Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (29)

Единадесета глава

Никога преди не ми се беше случвало да посетя голям град — Оксфорд далеч превъзхождаше всички други, които ми бяха познати. Почти целият ми живот бе минал в имения, съседстващи със села с не повече от няколкостотин жители, или в пазарни градчета като Бостън или Уорик с население само от по няколко хиляди. Лондон (както казват, макар да не вярвам, че някой може да го знае със сигурност) по онова време бе населяван от около половин милион души. Беше се разпрострял по съседните поля и ливади като огромна гнойна пъпка на лицето на земята, разболявайки я и тровейки всички, живеещи в него. Когато отместих кожената завеска, за да надникна през прозорчето на дилижанса, в началото бях запленен, но твърде скоро удивлението ми отстъпи място на омерзение, когато ми се разкри животът там в цялата му противна същност. Аз (както вече стана ясно) не съм голям любител на книгите, но в паметта ми се е запечатал един ред от стихотворение, на което доктор Гроув ми беше поръчал да направя граматически разбор. Не помня кой беше поетът, но трябва да е бил мъдър и здравомислещ човек, защото казваше: „В града не мога да живея, тъй като да лъжа не умея“. И така ще е винаги; честността на провинциалиста е недостатък в големия град, където се цени двуличието, а откритостта е презирана, където всеки гледа само себе си, а великодушието поражда само присмех.

Преди да разпитам за сър Самюъл Морланд, реших, че е разумно да отдъхна и да се подготвя за предстоящия разговор. Взех чантата си и поех по широкия път, свързваш Лондон с Уестминстър (макар че при това оживено строителство скоро ще е невъзможно да се различи къде свършва единият град и започва другият), в посока север да потърся място, където предлагат нещо за хапване и пийване. Скоро стигнах до „пиаца“, както го наричат (макар думата площад да би свършила работа на всеки англичанин), която, казаха ми, не отстъпвала пред нито една подобна в Европа. На мен не ми се видя чак толкова величествена, наоколо сградите бяха мизерни, търговки продаваха зеленчуци и всички газеха сред боклуци и кал.

Гостилници имаше много, но цените бяха такива, че отскочих назад, ужасѐн от наглостта на съдържателите им. Една пресечка зад ъгъла ми се видя много по-спокойна, но отново се бях измамил, защото тази „Друри Лейн“ се слави като една от най-опасните в града, гъмжаща от блудници и главорези. Аз лично видях само театъра, който щеше да отвори след малко, и зърнах актьорите в костюмите им — осигуряваха им защита от закона, но пък им придаваха ужасно нелеп вид.

От Ковънт Гардън тръгнах към Лондон, като се отклоних само по една мръсна уличка близо до катедралата „Сейнт Пол“, за да оставя вещите си в жалка странноприемница, препоръчана ми като евтина и честна. Така се и оказа, но тези й предимства не бяха съчетани с тишина и чистота. Завивките бъкаха от въшки и ако се съдеше по някои признаци, онези, с които ми предстоеше да деля постелята си, не принадлежаха към благородното съсловие. Ала така или иначе, главата ми вече бе пълна с въшки и не си струваше да харча пари за някое по-чисто място. Тук вече започнах да разпитвам за сър Самюъл Морланд и скоро научих къде живее.

Старата къща беше на още по-стара улица близо до църквата „Боу“ и без съмнение е от онези, които изгоряха до основи при големия пожар няколко години по-късно, защото цялата й конструкция бе от дърво и слама; би могла да изглежда дори красива, ако за нея бяха полагани повече грижи. Това, разбира се, е още една беда на градския живот, където собствениците са едни, а обитателите — други, при което за поддръжката на сградите се нехае, те овехтяват и гният, обезобразяват улиците и се превръщат в развъдник на всякакви вредни твари. Самата улица беше тясна и тъмна поради издадените напред горни етажи и оглушително шумна от крясъците на търговии, хвалещи стоката си по цялата й дължина. Оглеждах се за табела с вол, както ми бе казано, но тя дотолкова се бе обезцветила, че два пъти извървях улицата открай докрай, преди да различа, че на напукано и изпочупено парче дърво над една от вратите някога е имало подобно изображение.

Когато вратата се отвори, бях пуснат вътре без всякакви церемонии и без дори да бъда попитан по каква работа идвам.

— У дома ли е господарят ти? — попитах мъжа, който ми отвори.

По-окаян слуга не бях виждал от този изпоцапан и облечен в отвратителни дрехи нещастник.

— Аз нямам господар — отвърна създанието с голямо изумление.

— Моля за извинение, трябва да съм сбъркал къщата. Търся сър Самюъл Морланд.

— Аз съм — отвърна той и сега бе мой ред да се стъписам. — А вие кой сте?

— Името ми е… ъъ… Гроув — отговорих.

— Радвам се да се запознаем, господин Гроув.

— И аз също, господине. При вас ме праща баща ми. В Дорсет имаме заблатени земи и чухме за вашите успехи в пресушаването им…

Дори не успях да довърша лъжата си, когато Морланд грабна ръката ми и продължително я разтърси.

— Превъзходно! — извика той. — Наистина превъзходно. И искате да погледнете машините ми, така ли? Да се възползвате от тях за отводняване на земите си?

— Ами…

— Да проверите дали наистина действат, а? Чета ви мислите, млади човече. Ами ако този изобретател е някой шарлатанин? По-добре е да се проведе разузнаване, така да се каже, преди да се влагат пари. Изкушен сте, тъй като знаете колко находчиви са холандците и как са увеличили стократно плодородието на територията си, как са преобразили блатата си в тучни пасища, но не вярвате докрай. Чували сте за отводняването на Фенските блата чрез използването на помпи, но не знаете дали методът ще е подходящ за вас. Познах, нали? Не си правете труда да отричате. За ваше щастие аз не съм човек, склонен към подозрителност, и на драго сърце показвам своите творения на всички, които желаят да ги погледнат. Е, да вървим — весело заключи той, като отново стисна ръката ми и ме потътри към вратата. — Насам.

Бях леко стъписан от поведението му и се оставих да ме поведе през тесен коридор към голяма стая насреща. Според догадките ми къщата някога бе принадлежала на търговец на сукно и тук бяха складирани топовете с плат. Беше много по-просторно, отколкото подсказваше предната фасада (тези търговци все се правят на бедни и крият състоянието си от хорските очи), а въздухът бе приятен и свеж заради отворените врати в дъното на помещението, които пускаха вътре тъй ярка светлина дори в този сезон на годината, че за миг бях заслепен.

— Какво ще кажете? Внушително, а? — попита той, погрешно приел моментното ми колебание за изумление.

