Саманта Йънг
Всяко малко нещо (3)

3.
Бейли

Имаше нещо вълнуващо, авантюристично и доста рисковано в това да се кача в колата, облечена единствено в секси бельо и шлифер. Бях напълно убедена, че зърнеше ли ме някой, би се досетил какво съм си наумила, така че се втурнах към колата си и за малко не си навехнах глезена в червените си обувки на висок ток.

Присмях се на себе си, докато потеглях от алеята и се изкисках заради пърхането на пеперуди в корема ми.

Беше ми приятно, че върша нещо извън нормите.

Като спрях пред апартамента на Том обаче, пърхането стана някак различно. Вълнението беше леко потушено от спомена за това как партньорът ми ме отблъсна предишната вечер.

Взрях се в дома му, забелязах светлина в един от прозорците и застинах за миг, преди да си дръпна реч за самонавиване.

— Облечена си в шлифер. И в бельо. — Нямаше начин някой мъж да каже не на това.

Поех дълбоко въздух, позволих си да осъзная казаното, за да подсили самоувереността ми, и слязох от колата. Това се оказа най-трудната част. Докато си отключвах със своя ключ, не успявах да се удържа и бързах, нетърпелива от очакване. Пружинирах леко нагоре по стълбите, на пръсти, та тропането на токчетата ми да не го предупреди за появата ми.

Да бях тропала.

Да бях тропала до небесата.

Може би ако Том беше чул пристигането ми, нямаше да ми се наложи да стана свидетел как голия му задник се движи нагоре и надолу, докато прониква в жената на дивана под него.

Шокът ме накара да замръзна на място, щом влязох в жилището и направих опит да осмисля сцената в дневната и нейното значение.

Телата им бяха обърнати на другата страна, така че нямаха представа за присъствието ми. Фигурата на Том закриваше жената и единственото, което успявах да видя от нея, бяха лакираните й в лилаво нокти, забити в задните му части в опит да го придърпа по-дълбоко в себе си.

— О, боже, да — изстена тя с писклив глас.

Глас, който не разпознавах.

— Ерин — изпухтя той. — Мамка му.

Ерин ли?

Погледът ми се зарея и спря върху краката на Том. Все още беше обут в чорапи и стъпалата им бяха мръсни. Носеше мръсни чорапи, докато чукаше върху дивана си някоя си на име Ерин.

Втренчих се надолу в шлифера си и се почувствах глупава. Унизена.

Каква идиотка.

Отметнах рязко глава в прилив на ярост и се изненадах, че от очите ми не заструи огън. Не аз бях идиотката. Не аз бях глупачката! Никаквецът, който ми изневеряваше, беше проклетият идиот!

Десет шибани години!

Напълно разярена събух обувките и позволих на босите ми крака да ме отведат в кухнята. Хвърлих поглед към дивана и установих, че бяха все така заети и не ме бяха забелязали. Отворих вратата на хладилника със замах и сграбчих каната с ледена вода, която стоеше вътре.

— Какво…

Регистрирал шума от затварянето на хладилника, Том погледна нагоре, точно когато се запътих към дивана. Разшири ужасено очи, а аз излях леденостудената вода върху него и дружката му за чукане.

Ерин изписка, а Том изруга и отскочи от нея, все едно беше покрита с огнени мравки.

Те се щураха около дивана и издирваха дрехите си и начин да се стоплят, като през цялото време не спираха да крещят, а аз зърнах чантата на Ерин и тръгнах към нея.

— Бейли, мога да обясня.

Гласът на Том беше изтънял заради паниката.

Хвърлих му един поглед като заедно с това преравях чантата на непознатата. Той бързо нахлузи джинсите си, като не спираше да стрелка мен и Ерин с трескав поглед.

Колкото до Ерин, тя стърчеше увита в одеялото, което държах метнато върху дивана, одеяло, под което се сгушвах, докато гледахме някой филм. Беше прекалено заета да стои с очи, забити засрамено в стъпалата си, та да забележи, че телефонът й беше в ръката ми.

— Ерин и аз…

— Сте неверни отрепки! — довърших.

