Саманта Йънг
Всяко малко нещо (4)

4.
Бейли

Събудих се на дивана на Джес и Купър около четири и половина сутринта и се озовах напълно разсънена и неспособна да заспя повече.

Само няколко часа по-рано отново се бях събудила объркана, втренчила се в гърба на дивана и неспособна да преценя къде се намирах. Чак като чух тихия лай на Луис и гласа на Купър, си припомних, че с Джес бяхме гледали филми. Явно бях задремала и тя ме беше оставила на дивана, вместо да ме буди.

— Да, виждам, че Бейли е на дивана, но искам да знам защо? — чух приглушения глас на Купър, чийто тон издаваше загриженост. — Долу, Луис.

— Заварила Том да чука друга жена — прошепна Джес в отговор, а гласът й преливаше от смесица от гняв, болка и тревога.

— Какво?! — кресна Купър.

Луис отново излая глухо.

— Тихо! И двамата!

— Какво?! — изшептя той, а яростта му не остана скрита в тази единствена дума.

Бях лежала напрегнато. Някога, когато бях наивно хлапе, си падах по Купър и здраво го преследвах. Като пораснах той някак се трансформира в голям брат и верен приятел. Също така беше изключително покровителствен.

— Ще убия този шибаняк.

Чух да се отваря вратата и тъкмо щях да се надигна да го спра, когато Джес каза:

— Не, няма да правиш такова нещо. — Вратата се затвори. — На Бейли не й трябва това. Просто има нужда от подкрепата ни.

— Убеден съм, че да фрасна този мръсник с юмрук в лицето също се брои за подкрепа.

Това, че Купър го вземаше така присърце ми подейства и предизвика още сълзи.

— Може и да е така — прошепна Джес. — Обаче нека го отложим. Качи се горе да не събудим Бейли.

Купър не каза нищо повече. Чух само проскърцването на стълбите, докато Луис ги следваше нагоре. Изтощението ми беше надделяло и следващото, достигнало до съзнанието ми, беше, че бях будна, а часовникът ми показваше четири и половина. Както лежах, замислих се за събитията отпреди две нощи, накарали ме тази вечер да се появя в апартамента на Том в онова тъпо червено бельо.

Объркване.

Онази вечер чувствах предимно това, докато лежах в тъмното от моята страна на леглото, втренчена в стената. Бях объркана, защото не разбирах причината да се преструвам на заспала, докато слушах как Том влиза в дома ми и тършува из кухнята, петнайсет минути преди да се зададе по коридора, за да използва душа. Преструвах се дори когато легна в леглото до мен.

Не нямахме общ дом. Аз живеех в малката си къща с една спалня, а Том си имаше свой апартамент. Не по мой избор. В продължение на години се бях вбесявала от факта, че Том отказва да се обвърже с покупката на общ имот. И въпреки всичко онази вечер, когато се преструвах, щом той легна до мен, почудих се защо, дявол го взел, не си беше отишъл у дома. Какъв беше смисълът да идва при мен, след като работеше до толкова късно?

А после се запитах защо не се обърнах да го целуна за добре дошъл. При колко случаи през годините, особено през последните няколко, той беше чакал мен заради безкрайните часове, през които работех в хотела?

Обърнах се, подпрях се на лакът, отпуснах глава върху дланта си и се взрях в заспалото си гадже.

Непозната и мъчителна меланхолия сграбчи гърдите ми в хватката си.

Защото не объркване беше доминиращото чувство.

Страхът беше над всичко.

Може да звучи странно, но винаги ми е допадало усещането хората да ми липсват. Не точно да ми липсват. Да ги няма до мен е ужасно, разбира се. Обаче да ги видя отново след дълга раздяла… Това е любимата ми част. Защото в този момент всичките ни разнопосочни и объркани емоции по адрес на даден човек изгарят, горчивите фрагменти се превръщат в пепел и оставят само сладостта: любовта. При повторното ни събиране всичко, изпитвано от мен, бе сладък копнеж по обичта, която тая към тях, и радост, че отново ги прегръщам.

Харесваше ми мама и татко да ми липсват — родителите ми, които продадоха притежанията си в града, основан от нашите предци, всичко освен „Хартс Ин“, който прехвърлиха на мен, брат ми и сестра ми. На брат ми, който нямаше никакъв интерес към хотела и който също обичах да ми липсва. На сестра ми, която също не се интересуваше от хотела, която обичах да ми липсва, докато не прекарвахме пет минути заедно.

Само че… Не ми харесваше да ми липсва Том. Ужасната част от това да ти липсва някой ли? Само това чувствах, като го погледнех.

Изучавах лицето му, докато спеше, припомнях си удоволствието, обземало ме някога, като го гледах да спи, още в началото. Ако трябваше да бъда откровена пред себе си, Том никога не ме беше карал да се чувствам лекомислена или преливаща от нервна възбуда заради излезлите от контрол пеперуди.

Именно това ме привлече към него. Усещах сигурност. Държах емоциите си под контрол.

Напоследък обаче не беше така. Бях на трийсет и четири. Исках да бъда омъжена. Исках деца.

И мъжът, с когото бях прекарала десет години, мъжът, заедно с когото смятах, че ще имам тези неща, лежеше до мен… и със същата сила можеше да е на хиляди километри.

Преди пет години сигурно бих се протегнала и бих го събудила с ласките си. Том твърдеше, че това било едно от нещата, които най-много обичал у мен — начина, по който упражнявам контрол върху импулсите си. Или липсата на такъв. Казвах и вършех, каквото ми се искаше. Всеки около мен беше наясно какво чувствам във всеки един момент. Все заявяваше как било чудо да съм толкова добра в работата си като хотелиер. Но майка ми ме беше обучила на гостоприемство от мига, щом проговорих, и озовях ли се в хотела, превръщах се в различен човек. Подхождах професионално, овладяно.

Всъщност според мен надалеч от работното си място бях така устата, защото в работата ми се налагаше да бъда своя „Дисни“ вариант — радушна, сърдечна, ведра — без значение какво срещах у клиента пред мен.

