Саманта Йънг
Всяко малко нещо (13)

13.
Вон

В крайна сметка проблемът на „Монтгомъри“ се оказа Грант Фостър. Вон разбра, че нещо не беше в ред в мига, щом пристигна в хотела си в Ню Йорк. Атмосферата не беше добра. Членовете на персонала бяха нервни и уклончиви, при това не само защото бяха наясно, че шефът е бесен заради отзивите.

Случваше се и нещо друго. Вон го долавяше.

Управителят се държеше странно. Беше някак трескав. Припрян.

Вон имаше своите подозрения и му отне няколко дни, но успя да убеди един от сервитьорите в ресторанта да му разкрие какво се случваше.

— Наркотици — обяви Пол с приглушен глас и широко ококорени очи заради скандалността на цялата история. — На кокаин е, господин Тримейн.

При вече потвърдените му подозрения, Вон въздъхна.

— Някаква представа кога и как е започнало?

— Жена му го напусна. Той подхвана връзка с момиче, което употребява кокаин. Оттогава нещата тук започнаха да куцат.

— И защо никой не ме уведоми?

— Защото Фостър заплашваше с уволнение наляво и надясно. Също така си служи с шантаж. Всичко, което си въобразява, че знае за нас… Използваше го да ни кара да мълчим.

Този кучи син.

Вон се запъти право към офиса на Грант, профуча покрай секретаря му и отвори вратата без предупреждение.

— Господин Тримейн. — Грант се изстреля от стола си. — Как… Какво правите?

— Проверявам чекмеджетата ти. Ти как мислиш?

— Господин Тримейн? — надигна се той, изпаднал в пълна паника.

Вон издърпа всички чекмеджета от бюрото на Грант, но не откри нищо. Погледът му падна върху куфарчето му. Грант се хвърли към него, но Вон блокира пътя му, отвори го и го изсипа.

Заедно с папките отвътре изпадна найлоново пакетче, съдържащо бял прашец.

Обзе го необуздана ярост и се обърна да отправи гневен поглед към подчинения си.

— Уволнен си, Грант.

Очите на Грант проблеснаха умолително.

— Вон…

— Недей. Пет пари не давам колко години работиш за мен. Не толерирам злоупотребата с наркотици и алкохол от никой от служителите си. Това е моят хотел, Фостър, и теб не те е грижа, че си на косъм да съсипеш всичко, за което съм се трудил.

Истината беше, че Вон се гневеше и на самия себе си. Ако беше държал нещата по-изкъсо, ако не беше побягнал, щеше да е наясно какво се случва с Грант.

— Събери си нещата, махни се оттук и потърси помощ, дявол те взел. — Запъти се към вратата.

— Не можеш да го направиш! — изкрещя Фостър. — Скъсвах се от работа за теб.

Вон спря и се завъртя.

— Работеше здраво за мен, докато не престана да работиш здраво за мен. Сега си събери боклуците и се разкарай… или ще те изхвърля лично.

Грант схвана, че шефът му говори сериозно, сведе очи към бюрото си, а бузите му пламтяха заради унижението.

След това Вон изхвърча навън от офиса му и блъсна вратата. Насочи гнева си към личния му асистент. Нямаше как да не е знаел какво се случва. Айлса, личната асистентка на Вон, сигурно знаеше за него повече от почти всеки друг.

— Как се казваш? — Външно бе хладен и привидно сдържан, но отвътре кипеше.

Младият мъж явно долови това и пребледня.

— Райън. Райън Ъптън, господине.

— Ти също си уволнен, Райън. Когато си приел този пост, станал си мой служител, не негов. — Посочи към вратата на Грант.

— Трябваше да бъда информиран за тази ситуация от теб, а не от един от сервитьорите.

— Но, господине… Той ме заплаши. Правех опити. Наистина правех, но…

Вон стисна здраво очи заради раздразнението си. Като ги отвори, Райън се изправи и завъртя монитора си към него.

— Мъчех се да държа нещата под контрол, та всичко да върви гладко. Нае Кейси, главния готвач, противно на съветите ми. Имаше друг много по-квалифициран готвач, но Кейси е близка с приятелката му. Разполагам със списък на главните готвачи, които сме интервюирали, ако желаете да го видите.

