Том Роб Смит
Секретният доклад (5)

Тихоокеанският бряг
Колима
Пристанище Магадан
Затворнически кораб „Стария болшевик“

Същия ден

Стълбите и проходите към тях бяха единственото спасение от навлязлата в трюма вода, затворниците бяха накацали по тях, притиснати един до друг като врабчета на жица. Онези, на които не им беше провървяло, седяха върху изпочупените нарове — струпани дъски и греди образуваха някакъв дървен остров, заобиколен отвсякъде от плискаща се ледена вода, на чиято повърхност се поклащаха труповете на умрелите. Лев беше един от малкото късметлии, качили се високо над водата по железните стълби, водещи към надупчения люк, дупките в който бяха запушени с парцали.

След като водата спря да приижда през дупките, Лев бе принуден да се заеме с налягането на парата в пещта. Докато гърдите и лицето му пламтяха от горещината, краката му — до колене във водата — изтръпваха от студ. Изтощен до крайност, едва държеше лопатата, но никой не му се притече на помощ. Останалите затворници седяха във влажната тъмнина като някакви пещерни хора, неподвижни и затъпели. Очакваше ги тежък труд до края на живота им — защо да добавят към него още един ден? Ако машината спре и корабът стане неуправляем, това засягаше пазачите. Те да си ринат въглищата. Хората не искаха да им помагат, за да ги откарат по-бързо до затвора. Лев не беше в състояние да им обясни колко опасно е да не правят нищо. Той знаеше, че ако пазачите слязат в трюма след потушения бунт, те ще стрелят безогледно.

Оставен сам, той продължи да хвърля въглища доколкото му стигаха силите. И едва когато прехвърли цялата купчина и лопатата се изплъзна от ръцете му, един друг мъж изплува от мрака, за да го замести. Лев промърмори някакви едва чути благодарности и се изкачи по стълбата — затворниците му направиха път, за да се тръшне безсилно на горното стъпало. Заспа — ако това можеше да се нарече сън — треперейки с цялото си тяло, измъчван от жажда и глад.

* * *

Лев отвори очи. По палубата се движеха хора и той чуваше стъпките им над главата си. Корабът бе спрял. Опита се да се раздвижи, но цялото му тяло беше схванато, беше спал в някаква ембрионална поза и сега не можеше да помръдне. Разкърши пръстите си, шията и ставите му изпукаха. Отвори се капакът на люка. Лев погледна нагоре, болезнено примижал от ярката светлина. Небето блестеше като разтопен метал. Когато очите му свикнаха със светлината, той разбра, че то всъщност е мъгляво сиво.

Надзирателите ги заобиколиха с насочени надолу автомати. Един от тях извика на затворниците:

— Без номера! Само да опитате да направите нещо, ще потопим кораба заедно с вас. Ще ви издавим всичките.

Затворниците едва се движеха, камо ли да окажат съпротива. Не получиха никаква благодарност, че бяха поддържали машините, никаква признателност, че бяха спасили кораба — посрещнаха ги насочени срещу тях дула на оръжия. Отгоре се чу един друг глас:

— Всички на палубата! Бързо!

Лев позна Тимур и се оживи. Той се изправи бавно и като някаква кукла на конци успя да се изкачи по стълбите до палубата.

Пострадалият кораб се беше наклонил на една страна. Картечницата бе изчезнала и от нея бяха останали само разкривени железа на лафета. Трудно беше човек да си представи, че морето, толкова спокойно и гладко, е могло да бъде толкова свирепо. Лев размени кратък поглед с Тимур и забеляза тъмните кръгове под очите му. Значи и за него бурята се бе оказала сериозно изпитание. По-късно щяха да споделят преживяното.

Лев мина покрай него, стигна до края на палубата и облегнат на парапета, започна да разглежда пристанището Магадан. Това беше вратата към най-отдалечената и сурова част на страната, с която беше тясно свързан, но всъщност не познаваше. Никога не беше идвал тук, но беше изпращал в тези места стотици мъже и жени. Той не ги разпределяше по различните лагери, това не влизаше в задълженията му, но неизбежно те са пристигали с кораби, подобни на този, преди да се строят в колона по един, за да минат по познатата процедура.