Том не беше такъв голям фен на отсъствието на филтър между мозъка и устата ми, но като типичния мъж, който беше, допадаха му освободеният ми дух и моята самоувереност в спалнята.

Онова, което не знаеше, беше, че бях такава само с него.

Когато се запознахме бях в нищото. Преди Том някой ме беше стъпкал така жестоко, че ми се струваше глупаво да се смятам за, макар и мъничко забележителна. Произхождах от фамилията, основала града, хората ме харесваха, бях популярна. Чувствах се специална. Онзи тип ми отне всичко това. Но така и не успя да ми отнеме обичта към живота ми в Хартуел. Може да беше успял да ме накара да се чувствам обикновена, но аз все така смятах, че животът ми на дъсчената еспланада е изключителен, защото живеех на красиво място, обградена от хора, които обичах.

И стига животът около мен да беше изключителен, можех да преглътна да бъда обикновена заедно с Том. Бяхме равни. Достатъчно добри един за друг.

Така че нямах грижи в бита или в леглото ни.

Можех да се обърна към него, когато пожелаех, и знаех, че би отвърнал. Или поне така си мислех.

Сексът ни винаги го е бивало. Не беше най-добрият, който някога съм правила, но беше добър. Том изглеждаше доволен. Или аз мислех така. Аз бях по-склонна към нови неща от него, така че можеше да бъде и по-добре, но все пак ставаше. Беше достатъчно добър.

Напоследък по-скоро не съществуваше.

От две години се скъсвах от работа в хотела, защото управителят напусна и още не го бях заменила. За отмъщение, както аз го приемах, Том започна да работи повече часове.

Почти не разговаряхме, та какво оставаше за секс.

Докато изучавах така познатото му лице, почти толкова познато като моето собствено, у мен се прокрадна болезнен копнеж. Ръката ми се плъзна по-надолу по корема му, преместих се по-близо до него и дръпнах завивката в опит да прогоня страховете си. Той промърмори и се разшава в съня си, а аз се наместих върху него. Проследих с поглед пръстите си, които пълзяха нежно по кожата му, и позволих на десетте ни години да ми вдъхнат кураж. Тялото му се беше променило, също както и моето. Като се запознахме, беше атлетично жилав. Сега по гърдите и корема му имаше мекота, каквато отсъстваше преди. Но не ме беше грижа. Тази мекота беше част от остаряването му заедно с мен.

В долната част на корема му личеше белегът от апендектомията отпреди четири години. Тогава го закарах по спешност в болницата. Малка следа над пъпа му, друга малка при лявата тазова кост и трета по-видима диря под пъпа. Сега вече бяха избледнели, но още можех да ги проследя с пръсти и да си спомня колко разтревожена бях, докато чаках да излезе от операция.

Том се беше размърдал под тежестта ми и аз усетих как частично се втвърдява. Тръпки на възбуда се бяха пробудили за живот между краката ми и аз се наведох да обсипя с целувки корема му. Точно както гърдите ми вече не бяха така вирнати като преди десет години, коремът на Том също не беше така плосък и твърд като камък. За мен нямаше значение, както се надявах вече не двайсет и четири годишните ми гърди да не са пречка за него.

Ха.

Какъв майтап, помислих си.

Но преди две вечери наистина се бях надявала, че тези неща не са важни за него. Така че отбутах настрана объркването и страха си и устните ми обходиха тялото му нагоре до шията, а ноктите ми одраскаха нежно корема му.

Той изстена и отново се размърда.

— Том — прошепнах в ухото му, преди да го загриза леко. Имаше чист и свеж вкус заради взетия душ.

— М-м, Бейлс? — изпухтя и аз надигнах глава, за да видя как очите му се отварят с потрепване. Загледа се в мен, объркан от съня. Разбрах кога престана да се чувства дезориентиран, защото присви очи и цялото му тяло под мен се напрегна.

Стомахът ми се сви от неприятно чувство.

— Какво правиш? — изръмжа.

Усмихнах му се въпреки страховете си.

— Ти как мислиш?

Потърка очи и надигна глава от възглавницата, за да погледне часовника.

— По дяволите, Бейли, трябва да ставам след четири часа. — Стисна ме здраво за хълбоците и ме отмести от себе си.

Паднах на една страна и се взрях шокирана в него.

— Заспивай. — Том се бе завъртял на другата страна и ми беше обърнал гръб.

Горещи сълзи напълниха очите ми.

Постъпи точно по начина, по който се бях бояла, че ще постъпи.

Обърнах се към него, а той не отвърна.

По-лошо… Отблъсна ме.

Обзе ме гняв.

— Майната ти! — изстрелях се от леглото.

— Бейли — изръмжа.

Не го погледнах. Профучах през спалнята като ураган, измъкнах чисто бельо от чекмеджето, сграбчих джинсите си от стола и зарових в гардероба си за чиста тениска.

— Бейлс, съжалявам. Просто съм уморен. Върни се в леглото.

Чувах гласът му да доближава, но вече бях на долния етаж и скоро изхвърчах вън от къщата.

Ръцете ми трепереха, когато посегнах към вратата на колата.

Но Том беше по-бърз, отколкото бях предполагала, защото тя беше хлопната обратно, а той стърчеше полугол до мен само по боксерки и с боси стъпала.

— Съжалявам, скъпа — сключи здраво пръсти около ръката ми. — Постъпката ми беше гадна. Бях полузаспал. Аз съм вкисната гадина.

Преборих потребността да заплача. Том никога не ме беше разплаквал и не се канех да започна да му позволявам точно сега.

— Наистина си гадина.

— Гадина съм — повтори. — Сега ще се върнеш ли в леглото?

— Не може просто да признаеш, че си гадина и това да оправи всичко.

— Знам — прошепна. — Но нямам желание да спорим за това навън и посред нощ, когато може да събудим съседите ти.

Прииска ми се да изкрещя „Зарежи съседите!“, но вместо това кимнах неохотно и го последвах вътре.

Пробва се да ме поведе за ръка, но аз не исках да ме докосва.

Дори вече обратно в леглото, когато той долепи тяло до моето и отпусна брадичка на рамото ми, аз продължих да се взирам в стената, слушах как дишането му се променя и прераства в хъркане.