— Отвори един файл. Той съдържаше списък с главни готвачи, квалификацията им, предишни назначения и коментарите на Райън за тяхната пригодност. Според онова, което четеше, младият мъж пред него беше доста далновиден.

Вдигна очи към него.

— На колко години си?

— На двайсет и шест, господине.

— С какво те заплаши?

— Че ще ме уволни. Не мога да изгубя този пост. Имам жена и дъщеря.

Историята ставаше все по-сълзлива.

— Ако ми беше казал, щях да обезпеча работата ти тук.

— Без да се обиждате, господине, но аз не ви познавам и ми е известно, че имате зад гърба си дългогодишно познанство с господин Фостър.

— Не си бил сигурен дали ще ти повярвам — допусна Вон и сподави ругатня.

— Именно. Господин Фостър стоеше на пътя ми за много неща. Камериерките се разпуснаха заради липсата на надзор. Направих опит да приложа някакъв авторитет, но аз съм само личен асистент.

— Добре. Не си уволнен, Райън. — Вон завъртя монитора му обратно към него. — Ще остана, докато не сложим хотела в ред и не разполагам с управител, на когото се доверявам. Докато съм тук, ще бъдеш мой личен асистент и ако съм доволен от представянето ти, ще останеш асистент и на новия управител.

На лицето на Райън се изписа облекчение.

— Благодаря ви, господине.

Вон кимна.

— Първата ти задача като мой личен асистент е да повикаш охраната, за да отстрани Грант от офиса му, защото имам усещането, че няма да го напусне без малко насърчение.

Новият му личен асистент го погледна притеснено.

— Ами ако господин Фостър се раздрънка защо сте го уволнили? Възможно е да бъде замесена полицията. Това би било ужасно за хотела.

— Би било ужасно. Но няма да се случи. Фостър няма да каже на никого, защото това би означавало да признае за зависимостта си.

— Ясно.

— Повикай охраната и щом Фостър е отстранен, искам офисът му да бъде претърсен основно за наркотици. Като свършиш с това, позвъни на Дилия и й кажи, че искам да се срещнем в зала „Карингтън“.

— Дилия ли, господине?

— Завеждащата камериерките.

— Тя напусна преди шест месеца, господине.

Отново го заля вълна от гняв.

— Какво?

Райън трепна.

— Намери си нова работа, защото не й допадаше как вървят нещата тук. Помоли господин Фостър да се свърже с вас, но…

— Той не го е направил. Боже мой. — Вон прекара ръка през косата си. Беше наел Дилия като камериерка преди десет години и тя бързо си проправи път до поста на завеждаща. Беше умна, забавна, не се боеше от него и работеше здраво.

Нищо чудно, че нещата се бяха обърнали с главата надолу.

— Знаеш ли къде работи сега?

— Не, но племенницата й Лайла още е тук. Тя сигурно знае. И в момента е на смяна.

Вон сключи вежди.

— Както изглежда, познаваш персонала доста добре.

— Обръщам внимание на всичко, господине.

Слава богу, че поне някой го прави.

Вон отново беше разтресен от гняв. Първо беше позволил на две сестри да го прогонят от града, а след това позволи на една изкусителна червенокоска да го държи надалеч.

А сега заради всичко това хотелът му беше в опасност.

Жени.

— Като се справиш с Фостър, повикай Лайла и научи подробности. Ще звънна на Дилия да проверя дали не можем да си я върнем. После ще решим какво да правим.

Райън изглеждаше оживен и целеустремен и Вон се поуспокои от идеята, че явно имаше някого на своя страна. Само се надяваше младият мъж да се окажеше също толкова компетентен, колкото изглеждаше.

Да се занимава с безпорядъка в хотела беше нещо наистина хубаво, защото му оставаше много малко време да мисли за Бейли. Напусна Хартуел, защото се нуждаеше от тази дистанция и го стори със съзнанието, че Купър беше там и се грижеше за нея.

Не беше убеден, че би могъл да отпътува, ако нямаше доверен човек, който да бди над нея след онзи нагъл взлом.

И след онова, което самият той й причини.

Всеки път щом в главата му прозвучеше онова сухо „Отивам да те отмия от себе си“, гърдите му бяха пронизвани от остра болка.

