Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (27)

Девета глава

Бих оставил нещата дотам, ако не беше сънят от същата нощ, който ме хвърли в силна тревога. Изкачвах се по стълби и в края им имаше голяма дъбова врата, плътно затворена. Уплаших се, но събрах всички сили и я отворих. Би трябвало да е спалнята, а се оказа мрачна и влажна изба.

Гледката вътре беше страховита; баща ми лежеше на легло, гол като Ной и цял окървавен. Сара Блънди, облечена изцяло в бяло и със същата онази усмивка на лицето, се бе надвесила над него с нож в ръка. Когато влязох, обърна се преспокойно към мен.

— Ето как умира човек на честта — прошепна ми.

— Ти си го убила — поклатих глава и насочих обвинително пръст насреща й.

— О, не — рече тя и кимна към мен.

Погледнах надолу и видях в собствената си ръка кървавия кинжал, който тя държеше само преди миг. Опитах се да го пусна, но той не се отделяше от ръката ми.

— Виждаш ли? — рече тя. — Вече завинаги си опетнен.

Това беше краят на съня или ако е имало още, не си го спомнях. Събудих се ужасѐн и с голямо усилие пропъдих от душата си вледеняващия ужас, което бе странно, защото никога преди не бях придавал значение на сънища и дори се надсмивах над онези, които им вярват.

Когато се срещнах с Томас и влязохме да пийнем в таверна, попитах го какво мисли по този въпрос. Той, разбира се, се отнесе към темата с обичайната си сериозност. Значението на съня зависело от физическото ми и душевно състояние. Та какъв точно бил сънят?

Естествено, пропуснах предисторията; той строго заклеймяваше блудството и не желаех да се разправям с него за глупости.

— Кажи, усетил ли си предразположение към холерична настройка? — попита ме, след като му разказах съня.

— Не — отвърнах, — повече ми е присъща меланхолията.

— Доколкото разбирам, не знаеш много за сънищата.

Признах, че е така.

— Би трябвало да се заемеш с изучаването им — каза. — Лично аз го смятам за суеверни безсмислици, но необразованите хора вярват, че могат да предсказват разни неща. Един ден подобна глупост би трябвало да бъде заклеймена; то се знае, никой уважаващ се свещеник не би обърнал внимание на тези щуротии. Но това време още не е дошло и трябва да бъдем нащрек. Виж сега — рече, увлякъл се от темата, и намести кльощавия си задник на стола, какъвто му бе навикът, щом се готвеше за дълъг разговор. — Сънищата имат различни източници и всички те действат в съвкупност. Обикновено един източник е доминиращ и тъкмо него трябва да изолираме, за да определим истинската природа на съновидението. Един от източниците са изпаренията, вдигащи се от стомаха към мозъка и предизвикващи прегряването му; така става, когато ядеш и пиеш неумерено. Да не би преди този твой сън да си се отдал на чревоугодничество?

— Тъкмо обратното — отвърнах, припомнил си вечерята в таверната на Мама Робъртс.

— По-нататък следва нарушение на равновесието в жизнените ти сокове, но ти казваш, че при теб преобладава меланхолията, затова изключваме и това. В твоя сън безспорно господства холерично влияние, тъй като холерата, или черната жлъчка, подтиква към черни сънища заради своя цвят. Остава влиянието на духовете — с други думи, видение — или пратено от ангели като предупреждение, или от дявола за мъчение или съблазън. Така или иначе, твоят сън не предвещава нищо добро; това момиче е тясно свързано със смъртта на мъж, нечий баща. Сън за убийство е най-страшното предзнаменование; предсказва несгоди и попадане в затвор. Я пак ми кажи какво се съдържаше в него?

— Ножът, момичето, леглото, баща ми.

— Ножът също е лоша поличба. Беше ли блестящ и остър?

— Навярно да.

— Ножът показва, че срещу теб са се сплотили злонамерени хора.

— Това си го знам и без друго.

