Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (35)

Втора глава

За пръв път научих за Марко да Кола, така наречения благороден венецианец, от писмата на мой кореспондент от Нидерландия, на когото правителството плащаше умерено възнаграждение, за да наблюдава английски размирници в изгнание.

По-конкретно му бе възложено да следи за най-бегли контакти между тях и някой, приближен до холандското правителство, да регистрира всякакви отлъчвания или подозрителни новопристигнали. През октомври 1662 година този човек ми написа (подозирам, че повече, за да си оправдае получаваното злато, отколкото по друга причина), че в Лайден е пристигнал венецианец с фамилия Кола, който често общувал с изгнаниците.

Ето това беше. Разбира се, по онова време нямаше никаква причина да се предполага, че този човек изобщо не е странстващ учен. Не му отделих особено внимание, само написах на търговец, който тогава пътуваше из Италия да купува картини за англичани, дарени повече с пари, отколкото с разум, с молба да идентифицира този човек. Посочвам между другото, че търговците на картини (сега по-разпространени, след като внасянето на такива творби в страната стана законно) могат да послужат за отлични шпиони, тъй като пристигат и си заминават, когато поискат, и у никого не извикват подозрения. Занятието им ги свързва с влиятелни хора, но самите те са толкова нископоставени и нелепи с претенциите си за произход и образованост, че малцина ги приемат сериозно.

Получих отговор чак в началото на 1663 година: слабата ангажираност на моя кореспондент и мудната зимна поща се обединиха срещу мен. Но и закъснялото писмо не донесе нищо значително, а за да не ме сметне някой за небрежен, цитирам по-долу посланието на господин Джаксън.

Преподобни и учени господине!

В отговор на молбата ви, покрай моите дела за придобиване във Венеция на предмети на изкуството за лорд Съндърланд и други някои господа, избрах удобен момент да разпитам за интересуващото ви лице. Този Кола, както личи по всичко, е син на търговец и няколко години е учил в университета на Падуа. На около трийсет години е, среден на ръст, добре сложен. Малко успях да разузная за него, тъй като толкова отдавна е напуснал Венецианската република, че мнозина тук го смятат за умрял. Той обаче си е спечелил славата на точен стрелец и отличен фехтовач. Според слуховете търговският агент на баща му в Лондон, Джовани ди Пиетро, действа като наблюдател на политическите дела в Англия за венецианския посланик в Париж, а по-големият му син Андреа е свещеник и изповедник на кардинал Флавио Чиги, племенник на папа Александър. Ако сметнете, че е нужно да продължа с разпитването, ще се радвам да услужа.

Писмото завършваше с уверения, че ако съм искал да се сдобия с някакви картини, Томас Джаксън, ескуайър (не че имаше някакво право да си присвоява такава титла, бидейки прост художник), щял да ми ги осигури на драго сърце.

Когато получих писмото, без бавене написах на господин Бенет за този Джовани ди Пиетро: след като венецианците имаха в Лондон свой кореспондент, редно бе правителството да бъде известено за неговата личност. Бях донякъде изненадан, когато в отговор получих кратка бележка, че този Ди Пиетро вече им бил известен и не представлявал опасност за правителството, а господин Бенет бил уверен, че имам по-сериозни занятия, с които да се ангажирам. Напомняше ми, че задачата ми е да създавам спънки на сектантите, а останалото не било моя грижа.

Бях твърде зает и приех това напомняне само с благодарност, тъй като в средите на размирниците имаше сигнали за нови брожения, все още в слаба форма, така че си имах достатъчно грижи на главата. Към мен се стичаха донесения за оръжие, разпращано из страната, за тайни молитвени сбирки на сектанти. И най-тревожното — получих надеждни сведения, че Едмънд Лъдлоу, най-опасният и талантлив от генералите на Републиката още на свобода, приема у дома си в Швейцария, където пребиваваше в изгнание, необичайно голям брой посетители. Звярът се бе размърдал, но бе все едно „Кой е изчерпал водите с шепата си“ (Исаия, глава 40, стих 12). Знаех, че назрява смут в много области на страната, ала не ми бе ясно защо и кой стоеше зад това.