Първите няколко дни в хотела бяха безумни. Той и Райън се трудеха рамо до рамо, за да са сигурни, че персоналът е наясно за завръщането на шефа и че ако не се хвърлят да работят, ще има уволнения. С обещание за повишение и по-стегнат надзор в хотела Вон успя да увещае Дилия да се върне на поста си. Нямаше угризения задето уволни новия завеждащ камериерките, защото той не си вършеше работата.

Последваха още няколко уволнения, защото Дилия прегледа списъка си от подчинени и откри момичета, които не отговаряха на строгите й стандарти. Остави я да организира интервюта за набиране на нов персонал, а той се зае с намирането на нов управител и главен готвач.

Щом катаклизмите от първите няколко дни се поуталожиха, една привечер Вон се озова в бившия офис на Фостър с няколко минути за размисъл.

И това не му се понрави.

Защото като се случеше това, той мислеше за един-единствен човек.

Тя го караше да се чувства слаб.

Тази му обсебеност от нея… го караше да се чувства слаб.

Негодуваше мъничко срещу нея.

Или пък много.

Но така и не спря да я желае, а нощем, като се строполеше уморен в леглото и затвореше очи, виждаше я под себе си; подушваше парфюма й, усещаше мекотата на кожата й, припомняше си какво е усещането да се движи вътре в нея… и копнежът го караше да се втвърди. Свършваше благодарение на собствената си ръка, стигаше до оргазма с чувство на неудовлетвореност, също като полово съзряващ тийнейджър.

Вон почувства възбуда при спомена за това как тя простена името му, когато проникна в нея за пръв път. Стисна здраво юмруци, решен да мисли за всичко друго, но не и за Бейли Хартуел.

Телефонът зазвъня и той изпита дълбока признателност за повода да се разсее. Протегна се и го включи на високоговорител.

— Да?

— Господине, господин Оливър Спенс е тук да се срещне с вас — чу се гласът на Райън.

Никак не беше изненадан от появата на приятеля си; хвърли поглед към часовника. Беше седем.

— Прати го. И, Райън?

— Да, господине.

— Прибирай се у дома при жена си и детето си.

— Благодаря, господине.

Подсмихна се. Райън демонстрираше професионализъм и почтителност до такава степен, че чак беше забавен. Но само защото Вон успяваше да долови стремежите на младия човек. Той беше амбициозен и умен. Толкова умен, че ако имаше малко повече опит, Вон би го назначил за управител.

Вратата на офиса му се отвори и старият му приятел Оливър влезе сякаш беше собственикът. Оливър влизаше така навсякъде. Умението му да вдъхва чувство за превъзходство се дължеше на привилегированост по рождение. Бяха приятели още от малки, но съзряха като напълно различни мъже. Вон като достоен син на баща си беше преследван от неизменното желание за реализация и успехи, да си изгради име не заради постигнатото от баща му, а благодарение на собствената му целеустременост. Оливър не беше работил нито ден през живота си, след като на осемнайсет получи насълзяващ очите с размерите си попечителски фонд. Беше достатъчно умен обаче да прави добри инвестиции, вместо да пилее парите.

Честно казано той не беше от типа мъже, които се радваха на уважение от страна на Вон, но дори така Вон го харесваше. Оливър беше чаровник и лоялен приятел. Той беше единственият, отишъл да го посети в Хартуел, и единственият, който се интересуваше от него сега, когато беше загърбил социалния си кръг в Манхатън.

Освен това Оливър познаваше всички. Беше от полза да си приятел с такъв човек, защото правеше свързването с точните хора толкова по-лесно за Вон. Всъщност ако не беше Спенс, вероятно на Вон дори не би му хрумнало да купи хотел на дъсчената еспланада в Хартуел. В продължение на години семейство Спенс бе притежавало имение в района, където сега Вон имаше къща. Продадоха имението преди години, но Оливър, който като млад мъж беше прекарал не едно и две лета в Хартуел, получи информация за продажбата на хотел на дъсчената еспланада. Това го наведе на мисълта, че това може да е рентабилна бизнес перспектива за Вон. Веднъж щом Вон пристигна в Хартуел да огледа имота, това беше. Нещо в града мигом го заплени. Животът беше пълна противоположност на този в Манхатън. Земен, преливащ от енергия и същевременно непретенциозен, а освен това атмосферата на дъсчената алея беше невероятно утешаваща.

