Том Роб Смит
Секретният доклад (20)

Контролирана от Съветския съюз Източна Европа
Унгария
Будапеща
Хълмът Буда

27 октомври

Очевидната мудност на водача все повече дразнеше Лев. Напредваха прекалено бавно. Бяха нужни два дни, за да пропътуват хиляда километра до унгарската граница, и още три, за да преодолеят триста километра до Будапеща. Едва когато Карой чу по радиото съобщение за размирици в столицата, темпото се ускори. Лев и Раиса го засипаха с въпроси, но в отговор той само преведе съобщението на говорителя за незначителни размирици, предизвикани от банда фашисти. От думите му не можеше да се прецени мащабът на безредиците. Новините по радиото явно бяха най-строго цензурирани и със сигурност подценяваха случилото се. Призивът към смутителите на реда да се разотидат по домовете си подсказваше, че властите вече не контролират ситуацията. Поради недостатъчната информация Карой реши, че е опасно да влязат направо в града, и мина по заобиколни пътища, избягвайки няколко поста на съветските войски. След като дълго криволичиха, накрая се оказаха в Буда, избягвайки центъра, административните здания и седалището на компартията, най-вероятните огнища на напрежение.

Вече се зазоряваше, когато Карой паркира колата на върха на хълма Буда, няколкостотин метра над града. Съседните улици бяха пусти. В подножието на хълма Дунав разделяше града на две части — Буда и Пеща. Докато Буда беше относително спокойна, от другата страна на реката се чуваха изстрели. Пушек се издигаше над някои сгради.

Лев попита:

— Съветските войски още ли не са започнали щурм на града? Въстанието потушено ли е?

Карой сви рамене.

— И аз знам колкото вас.

Раиса се обърна към него:

— Това е вашият дом. Вашият народ. Панин ви използва, за да реши политически разногласия. Как можете да работите за него?

Карой се опита да скрие раздразнението си.

— Ще бъде най-разумно моят народ да загърби мечтите си за свобода. Те ще струват живота на много хора. Ако успеят да накажат тези размирници, ще е добре за всички нас… Каквото и да си мислите за мен, единственото, което искам, е да живея в мир.

Излязоха от колата и Карой ги поведе надолу по склона.

— Първо да отидем у дома.

Той живееше близо, почти до замъка, на склона, който се издигаше над Дунав. Докато се качваха по стълбите, Лев се поинтересува:

— Сам ли живеете?

— Не, със сина си.

Карой досега не беше споменавал семейството си и не добави нищо повече. Когато влязоха, той обиколи стаите и накрая извика:

— Виктор?

Раиса го попита:

— На колко години е синът ви?

— Двайсет и три.

— Тогава сигурно има някакво просто обяснение за отсъствието му.

Лев добави:

— Какво работи?

— Неотдавна постъпи в AVH.

Лев и Раиса замълчаха, разбирайки безпокойството му. Карой погледна през прозореца и каза, повече на себе си, отколкото на тях.

— Няма причини за безпокойство. Най-вероятно са повикали всичките си служители в Главното управление още от самото начало на размириците. Той сигурно е там.

Апартаментът беше зареден с храна, газ за осветление, свещи и цяла колекция оръжия. Откакто бяха прекосили границата, Карой носеше пистолет. Предложи Лев и Раиса да последват примера му, защото нямаше никаква гаранция, че като не са въоръжени, ще ги вземат за мирни граждани. Лев избра един ТТ-33, малък, стабилен пистолет съветско производство. Раиса неохотно взе в ръката си пистолет, но като знаеше колко опасна за тях е Фраершата, реши да се научи как да го ползва.

Напуснаха апартамента и тръгнаха надолу с намерението да прекосят Дунава и да отидат в другата част на града, където със сигурност Зоя помага на Фраершата в центъра на въстанието. Минаха през площад „Сена“ и си проправиха път през импровизирани укрепления. На входовете седяха и пушеха младежи, а до тях бяха складирани саморъчно направени бензинови бомби. Преобърнати трамваи блокираха съседните улици. Разположени по покривите снайперисти следяха придвижването им. Стараейки се да не събудят подозрения, те бавно пресякоха площада и се насочиха към реката.

Карой ги поведе по широкия мост „Маргит“, прехвърлен на другия бряг през един малък остров насред Дунав. Когато стигнаха до средата, Карой им даде знак да спрат. Наведе се и посочи към съседния мост. Там бяха спрели танкове. Тежки бронирани машини имаше и на площада пред Парламента. Очевидно съветските войски се бяха намесили, но още не бяха овладели положението, ако се съди по укрепленията на въстаниците. Карой разбра, че представляват чудесна мишена, затова се наведе и забърза. Лев и Раиса го последваха, брулени от ледения вятър, и изпитаха облекчение, когато най-сетне стигнаха до другия бряг.

