Саманта Йънг
Всяко малко нещо (28)

Епилог

Бейли

— Какво правиш? — попита нежно Вон.

— Гледам те.

Когато се прибра от хотела си по-рано, седна на черното кожено канапе, от което се канех да се отърва в мига, щом превключех на вълна преобзавеждане. Обикновено работеше до малко по-късно от това — и двамата го правехме, — но Джесика и Купър се бяха прибрали от медения си месец и щяхме да ходим в бара, за да ги видим.

Веднага след като се прибра, Вон се беше преоблякъл в по-ежедневни дрехи, въпреки че за него ежедневни все така значеше нелепо скъп дизайнерски пуловер и панталон, които му стояха прекалено добре. Аз още се приготвях, така че той слезе долу, където го заварих да пие кафе, седнал на дивана. Мигом се настаних в скута му. Просто така.

— Гледаш ме втренчено от известно време.

— И ти правиш същото.

Ухили се.

— Гледката е чудесна.

Усмихнах се.

— И аз затова все те гледам.

Вон изпухтя.

През последните няколко седмици бях установила, че годеникът ми — да, годеник! — чувстваше силно неудобство от комплименти. Истинска прелест.

— Обичам очите ти — промълвих.

— Така ли?

— Не ги притваряй — скарах му се и той погледна обратно нагоре към мен. Зърнах намек за раздразнение и се изкисках. — Още си спомням първата ни среща. Не можех да спра да гледам очите ти. Най-красивите очи, които някога съм виждала.

— Бейли…

— Знаеш ли какво в тях ми хареса най-много?

В отговор той отново ме стисна през кръста.

— Допада ми колко сдържан е погледът им към повечето хора. Като разговаряш с персонала или гости, не издаваш нищо с тези очи. Така съсредоточен и делови си. А като ги насочеше към мен, те гледаха хладно, сурово, решително. Възмутено — отвори уста да спори, но аз го спрях. — Първият път, като ги видях различни, беше една вечер в „Купърс“, когато Купър те разсмя. Преди не те бях виждала да се смееш. И тогава ми стана ясно, че го харесваш. Че го уважаваш. Само влоши нещата да знам, че си способен да гледаш така към някого, но не и към мен. Представи си изненадата ми в онази първа нощ, когато бяхме заедно… Това беше първият случай, когато ме погледна… и се тревожеше за мен. Това ме накара да те желая — погалих бузата му с пръсти и установих, че през цялото време ми се иска да го докосвам. — Очите ти. Харесва ми, че аз съм сред няколкото души на света, които имат шанса да видят колко са красиви те в действителност, когато държиш на някого.

— Какво се опитваш да направиш с мен? — прошепна и плъзна ръце под горната част на роклята ми.

— Просто искам да знаеш, че колкото и да си красив… по мъжествен начин — побързах да го уверя, — не това е нещото, което обичам у теб. Дори не е онова, което ми действа възбуждащо. Макар че помага, няма да лъжа. Но всъщност си ти. Просто ти. И онова, което чувстваш към мен.

Той се размърда и притисна еректиралия си член към дупето ми.

— Имаме ли време?

Хвърлих поглед към часовника върху рамката на камината. Всъщност не. Погледнах обратно към него.

— Ако сме наистина бързи.

Изпищях, когато ме захвърли на дивана, а топлината от тялото му обгърна моето.

— Бързи и мръсни? — промърмори в ухото ми, вмъкна ръце под роклята ми и погали дупето ми.

Ниско в корема ми се пробуди сластно усещане. Кимнах, останала без дъх от нетърпение.

— На длани и на колене, принцесо — нареди ми Вон.

Последвах инструкциите му и ръцете ми бяха леко несигурни от вълнение. Звукът от смъкването на ципа му накара през тялото ми да премине вълна на възбуда. Зърната ми щръкнаха.

— Вон — прошепнах дрезгаво, когато той вдигна роклята до кръста ми и смъкна бельото ми по краката чак до коленете.

Думите му бяха груби, като чакъл, когато потърка голото ми дупе.

— Сънувах го. Ти на колене. На този диван. С този пръстен на пръста ти — надвеси се над мен и снижи ръце, за да погали гърдите ми. Усетих топлия му дъх срещу ухото си. — Действителността разказва играта на фантазията ми.

Думите му, примесени с докосванията, причиниха приток на възбуда между бедрата ми.

— Влез в мен — помолих. — Просто ми дай това.

Вон разбра, че моля за основното ястие и искам да пропуснем ордьовъра. Долепи длани до задните ми части и палците му погалиха меката кожа там.