— И още означава, че ще изгубиш съдебно дело, ако водиш такова.

— А леглото? — попитах, като все повече падах духом при думите на приятеля си.

— Леглото, то се знае, е свързано с твоята женитба. А това, че е заето от трупа на баща ти, отново не вещае нищо добро. Докато той лежи там, ти няма да се ожениш. Тялото му е препятствие пред брака ти.

— От което следва, че нито една девойка от благородническо семейство няма да погледне син на предател, какъвто съм аз! — възкликнах. — И това също ми е ясно дори без небесни пратеници.

Томас проточи шия и се втренчи в чашата си.

— И накрая момичето — промълви, — чието присъствие ме озадачава. Сънят ясно показва, че тя е твоята беда и твоят съдия. А това е невъзможно. Едва я познаваш и е невъобразимо тя да е виновна за сегашните ти ядове. Ти можеш ли да предложиш някакво обяснение?

Макар да ми бе известно повече от онова, което можех чистосърдечно да открия пред Томас, не намирах друго. Сега вече знам всичко, тъй като дълго и упорито размишлявах над това. Ясно ми е, че началното ми посещение у вдовицата Блънди е нарушило равновесието сред духовете, създало е зависимост, в която се оказах въвлечен, и че като получих удоволствие от дъщеря й, по най-глупав начин се оставих да бъда хванат в капана. Също така вече ми е ясно, че ме е подстрекавал дяволът, съблазнил ме е и така ме е поставил под нейна власт.

Посланието на съня всъщност беше много просто, ако тогава ми бе стигнал ум да го разчета. Той ясно показваше, че капанът е устроен от нея, за да ме отвлече от моите търсения, и че неуспехът да върна на баща си доброто му име ще е равносилен на убийството му. След като това ми се изясни, се ободрих и решимостта ми се засили.

То се знае, подобно прозрение не идва веднага, а и никога не съм твърдял, че съм много хитроумен в тези неща. Научих се от жизнен опит, както е редно за всеки, и като се опирах на здравия разум, стигнах до извода, че е възможно само едно обяснение, даващо отговор на всички въпроси. Но по онова време си мислех само как тя може да подаде срещу мен нелепа жалба до университетските власти, които не гледаха с добро око на студенти, забъркали се с градските блудници, и разследването можеше да ми попречи да се отправя на своя поход. Беше необходимо да се защитя, а най-добрата защита е нападението.

Когато се разделих с Томас, тръгнах по „Карфакс“ и в главата ми се зароди забележителен план; накратко, подкупих Мери Фулъртън, зеленчукопродавачка на пазара и една от най-долните отрепки, които съм срещал някога, да потвърди слуховете, като разкаже как е влязла при доктор Гроув с ябълки, а той я е взел за Сара. Едва престъпила прага (научих я да каже), когато Гроув я приближил изотзад и започнал да опипва гърдите й. Когато се опитала да се отскубне (тук тя се назова почтена девойка, каквато, естествено, не беше), Гроув уж й казал: „Как така, мила, нима днес не искаш онова, за което вчера нямаше търпение?“. Още по-хубавото беше, че издирих Уд и му разправих история за доктор Гроув и блудството му с неговата прислужница. Така беше гарантирано, че след ден-два слухът ще се разпространи и неизбежно ще стигне до преподавателите от Новия колеж, предвид таланта на Уд да разпръсва клюки.

Нека развратницата се оплачеше, ако иска, помислих си. Никой не би й повярвал, само щеше да навлече скандал и позор на собствената си глава. Сега, като си мисля за това, не виждам чак такива основания за радост. Коварството ми не поднесе поста в ръцете на Томас и макар да осуети отмъщението на Сара Блънди на тази земя, издигна я към по-големи висини на злобата.