Обстановката в града беше странна — нито бойно поле, нито нормален град. Но двете състояния преминаваха едно в друго, понякога на разстояние от няколко крачки. Зоя можеше да бъде навсякъде. Лев беше взел две снимки, едната семейна, направена съвсем неотдавна. Зоя изглеждаше нещастна и жалка, пребледняла от омраза. Другата снимка бе на Фраершата от времето на ареста й. Наистина бившата жена на свещеника се беше променила неузнаваемо и снимката беше безполезна. Карой ги показваше на минувачите, които бяха готови да помогнат. Без съмнение много семейства издирваха близките си. Но хората им връщаха снимките, като поклащаха извинително глава.

Скоро се озоваха в тясна улица, незасегната от сраженията. Беше сутрин и дори бе отворено едно малко кафене. Посетителите си пиеха кафето, сякаш нищо не беше се случило. Единственият признак, че нещо не е наред, беше купчината позиви, сметени в канавката. Лев се наведе, вдигна едно тънко листче и го почисти от мръсотията. В горния му край имаше нещо като емблема — православно разпятие. Текстът бе на унгарски, но той разчете едно име: Никита Сергеевич Хрушчов. Това беше работа на Фраершата. Окуражен от това доказателство за присъствието й в града, той подаде позива на Карой.

Карой беше съсредоточил цялото си внимание в една далечна точка на края на улицата. Лев проследи погледа му. Улицата излизаше на малък площад, където стърчеше самотно дърво без листа. Мястото беше ярко осветено от слънцето, за разлика от тъмната сянка на улицата, където стояха те. Когато очите му свикнаха с контраста, той се вгледа в ствола на дървото. Стори му се, че се клатушка.

Карой хукна натам. Лев и Раиса забързаха след него покрай кафенето, с което привлякоха вниманието на посетителите. Спряха на края на улицата, на границата на осветения площад. На най-дебелия клон на дървото висеше човек с главата надолу. Краката му бяха вързани с въже. Ръцете му се люлееха свободно като зловещо омагьосано махало. Под тялото беше накладен огън. Косата беше изгоряла, кожата овъглена и вече не можеше да бъдат разпознати чертите на лицето. Беше гол до кръста — проява на благоприличие, несъвместима с жестокостта на убийството. Огънят бе обгорил раменете и гърдите, но по незасегнатите участъци на кожата личеше, че той е бил много млад. Униформата, куртката и кепето се търкаляха сред въглените под него. Бяха го изгорили на огън, запален със собствената му униформа. Лев изведнъж сякаш чу гласа на Фраершата да му шепне на ухото.

Така ще постъпят и с тебе.

Този човек е бил сътрудник на AVH.

Лев се обърна и видя как Карой се е хванал с две ръце за косата като въшлясал и нарежда:

— Аз не мога…

След това се наведе по-близо, протегна ръка и докосна обгореното лице, преди да се отдръпне и да обиколи тялото.

— Не знам…

Обърна се към Лев:

— Как мога да съм сигурен, че това не е моят син?

Падна на колене в изгасналия огън, от който избухна облак от пепел. Тълпата наоколо наблюдаваше сцената. Лев обгърна с поглед лицата на хората — на тях се четяха враждебност и гняв срещу тази проява на съчувствие към техния враг, гняв заради съмнението в справедливото им наказание. Лев се наведе към Карой и го прегърна.

— Трябва да тръгваме.

— Аз съм баща. Трябва да разпозная сина си.

— Това не е вашият син. Синът ви е жив. Ние ще го намерим. Да вървим.

— Да-да, жив е. Наистина ли?

Лев помогна на Карой да се изправи, но тълпата не се разпръсваше да им направи път.

Лев забеляза, че Раиса посяга към пистолета, скрит в панталона й. Беше права. Те бяха в опасност. Няколко души от тълпата започнаха да си говорят — един от тях носеше патрондаш на рамото си с дебели като пръсти патрони. Имаха заплашителен вид. С насълзени очи Карой извади снимките на Зоя и Фраершата. Когато ги видя, човекът с патрондаша се успокои и прегърна Карой през рамото. Започнаха да си говорят. Тълпата постепенно се разпръсна. Когато всички си тръгнаха, Карой прошепна на Раиса и на Лев:

— Дъщеря ви току-що ни спаси живота.

— Той я е виждал?

— Да се сражава при кино „Корвин“.

— Какво друго каза?

Карой замълча за миг.

— Че трябва да се гордеете с нея. Тя е убила много руснаци.