— Каквото пожелаеш, принцесо — отсече и в следващия момент вече проникваше в мен.

В крайниците ми се разля приятна топлина, отпуснах глава и изстенах, докато го поемах навътре.

— Да, да, да.

Почувствах със зърната си дълбокото му изръмжаване в отговор.

— Бързо и грубо или бавно и нежно?

— Имаме време само за вариант едно — изпъшках.

— Имаме време за всичко, което пожелаеш, принцесо.

Усмихнах се, макар той да не можеше да го види.

— Вариант едно.

— Тогава довечера ще бъда бавен и нежен.

— Не протестирам ни най-малко.

Вон се изсмя дрезгаво и се плъзна обратно навън. Извих гръб и проплаках, а той влезе отново със засилка.

Никак не беше преувеличил.

Беше бързо и беше грубо.

И абсолютно фантастично.

 

 

Първото, което сторих, като влязох в „Купърс“ малко по-късно, беше да се насоча право към Джес. Тя ме видя да се задавам и скочи от бар стола си, за да ме прегърне здраво. Тъмнорусата й коса беше изсветляла от слънцето, а кожата й беше по-загоряла от обикновено и дори около носа й се бяха появили няколко лунички.

— Толкова е хубаво, че те виждам — стиснах я с всички сили. — Липсваше ми.

Джес се отдръпна и ме огледа настоятелно, а очите й проблеснаха многозначително.

— Току-що си правила секс — прошепна.

Изненадата ме накара да застина на място. Преди да излезем от къщата се бях погрижила да се почистя, да си оправя косата и грима и да пригладя роклята си.

— Откъде разбра?

— На лицето на Вон се мъдри самодоволно и собственическо изражение в стил „Видя ли сега“.

Погледнах през рамо към Вон, който стоеше плътно зад гърба ми, и се разсмях. Тя имаше право. Изражението му беше точно такова.

— Какво? — намръщи се той.

— Нищо — Джесика се отдръпна от мен, за да прегърне Вон.

Вон беше малко изненадан и смутен от прегръдката. Засмях се, като я потупа между лопатките, несигурен как да реагира.

Джес не беше ни най-малко притеснена от сковаността му, особено пък след като той й се усмихна. Очите й се разшириха.

— Изглеждаш щастлив.

— Такъв съм — отговори той. — Ти също изглеждаш така.

— И аз съм щастлива — съгласи се тя и отправи бърза усмивка към Купър, който работеше зад бара.

— Тримейн — Купър протегна ръка над бара.

Вон я пое.

— Лоусън. Да разбирам, че си прекарал хубав меден месец.

Купър стрелна жена си с разгорещен поглед.

— Невероятен меден месец.

— Не са нужни подробности! — подвикна Далия от мястото си. — Никой не иска да ги знае тези неща.

— Не съм сигурна. Аз проявявам сериозен интерес — намигнах закачливо към Джес.

Джес завъртя очи, преди отново да съсредоточи вниманието си върху мен.

— Откакто пристигнахме, всички се държат странно. Заявиха, че имаш да ни казваш нещо, но отказват да издадат какво.

Не беше лесно да съобщя на всички за годежа ни с Вон. Знаех, че според тях е прекалено скоро. Далия беше леко загрижена, както и Айрис и Айра. Еймъри го сметна за прелестно и дори Марли звучеше радостен заради мен. Майка ми и баща ми се разтревожиха и тази част ме разстрои най-много. Просто исках да бъдат щастливи, защото аз съм щастлива.

Но Джесика не беше приятелка, на която се притеснявах да кажа. Тя се запозна с Купър и се влюби в него за рекордно кратко време. Щеше да ме разбере по-добре от всеки друг.

— Има много за разказване — заявих, а Вон пристъпи до мен, за да поеме дясната ми ръка. — Но първото е това — допълних и вдигнах лявата си ръка.

Разкошният ми годежен пръстен проблесна на светлината.

Джесика зяпна шокирано. А после устните й се разтегнаха в широка усмивка. Последва:

— О. Боже. Мой! — прегърна двама ни наведнъж, с което накара Вон да изръмжи смутено.

— Какво? — попита Купър.

Джес ни пусна, сграбчи ръката ми и му я показа.

— Сгодени са!

Купър поклати глава и се усмихна на Вон.

— Действаш бързо, стига веднъж да измъкнеш глава от задника си, а?

Показах среден пръст на Купър от името на годеника си.

Смехът на редовните посетители на бара — които ни наблюдаваха, все едно бяхме развлекателно шоу, но аз бях свикнала с това — замря рязко. Всички се обърнахме към вратата, за да проверим какво беше накарало помещението да притихне.

