Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (3)

Трета глава

Надявам се този ми разказ да хвърля достатъчно светлина върху първите два етапа от новото ми съществуване: пристигането ми в Англия, а после и в Оксфорд, и сдобиването с пациентка, лечението на която щеше да ми навлече толкова беди. Колкото до момичето — какво мога да кажа? Сянката на обречеността вече тегнеше над нея; краят й беше предопределен и дяволът протягаше ръка да я докопа. Човек с опит можеше да го види, би успял да разчете лице като отворена книга и да прозре онова, което готви бъдещето. Лицето на Сара Блънди вече беше дълбоко белязано от злото, което бе сграбчило душата й, и скоро щеше да я унищожи. Така си казвах по-късно и съвсем възможно е да е истина. Но за момента виждах насреща си момиче, тъй безцеремонно, колкото и хубаво, чието пренебрежение към по-високопоставените се равняваше на предаността й към синовния дълг.

Сега трябва да премина към онова, което се случи с мен по-нататък — отново проява на случайност, макар в крайна сметка тя да се оказа стократно по-жестока със своите последствия, защото за известно време останах с впечатлението, че съдбата е започнала да ми се усмихва. Бях изправен пред необходимостта да платя дълг, както тя дръзко бе обещала на аптекаря от мое име, а ми бе добре известно колко гибелен може да бъде скандал с аптекар, ако търсиш познание чрез експерименти. Не платиш ли, следващия път ти отвръщат с отказ — и не само те, ами цялата им гилдия на голямо разстояние околовръст, дотолкова са сплотени. А при моите обстоятелства подобно препятствие би се оказало последната сламка. Дори това да бе последното ми пени, по никой начин не бих могъл да встъпя в кръга на английските философи в качеството си на несъстоятелен длъжник.

Ето защо се осведомих как да стигна до магазина на господин Крос, отново изминах половината от Главната улица, отворих дървената врата и се озовах в топлото помещение. Вътре беше много приятно, отлично обзаведено, каквито са всички английски магазини, с прекрасен щанд от кедрово дърво и красиви, много модерни бронзови везни. Облъхна ме аромат на билки и подправки, докато стратегически се придвижвах по излъскания дъбов паркет, така че да се озова с гръб към пламтящия огън в камината с нейната изящно резбована полица.

Собственикът, внушителен наглед мъж над петдесет, в очевидна хармония с живота, обслужваше клиент, който, както личеше, не бързаше заникъде и облакътил се на щанда, водеше непринуден разговор. Купувачът изглеждаше около две години по-възрастен от мен, имаше подвижно живо лице и умни, макар и леко присмехулни очи под гъсти извити вежди. Облеклото му бе смесица между пуританска строгост и модни елементи. С други думи — имаше добра кройка, но в скучен кафяв цвят.

При цялата непринуденост на обноските си клиентът изглеждаше донякъде смутен и аз забелязах, че господин Крос се забавлява за негова сметка.

— И ще ви топли през зимата — подхвърли аптекарят с широка усмивка. Клиентът смръщи лице като от болка. — Но като дойде пролетта, трябва да се покрие с мрежа, че току-виж птиците започнали да си вият гнездо там — продължи и прихна.

— Стига вече, Крос — запротестира събеседникът му, а после и сам се разсмя. — Струваше ми дванайсет марки…

Крос бе нападнат от нов пристъп на смях и скоро двамата се превиваха истерично.

— Дванайсет марки! — изхриптя задавен аптекарят.

Самият аз, неочаквано за себе си, се изкикотих развеселен, та макар да нямах и най-бегла представа за какво говорят. Нито пък знаех прието ли е в Англия да се присъединяваш към чуждото веселие, но честно казано, не ме бе грижа. Приятната топлина в аптеката, искреният добродушен смях на двамата мъже, уловили се за тезгяха, за да не се катурнат обезсилени на пода, възбудиха у мен желание да се посмея с тях — така да се каже, да отпразнувам първото си съприкосновение с приятно човешко общество, откакто бях слязъл от кораба в тази страна. И незабавно се ободрих, защото, както казва Гомесий, веселието лекува много недъзи на духа.