Оливър беше онзи, на когото да благодари за появата на „Парадайз Сандс“. Харесваше приятеля си предимно заради това, че не правеше проблем от липсата му на интерес към стабилна връзка. Докато Вон беше заклет ерген, Оливър беше за серийната моногамност. Беше се сгодявал най-малко пет пъти, доколкото помнеше Вон. Влюбваше се с лекота и със същата лекота разлюбваше.

Като беше необвързан, беше добра компания за свалки.

Също така умееше да отвлече вниманието му.

— Чух, че си се върнал. Носят се слухове за това място. — Оливър му се ухили.

Вон проскърца със зъби. Едно от нещата, които не харесваше у Оливър: страстта му към клюките.

— Нима?

— Нещо за това как корабът бил на косъм да потъне, докато добрият капитан не се притекъл да го спаси.

— Нямам представа за какво говориш.

— Разбира се, че нямаш. Както и да е… — зарея поглед из офиса с отегчение. — Аз дойдох да спася теб.

В момента Вон не беше против да бъде спасен.

— Какво имаш на ум?

Усмивката му беше пакостлива.

— Срещам се с балерина. Вон… Дявол го взел. Какви неща само умее това момиче в леглото. И има приятелка.

При мисълта да легне с непозната нещо мрачно и грозно стисна гърдите му.

Вон се пребори с налегналия го задух, защото имаше нужда от нещо, от каквото и да е, което да го спаси от увлечението му.

— Какъв цвят е косата й?

— На приятелката ли? — Оливър се намръщи. — Руса, струва ми се. Защо е от значение?

— Няма причина — промърмори, изключи лаптопа си и се избута назад от бюрото. — Само без червенокоси.

— Защо не?

Вон пренебрегна любопитния и преценяващ поглед на приятеля си и повдигна рамене.

— Загубих интерес към тях.

Оливър се засмя и прегърна приятеля си през раменете.

— Хубаво. Чакай само да се запознаеш с Татяна, Тримейн. Истинска богиня в леглото. Нямах представа, че е възможно да чукаш жена в толкова много пози и довери ми се, през годините съм провеждал активни проучвания…

Приятелят му продължи да дърдори, като го забавляваше да изрежда плюсовете от това да спиш с балерина от световна класа. Но Вон вече не го чуваше. Не можеше заради бученето на кръвта в ушите му.

Сърцето му протестираше.

Как би могъл да докосне друга жена, когато се чувстваше така по отношение на Бейли?

Звучиш като женчо.

И именно заради това тази вечер щеше да се остави да бъде погълнат от проклетата балерина и да забрави за червените коси на Бейли.

Бейли

Оказа се, че нападението на Стю беше началото на седмица, пълна с гадости. Еймъри изникна в хотела в деня, след като момичетата научиха за „отношенията“ ми с Тримейн с нещо, за което скоро щях да установя, че е кафе от съжаление.

Може да попитате какво е кафе от съжаление.

Такова, което ви се поднася със състрадателно изражение на лицето и думите:

— Исках да бъда добра приятелка и да те уведомя, че Вон е заминал за Манхатън.

Чутото ме накара да се вцепеня и докато отговорът ми беше просто „О“ когато поемах чашата кафе, но не и съжалението, вътрешно редях обидни имена срещу него. Някои дори не знаех, че са в речника ми.

При липсата ми на реакция Еймъри просто ме изгледа с очи на тъжно пале.

Очите на тъжно пале бяха нещо вбесяващо дори при симпатичен човек като нея.

— Не ме е грижа — троснах се.

Нямаше вид да ми вярва.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, само кажи.

И може би, защото беше Еймъри, а тя проявяваше по-малко настоятелност и натрапчивост, отколкото да речем мен, все пак извиках след нея, докато си тръгваше:

— За постоянно ли е? Тримейн завинаги ли си е заминал?

Приятелката ми се усмихна тъжно.

— Не знам. Но според служителите в „Парадайз Сандс“ ще отсъства за известно време.

