Саманта Йънг
Всяко малко нещо (2)

2.
Бейли

Имах мисия.

Мисия да съкратя дистанцията, изникнала изведнъж между мен и приятеля ми Том. Срещахме се вече от десет години. Спокойно можех да заключа, че преминаваме през труден период.

Но когато твоят мъж те отблъсне от себе си в леглото, защото е твърде уморен, за да прави секс, тогава имате проблем.

Целта ми беше да реша този проблем.

Първо му крещях много и го нарекох мръсник, защото, честно казано, това беше мръснишки ход.

После се успокоих и започнах да размишлявам. Да планирам. Да търся начин да оправя нещата.

Със секси бельо и шлифер.

На първо място се нуждаех от сексапилно бельо. Разполагах с няколко възбуждащи чифта, но Том ги беше виждал. Исках да го омая с нещо ново.

Намиращият се в непосредствена близост до Мейн стрийт „Шерис Трусо“ беше скъп малък бутик, но в никой друг от местните магазини, нито в мола в Дувър, не се предлагаше нещо така хубаво, както там. Единственият проблем с покупката на секси бельо в малък град обаче беше, че всички в магазина, в това число и Шери, научиха за надеждите ми скоро да ми излезе късметът, и не изпитаха угризения да обсъдят темата, сякаш имаха пълните права да са наясно за подробности от сексуалния ми живот.

— Том ще се позабавлява добре, докато съблича тези тук — Шери таксува червения копринен сутиен, бикините, съответстващите жартиери и чорапите. Имах чифт червени обувки на висок ток, с които планирах да ги съчетая.

— Да — съгласих се. — Надеждите са да експлодира върху мен от ентусиазъм.

Ухилих се сама на себе си, докато напусках магазина, почувствала наслада заради изчервилата се и покрусена Шели.

Явно беше приемливо тя да коментира как гаджето ми докосва бельото ми, но когато аз заговорех за последствията от подобно действие, това вече се превръщаше в проблем. Е, ами… Досега вече трябваше да е привикнала към неуместните ми отговори. Така оцелявах в малкия град. Казвах каквото мисля, без никакъв филтър, и побеждавах любопитните клюкари в тяхната собствена игра, като разгласявах прекалено много информация.

Беше забавно.

Хвърлих поглед назад да проверя дали споделяше шока от чутото с Елън Лутър, единствената друга клиентка на магазина в този момент и…

— Ох! — Почувствах силна болка в брадичката, след като се блъснах в нещо твърдо, което ме накара да изгубя равновесие. Движението накара хартиената торбичка с бельото ми да се разлюлее и тънката дръжка се скъса от напрежението, при което прясно придобитите ми покупки се разпръснаха по тротоара.

Втренчих се изненадано надолу, докато челюстта ми пулсираше. А после забелязах обувките в периферията на тази гледка.

Лъснати до блясък.

Черни кожени обувки тип „Дарби“.

Бих се обзаложила на всичко, че бяха марка „Прада“.

А в Хартуел имаше само един мъж, който носеше дизайнерски облекло и аксесоари, сякаш бяха изработени специално за него.

Сърцето ми замря, щом вдигнах очи.

Разбира се, втренчилият се надолу в бельото ми, все едно гледаше улична лампа или нещо също толкова досадно, беше Вон Тримейн.

Сега заедно с челюстта ми, която бях блъснала в масивното му рамо, запулсира и цялото ми тяло. Както винаги той беше облечен в костюм от три части, който му стоеше отлично.

С ужас наблюдавах как разкопча сакото си и приклекна да събере бельото ми. Ако някой друг се беше захванал с това занимание, не бих дала и пет пари. Но Вон Тримейн не беше кой да е.

Със сутиен, увиснал от лапите му, той насочи очи към мен и повдигна вежда.

Не за пръв път се оказвах в ситуация да се присвивам засрамено под стоманеносивия му поглед.

Докато се взирахме един в друг помежду ни цареше мълчание и аз едва преборвах потребността да изоставя нещата си и да побягна надалеч от него. Проблемът беше — всъщност с Вон Тримейн налице бяха редица от проблеми — фактът, че: а) той беше наистина прекалено привлекателен и б) за разлика от всички останали притежаваше умението да ме кара да се чувствам несигурна.

В момента например, колкото и да не исках тази мисъл в главата си, не можех да се въздържа да не забележа как съвършено невъзмутимо държеше сексапилното ми бельо в ръка.