 

 

Същия ден

Приближаващият се съветски бронетранспортьор предизвика такава паника сред тълпата, сякаш бе се взривил снаряд. Хората се пръснаха в различни посоки, за да се махнат колкото може по-бързо от улицата. Раиса бягаше с всички сили, заобиколена от мъже, жени и деца. Един възрастен човек падна. Някаква жена се опита да му помогне, като го хвана за палтото, и се мъчеше да го издърпа встрани. От бронетранспортьора или не го видяха, или им беше все едно, но се канеха да прегазят и двамата, сякаш бяха дребни камъчета в краката им. Раиса се хвърли назад и едва успя да издърпа мъжа настрани, когато веригите прогърмяха толкова близо до нея, че тя усети студения полъх на метала.

Раиса огледа улицата. Нямаше следа от Лев и Карой, но те сигурно бяха наблизо. Възползва се от объркването и суматохата, причинени от бронетранспортьора, и зави в една странична уличка. Затича се, докато остана без сили, и спря да си почине. Изчака да се съвземе. Беше се отделила от Лев. Сега можеше да търси Зоя самостоятелно.

Тази мисъл й беше дошла наум още в Москва веднага след като разбра, че Зоя е жива. Тя можеше да се съгласи да живее с нея, но не и с Лев. А през последните шест месеца едва ли е променила мнението си. Освен това твърде вероятно Зоя да е станала още по-затворена. Във влака за Унгария Раиса още веднъж се убеди в правотата си, като гледаше как си шушукат Лев и Карой — двама бивши агенти, подозиращи се взаимно в какво ли не, но свързани с нишките на секретната служба. Зоя щеше да попита: „Двама агенти на КГБ, изпратени да ме спасят?“. И ще си отиде, без да ги удостои с отговор. Те съвсем не разбираха чувството, което Фраершата така успешно експлоатираше, като се преструваше, че й съчувства за нейната самота и обърканост.

Лев едва ли щеше да се досети, че тя ги е напуснала преднамерено. Карой може да отгатне истинските й намерения, но Лев упорито ще отрича. Това й даваше известно предимство. Карой ги беше снабдил с карти на града, на които бе отбелязано мястото на апартамента му, ако се случи да се разделят. Тя прецени, че се намира някъде в района на улица „Штали“. Трябваше да се движи на юг, като избягва по-откритите улици, за да стигне до кино „Корвин“, където е била забелязана Зоя.

Вървеше бавно, като сверяваше предпазливо пътя си по картата, и стигна до улица „Улой“. В този квартал имаше следи от ожесточени боеве — по изровения паваж бяха разпилени гилзи от снаряди. Въпреки че улицата беше голяма, Раиса видя само няколко души, притичващи между къщите, и повече никой не се показа — мистериозна тишина за толкова оживена артерия. Тя се движеше близо до стените на зданията и взе от земята парче тухла, готова всеки момент да се скрие зад нечия врата или да счупи стъкло и да се приюти в някое помещение при най-малка опасност. Усети, че едната страна на тухлата е мокра. Объркана, се огледа и забеляза, че платното е покрито с нещо хлъзгаво.

Нещо повече, цялата ширина на улицата бе покрита с коприна, топове скъпа коприна, залята с нещо като сапунена пяна. Смаяна, пристъпи внимателно напред, но гладките подметки на обувките й се плъзгаха и тя можеше да се движи само ако се държи за стените. Сякаш се включи някаква тревожна сигнализация, защото веднага след това от прозорците над нея се разнесоха викове. Погледна нагоре и видя в прозорците и по покривите въоръжени хора. Зад гърба си чу някакво ръмжене, а земята под краката й потрепери. Раиса се обърна. На улицата иззад ъгъла се показа танк, завъртя се на място, оглеждайки околността, и тръгна право към нея, поклащайки се и набирайки скорост. Хората по прозорците и покривите се изпокриха и Раиса разбра, че това беше засада.

Тя забърза напред по мократа коприна, падайки и пълзейки, и все пак успя да стигне до близкия магазин, но вратата беше заключена. Танкът наближаваше. Тя замахна с тухлата и счупи прозореца — край нея се разпиляха големи парчета стъкло. Успя да се покатери вътре в момента, когато танкът стигна до началото на хлъзгавата коприна. Раиса погледна навън, убедена, че машината ще преодолее това просто препятствие с лекота. Но танкът занесе, веригите загубиха сцепление и започнаха да буксуват. Беше станал напълно неуправляем. На покривите отново се появиха хора и множество бутилки със запалителна смес се посипаха върху танка, обгръщайки го в пламъци. Танкът обърна купола си към покрива и изстреля един снаряд, но не можа да се прицели добре и той профуча към небето.

