Том Роб Смит
Секретният доклад (7)

Колима
Петдесет километра северно от Магадан
Седем километра южно от лагер №57

9 април

Те стояха, притиснати един до друг, гледаха напред над раменете на съседите си и се поклащаха в такт на движението на камиона. Нямаше надзирател и никой не им пречеше да седнат, но липсваха пейки, а подът беше толкова студен, че те заедно решиха да останат прави, пристъпвайки от крак на крак, за да се топлят като стадо животни. Лев беше си избрал място до брезентовото платнище, което се беше откачило и плющеше на вятъра, а температурата бе спаднала под нулата, но затворниците поне имаха възможност да разгледат пейзажа. Колоната се катереше по колимския планински път, който кротко се виеше по околностите, сякаш да подчертае суровия пейзаж на този край. Конвоят се състоеше само от три камиона. Дори не го съпровождаше никаква кола с охранители, ако някой затворник скочи и се опита да избяга. Тук нямаше къде да се бяга.

Изведнъж пътят стана много стръмен и задната част на камиона се наклони толкова рязко към долината, че Лев беше принуден да се хване за стоманената рамка, и върху него се струпаха и го притиснаха останалите. Камионът не можеше да преодолее изкачването, спря, пъхтейки, готов да се върне обратно в долината. Изскърца ръчната спирачка. Моторът загасна. Надзирателите отвориха задния капак и затворниците се изсипаха на пътя.

— Ходом марш!

Първите два камиона успяха да се изкатерят по хребета и изчезнаха от погледите им. Третият камион — останал без товар — запали и също превали хребета. Изостанали, затворниците се влачеха и пъшкаха като старци, следвани от надзирателите със заредени оръжия. На фона на суровата природа напереността на пазачите изглеждаше нелепа и абсурдна. Лев ги гледаше с очите на затворник и остана поразен, че те се имат за различни от другите — пастири, подкарали стадо добитък. Би искал да им извика, за да види изненадата им:

— Аз съм един от вас.

Тази мисъл му се видя странна. Дали беше един от тях? Облечен във власт, защитен с държавен авторитет, по-рано той наистина беше един от тях.

На плоския връх на хълма пътят стана по-равен. Лев се спря да си поеме дъх и огледа картината пред себе си. Очите му сълзяха от поривистия леден вятър, а пред него се разстилаше някакъв лунен пейзаж — огромно плато, на което би се поместил цял град, изравнено от снега и вечния лед, тук-там осеяно с кратери. Пътят го пресичаше по диагонал и водеше към една планина, по-висока от тези, които бяха преодолели, издигаща се над платото като гърбица на гигантска камила. Някъде в подножието й се намираше лагер №57.

Докато затворниците се качваха обратно в каросерията, Лев огледа другите два камиона. Беше се убедил, че Тимур не е в конвоя. Ако приятелят му беше в единия от камионите, със сигурност би го забелязал и биха установили контакт, макар и само с погледи. Лев го видя за последен път вчера на палубата на „Стария болшевик“, преди да го откарат в транзитния лагер в Магадан за обезпаразитяване и медицински преглед, след което докторът го призна за здрав и напълно годен за ТФР — тежка физическа работа без всякакви ограничения. След тези процедури го вкараха в една голяма палатка, предназначена за новопристигналите. Миризмата на брезента му напомни импровизираните санитарни батальони по време на Великата отечествена война, наблъскани със стотици легла за ранените. Бяха се разбрали да се търсят тази нощ, но Тимур не се появи. Лев се успокояваше с различни предположения за закъснението, но беше сигурен, че ще се срещнат сутринта. Беше рисковано да разпитва за Тимур — можеше да се издаде или да го вземат за доносник. Не можа да заспи и стана рано, очаквайки да види приятеля си. Когато ги качваха в камионите, Лев изостана с последните. Все по-трудно му беше да намери обяснение за отсъствието на Тимур.