Гласът ми накара Ерин да вдигне глава и макар да мислех, че няма как кръвта ми да се разгорещи повече, сега вече тя достигна точка на кипене. В крайна сметка я разпознах. Беше гаджето на Рекс Макфарлън, един от колегите на Том. На неговия крайно симпатичен и добре изглеждащ двайсет и четири годишен колега. А Ерин… Тя беше на двайсет и три!

Мамеше ме с едва завършило колеж момиче.

А аз се появих, въобразила си, че мога да оправя нещата, посветена на идеята да сложа всичко в ред, поела целеустремено по ясен и озарен от слънцето път, когато изневиделица бях пресрещната от тухлена стена изтъкана от омраза, погнуса, разочарование, предателство, наранена гордост и ярост.

Исках Том и неговата малка Ерин да почувстват всичко, което чувствах аз.

В общи линии гневът беше онова, което захранваше шоуто.

Телефонът на Ерин не се нуждаеше от парола за отключване. Дано да преосмисли тази подробност в бъдеще.

— Какво правиш? — пискливият й момичешки глас трепереше.

Прехвърлих списъка й с контакти.

Рекс.

Натиснах „набиране“.

— Не, Том, какво прави тя? — писна Ерин.

Звукът може и да беше накарал кучето в долния апартамент да се свие стреснато, но аз не трепнах. Бях прекалено фокусирана върху унищожителната си мисия.

На третото позвъняване отговори плътен мъжки глас, когото разпознавах.

— Здравей, бейби, още ли си на работа?

Ако бях разсъждавала по-ясно, обичта в тона му сигурно би ме спряла да изрека каквото и да било. Но, както осъзнах по-късно, не изпълнявах това шоу с пълен разсъдък.

— Рекс?

— Кой е? — Звучеше озадачено, а тонът му беше леко остър, предпазващ.

— Бейли Хартуел е, приятелката на Том Сътън.

— Том, спри я! — проплака Ерин.

— Бейли, дявол го взел — Том се запъти към мен, а тъмните му очи ме умоляваха.

Извъртях се и започнах да обикалям около мебелите, за да остана извън обхвата му.

— Ерин ли чух? Какво става? — настоя да узнае Рекс.

— Току-що заварих Том да чука Ерин на нашия диван. Допускам, че след като Том се прибра снощи и взе душ, преди да легне, а после ме отблъсна, когато опитах да правя секс с него, това не им е първият път заедно.

— Какво? — гласът му беше дрезгав и звучеше, сякаш идва отдалече.

— Мамили са ни, Рекс. Просто реших, че е редно да знаеш.

Затворих и метнах телефона на Ерин на близкото кресло.

Тя стърчеше на място, вкопчила се здраво в одеялото, а раменете й се тресяха заради риданията.

Осезаемата й болка не ме накара да почувствам нищо.

Бях изпаднала във властта на пълно вцепенение. Обърнах се и се взрях в мъжа, с когото бях прекарала десет години от живота си.

— Мислех, че сме един за друг, но аз заслужавам нещо по-добро. Не мога да повярвам, че пропилях десет години за теб. В случай че не е достатъчно ясно: това е краят, Том.

Обух обратно обувките на висок ток и се насочих към вратата, като се изплъзнах от ръката му, когато се помъчи да ме спре. Игнорирах го, когато забърза след мен надолу по стълбите — него, гласа му, присъствието му, все едно беше дразнеща муха, която бях привикнала да кръжи около мен.

Нищо от онова, което излезе от устата му, не проби през обвилата ме мъгла. Не чувствах допира му, нито чувах онова, за което по-късно си спомних, че бяха молби и извинения.

Вместо това се качих в колата си и потеглих с такава скорост, че едва не го повалих, като смътно регистрирах ругатнята му и как отскочи от пътя ми.

 

 

— Ще убия този кучи син! — кресна Джесика, моята най-добра приятелка, която кръстосваше напред и назад в дневната си. Луис, кученцето им, следваше всяко нейно движение, така че от време на време се препъваха един друг, като се засечаха в обиколките си.

Не бях имала представа накъде шофирам, докато не спрях пред дома на Джесика и Купър. Купър беше на работа в бара, но Джес си беше у дома.