* * *

Нищо такова не предполагах, когато напуснах Оксфорд няколко дни по-късно — благословено избавление, защото винаги съм ненавиждал този град и вече от десет години не съм се връщал в него. Вместо това вярвах, че съм се насладил на момичето, едновременно съм защитил себе си и съм помогнал на приятеля си. Задоволството ми не трая дълго, след като пресякох границата с графство Уорикшир и се отправих към майка си, макар все така да не разпознавах първия признак, че нещо не е наред. Похарчих пари за карета до Уорик, реших за икономия да извървя последните петнайсет мили пеша и бодро се отправих на път, като спрях след около час да пийна вода и да се подкрепя с къшей хляб. Беше пуст участък от пътя и аз спрях да отдъхна край затревен терен. След малко чух шумолене в храстите и отидох да погледна какво става. Бях направил едва четири крачки, когато върху мен скочи пор и одра ръката ми с нокти, като остави дълбока, обилно кървяща драскотина.

В уплахата си отстъпих назад, спънах се в коренище и паднах, но звярът не се възползва от предимството си, а мигом изчезна, сякаш се разтопи във въздуха, и ако от ръката ми не капеше кръв, бих се заклел, че съм си го въобразил.

То се знае, казах си, че сам съм си крив: непредпазливо се бях приближил към самка с малки и си платих за това. Едва много по-късно се сетих, че за дългите ми години близко познанство с тези места не бях чувал някой да споменава за порове.

След време, то се знае, разбрах що за твар е била и откъде се е взела, но тогава се ядосах на себе си, превързах си ръката, продължих по пътя и след три дни се добрах до роднините на майка ми. Окаяната ни участ не й бе оставила друг избор, освен да се обърне към тях да я приютят, и те я бяха приели, но не както подобава на близки хора. Майка ми силно им се бе противопоставила и беше встъпила в брак на своя глава, затова те не я оставяха да забрави и за минута, че мъките й са наказание за нейното непокорство.

Живееше там едва ли не в положението на слугиня. Вярно, бе допускана на господарската маса (всички те се придържаха към старинен обичай, почти забравен вече, всички в дома да сядат на една маса), но неотстъпно следяха да заема място в самия й край и почти всеки ден я подлагаха на оскърбления. Бяха истински образец на нагаждачи и много биха се спогодили с доктор Уолис, ако се познаваха. При Кромуел семейството бе пяло псалми и славило Господ. С възкачването на Чарлс на трона бяха купили облеклото на семейния капелан и всяка вечер четяха молитви по требника на господстващата Църква. Единственото, до което не биха паднали, бе папизмът, тъй като яростно мразеха римокатолическата църква и постоянно бдяха за поява на папистки обреди наоколо.

Винаги съм харесвал къщата им, но доколкото ми е известно, един от многобройните имитатори на сър Кристофър Рен я е преустроил в модерен стил. Сега стаите са с правилна форма и красиви пропорции и слънчевата светлина без съмнение нахлува през съвременните прозорци, тягата в камината е отлична и течението е сведено до минимум. Лично аз приемам със съжаление повсеместното увлечение по онова, което диктуващите модата в Европа обявяват за елегантно. Намирам нещо фалшиво в цялата тази симетрия. Някога къщата на благородник беше историята на рода му и по силуета й можеше да се прецени кога семейството е било богато и си е позволявало да добавя разни пристройки или пък обратното, кога времената са били тежки. Онези причудливи комини, коридори и стрехи, скупчени едни до други, създаваха уюта на прелестен безпорядък. Човек би помислил, че след опитите на Кромуел да наложи с помощта на армията си еднообразие върху всички ни, впоследствие бихме желали да го избягваме. Ала аз, както обикновено, не съм в хармония с днешните нрави. Старите къщи биват унищожавани една по една и заменяни с паянтови нови конструкции, които вероятно няма да просъществуват по-дълго от пробивните и арогантни новобогаташи, които ги издигат. Построени надве-натри, те вероятно ще бъдат пометени със същата бързина заедно с обитателите си.