На Лев му предстоеше да се срещне с Лазар за пръв път от седем години. Тази първа среща, моментът, в който погледите им ще се кръстосат, вероятно беше най-опасното нещо в целия план. Едва ли омразата на Лазар се е смекчила с времето. Ако не се опита да убие Лев веднага, то сигурно ще съобщи, че той е чекист, следовател и е отговорен за арестуването на стотици невинни мъже и жени. Колко дълго би оцелял, заобиколен от тези, които е измъчвал и разпитвал? Затова присъствието на Тимур беше крайно необходимо. Бяха предвидили каква ще е срещата. Дори го бяха обмислили в плановете си. Като надзирател Тимур имаше право да се намесва във всяка кавга. Според правилника Лев и Лазар трябваше незабавно да бъдат затворени в изолатора, килия за индивидуално наказание. Когато попаднат в съседни килии, Лев би могъл да обясни на Лазар, че жена му е жива, че той е дошъл да го освободи и това е единственият шанс да излезе от лагера. Или ще приеме помощта на Лев, или ще загине като роб.

Поглаждайки с премръзнали пръсти току-що обръснатата си глава, Лев отчаяно се опитваше да реши възникналия проблем. Имаше един-единствен изход — да отложи срещата с Лазар, докато Тимур не се появи. Но разбираше, че няма да е лесно да се скрие. Лагер №57 след смъртта на Сталин съществено намали размерите си и броя на затворниците. Преди се състоеше от многобройни лагерни пунктове, пръснати по хълмистата местност, някои разположени в толкова неблагоприятни места и с толкова бедна руда, че очевидно имаха за цел единствено смъртта на затворниците. Но сега всички тези малки подразделения бяха закрити и затворническата империя се беше свила до размерите на основната база, лагер №57, в подножието на планината, където златната мина все още даваше някакъв приличен добив. Когато се запозна с чертежите на лагера, Лев разбра, че планът му е твърде елементарен. Тъй наречената зона — контролираният район — имаше формата на правоъгълник, макар че теренът предполагаше заоблено разположение. В лагера границите се определяха от телена мрежа, опъната между шестметрови колони, забити в земята на два метра дълбочина — това бе тъй нареченият външен периметър. Вътре в него се намираха няколко жилищни бараки и общата столова, отделени от административния център с допълнителна правоъгълна ограда — зона вътре в зоната. Охраната се осигуряваше от шест малки кули за пазачите и две по-високи с дървени будки, разположени от двете страни на входа, снабдени с тежки картечници. На всеки ъгъл на зоната имаше допълнителни кули, от които дежурните наблюдаваха терена през оптически прицел. Ако пазачите заспят или се напият, свободата беше на разстояние една планина и километри в безкрайното равно плато.

След пристигането си Лев щеше да бъде отведен във вътрешната зона за затворниците. Тъй като в нея имаше общо три бараки, можеше да остане скрит поне двайсет и четири часа, което би трябвало да даде на Тимур достатъчно време да ги настигне.

Камионът забави ход. Като се страхуваше да не предизвика вниманието на някой престараващ се снайперист на кулата, Лев насочи погледа си към планината. Склоновете й бяха опасно стръмни и на нейния фон мината, която представляваше няколко изкопа, където ръчно се промиваше рудата, изглеждаше мизерно.

В двете вахтени кули се движеха сенки — часовите наблюдаваха новопристигналите. Кулите бяха високи по петнайсет метра и до горната площадка се стигаше по паянтови стълби, които можеха да бъдат изтеглени нагоре по всяко време. Отвориха на ръка портала между кулите. Пазачите избутаха дървените рамки, които набраздиха снега. Камионите влязоха в зоната. От задната част на каросерията Лев наблюдаваше как порталът бавно се затвори след тях.

 

 

Същия ден

Когато Лев и другите затворници скочиха от камиона, пазачите ги строиха в една редица. Застанали рамо до рамо, треперещи, те чакаха за проверка. Тъй като нямаше шапка и шал, Лев беше омотал гърлото си със стари парцали. Въпреки всички усилия зъбите му тракаха. Очите му предпазливо зашариха по зоната. Грубо скованите дървени бараки бяха монтирани на къси подпори поради замръзването. До хоризонта се простираше бяло небе, препречено с телени мрежи. Постройките бяха толкова примитивни, сякаш могъща някога цивилизация е деградирала и небостъргачите са били заменени с дървени колиби. Значи ето къде са умирали мъжете и жените, които той е арестувал и чиито имена отдавна е забравил. Те са стояли тук и са гледали същата картина. Но той не знаеше как са се чувствали. Едва ли са имали никакви планове за бягство. Те изобщо не са имали планове.