За него бях привлекателна колкото спаружен макарон.

И не беше редно това да ме вълнува.

Той беше истинска гадина.

— Както изглежда, Том го очаква интересна вечер — Вон поднесе сутиена към мен.

Изтръгнах го от ръката му с пламнали бузи. Явно кармата ми го връщаше заради онова, което казах на Шери. Като посегна към бикините и жартиерите, аз изръмжах:

— Остави ги.

— Но аз вече и бездруго съм се навел — пренебрегна протестите ми, взе скъсаната торбичка и внимателно върна бельото обратно вътре. Изправи се и ми я подаде.

В гневното си смущение аз се наведох да я изтръгна от него, но се препънах. Вон посегна да ме задържи и силните му пръсти обгърнаха ръката ми. Допирът му ме накара да изпадна в паника и аз се дръпнах рязко, като се намръщих.

Може би преди година не бих се мръщила чак толкова.

Със сигурност бих, но може би не толкова неприкрито.

До предишното лято взаимоотношенията ни неизменно бяха лоши, защото от деня, в който се запознахме, Вон ме караше да се чувствам като необразована провинциалистка в сравнение с неговата висшестояща космополитна особа. Постигаше го, като се подиграваше на мен или Том и това никак не ми допадаше. С нищо не беше по-добър от мен.

Не мога да отрека обаче, че да го дразня и подкачам в отговор беше до известна степен забавно. Така беше до момента, когато по време на една от многото ни словесни битки той заяви ясно и открито, че не ме харесва — пред Джес и всички, на чието мнение държах. Да, възможно е да си бях заслужила подобно свирепо отмъщение, защото този ден бях особено гадна към него заради една разправия с Том… Но… Ами…

Кучият син нарани чувствата ми и това беше непростимо.

— Неизменният джентълмен Тримейн.

— Мислех, че да ти помогна да събереш притежанията си е джентълменска постъпка.

— Не, джентълменска постъпка би било да прецениш ситуацията, да осъзнаеш, че докосването на дамско бельо не е джентълменско, да игнорираш въпросното бельо и да си продължиш бодро по пътя, докато аз го събирам без много шум.

Дясното ъгълче на устата му подскочи развеселено.

— Никога не съм гледал на теб като на свенлива и сдържана, госпожице Хартуел. Не допусках, че да видя гащичките ти ще те накара да кипнеш така.

— Ха, умник — пренебрегнах факта, че ме нарече госпожица Хартуел. Или поне направих опит. Не исках никога да научава колко ме вбесяваше, задето никога не използваше малкото ми име. За отмъщение никога не се обръщах към него по друг начин, освен с Тримейн.

Наистина успявахме да извикваме един у друг проява на зрялост.

Ухили се.

— Прави ми впечатление, че с теб съм по-остроумен.

— Да, така се случва, като се въоръжаваш за битка срещу по-остроумен от теб.

Имаше моменти като този, когато ми се струваше, че зървах намек за респект в очите на Вон. Но знаех, че няма как да е истина. Просто търсех нещо, което ми се искаше да видя.

— Днес сме особено оживени.

— Не говори за мен в множествено число, сякаш съм кралска особа, Тримейн. Не съм впечатлена от високомерието ти. Всъщност ме вбесява.

Той пристъпи по-близо до мен и трябваше да се заставя да не отстъпя назад. Нямаше нужда Вон Тримейн да узнава, че близостта му объркваше дишането ми. Очите му се задържаха върху лицето ми. Винаги правеше така, все едно отделяше време на всяка подробност там, обаче аз знаех, че целеше единствено да ме накара да се чувствам неудобно.

Мисията осъществена.

Мръсник.

— Не бива да ми казваш какво те дразни — отбеляза той. — Да знаеш, че това само ме кара да искам да го правя отново.

Ако беше друг, бих се изсмяла с неохотно уважение. Вместо това обаче, както винаги, го приех лично. Както вече казах, нещата не започнаха така. Вон беше умен. Всъщност, струва ми се, до голяма степен се наслаждавах на битката ни на остроумие. Но след като той заяви, че не ме харесва, всичко, излизащо от устата му, се превърна в обида. По-лошо, приблизително по същото време, когато огласи неприязънта си към мен, аз започнах да виждам у него нещо различно от арогантния и себичен бизнесмен, който се смяташе за повече от мен.