Изпълнилият ме гняв се беше смесил със страха.

Не защото Том ме отблъсна… а защото… заради начина, по който ме накара да се чувствам така.

Би трябвало да съм прегаряна от болка. От дълбока и необуздана болка.

Всяка нормална жена, чийто любовник я е отблъснал, би чувствала дълбока и необуздана болка.

Беше наранена предимно гордостта ми.

Преобладаващото чувство беше силно раздразнение.

И именно това чувствах сега, докато лежах на дивана на Джес и Купър. В онази нощ ми беше ясно, че между нас с Том е свършено. Просто не исках да повярвам, че посветих десет важни години на мъж, който не беше правилният за мен.

Страхът, този страх от новото начало, отново ме сграбчи в хватката си и гърдите ми се сковаха от паника. Поех огромна глътка въздух и се надигнах до седнало положение. Макар да беше пет без петнайсет сутринта, реших да се залавям с деня си. Оставих бележка на Джес и Купър, като им обещах да се видим по-късно и благодарих на Джес за подкрепата. А после се качих в колата и подкарах към вкъщи.

Въпреки че бях съвсем будна, чувствах се все едно имам махмурлук, без да бях поглъщала капка алкохол. Чувствах стържене в стомаха си и слабост в крайниците; нещо, което ненавиждах, понеже в обикновени дни бях благословена с безкрайно много енергия.

Днес не бях в настроение да имам вземане-даване с когото и да било, но въпреки това имах бизнес за ръководене. Намеренията ми бяха да се прибера у дома, да се пъхна под душа, да хапна и да се затътря в хотела.

Не включваха обаче да се разправям с Том.

Напразно бях очаквала той просто да се изниже нанякъде и да приеме присъдата ми, че между нас е свършено. Но колата му беше паркирана на алеята ми и след като имаше ключ, бях наясно, че ме чака вътре.

Това ме вбеси изключително много, но предимно, защото вече бях стигнала до решение — без значение колко плашещо беше то — да започна на чисто без Том Сътън в живота ми. Още сега. Незабавно. Което означаваше, че исках да изчезне веднага. Не желаех да се намира в малкия ми дом, да заема прекалено много пространство, да докосва нещата ми.

И все пак осъзнавах, че е нереалистично. Щеше да се наложи да сляза от колата си и да се справя с него.

Почувствах онова ужасно гадене да се надига към гърлото ми и поех насечено въздух.

Входната ми врата въвеждаше право в дневната. Том седеше на ъгловия ми диван бял като призрак и с тъмни кръгове под очите. Взираше се в мен, излъчващ болка, посърнал.

Подейства добре на гордостта ми, че поне като ме беше наранил, той също страдаше.

— Ще се наложи да ми върнеш ключа — заявих.

Очите му започнаха да гледат умоляващо.

— Скъпа, моля те, изринах се от притеснение, нека да не правим прибързани неща.

Фактът, че беше решил, че мога да му простя за подлостта му, отново подкладе гнева ми. След десет години не ме познаваше достатъчно добре, та да се сети, че за мен лоялността е от първостепенно значение във всяка връзка?

— Като стана дума за изриване… — опрях ръце на кръста си и го изгледах кръвнишки. — Предполагам, ще се наложи да се тествам за заболявания, предавани по полов път, след като си чукал друга, докато си чукал мен. Ясно ми е, че това снощи не беше единична грешка и чукаш нея и кой знае още колко други от много време? — издърдорих. Нещо, което имах склонност да правя, като бях развълнувана или разярена.

Също така не бях допускала, че някога ще си послужа толкова много пъти с думата „чукам“ в рамките на едно изречение. Обаче намирам, че в този случай може да ми бъде простено.

Том се беше ококорил срещу мен.

— Наистина беше грешка.

Това не отговори на въпроса ми.

— Да въртиш любов с двайсет и две годишна определено е грешка.

— Тя е на двайсет и три.

— О, това е толкова по-добре! — креснах и се запитах дали не си беше ударил главата на път насам.

Том потрепна.

— Съжалявам, мила. Моля те, повярвай ми, като казвам, че беше грешка. Нещо ужасно глупаво. Дори не знам какви си ги мислехме. Тя обича Рекс. Аз обичам теб. Беше толкова глупаво!

— Колко пъти сте правили тази толкова глупава грешка?

Изражението му стана тревожно заради сухата забележка.

— Определено се е случило преди две вечери, когато ме отблъсна, нали така?

В очите му пролича вина.

И в този миг аз го мразех. Никога не бях допускала, че ще съм в състояние да чувствам това към Том, но го мразех, задето ми причиняваше това. Задето е способен да ми причини това. Никога не бих могла да нараня някого по този начин. Без значение колко харесвах другиго, не бих могла да предам човека до себе си. Не ми беше присъщо.

Мразех го заради нехайното му отношение към привързаността и лоялността ми.

— Махай се — произнесох изтощено. Бях приключила с всичко това. — Просто се махни. Вече не те искам.

— Десет години, Бейли — Том се насочи към мен и този път аз не отстъпих. Стоях като закована на мястото си, когато хвана ръцете ми и ги стисна здраво. — Няма да захвърлиш така десет години.

Взрях се невярващо в него.

— Не аз. Ти го направи.

— Беше грешка.

Изтръгнах дланите си от хватката му.

— Само да съм го чула още веднъж! Не е било грешка, Том. Грешката е еднократно отклонение. Това е било планирано. Става дума за невярност. И аз просто не мога да гледам на теб по същия начин — поклатих глава и признах: — Вината не е само твоя. Аз също имам вина. Задето го проточих така дълго, задето ти дадох най-хубавите си години в очакване да се обвържеш истински, блокирана в задънена улица с теб… а през цялото време знаех, че двамата не сме един за друг.

— Не го вярвам.

Направих подигравателна физиономия.

— Бейлс, права си, признавам го. Струваше ми се плашещо да се обвържа, но съм по-уплашен, че ще те изгубя. Ще направя всичко. Обещавам. Къща. Брак. Деца.

— Защо?

— Защото те обичам.

— Защо?