Затворниците чакаха в мрачно мълчание да се появи началникът на лагер №57 Жорес Синявски, чиято страховита слава беше известна далеч извън границите на ГУЛАГ и когото оцелелите проклинаха из цялата страна. Петдесет и пет годишният Синявски беше ветеран на Главното управление на лагерите — ГУЛАГ — и беше посветил целия си съзнателен живот на принудителното, смъртоносно робство. Беше надзиравал строителни проекти, изпълнявани от затворници, в това число Ферганския канал и изоставената железопътна линия от устието на река Об, чиито релси никога не достигнаха крайната си цел — река Енисей. Бяха спрели на няколко стотици километра и сега ръждясваха в земята като някакво праисторическо стоманено чудовище. Провалът на този проект, който е струвал хиляди човешки живота и милиарди рубли, изобщо не навреди на кариерата му. Докато други ръководители се сещаха от време на време, че затворниците също трябва да ядат и да спят, той винаги, без значение каква е цената, изпълняваше плановете си. Караше ги да работят в лют студ и в страшна лятна жега. Не строеше железница, а собствената си репутация, изградена върху костите на други хора. Нямаше значение, че траверсите не са укрепени и се пукат от юлската горещина и от януарския мраз. Нямаше значение, че работниците припадат. На книга планът беше изпълнен. На книга на него можеше да се разчита.

Когато прелистваше досието на Синявски, Лев разбра, че за него това е повече от работа. Той не се бореше за привилегии, нито бе мотивиран от парите. Предлагали са му удобни административни постове — да управлява лагери, разположени близо до градовете — но той е отказвал. Негово желание е било да управлява в най-свирепи условия. Беше кандидатствал доброволно за Колима. Беше видял с очите си каква унила пустош е това място и реши, че е тъкмо за него.

Лев чу скърцане на дървената стълба и вдигна глава. От вратата на командирската барака на горната площадка на стълбата пристъпи Синявски, загърнат в еленови кожи, които го правеха почти двоен. Юнашки наметнатият кожух изглеждаше така, сякаш той лично е убил животните в героична схватка. Театралната му поза вероятно би била смешна за друг човек и в друга обстановка. Но тук изглеждаше естествено. Тук той беше императорът.

За разлика от останалите затворници, чийто инстинкт и самосъхранение беше изострен след месеци, прекарани в арестантските вагони и транзитните лагери, Лев зяпаше началника на лагера с нескриван интерес. Със закъснение си спомни, че вече не е офицер от милицията, обърна се и заби поглед в краката си. Затворник можеше да получи куршум просто защото е погледнал надзирателя в очите. И макар че на теория правилата се бяха променили, дали така е на практика, никой не би могъл да каже.

Синявски извика:

— Ей, ти!

Лев продължаваше да гледа в краката си, но по скърцането на стълбата разбра, че началникът слиза надолу, докато накрая стъпките му проскърцаха по снега и леда. В полезрението на Лев се показаха неговите елегантно избродирани валенки. Лев продължаваше да стои със сведен поглед като смъмрено куче. Нечия ръка в ръкавица го хвана за брадичката и го принуди да вдигне глава. Лицето на началника бе прорязано от дълбоки бръчки, а кожата му имаше вид на сушено месо. Бялото на очите му беше болезнено жълто. Лев бе допуснал непростима грешка — беше изпъкнал в тълпата и бе привлякъл вниманието. А обща практика беше да се избере един затворник, за да се покаже на всички какво ги очаква.

— Защо гледаш настрани?

Мълчание. Лев усещаше облекчението на останалите затворници. Бяха избрали него, а не тях. Гласът на Синявски бе странно мек.

— Отговаряй!

Лев промърмори:

— Не исках да ви обидя.

Синявски пусна брадичката му, отстъпи назад и бръкна в джоба си.

Като очакваше да види дулото на пистолет, Лев се стъписа и не можа веднага да съобрази какво става. Ръката на Синявски се протегна с обърната към небето длан. Там имаше дребни лилави цветчета, не по-големи от копчета за риза. Лев за миг си помисли, че куршумът вече е минал през мозъка му и това е предсмъртно бълнуване, в което се смесват минало и настояще. Но времето минаваше, а деликатните цветчета трептяха на вятъра. Всичко беше реалност.

— Вземи едно!