— Как можете да търпите такива унижения, мадам? — попитах майка си, когато я посетих в стаята й една вечер. Живял бях там няколко седмици и нямах сили да понасям повече лицемерното благочестие на тези хора и високомерните им превземки. — Дори светец не би изтраял тази тяхна надменност. Да не говорим за нетърпимите им укори и насилено благодеяние.

Тя сви рамене, когато вдигна поглед от бродерията си — занимание, с което запълваше вечерите си. Правеше украси на чаршафи и покривки, за които казваше, че ще са мои един ден, когато си намеря добре платен пост и се оженя.

— Не бива да си несправедлив към тях — отвърна тя. — Повече от щедри са към мен. Не бяха длъжни да ме приемат, все пак.

— Родният ви брат! — възкликнах. — Разбира се, че е длъжен — и още как. Както и съпругът ви би имал задължение към семейството му, ако ролите бяха разменени.

Тя мълча известно време, после отново се зае с ръкоделието си, а аз заковах поглед в дървата, горящи в камината.

— Грешиш, Джак — продума след малко. — Баща ти се държа много зле с брат ми.

— Убеден съм, че вината е била на вуйчо ми — заявих.

— Не. Ти знаеш как почитах баща ти, но той бе избухлив и упорит. Оттам тръгна всичко. Беше напълно неправ, но не пожела нито да признае вината си, нито да изкупи стореното.

— Не мога да повярвам на това.

— Но ти дори не знаеш за какво говоря — все още търпеливо каза тя. — Ще ти дам един малък пример. По време на войната, още преди баща ти да иде да се бие в чужди страни, кралят разпрати бирници да съберат налог от всички знатни семейства. От брат ми несправедливо поискаха твърде много. Естествено, той писа на мъжа ми да се застъпи, та да намалят сумата. В отговор баща ти му прати оскърбително писмо: във време, когато толкова хора давали живота си, той нямал намерение да помага на брат ми да запази своите сребърници. Това, без друго, била най-нищожната услуга, която семейството можело да окаже. А когато и парламентът определи също толкова висок данък, на брат ми му се наложи да продаде значителна част от земите си, тъй като вече бе почти разорен. И той никога не го прости на баща ти.

— Аз самият бих пратил конен отряд да му вземе парите! — отсякох. — Делото на краля е било по-важно от всичко. Де да можеха повече хора да са го разбрали, парламентът би претърпял пълно поражение.

— Кралят водеше война за опазване на законите, а не просто да се задържи на трона. Какъв смисъл би имала победата, ако заради нея бъдеше разрушено онова, в името на което воюваше? Без знатни семейства кралят би бил нищо и да съхраним богатството си и своето влияние, бе равносилно на това да се сражаваме за него.

— Какво удобно обяснение! — подхвърлих презрително.

— Да — каза тя. — А когато сегашният крал се завърна, вуйчо ти беше на място, за да заеме поста си на мирови съдия и да възстанови реда. Без брат ми кой би управлявал този край, кой би се погрижил местните жители да приветстват възкачването на краля на трона? На баща ти не му бяха останали нито пари, нито влияние.

— Предпочитам да имам за баща беден герой, отколкото богат страхливец — заявих твърдо.

— За съжаление сега си син на беден предател и живееш от милостинята на богат страхливец.

— Той не е бил предател. Не е възможно вие да го вярвате!

— Знам само, че погуби семейството и остави жена си беднячка.

— Дължеше живота и честта си на краля. Какво друго би могъл да стори?