Ала когато си възвърнах способността да виждам, наистина бях изумен, тъй като в живота си не бях зървал такова скупчване на какво ли не на едно място. Имаше поне дузина маси и всяка бе отрупана със странни приспособления, бутилки, бъчонки и работни инструменти. До стените бяха подпрени дървени и метални плоскости, а подът бе осеян с метални стружки, локвички от мазна течност и обрезки от кожа. Двама-трима слуги, вероятно занаятчиите, които изработваха машините по негов проект, се трудеха на тезгях, като пилеха метал и рендосваха дърво.

— Невероятно — отговорих, тъй като той очевидно очакваше да изразя одобрение.

— Вижте — рече ентусиазирано, като отново ме освободи от задължението да говоря. — Какво ще кажете за това?

Стояхме пред изящно резбована дъбова маса, която беше празна с изключение на причудливо устройство, само малко по-голямо от човешка длан, от прекрасно обработен месинг. Отгоре му бяха разположени единайсет колелца с гравирани цифри на всяко едно. Под тях, в корпуса на машината, бе разположена дълга пластина, която очевидно скриваше други циферблати, защото през малките прорези в нея се виждаха още цифри.

— Прекрасно — заявих. — Но какво е това?

— Сметачна машина — съобщи гордо той. — Най-добрата в света. Уви, не единствената, тъй като някакъв френски дребосък е направил своя. Но… — той понижи глас до поверителен шепот — неговата не работи така добре. Отстъпва на моята.

— Какво се прави с нея?

— Изчислява се, какво друго? Принципът е като при пръчиците на Непер, но е по-хитро измислена. Два набора колелца показват числа от единици до десетки хиляди или от половин пени нагоре, ако ви трябва за парични сметки. Ръчката ги раздвижва с помощта на зъбци, така че те се завъртат във вярното съотношение. По посока на часовниковата стрелка за събиране и в обратната за изваждане. Следващата ми машина, която още не е изпипана докрай, ще може да изчислява квадратни и кубични корени и дори да изпълнява тригонометрични функции.

— Много полезно — отбелязах.

— И още как. Скоро всяка сметачна кантора в света ще се снабди с такава, стига да намеря начин да ги известя за нея. Ще стана богат, а експерименталната наука ще отскочи далеч напред, защото вече няма да е ограничена до умеещите да правят математически изчисления. Преди известно време пратих една на доктор Уолис в Оксфорд, тъй като той е най-добрият в страната в тази област.

— Познавате доктор Уолис? — попитах. — Аз също.

— Много добре, макар в последно време да не сме се виждали. — Той замълча и се усмихна на някаква своя мисъл. — Така да се каже, дори някога се занимавахме с общо дело.

— Мога да му предам поздрави от вас, ако желаете.

— Не знам дали ще им се зарадва. Все пак благодаря за любезното предложение. Но вие сте тук за друго. Да идем в градината.

Слава Богу, оставихме аритметическите машини и аз го последвах в двора, където той се спря пред нещо като голяма каца със стърчаща от нея висока тръба. Погледна я с печално изражение, поклати глава и въздъхна тежко.

— Това ли искахте да ми покажете?

— Не — отвърна със съжаление. — Уви, наложи ми се да се откажа от нея.

— Но защо? Не работи ли?

— Тъкмо обратното. Много добре си работи. Беше опит да овладея и използвам мощта на барута с цел изпомпване. В минното дело това е голям проблем. Шахтите в наши дни са твърде дълбоко под земята — понякога на четиристотин фута, че и повече, — а това означава неимоверно усилие за извличането на вода, която трябва да бъде издигната на също толкова футове. Знаете ли колко тежи водата в тръба, висока четиристотин фута? Не, разбира се. Ако знаехте, бихте останали поразен от дързостта на човек, допуснал дори бегло такава идея. Виждате ли, моят замисъл се заключаваше в това да разположа над земята закрит резервоар, пълен с въздух, който да се спуска към водата под земята по друга свързана тръба, водеща нагоре.

Кимнах, макар да не разбрах нищо от обясненията му.

— В резервоара взривявате малко количество барут, което води до голямо нарастване на налягането вътре. То нагнетява въздуха надолу по едната тръба и изкарва водата нагоре през другата. Като се повтаря достатъчно често, получавате непрекъснато изпомпване на вода нагоре.

— Звучи забележително.

— Така е. За беда още не съм уточнил взривяване с достатъчна сила и честота. Или тръбата се пръсва, а това е опасно, или стълбът вода се вдига на петдесет фута, а нова вода не постъпва. Патентовах този замисъл, така че мога да не се опасявам от съперници, но ако не ми се удаде да намеря решение, една отлична идея ще пропадне. Мислех да използвам нагрята вода, тъй като водата, превръщаща се в пара, изисква далеч повече пространство — примерно две хиляди пъти повече. Знаехте ли го това? И в процеса на превръщането си придобива неустоима сила. Ако може да се намери начин да се праща тази пара надолу по тръбата или в някакъв изпомпващ механизъм, ще имаме налична силата, необходима да издигне водата.

— А къде е трудността?

— Трудността е да се принуди парата да се движи в нужната посока, а не в някоя друга.

Не разбрах почти нито една дума, но при това негово въодушевление и ентусиазъм нямаше начин да го накарам да млъкне. А и сякаш му станах симпатичен с готовността си да го слушам, което увеличаваше шансовете ми да получа от него желаната информация. Затова го затрупвах с въпроси и имитирах жив интерес към тези неща, които в нормалния случай биха могли да извикат само презрение у мен.

— Значи нямате помпа, която действа, това ли ми казвате? — попитах накрая.

— Помпа ли? Помпи имам колкото щете. Верижни помпи, смукателни помпи, цилиндрични помпи. Просто още нямам ефикасна помпа, изящна помпа, която би изпълнявала отредената й задача с простота и елегантност.

— Ами онези Фенски блата? Там какво се използва?

— А, това ли? — почти с пренебрежение изрече той. — Там нещата са съвсем други. Технически не представляват особен интерес. — Той ме погледна и отново си припомни за какво бях тук. — Но разбира се, толкова повече си заслужават инвестирането, защото там нищо ново не се изисква. Задачата е проста, а за простите задачи са най-подходящи прости решения. Не сте ли съгласен?

Съгласен бях.

— Много от заблатените низини — каза той — лежат под морското равнище, както е в Нидерландия, иначе нямаше да се назовават Ниски земи, а някак другояче — рече той и се засмя на шегата си, а аз любезно се присъединих. — Но това си го знаете, разбира се. Лесно е да се предотврати навлизането на повече вода чрез изграждането на диги, холандците го правят от векове, така че надали е много трудно. Проблемът е да се отстрани водата, която вече е там. Как да се направи?

