Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (2)

Втора глава

Ако слуша англичаните (славата им на самохвалковци е спечелена с пот на чело), неопитният пътешественик би си въобразил, че в страната им са най-великолепните сгради, най-големите градове, най-богатите, най-ситите и най-щастливи хора на света. Моите впечатления бяха съвсем други. Човек, привикнал с градовете Ломбардия, Тоскана и Венеция, може само да се изумява от миниатюрните размери на селищата в тази страна и от почти необитаемата територия, където овцете са повече от хората. Единствено Лондон, epitome Britania^[1], и величаво средище на търговията може да издържи на сравнение с великите градове на континента; всички останали са мизерни, полуразрушени, обеднели от упадъка на търговията вследствие на неотдавнашния политически смут и пълни с просяци. Макар и някои университетски сгради да не са лоши, в Оксфорд има само няколко улици, достойни за внимание, и в която и посока да тръгнете, след десет минути непременно ще се озовете извън границите на града сред полето.

Имах адрес на къща в северната част на града на широка улица, почти до самата градска стена. Тогава там живееше чуждестранен търговец, имал навремето дела с баща ми. Къщата бе неугледна и срещу нея имаше парцел, на който се строеше още една университетска сграда. Англичаните имаха високо мнение за въпросната постройка, изпълнявана по проект на млад и твърде високомерен човек, с когото се запознах по-късно; в последствие той се прочу с възстановяването на катедралата „Сейнт Пол“ след големия пожар в Лондон. Славата на въпросния Кристофър Рен е съвършено незаслужена, тъй като той е лишен от усет за пропорция и не е способен да създаде хармонична творба. Но така или иначе, това бе първата сграда в Оксфорд, строена по съвременни принципи, и пораждаше голям ентусиазъм сред невежите.

Господин Ван Лееман, търговецът, ме гости с топла напитка, но със съжаление заяви, че с нищо друго не може да ми услужи, тъй като няма място да ме подслони. Сърцето ми още повече се сви, но той поне побеседва с мен известно време, настани ме до горящата камина и ми разреши да се приведа във вид, та да изглеждам по-пристойно, когато отново се покажа пред хора. Освен това ми поразказа нещичко за страната, в която се намирах. Бях печално неосведомен относно нея и знаех само онова, което бях чул от познатите си в Лайден, и още, че над двайсетгодишната гражданска война неотдавна най-сетне бе свършила. Но Ван Лееман бързо ме извади от заблудата, че Англия вече е обител на мир и безметежност. Да, кралят се върнал, каза той, но толкова бързо си създал репутация на развратник, че предизвикал отвращението на целия свят. Отново се надигали раздорите, довели баща му до война с поданиците, а в крайна сметка и до обезглавяването му, и бъдещето изглеждало много мрачно. Ден не минавал в пивниците да не се обсъждат слухове за бунт, заговор или въстание.

Но, успокои ме той, това не бивало да ме тревожи, нямало никакво отношение към мен, а за мирния пътешественик имало немалко интересни обекти в Оксфорд, който се гордеел с някои от най-знаменитите люде в сферата на новата философия. Чувал бил за почитаемия Робърт Бойл, до когото имах препоръчително писмо, и ми обясни, че ако желая да намеря път към неговото общество, следва да ида в кафенето на господин Тилярд на Главната улица, където вече от няколко години провеждал събранията си Химическият клуб и където, освен всичко друго, се поднасяла топла храна. Дали това беше услуга, или намек? Но така или иначе аз наметнах плаща си и го помолих за още една любезност — да оставя багажа си, докато си намеря постоянно жилище, — след което се отправих в указаната от него посока.

В онези дни Англия се беше побъркала по кафето, дошло там заедно с връщането на евреите. Горчивите зърна, то се знае, не бяха нещо ново за мен, тъй като ги пиех за прочистване на далака и за подобряване на храносмилането, но не разбирах такова увлечение по кафето, че да има специални сгради, където да се консумира в поразителни количества и на скандална цена. Заведението на господин Тилярд се оказа извънредно приятно и уютно, макар да бях зашеметен, когато ми взеха едно пени за вход. Но не можех да се покажа бедняк, защото баща ми ме бе учил, че колкото по-беден изглеждаш, по-беден ставаш. Платих с весела усмивка, после отнесох напитката си в Библиотеката и това ми струваше още две пени.