— Какво имаш предвид с това защо?

— Защо ме обичаш?

— Защото… — вгледа се объркано в мен — … те обичам.

Взрях се в него, натъжена от отговора му.

— Знаеш ли защо те обичах аз, Том? — Направи болезнена гримаса заради използваното минало време. — Защото ме караше да чувствам сигурност. Вече не чувствам такова нещо.

По лицето на Том пролича силна болка.

— Бейли — прошепна.

Запътих се към вратата и я отворих.

— Ще ти пратя вещите. Ще съм благодарна, ако ми върнеш услугата.

За миг реших, че няма да помръдне, толкова дълго остана да стърчи на мястото си, загледан в мен. За мое облекчение обаче приближи до мен, измъкна ключа от джоба си и взе ръката ми, за да го положи в нея. Сви пръстите ми около него и после повдигна юмрука ми към устните си. Позволих му да целуне кокалчетата ми, а очите ми се напълниха със сълзи на разочарование и скръб.

— Ти заслужаваш нещо по-добро. — Думите вибрираха от емоции. — Съжалявам.

Едва след като вратата се затвори след него и чух колата му да потегля от алеята ми, си позволих да заплача.

Риданията, разтърсили тялото ми, наистина ме изненадаха. Изненада ме пробудилата се печал. Покрай всички мисли, страхове и гнетящото чувство на обида от снощи насам, така и не ми беше хрумнало, че като прекратя отношенията си с Том, в стремежа си да сложа край възможно най-бързо, та да започна на чисто, в крайна сметка ще изгубя един от най-старите си приятели.

Вон

Вон знаеше как щеше да изглежда като стане на шейсет и една, защото всички твърдяха, че бил абсолютно копие на баща си. От тъмната му коса до стоманеносивите му очи, ръста и телосложението му.

Уилям Вон Тримейн все още беше влиятелен и уважаван мъж. Възрастта не беше променила това — всъщност броят на хората, които проявяваха уважение към него, само се беше увеличил с годините. И в добавка все така продължаваше да има представителен вид. Стоеше и гледаше навън през прозореца на пентхауса на Вон с ръце, прибрани в джобовете на тъмносиньото му сако.

Когато строителството на „Парадайз Сандс“ завърши, Уилям беше заявил от съвсем същото място:

— Виждам защо ти харесва тук.

Сега се обърна към Вон с ведро изражение:

— Обзалагам се, че тази гледка не омръзва.

— Така е.

— Затова ли живееш в пентхауса вместо в къщата на брега, която купи?

— По-удобно е да отсядам в хотела — Вон повдигна рамене.

Баща му присви очи към него.

— Или просто не ти допада да си сам в онази голяма къща.

Нямаше смисъл да отговаря, понеже баща му беше напълно прав. Както винаги.

— Знаеш ли как излекувах самотата си? Намерих си приятелка.

Вон се ухили заради избора на думи от страна на баща му.

— Как се чувства Даян, че след дванайсет години заедно с теб е определяна като „приятелка“?

Уилям го стрелна с поглед.

— На моята възраст ще е неуместно да я наричам гадже.

Той кимна през смях.

— Предполагам, е така. Ами нейната възраст?

— С петнайсет години по-млада е от мен. Това не е нищо.

— Знам, татко. Но това не обяснява защо я определяш като приятелка вместо например… като твоя съпруга? — Не за пръв път разпитваше баща си защо още не се е оженил за Даян. Вон я харесваше. Беше овдовяла на трийсет и четири, нямаше деца и докато много нейни приятелки запълваха дните си, като участваха в бордове на благотворителни организации, тя беше искрено отдадена на своя собствена благотворителна дейност. Беше мила и непринудена. И Вон знаеше, че баща му я обича. Но всеки път щом споменеше брак, Уилям се затваряше и сменяше темата.

За негова изненада баща му се обърна с лице към него и придоби някак тъжен вид.

— Имах съпруга. Нея вече я няма.

Остра болка проряза гърдите на Вон.

— Татко…

— Даян е имала съпруг и него също го няма. Държим един на друг. Наистина е така. Но никой от двама ни не може да замести изгубеното, а и не го искаме. Моята жена е покойница. Никога няма да я имам отново. Даян е моят другар и двамата харесваме нещата, както са.

Изненадан от внезапната откритост на баща си, Вон подходи предпазливо.

— Хората се женят повторно, татко. Така няма да заличиш онова, което си имал с майка ми.

— Но никога няма да е същото. С никоя. Наясно съм, че другите хора масово се женят повторно. При мен обаче не би се получило. Майка ти беше любовта на живота ми.

Емоциите задавиха Вон и той сведе очи към чашата с вода, която държеше, за да ги прикрие от баща си.

— Не съм устроен да обичам друга по начина, по който обичах нея — продължи баща му. — И подозирам, че в това отношение синът ми ще е същият като мен. Но онова момиче Дънауей… — Суровостта в тона му накара Вон да вдигне глава, а когато погледите им се сключиха, стомана срещна стомана. — Ти не я обичаше, Вон. И искам да престанеш да се държиш, все едно сродната ти душа е умряла и да продължиш с живота си.

В гърлото му запари внезапно образувала се бучка от емоции и той скочи отбранително на крака. Като се извисяваше над него и го мъмреше, баща му го караше да се чувства отново на десет.

— Не се държа така.

— Тогава защо сменяш жените, сякаш са носни кърпи? И защо сред всички места реши да се установиш в хотела ти в Делауер? Доколкото помня свръх успелия ми син притежава хотели по целия свят. Сред всички места, той избира да си устрои дом в Делауер?

Вон завъртя очи заради сарказма на баща си.

— Първо, още преди момичето Дънауей, както я наричаш ти, никога не съм си падал по моногамията. Опитах да съм обвързан, но експериментът се провали и се върнах към онова, което ми пасва. Второ, грижа се този хотел да потръгне. Задържал съм се и в другите си хотели в началото след откриването им.

— За около шест месеца до година. Живееш тук от три години. Това е скривалището ти.

— Не е скривалището ми. — Прекара ядосано ръка през косата си. — Татко, да ме видиш ли дойде, или да ме нападаш?