Повдигнах нехайно рамене.

— Добре.

На Еймъри не й минаваше номера с моята нехайност, но точно както очаквах, не се захвана да ме притиска. Вместо това ме остави да отпивам от кафето и да започна да смилам идеята за Хартуел без Тримейн.

— И за Тримейн без сърце — изпухтях сама на себе си и ужасена от звученето на тези думи, усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Преглътнах ги някак заедно с голяма глътка кафе, но болката, обидата от отблъскването, завладя цялото ми тяло.

Видях Том, докато правеше секс с друга жена и пак не изпитах такава болка.

Толкова типично за мен — просто така подвластна на импулса да предоставя частица от себе си на мъж, когото дори не харесвах. Да видя у него нещо, което си струваше да бъде обичано.

— Ти заслужаваш нещо по-добро. — Заех се отново да преглеждам прилежно молбите за поста на управител.

Не бях напреднала много, когато телефонът на хотела звънна.

— Значи не ти хрумна, че майка ти и баща ти може да искат да узнаят, че са те нападнали в хотела? — прокънтя гласът на баща ми в мига, щом вдигнах.

По дяволите.

Отлагах да информирам родителите си, защото нямах желание да се справям с последиците. Но не беше редно да крия от тях.

— Съжалявам, татко.

— Така и трябва — обади се мама. — Трябваше да го научим от Джаклин.

Кметицата. Най-добрата приятелка на мама. Разбира се.

— Съжалявам, мамо.

— Ще хванем самолет при първа възможност — отсече татко.

— Не. — Обичах родителите си, липсваха ми, но последното, от което се нуждаех, беше хаосът, който водеха със себе си. Не беше заради татко. А заради мама. Тя ме обичаше, гордееше се с мен, но и тя като мен нямаше филтър между мозъка и устата. Щеше да се разхожда из хотела и да критикува всичко, защото се различаваше толкова много от нейния вкус. А после щеше да се опитва да го „оправи“. Не ми трябваше и този стрес след всичко станало. Нещо повече, баща ми беше прекалено прозорлив, що се отнасяше до мен. Само от един поглед щеше да усети, че страдам заради нещо или някого.

— Не го правете — настоях. — Наистина съм съвсем добре и шериф Кинг вече се зае със случая.

— Не ти ще решаваш дали да дойдем, или не — писна майка ми.

— Татко, изключи високо…

— Да не си посмял, Арън!

Чу се прещракване и после гласът на баща ми вече звучеше по-меко и по-тихо.

— Изключих го.

— Арън, това не е честно! — чух да протестира майка ми. Продължи да крещи, но от по-далече и накрая заглъхна.

— В бърлогата си съм — обясни татко. — Можеш да говориш свободно.

— Сигурно мама ще е бясна и на двама ни, задето я изключихме от разговора, само че, татко… Знаеш, че я обичам… но в момента не мога да се натоваря и с нейното присъствие тук. Разправям се с полицията във връзка с Девлин, затрупана съм до лакти с молби за поста на управител и още се мъча да се възстановя, след като с Том…

— И майка ти ще негодува срещу промените в хотела и ще се опитва да оправи нещата — добави с въздишка татко.

Усмихнах се, защото обичах баща си и това, че разбираше всички ни така добре.

— Да. Именно. Ще ми дойде в повече.

— И какво се очаква да правя аз? Просто да си седя тук във Флорида и да се тревожа за детето си?

— Всичко ще бъде наред. Джесика и Купър се грижат за мен. Почти целият град се грижи за мен. Както знаеш, много съм обичана. — Потрепнах на последното, защото както ставаше ясно, не чак толкова обичана от някои хора.

— Не ми се струва редно да не дойдем при теб.

— Нека направим компромис. Нека сложа всичко тук в ред. Просто ми дай няколко седмици и после, ако още искате да дойдете, направете го. Не че не ми липсвате. Знаеш, че тъгувам за вас.

— Знам, Черешке — въздъхна. — Добре. Ще ти дам няколко седмици, но ако се случи нещо, което не ми е по вкуса, пристигам, без да ме е грижа дали си в състояние да понесеш властното поведение на майка си, или не.