Раиса побърза да се скрие по-навътре в магазина. Стените се тресяха. Тя се обърна назад и видя през счупения прозорец, че танкът завива към нея. Хвърли се на пода, когато той се блъсна във витрината на магазина, и оръдието му се заби в тавана над нея, а стените се срутиха. Накрая танкът спря сред руините.

Заобиколена от пушек и прах, тя се надигна и се запрепъва към задната част на разрушения магазин, за да стигне до стълбите, водещи нагоре, но в това време чу, че въстаниците слизат по стълбата. Притисната между танка и тях, тя отстъпи, скри се зад тезгяха на магазина и извади пистолета си. Над ръба на плота видя как един съветски танкист отвори капака на люка.

В помещението нахлуха въстаниците. Раиса мярна една млада жена с барета с автомат. Насочи го към войника, готова за стрелба. Младата жена беше Зоя.

Раиса се изправи. Зоя реагира моментално на това движение, обърна се и насочи оръжието си към нея. Бяха изправени една срещу друга след шестмесечна раздяла, потънали в прах и дим. Оръжието натежа в ръцете на Зоя. Тя стоеше онемяла с отворена уста. Зад тях руският войник с изцапано лице, на не повече от двайсет години, реши да се възползва от случая и насочи автомата си към Зоя. Раиса реагира инстинктивно, прицели се със своя ТТ-33 и натисна спусъка. Изстреля няколко куршума, един от които уцели младежа в главата и той падна.

Не вярвайки на очите си, Раиса тъпо се втренчи в тялото на войника, все още насочила пистолета си към него. Знаеше, че не разполага с много време, бързо се съвзе и се обърна към Зоя. Пристъпи напред и взе ръцете на дъщеря си.

— Зоя, трябва да бягаме. Моля те, ти ми имаше доверие. Повярвай ми и сега.

В изражението на Зоя се мярна колебание. Раиса се зарадва — значи имаше надежда. Преди да продължи, спря за миг. На стълбата се бе появила Фраершата.

Раиса бутна Зоя настрани и се прицели. Застигната неподготвена, Фраершата не можеше да се защити. Раиса се поколеба за миг, но в следващата секунда усети на гърба си дулото на автомата — Зоя беше го насочила право срещу сърцето й.

 

 

Същия ден

Лев загуби няколко часа в търсене на Раиса, страхувайки се да не е ранена, докато не се убеди, че тя нарочно го е напуснала, за да търси Зоя. Не е вярвала, че Зоя ще се съгласи да се прибере вкъщи с него. В стремежа си колкото може по-скоро да я догони той стигна до кино „Корвин“, където Зоя е била забелязана. Това беше удобно за отбрана овално здание, разположено на разстояние от улицата, към което водеше пешеходна пътека, където въстаниците бяха издигнали укрепена барикада. Към Лев се приближи един от въстаниците. Карой беше изостанал, защото не успяваше да поддържа темпото. Без преводач Лев нямаше да може да се разбере, но от ненужните въпроси го спаси появата на съветския танк Т-34, попаднал в ръцете на въстаниците. На купола му се вееше новото унгарско знаме. Бойците от съпротивата наобиколиха танка, надавайки радостни викове. Лев се провря през тълпата и вдигна нагоре снимката на Зоя. След като я разгледа, един от мъжете посочи надолу към булеварда.

Лев се затича нататък. Булевардът беше празен. Спря се и се наведе — платното беше покрито с накъсана коприна. Тук-там платът бе накъсан, другаде мокър. Откри мястото, където плененият танк е завил и се е блъснал във витрината на един магазин. Телата на четирима съветски войници лежаха на земята. Никой от тях не беше на повече от двайсет години.

Наоколо нямаше никой друг.

 

 

Същия ден

Раиса притвори очи и се опита да се съсредоточи върху звуците, които долитаха от съседните стаи — тичаха хора, местеха се някакви предмети, раздаваха се заповеди на руски и на унгарски. Стенеха ранените. Една от стаите беше превърната в импровизиран лазарет за първа медицинска помощ, друга беше столова на бандата на Фраершата — миризмите от дезинфектантите се смесваха с ароматите от кухнята — печено месо и животински мазнини.

Доведоха Раиса тук след случката до танка под заплахата на пистолет, но тя не обърна внимание накъде я водят, загледана в Зоя, която вървеше напред и маршируваше като войник с автомат на рамо — същия, който бе насочила към сърцето на Раиса. Когато стигнаха до една сграда, намираща се във вътрешен двор далече от улицата, я отведоха в една от стаите на горния етаж без мебели, която явно служеше за килия.

Стените се разтресоха от минаването на тежка техника. Раиса надникна през малкото прозорче. Долу на улицата се чуваха изстрели. Над главата си чу стъпки по керемидите — снайперисти заемаха позициите си. Сгуши се до стената, най-далече от прозореца, и запуши ушите си. Мислеше си за Зоя. Мислеше за младия съветски войник, когото беше убила. Накрая се отпусна и заплака.