— Не те нападам. Загрижен съм за теб.

— Казвам ти, че няма причина да си загрижен — дръпна сакото си от облегалката на стола, където го беше закачил, и го облече.

— Къде отиваш?

— Излизаме заедно. За по питие.

Уилям повдигна вежда.

— Малко е рано, не мислиш ли?

— Обикновено бих казал, че да, но искам да се запознаеш със собственика на бара в съседство. Купър Лоусън.

Баща му го последва вън от апартамента.

— Приятел ли ти е?

Вон се подвоуми за думата. Година по-рано вместо с нея би си послужил с думата „познат“, но през последните няколко месеца започна да вярва на Купър. Доверяваше му се истински.

— Да, приятел ми е.

— Тогава нямам търпение да се запозная с него.

Барът още не беше отворил, но собственикът му беше привикнал Вон да се отбива за питие, когато му беше нужен миг покой от хаоса на живота. Покрай пътуването от хотел до хотел и цялостното им управление от Хартуел на Вон не му оставаха много моменти на покой. Представляваше истински лукс да разполага с тихо местенце, където да е недосегаем за всички.

И, разбира се, като почука и изчака пред заключената врата заедно с баща си, скоро тя се отвори със замах и те бяха посрещнати от Купър.

Той стоеше пред тях облечен в джинси, тениска и червена бархетна риза и с ботуши на краката. Беше от хората, заслужаващи безкраен респект — трудолюбив, непринуден и лоялен. Повечето от обитателите на Хартуел му се възхищаваха и го уважаваха и Вон не се съмняваше, че беше от типа хора, които Уилям Тримейн също би уважавал.

— Това е баща ми, Уилям. Може ли да влезем за по питие?

Купър отстъпи настрана, за да ги пусне вътре. Баща му спря и стисна ръката на собственика на бара.

— Можеш да ми казваш Лиъм.

Купър се ухили широко и пое ръката му.

— Казвай ми Купър.

С очи, поглъщащи всичко в заведението, баща му беше видимо отпуснат, а на устните му играеше мека усмивка, докато разкопчаваше сакото си и стоеше на бар стола до Вон.

Купър заобиколи бара, като ги оглеждаше любопитно.

— Някой да ви е казвал, че сте съвсем еднакви?

— Постоянно — каза Уилям с усмивка и потупа Вон по рамото. — Предал съм му добри гени.

Вон забеляза усмивката на Купър и изпухтя.

Уилям се засмя и насочи внимание обратно към Купър.

— Хубаво местенце си имаш. Наистина хубаво. Напомня ми на някогашния ни квартален бар в Огъста.

— Ти си от Мейн?

— Да. Роден и израснал там, а родът ни в Огъста може да бъде проследен през няколко поколения. Баща ми беше пощенски служител от дълга поредица пощенски служители в семейството ни.

Купър повдигна вежда.

Вон се гордееше с онова, което беше постигнал баща му.

— Татко е започнал от нищото. Завършил е колеж със стипендия, направил е няколко мъдри инвестиции, скъсвал се е от работа и сега е собственик на една от най-големите агенции за недвижими имоти и строителство в Ню Йорк.

— Частта с недвижимите имоти ми е известна, но просто приех, че си със синя кръв — отбеляза Купър. — Наистина впечатляващо.

Както винаги, Уилям повдигна нехайно рамене заради похвалата.

— Работих усърдно и направих няколко добри пробива.

— Все пак е впечатляващо. Наясно съм колко е трудно да управляваш бар, а какво остава за империя.

— Като стана дума, ще поръчаме два пъти уиски с лед — намеси се Вон.

— По път насам Вон ми разказа как си преустроил това място — вметна баща му, докато Купър им наливаше уиски. — Не е лесна работа. Статистиките за неуспели барове и ресторанти в първите години след отварянето им са доста мрачни.

— Както заключи ти… опира до усърдна работа.

— Имаш ли жена? Деца?

На лицето на Купър цъфна доволна усмивка.

— Имам приятелка.

Уилям се подсмихна заради изражението му.

— Трябва да е нещо много специално.

Доктор Джесика Хънтингтън определено беше нещо много специално. Купър беше истински късметлия. И оценяваше това, за разлика от Том Сътън.

— Тя е жената за мен — призна с лекота Купър. На повечето от познатите му мъже в Манхатън дори не би им минало през ума да споделят подобни чувства. Дългогодишният му приятел Оливър Спенс би ахнал като цяло на концепцията „жената за мен“. И на Вон му се налагаше да признае, че се възхищава на умението на Купър да е така откровен.

Уилям внимателно изследваше Купър и на Вон беше ясно, че му допадна онова, което видя.

— Такова нещо не се среща често. „Жената за теб“. Не я изпускай за нищо на света.

Купър стрелна Вон с поглед, понеже в един от моментите, когато му се довери достатъчно, та да разкрие подробности от личния си живот, той бе чул историята за смъртта на майка му.

— Добре, стига ми вече поетичността ви — Вон отпи от уискито си. — Какво ново, Лоусън?

И просто така усмивката беше заличена от лицето на Купър.

— И без друго рано или късно ще научиш… Том е изневерил на Бейли. Снощи се натъкнала на тях. Както изглежда не си е замълчала за онова, на което е попаднала в апартамента му, така че до края на деня целият град ще знае.

Вон едва не се задави с втората си глътка уиски. Тялото му изпадна в ступор и въпреки паренето на алкохола в гърлото му, целият беше погълнат от странна студенина.

— Повтори, моля те.

— Онзи загубеняк е изневерил на Бейли с двайсет и три годишното гадже на колега. Снощи ги е видяла, докато се чукали на шибания му диван.

Сърцето му заблъска бясно в гърдите и му се наложи да се опълчи на потребността да скочи от стола си и да издири тъпата гадина.

Какъв идиот трябва да си, за да изневериш на Бейли?

Бейли.

Боже.

Тя и Том бяха заедно от дълго време. Как щеше да се справи с това? Не му допадаше идеята Бейли да се срине. Колкото и силна и директна да беше, Вон знаеше, че всъщност прикрива уязвимостта си.