Имайки предвид лошата слава на региона, той очакваше да види нещо зловещо наоколо. Но пристанището, построено преди двайсетина години, беше малко и тихо. Между отделните бетонни административни сгради се виждаха многобройни дървени бараки, повечето окичени с лозунги и плакати, в цветен контраст със заобикалящата ги сивота. В далечината отвъд пристанището, в гънките на заснежените хълмове, се простираше обширната мрежа на ГУЛАГ. Близо до брега възвишенията бяха по-ниски, а по-навътре ставаха все по-стръмни и заоблените им върхове се сливаха с облаците. Спокойна и наред с това застрашителна, тази земя не търпеше слабост, тя изчистваше човешките пороци от своите сковани от арктически студове склонове.

Лев слезе на кея, където бяха приютени малки рибарски лодки, което говореше, че тук освен затворнически съществува и друг живот. Местните хора — чукчите, обитавали тези земи дълго преди тук да се появят лагерите, носеха кошници с моржови зъби и първия улов на треска през сезона. Те хвърлиха към Лев бегъл недружелюбен поглед, сякаш лагерниците бяха виновни, че страната им е превърната в затворническа империя. Охранителите се бяха разположили по дължината на кея и контролираха строяването на новопристигналите. Върху униформите си носеха дебели кожуси местно производство и така комбинираха постиженията на местните занаятчии с масово произвежданите стандартни униформи.

Зад гърбовете на охранителите се бяха струпали освободените затворници, очакващи отдавна отлаганото пътуване към дома. Някои бяха изтърпели наказанието си, други бяха амнистирани. Отново бяха свободни хора, което не личеше от външния им вид — от отпуснатите рамене и дълбоко хлътналите очи. Лев се вгледа в лицата им и потърси някакви признаци на тържество, някакво злорадо, но напълно разбираемо удовлетворение от гледката на тези, които се отправяха към лагерите, от които те бяха се освободили. Но вместо това той виждаше само липсващи пръсти, напукана кожа, рани и атрофирали мускули. Свободата може би ще съживи някои от тях, на други ще възвърне предишния им образ, но тя няма да спаси всички. Ето значи какво бе станало с мъжете и жените, които той бе изпратил тук.

* * *

От палубата Тимур наблюдаваше как отвеждат затворниците към складовете. Лев по нищо не се различаваше от останалите. Измислените им легенди бяха издържали проверката. Бяха пристигнали невредими въпреки бурята. Пътуването по море беше необходимо за тяхното прикритие. Те можеха да стигнат до Магадан и по въздуха, но това би им попречило да проникнат незабелязани в системата. Никога затворници не са били докарвани по въздуха. За щастие тайната няма да е нужна при връщането им. На летището в Магадан вече ги чакаше транспортен самолет. Ако всичко се развива според плана, след два дни той и Лев ще се върнат в Москва заедно с Лазар. Но плаването с кораба досега беше най-лесната част от мисията им.

Усети нечия ръка на рамото си. Тимур се обърна и видя пред себе си капитана на „Стария болшевик“ и един мъж, когото не познаваше — някакъв високопоставен чиновник, ако се съди по качеството на дрехите му. Учудващо за положението му, той беше изключително слаб, почти като затворниците — странна солидарност с хората, намиращи се в неговата власт, които надзирава. Тимур си помисли, че е болен. Той заговори, а капитанът кимаше раболепно още преди да е завършил изречението си.

— Казвам се Абел Презент, областен директор. Офицерът Генрих… — Той се обърна към капитана: — Как му беше името?

— Генрих Дувакин.

— Доложиха ми, че е загинал.

Тимур усети как сърцето му се сви при споменаването на името на човека, когото бе изоставил да умре на палубата.

— Да. Вълната го отнесе в морето.

— Генрих служеше на този кораб и сега на капитана са нужни нови охранители за обратния рейс. Вечно не ни достигат хора. Капитанът докладва, че вие добре сте се справили при опита за бунт. Той лично настоява вие да заместите Генрих.

Капитанът се усмихна, очаквайки Тимур да се зарадва на похвалата. Ала него го обзе паника.

— Не разбирам…

— Ще останете на борда на „Стария болшевик“ и ще се върнете с кораба обратно.

— Но аз имам заповед за лагер №57, където трябва да стана заместник-началник и да изпълня новите инструкции на Москва.

— Разбирам. Ще заемете своята длъжност в лагер №57, както е наредено. Ще ви отнеме седем дни до залива Находка, ако времето е благоприятно, и още толкова за обратно. Ще заемете поста си в най-лошия случай след две-три седмици.

— Настоявам да ми позволите да изпълня заповедта и да намерите друг човек вместо мен.

Нетърпението на Презент пролича по издутите му вени на слепоочията.

— Генрих е мъртъв. Капитанът иска вие да го заместите. Ще обясня на началството ви защо съм наредил така. Въпросът е приключен. Оставате на кораба.