Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An Instance of the Fingerpost, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Баева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Историческо криминале
- Класическа криминална литература
- Роман за съзряването
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
-
- Векът на Краля Слънце (XVII в.)
- Линейно-паралелен сюжет
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Път / пътуване
- Реализъм
- Социалност
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2018 г.)
Издание:
Автор: Иън Пиърс
Заглавие: Пръстът, който те сочи
Преводач: Надя Баева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Orange Books
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Pulsio Print
Излязла от печат: 22.12.2017
Редактор: Нина Матеева
Художник: Християна Димитрова
Коректор: Гергана Стойчева-Нуша
ISBN: 978-619-171049-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4925
История
- — Добавяне
Седма глава
Никой не ни откри. Сара стана на разсъмване и безшумно се промъкна долу, за да се заеме с работа в кухнята, и едва когато донесе вода, а огънят запламтя в огнището, отиде да нагледа майка си. Не видях Сара през следващите два дни и не знаех, че съседката, която трябвало да се грижи за Ан Блънди, изоставила възрастната жена сама и състоянието на нещастницата било дотолкова плачевно, че на Сара се наложило да поднесе извинение на Кола и да се подложи на опита с преливане на кръв. Кола и Лоуър бяха взели клетва от нея да мълчи за всичко, а тя във всяко отношение бе жена на думата си.
Същата сутрин отново потънах в блажен сън и се събудих късно, затова минаха няколко часа, преди да вляза в таверна и да закуся хляб с ейл — рядко разточителство, с което си угаждам, когато целият свят ми изглежда прекрасен или когато ми се иска да избегна назиданията на майка си. И едва тогава чух новините.
Стотици легенди и митове ни предупреждават срещу изпълнените желания. Цар Мидас толкова жадувал за богатство, че пожелал всичко, което докосне, да се превръща в злато, и както гласи легендата, умрял от глад. Еврипид разказва за Титон, когото Йо толкова много обичала, че накарала Зевс да му подари вечен живот. Ала пропуснала да го помоли и за младост, така че Титон бил принуден цяла вечност да страда от старческа немощ, докато накрая дори жестоките олимпийски богове се съжалили над него.
Аз пък желаех да избегна скандала, който злобата на Гроув заплашваше да ми стовари. Самата мисъл за него ми разваляше настроението и отправих молитва устата му да се заключи навеки и да не пострадам заради думите и постъпките си, колкото и да заслужавах наказание. Не бях успял да допия ейла си, когато осъзнах, че това ми желание ще бъде изпълнено.
В същата минута кръвта ми застина от ужас, защото бях напълно уверен, че вината бе в моята молитва и тайната ми мъст. Бях убил човек. Надали съществува по-тежко престъпление и бях терзан от разкаяние, което бе толкова силно, та ми се струваше, че съм длъжен незабавно да си призная. Ала само като се замислих за позора, който щеше да покрие семейството ми, малодушието взе връх над съвестта. Убедих сам себе си, че няма в какво да се обвинявам. Направил бях грешка и толкова. Отсъстваше намерение, вината ми бе ограничена, а вероятността да бъда разкрит — твърде малка.
Така говори разумът, но да бъде успокоена съвестта, е много по-трудно. Като се посъвзех, доколкото бе възможно от този шок, започнах да разузнавам за обстоятелствата около случилото се с надежда да открия макар и малка подробност, която да опровергае греха ми. За кратко успях да се уверя, че всичко е наред и се опитах да се върна към заниманията си, но уви, спокойствието ми се бе изпарило като дим, тревожната ми душа отново ми припомни за извършеното. Не можех да я накарам да се усмири, скоро изгубих съня си и в следващите дни и седмици отслабнах и залинях.
Копнеех за съчувствие, но не го заслужавах, защото бе лесно да поправя нещата. Достатъчно бе само да обявя: „Аз го извърших“. За останалото биха се погрижили други.
Но да умра самият аз и да оставя семейството си да живее под гнета на безчестието като създало убиец? Майка ми да бъде обругавана и оплювана по улиците? Сестра ми да прекара живота си като стара мома, защото никой няма да я вземе за жена? Братовчед ми да се разори, защото няма да стъпят в таверната му? Това бяха сериозни тревоги. Оксфорд не е Лондон, където всички грехове се забравят в течение на една седмица, където престъпниците са превъзнасяни за деянията им, а крадците получават награда за стореното. Тук на всички ни са известни делата на съседа и каквито и ужасни прегрешения да се извършват скришом, всички се стараят да запазят привидност за нравствена чистота. Предаността ми завинаги щеше да принадлежи на семейството ми. Живях, за да придам макар и малък — доколкото ми позволяваха възможностите — блясък на името ни и да поддържам положението ни сред уважаваните семейства в града. За себе си бих приел наложеното от съда наказание, защото не можех да отрека, че го заслужавам, но ме обземаше ужас при мисълта да нанеса такъв тежък удар на роднините си. И бездруго не им беше леко след загубите, които понесохме по време на размириците, така че не исках да усложнявам още повече живота им.
Сам си носех тайно вината през следващите няколко дни, които проведох в жалка самота, заключен в стаята си, като отказвах храна и разговор дори със Сара, която не смеех да погледна в очите. Казал й бях, че съм посетил Гроув, но не се реших да предам края на срещата ни, тъй като нямаше да понеса отвращението й, а и не желаех да я натоварвам със сведения, каквито щеше да е длъжна да огласи. Прекарвах много време в молитви и още по-втренчен в празните листове на масата, като търпях неуспех след неуспех в опитите да се съсредоточа и над най-скучната и механична работа.