Дълбоко в себе си знаех, че Вон не е лош човек. Установих го миналата година, когато помогна на приятелите ми Джесика и Купър. Когато Джес беше убедена, че нещата между тях с Купър се разпадат, Вон й предостави място в града, където да отседне, та Купър да има време да я спечели обратно.

И истината е, че всички се чувстваха в безопасност с Вон наоколо: налице беше проблемът с Иън Девлин и синовете му.

Девлин притежаваше много имоти в Хартуел, в това число Гранд Хотел Хартуел в центъра и увеселителния парк отвъд дъсчената алея. Но нямаше нищо свое на самата еспланада. И точно както беше използвал непочтени средства да се сдобие със собственост на популярната и посещавана от много туристи Мейн стрийт, с подмолни методи опита да спечели имот и на скъпата брегова линия. Беше отчаян да добави към списъка нещо на дъсчената еспланада. Всъщност подозирах, че целта му беше някой ден да владее северната част от алеята по цялата й дължина. Беше си наумил да я превърне в петзвезден курорт, което би убило всичко, придаващо на Хартуел такова очарование.

Когато старият хотел беше обявен за продан, ние, силно сплотената общност на дъсчената алея, решихме, че с нас е свършено. Иън Девлин беше единственият човек, за когото знаехме, че ще може да си позволи да го купи.

Но после се появи Вон. Хотелиер с повече пари от Господ и с по-добър произход от повечето, произлизащи от Манхатън. По незнайна причина той купи хотела на еспланадата, събори го и издигна своя сграда.

Хубавото в цялата работа обаче — въпреки модерния облик на хотела му — беше, че на Вон алеята му допадаше точно каквато беше. И дори на мен се налагаше да призная, че явно искрено харесваше и уважаваше Купър. Така че когато Иън застраши бара на Купър, като подкупи някого в общината да откаже подновяването на лиценза за алкохол, Вон се изправи редом с нас, за да прекрати всичко това.

И въпреки факта, че именно тогава ми заяви как не ме харесва, видях онова, което нямах желание да виждам.

Вон Тримейн може и да беше надут, самодоволен, заможен и арогантен бизнесмен, който се смяташе за по-добър от мен, но също така умееше да бъде донякъде благороден, щом си го наумеше.

Нещо повече, той беше нашата защита срещу Иън Девлин.

Купър твърдеше, че Вон е казал нещо, с което го уверил как никога не би допуснал Девлин да навреди по някакъв начин на нашия бизнес на дъсчената алея.

Освен всичко Вон разполагаше с парите да подкрепи подобно изявление.

— Какво? Да не би да имам нещо по лицето? — поинтересува се Вон.

В този момент осъзнах, че се бях потопила в тези негови изумителни сиви очи. Никой нямаше право да има такива очи. Нямаше как да не знае какво причиняват на една жена.

На жените. На другите жени. Не на мен.

— Не — отстъпих встрани, въпреки че с това го правех победител.

— Какво? Без хапливи забележки? Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — наклони глава и се зае да ме изучава настойчиво. На челото му се появи резка. — Наистина изглеждаш малко уморена.

Изпухтях и прекарах ръка през косата си. Мразех, когато анализираше външния ми вид.

— Винаги преливаш от комплименти, Тримейн. Цяло чудо е как по теб не тича тълпа въздишащи жени. О, я почакай, никакво чудо не е.

Той просто ме гледаше, което по някаква причина ме накара да се чувствам още по-зле, защото ми създаваше усещането, че успява да прозре вътре в мен и да разбере колко нещастна съм и…

— Нищо чудно, че си необвързан — изгледах го по начин, който би накарал топките на по-малко уверен мъж да се приберат обратно вътре. — Изключително студен си. Нямаш какво да дадеш на една истинска жена. Нищо, освен пари. И рано или късно те ще осъзнаят, че дори парите не си струват да водиш живот, който не предлага нищо.

Беше жестоко.

Беше наистина ужасно.

И опираше до мен, а не до него.

Мигом ми се прииска да си взема думите обратно, но вече бяха излезли от устата ми.

Аз и проклетата ми липса на филтър между мозъка и устата.

Като че в доказателство на студенината, в която го обвинявах, изражението на Вон стана арктически ледено.

— Необвързан съм, защото го искам, госпожице Хартуел. За разлика от теб, аз съм достатъчно силен да бъда сам, вместо да се задоволявам с посредственост. Но пък сходните се привличат, нали така?