Не бива да се смята, че прекарвах всичкото си време в Оксфорд. То се знае, по няколко седмици в семестъра бях длъжен да изпълнявам задълженията си в университета, но през голяма част от годината бях свободен да разполагам с времето си и по много месеци прекарвах в Лондон, тъй като това не само опростяваше отношенията ми с държавния секретар (господин Бенет получи този пост през ноември), но и в столицата тогава се стичаха учени от цялата страна и естествено, имах желание да се наслаждавам на общуването с тъй велики умове. Големият труд по създаването на Кралското дружество все още не беше завършен и извънредно важно беше то да се изгради върху стабилни принципи, като се приемат само достойни кандидати и не се допускат такива, които от нечестиви съображения се опитваха да го опорочат: паписти, от една страна, и безбожници, от друга.

Скоро след едно такова заседание при мен дойде Матю, слугата ми, макар за мен той да беше нещо много повече. В своето повествование често ще споменавам този младеж, защото той ми бе скъп като син, дори повече. Като си мисля за родните си синове, лекомислени клоуни, с които нито един разумен човек не би могъл да разговаря, отчайвам се от злата си орис. „Глупавият син е бедствие за баща си“ (Притчи, глава 19, стих 13). Колко съм размишлявал над истината в това твърдение, а аз бях прокълнат с двама такива. Веднъж се опитах да посветя по-големия в тайните на дешифрирането, но със същия успех можех да се опитам да преподам на павиани теорията на господин Нютон. Още като малки бяха оставени на грижите на съпругата ми — тогава бях много зает със службата си за правителството и за университета — и тя ги възпита по свой образ и подобие. Тя е добродетелна жена и точно такава, каквато се полага на една съпруга, донесе ми в зестра имение и все пак съжалявам, че изобщо бях принуден да се оженя. Услугите, които може да окаже съпруга, в никой случай не компенсират неудобствата от общуването с нея и ограниченията на свободата, неизбежни в брака.

В миналото отделях много време и усилия за образованието на юноши, работех с крайно труден материал, убеждавах мълчаливите да проговорят и въз основа на това се опитвах да извлека общи принципи за податливостта на детския ум. Бих искал в близост до момчетата от шест години нагоре да не бъдат допускани жени, най-вече майките им, за да бъде съзнанието им ангажирано с възвишени беседи и благородни идеи. Четенето, образованието и дори игрите им трябва да бъдат ръководени от разумен човек — и нямам предвид онези невежи, които минават за училищни преподаватели, — за да бъдат подбудени да следват великото и да се отвръщат от долнопробното.

Ако преди години бях срещнал момче, подобно на Матю, вярвам, че бих направил от него велик човек. Щом го видях, обзе ме необяснимо съжаление, защото в поведението и очите му съзрях сина и спътника, когото бях молил Бог да ми даде. Слабо образован и още по-малко обучен, той все пак беше много повече мъж от кръвните ми чеда, чиито лениви умове бяха предмет на безспирните ми грижи и чиито амбиции не се простираха по-далеч от това да си осигурят комфорт. Матю бе висок на ръст и с чисто лице, толкова сговорчив в държанието си, че печелеше симпатията на всеки срещнат.

За пръв път го срещнах, когато бе разпитван в канцеларията на Търлоу относно група, смятана за твърде радикална и потенциално опасна за мира в страната; по това време беше около шестнайсетгодишен. Аз просто присъствах, не водех разпита (не ми стига търпението за такива неща) и веднага бях поразен от откровената прямота на отговорите му, издаваща зрялост, рядка за някой на неговите години и с неговото положение. Всъщност той с нищо не се бе провинил и бе извън всяко подозрение, но имаше познанство с опасни хора, макар и изобщо да не споделяше тяхната вяра и възгледи. Само по принуда и крайно неохотно съобщи сведения за приятелите си и аз намерих тази негова лоялност за похвална черта, казах си, че ако тя бъде насочена към по-достойна цел, от това неуко момче може да излезе съвсем свестен човек.