Само че тихият ми смях привлече вниманието им и господин Крос се опита да си придаде вид на важно достойнство, каквото изискваше неговото занятие. Събеседникът му също влезе в тон и двамата се обърнаха към мен. В продължение на няколко минути се възцари сурова тишина, но после по-младият ме посочи с пръст и двамата отново изгубиха контрол над себе си.

— Двайсет марки! — Викна младият, като направи жест към мен и удари с юмрук по тезгяха. — Най-малко двайсет!

Приех това като най-близкото до представяне, което май щях да получа, и с известна предпазливост отправих вежлив поклон към тях. Подозирах някоя обидна шега за моя сметка, защото е известно, че англичаните обичат да осмиват чужденците, самото съществуване на които им изглежда неописуемо забавно.

Моят поклон — като от равен към равни, — безупречно изпълнен в хармонично равновесие между изнесения напред ляв крак и изящно повдигната дясна ръка, отново ги хвърли в истеричен смях, а аз стоях там с безстрастието на стоик и чаках бурята да отмине. Когато накрая смехът им затихна, те избърсаха очи, изсекнаха се и се постараха да си придадат вид на цивилизовани хора.

— Трябва да ви помоля за извинение, господине — рече аптекарят Крос, който пръв си върна дар слово, а с него и любезността. — Само че моят приятел тук е решил да следва модата и да се разхожда със сламен покрив на главата. А аз се постарах да го уверя колко му отива.

Той отново се ухили до ушите, а другият мъж смъкна перуката си и я хвърли на земята.

— Най-после чист въздух! — възкликна благодарно и прекара пръсти през гъстата си дълга коса. — Боже мили, голяма жега беше под нея.

Най-сетне започвах да схващам каква е работата: модата на перуките се бе добрала до Оксфорд — няколко години след като се бяха утвърдили в повечето страни като необходим аксесоар към елегантното мъжко облекло. Аз самият носех перука след като я придобих като символ на встъпването ми в света на зрелите хора.

Разбирах, естествено, защо ги разсмива така, но усещането за превъзходство на светския човек при среща с провинциали взе връх. Самият аз, когато се сдобих с перука, не свикнах веднага с нея и единствено настояванията на приятелите ме заставиха да упорствам. Е, то се знае, турчин или индиец, озовал се на нашите брегове, наистина би могъл да се чуди как така мъж, получил от природата буйна коса, остригва голяма част от нея, та да може да носи чужда. Но модата не съществува заради комфорт и крайното неудобство на перуката води до заключението, че тя е много модна.

— Струва ми се — заговорих, — ще я носите с по-голяма лекота, ако подкъсите собствената си коса. Така натискът ще отслабне.

— Да си подкъся косата? Боже милостиви, така ли се правело?

— Опасявам се, че да. Красотата иска жертви.

Той сърдито подритна перуката.

— Ами ще си ходя грозен тогава — отсече, — защото няма да се покажа пред хора с това. След като накара Крос да изпадне в конвулсии, представете си как ще подейства на студентите в града. Късмет ще имам да си отърва кожата.

— Но навсякъде другаде перуките са върхът на модата — отбелязах. — Дори холандците ги носят. Всичко опира до точния момент според мен. След няколко месеца или най-много година ще ви обсипят с насмешки и камъни, ако не сте с перука.

— Ха! Каква нелепост! — махна с ръка той, но все пак вдигна перуката от пода и я постави на по-сигурно място върху щанда.

— Сигурен съм, че джентълменът не е влязъл да обсъжда модата — намеси се Крос. — Нищо чудно дори да желае да купи нещо. И такива случки имаме тук.

Поклоних се.

— Не. Дойдох да платя нещо. Разбрах, че преди малко сте отпуснали кредит на едно момиче.

— О, малката Блънди. Вие ли сте човекът, когото спомена?

Кимнах.

— Както изглежда, позволила си е известна волност с парите ми. Дойдох да уредя нейния… или по-скоро своя дълг.

Крос изръмжа.

— Да знаете, че няма да ви се плати. Не и с пари.