Скоро след това приключихме и оставих бедния човек да търпи последствията от това, че изключихме мама от разговора. После отново се съсредоточих върху молбите. Всъщност се ангажирах с работа възможно най-много, за да не си оставям време да мисля за друго, освен за хотела.

Но в деня, когато открих, че Вон е прекосил няколко щата, вероятно за да избяга от случилото се между нас, шериф Кинг цъфна в хотела с още неприятни новини.

— Съжалявам, Бейли. Не мога да повдигна никакви обвинения срещу Стю. Ще държа обаче нещата под око. А ти ме уведоми, ако Девлин започнат да те тормозят.

Не ми стигаха думите да опиша безсилието, което изпитах в този момент. Несправедливостта. Прииска ми се да издиря Дейна и Стю, да я ошамаря, задето е такава предателка и да сритам него така здраво в топките, че да спася света от вероятността да се възпроизведе.

Не изразих тези си мисли или разочарованието си гласно.

— Ами Джаксън?

Кинг присви очи.

— Остави това на мен.

И след тази доста привлекателно успокояваща вметка (мъжествеността му беше наистина внушителна) добрият шериф ме остави да се терзая.

Можете да си представите как се чувствах, след като върху главата ми се струпваше гадост връз гадост, когато същата вечер в хотела ми се появи Рекс.

Рекс Макфарлън. Същият онзи Рекс, на когото се обадих и когото унижих, като споделих съкрушителното си откритие, че половинките ни правят секс. Възнамерявах да му се извиня, но при всичко друго, случващо се в живота ми, забравих. Потресаващо, но самата истина.

Бях убедена, че седмицата ми е на път да стане още по-противна.

Подготвих се за предстоящото, напуснах мястото си в зоната на рецепцията, където почиствах от прах рамката на камината и изминах разстоянието до мястото, където стоеше той, взрян в камбанката на бюрото за регистриране на гости.

— Рекс?

Той се обърна към мен.

И се усмихна.

— Бейли.

Изненадах се от тона му и застанах до него.

— Защо си тук?

Този път усмивката му беше тъжна, когато очите му обходиха лицето ми. В началото, като се запознахме, сметнах Рекс за прекрасен, защото ми напомняше за тийнейджърското ми увлечение Джош Хартнет. Беше мургав и висок също като него, очарователен и сладък. Беше изключително сладък двайсет и четири годишен млад мъж.

— Аз… Ъъ… — натика ръце в джобовете си и се прегърби, все едно се чувстваше неудобно. — Предполагам, че дойдох, за да поговорим.

— Заради онова, което направих ли? Задето ти позвъних просто така? Защото имах намерение да се свържа с теб и да ти се извиня. Не разсъждавах трезво; тъкмо се беше случило, току-що ги бях заловила и погледът ми падна върху чантата й. Измъкнах телефона й и ти звъннах. Беше лоша постъпка и не биваше…

— Бейли — прекъсна дърдоренето ми той. — Всичко е наред. Може да не е бил правилният начин да го сториш, но е добре, че го направи. Имам предвид да ми кажеш. Благодаря ти.

— Все така съжалявам.

— Да. Знам. Заради това съм тук.

— О?

Той прекара ръка през разрошената си коса и се озърна, сякаш за да провери дали сме сами.

— В момента имаш ли време… да поговорим?

— Мога да изляза да се поразходя — отвърнах.

Рекс видимо се отпусна.

— Чудесно. Просто… Добре, можеш да кажеш не, но не съм в състояние да говоря с никого на тема Ерин… Имам нужда да поговоря с някого. Ти си единственият човек сред познатите ми, който ще ме разбере.

Истината беше, че бях преодоляла раздялата си с Том. Да, още ми липсваше приятелят ми. Липсваше ми това колко добре го познавах и да имам в живота си човек, който познаваше мен също толкова добре. Но сърцето ми страдаше заради друг. И заради съвсем различна ситуация.

Да… Все така можех да проявя съчувствие към Рекс. Възможно бе да се отвлека от мислите си за моята болка, ако поне за кратко говорех за нечие друго страдание.

И, разбира се… Никога не бих могла да откажа на някой наранен.