* * *

Раиса се изправи, когато чу стъпки и ключът се превъртя в бравата. Влезе Фраершата. Преди това в Москва тя изглеждаше сдържана и невъзмутима, а сега имаше уморен и изтощен вид. Явно операцията й струваше много.

— Значи все пак ме намери…

Гласът на Раиса затрепери от гняв.

— Дошла съм за Зоя.

— Къде е Лев?

— Тук съм сама.

— Лъжеш. Но ние ще го намерим бързо. Градът не е прекалено голям.

— Пусни Зоя.

— Говориш, като че ли съм я откраднала. Макар че истината е, че я отървах от вас.

— Каквито и проблеми да имаме в семейството, ние я обичаме. А ти не.

Фраершата не обърна внимание на тази забележка.

— Зоя искаше да тръгне с мен и аз не възразих. Свободна е да постъпва както иска. Ако иска да се прибере вкъщи с теб, може да го направи. Аз няма да я спра.

— Лесно е да се спечели едно дете, като му се разреши да прави каквото иска и му се говори това, което иска да чуе. Дайте й в ръцете автомат. Кажете й, че е революционерка. Това е съблазнителна лъжа. Не вярвам, че те обича затова.

— Аз не искам от нея да ме обича. Вие с Лев търсите любовта й. Станало ви е мания. А истината е, че тя беше нещастна с вас, докато с мен е щастлива.

Зад рамото на Фраершата Раиса зърна как слагат един ранен на кухненската маса. Нямаше лекари, инструменти, само кървави парцали и тенджери с вряла вода.

— Ако останете тук, ще умрете. Зоя също ще умре заедно с теб.

Фраершата поклати глава.

— Загрижеността не е доказателство за майчинство. Всъщност ти не си й повече майка от мен.

* * *

Раиса се събуди. Стаята бе тъмна и студена и тя трепереше под тънката завивка. Беше нощ и градът бе спокоен. Не очакваше да може да заспи, но щом легна, очите й се затвориха. На пода до нея бе оставена, сигурно докато е спала, чиния с месо и картофи. Тя се протегна да дръпне чинията и едва тогава забеляза, че вратата е широко отворена.

Стана и надникна в празния коридор. За да избяга, трябваше да слезе по стълбата и да се измъкне на улицата. Може би Зоя е отворила вратата и счупила ключалката, без да проличи, че тя го е направила? Подобна постъпка изискваше прикритост и сръчност, но почиваше на невярна предпоставка. Раиса не беше дошла, за да избяга, а да си тръгне със Зоя, и тя знаеше това. Подобна постъпка не беше характерна за нея, тя не беше прикрита, а дръзка и смела.

Обезпокоена, Раиса се отдръпна. На вратата се мярна сянка. Беше фигурата на младо момче. То прошепна:

— Защо не бягаш?

— Ще си тръгна само заедно със Зоя.

Той скочи, подложи й крак и я събори на пода. Запуши устата й да не вика. Прикована по гръб, тя усети, че острието на нож допря гърлото й. Момчето прошепна:

— Трябваше да избягаш.

Тя повтори през пръстите, които запушваха устата й:

— Само заедно със Зоя.

Усети, че при споменаването на нейното име той трепна и острието едва не я нарани. Раиса попита:

— Харесваш ли я?

Той се помести и отдръпна ръка от устата й. Раиса беше права. Всичко е заради Зоя — момчето се страхуваше да не я загуби. Тя добави:

— Чуй ме. Тя е в опасност. Ти също. Елате с нас.

— Тя не е твоя.

— Така е. Тя не е моя, но аз съм много загрижена за нея. Ако и ти си загрижен, ще намериш начин да я измъкнеш оттук. Нали чувстваш разликата между това, което говоря аз, и онова, което говори Фраершата? Нали разбираш, че аз се тревожа, а на нея не й пука.

Момчето свали ножа от гърлото й. Изглежда, не знаеше как да постъпи.

— Ела с нас. Заради теб тя е щастлива, а не заради Фраершата.

Момчето се изправи и хукна навън, затваряйки вратата. Върна се и надникна вътре. Спомни си, че ключалката е счупена, и прошепна:

— Кажи, че ти си я счупила. Ако разберат, че съм аз, ще ме убият.

Момчето изчезна в тъмнината. Раиса го повика.

— Чакай!

То се появи отново.

— Как се казваш?

Момчето се поколеба.

— Малкия.

 

 

28 октомври

Лев преброи поне трийсет танка, цяла колона напредваше по главния булевард на града. Появата на такива сили бронетанкова техника в шест часа сутринта означаваше, че пълномащабното съветско настъпление започва. Въстанието щеше да бъде потушено.