— Така изглежда. Но вече е късно за това. А и наместих счупения крак на майка й, интересно ми беше да проверя ще се справя ли. Учил съм го на теория в Лайден, но не се бях пробвал върху жив пациент.

— Лайден? — обади се младият мъж с внезапен интерес. — Познавате ли Силвиус?

— Много добре — отвърнах. — Учих анатомия при него и той ми даде препоръчително писмо до джентълмен на име Бойл.

— Ама защо не казахте веднага? — рече той, отиде до врата в дъното на магазина и я отвори. Видях зад нея коридор и стълби.

— Бойл? — провикна се. — Горе ли си?

— Напразно крещите — обади се Крос. — Аз ще ви отговоря. Няма го, отиде в кафенето.

— А! Е, нищо, ще го намерим там. Впрочем, как е името ви?

Представих се. Той ми се поклони в отговор и каза:

— Ричард Лоуър на вашите услуги. Лекар. Почти.

Отново се поклонихме един на друг, а после той ме шляпна по рамото.

— Ами да вървим! Бойл ще ви се зарадва. В последно време тук сме изолирани от всичко.

По пътя към кафенето на Тилярд, което беше съвсем наблизо, той ми обясни, че закваската на интелектуалния живот в града изгубила активност след връщането на краля.

— Но аз съм чувал, че Негово Величество бил голям поклонник на науките — казах.

— Такъв е, когато успее да отклони внимание от метресите си. Там е бедата. При Кромуел кретахме някак тук, а всички доходни длъжности попаднаха в ръцете на месари и търговци на риба. Сега, като се върна кралят, всички, чието положение им позволява да вкусят от щедростта му, се преместиха в Лондон, а ние останахме тук да лапаме мухи. Вероятно рано или късно аз самият ще се опитам да си създам име там.

— Затова ли ви хрумна за перуката?

Той направи гримаса.

— Може да се каже. В Лондон трябва да си дързък, та да бъдеш забелязан. Рен беше тук преди няколко седмици — той ми е приятел, чудесен човек, — издокаран като същински паун. Замислил е пътуване до Франция и щом се върне, сигурно ще трябва да заслоним очи, като го гледаме, та да не ни ослепи.

— А господин Бойл? — осведомих се с леко попарени надежди. — Той в Оксфорд ли е решил да остане?

— Да, засега поне. Но пък той е щастливец. Има толкова пари, че не му е нужно да се натиска за доходна длъжност като нас.

— О! — изрекох с огромно облекчение.

Лоуър ми хвърли поглед, сякаш му беше ясно какво си мисля.

— Баща му беше един от най-богатите хора в кралството и горещ привърженик на стария крал, благословена да е паметта му, както е редно да му пожелаваме. То се знае, богатството се постопи, но за Бойл остана достатъчно, че да го освободи от грижите на простосмъртните.

— А!

— Чудесен човек е за общуване, стига да ви влече философското познание, което е основният му интерес. Ако ли не, няма да ви удостои с внимание.

— Вложих много усилия в някои опити — посочих скромно. — Но се опасявам, че съм новак още. Онова, което не знам и не разбирам, много превишава известното и понятното ми.

Отговорът ми изглежда му достави голямо удоволствие.

— В такъв случай ще се озовете в подходяща компания — усмихна се той. — Като прибавите всички нас, невежеството ни ще се окаже почти пълно. Но все пак оставяме драскотина на повърхността. Пристигнахме — съобщи и влязохме в същото онова кафене.

Госпожа Тилярд се приближи и отново ми поиска пени, но Лоуър я отпрати с махване на ръка.

— Я стига глупости, мадам — засмя се. — Няма да искате пари от приятеля ми за вход в този бардак, я.

Лоуър гръмко се разпореди незабавно да ни сервират кафе и хукна по стълбите към същата зала, която бях избрал при първото си посещение. В този момент бях поразен от ужасна мисъл: ами ако Бойл се окажеше онзи неприятен човек, който бе отпратил момичето?