Някак си намерих думи да й разкажа за случилото се и реакцията й проникна през погълналото ме вцепенение.

В момента чувствах предимно гадене. Гадене, причинено от несигурност, от страх, защото изведнъж…

— На трийсет и четири съм, Джес — преустанових краченето й аз. Тя спря и се вгледа надолу в мен, а очите й блестяха от болката, която чувстваше заради мен. Моите очи се напълниха със сълзи. — Как да започна наново?

— О, Бейли — седна до мен на дивана и ме прегърна през раменете. Луис положи брадичка на коляното й и се втренчи в мен, явно за да покаже кучешкото си съчувствие. — Ще намериш някой друг. Просто трябва да позволиш на сърцето ти да заздравее.

— Аз знаех, Джес — прошепнах и позволих на сълзите да бликнат с ясното съзнание, че тя беше единственият човек, който не би ме съдил заради предстоящото признание. — Знаех го от известно време.

— Че Том ти е изневерявал?

— Не, не това — поклатих глава. — Знаех… Знаех, че той не е мъжът за мен. — Устремих очи нагоре към нея, а лицето й изглеждаше размазано заради сълзите. — Смятах, че той е сигурен залог. Избрах го, защото реших, че е сигурен залог. А се оказва, че не бил дори това.

Джес мълча известно време, стиснала ме здраво, докато аз плачех.

А после промълви:

— Не мисля, че разбирам.

Обърсах сълзите си, отдръпнах се и изпуснах въздишка.

— Би трябвало сърцето ми да е разбито. Да съм съсипана от мъка. Нали така?

Тя кимна.

— Обаче не съм. Наранена съм. Гордостта ми пострада жестоко, като се има предвид, че в момента съм облечена в копринено бельо и шлифер — отправих й печална усмивка, на която тя отвърна. — И също така съм огорчена. Дори унизена. Но да ми е разбито сърцето… Не, не е. Чувствам… — поех рязко въздух, все едно току-що са ме ударили в корема.

— Какво чувстваш?

— Облекчение — признах. — Ужасена съм, но заедно с това съм облекчена. О, боже — отпуснах глава в ръцете си и насочих очи към обувките на висок ток, които смазваха ходилата ми.

Изритах ги.

— Десет години. Боже, пропилях десет години с мъж, за когото знаех, че никога няма да обичам до полуда. Просто исках… Исках мъж, който да ме кара да се чувствам сигурна, и като се запознахме, Том ми го предоставяше. Бях доволна просто да бъда сигурна с него, да знам, че би ми дал онова, което исках: брак и деца. Когато родителите ми се преместиха и ми оставиха последния запазил се имот на семейство Хартуел, тъгувах толкова много за тях, че изпитах всепоглъщаща нужда да създам свое собствено семейство. Том знаеше всичко това. Беше му известно колко много значеха децата за мен, семейството изобщо. Въобразявах си, че ме обича достатъчно, та в крайна сметка да реши да ме направи щастлива. Но той не се решаваше и въпреки това аз не се отказах, посветих му най-добрите си години, а долното леке ми изневери. Как се започва наново на трийсет и четири? — усещах, че паниката ми се усилва, дишането ми се накъсваше и ми ставаше все по-трудно да поема въздух.

Джес стисна ръцете ми.

— Дишай дълбоко, Бейли. — Вдиша и издиша, като ми направи знак да повторя след нея.

За малко да строша пръстите й, така силно ги стисках, докато се мъчех да надделея паниката си и да се концентрирам върху дишането.

След известно време почувствах отпускането на мускули в тялото ми, за които дори не знаех, че съм напрегнала.

Отпуснах се назад на дивана и оставих сълзите да се леят.

— Уплашена съм.

В очите на Джес също проблясваха сълзи.

— Знам. Случвало ми се е. Но поставянето на ново начало е нещо постижимо, без значение на каква възраст си — посегна към ръката ми. — Имаш мен и Купър, и всички останали. Градът те обича, Бейли. Ще ти помогнем да преминеш през това.

— Ами ако остана сама?

— Невъзможно — намръщи се към мен. — Нали не обмисляш да прибереше обратно онази гадина, само за да не си сама?