После му хрумна нещо и кръвта му кипна.

— Нали няма да остане с проклетия идиот?

Мисълта, че е възможно да се задържи с Том породи потребност да захвърли чашата си към нещо или някого. И в същото време му се искаше Купър да каже: „Да. Ще го превъзмогнат някак.“ Не искаше Бейли да даде на мръсника нов шанс, защото тя трябваше да разбере, че заслужава нещо по-добро, но заедно с това ненавиждаше идеята, че Том Сътън вече нямаше да представлява бариера между „Вон и Бейли“.

Съществуването на „Вон и Бейли“ само щеше да нарани Бейли и да прецака Вон.

— Не. Все пак говорим за Бейли. Концепцията за лоялността на практика е нейна. Приключила е с него. И слава богу.

У Вон се смесиха чувство на облекчение и страх, докато гледаше как ледът се топеше в чашата му.

— Тя… Как го понася Бейли?

Усещаше върху себе си любопитния поглед на баща си.

— Ще се оправи. Момичетата ще се погрижат за нея.

— Ами ти?

Купър се намръщи към него.

— Какво?

— Ти също ще се грижиш за нея, нали? — Щеше да му олекне, ако знаеше, че Купър е зад гърба й. — В случай че Том й създава някакви проблеми.

Както обикновено, собственикът на бара съзря в думите му прекалено много и му се усмихна многозначително.

— Разбира се, Тримейн. — А после… — Струва ми се, че в крайна сметка Джес ще се окаже права. Не че ще й го призная. Проклетата жена си въобразява, че е права за всичко.

— За какво говориш?

Купър се изсмя и се насочи към другия край на барплота, за да почисти въображаемо леке от разлято питие.

Вон остана загледан след него и в този момент си пожела да не беше допускал да се отпуска пред Купър или прекалено прозорливата лекарка.

— И така… — произнесе провлачено баща му. — Коя е Бейли?

 

 

— Намирам за странно, задето отказваш да ми разкажеш каквото и да било за тази жена — заяви Уилям, когато двайсет минути по-късно напуснаха „Купърс“.

Ако баща му го разпитваше във връзка с всяка друга жена, той просто би се изсмял. Все едно отново беше на петнайсет. Баща му беше влязъл в стаята, точно когато той се натискаше с Джилиан Грейс, момиче от горния клас, и после посвети вечерта да се забавлява, като обсипваше Вон с вбесяващи и смущаващи въпроси.

— Няма много за разказване — Вон се постара да не звучи прекалено раздразнен. — Мислех си, че може да искаш кафе, та да прекараш уискито.

— Да, беше малко рано за него — Уилям закопча сакото си и последва Вон към „Еймърис“.

— Тук правят чудесно капучино. Трябва да те предупредя, че собственичката е изключително срамежлива — вметна Вон. — Красива жена. Заможна, без да е зависима от някого. Потресаваща в разговорите с мъже — от нищото я завладява свян. Наистина жалко.

— Защото иначе би я добавил към списъка си с приятелки?

Подсмихна се просто колкото да бъде вбесяващ.

— Вероятно.

— Очевидно въпросната Бейли Хартуел не е минала през леглото ти. По фамилията заключвам, че е потомка на семейството, основало града… Я почакай. Това не е ли жената, която се опита да осуети строителството на хотела ти? — Уилям се закова на място пред кафенето на Еймъри.

— Да. Като видя архитектурните планове, заедно с кметицата започнаха кампания за преразглеждането им. Но те вече бяха минали през строителната комисия по време на мандата на предишния кмет, така че не успяха да постигнат нищо. Освен да подкладат враждебност у местните. Което беше истинска веселба за мен.

Ясно си спомняше ядовете, причинени от Бейли. С издигането на хотела и с времето тази враждебност беше затихнала, но не с помощта на устатата червенокоска, която караше кръвта му да кипи отвъд границите на обяснимото.

— Помня — кимна Уилям. — Звучи като жена с характер.

— Не това е думата, която бих употребил — промърмори Вон и бутна вратата на кафенето.

Закова се рязко на място при вида на Бейли, която се беше опряла на щанда и се смееше заедно с Еймъри.

Първо, беше изненадан да я види и второ, беше изненадан да я види да се смее, като се имаше предвид, че току-що е била предадена от мъжа, когото обичаше.

Баща му на свой ред се блъсна в него.

— Боже, Вон, какво… — баща му надникна иззад него към двете жени до щанда. — О, да. Тези двете определено си струват да се заковеш на място.

Вон пренебрегна коментара му и пое предпазливо към щанда. Изведнъж се оказа, че не знае как да се държи около Бейли. Тя се изправи докато той приближаваше и насочи към него присвитите си зелено-златисти очи, издаващи обичайната подозрителност, която хранеше към него. Под очите й имаше тъмни кръгове, но това беше единственият признак, че е възможно нещо да не е наред. Всъщност тя изглеждаше забележително добре за жена, чиято десетгодишна връзка тъкмо бе свършила.

— Госпожице Хартуел. Госпожице Сондърс.

Еймъри го дари с нервна полуусмивка и бегло кимване.

— Това е баща ми — Уилям Тримейн. Татко, това е Бейли Хартуел; собственичка е на „Хартс Ин“ в края на дъсчената еспланада, а Еймъри Сондърс е собственичка на този имот.

Уилям протегна ръка първо към Бейли, а после към Еймъри. Бейли повдигна вежда (Вон заключи, че е заради приликата им), но стисна ръката му. Еймъри се изчерви като домат, докато стискаше ръката на баща му и отказа да срещне погледа му, когато промърмори:

— Здравейте.

Уилям се усмихна още по-широко на нейната свенливост.

— Имате прекрасно местенце, госпожице Сондърс.

Озърна се из уютните и излъчващи женственост книжарница и кафене. Кафенето и неговата срамежлива собственичка си имаха своя начин да накарат един мъж да осъзнае мъжествеността си. Вон винаги се чувстваше прекалено едър, прекалено не на място в красивата книжарничка.