Признах невежеството си по въпроса, което го зарадва.

— С реките е най-просто. Прокарвате русло на нова река и водата се отвежда. Друг начин е да се направи с тръби. Дървени тръби под земята, които събират водата и позволяват оттичането й. Проблемът е, че е скъпо и става бавно. Нещо повече, земята наоколо — нали помните — е по-високо, както е и морето. Е, къде ще иде тази вода?

Отново поклатих глава.

— Никъде — разпалено отсече той. — Не може да иде никъде, защото водата не тече нагоре. Това всеки го знае. Ето защо много от заблатените низини са все още неотводнени. С моите помпи проблемът може да бъде преодолян и в състезанието с човешките желания и тези на природата, природата може да бъде уговорена да отстъпи победата. Защото водата наистина потича нагоре, бива отвеждана и земята става използваема.

— Отлично! — възкликнах. — И много доходна.

— Самата истина. Господата, създали компании за отводняване на земите си, стават много богати. Аз също се надявам на печалба, защото имам такава земя. Намира се в Харланд Уит. Господине? Да не ви прилоша?

Имах усещането, че с все сила ме бяха ударили в корема, защото споменаването на Харланд Уит, семейните ни земи, сърцевината на бащините ми имоти, бе толкова неочаквано, та ме остави без дъх и за малко да се издам с моето пребледняване и задъхване.

— Простете, сър Самюъл — промърморих, — от време на време получавам световъртеж. Сега ще мине. — Усмихнах се бодро и се престорих, че вече всичко ми е наред. — Харланд Уит ли казахте? За пръв път го чувам. Отдавна ли сте собственик на земите?

Той се подсмихна хитро.

— Само от няколко години. Много изгодна покупка, тъй като земята се продаваше евтино, а аз по-добре разбирах стойността й, отколкото продавачите.

— О, естествено — кимнах. — А кои бяха продавачите?

Но той остави въпроса ми без отговор, като предпочете да възхвалява своята проницателност, вместо да си признава низостта.

— Ще завърша отводняването, след което на свой ред ще я продам и ще прибера в джоба си нелоша печалба. Негова светлост херцог Бедфорд вече даде съгласие да я купи, тъй като всичката околна земя вече отдавна му принадлежи.

— Поздравявам ви с успеха — казах и изоставих този опит заради нов. — Кажете, господине, доколко добре познавате доктор Уолис? Питам, защото едно време беше мой наставник. Съветва ли се той с вас относно експериментите си в математиката?

— Боже мили, не, разбира се — отвърна Морланд с неочаквана скромност. — Макар и да съм математик, признавам си, че той ме превъзхожда във всички области на тази наука. Познанството ни беше по съвсем житейски повод: някога и двамата бяхме подчинени на сър Джон Търлоу. То се знае, аз бях таен привърженик на Негово Величество, докато доктор Уолис в онези дни стоеше зад Кромуел.

— Смайвате ме — казах. — Днес той изглежда най-лоялният от всички лоялни поданици. А и какви услуги би могъл да оказва свещенослужител и математик на човек като Търлоу?

— Многобройни и разнообразни — усмихна се Морланд на моето простодушие. — Доктор Уолис умее да съставя и разчита тайнопис по-добре от всеки друг в страната. Според мен нито веднъж не е претърпял неуспех, нито е срещнал достоен съперник в криптографията. Търлоу дълги години се ползваше от услугите му. Пращаха му в Оксфорд цели наръчи зашифровани писма и още със следващата пощенска кола той ги връщаше разчетени. Поразително! Направо ни се искаше да посъветваме поддръжниците на краля да не си губят времето напразно за тайнопис, защото попаднеха ли писмата им при нас, Уолис неизбежно ги разчиташе. Ако е ваш наставник, то помолете го да ви покаже някои, сигурен съм, че още ги пази, макар че, естествено, не прави публично достояние своето някогашно занятие.

— Значи вие също сте познавали Търлоу? Изумително!

Комплиментът ми го поласка и извика у него желание да ме впечатли още повече.

— Познавах го и още как. Три години бях неговата дясна ръка.

— Роднина ли сте му?

— Боже мой, не. Пратиха ме като посланик в Савоя да се застъпя за преследваните протестанти. Прекарах там няколко години и в същото време държах под око настанилите се там изгнаници. Тоест, оказах се полезен, заслужих доверие и при връщането си получих пост, който запазих, докато не ми се наложи да бягам, щом откриха, че съм пращал сведения на Негово Величество.

— Значи Негово Величество е щастлив с такива служители — казах и изпитах внезапен прилив на презрение към него заради самохвалството му.

— Не с всичките. На всеки верен като мен се пада друг, готов да го продаде за кесия соверени. Разобличих най-лошия от всички тях, като подредих нещата така, че кралят да получи някои от документите, разчетени от Уолис.

Вече знаех, че съм близо до своята цел. Стига да ми се удадеше да запазя спокойствие и да не събудя подозренията му, можех да измъкна от него скъпоценни сведения, за каквито не бях и мечтал. Не се съмнявах в това.

— Дадохте да се разбере, че не сте в добри отношения с доктор Уолис. Поради причина на случилото се през онези дни ли е?

Той вдигна рамене.

— Сега това вече няма никакво значение. Всичко остана в миналото.

— Разкажете ми — подканих го, но още недоизрекъл, осъзнах, че съм преминал границата.

Морланд присви очи и изражението на добродушен чудак се изцеди от лицето му като прокиснало вино от бутилка.

— Вероятно в Оксфорд сте се интересували не само от своите дела, млади човече — изрече той полугласно. — Съветвам ви да се върнете в своето дорсетско имение и да се занимавате само с него, ако такова имение изобщо съществува. Всеки, който си вре носа, където не му е работа, се излага на сериозна опасност.

Той ме подхвана за лакътя и се опита да ме изтика към входната врата. Презрително отхвърлих ръката му и се извърнах към него, готов да го укротя.

— Не — заявих, уверен, че без труд ще се справя и ще му измъкна всички нужни ми сведения. — Бих искал да знам…

Тук замълчах, защото Морланд плесна с длани и веднага се отвори някаква врата, от която се показа страшноват на вид мъж с кинжал, затъкнат на видно място в колана му. Не каза нищо, спря на място в очакване на заповеди.

Не знам дали бих се справил с такъв противник. Може би да. Но нищо чудно той да ме надделееше. Приличаше на бивш войник и несъмнено владееше оръжието по-изкусно от мен.

— Извинете поведението ми, сър Самюъл — казах, като се овладях, доколкото можах. — Вашите разкази са безкрайно увлекателни. Да, истина е, наслушах се на всякакви истории в Оксфорд и те ме заинтригуваха, както би станало с всеки млад човек. Бъдете снизходителен към любознателността на младостта.