— Спести ми детинщините си! — троснато заяви тя. — Войната не е рицарски роман. Кралят вземаше повече, отколкото даваше. Беше глупак, а баща ти — двоен глупак, след като го поддържаше. Години наред ми се налагаше да жонглирам с кредитори, да подкупвам войници и да продавам земите ни, та той да се слави като човек на честта. Виждах как се топят средствата ни, само и само той да се представя като равен на благородници с десетократно по-високи доходи. Бях свидетел как отхвърли помирение с парламента само защото човекът, дошъл за преговори, бил лондонски търговец, а не благородник. И този подвиг на честта ни струваше твърде скъпо, можеш да ми вярваш. Когато изпаднахме в пълна нищета и аз останах само с дрехите на гърба си, можех да разчитам единствено на милосърдието на брат си. Той ме прие, нахрани, даде ми покрив над главата, докато баща ти допропиля останалото от състоянието ни. Вуйчо ти е този, който плаща образованието ти и обеща да ти помогне да се установиш в Лондон, щом завършиш. В замяна получава от теб единствено презрение и незрели забележки. И сравняваш неговата чест с честта на баща си? Кажи ми, Джак, що за чест е да бъдеш закопан в общ гроб за просяци?

Онемях, поразен от яростта й, и изпитах най-горчиво разочарование. Бедният ми баща! Предала го бе дори онази, която му дължеше безусловно послушание. Вуйчо ми бе съумял да посее враждебност и в нейната душа. Не, аз не я винях. Как би могла една жена да противостои на такива упорити клевети? Винях вуйчо си, който се беше възползвал от отсъствието на баща ми, та да го очерни в очите на онази, длъжна да го защитава докрай.

— Говорите така, че само дето не сте го назовали предател — изрекох, когато главата ми престана да се върти. — Умът ми не го побира!

— Не знам — отвърна тя. — И заради това се старая да вярвам в най-доброто. Преди той да избяга, не го бях виждала близо година и не знам с какво се е занимавал.

— И ви е все едно кой го е наклеветил? Не ви засяга, че Джон Търлоу е на свобода, макар и виновен, а мъжът ви е мъртъв, защото е бил предаден? И не желаете да отмъстите за това?

— Не, не желая. Каквото било, било и нищо не може да се промени.

— Длъжна сте да ми разкажете каквото знаете, колкото и малко да е то. Кога го видяхте за последен път?

Тя дълго гледа огъня, гаснещ в камината, от което стаята вече захладняваше. Този дом винаги е бил леден; дори през лятото в парадните помещения на човек му се налагаше да се загърне в плащ. А сега приближаваше зимата, листата бяха опадали, духаха остри ветрове и в къщата отново се настаняваше пронизващ студ.

Нужно бе немалко уговаряне, преди тя да отговори на въпросите ми за писма и документи, които биха могли да хвърлят светлина върху случилото се в действителност. Не бях забравил за искането на Уолис и ми се щеше да го изпълни, стига да бе по възможностите ми. Майка ми на няколко пъти отказа да отговори, повеждаше разговора в друга посока в опит да ме отклони, но аз настоявах и накрая тя се предаде, като се убеди, че отказът й доникъде няма да доведе. Ала нежеланието й да отговаря беше очевидно и това така и не успях да й простя. Обясних, че ми е нужно да разбера какво е ставало през януари 1660 година точно преди баща ми да избяга и заговорът против него да бъде приведен в изпълнение. Къде е бил? Какво е правил? Какво е говорил? И въобще срещала ли се е с него през онези дни?

Тя отговори утвърдително и че това бил последният път, когато го видяла.

— Чрез доверен приятел получих вест, че баща ти има нужда от мен — подхвана тя. — После той пристигна тук без предупреждение, и то през нощта. Не е водил никакви разговори с вуйчо ти, просто остана тук една нощ и замина.

— Какъв беше?

— Много сериозен, вдълбочен в мислите си, но бодър.

— И с него е имало отряд?

Тя поклати глава.

— Само един човек.

— Какъв човек?

Тя остави този въпрос без отговор.

— Както казах, прекара нощта тук, но не легна да спи, само вечеря със своя другар, а после дойде да поговори с мен. Държеше се много предпазливо, провери дали не ни подслушват и взе от мен обещание, че няма да разкажа нищо на брат си. Можеш да не питаш, нищо не му казах.

С цялото си сърце почувствах, че сега ще чуя новина с огромна важност, нещо, което баща ми е предназначил за мен, иначе не би поискал от майка ми клетва да не го разкрива пред никого.