Само че седящият в ъгъла мъж, към когото се насочи Лоуър, нямаше ни най-малко сходство с него. Вероятно следва да прекъсна разказа си и да опиша почитаемия Робърт Бойл, човека, обсипван с похвали и почести като никой друг философ от векове насам. Първото, което забелязах, бе относителната му младост. Репутацията му бе създала у мен представа, че е най-малкото над петдесет. Но той вероятно беше само с няколко години по-възрастен от мен. Беше висок, слаб и очевидно с крехко здраве. Бледото му изпито лице с неочаквано чувствена уста и непринудената осанка веднага подсказваха благородно потекло. Не изглеждаше сърдечен, по-скоро надменен, сякаш напълно съзнаваше своето превъзходство и очакваше и околните да са наясно за него. Както по-късно научих, това беше само част от историята, защото неговото великодушие и щедрост не отстъпваха на гордостта му; високомерието му в равна степен бе балансирано от смирение, знатността му — от благочестивост, а суровостта му — от милосърдие.

И все пак той бе човек, към когото трябваше да пристъпиш предпазливо, защото Бойл, макар да толерираше някои твърде кошмарни създания, защото притежавали определен талант, не търпеше шарлатани и глупци. Приемам за върховна чест в живота си, че бях допуснат за известно време да общувам отблизо с него. Загубата на връзките ни бе един от най-болезнените удари, стоварвали се върху мен.

Въпреки своето богатство, репутация и произход той допускаше фамилиарност от страна на близкия си кръг, част от който очевидно бе и Лоуър.

— Господин Бойл — рече той, като се приближихме, — един италианец е дошъл да поднесе коленопреклонни почести пред олтара ви.

Бойл ни изгледа с повдигнати вежди, после си позволи мимолетна усмивка.

— Добър ден, Лоуър — изрече сухо.

Още тогава забелязах, а и в последствие се убедих, че Лоуър постоянно допуска гафове в общуването си с Бойл, като се смяташе за равен нему в сферата на науката, а от друга страна си личеше ниското му самочувствие заради по-долното му положение в обществото и по тази причина се люшкаше между фамилиарничене и почтителност, която, макар и да не бе угодничене, все пак издаваше неувереност и плахост.

— Нося ви поздрави от доктор Силвиус от Лайден, господине — заговорих. — Като разбра, че ще пътувам в Англия, предположи, че ще позволите да ви се представя.

Винаги съм бил на мнение, че препоръчителните писма представляват една от най-деликатните области на етикета. Естествено, те съществуват и ще продължат да съществуват. Как иначе непознат би могъл да бъде приет, ако не благодарение на представяне, произлизащо от почтен човек, който може да гарантира за него? Но в повечето случаи е достатъчно самото им съществуване, защото, ако изобщо ги четат, то това става след като запознанството вече се е състояло. Уповавах се на писмото на доктор Силвиус да ми осигури радушен прием, тъй като той бе също такова светило в медицината, каквото Бойл бе в химията. Все пак бях наясно обаче колко много се разминаваха в схващанията си, а и моята религия можеше да стане причина да бъда отхвърлен. Съвсем до неотдавна Англия се бе намирала в хватката на сектанти фанатици и знаех, че влиянието им съвсем не беше изчезнало — спътниците ми в пощенския дилижанс ме бяха уведомили не без злорадство за новите закони срещу нас, които парламентът бе принудил краля да подпише.

Но ето че Бойл не само взе писмото и започна да го чете, а и коментираше гласно съдържанието му, така че моето смущение нарастваше все повече. Видях, че посланието е доста дълго. Със Силвиус невинаги бяхме в пълно единодушие и започнах да се опасявам, че значителна част от писмото е неласкателна по мой адрес.

И докато Бойл четеше, създаваше се тъкмо такова впечатление.

— Хм — промърмори той. — Чуйте това, Лоуър. Силвиус пише, че вашият приятел тук е избухлив, щедър на възражения и склонен да поставя под съмнение признати авторитети. Че е дързък и умее да се инати като магаре, когато опира до интересите му.

Понечих да се защитя, но Лоуър ми направи знак да помълча.

— От семейство на почтен италиански търговец, а? — продължаваше Бойл. — Папист, предполагам.

Напълно се обезсърчих.