Отрова ли имаше в тях? Щеше ли да се гърчи от болки пред очите на останалите? Лев не помръдна, с ръце по шевовете.

— Вземи едно.

Покорен и безсилен, Лев протегна ръка, пръстите му трепереха, спъваха се по дланта на Синявски като краката на пиян човек и без малко не събориха цветчетата, докато накрая той успя да хване едно. То беше изсъхнало и листенцата му се трошаха.

— Помириши го!

Лев отново не помръдна, защото не разбра заповедта. Началникът повтори:

— Помириши го!

Лев поднесе малкото цветче към носа си и го помириса. Не усети нищо. Синявски се ухили.

— Чудесно, нали?

Лев отново се замисли дали това не е някакъв капан.

— Да.

— Харесва ли ти?

— Да.

Той потупа Лев по рамото.

— Ти ще отглеждаш цветя. Тази земя само изглежда безплодна, но има големи възможности. Горният пласт се разтопява само за около двайсет седмици в годината. През това време разрешавам на всички затворници да обработват земята. Можете да отглеждате каквото си искате. Повечето предпочитат зеленчуци. Но цветята, които също растат тук, са прекрасни по свой скромен начин. Скромните цветя често са най-привлекателни, съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Искаш ли да отглеждаш цветя? Не искам да те принуждавам. Можеш да вършиш и нещо друго.

— Цветята… са… красиви.

— Да, така е. Красиви са. А по-скромните са най-красиви.

Началникът се наведе към Лев и прошепна:

— Ще ти запазя хубав парцел. Това ще е нашата тайна…

И стисна приятелски ръката на Лев.

Синявски мина отстрани и се обърна към редицата затворници, протегнал ръка, пълна с лилави цветчета.

— Взимайте по едно!

Те се колебаеха и той повтори заповедта:

— Взимайте! Взимайте! Взимайте!

Ядосан от бавната им реакция, той хвърли цветята във въздуха и лилавите цветчета накацаха върху бръснатите глави. Бръкна в джоба си, извади още една шепа и отново, и отново ги разхвърля над тях, обсипвайки ги с цветя. Някои от затворниците се осмелиха да погледнат нагоре и цветните листенца застинаха по миглите им. Други продължаваха да гледат в краката си, убедени, че това е някакъв номер, по-подъл от всичко, което бяха преживяли досега.

Лев все още стискаше миниатюрното трептящо цветенце и не можеше да разбере какво става тук, не виждаше никакъв смисъл във всичко това — дали не беше чел чуждо досие? Този човек с джобове, пълни с цветя, не е същият, който е принуждавал затворниците да работят редом с разлагащите се трупове на другарите им, не е същият, който е ръководил строежа на Ферганския канал и на Обската железопътна линия. След като запасите му от цветя свършиха, Синявски продължи встъпителната си реч:

— Тези цветя са израснали на най-жестоката и безплодна земя в света. Красота от грозотата, в това вярваме ние тук. Вие няма да страдате тук. Вие сте тук, за да работите, както работя аз. Така че ние с вас не сме толкова различни. Вярно, че ще вършим различна работа. Вашата сигурно ще бъде по-тежка. Но ще работим заедно за благото на нашата родина. Ще станем по-добри. Ще станем добри хора на това място, където никой не очаква да намери доброта.

Думите му звучаха искрено и той ги произнасяше с неподправено вълнение. Дали началникът на лагера изпитваше чувство на вина или угризения на съвестта, или страх, че ще го съди новият режим, но беше очевидно, че той просто е полудял.

Синявски даде знак на пазачите и един от тях хукна към столовата, за да се върне след няколко секунди, придружен от няколко затворници, всеки от които носеше поднос с бутилки и малки тенекиени канчета. Напълниха ги с някаква тъмна течност и ги раздадоха на затворниците. Синявски обясняваше:

— Това е екстракт от борови иглички в розова вода. Той е богат на витамини и ще помогне за доброто ви здраве. Здравият човек е добър работник. Тук ще водите по-продуктивен живот, отколкото извън лагера. Моята задача е да ви помогна да станете полезни членове на обществото. Ако постигна това, аз също ще стана по-полезен. От вашето благополучие зависи и моето. Вие ставате по-добри, аз също.