Клиентелата на кафенетата е внимателно подбрана, за разлика от таверните, които приютяват куцо и сакато. В Лондон например има англикански кафенета и презвитериански кафенета, такива, където се събират писачи на новини и поезия, за да обменят лъжи, кафенета, където тонът се диктува от учени хора, разговарящи, без да се опасяват, че ще ги оскърби невежа или че ще ги оповръща пияница. Такава бе теорията за присъствието ми в конкретното заведение. Практиката донякъде се разминаваше с представите ми: обществото на философите, каквито се предполагаше, че се намират там, не скочи дружно да ме приветства. Всъщност в залата имаше всичко на всичко четирима души и когато се поклоних на единия — масивен червендалест мъж с кървясали очи и рядка прошарена коса, — той се престори, че не ме вижда. Никой друг не обърна особено внимание на появата ми, с изключение на няколкото любопитни погледа, които си спечелих като човек, чийто вид говореше за някакво положение.

След като първият ми опит да се приобщя към английското общество не успя, реших да не губя време за подобни усилия в бъдеще. Единственото, което ме задържа, бе вестникът, който се печаташе в Лондон и после се разпространяваше из страната — съвършено новаторска идея. Третираше новините с голяма откровеност, при това съдържаше репортажи не само за събития от страната, а и за такива в чужбина, а тъкмо те силно ме интересуваха. По-късно обаче бях информиран, че вестникът бил хладка вода в сравнение с неотдавнашното минало, когато враждата между различните партии породила много такива издания. За краля, против краля. За парламента, за армията, за или против това или онова. Кромуел, а после завърналият се крал Чарлс бяха положили усилия да възстановят някакъв ред с основателни предположения, че подобни писания подвеждат хората да си въобразяват, че разбират от държавни дела. А по-глупава идея трудно може да съществува: та нали е очевидно, че читателят е информиран само за това, което пишещият иска той да знае, и така е примамван да повярва в какво ли не. Подобни волности имат за цел единствено наглите писачи, изпод чиито пера излизат тези трактати, да придобиват влияние и да се разхождат наперено, сякаш са благородни джентълмени. Всеки, който е срещал тези английски журналисти (по моему думата произлиза от френски и си е направо синоним на „надничари“), е наясно колко нелепо е това.

И все пак четох въпросния вестник в продължение на половин час, заинтригуван от материал за войната в Крит, докато тропот на крака нагоре по стълбите и отварянето на вратата не наруши концентрацията ми. Беглият поглед удостовери, че това беше жена на деветнайсет-двайсет години, средна на ръст, но неестествено слаба: нито следа от пухкавост, свидетелството за истинска красота. Лекарят у мен се запита няма ли у нея склонност към туберкулоза и не е ли редно за профилактика да изпушва лула тютюн всяка вечер. Косата й беше тъмна, естествено къдрава, дрехите й бяха бедняшки (в същото време спретнати и огладени) и макар лицето й да бе миловидно, общо взето нямаше нищо забележително у нея. Въпреки това беше от онези, върху които спираш очи и се извръщаш, но после против волята си изпитваш потребност да ги погледнеш отново. Причината отчасти бяха очите й — изключително големи и тъмни. Но повече ме удиви осанката й, дотолкова неподобаваща на съсловието й. Тази слаба девойка се държеше като кралица и се движеше с грацията, която баща ми мечтаеше да види у по-малката ми сестра, и по тази причина похарчи цяло състояние за учители по танци.