— Продължавайте — подканих я.

— Той говори с мен много развълнувано. Каза, че е разкрил измяна, по-лоша от която човек не би могъл да си представи, и тя толкова го поразила, че отначало се отказвал да повярва на собствените си очи. Но сега у него не останали съмнения и възнамерявал да действа. Това е.

Едва не закрещях от разочарование.

— Каква измяна? Как да действа? Какво е разкрил?

— Каза ми, че подобно нещо не бива да се доверява на жена. Разбери, той никога не е споделял никакви тайни с мен и въобще в нищо не ме посвещаваше. Чудното е, че и толкова ми каза, а не че каза тъй малко.

— И това беше всичко?

— Заяви, че щял да изобличи и унищожи нечувани злодеи. Било опасно, но не се съмнявал в успеха. После кимна на спътника си, който през всичкото това време седеше в един тъмен ъгъл.

— Името му, мадам! Как се казваше?

Е, и това ще е нещо, помислих си. Но тя отново поклати глава.

— Възможно е да беше Нед, но не помня. Стори ми се, че съм го виждала преди. Още преди войната. Баща ти ми каза, че може да се довери напълно само на своите хора и че този човек е именно такъв. Ако се случело нещо непредвидено, той щял да дойде и да ми предаде пакет, съдържащ всички събрани сведения. Аз трябвало да скрия надеждно пакета и да го използвам само когато бъде вече безопасно.

— И какво още?

— Нищо — отвърна тя. — Скоро тръгнаха и повече не го видях. Няколко седмици по-късно пристигна писмо от Дийл с известие, че се налага да напусне за кратко страната, но че скоро ще се върне. Както знаеш, не се върна. Никога.

— Ами другият човек? Онзи Нед?

Тя поклати глава.

— Така и не дойде. И никакъв пакет не получих.

* * *

Макар и да не се сдобих от майка си с нищо, което би послужило на доктор Уолис, разказът й се оказа неочаквана премия. Не очаквах тя да е дотолкова осведомена и се обърнах към нея само за всеки случай. Колкото и печално да е син да признава нещо подобно, ставаше ми все по-трудно да съблюдавам учтивост, дотолкова се беше сляла отново със семейството си, което бе одобрявало баща ми само докато бе притежавал завидно състояние.

Не, към Уорикшир се бях отправил със съвсем друга цел — исках да се запозная с документите относно имотите ми в Линкълншир и да разбера кога мога да вляза във владение на тях. Съзнавах, че е сложна работа — баща ми много пъти ме бе предупреждавал за това. Когато войната се разгоря по-силно и неговото доверие към краля започна да отслабва, той вече бе наясно, че не само собственият му живот е изложен на риск, а че цялото семейство може да бъде съсипано. Съответно предприе нужните мерки, за да го защити.

Накратко, предвид най-новата практика в страната, той бе поверил недвижимата си собственост на попечителски тръст с право на ползване за себе си, а след смъртта му — и за мен. Съставеното по онова време завещание правеше вуйчо ми негов изпълнител, а сър Уилям Комптън, опекунът ми, бе натоварен с разпореждане върху движимата и недвижимата собственост. Звучи сложно, но в наши дни всеки човек със собственост би се ориентирал, защото подобна маневра е станала обичайна при опазване на семейството от опасност. Тогава тази усложнена мярка не беше масово позната, и все пак нищо не събужда съобразителността на хората и не обогатява адвокатите така, както го постигат гражданските безредици.

Нямаше как да настоя да видя документите, тъй като бяха съхранявани от вуйчо ми, а той надали би отстъпил пред такова искане. Освен това не желаех да му показвам интереса си от опасения да не би да ги промени и да вкара нещо в своя полза. Нямах намерение да позволя на вуйчо си да ме измами — дейност, която се бе превърнала в негова втора природа.