Лев не помръдваше, нито промени положението си. Продължаваше да стои с протегната ръка. Вятърът подхвана цветчетата и ги отвя на земята. Той се наведе, за да ги вдигне. Когато се изправи, пред него стоеше затворникът с напитката от борови иглички. Лев пое малкото канче и пръстите му леко докоснаха ръката на затворника. Преди миг те бяха напълно чужди, след което в очите им просветна разпознаването.

 

 

Същия ден

Очите на Лазар изглеждаха огромни като тъмни луни, зад които блестеше червено слънце. Беше много отслабнал, беше се превърнал в сянка на предишния — чертите на изпитото лице бяха станали по-резки, кожата опъната на скулите, с изключение на лявата страна на лицето, където челюстта беше хлътнала, сякаш направена от восък, разтопен на огън. Лев си помисли най-напред, че може би е претърпял инсулт, но после си спомни нощта на ареста. Неволно сви юмрук — същия, с който бе налагал Лазар по лицето, докато не раздроби челюстта му. Седем години, разбира се, беше достатъчно дълго време, за да заздравее всяка рана, но Лазар със сигурност не е бил лекуван на Лубянка. Възможно е дори следователите да са се възползвали от нараняването му и да са натискали челюстта, когато отговорите му не са ги задоволявали. И в лагерите е бил лекуван небрежно, но едва ли с козметична хирургия — самата мисъл за такова нещо би била нелепа. Обаче оня импулсивен, безсмислен акт на насилие, за който Лев беше забравил, щом кокалчетата на юмрука му бяха престанали да го болят, се бе запечатал на лицето на свещеника.

Лазар не издаде с нищо, че го е познал, само замря за миг с подноса в ръка, когато погледите им се срещнаха. Изражението му си остана непроницаемо, а лявата страна на лицето му бе сгърчена в постоянна гримаса. Без да продума, той продължи да налива по малко в канчетата на следващите от веригата и повече не се обърна, все едно че нищо не беше се случило и те бяха отново напълно непознати.

Лев стисна в ръката си малкото метално канче и остана неподвижен. Лепкавият сироп се поклащаше в такт с треперещите му пръсти. За миг бе загубил способността да мисли и да решава. Началникът на лагера му подвикна шеговито:

— Ей ти, приятел. Любителят на цветята. Пий! Ще заякнеш.

Лев поднесе канчето до устните и изля в гърлото си гъстата тъмна течност. Беше много горчива и облепи гърлото му като смола, което едва не го накара да повърне. Затвори очи и преглътна.

Когато отново отвори очи, видя, че Лазар е изпълнил задачата си и се връща без да бърза към бараката. Не го погледа дори когато мина покрай него и не прояви никакви признаци на вълнение или раздразнение. Синявски продължи да говори още малко, но Лев не го слушаше. В свития си юмрук беше стрил цветчето на прах. Затворникът, който стоеше до него, прошепна:

— Внимавай! Тръгваме.

Началникът на лагера бе свършил речта си. Представлението беше приключило и подкараха затворниците от административната зона към жилищната. Лев вървеше сред последните в колоната. Слънцето залязваше и хоризонтът притъмня. По кулите запалиха лампите, но нямаше прожектор, който да шари по земята, и освен слабата светлина, идваща от прозорците, зоната беше почти напълно тъмна.

Преминаха през втората телена ограда. Надзирателите останаха на границата между двете зони с насочени автомати и ги подгониха към бараките. Никой от тях не смееше да влиза нощем във вътрешната зона. Това беше твърде опасно, защото който и да е затворник би могъл лесно да му разбие черепа и да изчезне в мрака. Охранителите се грижеха само да опазват периметъра и да не пускат затворниците навън, а вътре ги оставяха да се оправят сами.

Лев влезе последен в бараката — бараката на Лазар. Ще се наложи да се срещне със свещеника сам, без помощта на Тимур. Ще се опита да апелира към разума му, ще му говори. Той все пак беше свещеник и може да изслуша изповедта му. Лев искаше да каже много неща. Беше се променил през последните три години. Като осъден на смърт, той изкачи стълбите с натежали крака. Бутна вратата и пое дълбоко въздух. Вътре го очакваше вонята на претъпканата барака и безброй лица, изпълнени с омраза.

