата за туристите. Пишеше, че ако минат по дъсчената еспланада и са истински влюбени, любовта им ще живее вечно. Колкото до моя прапрадядо, той направил няколко лоши инвестиции и изгубил цялото си богатство. Хората вярваха, че семейство Хартуел са били наказани заради случилото се с Илайза.

Когато моите родители решиха да се пенсионират, продадоха каквото им беше останало в Хартуел, с изключение на хотела. Баща ми ръководеше малка агенция за недвижими имоти и управление на собствеността, а ние с майка ми се занимавахме с хотела. Продадоха агенцията на Иън Девлин, а хотела дадоха на мен, брат ми и сестра ми. Брат ми Чарли работеше като финансов съветник във Вирджиния, а сестра ми Ванеса беше немирна и жадна за пари птичка, която кръстосваше Европа в преследване на поредния богат мъж.

Никой от двама им не желаеше да ми помага в управлението на хотела, така че чувствах „Хартс Ин“ като изцяло мой.

Чувствах потребност да предпазвам него, дъсчената алея и хората тук. Честно казано, именно заради това се породи тази враждебност между нас с Вон. Когато се появи, си въобразявах, че предпазвам всички от него.

Разбрах грешката си, но тонът на нашите взаимоотношения вече беше установен.

— Струва ми се, че е възможно да си падам по бащата на Тримейн — изстрелях пет секунди, след като човекът беше прекрачил прага.

Еймъри се изсмя.

— Терминът „сребърна лисица“^[1] е въведен специално за него.

— Какво е станало там? — вирнах ядосано ръце.

— Какво имаш предвид?

— Ами, няма спор, че Тримейн е произлязъл от него. — Вон беше младото копие на баща си. — Обаче как така мъж като Лиъм се е оказал със син като Вон?

Еймъри скръсти развеселено ръце пред гърдите си.

— Не може да се каже, че познаваш баща му. Прекара десет минути с него.

— И през това време установих, че е далеч по-земен от сина си. А и човек би решил, че ще предаде чара си на единственото си дете.

— За мен Вон е чаровен.

Помъчих се да не допусна думите й да ме жегнат, обаче не се получи.

— Разбира се, че за теб е чаровен. Ти произлизаш от семейство с пари. От неговите хора си.

— Не мисля…

— Може би е от майка му — заразмишлявах, осъзнала, че не знаех нищо, освен онова, което знаеха всички — беше хотелиер от Манхатън, а баща му беше собственик на международна фирма за недвижими имоти и строителство. Потайният мръсник не разгласяваше нищо повече. А аз бях над това да ровя за някого в „Гугъл“. Добре де. Не бях над това да ровя за някого в „Гугъл“, но бях над това да търся информация за човек с толкова ниско мнение за мен.

— Кое може би е от майка му?

— Може би тя е някоя ледена скумрия.

Еймъри ме изгледа някак странно.

— Защо говориш в сегашно време? Майката на Вон е починала, като е бил съвсем малък.

Изпитах шок, както и чувство на вина задето наричах ледена скумрия една мъртва жена.

— Не го знаех. Боже. Това е ужасно. Ти откъде знаеш? — помъчих се да не се вкисвам, че Еймъри знае нещо за Вон, което аз не знаех.

Все пак не бяхме гимназистки.

Въпреки че Вон ме караше да се чувствам, все едно бях точно такава.

— От баба ми. Тя четеше всеотдайно нюйоркските и бостънските светски хроники.

— Някой друг знае ли за майка му? — Или аз бях единствената безчувствена идиотка, която не го знаеше?

— Всъщност не съм сигурна. Сега като се замисля, никой никога не го е споменавал.

— Какво друго ти е известно за него?

— Не много. Когато баба ми почина, си отидоха и дните, в които слушах да ми чете от светските страници. Баба умря, когато Вон е бил малко над двайсет и поне дотогава постоянно го спрягаха по страниците на вестниците за това че на всяко събитие води различна жена.

Защо ли не съм изненадана, помислих си, без да ме вълнуват слуховете, че всеки уикенд хотелската стая на Вон е посещавана от различна жена.

Както изглеждаше, нещата не се бяха променили особено. И тогава е бил играч, и сега беше такъв.

Трябваше да притежава чар, за да успява да вкара всички тези жени в леглото си. Фактът, че изглеждаше така беше от помощ, но жените реагираха по-добре на комбинация от приятен външен вид и чар.

Поне при мен беше така.

Не че бих реагирала на Вон, ако той решеше да ме атакува с чара си.