И ето че вечерта, когато всички заспаха, осъществих своя замисъл. Кабинетът на вуйчо ми, където той се занимаваше с делата си и приемаше своите управители, никак не се бе променил от времето, когато ме привикваше там, за да ме наставлява в богобоязливо поведение. Прокраднах се по коридора и отворих извънредно внимателно вратата, дори преди да си спомня, че скърцането й можеше да вдигне на крак цялата къща. Вдигнах свещта и видях голямата дъбова маса, където всяка година на Архангеловден се разтваряха счетоводните книги и се поставяха ковчежетата с метален обков, съдържащи разписки и други важни документи.

„Изглеждат непостижимо трудни, нали? Не се бой, когато станат твоя грижа, вече ще ги разбираш. Само помни златните правила за владеене на собственост: никога не се доверявай на управителите си и не бъди твърде суров към арендаторите. Иначе ще понесеш загуби.“

Така ми говореше баща ми, когато бях някъде около петгодишен, че и по-малък. Влизах в кабинета му в Харланд Хаус, защото вратата беше отворена, макар да знаех, че ми е забранено. Баща ми седеше там с пръснати около него безброй книжа и с готови пред себе си свещ и разтопен восък за печатите върху документите. Очаквах да бъда напердашен, но вместо това той вдигаше глава и ми се усмихваше, после ме настаняваше на скута си и ми показваше книжата. Когато имал повече време, щял да започне обучението ми, обясни, тъй като на един джентълмен му било нужно да знае много, ако иска да преуспее.

Но обещаният ден така и не настъпи — при тази мисъл сълзи запариха на очите ми: припомних си кабинета в моя собствен дом, от който вероятно се бях лишил завинаги и който не бях зървал вече повече от десет години. В спомените ми нахлу отчетливо мирисът му — на кожа и маслото от лампите — и няколко минути стоях така, потънал в мъка, забравил защо съм тук и че не бива да губя време.

Ключовете за раклата с книжата си чичо ми държеше в шкафа с шпагите и щом дойдох на себе си, първо там потърсих. За щастие навиците му не се бяха променили и големият железен ключ висеше на мястото си. Не ми отне и минута да отворя раклата, после седнах до голямата маса, поставих пред себе си свещ и започнах да чета документите, които вадех един след друг.

Останах така няколко часа, докато свещта не догоря. Беше уморителна работа, защото много вързопи с книжа не представляваха никакъв интерес и аз ги отбутвах настрани. Накрая открих съглашението за попечителство. Освен това попаднах и на двайсет лири, които след известно колебание прибрах. Не че исках да разчитам на такива опетнени пари, но прецених, че по право така или иначе са мои и не би трябвало да имам угризения да ги харча.

Думите са безсилни да изразят пълния ужас, който изпитах: документите съдържаха пълно и безстрастно доказателство за долна измама. Формулирам го просто, тъй като никакви цветисти фрази не биха могли да засилят повече ефекта: цялото ми имущество бе продадено от сър Уилям Комптън, от човека, назначен да брани интересите ми, на моя вуйчо, който сега разполагаше с пълно владение над земите ми! Тази гнусна кражба бе замислена още в мига, когато баща ми е бил положен в просяшкия си гроб, защото датата на подписаната сделка бе само два месеца след неговата кончина.

Накратко, аз бях напълно и безвъзвратно обезнаследен.

Никога не бях харесвал вуйчо си, неговата надменност и самомнителност открай време бяха извиквали у мен отвращение. Но не бих могъл и да заподозра, че е способен на такова чудовищно предателство. Да се възползва от бедствието, сполетяло близките му, от смъртта на баща ми и моето непълнолетие за своя собствена изгода, за удовлетворяване на алчността си и да изнуди майка ми за съучастничество в обезнаследяването на родния й син — това бе по-кошмарно от всичко, което си бях представял. Решил беше, че възрастта ми и моето безпаричие ще ме лишат от възможност да дам отпор. И аз на мига си обещах той скоро да осъзнае колко много е грешал.