И след този финален удар, удар, за който той нямаше представа, че е улучил право в целта, Вон Тримейн пое по пътя си, сякаш току-що не беше влязъл в ожесточен сблъсък с мен.

За мен той беше недосегаем. Неизменно.

Но пък винаги успяваше да ме засегне.

И болеше.

Мръсник.

Напълно бясна, хукнах в другата посока, обратно към хотела ми, като се стараех да прогоня думите на Вон от главата си и да се отърся от усещането, което беше пробудил у мен.

В крайна сметка не вървеше да съм вкисната и ядосана, като се появях пред Том в шлифер и секси бельо, за да се помъча да вкарам нещата между нас обратно в пътя.

Вон

Не за пръв път Вон едва преборваше потребността да се обърне, да издири Бейли, да падне на колене пред нея и да я моли за прошка.

Никой никога не беше съумявал да го провокира, както Бейли Хартуел. Бяха му казвали далеч по-лоши неща от онова, което излизаше от устата на Бейли, макар и винаги в този така ненавистен пасивно агресивен и преднамерено любезен маниер.

И все пак Бейли беше единственият човек, с когото беше губил хладнокръвието си. Ставаше отмъстителен. Зъбеше се като недозрял тийнейджър.

И всеки път я нараняваше.

Тя не беше като жените, около които беше израснал. Те се бяха научили от млада възраст да прикриват емоциите си.

Емоциите на Бейли бяха на показ, та всички да ги видят.

Например… Той знаеше, че тя е привлечена от него. Също така му беше известно, че мразеше това положение, защото макар и да беше привлечена от него, не го харесваше. Бейли не го хареса от мига, щом се срещнаха, и отчасти това също беше причината да отвръща по този начин.

Но понякога, като например сега, стигаше прекалено далеч.

Потръпна, когато изречените от него думи прокънтяха в главата му. Горчивият копнеж, който неизменно чувстваше в нейно присъствие, се превърна в пулсиращ спазъм, в болка — непоносима болка от разкаяние в сърцето му. Бейли Хартуел беше всичко друго, но не и посредствена.

В действителност беше му коствало цялата воля да потисне ерекцията си, когато бельото й изпадна от пазарската торбичка. Погледна нагоре към нея и си я представи облечена в него, а кръвта се стече право в пениса му.

В опит да не стигне до възбуда на публично място той насочи мислите си към Том Сътън и позволи на гневното му разочарование да надделее. Беше истински абсурд, задето идиот като Том Сътън ще се радва на честта, на неописуемото удоволствие, да види Бейли в това оскъдно бельо. Беше истинско престъпление той да е този, който я държи в прегръдките си нощем и крачи редом с нея денем, той да е един от хората, които тя озарява със светлината си. Толкова много светлина. Никога не беше срещал жена като нея. Всяка мисъл, всяко чувство, бяха разкривани пред околните — беше смела, пряма, искрена. Действаше му освежаващо да премине от свят, където жените рядко казваха какво мислят, където играеха лукави игри, в света, в който съществуваше Бейли Хартуел.

И я беше грижа за другите много.

Прекалено много.

Понякога му се искаше да престане да я е грижа толкова много, защото беше ужасен, че ще бъде наранена необратимо.

Беше чувал колко присърце беше взела, когато Далия Макгуайър се беше преместила в Хартуел, за да управлява магазина за сувенири, купен от пралеля й. Носеха се слухове, че след като се преместила в града, една вечер Далия излязла на среднощно плуване и едва не се удавила. Както ставаше ясно, Бейли й спасила живота. Сега бяха най-близки приятелки.

А освен това наблюдава отблизо отношението й, когато Джесика Хънтингтън се появи в Хартуел. Бейли се лепна за тази жена от мига, щом се запознаха, все едно знаеше, че Джесика пази някаква тайна, като че й беше известно, че Джесика се нуждае от приятел. Бейли се сприятели с нея, без да задава въпроси.

Вон беше виждал колко я е грижа за Хартуел и хората в него, знаеше как според нея той представлява заплаха за всичко това и се постара да затрудни живота му максимално, преди да осъзнае, че не е тръгнал да вреди на така обичания й град.

Но ако беше обратното, тя би се борила срещу него. Бейли с нейния малък хотел и нищо друго, освен приятели, които да застанат зад нея.

Щеше да се вдигне срещу него. Срещу Вон с всичките му пари и влияние.