Разпитът му бе запазен в тайна, та той да не се лиши от доверието на своето обкръжение, а аз му предложих да постъпи на служба при мен срещу прилично заплащане и той бе толкова поразен от усмихналото му се щастие, че се съгласи без колебание. Още тогава притежаваше някои познания (покойният му баща беше работил като печатар в града) и умееше да чете и пише без грешки. Когато го изкуших с познание, реагира с ентусиазъм, какъвто не съм срещал у свой ученик нито преди, нито след него.

Тези, които ме познават, ще се зачудят — известно ми е, че се ползвам с име на нетърпелив и раздразнителен човек. С готовност признавам, че не понасям мързеливите, глупавите, незаинтересованите и онези, които бързо се отегчават. Но дайте ми истински ученик, горящ от жажда за знания, на когото му стига капка бистра вода, за да копнее за цялата река на науката, и ще му отделя всичката потребна грижа. Да поема момче като Матю, да го формирам като личност, да го уча на нови неща и да подхранвам ума му, бе обогатяващо преживяване, но то също така изискваше много усилия и голяма всеотдайност. Зачеването на деца е вулгарен акт на природата, всеки глупак е в състояние да го изпълни — селяните го могат, жените го могат. Но да създадеш от тези шавливи и неоформени бучки плът мъдри и добродетелни хора, е задача по силите само на мъже и единствени те могат да оценят по достойнство плодовете на положения от тях труд.

„Възпитавай детето отрано в подходящия за него път, и не ще се отклони от него дори когато остарее“ (Притчи глава 22, стих 6). Не хранех прекомерни надежди, но мислех, че след време ще го уредя на правителствена служба и накрая ще му предам знанията си по криптография, та да е полезен и сам да си пробива пътя. Плановете ми се осъществиха изцяло: колкото и бързо Матю да усвояваше науките, знаех, че може да напредва още по-стремително. Признавам си, това разпалваше желанието ми той да отива още по-далеч, и нерядко губех самообладание, когато построяваше фраза погрешно или се луташе в прости математически задачи. Но вярвам, той знаеше, че гневът ми произтича от обич и честолюбиви намерения за бъдещето му, затова винаги и във всичко се стремеше да заслужи похвалата ми.

Понякога дори се трудеше прекалено усилено, но въпреки това аз не преставах да го пришпорвам, а в същото време единственото ми желание бе да го помоля да си почине и да поспи или пък да го възнаградя с някакъв знак за обичта ми към него. Веднъж станах през нощта и го заварих захлупен върху бюрото ми. Всички книжа бяха в пълен безпорядък, свещта беше капала върху записките ми, а чаша с вода се беше разляла върху недовършено от мен писмо. Изпаднах в ярост, бидейки по природа извънредно акуратен човек, мигом го тръшнах на пода и го набих. Той не възрази с нито дума, нищо не каза в своя защита, а прие наказанието си покорно. Едва по-късно (и не от него) узнах, че прекарал без сън цяла нощ в опит да реши логическа задача, която му бях възложил, и накрая заспал от изтощение. Беше ми много тежко да не го помоля за прошка, да не отстъпя пред чувствата си. Предполагам, че не е отгатнал моето разкаяние, защото стига само чрез най-бегло съмнение да се подкопае пълното подчинение, властта на авторитета ще бъде изгубена завинаги, а от това ще пострада по-слабият. Виждаме го на всяка крачка.

Естествено, беше ми известно, че Матю се познава с хора, притежаващи подозрителни възгледи, граничещи с бунтовничество, и не можех да се въздържа да се възползвам от случая, та да му възлагам малки поръчки и събиране на слухове. В това често неприятно и срамотно задължение той се оказа безценен, тъй като беше едновременно умен и наблюдателен. За разлика от мнозина, на които ми се е налагало да разчитам — повечето разбойници, крадци и слабоумни, чиито думи не могат да се приемат на вяра, — Матю много скоро извоюва пълното ми доверие. Виках го при себе си, когато бях в Лондон, а от Оксфорд му пишех през ден, тъй като намирах вдъхновение в компанията му и тъгувах по него, когато бивахме разделени, както, надявам се, и аз съм му липсвал.