— Истински кръвожаден демон — четеше нататък Бойл, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми. — Постоянно се мотаел с цели ведра, пълни с кръв. Но пък със скалпела се справял добре и бил отличен художник. Хм…

Описанието на Силвиус ме оскърби. Да нарича опитите ми мотаене. Бях преизпълнен от пламенно негодувание. Та аз бях подходил към науките обмислено и действах, както ми се струваше, напълно логично. Не беше моя вината, че поръката на баща ми ме принуди да напусна Лайден, преди да съм довел изследванията си до някакви изводи.

И тъй като това има известно отношение към моята история, следва да обясня, че интересът ми към кръвта не беше случайна прищявка, а датираше от дълго време. Дори не помня кога бе възникнал у мен. Веднъж в Падуа ми се случи да присъствам на лекция за кръвта, изнасяна от скучен последовател на Гален, а още на следващия ден ми дадоха да прочета блестящия трактат на Харви за кръвообращението. Беше толкова ясен и прост, толкова очевидно излагаше истината, че чак дъхът ми спря. Оттогава никога не съм изпитвал нещо подобно. Ала дори за мен беше ясно, че въпросната истина е непълна. Гален е показал, че кръвта тръгва от сърцето, циркулира из цялото тяло и после се връща, откъдето е тръгнала. Само че не е установил защо се движи, а без отговор за причината науката няма особена стойност. При това не е извел от наблюденията си никаква терапевтична полза. Навярно наистина дръзновено, но с предълбока почтителност посветих много месеци в Падуа и почти всичкото си време в Лайден на изследването на този предмет и непременно щях да доведа докрай някои важни опити, ако синовният ми дълг не ме бе пратил в Англия.

— Отлично — заключи накрая Бойл, като акуратно сгъна писмото и го прибра в джоба си. — Добре дошли, господине. Пристигането ви би трябвало неимоверно да зарадва господин Лоуър, чиято неутолима страст към вътрешности май може да се сравни единствено с вашата.

Лоуър ми се ухили и ми протегна чаша кафе, което беше съвсем изстинало, докато Бойл четеше писмото. Явно бях подложен на изпитване и ме бяха признали за достоен. Облекчението буквално ми замая главата.

— Държа да кажа — продължи Бойл, като щедро сипа захар в кафето си, — че съм дваж по-доволен да ви приветствам заради вашето поведение.

— Моето какво? — заекнах.

— Предложението ви да помогнете на младата Блънди… нали я помните, Лоуър? Беше милосърдна и християнска постъпка — заяви Бойл, — та макар и неблагоразумна.

Думите му ме смаяха, тъй като бях убеден, че при предишното ми посещение никой не ми обърна и най-малко внимание. Съвършено бях изпуснал предвид как и най-беглият повей на нещо непривично събужда любопитство в подобни градчета.

— Но кое е това момиче, известно и на двама ви? — попитах. — Изглежда жалко създание, напълно извън вашия интерес. Или годините на републиканство изцяло са заличили съсловните различия?

Лоуър се разсмя.

— Не, за щастие. Радвам се да кажа, че при обичайни обстоятелства такива като младата Блънди нямат никакъв допир до нашия кръг. Има нелоша външност, но не бих искал да си помислят, че поддържам какъвто и да било контакт с нея. А ни е известна, тъй като се сдоби с твърде нелицеприятна слава: баща й Нед беше подстрекател и радикал, а за нея се говори, че уж притежава известни познания в природолечението. Така че Бойл я попита за сведения относно разни треви. Това му е любимият замисъл — да осигури на бедняците лекарства, съответстващи на положението им.

— Но защо „уж“?

— Мнозина потвърждават уменията й на лечителка. Затова Бойл възнамеряваше да й окаже честта да включи най-добрите й рецепти в своя труд. Само че тя му отказа и се престори, че не притежава никакви особени способности. Според мен очакваше парично възнаграждение, каквото Бойл не й предложи, тъй като става дума за безвъзмездна благотворителна помощ.

Е, във всеки случай това потвърждаваше думите на момичето, които аз приех за лъжа.

— Но защо да е неблагоразумно да си имаш работа с нея?

— Общуването с нея никому не прави чест — поясни Бойл. — Излязло й е име на развратница. Но аз всъщност имах предвид, че тя надали ще се окаже доходоносен клиент.