Думите ми нямаха нужния ефект. Изгубих надежда да потуша вече възникналото подозрение. През годините на измама и двуличие той естествено беше осъзнал цената на мълчанието и не беше склонен към рискове.

— Изпрати господина — нареди на слугата, поклони ми се учтиво и си отиде.

Миг по-късно се озовах отвън на шумната улица и се проклинах за глупостта си.

* * *

Вече беше ясно, че трябва да се върна в Оксфорд. Разследването ми приближаваше своя край и отговора на останалите въпроси трябваше да търся там. Но нямаше как да замина веднага, тъй като дилижанс имаше едва на следващия ден. Ако не бях толкова уморен, сърбежът от ухапванията на бълхите, с които бе пълен сламеникът върху общата постеля, би ме дразнил ужасно, а звуците, издавани от моите съседи, биха ме изпълнили с отвращение. Ала нито едното, нито другото ми причиниха неудобства, щом веднъж привързах кесията с пари към кръста си, а кинжала размахах показно наоколо, преди да го пъхна под възглавницата си, та да ги откажа от опити да ме оберат, докато спя. На сутринта като един същински джентълмен, разполагащ с много свободно време, похапнах хляб, прокарах го с ейл и напуснах странноприемницата чак когато слънцето вече бе високо в небето.

Тъй като нямах друго за вършене, подобно на някой любопитен пътешественик отидох да посетя катедралата „Сейнт Пол“ — възмутително запуснат каменен храм, лишен от някогашното си великолепие от безчинствата на пуританите и все пак далеч по-величествен от претенциозната и несполучлива сграда, която сега се мъдри на негово място. Постоях и погледах продавачите на книги и памфлети в двора на църквата, слушах виковете на глашатаите и констаблите, които изреждаха списъка от последните извършени престъпления — урожая на злото от изминалата нощ. Толкова кражби, нападения и нарушения на обществения ред бяха изброени, че едва ли не целият град трябваше да не е спал до сутринта. След това отидох в Уестминстър, позяпах двореца и с благоговение се взирах в остъклената врата, от която е излязъл крал Чарлс, за да приеме кървавото си мъченичество. Сега тя бе закрита с черен креп в памет на злодеянието и известно време поразмишлявах за премеждията, през които бе минала страната в изкупление на този най-ужасен грях.

Впрочем такива развлечения бързо ми омръзнаха, затова си купих от уличен търговец още хляб и тръгнах обратно през Ковънт Гардън, където обстановката ми се видя също тъй нелицеприятна, колкото и предишния ден. Усещах глад и се колебаех дали да не похарча внушителна сума за пинта вино, когато усетих леко докосване по рамото.

Не бях чак такъв провинциален глупак, та да не съм наясно какво можеше да ме заплашва, и се обърнах, вече хванал се за кинжала, но удържах ръката си, като видях пред себе си прекрасно облечена млада жена. Лицето й бе хубавко, но дотолкова скрито от перуката, от изкуствени бенки, белило и червило, че природната й миловидност, дарена от Бог, бе почти неразличима. Най-много от всичко ме впечатли силният мирис на парфюм, от който имах чувството, че съм влязъл в цветарско магазинче.

— Мадам? — изрекох студено, когато тя повдигна вежда и се усмихна на моята тревога.

— Джак! — възкликна създанието. — Не казвай, че си ме забравил.

— Боя се, че тук имате предимство пред мен.

— Е, може и да си ме забравил, но аз винаги ще помня как галантно ме защитаваше под звездното небе по пътя към Тънбридж Уелс.

Сега вече си я спомних. Малката блудница. Но колко се бе променила! По моему, не към добро, макар да бе видно, че й се е усмихнал късметът.

— Кити! — изрекох накрая, като си припомних името й. — Каква прелестна дама си станала. Трябва да ми простиш, че не те познах веднага. Промяната е толкова голяма, че не бива да ме виниш.

— Ах, то се знае — отвърна тя, като размаха префърцунено ветрилото си. — Макар че от по-близките ми познати никой не би ме назовал дама. Бях уличница, а сега се издигнах до метреса.

— Моите поздравления — казах, тъй като тя очевидно се гордееше с това.

— Благодаря. Той е чудесен човек със солидни връзки и много щедър. При това не е чак толкова противен на външност. Истинска щастливка съм. Ако всичко се получи добре, преди да съм му омръзнала, той ще ме възнагради добре и ще мога да си купя мъж. Но кажи ми, ти какво правиш насред улицата със зяпнала уста като селския глупак? Това място е много неподходящо за теб.

— Търся къде да хапна.

— Тук има гостилници колкото щеш.

— Не мога… не искам да похарча толкова.

Тя весело се засмя.

— Затова пък аз мога и искам.

И с дързост, от която ми секна дъхът, ме улови под ръка и ме поведе назад към пиацата в кафене с окачена над него табела „При Уил“, където поиска самостоятелна стая и нареди в нея да сервират храна и пиене. Слугата не само не се възмути, а й се поклони угоднически, сякаш наистина беше знатна дама, и след минути вече седяхме в просторна стая на третия етаж с прозорци, гледащи към шумния площад долу.

— Никой ли няма да възрази? — попитах тревожно, като се опасявах, че нейният господин едва ли не ще прати наемни убийци в пристъп на ревност.

Тя не разбра веднага какво имам предвид, а после отново прихна в смях.

— Не, не — отвърна. — Той ме познава добре и знае, че никога не бих пожертвала бъдещето си заради малка неразумна лудория.

— Мога ли да узная името на твоя благодетел?

— Разбира се. Известно е на всички освен на теб. Той е милорд Бристол, много забавен и освен това фаворит на краля, макар да не е млад. Докопах го в Тънбридж, затова, както виждаш, имам основателна причина да ти бъда признателна. И ден не бях прекарала там, когато получих покана от него. Постарах се да му дам удоволствие, развличах го както можах, и си мислех, че всичко ще е дотам. Но не щеш ли, той пожела моята компания и в Лондон, като предложи щедро възнаграждение.

— Влюбен ли е в теб?

— Боже мой, не. Но кръвта му е гореща, жена му е съсухрена грозотия, а той много се бои да не пипне някоя болест. Идеята била нейна: тя първа ме забелязала на улицата и ме показала на него.

Тя ми се закани с пръст.

— Май се каниш да ми четеш проповед, Джак Престкот. Въздръж се, че току-виж съм се разсърдила. Ти си толкова добродетелен, че ти дай само да осъждаш, но какво би ме посъветвал да сторя? Продавам тялото си за мъничко богатство и разкош. А наоколо е пълно със свещеници и проповедници, които за същото си дават душите. Тоест, в добро общество съм, а сред такава тълпа никой не би забелязал още една грешница. Можеш да ми вярваш, Джак, в наше време добродетелта вехне в самота.