За някои мъже като например Купър, който беше показал недвусмислено чувството си на дискомфорт около Еймъри, това беше отблъскващо. За Вон обаче, а и за други мъже, нещата не стояха така. По свой си начин Еймъри и кафенето й бяха силно примамващи с тяхната изключителна женственост и загадъчност. Ако беше човек, който не беше обременен от парализиращ страх от обвързване или вбесяващо увлечение по една конкретна червенокоска, Вон можеше и да пробва да измъкне Еймъри Сондърс от черупката й.

И нямаше съмнение, че съществуваха други мъже, които биха почувствали подобен непреодолим импулс. Вон се надяваше единствено, че като настъпеше моментът, нямаше да се окаже мъж, който да я използва, за да се добере до наследеното от баба й внушително състояние — информация засега известна само на доверената общност от собствениците на имоти на дъсчената еспланада. За съжаление обаче това също така беше известно на семейство Девлин, които бяха проучвали Еймъри, след като тя беше наследила собствеността на дъсчената еспланада — имот представляващ част от инвестициите, направени от баба й през годините.

Иън Девлин и синовете му не се бяха пробвали да си служат с шантаж или подмолни тактики, с цел да се доберат до имота й, както бяха действали с Купър и Бейли в миналото. Всъщност на Еймъри дори не й беше известно, че Девлин са душили около нея, когато е взела мястото. Но Вон беше наясно с това и държеше ситуацията под око.

Еймъри Сондърс беше уязвима.

И на него не му допадаше, че няма семейство, което да стои зад гърба й.

— Благодаря. — Тихият отговор на Еймъри представляваше гигантски напредък, като се имаше предвид, че се състоеше от истинска дума. Вон се почуди дали Бейли не беше отчасти отговорна за това да помогне на Еймъри да натрупа малко увереност в комуникирането.

Уилям се усмихна на Бейли.

— И така, госпожице Хартуел, чувам, че държите сина ми изправен на нокти, когато мен ме няма да го правя.

Очите на Бейли се разшириха изненадано, а Вон изръмжа.

— Не знам дали го държа изправен на нокти, но със сигурност се старая да смаля егото му, като ми падне възможност — усмихна се при думите си.

Бейли Хартуел имаше най-зашеметяващата усмивка сред всички жени, които някога беше срещал. Беше широка, очарователна и абсолютно омагьосваща.

Вон почувства лека завист към баща си и поклати невярващо глава. Уилям се изсмя.

— Радвам се да го чуя. Видях хотела ви, като се разхождах по еспланадата. Красив е.

Нищо и никакъв комплимент и Бейли разцъфтя, понаперчи се заради похвалата.

— Благодаря. Много мило от ваша страна. — Присви очи и ги прехвърли от бащата върху сина. — Ако вие двамата не си приличахте толкова много, бих поставила под въпрос роднинската ви връзка.

Баща му се засмя, а Вон изпита силно негодувание и едва пребори потребността да отвърне. Трябваше да помни, че тя преминава през нещо травмиращо и му се налагаше да е особено внимателен с чувствата й.

Бейли изглеждаше изненадана заради липсата на реакция.

— Държиш да покажеш добро поведение пред баща си или има нещо друго?

— Моля? — симулира учтиво неразбиране.

Чертите й се изопнаха, а красивите й устни оформиха непоколебима права линия. Като го направи, на него му се прииска да ги целуне и да ги направи отново меки и плътни. Отклони рязко поглед от устата й и срещна погледа на баща си. Поглед, излъчващ любопитство и въпрос.

— Някой ти е казал, нали? За раздялата ми с Том. Купър ли беше? Най-вероятно е осъзнал, че и без друго до края на деня ще бъде разгласено из целия град. Така че, да. Скъсах с Том, защото го заварих да оправя двайсет и три годишно момиче.

Беше толкова типично за Бейли да пренебрегне всякакво социално благоприличие и да огласи на всеослушание разстройващото естество на раздялата й и обстоятелствата около нея. Бащата на Вон прикриваше усмивката си, явно развеселен от прямотата й.

Вон прочисти гърло, без да знае дали да се засмее, да я удуши или да я дръпне в прегръдките си.

— Съжалявам да го чуя.

Бейли повдигна вежда, все едно казваше: Да бе, сигурно.

— Разделите са трудни — намеси се баща му. — Съжалявам да науча, че преминавате през такова нещо, госпожице Хартуел.

Като повечето жени, които срещаха Уилям Тримейн, и Бейли не пропусна да се разтопи заради топлата му харизматичност.

— Благодаря. И моля ви, наричайте ме Бейли.

— Тогава ти ме наричай Лиъм — отвърна той.

Нека умра намига, помисли си Вон. Колкото и да не искаше близки отношения с Бейли, нямаше как да не признае, че го жегна от факта, че като го срещна, тя мигновено не го хареса, но при запознанството й с баща му показа същата сърдечна дружелюбност като с всеки друг.

— Лиъм да бъде тогава.

— Надявам се, че си добре — продължи баща му.

Понеже Вон също искаше да научи отговора на този въпрос, не ги прекъсна, а поръча две кафета на Еймъри, както вероятно беше редно да постъпи.

— Да, благодаря. — Тя се облегна на плота. Сериозността на новата тема видимо я накара да помръкне. — Промяната е трудна. Бяхме заедно десет години. Но… Не бяхме един за друг. — Дари баща му с усмивка, която Вон почувства дълбоко в гърдите си. — Всъщност в известен смисъл е облекчение.

Не за пръв път Вон се изуми от способността на Бейли да разкрива така емоциите си пред околните. Караше го едновременно да се възхищава и да се бои.

Също така беше смаян от това колко спокойна беше по отношение на раздялата с Том. Нямаше как наистина да се чувства толкова спокойна. Може би все още отказваше да повярва. Истерията щеше да дойде по-късно.

Потрепна, като си припомни през какво беше минал с Камил.

— Все още е прясно. Облекчението ще отстъпи място на чувство за загуба — чу се да произнася. — Трябва да си дадеш време да го осмислиш.

— Ама разбира се, Тримейн — съгласи се насмешливо тя. — Безспорно ти знаеш по-добре от мен как се чувствам аз. Винаги знаеш по-добре от мен, нали?