Когато дойде при мен в онази сутрин на 1663 година, вече ми бе служил няколко години и умът му дотолкова се бе развил, та разбирах, че скоро ще трябва да му потърся постоянна работа. Бездруго вече бях отлагал твърде дълго; та той скоро щеше да навърши двайсет години и отдавна бе надраснал ученическата възраст. Ясно ми беше, че не го ли пусна скоро, властта ми щеше да започне да го гнети. Въпреки това го задържах, тъй като нямах сили да се разделя с него. Обвинявам себе си за това и допускам, че желанието да си тръгне от мен го бе направило непредпазлив.

Когато ми каза, че от групата размирници са му поръчали да предаде пакет до частна пощенска служба, веднага застанах нащрек. Той не знаеше какво съдържа пакетът, но се бе наел да го отнесе на търговец, който разнасяше поща с корабите си. Това е широко разпространена практика — особено сред онези, които не желаят писмата им да попаднат в чужди ръце. Необичайно бе друго: на Матю бе възложена проста задача, която повече би прилягала на дете, и интуицията ми подсказваше, че пакетът може да е важен, след като беше адресиран до Нидерландия.

Вече от много месеци в страната се засилваше глух ропот, неизвестни личности скитаха из нея и разпалваха недоволство. Но събраните от мен сведения често си противоречаха помежду си и не съдържаха нищо, което да ме насочи към плановете на недоволните. Сами по себе си тези смутители не представляваха заплаха за никого, дотолкова бяха отчаяни и разединени помежду си, но ако се намереше влиятелна личност да ги сплоти и снабди с пари, лесно можеха да станат истински опасни. Както ми се стори, Матю ми донесе първата улика за връзка с външни агенти, каквато отдавна търсех. Времето показа, че той греши, но това бе най-добрата му грешка.

— Отлично — казах. — Донеси ми пакета. Ще проуча съдържанието и после ще си продължиш по пътя.

Той поклати глава.

— Боя се, че не е така просто, господине. Ние… те… най-сетне се научихме на предпазливост. Знам, че в нищо не ме подозират, но от момента, в който ще ми предадат пакета, до връчването му и за секунда няма да остана сам. Във всеки случай няма да разполагате толкова дълго с пакета, че да препишете съдържанието му.

— А ти уверен ли си, че си струва?

— Не знам. Но нали помолихте да ви докладвам за всички връзки с изгнаници.

— Постъпи правилно. И какво предлагаш? Знаеш колко много ценя мнението ти.

Той се усмихна от удоволствие при този дребен знак на признателност и уважение.

— Пакетът вероятно ще остане в дома на търговеца, докато не бъде изпратен на борда на кораба. Но няма да е задълго, те искат той да напусне страната възможно най-бързо. Само през тези няколко дни ще е възможно да се сдобиете с него тайно.

— Така. А как е името на търговеца?

— Ди Пиетро. Венецианец е и къщата му е недалеч от Тауър.

От сърце му благодарих за труда и дори му дадох малко пари като награда, след което го отпратих, за да обмисля сведението му на спокойствие. Думите на Матю ме озадачиха донякъде — на пръв поглед работата изглеждаше пълна безсмислица. Защо му беше на един венецианец да подпомага радикали? По всяка вероятност просто доставяше поща срещу заплащане и нямаше отношения нито с изпращача, нито с получателя, но пък си припомних, че името Ди Пиетро изплува вече за втори път. И това затвърди решимостта ми да прочета въпросното писмо.

Разполагах с известно време да поразмисля над своето затруднение, но не с много. На Матю му предстоеше да отнесе пакета следващата вечер. Бенет ми беше препоръчал настоятелно да оставя на мира Ди Пиетро, но също така ми бе наредил да изобличавам враговете на краля в Англия. Не ми предписа какво да правя, ако тези две заповеди влезеха в противоречие.

Ето защо отидох в кафенето на Том Лойд, където обикновено се събираха търговци, за да обменят клюки и да сключват съюз за по-големи печалби. Имах контакти в тези кръгове, тъй като от време на време влагах суми там, и бях научил на кого може да се вярва и кой трябва непременно да бъде избягван. Завързал бях познанство с търговец на име Уилямс, който между другите си занимания издирваше хора, готови да правят рискови вложения, и ги свързваше с търговци, нуждаещи се от пари. С негова помощ изгодно вложих неголяма част от свободните си пари в Източноиндийската компания, а също и в предприятието на някакъв господин, който ловеше африканци за американските континенти. Последното бе най-доброто ми капиталовложение, още повече, че (както ме увери капитанът на кораба) по време на плаването през океана робите надлежно бяха покръствани в християнството, като им се обезпечаваше спасение на душите, докато се трудят за господарите си.