 

 

Същия ден

Лев загуби съзнание. Когато дойде на себе си, разбра, че лежи на пода. Някой го повлече за краката и над него надвисна тълпа разярени затворници, които го ритаха. Пръстите му напипаха кръв на остриганата глава. Не можеше да стане и да се защити, безпомощен пред тази свирепост, той нямаше да оцелее дълго. Плюнка го уцели по окото. Един крак го ритна по главата, челюстта му се блъсна в пода с такава сила, че зъбите му изтракаха. И изведнъж ритниците, плюнките и виковете спряха. Тълпата се отдръпна и го остави да кашля и плюе като удавник, изхвърлен на брега от бурята. Неистовият гняв се смени с тежко мълчание — явно някой беше се намесил.

Лев остана на място, страхувайки се, че тези безценни секунди на покой ще свършат, щом се осмели да вдигне глава. Но в това време чу нечий глас:

— Ставай!

Това не беше Лазар, а някой по-млад от него. Лев се изправи от свитото си положение и погледна към фигурите, надвесени над него. Бяха двама — Лазар и още един мъж, около трийсетгодишен, с рижа коса и брада.

Избърса плюнките от лицето си, кръвта от устата и носа си и седна на пода. Наблюдаваха го най-малко двеста затворници, покачени по наровете като публика на театрално представление. Новопристигналите се бяха приютили в ъгъла, доволни, че не са в центъра на вниманието.

Лев се изправи на крака, залитайки като сакат. Лазар пристъпи напред и го огледа отвсякъде, преди да се изправи пред него очи в очи. Лицето му се изкриви от едва сдържаните емоции. Бавно отвори уста и присви очи, явно от болка. Звуците, които издаваше, бяха по-тихи от шепот, сякаш някакво незабележимо издишване.

— Мак… сим.

Всички думи, които Лев бе подготвил предварително, историята на промяната му, как е прогледнал и се е преобразил, се стопиха като сняг върху горещи въглени. Винаги се бе успокоявал с мисълта, че е по-добър от повечето агенти, с които бе работил, хора, които имаха златни зъби, избити от устите на разпитваните. Той не беше най-лошият от тях, тъкмо напротив. Намираше се някъде по средата или малко по-ниско и се криеше в сянката на чудовищата, които стояха над него и отговаряха за убийствата. Беше вършил зло, но не преднамерено — в най-добрия случай беше обикновен злодей. Разплака се, като чу измисленото си име. Опита се да се стегне, но не успя. Лазар протегна ръка и изтри сълзата от лицето на Лев, а тя се задържа на върха на пръста му. Разгледа я и я върна на предишното място, като натисна с пръст, с всичка сила, бузата на Лев и размаза сълзата презрително, сякаш искаше да каже:

— Задръж си сълзите. Те не означават нищо.

Взе ръката на Лев, чиято длан не беше заздравяла след приключенията в канализацията, и я притисна към лявата страна на лицето си. Бузата му беше неравна, сякаш пълна с камъчета. Отново отвори уста, примижавайки от болка. Противно на законите на физиката, миризмата се разпространи по-бързо от светлината, когато го блъсна вонята на гнили и болни зъби. Много от тях липсваха и венците бяха деформирани от почернели стърчащи корени. Ето ги истинските преобразяване и промяна на един блестящ оратор с трийсетгодишна практика на произнасяне на речи и проповеди, превърнат в ням инвалид.

Лазар затвори уста и отстъпи назад. Рижият доближи лицето си до Лазар, който се наведе, и устните му почти докоснаха неговото ухо. Когато заговори, устните му едва помръдваха, а рижият произнасяше думите.

— Аз те имах за свой син, отворих дома си за теб. Вярвах ти и те обичах.

Мъжът говореше от първо лице, сякаш той беше Лазар.

Лев отвърна:

— Лазаре, не мога да се защитя. Но все пак те моля да ме изслушаш. Жена ти е жива. Тя ме изпрати тук, за да те освободя.

Лев и Тимур бяха обсъждали възможността Лазар да бъде предупреден за плановете на Фраершата с някакво кодирано съобщение. Но изненадата на Лазар беше искрена. Той не знаеше нищо за жена си и за промените около нея. Махна раздразнено с ръка на рижия, който скочи и събори Лев на колене.

— Лъжеш!

Лев се обърна към Лазар:

— Жена ти е жива и заради нея аз съм тук. Говоря истината.