— Не — троснах се. — Знаеш ли какво, снощи ме отблъсна. Опитах да се любя с него и той ме отблъсна. Разбира се, че ми е изневерявал! Каква идиотка съм била да не го видя? — изсмях се безрадостно. — Бях така убедена, че му е ясно как никой от двама ни няма да успее да открие по-добър партньор, та не ми мина през ума, че ще тръгне да изневерява.

— Какво имаш предвид с това „никой от двама ви няма да успее да открие по-добър партньор“? — Джес скръсти ръце пред гърдите си.

Отново се напрегнах. Нямах желание да признавам пред Джес, че според моята теория имаше логика с Том да сме заедно поради общата ни липса на нещо забележително у нас.

— Просто имам предвид, че… Ние сме сходни.

Тя присви очи, все едно не ми вярваше.

— За твоя информация всичките ти приятели до един смятат, че ти заслужаваш нещо по-добро от Том Сътън и фактът, че ти изневери, го превръща в отрепка на годината. Не, зарежи това: абсолютната отрепка на годината.

Едва въздържах усмивка и кимнах.

— Определено абсолютната отрепка на годината.

Джес прочисти шумно гърло.

— Джес.

— Да.

— Нали знаеш, че те обичам?

В отговор тя стисна ръцете ми.

— Ще бъда до теб през всичко това. И знаеш ли какво? Днес утрешният ден може да ти се струва ужасяващ. Но залагам всичко, което притежавам, че утре това ново начало ще ти се види вълнуващо.

— Надявам се да е така.

Тя се прибута по-близо до мен и отново обви ръка около мен.

— О, боже. — Наруших момента ни на покой, изпълнена с чувство на вина и ужас. — О, боже, Джес. Какво причиних на Рекс? — погледнах към нея и отново зароних сълзи, този път в резултат на срам. — Това беше отвратително. Безобразно. Аз съм себична кучка.

— Недей да се наричаш така. Не си разсъждавала ясно. И знаеш ли какво, ако питаш мен, направила си му услуга. Налагало се е да научи, че приятелката му изневерява.

— Но не по този начин. Повлякох го в унижението редом с мен. Ще трябва да се извиня.

— Извини се, щом искаш. Не тази вечер обаче, става ли? Тази вечер ще останеш тук, ще гледаме тъпи филми и ще се тъпчем с нездравословна храна.

— Не, не ми се ще да създавам грижи.

— Този коментар дори не съм го чула — надигна се на крака.

— Ще ти донеса нещо да се преоблечеш.

Дарих приятелката си с треперлива усмивка на признателност. В мига, щом тя изчезна по стълбите, Луис изхвърча нагоре след нея и отнесе със себе си кучешкото си състрадание, а аз заплаках отново, но този път по-неудържимо. Още от утре трябваше да се заловя да съобщя на всички близки до мен, че между нас с Том е свършено. Щеше да се наложи да звънна на майка ми и баща ми, на брат ми Чарли… Трябваше да съобщя на Далия и Еймъри. На Айрис и Айра.

О, боже, хипотезите по темата.

Съжалението.

И Вон Тримейн.

Щеше да е още по-трудно да се опълчвам на подигравките му на тема живота ми. Просто ще трябва да си напомням, че макар да бях изгубила сигурност за онова, което ме очакваше, не бях изгубила така обичаната си дъсчена еспланада или хората, свързани с нея и явяващи се моето семейство. Те все така правеха живота ми изключителен и предателството на Том или мнението на Вон във връзка с това нямаше да променят нещата. Нямаше да го допусна.

Осъзнах, че беше по-лесно да го мисля, отколкото да го почувствам в действителност, защото страхът направо ме сковаваше. Обвих ръце около себе си и заплаках още по-горчиво, като с риданията си позволих на твърдата буца, блокирала гърлото ми, да се разхлаби.

Малко след това почувствах познатите ръце на Джес да обгръщат тялото ми и тя ме придърпа към себе си така, че да отпусна глава на рамото й. Сгуших се в нея и пуловерът й заглуши хлипанията ми, а Луис побутна ръката ми с глава като пореден жест на кучешка утеха.