Открих Уилямс и споделих с него, че обмислям дали да не вложа сериозна сума в търговска къща Да Кола. Попитах го дали мога да смятам човека начело на нея здравомислещ и достоен за доверие. Уилямс ме изгледа с недоумение и предпазливо отговори, че доколкото му е известно, търговска къща Да Кола разчита само на собствени капитали и той много ще се учуди, ако узнае, че Да Кола действително се кани да работи със съдружници. Вдигнах рамене и отвърнах, че само повтарям каквото съм дочул.

— Ами тогава следва да ви благодаря за сведенията — каза той. — Думите ви потвърждават моите подозрения.

— И какви са те?

— Изглежда Да Кола изпитва сериозни затруднения. Войната на Венеция с турците нанесе тежък ущърб на търговията. Той винаги е търгувал с Левантия. Миналата година изгуби два кораба с товар, а Венецианската република все още не може да проникне на пазарите, държани от испанци и португалци. Той е много опитен търговец, но хората, с които може да търгува, все повече намаляват.

— И затова е открил кантора тук, така ли?

— Несъмнено. Ако не продаваше стоки в Англия, не би се удържал дълго над водата. А що за предприятие е това?

Отвърнах, че не знам точно, но са ме уверили, че ще дава големи приходи.

— Вероятно щамповани коприни. Много изгодни, ако знаете какво правите, в противен случай са истинско бедствие. Морската вода и коприната са опасно съседство.

— Той има ли свои кораби?

— О, да, при това отлично екипирани.

— И май има агент в Лондон на име Ди Пиетро. Що за човек е?

— Малко го познавам. Държи се встрани. Не общува с нашите търговци, затова пък е в близки отношения с амстердамските евреи. Отново предупреждавам: ако започнем война с холандците, тези познанства ще се окажат напълно безполезни. На Кола ще му се наложи да избира страна и така ще изгуби част от пазарите.

— На колко години е този Пиетро?

— О, не е младок. Към петдесет според мен. Понякога говори как му било време да се върне в родината и да се отдаде на почивка, но веднага добавя, че работодателят му има твърде много деца, които трябва да осигури.

— И колко са децата?

— Май че пет, но три от тях са момичета. Горкият човек.

Въздъхнах съчувствено, та макар и да бе възможно мъжът да се окаже враг. Достатъчно знаех за търговията, та да ми е ясно, че за търговеца най-важното бе да задържи капитала за себе си, а три дъщери можеха да са убийствено бреме. За щастие, макар двамата ми синове да са глупаци, на вид са достатъчно прилични, та да ги оженя за богати моми.

— Тежко разочарование за него — продължаваше през това време Уилямс. — Особено ако си припомним, че синовете му не са склонни да вървят по неговите стъпки. Единият е свещеник и — ще ме прощавате, докторе, — годен само да харчи пари, а не да ги умножава. Другият май се изявява на военното поприще, поне преди време, отдавна не съм чувал нищо за него.

— Военно? — попитах изненадан, тъй като този важен факт очевидно бе убягнал на търговеца на картини.

Реших, че ще го смъмря за тази небрежност.

— Така чух. Явно никога не е проявявал склонност към търговията, а бащата бил достатъчно благоразумен да не упражнява принуда. Ето защо Кола ожени най-голямата си дъщеря за братовчед, който върти делата му в Левантия.

— Убеден ли сте, че той е военен? Откъде ви е известно? — повторих въпроса си, с което май събудих подозрения у Уилямс.

— Докторе, нищо повече не знам — отвърна ми той търпеливо. — Всичките си сведения черпя от разговори по кафенетата.

— Тогава ми разкажете каквото сте чули.

— Нима сведенията за сина ще ви убедят да вложите капитал в делото на бащата?

— Аз съм човек предпазлив и смятам за нужно да узная всичко възможно. Съгласете се, че своеволното потомство може да навлече тежки разходи. Ами ако синът е затънал в дългове и кредиторите му изискат плащане от бащата, докато той държи моите пари?