Не можех обаче да разбера действията на сър Уилям Комптън, моя опекун, човек, който винаги се бе отнасял към мен с голяма доброта. Щом и той бе встъпил в заговор срещу мен, то аз наистина бях съвършено сам. Ала въпреки ясните доказателства, все още не ми бе по силите да повярвам, че човекът, за когото баща ми винаги се бе отзовавал най-ласкателно, нещо повече — бе му поверил своя наследник, е бил способен да се държи толкова двулично. Познавах го като открит и сърдечен мъж, от онези, които с безукорната си честност съставляват гръбнака на нацията ни, когото самият Кромуел бе нарекъл „богоугоден благородник по душа“, и нямаше как да не е станал жертва на измама, за да постъпи така. Ако можех да узная как е станало, щях да постигна напредък в каузата си. Знаех, че се налага в скоро време да се обърна към него, но предпочитах да го отлагам, докато не получа солидни доказателства. Напуснал бях дома му в Комптън Уинейтс веднага след бягството на баща ми; не знаех как ще бъда приет там и си признавам, че се опасявах да не срещна презрение от негова страна.

Затворих и заключих раклата, после тихо се промъкнах към стаята си. Осъзнах, че задачата ми бе станала неизмеримо по-трудна, че бях още по-лишен от подкрепа, отколкото си бях мислил. В крайна сметка всички ме бяха предали, дори най-близките ми, и единствена моя опора оставаше собствената ми решимост. Всяка предприета от мен крачка като че умножаваше препятствията ми, правеше ги по-сложни, защото сега ми предстоеше не само да открия предалия баща ми, но и да изоблича онези, които бяха побързали да извлекат полза за себе си от нещастието му.

Все още не си давах сметка, че двете задачи можеше да са една и съща, нито пък че сегашните ми изпитания ще изглеждат нищожни пред онези, които щяха да ми се стоварят на главата.

Скоро съдбата ми загатна за онова, което ми предстоеше: два часа преди разсъмване заспах, за което после горчиво съжалих. Трябваше веднага да напусна къщата и да се отправя на път. Ако го бях сторил, щях да избегна най-чудовищния ужас на тази бездруго кошмарна нощ. Не знам колко дълго съм спал, но беше още тъмно, когато ме събуди нечий глас. Дръпнах балдахина на леглото и видях ясно очертана пред прозореца женска фигура, наклонена напред, сякаш бе стъпила на земята, макар че се намирах на третия етаж. При все че не можех да различа лицето, развяната тъмна коса мигом потвърди подозренията ми. Беше младата Блънди. „Момче — просъска ми. — Ще се провалиш. Аз ще имам грижата за това.“ После с въздишка, подобна на полъх на вятъра, изчезна.

Седях повече от час, пронизван от студени тръпки, докато не убедих себе си, че случилото се е просто трескаво бълнуване на объркано и преуморено съзнание. Казах си, че сънят не означава нищо, също както и предишният. Напомних си за предупрежденията на мъдри свещенослужители, че вярата в подобни игри на въображението е заблуда. Ала те грешаха. Да, не отричам, че разните лъжепророци, обявяващи сънищата си за Божествени прозрения, са само безмозъчни невежи, приемащи сънни изпарения за ангели, а брожението на телесни сокове — за Гласа Господен. Ала някои сънища действително са духовни по своя произход. И не всички те идват от Бог. Когато отново си легнах и се опитах да заспя, не можах, защото вятърът блъскаше рамката на прозореца, и си припомних, че не го бях отварял, преди да си легна. При все това зееше, отворен не от моята ръка.

Промених плана си, когато на сутринта слязох долу, и напуснах къщата толкова бързо, колкото бе прилично. Не се сбогувах с майка си и във всеки случай — не и с вуйчо. Не бих понесъл да ги гледам пред себе си, а и се боях, че мога да изтърва някоя дума, с която да се издам, че съм прозрял кроежите им.