Лев се спусна по хълма към дома на Карой. Взе стъпалата по две до най-горния етаж и отвори вратата. Карой седеше на масата и четеше някакъв позив. Лев му обясни:

— Съветите са мобилизирали поне трийсет танка. Влизат в града. Трябва незабавно да намерим Зоя и Раиса.

Карой му подаде позива. Лев го грабна нетърпеливо. На него имаше една снимка. Тази на Лев. Карой му преведе текста:

— Този човек е съветски шпионин. Маскирал се е като един от нас. Докладвайте местонахождението му в най-близкия въстанически щаб.

Лев остави позива.

— Ако Фраершата ме търси, това означава, че е хванала Раиса.

Карой отбеляза:

— Лев, за вас не е безопасно да се появявате по улиците.

Но Лев вече беше отворил вратата, готов да тръгне.

— Никой няма да го е грижа за някакъв съветски шпионин, когато съветските танкове са на всеки ъгъл.

Вратата на съседния апартамент беше открехната. В пролуката се мярна лицето на съседа. Погледите им се срещнаха. Съседът бързо затвори вратата.

 

 

Същия ден

В стаята на Раиса влязоха двама от хората на Фраершата, хванаха я за ръце, измъкнаха я в коридора и оттам през входната врата на балкона. Дворът долу беше претъпкан и Фраершата бе застанала в средата. Когато видя Раиса, даде знак на останалите да се отдръпнат. По средата се оказаха Лев и Карой, на колене с вързани ръце, като роби за продан. Зоя беше в групата на зрителите.

Лев се изправи. Няколко пистолета се насочиха към него. Фраершата даде знак да ги приберат.

— Оставете го да говори.

— Ние нямаме никакво време. В града в момента влязоха около трийсет танка Т-34. Руснаците ще смажат всяка съпротивата. Те ще убият всеки, когото видят с оръжие в ръце — било то мъже, жени или деца. Нямате шанс да ги победите.

— Не съм съгласна.

— Фрол Панин ти се подигра. Това въстание е провокация. То няма нищо общо с бъдещето на Унгария. Той просто те използва.

— Максим, ти виждаш всичко наопаки. Никой не ме използва. А аз използвам Панин. Нямаше да мога да свърша всичко това сама. Отмъщението ми щеше да приключи в Москва. Вместо да отмъстя на хората, виновни за моя арест, както смятах първоначално, той ми даде възможност да отмъстя на самата държава, която погуби живота ми. Тук аз отмъщавам на Русия.

— На никого не си отмъстила. Съветските войски могат да загубят стотина танка и хиляда войници и това няма да има никакво значение. За тях това е дреболия.

— Панин е подценил омразата, която цари тук.

— Омразата не е достатъчна.

Фраершата прехвърли вниманието си върху Карой:

— Вие сте неговият преводач? Назначен от Панин?

— Да.

— Получили сте заповед да ме убиете?

Карой се замисли за миг.

— Трябваше да ви убием — или Лев, или аз. След като избухне въстанието.

Лев беше потресен. Фраершата поклати глава презрително.

— Разбра ли истинската си роля, Лев? Не си подозирал, че си неволен убиец. Ти работиш за Панин, а не аз.

— Не знаех.

— Това е вечният ти отговор… не знаех. Нека ти обясня. Не съм аз организирала въстанието. Само малко му помогнах. Можехте да ме убиете, но това нямаше да промени нищо.

Лев се обърна към Зоя. Тя носеше автомат през рамо и ръчни гранати на пояса. Дрехите й бяха изпокъсани, ръцете издраскани. Тя отвърна на погледа му с омраза, сякаш се боеше да не пропълзи изпод нея друго чувство. Момчето, което беше убило патриарха, стоеше до нея и я държеше за ръката.

— Ако се биете, ще загинете.

Фраершата се обърна към Зоя:

— Зоя? Какво ще кажеш. Лев те предупреди.

Зоя вдигна автомата над главата си.

— Ще се бием!

 

 

Същия ден

Раиса искаше да поговорят, но Лев не беше склонен да слуша жена си. Не беше продумал нито дума, откакто ги бяха затворили в килията. На другия край на стаята Карой лежеше отпуснат на постелката със затворени очи. Беше наранил крака си при задържането. Нарушавайки мълчанието, Раиса каза:

— Лев, съжалявам.

Лев я погледна.

— Аз допуснах една голяма грешка, Раиса. Би трябвало да ти кажа за Зоя. Трябваше да знаеш, че е вдигала нож срещу мен.

Карой се поинтересува:

— Същата дъщеря, която се опитваме да спасим, е вдигала нож срещу теб?

Той отвори очи и изгледа първо Раиса, после и Лев.