Уилям изсумтя, явно недокрай убеден, но се отказа да ме разпитва повече.

— За него съм чувал от търговец, който се опитваше да води дела в Средиземноморието — взе да обяснява най-сетне. — След като си изпатил от пиратите и генуезците, решил, че не си струва труда. Но така или иначе, прекарал четири години в обиколки там и веднъж доставил товар на Крит за гарнизона в Кандия.

Повдигнах вежди.

— Само много храбър или наистина отчаян човек би се опитал да прекара стока под носа на турците заради пазар като Кандия.

— Както ви казах, понесъл загуби и бил в отчаяно положение, затова и решил да си опита късмета. И той явно проработил, тъй като не само разпродал стоката си, а и получил разрешение да извози за Англия венецианско стъкло.

Кимнах.

— На остров Крит се запознал с човек на име Кола, който казал, че баща му е венециански търговец и предлага луксозни изделия във Венеция. Нищо чудно във Венеция да има двама души на име Кола, знам ли…

— Продължавайте.

Той поклати глава.

— Нямам какво друго да разкажа. Занятията на отрочетата на търговците не са моя грижа. Имам си колкото щеш свои тревоги. Както виждам, и вие, докторе. Защо не ми обясните каква е работата?

Усмихнах се и се изправих.

— Повярвайте ми, не ми е известно нищо, което би ви донесло изгода.

— Е, мен друго не ме интересува. Но ако някога…

Кимнах. Сделката си беше сделка. С удовлетворение мога да потвърдя, че дългът ми към господин Уилямс беше изплатен, тъй като той сред първите узна за плановете да бъде екипиран наново флотът през следващата година. Известих го своевременно, което му позволи да изкупи всичките изработени мачти в страната, а после да ги препродава на свои цени на кралските интенданти. Слава на Бога, и двамата получихме добра печалба от това.

* * *

Споменатия от него търговец на име Андрю Бушрод издирих в затвора „Флийт“, където лежеше вече от няколко месеца; на кредиторите му им бе преляла чашата на търпението, когато кораб с товар, съставляващ голяма част от капитала му, беше потънал, а семейството му бе отказало да му се притече на помощ. Последното явно се дължеше на негова собствена вина. По време на благоденствието си бе отказал да внесе своя дял за зестрата на братовчедка. Съответно роднините му бяха решили, че нищо не ги задължава те да му помогнат, когато го бе притиснала нуждата.

И така, той не само беше в затвора, но и се намираше изцяло под моя власт. Имах влиянието да уредя неговото освобождаване и тогава той би се лишил от убежище, а кредиторите мигом щяха да му се нахвърлят. Искаше се немалко труд да се отдели плявата от зърното в неговия разказ, а точността му за детайли беше съмнителна; достатъчно бе да се съпостави неговото описание на Кола със закръгления и парфюмиран франт, какъвто в действителност изглеждаше италианецът, та макар и вероятно житейските обстоятелства да бяха попроменили външността му. Накратко, разказът на Бушрод се свеждаше до следното: през 1658 година откарал кораб с товар вълнени изделия до Ливорно. Получената сума от продажбата — явно му липсваше делови нюх — едва покрила разноските по плаването и Бушрод се заловил да търси стоки, които да откара в Англия и да ги продаде там изгодно. По прищявка на случайността се срещнал е венецианец, който му разправил за много печелившото си плаване до Крит, където откарал провизии и оръжие до пристанището на Кандия под самия нос на турците.

Градът и защитниците му изпитвали нужда от всичко и били готови да платят всякаква цена. Но самият венецианец за нищо на света не искал да се връща там. Защо ли? Защото искал да доживее до старост. Макар турският флот за нищо да не го бивало, пиратите действали твърде успешно. Твърде много от неговите приятели били попаднали в лапите им, а тогава човек, в най-добрия случай, доизживявал дните си на галерите. Венецианецът му посочил просяк на улицата и казал, че този нещастник някога бил моряк на кораб в Кандия. Сега нямал нито ръце, нито очи, нито уши, нито език.