Рижият погледна през рамо, очаквайки указания от Лазар, но той поклати глава. Разбрал какво иска да каже свещеникът, рижият преведе:

— Какво знаеш ти за истината? Ти си чекист. Не може да ти се вярва.

— Освободили са Анисия от ГУЛАГ преди три години. Тя се е променила и се е присъединила към една банда.

Няколко от бандитите, наблюдаващи разговора, се изсмяха на възможността бившата жена на свещеник дисидент да стане една от тях, която им се стори крайно нелепа. Въпреки това Лев продължи:

— Не само че участва в банда, но е и нейният главатар. И вече не се казва Анисия. Прякорът й е Фраерша.

Недоверчивият смях се смени с кикот. Мъжете се разкрещяха и се втурнаха напред, обидени от самата мисъл, че някаква жена може да ги ръководи. Лев повиши глас:

— Тя е начело на една банда и се е заклела да отмъсти. Вече не е онази жена, която ти помниш. Тя отвлече дъщеря ми и ако не успея да те освободя, ще я убие. Ти нямаш шанс да бъдеш освободен по законен начин. Така и ще си умреш тук, ако не приемеш помощта ми. Животът на всички ни зависи от твоето бягство.

Разярена от разказа му, тълпата се скупчи около него, готова да го стъпче. Но Лазар вдигна ръце и ги накара да отстъпят. Той явно се ползваше с голям авторитет, защото те се подчиниха безпрекословно и се върнаха по наровете си. Лазар повика с жест рижия до себе си и му зашепна на ухото. След като приключи, рижият заговори важно:

— Ти се оказа в отчаяно положение и си готов да кажеш какво ли не, само да се спасиш. Ти си лъжец и винаги си бил такъв. Вече ме излъга веднъж, но няма да успееш втори път.

Ако Тимур беше тук, щеше да му покаже писмото на Фраершата като доказателство. Тя беше го написала, за да разсее всички съмнения. Без него Лев беше безпомощен и добави в отчаянието си:

— Лазаре, ти имаш син.

В бараката настъпи тишина. Лазар трепна, сякаш нещо в него искаше да се освободи. Отвори уста, лицето му се изкриви от болка и въпреки обзелата го ярост, думата, която произнесе, се чу ясно.

— Не!

Гласът му също беше деформиран като бузата. Гласът му прозвуча дрезгаво. Болката, причинена от произнасянето дори на една дума, го обезсили. Донесоха му табуретка и той седна, бършейки потта от пребледнялото си лице. Неспособен да пророни повече нито дума, той подкани с жест рижия, който за първи път заговори от свое име.

— Лазар е нашият свещеник. Мнозина от нас са негово паство. Аз съм неговият глас. Тук той може да говори за Бог и да не се страхува, че това е забранено. Държавата не може отново да го прати в затвора, защото той вече е там. Тук той доби свободата, която му бе отказана навън. Аз съм Георгий Вавилов и той е моят наставник, както навремето е бил твой. Само че аз по-скоро бих умрял, отколкото да го предам. А тебе те презирам.

— Мога да измъкна и теб, Георгий.

Рижият поклати глава.

— Ти се възползваш от човешките слабости. Нямам желание да бъда някъде другаде, освен край своя учител. Лазар е убеден, че изпращането ти тук е божествена справедливост. Ти ще бъдеш съден от хора, които навремето сам си съдил.

Лазар се обърна към един възрастен мъж, застанал в дъното на бараката, който досега не участваше в разговора, и с жест го повика да излезе напред. Той тръгна бавно, накуцвайки, и се обърна към Лев:

— Преди три години срещнах човека, който ме беше разпитвал. Като теб той бе попаднал в затвора, където бе изпратил мнозина от нас. Решихме да го накажем. Съставихме списък на изтезанията, които бяхме изтърпели. Оказаха се стотина. Всяка нощ прилагахме по едно от тях върху него. Ако успееше да оцелее след всичките, щяхме да го оставим жив. Не искахме да го убиваме — искахме само да изпита всичко. Не му давахме възможност да се обеси. Хранехме го добре, за да бъде здрав и да страда по-дълго. Изтърпя трийсет изтезания, преди да се втурне към границата на зоната и да бъде застрелян от пазачите. Изтезанието, което той приложи върху мен, беше първото в списъка. Него ще изтърпиш ти тази нощ.

Възрастният мъж запретна панталоните си и си показа коленете, червени и деформирани.