Без особен интерес я проследих как с твърда крачка прекоси залата, доближи се до червендалестия господин и дочух как го нарече „докторе“, после спря пред него. Едва заговори и той вдигна лице с притеснено изражение към нея. Малко долових от думите й — разстоянието, недоброто ми владеене на английски и тихият й глас не ми позволиха да схвана пълния смисъл, но от чутото заключих, че тя търси от него помощ като от лекар. Естествено, крайно необичайно бе някой от простолюдието да прибегне до услугите на доктор. Впрочем, аз почти нищо не знаех за Англия, възможно бе тук това да е прието.

Молбата бе посрещната с неумолим отказ и това никак не ми се хареса. Е, разбира се, да се напомни на момичето къде му е мястото си беше в реда на нещата. Всеки благородник има правото да постъпи така, ако към него се обръщат без дължимата почтителност. Ала изражението на този човек — злоба, пренебрежение или нещо подобно — предизвика презрение у мен. Както ни казва Тулий: в подобни случаи трябва да се отказва със съжаление, а не със злорадство, което повече унижава говорещия, отколкото служи като урок за благопристойност.

— Какво? — каза той, като крадешком оглеждаше залата и така издаваше опасенията си, че са наблюдавани. — Върви си, драга, и то незабавно.

Тя отново заговори, но много тихо и не чух думите й.

— С нищо не мога да помогна на майка ти и ти го знаеш. А сега бъди добра да ме оставиш на мира.

Момичето леко повиши глас:

— Но, господине, налага се да помогнете. Не си мислете, че моля…

Ала като видя, че той е непреклонен, прегърби рамене под неуспеха си и се отправи към вратата.

Защо станах, слязох след нея по стълбите и я заговорих на улицата, сам не знам. Може би у мен се пробуди рицар от рода на Риналдо или Танкред. Нищо чудно, след като този свят тук през последните дни се бе отнесъл така зле с мен, изпитах съчувствие към нея в бедата й. А не е изключено — по причина, че бях премръзнал, уморен и угнетен от неволите си, да бях принизен до усещането, че разговор с нея би бил допустим. Не знам; но преди да се бе отдалечила твърде много, догоних я и любезно се прокашлях.

Тя се обърна, кипнала от ярост.

— Оставете ме на мира! — изрече рязко.

Явно съм реагирал, сякаш ме е зашлевила през лицето. Знам, че прехапах устна и промълвих „О!“ в изненадата си от реакцията й.

— Моля за извинение, мадам — изрекох на най-добрия си английски.

У дома бих се държал различно: учтиво, но с фамилиарност, даваща да се разбере кой е по-високопоставен. На английски, естествено, подобни тънкости бяха непостижими за мен; умеех да разговарям само с изискани дами и затова й говорех като на такава. От страх да не изглеждам необразован глупак (англичаните са убедени, че единствените причини да не разбираш езика им, са, че си тъп или се инатиш), реших да придружа думите си със съответните жестове, сякаш подобна любезност ми идеше от сърце. Та затова й се поклоних.

Нямах такова намерение, но това отне вятъра от платната й, ако трябва да прибегна към любимата морска метафора на баща ми. Гневът й угасна, като се озова изправена пред галантност, вместо пред грубост. Сега тя ме погледна с любопитство и между веждите й се появи много привлекателна бръчица в израз на объркването й.

Реших да продължа в същия дух.

— Простете, че се обръщам към вас по този начин, но без да искам, чух, че имате нужда от лекар. Така ли е?

— Нима сте лекар?

Отново се поклоних.

— Марко да Кола от Венеция. — Беше лъжа, то се знае, но не се съмнявах, че ще се окажа по-способен от кой да е шарлатанин или лечител, към каквито тя би се обърнала в обичайния случай. — А вие?

— Казвам се Сара Блънди. Навярно сте твърде важна персона и не бихте пожелали да лекувате старица със счупен крак от страх да не паднете в очите на приятелите си.

Да, тя не беше от тези, на които е лесно да окажеш помощ.

— Практикуващ лекар би бил по-подходящ от мен — съгласих се. — Но аз съм изучавал изкуството на анатомията в университетите на Падуа и Лайден и тук нямам приятели, следователно надали бих им паднал в очите, ако сляза до нивото на практик.