Баща му се втренчи развеселено в него.

Вон пренебрегна и двама им.

— Еймъри, две големи чаши капучино за навън, моля.

Бейли въздъхна.

— Днес го раздаваш добричък, Тримейн. Това ме прави неспокойна.

Разлютен, задето й беше напълно ясно колко много му се искаше да си го изкара на нея, Вон не смееше да я погледне от страх, че баща му можеше да забележи похотта, струяща от него.

— Винаги съм такъв. — Съсредоточи се върху стелажа с бестселъри зад тях и се престори, че преглежда заглавията. — Просто ти тълкуваш погрешно всяка моя дума.

— Нима? И как да го тълкувам, като ме наричаш „посредствена“?

При лекия намек за обида, който долови зад суховатия й въпрос, гърлото му се стегна от чувство на вина. Усети осезаемо тежестта на бащиното му неодобрение — дори не се налагаше да поглежда към него, за да знае, че на Уилям не се нравеше онова, което чуваше.

Каква беше тази дарба на родителите да те карат да се чувстваш отново дете, дори като вече си на трийсет и шест?

Наложи си да погледне Бейли в очите.

— Ще ти напомня, че беше в резултат на това, че ти ме нарече „нищо“.

Видимо покрусена, тя кимна сковано.

— Прав си. И не беше редно от моя страна.

— Както и казаното от мен. Не беше редно. Думите ми бяха лоши и незрели.

Бейли беше удивена.

— Както става ясно, Лиъм, ти притежаваш умението да накараш сина си да се държи като джентълмен. Това говори добре за теб.

Вон познаваше достатъчно добре баща си, та да успее да разчете изражението му. Уилям беше несигурен и озадачен от динамиката между Бейли и Вон.

— Бях останал с впечатлението, че синът ми винаги се държи като джентълмен, какъвто съм го отгледал да бъде.

Вон повдигна рамене и се престори, че го е грижа далеч по-малко, отколкото в действителност.

— Той се върна! — Бейли му се подсмихна, като имаше почти облекчен вид. — Достатъчно много шок преживях за една седмица, Тримейн. Недей изведнъж да ставаш любезен с мен. За малко да ми причиниш инфаркт.

Докато баща му се смееше и бъбреше с Бейли, Вон плати за кафето и някак смогна да извлече навън противящия се Уилям. В мига, щом вратата се затвори след тях, баща му отсече:

— Много я харесвам.

— Госпожица Сондърс ли? Да, сладка е. И прави невероятно кафе. — Отпи от капучиното си.

— Отлично си наясно, че говоря за Бейли.

— За госпожица Хартуел? Наистина ли?

— У нея има плам. И майка ти го притежаваше.

Вон мигом потърси друга тема, защото изпита неудобство от одобрението, което демонстрираше баща му по адрес на Бейли.

— Мислех да те заведа на обяд в „Антониос“. Бихме могли да хапнем в хотела, но реших, че би ти допаднало нещо по-земно. Айрис и Айра са собственици на ресторанта и храната им е прелестна. Пицата я бива. Ти обичаш пица.

Почти беше на ръба да започне да бръщолеви несвързано.

По дяволите.

— Ти я харесваш — заключи Уилям.

Вон не отговори. Открай време не умееше да лъже баща си. Вместо това продължиха смълчано, докато не стигнаха до естрадата. Баща му спря. Преди десетина години градската управа беше монтирала на дъсчената еспланада плоча, на която се разказваше историята на Илайза Хартуел и Джонас Келърман. Вярваше се, че на дъсчената еспланада на Хартуел действа магия и ако стъпиш на нея с истинската ти любов до теб, ще останете заедно завинаги.

Блудкави сантиментални глупости, които целяха да очароват туристите.

— Интересно — промърмори баща му.

Разбира се, че Уилям Тримейн, най-големият романтик на света, би го сметнал за интересно.

— Нелепо е.

Уилям повдигна вежда към сина си.

— Представа нямам как стана толкова циничен.

— Аз не знам ти защо не си.

— Може би, защото бях достатъчно голям късметлия да живея с майка ти по-дълго, отколкото ти.

Това му затвори устата.

Погледът му се устреми към водата.

— Не те помня толкова сантиментален.

— Май е заради възрастта — отбеляза Уилям и пристъпи до него. — И заради факта, че твоите години напредват. Тревожа се да не останеш сам. Не ми допада идеята да си сам. И… Егоистичната ми страна се надява на внуче някой ден.

За втори път в рамките на трийсет минути Вон се почувства в плен на чувството за вина.

— Бих направил всичко за теб… но да ти дам внуче е малко вероятно, татко.

Отново се умълчаха и Вон тъкмо започваше да се надява, че разговорът е приключен, когато Уилям промълви:

— Не съм те учил да нагрубяваш жените. Наистина ли си нарекъл Бейли посредствена?

— За съжаление го направих. В моя защита тя ме обиди първа.

— Това не е оправдание.

— Татко…

— Притежава живец, очевидно е интелигентна и целеустремена, след като управлява сама онзи хотел. Силна е, щом е успяла да си върне чувството за хумор в деня, след като е заварила гаджето си да оправя по-млада жена… и е много красива. Прекрасни очи. Ами тази усмивка… Невероятна усмивка. Уцелва те право в сърцето.

Вон изпухтя развеселено.

— Няма как да знам. На мен никога не ми се усмихва.

— О, ами, явно грешката е в теб.

Изръмжа.

— Татко, разбирам, че се тревожиш за мен, но аз съм добре. Повече от добре. И живея живота си по начина, по който ми харесва. Това означава шествие от жени, които преминават през спалнята ми. Типът Бейли Хартуел не е за мен и за съжаление това значи, че няма да имаш внуци. Ще бъдеш ли така добър да го приемеш, за да се насладим на остатъка от гостуването ти?

— Наясно си, че винаги съм се старал да те оставям да живееш живота си посвоему.

— И това е една от причините да те харесвам.

Баща му се изсмя гръмко и прехвърли ръка през раменете на Вон.

— Добре тогава. Сега какво предстои да видя?