Не знаех какво да отговоря на тъй откровеното й признание за нейната порочност. Да я оправдая не можех, но не бях и склонен да я съдя, тъй като това би сложило край на познанството ни, а въпреки всичко нейната компания ми беше приятна. Още повече поради това, че в желанието си да се похвали със своето благополучие тя беше поръчала най-добрата храна и вино и настоя да ям колкото побере стомахът ми и да пия колкото издържи главата ми. През всичкото време ми разказваше столичните клюки и бъбреше за главозамайващото издигане на нейния любовник в двора. Сега, каза ми, той вече си съперничел за кралската милост със самия лорд Кларендън.

— То се знае, Кларендън е много влиятелен — съобщи тя, като си даваше вид, че е посветена във всички правителствени тайни, — но на цял свят е известно, че неговата важност и сериозност дразнят Негово Величество, докато веселото поведение на лорд Бристол го развлича. А този крал винаги е принасял жертви на олтара на развлеченията. Ето защо лорд Кларендън е уязвим. За да бъде катурнат от мястото му, не са нужни много усилия и тогава аз ще съм втората метреса в кралството след лейди Касълмейн. Жалко, че моят лорд е папист. Това е голяма спънка на пътя му, но сигурно и тя може да бъде преодоляна.

— И ти мислиш, че всичко това е възможно да се случи? — попитах я, увлечен против волята си от нейните приказки.

Странно как сплетните в най-висшите кръгове предизвикват всеобщ интерес.

— О, да! Много се надявам. И заради самия лорд Кларендън също.

— Той едва ли би ти благодарил за съчувствието.

— А би трябвало — каза тя и за миг стана сериозна. — Чувам тревожни неща. Очевидно е настъпил по мазола не един влиятелен човек, а далеч не всички са мирни и великодушни като моя лорд. Ако не се лиши от власт, като нищо може да се лиши от нещо по-важно.

— Глупости — отсякох. — Ще падне от власт, но той е стар, иначе не би могло и да бъде. Все пак ще си остане богат, влиятелен и фаворизиран. Хора като него, които никога не хващат в ръка шпага и не изпитват храбростта си на дело, винаги излизат сухи от водата и преуспяват, а несравнимо по-добри от тях падат мъртви по пътя.

— Охо! — възкликна тя. — Казано от сърце. Ето защо си в Лондон, значи.

Съвсем бях забравил, че й разказах за това начинание, и сега кимнах.

— Дойдох да узная нещо за някой си сър Самюъл Морланд. Чувала ли си го?

— Май да. Онзи, дето измисля разни механични приспособления, нали? Често търси покровителство от придворните за своите приумици.

— Значи и той има могъщи покровители? — попитах. — Винаги е полезно да знаеш с кого си имаш работа. Опасно е да откриеш, че онзи, когото си решил да нападнеш, се намира под закрилата на силните на деня.

— Няма такива, доколкото знам. Чух, че има отношение към пресушаването на блата и в такъв случай може да се познава с херцог Бедфорд, но друго не ми е известно. Искаш ли да поразпитам? Никак няма да е трудно, а ще ми е приятно да ти услужа.

— Ще ти бъда дълбоко признателен.

— Е, на мен друго не ми трябва. Ще направя каквото трябва. Искаш ли да се отбиеш довечера при мен? Сутрин съм на разпореждане на лейди Касълмейн, през деня — на милорд, но вечерите са си мои и мога да приемам когото поискам. Такава е уговорката ни и аз наистина трябва да приемам по някого от време на време, за да му я припомням.

— Добре, с голямо удоволствие.

— А сега се надявам, че вече се засити и отдъхна, тъй като трябва да те оставя.

Станах, направих нисък поклон, благодарих й за добрината и дори се осмелих да й целуна ръка. Тя весело се разсмя.

— Хайде, стига — рече. — Очите те издадоха.

— Повярвай ми — казах, — ти си много повече лейди от много дами, които съм срещал.

Тя поруменя и се засмя, за да прикрие удоволствието от комплимента. После грациозно напусна стаята, съпроводена от подарения й малък чернокож слуга, който присъстваше на нашия разговор от начало до край. Нейният лорд сигурно беше сговорчив и великодушен, както тя казваше, но не си струваше да бъде дразнен излишно.

* * *

Вече притъмняваше и захладняваше, затова прекарах няколко часа в кафене недалеч от катедралата „Сейнт Пол“, четох журнали и се вслушвах в разговорите на околните, които наново ме изпълниха с неприязън към града и обитателите му. Толкова дързост и самохвалство, толкова време, изгубено в празни, глупави разговори, чиято единствена цел беше самоизтъкването на човека пред равните му и натрапването му на по-високостоящите чрез преструвки. Слуховете в града са стока, която се продава и купува; ако не е притежавана, стъкмява се, както фалшификаторите изработват уж златни монети от всякакви боклуци. Моето спокойствие поне не бе смущавано, тъй като никой не пожела да общува с мен, на което искрено се зарадвах. Макар други често да посещават такива заведения и да се унижават в така наречената приятна компания, аз ги избягвам заради тяхната плебейска вулгарност.

Времето течеше, макар и бавно, и накрая приближи назначеният час на моето посещение. Малко се притеснявах от тази среща, въпреки че различното ни положение в живота на пръв поглед ми осигуряваше полагаемото ми се превъзходство. Ала Лондон е пагубен за естествената почтителност. Кой си, не е толкова важно, колкото какъв изглеждаш; безродният самозванец може да засенчи джентълмена с благороден произход само защото е по-добре облечен и печели с обноски. Що се отнася до мен, то аз бих възстановил правилата, за които настояваше великата ни кралица. Нито един търговец да не смее да се облича като джентълмен и да е длъжен да си плаща за всяко безсрамно подражание, тъй като това е мошеничество и следва да бъде наказвано като такова, също както е измама една уличница да скрива истинската си природа.

Тъй или иначе, на Кити порокът бе донесъл голяма изгода и макар да ми е тежко да призная, че от лошото може да произлезе добро, тя си бе уредила битуването с много, както ни учат днес да му казваме, gout^[1]. Дължа да кажа, радвам се, че ние, англичаните сме все още толкова здрав народ, та се налага да заимстваме от французите думички за подобни глупости. Мнозина подобни на нея служителки на Венера биха изложили самохвално на показ плодовете на своя занаят, но тя живееше скромно, заобиколена със солидна дъбова мебелировка, а не с позлатени чуждестранни имитации. На стената, за да пазят топлината, бяха провесени семпли тъкани, а не някакви ми ти пъстри гоблени. Единствената отстъпка пред вулгарната суета бе портретът й на стената, нагло окачен до онзи на нейния лорд, сякаш бяха съпрузи. Намерих го за оскърбително, но като забеляза негодуванието ми, тя ми обясни, че е получила портретите като подарък и нямала друг изход, освен да ги изложи на показ.