И все пак… беше малко болезнено, че както изглеждаше, аз бях единствената недостойна да зърне тази му страна.

Присвих подозрително очи към красивата си приятелка.

— Какво имаше предвид, като каза, че е чаровен пред теб?

— Държи се приятно и любезно.

— Харесваш ли го? — Помъчих се да не звуча обвинително.

— Не по начина, по който имаш предвид. Една идея препалено застрашителен е за моя вкус.

Прехвърлих любопитството си от Вон към Еймъри и се вгледах внимателно в нея.

— Някой наоколо да ти хваща окото?

Бледите й бузи порозовяха очарователно.

— Никой конкретен. Всъщност не търся… Искам да кажа… Не ме бива много да разговарям с мъже.

Без майтап. Ухилих се и се подпрях на щанда.

— Миличка, мъжете са лесни. Просто се преструвай, че намираш всяка тяхна дума за пленяваща.

— Толкова ли е просто?

Огледах от глава до пети високата и грациозна блондинка пред мен.

— Когато една жена е така прелестна като теб, да. — Повърхностна истина, но независимо от това истина.

Еймъри се изчерви още повече.

— Повярвай ми, в мига щом пробвам да говоря с мъж, той изпитва отчаяна потребност да се изпари.

Прикрих потрепването си, защото знаех, че казва самата истина. Дори Купър беше споделил с мен, че дискомфортът на Еймъри в негово присъствие го кара да иска да бъде навсякъде другаде, но не близо до нея.

— Уроци по мъже — заключих. — С Джес и Далия ще ти даваме уроци по мъже.

— Уроци по мъже ли? — Сините й очи се изпълниха с безпокойство.

Махнах с ръка заради видимото й смущение.

— Не се притеснявай. Просто ще те научим как да разговаряш.

— Аз не…

— Решено е! — Отстъпих и се завъртях на пети, преди да е успяла да възрази. — Ще го организирам по някое време тази седмица.

Ухилих се заради дяволитостта си и излязох обратно на дъсчената алея. Съчувствах на Еймъри, наистина й съчувствах. Аз самата никога не съм била срамежлива, така че не знаех какво е, но можех да представя как такова нещо би могло да съсипе социалния ти живот. Еймъри Сондърс беше прекалено сладка, мила, умна и красива, та да няма социален живот. Щях да й осигуря такъв, дори идеята за това да я ужасяваше.

Том беше доста срамежлив в началото след запознанството ни, обаче е трудно да си останеш такъв около човек като мен. Помня начина, по който се изчервяваше на първата ни среща всеки път, щом от устата ми излезеше нещо неуместно. Оттогава беше изминал дълъг път и сега ме разсмиваше със собствените си мръсни шегички.

Намръщих се.

Предишната вечер не ме беше разсмял.

Предишната вечер ме разплака. И тази сутрин ме разплака.

Изведнъж ме заля меланхолия и забързах по дъските към хотела ми. Към моята утеха. Към мястото, където, поне засега, можех да заровя чувствата си под купищата работа.

 

 

Две седмици по-късно.

Имотите в целия северен край на дългата километър и половина дъсчена еспланада бяха смятани за първокласни в търговско отношение. Моят хотел се мъдреше на върха на северната част и представляваше по-голяма версия на типичен хартуелски дом. Имаше боядисана в бяло дъсчена обшивка, веранда, опасваща го от всички страни, и сини капаци на прозорците, както и вдовишка площадка^[2] на покрива. Беше една от най-малко впечатляващите в архитектурно отношение сгради на алеята, независимо от ръчно изработената от мен табела и добре поддържаната градина. Ярък неонов надпис, като тези на толкова много сгради, не би си паснал с моя красив хотел.

Най-добрата ми приятелка, Далия Макгуайър, беше собственик на съседната сграда — сувенирния магазин на Хартуел. Много по-малка постройка, но архитектурно сходна с хотела ми чак до боядисаната в бяло облицовка. Дори имаше веранда, макар и не по целия периметър.

До Далия имаше магазин за бонбони, до него зала с ротативки и оттам нататък алеята вървеше успоредно с главната пътна артерия. В края на Мейн стрийт — най-дългото и най-широко авеню с паркоместа по средата, които да обслужат всички посетители не само на плажа и еспланадата, но и на обществените сгради по улицата — имаше естрада. По Мейн стрийт растяха дървета и си съседстваха ресторанти, сувенирни магазини, бутици, търговски обекти, заведения за бързо хранене, кафенета, кръчми и базари.