За да не се намесва Карой в разговора, Лев заговори по-тихо:

— Единственият начин да успеем да се измъкнем, е да си имаме доверие.

Раиса възрази:

— Доверието няма да ни освободи от тази стая.

Лев попита:

— Имаш ли представа как да накараме Зоя да се махне оттук?

— Тя е влюбена.

Лев се дръпна изненадано.

— В кого е влюбена?

— В един от тях — момче на нейните години, казва се Малкия.

— Това момче е убиец. Пред очите ми уби патриарха. Обезглави седемдесетгодишния старец с една тел.

Карой седна на постелката.

— Те май са си лика-прилика.

Раиса докосна ръката на Лев.

— Малкия може да се окаже единствената ни надежда.

 

 

Същия ден

Зоя лежеше до разрушената къща. Къщата беше уцелена от снаряд и се срути. Залегнала, Зоя притисна око до мерника и се прицели. В началото на моста „Кошут“, недалеч от парламента, бяха застинали два танка, чакащи заповед за настъпление, както бе предсказал Лев.

Не бе очаквала, че някога ще го види отново. Не можеше да се концентрира при спомена за лицето му. Освен това й се пишкаше. Погледна към танковете и тъй като не забеляза никакво движение, остави автомата и огледа останките от спалнята. Фасада беше рухнала, откривайки цялата стая. Гардеробът бе единственото място, където можеше да остане насаме, без да се отдалечава от поста си. Пъхна се в него, затвори вратата и клекна. Изпита вина, когато се избърса с ръкава на едно палто, странно чувство, след като се канеше да убие човек. Бе стреляла много пъти с автомата, може и да е убила някого, макар да не беше видяла някой да пада. Изведнъж й се догади и едва успя да грабне една обувка и повърна в нея.

Излезе от гардероба и затвори вратата. Автоматът стоеше, подпрян на тухлите, където го беше оставила. Върна се на позицията си. Един ранен съветски войник се влачеше към танковете. Зоя се прицели в него. Не виждаше лицето, а само тила му с тъмна коса. Други можеха да му се притекат на помощ. Фраершата я учеше, че най-напред трябва да се стреля по тях, а раненият може да се довърши и после.

Войникът падна на десетина крачки от танка, явно останал без сили. Зоя премести мерника върху люка, очаквайки някой да клъвне на въдицата. Танкът се раздвижи и се приближи до ранения колкото бе възможно. Щяха да се опитат да го спасят. Люкът се отвори. Един танкист подаде глава и се огледа дали ще стрелят по него, готов веднага да се прибере. След кратко изчакване той изпълзя навън към ранения си другар. Зоя го държеше на прицел. Ако не натиснеше спусъка, той щеше да прибере ранения в танка, след което ще влязат в града и ще убиват невинни хора. Какъв смисъл имаше тогава нейното чувство за вина? Тя е тук, за да се бие. Те бяха нейни врагове. Бяха убивали деца, майки, и бащи.

Преди да натисне спусъка, някой бутна автомата надолу. Беше Малкия. Той легна до нея и лицата им почти се допираха. Тя трепереше. Той взе автомата и погледна през мерника към танковете. Тя също надникна над разрушената стена. Танковете отново се раздвижиха, но вече не към града, а в обратната посока през моста. Зоя попита:

— Накъде са тръгнали?

— Не знам.

 

 

Същия ден

Очите на Лев шареха по стаята, той търсеше някакъв изход. Погълнат от това да оглежда вратата, прозорците и пода, не забеляза колко тихо стана навън. Експлозиите и стрелбата бяха заглъхнали. Отвън се чуха стъпки, вратата се отвори и влезе Фраершата.

— Слушайте!

В съседната стая някой бе включил радио на пълна мощност. Говореха на унгарски. Лев се обърна към Карой, който се заслуша за миг. Нетърпелива, Фраершата изкомандва:

— Превеждайте!

Карой погледна към Лев.

— Постигнато е примирие. Съветските войски се изтеглят от града.

 

 

Същия ден

Изпълнена с недоверие, Фраершата настоя да направят победна обиколка на града. И те тръгнаха заедно — Лев, Раиса и Карой, заобиколени от въстаниците и останалите нейни бандити. Лев наброи четирима, освен нея и Малкия, в Москва бяха много повече. Някои може би са били убити, а другите са отказали да я подкрепят, решили, че революцията не е занимание за професионалния престъпник. Но Фраершата очевидно не се вълнуваше от такива дреболии и гордо ги поведе по централния булевард „Сталин“, сякаш маршируваха върху гроба на самия Сталин. Раиса вървеше до Лев, а Карой се тътреше отзад, влачейки ранения си крак. През обръча от въоръжени мъже Лев мярна Зоя, която крачеше редом с Малкия. Тя напълно игнорираше Лев, но момчето от време на време хвърляше враждебни погледи към него. Раиса бе права. Те очевидно бяха влюбени един в друг.