— Джак — заговори, след като вече си бяхме разменили поздрави и седнали, — трябва да поговоря много сериозно с теб.

— На твоите услуги съм.

— С твое разрешение ще ти поискам голяма любезност в замяна на сведенията, които ще ти съобщя.

— Гогов съм да ти окажа всякаква любезност — отвърнах, леко раздразнен, — не е нужно да бъде изтъргувана срещу нещо.

— Благодаря ти. Искам да получа от теб обещание, че никога и на никого няма да кажеш как сме се запознали.

— Но разбира се — отвърнах с готовност.

— Никога не се е случвало. Може и да си срещнал по път в Кент млада блудница, но не съм била аз. Сега произхождам от почтено, но обедняло семейство в Хертфордшир и съм доведена в Лондон от милорд като далечна родственица на съпругата му. Коя съм и каква съм, на никого не е известно и държа да си остане така.

— Не изглежда да ти е навредило по никой начин.

— Не, но ще ми навреди, ако той оттегли протекциите си.

— Мислиш ли, че би го сторил?

— Естествено. Той не е жесток човек. Ще ми определи издръжка, а и аз вече съм спестила добра сума пари. Когато остарея, ще разполагам със средства да живея. И все пак най-разумно е да се омъжа, само че няма да си намеря добра партия, ако миналото ми стане известно.

— Намислила си да се омъжиш? — намръщих се. — Имаш ли вече кандидат?

— Имам колкото щеш — отвърна тя с приятен смях. — Вярно, нито един не се е осмелил да ми направи предложение, това би било прекалено дръзко. Но като жена със средства, каквато ще бъда, при това осигуряваща връзки с един от най-влиятелните хора в кралството, ще съм ценна награда, стига някой да не ме погуби с безгрижно дрънкане. Не бих казала, все пак, че бракът ме привлича.

— За повечето жени той е красива мечта.

— Да дам изработеното с тежък труд на съпруга си? Да не мога да правя нищо без негово позволение? Да рискувам да бъда лишена от собствените си пари, когато той умре? О, да, бива си я мечтата, няма що.

— Ти ми се подиграваш — заявих мрачно.

— Мъничко може би — засмя се тя. — Но позицията ми пред моя бъдещ съпруг ще е по-силна, ако бъда Катрин Хани, дъщеря на Джон Хани, ескуайър от Хертфордшир, а не бившата блудница Кити.

Вероятно съм й се видял оклюмал, тъй като не ми бе леко да приема това условие. Ами ако научех, че се омъжва за джентълмен, пък било и непознат за мен? Можех ли да стоя настрани и да си мълча, когато човекът излага на риск доброто си име и ще трябва да живее под постоянна заплаха от изобличение?

— Не търся от теб одобрение, нито покровителство. Моля само за мълчанието ти — каза тихо тя.

— Ами какво толкова — отвърнах накрая, — явно живеем във времена, когато уличниците стават знатни дами, а дамите — уличници. Произходът за нищо не се брои, външността е всичко. Няма да твърдя, че не можеш да станеш по-добра съпруга от много дами по рождение. Затова ви давам думата си, госпожице Хани от Хертфордшир.

Предоставих й много с това си обещание и тя го оцени. С мъка на сърце се почувствах длъжен да не го удържа в по-късни времена, когато научих, че се омъжва за Джон Маршал, заможен джентълмен от Хампстед. Много се терзах как да постъпя и с голяма неохота заключих, че дългът ми налага да пиша на човека и да му съобщя каквото знаех за жената, която се канеше да злоупотреби с името му.

За щастие всичко това беше в бъдещето. А тогава тя ми бе дълбоко благодарна, иначе не би ми помогнала.

— Надявам се с малките си открития да ти се отблагодаря за тази втора добрина, която ми оказваш. Много се колебая, но все пак ще ти разкажа какво узнах, а после ще те запозная с господин Джордж Колъп, който се съгласи да се отбие по-късно.

— Кой е той?

— Управителят на имотите на херцог Бедфорд. Изключително влиятелен човек, тъй като ръководи едно от най-големите състояния в страната.

— Остава да се надяваме, че при всичко това е честен и почтен.

— Да. И непоколебимо верен. Много способен също така. Ето защо му плащат сто лири годишно, плюс че са му поети всички разходи.

Това ми направи силно впечатление. Баща ми винаги сам бе управлявал имението си, а и във всеки случай не би могъл да плаща толкова на един служител.

— Ще се намерят мнозина, които биха му платили двойно, защото той направи херцога още по-богат, отколкото беше преди. Казват, че негова светлост и чифт чорапи не си купувал, без да се посъветва с господин Колъп.

— А какво отношение има той към сър Самюъл Морланд?

— Блатата — отвърна тя. — Възложен му е надзор над отводняването на Фенските блата, замислено от херцог Бедфорд. И той знае за това повече от всеки друг, съответно знае много и за сър Самюъл.

— Разбирам. И какво друго узна за мен?

— Не много. След възкачването на Негово Величество на трона този Морланд е получил пенсии и синекурни длъжности, но се хвали с още много такива, които не е получил. Изглежда според него е извършил услуги, за които никоя награда не е достатъчно голяма. Само че моят лорд не ги оценява чак толкова високо.

— Изразявай се по-ясно, Кити — настоях аз. — Нищо чудно това да е дело за съд. Не мога да допусна свидетелства в моя полза да се крият зад мъгляви слова.

— Узнах го от милорд едва днес — поясни тя. — Ти сигурно знаеш, че той е бил един от най-верните поддръжници на краля и заради него е търпял дълги години лишения и изгнание. Не одобрява онези, които са пренасочили своята лоялност в последната минута. По неговите думи му е категорично известно, че Морланд се е срещал с лорд Мордаунт, когато и двамата са били в Савоя. Някак е замесен в ареста на Мордаунт и други заговорници и е бил свидетел на съдебния процес, при който Мордаунт е бил оправдан. Милорд спомена също, че почти всичките си награди и пенсии Морланд е получил благодарение на ходатайството на лорд Мордаунт. Странна любезност към човек, за когото се предполага, че се е опитал да те прати на бесилката. Дори повече, отколкото човек би сторил за дългогодишен приятел. Ето това каза милорд.

Когато тя замълча, аз я погледнах внимателно. И тя ми кимна.