Бушрод не бил смелчага и нямал никакви стремежи да спасява Кандия в името на християнството или на Венеция. Ала средствата му били на изчерпване, моряците му настоявали за заплатите си, а у дома го чакали кредитори. Ето защо се свързал с венецианския консул в Ливорно, който му съобщил кои са най-търсените стоки, а после подписал с него договор за извозване от Кандия на ранените, годни да понесат плаване — по четири дуката за благородник, по един за войник и по половин за жена.

До Месина плавали покрай италианското крайбрежие, там разтоварили фаянсови съдове и продължили по най-бързия начин за Крит. Сподели, че Кандия била най-лошото преживяване в живота му. Нямало нищо по-тягостно и непоносимо от престоя в град с няколко хиляди жители, очакващи скорошната си смърт, изоставени от целия християнски свят, наясно, че вече са бреме за собствената си родина, и преследвани безпощадно от врагове по суша и море. При тази най-дълга обсада в историята на света нравите били загрубели и извънредно брутални. Над града витаел дух на отчаяние и насилие и това принудило Бушрод да свали цените на стоките си от страх да не би гражданите да го нападнат и да му ги заграбят, без изобщо да платят. Все пак осъществил достатъчно печалба, освен че покрил разноските по плаването. Започнал приготовления за обратното пътешествие и обявил, че взема пасажери. Един от приелите предложението му бил човек на име Кола.

— Малкото му име — настоях. — Спомнете си точно как беше.

— Марко — отвърна той. — Да, точно така, Марко. Та този Кола беше в жалко състояние — слаб и изпит, мрачен и унил, мръсен, запуснат, почти не на себе си от болката и алкохола, който беше изпил по липса на други лекарства.

Трудно било да се повярва, че можело да допринесе нещо за венецианската отбрана, но Бушрод скоро се уверил колко греши. Към младежа се отнасяли с уважение далеч по-възрастни офицери, а простите войници благоговеели пред него. Станало ясно, че Кола бил най-добрият разузнавач в Кандия, умеел хитро да се промъква между отоманските предни постове, доставял телеграми до отдалечени крепости и устройвал всякакви диверсии. Неведнъж замислял и осъществявал капани за високопоставени турци и ги убивал, като си създал репутация на човек с невероятна ярост и безпощадност. Умеел да нанесе удар безшумно, да нападне изневиделица и да изчезне незабелязан, при това бил фанатично предан на християнската вяра при все белезите за обратното.

Бушрод изпитвал голямо любопитство към пасажера си и на няколко пъти се опитал да завърже разговор с него по време на плаването обратно към Венеция. Ала Кола бил потаен и се криел зад неприветливо мълчание. Само веднъж показал истинския си облик — когато Бушрод го попитал дали е женен. Лицето на Кола потъмняло и той отвърнал, че годеницата му била похитена и взета в робство от турците. Баща му го пратил на Крит да се запознае с момиче, което се оказало хубаво и от виден род, и Кола се съгласил на брак. Пратили я преди него във Венеция, а корабът бил пленен. Оттогава не бил чувал нищо за нея и силно се надявал да не е жива. Против волята на баща си младежът останал в Кандия, за да отмъщава за годеницата си, доколкото можел.

А сега вече му било все едно. Бил тежко ранен и знаел, че Кандия скоро ще падне. За защитата й вече нямало нито пари, нито решимост, нито вяра. Още нямал представа дали ще се върне там. Може би по-добре щяло да е да потърси приложение на способностите си другаде.

Тук Марко да Кола се протегнал към бутилката и прекарал почти цялото пътуване седнал на палубата, но независимо дали бил трезвен, или пиян, не произнесъл нито дума повече, докато корабът не спрял в пристанището на Венеция.

* * *

Толкова научих по въпроса. Никой не може да осъжда усърдие в борба с езичниците, но все пак бе много странно. Имахме войник (или бивш войник), сговарящ се с републиканците в Нидерландия, а агент на баща му, венециански наблюдател, пращаше редовни донесения до господарите си в чужбина и пренасяше съобщения от противници на властта в Англия. Налице бяха множество откъслечни сведения, които някак не се съчетаваха. Ала говореха за загадка, която трябва да бъде разкрита, и очевидната отправна точка беше преждеспоменатият пакет. Въпреки забраните на господин Бенет, смятах, че е в моите правомощия да го проуча.