Тя ме погледна и поклати глава.

— Опасявам се, че не сте чули добре обяснението ми, макар да ви благодаря за предложението. Не мога да ви платя, защото нямам никакви пари.

Небрежно махнах с ръка и — за втори път този ден — дадох да се разбере, че за мен парите са без всякакво значение.

— И все пак ви предлагам услугите си — заявих, — а за плащане може да говорим по-нататък, ако пожелаете.

— Без съмнение — отговори тя по начин, който отново ме остави озадачен. После ме погледна открито и откровено, както го умеят англичаните, и вдигна рамене.

— Най-добре да тръгваме към пациентката — предложих, — а по път ще ми разправите какво й се е случило.

Като всички млади мъже исках да пробудя интерес у момичето, към каквото и съсловие да принадлежеше, но опитите ми отидоха всуе. Въпреки че беше облечена по-леко и от мен и крайниците й едва ли не прозираха през дрехите й, а главата й да бе покрита само доколкото го изискваше приличието, сякаш не й бе студено и дори не забелязваше вятъра, който ме пронизваше, както нож влиза в масло. Вървеше толкова бързо, та бях принуден да подтичвам, за да съм в крак с нея, при все че бе към два дюйма по-ниска от мен. Отговорите й бяха едносрични, което си обясних с тревогата по повод състоянието на майка й.

Отбихме се в дома на господин Ван Лееман, за да си взема инструментите, и аз набързо надникнах в справочника на Барбет, та да не се налага да отварям книгата по време на процедурата, тъй като това би подронило доверието на пациентката. Както се разбра, майката на момичето имала нещастието да падне предния ден и останала да лежи сама през цялата нощ. Попитах защо не е повикала на помощ съседи или минувачи, тъй като горката жена надали живееше в пълно усамотение, но на този въпрос не получих удовлетворителен отговор.

— Кой е човекът, с когото разговаряхте? — попитах, но отново не научих нищо.

И като възприех хладно поведение, тъй като го сметнах за най-уместно, закрачих редом с нея по гадновата уличка, носеща името „Касапска“, край вонящи меса, окачени на куки или проснати върху грубо сковани маси на открито, така че дъждът отмиваше кръвта в канавките. После продължихме по още по-неприятна пресечка с ниски къщурки покрай една от рекичките, течащи около замъка и околностите му. Тук въпросната рекичка бе истинска клоака — запълнена с всевъзможни отпадъци, стърчащи през плътния лед. Във Венеция, то се знае, движението на морето всекидневно прочиства градските канали. Реките в Англия са задръстени от боклуци и никой не се замисля, че водата ще стане по-чиста и приятна на вкус, ако се положат малко грижи.

Сара Блънди и майка й живееха в една от най-жалките от всички мизерни къщи в тази част на града: малка, по отворите за прозорци нямаше стъкла, а заковани върху тях дъски, с безброй дупки по покрива, затъкнати с парцали, с тънка паянтова врата. Вътре обаче, макар и влагата да се усещаше, всичко бе безупречно чисто: верен признак, че дори при подобна мизерия човек може да запази гордостта си. Малкото огнище и дъските на пода бяха старателно изтъркани, двата клатещи се стола също бяха почистени, леглото, макар и грубовато, беше излъскано до блясък. С изключение на това, в дома нямаше друга покъщнина, ако не се броят няколко тенджери, тигани и чинии, без които не могат и най-бедните. Едно нещо ме удиви: на полицата стояха шест-седем книги, от което заключих, че на някакъв етап поне тук е живял мъж.

— Е — рекох бодро, като имитирах наставника си от Падуа, който го правеше, за да внуши доверие в себе си, — къде е пострадалата?

Момичето ми показа кревата, който бях помислил за празен. Под тънка завивка лежеше жена, подобна на ранена птичка; толкова дребна беше, че можеше да се приеме за дете. Приближих се и внимателно отметнах завивката.

— Добро утро, госпожо — казах. — Разбрах, че сте претърпели злополука. Нека ви прегледам.