На алеята също така можеха да бъдат открити будка за сладолед, магазин за сърфове и „Антониос“, италианският ресторант, държан от по-възрастна двойка, моите добри приятели Айрис и Айра. В последно време Айрис беше нервна, защото съседната сграда, някога също сувенирен магазин, беше преустройвана в ресторант от някакъв френски готвач, който живееше в Бостън.

Съвсем близо до „Антониос“ се издигаше най-голямата сграда на еспланадата. Истински бегемот. Хотел и конферентен център „Парадайз Сандс“. Ще ви кажа само, че на тази сграда не й трябваха неонови надписи.

Намираше се в съседство с изключително популярния бар „Купърс“ където имаше неонов надпис, защото мястото беше такова. Това беше дъсчената еспланада. Веднага след „Купърс“ беше кафе книжарницата на Еймъри.

В по-голямата му част харесвах живота в малкия град. Допадаше ми позицията ми в живота в малкия град. Като цяло хората ме харесваха и гледаха на мен като на установен стълб в обществото, понеже бях потомка на рода основател. Повечето от жителите на града бяха прекрасни хора.

Не за пръв път обаче бях потърпевша от неприятните страни на живота в малкия град. През последните две седмици ми се наложи да търпя посещения от хора, които предлагаха съчувствие, но също така се опитваха да научат от първа ръка дали слуховете, че съм заварила Том да оправя по-млада жена в апартамента си, бяха истина. За малко да свикам градско събрание на естрадата, за да им дам поетапен отчет за случилото се, та любопитните мръсници най-сетне да ме оставят на мира. Джесика обаче ме разубеди.

Беше наистина тежко да преодолявам раздяла и да приема идеята, че всъщност раздялата ме кара да се чувствам добре, когато постоянно прииждаха хора да ми заявят как е невъзможно да съм добре, след като съм жертва.

Обаче аз наистина бях добре! Не бях жертва.

От всички единствено Джес даваше вид, че ми вярва.

Айрис беше казала:

— Това, че си го изритала, не ме изненадва. Само съжалявам, че ти отне толкова дълго време.

Благодаря, Айрис.

Еймъри беше изненадана, но като й обясних какво се е случвало зад гърба ми, тя повярва, щом заявих, че съм добре. Джес се радваше, че продължавам напред с живота си и се надяваше да срещна някого, когото заслужавам. Далия винаги беше харесвала Том, но му беше бясна, задето ми е изневерявал, и разбираше защо не желая да му дам друг шанс.

Какво друго изпитвах ли?

Вина. Изпитвах вина, задето не се чувствах толкова зле, колкото се очакваше. Липсваше ми приятелят ми, но не ми липсваше любовникът ми. И нещо по-лошо — осъзнавах, че бяхме незаинтересовани и отдалечени един от друг от много дълго време, та не беше толкова тежко да преодолея липсата му, колкото бях допускала.

Всъщност, чувствах се все едно от плещите ми е бил снет огромен товар.

Разбира се този товар беше заменен с бремето на вцепеняващия страх, че ще остана сама, неомъжена и бездетна до края на живота си.

— Обмислям онлайн срещи — обявих.

Купър вдигна поглед от двете чаши с „Лонг Айлънд“, които приготвяше, но се въздържа от реакция.

Остави това на Джес и Далия, които се бяха присъединили към мен за първата ми вечер навън като необвързана жена. За съжаление още не бяхме успели да придумаме Еймъри, но аз работех по въпроса. Някой ден щеше да настани сексапилното си дупе на съседния бар стол.

Джес размени поглед с Купър.

— Ами, щом смяташ, че си готова да започнеш да се срещаш…

Далия се ухили.

— Разбира се, че е готова. За твоя информация интернет запознанствата са забавни.

— Това не е пълната истина — подсмихна се Джес. — Разказвала си ни някои доста плашещи истории от опита ти с онлайн запознанствата, Далия Макгуайър.

Изкисках се, а Далия повдигна рамене и се усмихна.

— Или излизаш на среща и прекарваш приятно, или срещата се оказва толкова епично потресаваща, че се превръща в смешна история, с която да веселиш приятелите си. При всички случаи печелиш.

Засмях се заедно с тях, но бях леко нервна във връзка с всичко това. Не само защото Далия наистина беше имала срещи, достойни да бъдат включени в някои от епизодите на „Сексът и градът“, но и защото не бях излизала на среща от толкова дълго. Да, бях доста общителен човек и никога не бях страдала от свенливост, но се тревожех, че съм загубила тренинг.