Без страх.

Единствено с плам.

Мамка му, как се възхищаваше на този неин плам.

А Том Сътън не даваше вид да осъзнава какво има в леглото си. И представа си нямаше, че в лицето на Бейли Хартуел притежава нещо изключително.

Тя беше лоялна до мозъка на костите си.

Вон се възхищаваше от всичко това. Искаше да го има за себе си. Желаеше я. Искаше я в леглото си. Всяка нощ.

Помежду им обаче не стояха само неприязънта на Бейли и присъствието на гадже. Да не може да я има донякъде се дължеше и на способността му да я наранява. Както се случи само преди мигове. Но основната причина беше нежеланието му за обвързване. Вон се беше отрекъл напълно от връзките и дори Бейли Хартуел не беше способна да промени решението му, след като го бе взел.

Така че да, с ясното съзнание, че Том не заслужава Бейли, беше странно да го мрази, задето притежава желаното от него самия, защото колкото и да го ненавиждаше, беше доволен за съществуването на Том.

Никога нямаше да има такова нещо като Вон и Бейли.

Но онова бельо… Нима Том се нуждаеше Бейли да облича секси бельо, та да го възбуди?

Да. Бельото си го биваше.

А да си я представя в него беше дори по-хубаво.

Все пак според него то беше нещо безсмислено. Покриваше онова, което той най-много желаеше да зърне.

Бейли Хартуел. На леглото му. С жар в очите й, но с покорно тяло. Тя беше така войнствена и готова за битка през цялото време… Нищо не би го възбудило повече от мисълта да спечели в битка с нея, от това да му позволи да я върже за леглото си…

— Мамка му — промърмори, а кожата му пламтеше от възбуда.

Беше се поддал на сексуални блянове насред улицата.

За щастие мобилният му телефон завибрира в горния джоб на сакото и отвлече мисълта му. Извади го и видя на екрана надпис „Обаждане от татко“.

Благодарен, задето бе сложен край на тези негови непокорни мисли, Вон отговори.

— Реших, че може да си видял новините за Карълайн във вестника — подхвана без предисловие Уилям Тримейн.

— Видях ги.

— Добре ли си?

Точно това обаждане беше една от причините да трябваше да се върне обратно в Ню Йорк.

След като майка му почина от вродено сърдечно заболяване, за което никой не беше знаел, докато един ден не се беше появило, бащата на Вон беше до него. Той беше едва на пет, когато изгуби майка си, а баща му беше проспериращ строителен магнат в Ню Йорк. Не разполагаше с време за едно петгодишно дете.

Но намери време.

Да, заобикаляха го бавачки, но Вон никога не се почувства нежелан или необичан, а като порасна осъзна каква рядкост е това във висшите кръгове, в които беше роден. Не се съмняваше, че приятелите му бяха обичани, но тази обич често беше смазвана от тежестта на очакванията, с които бяха обременявани.

Уилям го учеше да се труди усърдно, но никога не наложи собствените си възгледи на Вон. За разлика от родителите на неговите приятели. Баща му беше най-добрият му приятел. Човек, към когото той хранеше повече възхищение и респект, отколкото към всеки друг.

И беше редно да замине за Ню Йорк заради него.

Просто не успяваше да накара краката си да тръгнат в тази посока.

— Добре съм, татко — увери го Вон.

— Сигурен съм, че е така. Просто реших да проверя. Ами… Мислех, че утре може да се отбия в Делауер. След няколко дни заминавам по работа за Лондон. Реших, че може да направя допълнителна спирка.

Вон се усмихна широко.

— Наистина съм добре.

— Бих се радвал да се уверя лично.

— В такъв случай ти е напълно известно, че си повече от добре дошъл.

По времето, когато затвори, съзнанието му беше напълно ангажирано със скорошното посещение на баща му, а също и с неотдавнашния му сблъсък с Бейли Хартуел. Спря насред улицата и осъзна, че е отминал закусвалнята, към която се беше запътил да си купи сандвич за обяд.

Отново зърна болката в очите на Бейли.

Трябваше да прати някой служител за проклетия сандвич, но не… Имаше нужда от разходка.

Би могъл да си обещае това да е последната му разходка за известно време, но знаеше, че би се побъркал, ако постоянно стоеше затворен в хотела.

Нещо повече… Колкото и мъчително да беше да вижда Бейли, това беше сладка болка, към която бързо се бе пристрастил.