Не бива никой да си мисли, че подобно на господин Търлоу можех да призова армия от помощници, затова бързам да изложа истинското положение на нещата. Да, разполагах с неголям брой осведомители, но когато се изискваха решителни мерки, имах точно петима души в цялата страна, на които можех да разчитам, а двама от тях, дължа да призная, плашеха и мен самия. А това дело не беше единственото ми, нито дори главното ми занимание. Вече споменах за назряващ бунт и той ми създаваше големи грижи. Да добавим многобройните маловажни, но с потенциал да бъдат опасни групички от размирници. Гарнизонът в Абингдън бе прочистен от заговорници, но все пак смирението в него не бе удовлетворително. Секти и молитвени групи никнеха като гъби след дъжд и позволяваха на недоволните да се срещат и да черпят сила едни от други. Отново зачестиха настойчиви известия, че се появил месия на Страшния съд и странствал под прикритие из страната — проповядвал, наставлявал и сеел непокорство. През последните години бе имало поне дузина такива самозванци, но аз се бях надявал, че ще секнат с настъпването на по-спокойни времена. Явно бях бъркал. Накрая, в самия разгар на събитията, които възнамерявам да изложа, в Оксфорд цъфна някакъв впиянчен ирландски маг на име Грейторекс и отседна в странноприемница „Митра“, където мътеше главите на доверчиви клиенти и им изпразваше кесиите, та трябваше да изгубя много от времето си, докато го убедя да си върви по пътя. С други думи, бях постоянно ангажиран, но макар да се трудех неуморно, нито тогава, нито по-късно усърдието ми получи заслужената награда и признание.

За да се сдобия с онези писма, бях принуден да се обърна към услугите на някакъв тип на име Джон Кут, чиято лоялност към краля се дължеше изключително на факта, че го спипах как в пияно състояние едва не уби жена си, а после преряза гърлото на мъж, защото (по неговите думи) се опитал да му сложи рога. Никой не би го нарекъл умен, но пък го биваше да прониква с взлом в хорските къщи и ми беше изключително задължен. Вярвах, че ще се справи, но не пропуснах точно да му обясня какво и как да свърши. Внуших му в никой случай да не прибягва към насилие и толкова пъти наблегнах на това, че и най-тъпият нямаше как да не ме разбере.

Така ми се струваше поне. Когато Матю ми съобщи, че пакетът е доставен в дома на Ди Пиетро и още на другия ден ще бъде изпратен с първия кораб, заповядах на Кут спешно да ми го донесе. Кут послушно се върна няколко часа по-късно и ми донесе торба с готова за изпращане поща, включваща писмата, доставени от Матю. Отворих ги, после той ги върна. А на следващата сутрин Матю пристигна при мен с новината, че синьор Ди Пиетро е убит.

Това ме хвърли в смут и ужас и молих Бог да ми опрости безразсъдството. Ясно ми бе какво се е случило, въпреки всичкото отричане на Кут. Беше проникнал в дома на човека и вместо просто да вземе пощата, бе решил да си присвои и онова, което се съдържаше в ковчежето с парите. Шумът бе събудил Ди Пиетро, който бе станал да узнае откъде идва той, а Кут безжалостно му бе прерязал гърлото, така че едва не бе отделил главата от тялото.

С течение на времето изтръгнах от него признание. Осмели се да ме попита какво ми влизало на мен в работата дали бил убил търговеца, или не. Бях си получил искания пакет. Тук изгубих самообладание и го прекъснах. Заявих му, че ще се върне в затвора и ако гъкне пред някого за случилото се, ще бъде обесен. Дори и той схвана колко съм сериозен и с това печалното произшествие бе предадено на забвение. Не след дълго научих, че Да Кола-баща имал съдружник англичанин, който се бе възползвал да си присвои целия бизнес, без да го е грижа за откриването на виновника на злодеянието, донесло му такава изгода. Минаха много дни, но накрая — и не без усилия — се успокоих, като отчасти успях да уверя себе си, че господин Бенет няма да научи нищо за случилото се.