Дори на мен мигновено ми стана ясно, че травмата е много сериозна. Краят на счупената кост бе пробил тънката като пергамент кожа и се подаваше назъбен и кървав. И сякаш това не стигаше, някой несръчен глупак явно се бе опитал да я върне на мястото й, та така още повече бе разранил плътта, а после само бе вързал небрежно парче мръсен плат отгоре и сега нишките му бяха залепнали към костта и кръвта се беше съсирила.

— Пресвета Дево, Майко Божия! — възкликнах с негодувание, за щастие на италиански. — Кой идиот стори това?

— Тя сама — отвърна тихо момичето, когато повторих последното на английски. — Не е имало никой при нея и е направила каквото е могла.

Работата изглеждаше много зле. Дори як млад мъж би изпитал сериозна слабост при такава фрактура. Съществуваше и опасност от загниване или пък полепналите нишки да предизвикат инфекция. Потреперих при тази мисъл и едва тогава осъзнах, че в къщата цареше невероятен студ.

— Вървете и незабавно запалете огън. Тя трябва да е на топло — поръчах.

Момичето не помръдна.

— Не ме ли чухте? Направете каквото казах.

— Нямаме нищо за горене — отвърна.

Какво можех да сторя? То се знае, беше неуместна проява и несъблюдаване на достойнството, но понякога задълженията на лекаря не се ограничават само до лекуване на физически страдания. С известно раздразнение извадих няколко пенса от джоба си.

— Вървете и купете дърва тогава — наредих.

Тя погледна монетите, които тикнах в шепата й, и без думичка на благодарност излезе от къщата.

— Така, госпожо — обърнах се отново към възрастната жена, — скоро ще ви сгреем. Това е много важно. Но първо се налага да почистя раната ви.

Залових се за работа; за щастие момичето се върна бързо с дърва за огрев и живи въглени, така че скоро разполагах с гореща вода. Вярвах, че ако съумея спешно да промия раната, ще наместя счупената кост, без болката да я убие, и ако не започнеше треска или гниене, ако бъдеше на топло и нахранена, можеше и да оживее. Но опасностите бяха много и всяка от тях можеше да доведе до смърт.

Когато започнах, тя дойде донякъде на себе си, което беше добре, но впрочем от болката, която й причинявах, и мъртвец би се свестил. Тя ми обясни, че се подхлъзнала на леда и паднала лошо, но за всичко друго беше също тъй заключила уста, както и дъщеря й, макар за нея да имаше извинение.

Вероятно по-благоразумни или по-горди хора биха си тръгнали веднага, щом момичето призна, че няма пари; може би и аз трябваше да го направя, особено като се разбра, че няма с какво да се стоплят; със сигурност не биваше и да помислям аз да осигуря лекарства за старицата. И тук не опира до теб самия; длъжен си да браниш реномето на професията. Но съвестта не ми позволяваше да постъпя според правилата. Понякога не е лесно да си едновременно Джентълмен и Лекар.

Нещо повече, макар да бях изучавал как се почиства рана и се намества счупена кост, никога не го бях правил на практика. Оказа се, че на лекциите е изглеждало далеч по-лесно, отколкото беше в действителност, и се боя, че причиних немалко страдание на възрастната жена. Но накрая костта беше наместена и кракът превързан, а аз пратих момичето с още от моите оскъдни пенита за мехлем. Докато я нямаше, насякох няколко трески и ги превързах към крака, та ако бабата имаше късмет да остане жива, костта да зарасне правилно.

На този етап вече бях твърде унил. Какво правех тук в този провинциален неприветлив мизерен малък град, заобиколен от непознати, толкова далеч от всичко познато и от хората, които държаха на мен? И по-важното, какво щеше да стане, когато се окажех без пари за подслон и храна?