За разлика от Далия аз нямах представа от пейзажа там навън и нямах желание да се налага да премина през стотици мъже.

Далия не възразяваше на тази страна от нещата. Всъщност така й харесваше. Ако съществуваше жена, която да се бои повече от обвързване, още ми предстоеше да я срещна. Това ме изненадваше, защото тя беше толкова сърдечен, грижовен, деликатен и любящ човек. Всеки мъж би бил късметлия да я има и през годините бях виждала не един и двама да се пробват и да не успяват да я спечелят.

И в близко бъдеще не предвещавах някой да го направи.

Е, може и да имаше известна вероятност за един конкретен човек, но тя беше бегла.

Също както се случи при пристигането на Джесика в Хартуел, мигом бях разчела празнотата в душата на Далия — печална самота, за която се изненадвах, че никой друг не даваше вид да забелязва. През първата седмица, в която беше станала собственик на някога притежавания от пралеля й сувенирен магазин, аз направих опит да се сприятеля с нея, но Далия не желаеше да има нищо общо с мен. После една вечер изнасях боклука и я видях да се препъва надолу по плажа с бутилка джин в ръка. За мой ужас я наблюдавах как се хвърли право във водата, за да поплува. По времето, когато я достигнах, вече се давеше, но аз бях обучена да давам първа помощ и успях да я спася.

Същата вечер, след разходка до спешното отделение, тя ми разказа историята си и сърцето ми се беше разбило заради нея. Дадох обет да й помогна да започне на чисто в Хартуел. И тя го постигна. Спря да пие, започна да се среща с терапевт и в крайна сметка започна да ходи по срещи. Никога обаче не беше стигала до връзка и за огромно разочарование на мъжете, които точеха лиги заради фигурата й тип Мерилин Монро, великолепната черна гъста коса и изумителните й сини очи, не искаше да стига до такава.

Онова, което нито Джес, нито Далия осъзнаваха, беше колко сходна е болката им. Още не бяха споделили миналото си една с друга и не беше моя работа да го правя. Бях нетърпелива да се случи обаче, защото намирах, че беше възможно да открият взаимна утеха. Подкрепа, която макар да се стараех максимално, не можех да им предоставя.

— Къде се отнесе? — Далия размаха ръка пред лицето ми и ме изтръгна от размишленията. — Нали не се притесняваш от запознанствата онлайн?

— Само малко — признах. — От доста време не съм излизала с някой нов.

— Бейли — прихна тя. — Ти си най-общителната, уверена и приветлива жена, която познавам. Всичко ще бъде наред.

— Аз ще те изведа — провикна се Оли, един от барманите на Купър, докато сипваше наливна бира. Отправи ми закачлива усмивка и ме изненада искрено. Работеше за Купър от малко повече от година и нито веднъж не беше показвал, че ме намира за привлекателна. Разбира се, почти винаги идвах в бара в компанията на Том.

— Моля? — Реших, че не съм чула добре. Далия и Джесика се изсмяха от двете ми страни.

— Чу ме — ухили се и ми намигна. — Знам как да накарам едно момиче да прекара добре, Бейли.

Ако слуховете бяха верни, той не лъжеше. Обаче аз не бях като Далия — да си търся вечеря и добър секс. Издирвах мъж, за когото да се омъжа.

— Не се съмнявам — усмихнах му се, защото колкото и да нямах желание да правя секс с Оли, бях поласкана, задето той го искаше. — Аз обаче съм жена, а не момиче и търся нещо повече от това да омачкаме чаршафите. Все пак ти благодаря.

— О — изпъшка той. — Пояснението „Аз съм жена, а не момиче“ само ме кара да те искам повече.

Засмяхме се, а Купър завъртя очи.

— Тогава просто ще се наложи да продължиш да го искаш — подвикна към него, а после кимна към клиент, чакащ поръчката си. — Засега се придържай към сервирането на питиета, Казанова.

Оли се засмя, намигна ми и се върна към работата си.

Усмихвах се, а настроението ми се беше приповдигнало от този малък флирт, когато зърнах Вон да седи на бара близо до нас. Взираше се безизразно в Оли. Сякаш доловил погледа ми, насочи очи към мен.

Беше шокиращо да го забележа в бара. Доколкото ми беше известно, той идваше в „Купърс“ единствено преди отваряне.

— От колко дълго седиш там? — С това привлякох към него вниманието на Джес и Далия.

— От прекалено дълго — после се обърна към Купър. — Обичайното, моля.