— В това вече се убедих — отвърнах и разказах как беше похарчила парите ми.

Бойл като че остана леко възмутен от случката.

— Не е най-добрият път към забогатяване — отбеляза сухо.

— А много ли са лекарите тук? — осведомих се. — Мога ли да се надявам, че ще намеря пациенти?

Лоуър направи гримаса и обясни, че в Оксфорд бездруго вече има твърде много лекари. По тази причина, след като завършел настоящия си проект и го изхвърлели от „Крайст Чърч“^[1], щяло да му се наложи да се премести в Лондон.

— Тук има най-малко шестима лекари — каза той, — без да броим многото шарлатани, лечители и аптекари. И всичко това в град с десет хиляди жители. А ако не получите разрешително от университета да практикувате, ще се изложите на немалък риск. В Падуа ли се дипломирахте?

Обясних, че не, тъй като не съм имал намерение да практикувам, макар че баща ми не би сметнал за унизително да се сдобия с диплома. Единствено нуждата ме навеждаше сега на мисълта да печеля пари от медицина. Вероятно не подбрах правилните думи, защото макар Бойл да проумя затрудненото ми положение, Лоуър прие невинната ми забележка като презрение към занятието му.

— Надявам се, че такова падение няма да ви бележи с незаличимо клеймо — подхвърли твърде хладно той.

— Ни най-малко — побързах да загладя неволната си грешка. — Такава възможност е напълно желана от мен и би ми била от помощ в злощастните обстоятелства, в които се озовах. А след като ми се открива шанс да общувам с изискани джентълмени като вас и господин Бойл, чувствам се истински щастливец.

Думите ми го поуспокоиха и постепенно той си върна непринудената дружелюбност. Само за миг успях да надзърна под повърхността и да съзра натура, криеща под очарователна любезност нараними гордост и обидчивост. Ала симптомите изчезнаха също тъй бързо, както се бяха появили, и аз мислено се поздравих, задето наново бях спечелил благоразположението му.

С цел да постигна пълно оправдание изложих накратко сегашното си положение и директният въпрос на Бойл ме принуди да си призная, че скоро ще се окажа съвършено без никакви средства. Което и извикваше желанието ми да се заема с лечение на болни. Той се смръщи и попита защо поначало съм пристигнал в Англия.

Отвърнах, че го е изисквал синовният дълг, че ще се опитам да възстановя законните права на баща си. За което, предположих, щеше да ми е нужен адвокат.

— За който пък ще са ви нужни пари и следователно някакъв доход. Absque argento omma rara^[2] — посочи Лоуър. — Хм… Господин Бойл, виждате ли някакъв изход?

— Като начало съм щастлив да ви предоставя работа в моята лаборатория — рече този добросърдечен джентълмен. — Почти се срамувам да ви предложа мястото, тъй като то е твърде по-ниско от подобаващото на човек с вашия произход. Лоуър вероятно ще ви помогне да си намерите жилище и сигурно ще ви вземе със себе си при следващата си обиколка из околностите. Какво ще кажете, Лоуър? Та нали все се оплаквате колко сте претоварен?

Лоуър кимна, макар и да не забелязах у него особен ентусиазъм.

— Ще бъда във възторг от помощта и приятната компания. Мисля да се отправя на обиколката след около седмица и ако господин Кола желае да се присъедини…

Бойл кимна, сякаш всичко беше решено вече.

— Превъзходно. А после ще можем да се заемем с вашите лондонски затруднения. Ще пиша на един познат адвокат, пък да видим какво ще препоръча той.

Благодарих му развълнувано за неговата добрина и великодушие. Той явно остана доволен, макар и да си даваше вид, че това е дреболия. Благодарността ми бе дълбока и искрена: само допреди малко бях изпаднал, самотен и нещастен — а ето че се сдобих с покровителството на един от най-знаменитите философи в Европа. Дори ми се мерна мисъл, че отчасти съм задължен на онази Сара Блънди, чиято поява тук сутринта и моята отзивчивост бяха накарали Бойл да погледне на мен по-благосклонно, отколкото вероятно би сторил при други обстоятелства.