В тези няколко дни изпуснах много важни моменти за повествованието си, защото точно тогава Лоуър бе открил бутилката с бренди и я бе отнесъл на Щал; бе направил дисекция на трупа на доктор Гроув, за да провери дали той обвинява Кола чрез кървене; извършен бе експериментът с преливането на кръв на Ан Блънди. Също в тези дни, както изглежда пръстът на подозрението за пръв път бе започнал да сочи Сара, но се заклевам, че аз нямах представа за нищо от това. Бях наясно само за растящата неприязън на Лоуър към италианеца и за страха му, че Кола ще му открадне славата.
* * *
Моето мнение за спора между тях не е еднозначно, но мисля, че ще свърши работа. Според мен и двамата казват истината, въпреки че стигат до противоположни заключения. Не мисля, че разказите на Лоуър и Кола непременно са в противоречие. Естествено, приемам, че истината може да бъде само една, но с изключение на редки случаи не ни е дадено да я познаем. Хорацио казва „Nec scire fas est omnia“, да знаем всичко, не е Божията воля — фраза, заимствана, ако не се лъжа, от Еврипид. Да знаеш всичко, означава да виждаш всичко, а вездесъщието принадлежи единствено на Бог. Струва ми се, че утвърждавам очевидното, защото ако Бог съществува, съществува и истината, а ако Бог не съществува (което не е възможно да си представим сериозно, а само като философска шега), то и истината ще изчезне от света и мнението на един човек няма да е по-добро от това на друг. Възможно е да се преобърне тази теорема и да се каже, че ако хората смятат, че в света всичко е мнение, то неизбежно трябва да стигнат и до безбожност. „Какво е истината?“, казал подигравателно Пилат и си тръгнал, без да дочака отговор. Искрено вярвам, че след като в сърцата си прозираме съществуването на истината, то това е най-доброто възможно доказателство за съществуването на Бог и докато се стремим да познаем истината, също така се стремим да познаем и Бог.
Но относно Лоуър и Кола не разполагаме с помощ свише и трябва да разсъждаваме по законите на логиката. Кола е записал разказа си на хартия, та всички да могат да го видят, а Лоуър разказа на мен (както и на много други) своята версия, сметнал, че е под достойнството му да публикува оправдание за претенциите си. Обясни ми, че е публикувал своя доклад в „Трудове на Кралското дружество“, тъй като доктор Уолис го уверил, че при отпътуването си от страната ни Кола е загинал в следствие на нещастен случай. Впрочем, той би го публикувал, дори да знаеше, че италианецът е жив и здрав. В спомените на Кола идеите му са много смътни. Той говори за подмладяване на кръвта чрез някакви магически средства, но не казва нито дума за кръвопреливане. Едва когато Лоуър му описва собствените си опити с инжектиране, Кола стига до извода, че преливане на нова кръв ще доведе до постигане на целите му. По това време подобна възможност е витаела в мислите на Лоуър вече месеци наред и осъществяването й на практика е било само въпрос на време. Лоуър посочва, че дори от собствения разказ на Кола личи как той, Лоуър, е извършил по-голямата част от самия опит. И поради тази причина заслугата трябва да принадлежи на него.
Като получих ръкописа, сравних двата разказа и откровено се смаях как е могло изобщо да възникне подобно разногласие. Струва ми се, че плодовете е дала срещата на два ума. И славата за това откритие по право принадлежи и на двама им. Когато написах това на Лоуър, той осмя гледната ми точка твърде рязко и даде да се разбере (беше го формулирал учтиво, колкото бе успял, но раздразнението му прозираше), че само историк, лишен от собствени идеи, би могъл да си въобрази нещо толкова абсурдно. Повтори това си твърдение преди около седмица, когато при едно от редките си посещения в Оксфорд се отби при мен да ми поднесе почитанията си. Кръвопреливането, заяви той, било откритие. Съгласен ли съм бил с това?
Съгласен бях.
А същността на едно изобретение или откритие била в идеята, не в изпълнението й.
Отново бях съгласен.
Тя на свой ред представлявала едно цяло, не била съставена от части. Идеята можело да се уподоби на корпускулите на господин Бойл или на атомите на Лукреций и не подлежала на деление. По самата си същност била цялостна и съвършена сама по себе си.
Тази Аристотелова логика звучеше странно от неговата уста, но аз се съгласих.
Човек не може да има половин идея, нали?
След като е неделима, значи очевидно не може.
Ето защо всички идеи имат единична точка на произход, както едно нещо не може да бъде на две места едновременно.
Съгласих се.
Следователно е логично да се допусне, че може да възникне само в ума на един човек.
Отново се съгласих и той кимна удовлетворено, убеден, че е оборил опита ми да възстановя разбирателството между двамата мъже. Логиката му беше безупречна, но трябва да кажа, че все още не я приемам, макар да не съм способен да обясня защо. Но той пристъпи към следващата си теорема, че ако у един от двамата идеята се е зародила по-напред, то другият трябва да лъже, когато претендира за авторство над нея.
След като ми бе дадена такава изходна точка, аз отново се съгласих, че това е неизбежен извод, и Лоуър остана напълно удовлетворен с мисълта, че при спор между него и Кола той е с по-основателните претенции, защото кой би поставил думата на италиански дилетант над тази на английски джентълмен? И не защото последният абсолютно никога не е лъгал или изкривявал истината, а просто защото шансовете за това при него са по-малки. Това е общоизвестно и общоприето. Не попитах дали е също толкова общоприето в Италия.