— Изненадан съм да те видя тук, когато барът всъщност е отворен. — Купър наля скъп скоч в чаша с лед. — Наред ли е всичко?

Изучавах двамата мъже и се чудех как така се беше зародило приятелство между двама души, които бяха толкова различни.

— Беше дълъг ден.

Вон изглеждаше изтощен и на мен почти ми дожаля за него.

Почти.

— Купър, нима ще го оставиш да седи на мястото на Стария Арчи? — подвикна Хъг, един от редовните посетители, от другия край на бара.

Напрегнах се, също както и приятелите ми.

Старият Арчи беше от редовните клиенти на „Купърс“ в продължение на дълго време. Беше едва ли не най-добре функциониращият алкохолик, не само когото познавах, но и за когото бях чувала. Но все пак алкохолик.

Докато миналата година на половинката му Анита не беше поставена диагноза рак. Старият Арчи се взе в ръце, за да може да се грижи за нея и това включваше да стои трезвен. Всички се гордееха с него и ги страдаха заради тежкия път, който двамата изминаваха в момента, и като реверанс към тях оттогава никой не седеше на неговия бар стол.

Незапознат с легендата на въпросния бар стол обаче, Вон нямаше как да е наясно с това.

Купър изгледа кръвнишки Хъг.

— Клиентите ми могат да седят, където им харесва.

Вон също се обърна към Хъг, разчете враждебността по лицето на едрия мъж и спокойно се премести на съседния бар стол, което значеше по-близо до нас.

— Така по-добре ли е? — попита равно.

— Не ми пука.

Купър продължи да гледа остро мъжа, като същевременно говореше на Вон.

— Нямаше нужда да се местиш.

— Просто искам питие на спокойствие — обясни Вон. — Не си струва да си създавам ядове.

Купър се наведе към него и му каза нещо, което не чух. Каквото и да беше, Вон се усмихна. На лицето му грейна искрена усмивка. Не подсмихване или подигравателна физиономия. Усмивка. И беше момчешка и дяволита, такава, която предизвика мощно премятане ниско в корема ми. Усещане, което за малко да ме повали от стола ми.

— Кучият син изглежда добре, нали? — промърмори Далия.

— Кой? Купър? Да, Джес е голяма късметлийка.

Джесика изцъка с език.

— О, знаеш кого имаше предвид Далия.

— Не. Не знам — отказвах да приема за кого говореха или защо го обсъждаха. Все едно бяха доловили салтото в корема ми.

Добре, Вон Тримейн имаше представителен външен вид и уважаваше Купър — човек, когото броях почти за роднина. Но това не изтриваше последните три години, през които ме беше гледал отвисоко.

— Стига увърта — изкикоти се Далия.

Зяпнах шокирано. Ама тя сериозно ли?

— Защо да увъртам? — просъсках, понеже не исках Вон да чува разговора ни. — Нима се опитваш да кажеш, че съм привличана от вълка в „Армани“?

— Ужасно враждебна си към него — коментира Джес и отпи от коктейла си.

Преместих поглед между двете си приятелки и разчетох дяволитата закачка в техните очи.

— Престанете да се опитвате да ме вбесите. Не ви ли е ясно, че в момента се намирам в деликатно състояние?

И все едно призован от споменаването на нашата раздяла, в бара влезе Том.

Из помещението се разнесе шепот.

Още един минус на живота в малкия град.

Бившият ми преглътна, видимо притеснен под погледите на над две дузини гневни очи. А щом ме видя, пребледня. Кимна сковано, а после закрачи през бара и като застана до Вон, напълно го пренебрегна.

— Дойдох за онова уиски, Купър.

Припомних си как Купър беше предложил да набави на Том някакво специално уиски за деветдесетия рожден ден на дядо му. Нямах представа обаче защо беше решил да се появи в бара в най-натовареното време. Истински глупак.

Купър ме стрелна с поглед.

— Всичко е наред — уверих го.

Той кимна.

— В офиса ми е. Веднага се връщам.

Погледът ми срещна този на Том.

— Как си? — попита.

— Добре, благодаря. Ти?

— Карам я някак — гласът му беше леко дрезгав на последната дума и ми направи впечатление колко изтощен вид имаше.

В гърдите ми се надигна чувство за вина. Том не изглеждаше като човек, който преживява раздялата леко. Не и в сравнение с мен.

Мълчанието ни беше неловко и доста мъчително, докато чакахме Купър да се върне с уискито. Като го направи, Том плати за него, но не понечи да си тръгне.