— Сам трябва да си направиш изводите — каза. — Попитах милорд, но той отговори, че обикновено най-очевидното е истина.

— И какво означава това?

— Заяви, че повече помощ не може да окаже. Ако повдигне обвинения срещу Мордаунт, това ще изглежда като пряко нападение срещу Кларендън. Двамата са толкова близки, че нападки срещу единия означават атака и срещу другия. Но ти желае успех и моли да приемеш съвета му. Ако размислиш внимателно, ще откриеш доказателства за онова, което казва. Джак, какво ти е?

Облекчението, което изпитах при тези думи, бе тъй огромно, че бях принуден да се наведа напред в креслото и силно да стисна с ръце тялото си, та да не се пръсне от преголямата ми радост. Най-сетне бях намерил човек, вярващ, че онова, което бях знаел винаги, е истина. Получил бях доказателството, от което се нуждаех. Удивителното бе, че го дължах на такъв източник; че разрешението на всичките ми беди — почти разрешение — ми бе съдено да чуя от устата на блудница. Но се случи именно така, защото ангелите Господни могат да приемат най-различен облик също като слугите на дявола.

Вече знаех кой е скалъпил обвиненията срещу баща ми, знаех кой е истинският предател и ми оставаше да узная само защо така бяха постъпили именно с моя баща, а не с някой друг. Бях близо до възможността да изоблича Търлоу в най-гнусна низост и да оправдая смъртта му от моята ръка. Отпуснах се на коляно, целунах й ръката отново и отново, докато тя не се разсмя и не я дръпна.

— Хайде де! — възкликна. — С какво заслужих такова обожание?

— Ти сложи край на дългогодишни мъки и премахна петното от доброто име на семейството ми. А ако ми се усмихне щастието, благодарение на теб ще си получа обратно своите имоти и надежди за славно бъдеще. Ако някой заслужава обожание, то това си ти.

— Благодаря, любезни рицарю — каза тя. — Макар и да не виждам къде е моята заслуга. Само ти повторих думите на милорд.

— В такъв случай му поднасям благодарности чрез теб. Той без съмнение е най-добрият господар, който може да си пожелае всеки човек… или жена. Може да е дръзко от моя страна, но ако се представи случай, когато това може да бъде сторено без неудобство, бъди добра да му предадеш моята благодарност и готовността ми да му служа безусловно. Стига да му потрябвам, готов съм да сторя всичко за него.

— Непременно. А ти колко дълго ще останеш в Лондон?

— Утре трябва да замина.

— Жалко. Искаше ми се да те представя на него. Другия път пиши предварително и ще се погрижа той да покаже пред всички, че гледа на теб като на приятел.

— Е, това вече би било прекалено — отвърнах. — Но ще съм ти благодарен, ако стане ясно, че се ползвам от неговото покровителство.

— Така и ще бъде. А ето го и господин Джордж Колъп — добави, когато по стълбите се чуха тежки стъпки.

Долният му произход си пролича още при влизането му в стаята, когато ниско се поклони на тази, която приемаше за знатна дама. Движенията му бяха тромави, речта груба, такъв бе и дорсетският му изговор. Беше син на фермер арендатор и бе събудил вниманието на негова светлост със своите умения. Впрочем, в това нямаше нищо лошо, ала необходимостта да слушам селското му бучене беше висока цена за услугите му. Очевидно финансовите му способности бяха наистина силно развити, защото с нищо друго не можеше да се похвали.

Дългите години достъп до благородно общество ни най-малко не бяха изфинили обноските му, нито бяха придали изтънченост на говора му, той принадлежеше към онези екземпляри от простолюдието, които се гордеят със своята недодяланост. Едно е да презираш изнежеността в столицата и двора, но съвсем друго преднамерено да отхвърляш елементарната благовъзпитаност. Това как Колъп се тръшна в креслото с такава сила, че краката му се огънаха, а после извади носна кърпа да си обърше челото — беше набит и тежък мъж с морав нос на аленото лице — не оставяше съмнения, че не брои за нищо изисканите маниери.

— Този джентълмен е господин… ъъ… Гроув — подхвана Кити с усмивка в посока към мен. — Много е увлечен от плановете за пресушаване на блатата. Ето защо ви помолих да се срещнете с него, та нали никой не знае по този въпрос повече от вас, който наблюдавате земите на негова светлост.

— Така си е — рече той и приел, че това е напълно достатъчно, не добави нищо повече.

— Баща му има заблатена низина и той би искал да узнае могат ли да помогнат в случая машините на сър Самюъл Морланд. Много е слушал за тях, но не знае как да отличи хвалбите от истината.

— Е, ами… — изръмжа той и отново млъкна, потънал в размишления на тази важна тема.

— Баща ми — намесих се, за да избавя Кити от участие в този тежък разговор, — се опасява, че машините ще изискват големи разходи и тези пари може да се окажат хвърлени на вятъра. Много би желал да си изясни реалното положение на нещата, но установих, че сър Самюъл не е склонен към открити отговори.

Колъп прихна кратко.

— Което си е така, така си е — заяви той. — А аз не мога да ви помогна. Ние не ползваме неговите машини.

— Но доколкото разбрах, всички планове се крепят на него.

— Той е от онези, дето си придават важност без всякакво основание. Истината е, че е вложил само пари. Сър Самюъл притежава около триста акра в Харланд Уит, които след отводняването ще струват десет пъти по-скъпо, отколкото сега. Разбира се, и сравнение не може да става с имотите, които владее негова светлост. А те са деветдесет хиляди акра.

За голямо удоволствие на Колъп аз ахнах от изумление.

— Да, голямо начинание е. Общо територията е с площ триста и шейсет хиляди акра. Пустош, която, с помощта на човешкия ум и Божията милост, ще започне да дава богата реколта и всъщност вече дава.

— Нима земята е съвсем безплодна? Ами тамошните жители? Както съм чувал, не са малко.

Той вдигна рамене.

— Изкарват си прехрана някак. Но когато се наложи, изселват ги.

— Сигурно излиза много скъпо.

— Не е лъжа. Много хора са вложили пари, но пък изгодата е толкова сигурна, че няма от какво особено да се опасяват. Само дето на места селяни или земевладелци бавят работата.

— Ами тогава не е докрай сигурно начинание.

— Всички трудности може да бъдат преодолени. Ако селяните възразяват, изселват ги, ако пък земевладелците отказват да дадат съгласие, намират се начини то да бъде получено. Някои са съвсем законни, а други — тук очите му весело проблеснаха — не чак толкова.

— Нима някой от земевладелците се противи?

— И още как! По всякакви причини, произтичащи от злоба или невежество, хората вече трийсет години ни поставят пръти в колелата. Но сега, когато се уреди проблемът с Престкот, повечето пречки са отстранени.