Уведомих Мона къде отивам и изведох Рекс на дъсчената еспланада. Стигнахме до плажа в мълчание, събухме си обувките и позволихме на стъпалата ни да потънат в пясъка. Сезонът беше в разгара си и плажът беше пълен с хора дори след залез. И все пак успяхме да намерим известно усамотение, като поехме по брега.

— Е, за какво искаш да говорим? — подех.

— Чувствам се малко странно сега, като вече съм тук. Имам предвид, че ние двамата едва се познаваме, а това е нещо доста лично.

— Наясно съм, че това може да не означава нищо за теб, но вярвай, като казвам, че можеш да ми имаш доверие. Като трезор съм.

— Том твърдеше същото — Рекс потрепна при споменаването на името му. — Имаше лирични отклонения във връзка с теб, за това колко много ти вярва, колко лоялна си. Струва ми се, че бях по-шокиран, задето той изневерява на теб, отколкото заради Ерин.

Може би все пак не бях преодоляла напълно предателството от страна на Том, защото не ми беше особено лесно да чуя думите на Рекс.

— Предполагам, че е забравил за всичко това, когато пред него се е полюшнал двайсет и три годишният бюст на Ерин.

Мигом съжалих за язвителността си, защото Рекс пребледня.

Стиснах ръката му и се извиних.

— Доста съм несъобразителна.

Той ми се усмихна немощно.

— Том ми е казвал и това.

— Том доста е приказвал, а?

— Да. Все хубави неща. Съжалявам, задето ти изневери, Бейли.

— Аз съжалявам, задето Ерин изневери на теб.

Подритна купчинка пясък, вгледан унило в стъпалата си и ми заприлича на тъжно и самотно малко момче. Сърцето ми се късаше заради него.

— Рекс?

— Аз… Чувствам се ядосан през цялото време — призна. — Не защото… Аз… — Пое голяма глътка въздух и издиша. Посъвзе се и продължи да говори така тихо, че ми се наложи да се приведа, за да чувам. — Споделих с Ерин неща за живота ми, за семейството ми, които не съм казвал на никого. Реших да й се доверя. Тя беше първата жена, на която се доверих.

— И тя те предаде.

Очите ни се срещнаха.

— Да — отрони.

— Толкова съжалявам, Рекс.

— Аз също. Защото сега… Уплашен съм неописуемо, че всичко, което бях превъзмогнал, всичките ми проклети проблеми с доверието… — изсмя се глухо. — Не мога да повярвам, че ти казвам всичко това.

— Казваш ми го, защото имаш нужда да поговориш с някого.

Спря и устреми поглед към водата.

— Не искам да се превърна в огорчен от всичко човек, който си няма нищо и никого, защото не може да се накара да им вярва. — Почувствах се някак запленена от печалния взор на Рекс. — Не съм такъв човек, Бейли. Аз… Животът се опита да ме направи такъв, но дълбоко в мен това не е в природата ми. Усещам обаче как се случва… и просто искам да спра това, преди да е късно.

Бях впечатлена от откровеността му и трогната, задето споделяше с мен, въпреки че го правеше поради липса на друг избор. Обвих утешително пръсти около китката му.

— Говориш с мен. И може още да ти се струва невероятно, но ще научиш, че можеш да ми вярваш. По света има хора, които заслужават доверието ти.

Той покри дланта ми с другата си ръка и затвори очи. Остана така за известно време и аз му позволих, като се насладих на заобикалящия ни покой, макар и до нас да долитаха смеха и разговорите от другите хора на плажа.

Най-накрая Рекс отвори очи и ме дари с лека усмивка на изумление.

Не можех да се спра и аз също се усмихнах в отговор.

— Какво?

Той поклати невярващо глава.

— Това е първият път от позвъняването ти насам, когато намирам капчица покой. — Побутна ме закачливо с рамо. — Ти постави финал на тази глава от живота ми. Хаос и покой.

Прихнах.

— Ще се намерят много хора, според които това е крайно уместно описание на мен: дарител на хаос и покой.

— Съществуват и по-лоши прякори.

Разменихме си усмивки и аз бях приятно изненадана от чувството на топлина, което ме изпълни. Не се съмнявах и за миг, че бях осъществила контакт с младия Рекс и че животът току-що ми беше поднесъл нов приятел.