Вместо това се беше втренчил в мен, все едно искаше да каже нещо.

Започнах да се тревожа, че ще предприеме действие, с което да ме принуди да го изложа публично, а никак нямах желание за подобно нещо. Не заради себе си, понеже не давах пет пари какво си мислят хората, а заради него. Не исках да унижавам Том.

— Може би трябва да си вървиш. Веднага. — Тонът на Вон беше суров и властен. Изненадани, ние всички погледнахме към неумолимия бизнесмен. Той продължи да отпива от скоча си, сякаш не беше казал нищо, но от него се излъчваше заплаха.

Том изглеждаше също толкова изненадан от намесата на Вон, но послуша предупреждението и напусна бара.

Последва дълъг миг на тишина и после жуженето от разговорите се поднови.

Колкото до мен, зяпах Вон, сякаш не го бях виждала никога преди.

— Сега пък се застъпваш за мен, така ли, Тримейн? — Постарах се да придам известна вятърничавост на случката. — Чудесата никога ли няма да свършат?

Кълна се, че зърнах веселие в очите му.

— Не беше за твое добро, госпожице Хартуел. Човекът вонеше на бърбън. Исках да го разкарам оттук.

— На бърбън ли? — Обзе ме тревожност.

Вон ми се подсмихна подигравателно.

— Както изглежда, бившият не се справя така добре с раздялата, както ти.

— Не е смешно — троснах се, загрижена за Том далеч повече, отколкото ми се искаше. Но, както бях установила в миналото, не беше възможно просто да се изключиш и да престане да те е грижа за някого.

— Не съм твърдял, че е смешно. Изненадан съм, че те вълнува… като се имат предвид всички онези онлайн запознанства, които планираш.

Наложих си да го пренебрегна, отворих портмонето си, извадих пари и ги тръснах на бара.

— Какво правиш? — попита Далия.

— Отивам да проверя дали е добре.

— Миличка, това вече не е твоя грижа. — Беше видимо недоволна от идеята. — Престана да е твоя грижа, когато той избра да спи с друга.

— Далия е права — вметна Джес.

— Вони на алкохол — не се давах аз. — Това не е добре. И аз не съм човек, който просто ще стои, без да обърне внимание. — Станах от бар стола си и прекосих бара, без да обръщам внимание на факта, че Вон ме проследи с поглед, а приятелките ми викаха името ми.

Вон

Вон се беше втренчил във вратата, през която беше излязла Бейли и ругаеше сам себе си. Днес вземаше все грешни решения. Отчетите, които бяха пристигнали, сочеха, че приходите от хотела му в Ню Йорк бяха спаднали. Като провери сайт за отзиви, откри доста смущаващи мнения от гости на хотела му. В продължение на повече от час три сол на главите на мениджърите си и завърши разговора с поръчка за месечни отчети и решаване на проблемите, предизвикали лошите отзиви. Ако нещата не потръгнеха, щеше да се наложи да се върне за малко обратно в града и да ги доведе до желаното ниво, а мисълта за удължен престой в Манхатън караше кръвта му да замръзва.

След това беше забелязал Бейли да се разхожда под ръка с Далия по дъсчената алея и заподозря, че идват за по питие в „Купърс“. Понеже той самият също се нуждаеше от такова, реши да ги последва, като отказваше да признае пред себе си, че се стремеше да е близо до Бейли, за да е сигурен как е.

Онова, което установи, беше колко по-силна беше Бейли Хартуел, отколкото изобщо някога беше допускал, и каква грешка беше направил да смята, че тя може по някакъв начин да наподобява Камил. Това само го накара да й се възхищава повече, а вече и без друго се чувстваше достатъчно неспокоен заради почитта си към принцесата на дъсчената еспланада на Хартуел.

После побесня, като дочу тя да заявява как вече е готова за срещи и онова тъпо хлапе зад бара взе да флиртува и да точи лиги.

Когато се появи Том, Вон вече беше раздразнен и полагаше огромни усилия да не скочи от бар стола и да не фрасне кретена, та да избие глупостта му навън. Вместо това го заплаши да свърши именно това и после прикри пред Бейли причината за реакцията си, като изтърси, че от него се е носила воня на бърбън.

С тази си постъпка не само се показа като мръсник, но и я прати да тича след бившия си.

Което би трябвало да го радва.

Но вместо това искаше да раздава ритници във всички посоки.

Беше влудяващо как тази жена успяваше да го накара да се държи като разгонен и побъркан от хормони тийнейджър.