При тези думи сърцето ми започна да бие по-бързо и аз с мъка сподавих смаяно възклицание. За щастие Колъп не се отличаваше с наблюдателност, а и Кити, забелязала колко съм потресен, цели десет минути отвлича вниманието му с глупави придворни клюки.

— Но аз ви прекъснах, господине — весело заяви тя след малко. — Разказвахте ни за вашите битки там. А кой е този човек, когото споменахте? Престуик ли казахте?

— Престкот — поправи я Колъп. — Сър Джеймс Престкот. Години наред ни беше трън в петата.

— Нима не е искал да забогатее? Странно, че в подобни случаи се налага някой да бъде уговарян.

— То се знае, че искаше да забогатее — усмихна се Колъп. — Бедата беше в неговата завист.

Кити го погледна въпросително, а Колъп бе тъй доволен да удовлетвори любопитството й, че изобщо не заподозря как изобличава собствената си низост и тази на други с всяка своя гнусна дума.

— От разделението на земята той не получи особена изгода и се опасяваше от появата на по-значителни от него хора в край, където родът му бе господствал не един век. Затова подстрекаваше местните жители да съсипват онова, което строяхме. Изграждаме дига, а паплачта излиза нощем и пробива дупки в нея. Поведохме дела срещу тях, но той в ролята си на магистрат ги обяви всичките за невинни. И това продължи с години. После дойдоха смутните времена и въпросният сър Джеймс отиде в изгнание. Ала с войната парите се свършиха; във всеки случай част от земята му беше точно на пътя на канала, който трябваше да прокопаем, а той категорично отказваше да я продаде. Без неговата земя една цяла река трябваше да се отклони или петнайсет хиляди акра да бъдат изоставени.

— Значи разумно е било да му предложите още по-голяма сума.

— Той не би приел. — Калъп се усмихна и размаха укорно пръст към Кити. — И тук се намеси Божията милост, както става често, когато сме изпаднали в отчаяние. Сър Джон Ръсел, братовчед на господаря ми, го узна от самия сър Самюъл Морланд и достави всички сведения, които ни бяха нужни, та Престкот да бъде принуден отново да бяга от страната. Управляващият имението му нямаше изход освен да продаде имотите, за да не бъдат отнети заради дългове, и ние прокопахме своя канал тъкмо там, където ни бе нужно.

Не можех повече да гледам грубата му самодоволна физиономия и сериозно се опасявах, че ще го пронижа с кинжала си, ако чуех още една дума от него. Пред очите ми се спусна червена мъгла, главата ми се завъртя и аз със сетни сили се изправих и отидох до прозореца. Не можех да мисля от болката, раздираща черепа ми, чувствах как по челото ми се стича пот и капе върху дрехите ми, а гърлото ми се беше стегнало и едва дишах. Необходимостта да изслушам как тоя мърляв и безроден човек е скроил падението на баща ми в името на печалби, ме възмути до дъното на душата. Не можех дори да се зарадвам, задето се бях приближил на крачка от целта си, дотолкова ме преизпълниха с мъка подлостта и користолюбието на тези хора. Сега поне ми стана ясно защо в Тънбридж Уелс сър Джон Ръсел отказа дори да ме погледне. Не би могъл да понесе такъв срам и да продължи да живее.

— Зле ли ви е, господине? — чух разтревожения глас на Кити.

Тя навярно бе забелязала как е пребледняло лицето ми, докато стоях до прозореца и се мъчех да се овладея. Стори ми се, че зададе въпроса си някъде отдалеко, и й се наложи да го повтори няколко пъти, преди да отговоря.

— Да, благодаря ви. Често страдам от мигрена. Мисля, че причината е градският въздух и твърде отоплените ви апартаменти, с които не съм свикнал.

На Колъп поне му стигна умът веднага да се извини и да си тръгне. Чух с каква церемониална учтивост Кити му благодари за любезността и повика лакея да го изпрати до вратата. Струва ми се, че мина доста дълго време — макар че с еднаква сила можеше да са и минути, и часове, — преди да събера достатъчно сили да се отдръпна от прозореца. Тя вече беше приготвила студен компрес, който постави на челото ми, а за подкрепление ми даде да изпия чаша охладено вино. Истината е, че бе по природа добра жена, една от най-добрите, които съм срещал.

— Дължа ти извинение — казах й. — Боя се, че те поставих в много неловко положение.

— Нищо подобно — отвърна тя. — Полежи тук, докато силите ти се върнат. Не схванах докрай важността на неговия разказ, но разбрах колко силно те потресе.

— Да, така е — потвърдих. — Всичко се оказа къде по-лошо, отколкото си представях. Макар че би трябвало да се досетя как в дъното на всичко лежи тъкмо такава подлост. Но разследването ми трая толкова дълго, че бях сварен неподготвен. Явно не понасям добре моментите на криза.

— Искаш ли да ми разкажеш? — предложи тя, докато сменяше компреса на челото ми.

Седеше съвсем близо до мен и парфюмът й вече не ме отблъскваше, тъкмо обратното. Топлината на гърдите й, опрени до рамото ми, също събуди дълбоко заровени у мен чувства. Хванах ръката й, която тя бе положила на челото ми и я придърпах по-близо към себе си, но преди да съм успял да изразя желанията си, тя се изправи и се върна на креслото си, като ме дари с печална усмивка, в която забелязах съжаление.

— Ти претърпя силен шок — каза. — По-добре към него да не бъде добавяна и грешка. Стигат ти влиятелните врагове, не си струва да ги увеличаваш с нови.

То се знае, тя беше права, макар да бих могъл да отговоря, че при такова количество още един ще е без значение. Ала тя беше против. Това не би ми попречило с онази Кити, която познавах преди, само че времената бяха въздействали и на мен като на всички останали. Нямаше как да не се отнасям с нея като с дама и затова се въздържах, при все че настойчивостта щеше да ми донесе желаното успокоение.

— Е, ще обясниш ли защо пребледня така?

— Не — отсякох, — това е прекалено важно. Не че не ми се иска да ти се доверя, но се опасявам някой да не узнае за успеха на разследването ми. Не искам те да бъдат предупредени. Но, моля те, предай на своя лорд моите благодарности и му кажи, че възнамерявам незабавно да действам в съгласие с думите му.

Тя обеща и с достойнство обузда любопитството си. Колкото до мен, работата ми тук бе приключена и се приготвих да си вървя. Отново и отново й благодарих за добрината и помощта и й пожелах всякакви успехи. Тя леко ме целуна по бузата на сбогуване — за пръв път получих подобна ласка от жена, тъй като от майка си не бях познал такова нещо.