Родителите ми. Стейси и Арън Хартуел.

Познати и толкова обичани лица.

И тук.

Татко се извисяваше като гигант със своя ръст от метър и деветдесет и пет, все така едър и широкоплещест и с малко шкембе, което си беше спечелил благодарение на любовта си към ирландската бира. Красивото му червендалесто лице беше нещото, което само да зърнех и автоматично превключвах на режим сигурност и обич. Но в този момент не успявах да разчета какво се случваше зад сините му очи, докато те обхождаха бара.

Колкото до майка ми, тя беше с почти трийсет сантиметра по-ниска от баща ми и в момента се беше сгушила встрани от него. Младееше за възрастта си с черникаво кафявата си коса с руси кичури, която се полюшваше с дължина до раменете в прическа, вероятно струваща цяло състояние. Изглеждаше безупречно от глава до пети и беше лесно да се схване откъде беше наследила сестра ми манията си на тема външен вид.

Не съществуваха двама души така различни като Стейси и Арън Хартуел, но те се обичаха толкова много. Малко като Вон и мен.

— Мамо, татко?

Забелязаха ме и се насочиха към нас, а аз прехвърлих очи върху мъжа, който ги последва в бара.

— Татко? — Вон беше истински шокиран.

И просто така бяхме обградени.

От мама и татко.

И от Лиъм Тримейн, бъдещия ми свекър.

— Какво правите тук? — попитах.

— Всичките? — добави Вон.

— Съвпадение — обясни Лиъм. — Ти ми съобщи, че си сгоден. Трябваше да пристигна и да се уверя лично. Натъкнах се на семейство Хартуел на алеята.

— Ами вие? — обърнах се към родителите си.

— Цялата тази история с хотела беше едно на ръка, Черешке — обади се татко. — Но дъщеря ни се сгодява… Наистина ли допускаше, че няма да долетим, та да се уверим, че годеникът го бива? — огледа внимателно Вон. — Склонен съм да ти дам един шанс, заради онова, което направи за Черешката, но само шанс, не доживотно одобрение.

Изразът на Вон беше напълно сериозен.

— Разбрано.

— О, той е толкова хубав, миличка — майка ми се беше втренчила във Вон, видимо удивена. — Толкова хубав.

Лиъм се ухили.

— Добри гени.

Изсумтях в опит да сдържа смеха си и Вон стисна ръката ми. Силно. Знаех, без да ми го казва, че нямаше желание да се смее пред баща ми.

— И така — подхвана на висок глас Арън Хартуел, приковал поглед в годеника ми. — Да пийнем по нещо и да се опознаем. Много добре. До подробности като кръвната група и медицинска предистория, включително наличието на заболявания, предавани по полов път.

— Татко — предупредих го.

Но Вон погледна към Купър.

— Питиета, Лоусън. Много питиета.

Купър се беше ухилил и явно се забавляваше от трудното положение на Вон.

— Какво ще поръчате?

Всички поръчаха по нещо и редовните посетители се скупчиха около майка ми и баща ми, радостни да ги видят отново. Докато вниманието им беше отвлечено да наваксват с най-новото от града, аз се притиснах към Вон.

— Съжалявам за това.

— Недей — успокои ме той. — С баща ти ще се харесаме. Отсега си личи.

— Наистина ли?

— Да — целуна ме по устните. — Просто се грижи да те предпазва, иска да си щастлива. С него вече сме на една вълна.

Усмихнах се и се разтопих срещу него, все още изумена от това колко много се беше променил за няколко месеца.

Не.

Не се беше променил.

Просто се отърси от страховете си, за да прерасне в мъжа, който винаги е било предначертано да бъде.

Аз му помогнах да го постигне.

Той също ми помогна да бъда смела.

И точно в този момент аз знаех, че се намирах на мястото, където трябваше да бъда.

Истината беше, че да обичаш някого невинаги е лесно, както го изкарват в любовните песни. Всъщност да обичаш някого можеше да бъде най-ужасяващото преживяване в живота на човек. Беше трудно да се разкриеш напълно пред някого, да му позволиш да бъде онзи, който те вижда в истинската ти светлина, с недостатъците и всичко останало. Да, особено недостатъците. Беше плашещо да позволиш на някого да ги обича.

Но аз го бях постигнала. Вон ми помогна да проявя достатъчно кураж да обичам изцяло, с всички защитни стени свалени; да обичам всяко малко нещо у този мъж, добро и лошо, защото знаех без страх и подозрения, че Вон обичаше всяко малко нещо у мен.