Обзет от тези мрачни мисли, напълно игнорирах пациентката си с чувството, че вече съм направил за нея повече от достатъчно, и се заех да разглеждам книгите, наредени на лавицата; не че изпитвах интерес, просто така можех да обърна гръб на клетото създание, което бързо се превръщаше в символ на бедите ми. В допълнение се боях, че усилията и разходите ми ще идат напразно: макар млад и неопитен, вече разпознавах смъртта, когато я гледах в лицето, усещах дъха й и се докосвах до потта, която тя караше да избива по кожата.

— Угрижен сте, господине — обади се старицата със слаб глас. — Боя се, че съм голяма тегоба за вас.

— Не, ни най-малко — отвърнах с безцветния тон на дълбоката неискреност.

— Много любезно, че го казвате. Но и двамата с вас знаем, че нямаме пари, за да заплатим за помощта ви. А по лицето ви разчетох, че вие самият сте в нужда, та макар и да сте в богаташко облекло. Откъде сте? Не изглеждате като местните хора?

Минута по-късно бях придърпал паянтов стол до леглото и си изливах душата — разправих й за баща си, за безпаричието си, за това как се отнесоха към мен в Лондон, за страховете ми относно бъдещето и за надеждите, които бях възлагал на него. Нещо у нея предразполагаше към подобна изповед — сякаш разговарях с майка си, а не с умираща бедна английска еретичка.

Тя търпеливо кимаше и ми отговаряше с такава мъдрост, че се почувствах утешен. На Бог е угодно да ни праща изпитания, както ги е пращал и на Йова. Дългът ни е да ги понасяме, без да роптаем, да използваме за преодоляването им дадените ни от Него дарби и нито за миг да не се отричаме от вярата си, че Неговият Промисъл е благ и необходим. Получих от нея и по-практичен съвет: непременно да посетя господин Бойл, който се славел като добър християнин и почтен господин.

Вероятно би трябвало да се отнеса с презрение към тази смесица от пуританско благочестие и дръзки съвети. Но аз виждах, че тя се опитва да ми се отплати посвоему. Не можеше да ми предложи нито пари, нито услуги. По силите й беше единствено да ми съчувства и с тази монета тя плати щедро.

— Скоро ще умра, нали? — попита, когато най-сетне изчерпах темата за своите злочестини.

Наставникът ми от Падуа често ме бе предупреждавал за подобни въпроси и не на последно място — защото човек рискуваше да сгреши. Той непоколебимо вярваше, че пациентът няма право да поставя лекаря пред подобна дилема; ако прогнозата се окаже вярна и пациентът действително умре, подобно предупреждение само ще го потопи в отчаяние през последните дни от живота му. Вместо да се готвят да се представят пред Бог (повод за радост, а не за съжаление, ако се замислиш), в голямото си мнозинство хората горчиво се окайват, че им предстои тази Божия милост. Отгоре на всичко те са склонни да вярват на лекаря си. В моменти на откровеност си признавам, че не знам защо е така; но ако все пак лекарят им каже, че ще умрат, мнозина услужливо изпълняват предсказанието му, та дори и страданието им да е безобидно.

— Всички ще умрем в някакъв момент, госпожо — изрекох дълбокомъдрено с напразната надежда отговорът ми да я удовлетвори.

Но тя не бе от хората, които можеш да преметнеш с лекота. Въпроса си зададе спокойно и очевидно умееше да отличава истината от нейната противоположност.

— Ала за някои той идва по-рано, отколкото за други — уточни тя с едва забележима усмивка. — И моят ред наближава, нали?

— Наистина нищо не мога да кажа. В случай че не започне загниване, ще оздравеете. Но ако трябва да съм откровен, опасявам се, че организмът ви е твърде отслабнал.

Не можех да й заявя направо: да, вие ще умрете. Но смисълът и без друго бе ясен. Тя кимна спокойно.

— Така си и мислех — каза тя. — И ще приема Божията воля като щастие. Аз съм бреме за моята Сара.

Come l’oro nel foco, cosi la fede nel dolor s’affina.^[2]

Нямах желание да защитавам дъщерята, но промърморих как съм сигурен, че тя върши каквото трябва с радост.

— Да — потвърди старицата, — тя е твърде посветена на дълга си.

Високият стил на изказа й надхвърляше много нейното съсловие и образование. Знам, че неблагоприятната среда и възпитание не изключват непременно вроденото благородство, но опитът ни учи, че подобно явление е рядкост. Както за изтънчената мисъл са нужни изтънчени обстоятелства, така и бруталността и мизерията в живота оставят също такъв отпечатък в душата. Ала тази стара жена въпреки жалкия си бит говореше със съчувствие и разбиране, каквито не срещах често и у най-високопоставени люде. И това неволно пробуди у мен нежелан интерес към нея като пациентка. Подсъзнателно, без дори да си давам сметка за това, престанах да гледам на нея като на безнадежден случай; можеше и да не успея да надхитря смъртта, но пък щях да я накарам да се поизпоти за наградата си.

После момичето се върна с малко пликче с лекарствата, които ми бяха нужни. Впери поглед в мен, сякаш донякъде ме предизвикваше да й възразя, и ми каза, че не съм й дал достатъчно пари, но господин Крос, аптекарят, й отпуснал два пенса кредит, когато му гарантирала, че аз ще платя. Направо онемях от възмущение; тя сякаш ме упрекваше за недоглеждането ми. Но какво можех да сторя? Парите бяха похарчени, пациентката чакаше и беше под нивото ми да се впускам в пререкания.

Като останах невъзмутим външно, извадих комплекта си с чукче и хаванче и се залових да стривам и смесвам съставките: медицинска дъвка за слепване, гран амонячна сода, два грана тамян, драм бял витриол и по два грана селитра и зелен меден ацетат. След като ги превърнах в гладка паста, добавих масло от ленено семе капка по капка, докато сместа придоби нужната консистенция.

— А къде е прахът от червеи? — попитах и надникнах в пликчето за заключителните съставки. — Да не би да нямаха?

— Имаха — отговори тя. — Тоест, вероятно. Но от него полза няма и реших да не го купувам, та да ви спестя пари.

Това вече беше прекалено. Нахалното поведение беше едно и при дъщерите то е твърде обичайно, но да бъде оспорвана компетенцията ми в моята сфера беше съвсем друго.

— Казах ти, че ми е нужен. Това е много важна съставка. Нима си доктор, момиче? Може би си учила в най-добрите медицински школи? Да не би лекари да идват при теб за съвет? — изрекох с присмехулна надменност.

— Да, идват — отвърна тя преспокойно.

Изсумтях.

— Не знам кое е по-зле, да си имаш работа с глупачка, или с лъжкиня — отсякох ядосано.

— Това и аз не знам. Но не съм нито едното от двете. Прах от червеи на тази рана означава майка ми да изгуби крака си и да умре.

— О, ама ти си Гален, а? Парацелз? Или самият Хипократ? — избухнах. — Как смееш да оспорваш авторитета на по-знаещи от теб? Този мехлем се ползва от векове.

— Макар да е безполезен?

През време на препирнята ни аз намазах с мехлема раната на майка й и отново превързах крака й. Не бях сигурен дали ще подейства в този непълен състав, но временно щеше да свърши работа, докато не изпълнех рецептата точно. Щом приключих, изправих се в цял ръст и то се знае, ударих глава в ниския таван. Момичето сподави кискане, с което ме нервира още повече.

— Нека ти кажа едно — заговорих с едва сдържан гняв. — Оказах медицинска помощ на майка ти, като вложих всичките си способности, макар да не бях длъжен да го правя. Ще дойда пак по-късно да й дам приспивателна отвара и да проветря раната. Правя го с пълното съзнание, че няма да получа друго освен насмешки от теб, макар да не разбирам с какво заслужих подобно отношение.

Тя направи реверанс.

— Благодаря ви, добри господине. Колкото до разплащането, убедена съм, че ще останете удовлетворен. Казахте, че за плащане може да говорим по-късно, и нямам съмнение, че това ще се случи.

При тези й думи напуснах къщата и излязох на улицата, като клатех глава в почуда в каква бърлога на лунатици се бях напъхал така непредпазливо.