Лев не виждаше дори теоретична възможност унгарското въстание да победи. Беше видял въстаниците, въоръжени с тухли и бутилки с бензин. Те се биеха храбро за домовете и земята си, но като бивш войник не виждаше никаква стратегия. Действията им бяха хаотични и импровизирани. Докато Червената армия беше най-мощната военна сила в света не само по численост, но и в технологическо отношение. Панин и неговите съзаклятници имаха намерението да направят всичко, зависещо от тях, това положение да се запази и в бъдеще. Те никога нямаше да се примирят със загубата на Унгария, колкото и кръв да им струваше конфликтът. Но сега, докато обикаляха улиците, Лев се убеди, че в града няма съветско присъствие. Нямаше нито танкове, нито войски. Повечето от унгарските въстаници напуснаха позициите си.

Фраершата се спря. Бяха стигнали до някакво учреждение, неголямо, незабележително с нищо здание. Пред входната врата цареше оживление, непрекъснато влизаха и излизаха хора. Карой, накуцвайки, се изравни с Лев.

— Това е Главното управление на AVH.

Лев попита:

— Вашият син?

— Да, той служи тук. Офицерите сигурно са избягали, когато е започнало въстанието.

Фраершата забеляза, че те си говорят, и се приближи към тях.

— Познавате ли това здание? Тук се е намирала унгарската тайна полиция. Изоставили са го и сега се крият някъде, но ние ще ги намерим.

Карой се опита да скрие безпокойството си, а тя продължи:

— Сега, след като градът е освободен, зданието е достъпно за хората. Тайните, които са се пазили тук, вече не са тайни.

Превзелите зданието въстаници останаха вътре и вече нямаше място за новодошлите. Фраершата поведе бандата си във вътрешния двор. От балконите летяха многобройни листове, ръкописни и печатни — бюрокрацията на терора. Свечеряваше се, осветлението беше слабо и за да го компенсират, по балконите и в коридорите запалиха свещи. Канцелариите бяха пълни с граждани, дошли да търсят досиетата си. На светлината на свещите мъже и жени прелистваха папките с информация, събирана за самите тях. Лев видя, че мнозина плачат, и нямаше нужда от превод. Папките съдържаха имената на приятели и роднини, които бяха донасяли за тях, както и съдържанието на доносите. Сякаш множество огледала се бяха строшили на пода: той видя около себе си как на малки парчета се разпада вярата в човечността.

Фраершата им прошепна:

— Да слезем долу.

За разлика от претъпканите канцеларии, стълбите, водещи надолу, бяха безлюдни. Всеки от тях взе по една свещ и започнаха да слизат. Въздухът беше влажен и студен. Както знаеше какво съдържат досиетата, Лев бе сигурен какво ще намерят долу — килиите, в които заподозрените са били разпитвани и измъчвани.

По напуканите подове се стичаше вода. Вратите на килиите бяха отворени. В първата имаше маса и два стола. Във втората се виждаше само един канал в средата на пода и нищо друго. Лев наблюдаваше лицето на Зоя и отчаяно искаше да я изведе от това място. Тя се държеше здраво за ръката на Малкия. Лев стисна юмруци и се питаше колко ли още Фраершата ще ги държи в това подземие. За негова изненада тя, която му се струваше безстрашна, изглеждаше потресена от това място. Той си помисли за изтезанията, на които е била подложена след ареста. Накрая тя въздъхна:

— Да пием за края на всичко това.

За кратък миг, в мрака, тя отново бе станала човешко същество.

* * *

Фраершата реши да отпразнуват победата в двора на сградата, в която бяха настанени. Тя покани всички желаещи и предложи каси с водка, ликьори и шампанско — задигнати от складовете на елита. Мнозина от гостите й никога не бяха опитвали подобни напитки, които тя пазеше специално за този случай. Лев видя в това доказателство, че тя винаги е била убедена в успеха си. Заради студа в средата на двора натрупаха клада колкото човешки бой и пламъците се издигнаха високо в нощното небе. Груби чучела, изобразяващи Сталин и неговия унгарски последовател Ракоши, облечени в униформи, смъкнати от убити съветски войници, бяха хвърлени в огъня. Лев забеляза, че Фраершата, застанала на балкона на горния етаж, фотографира запалените фигури.

Когато горящите чучела се превърнаха в пепел, пристигна цигански оркестър с ръчно изрисувани инструменти. Започнаха колебливо, като все още се опасяваха, че музиката им ще привлече огъня на съветските танкове, но постепенно забравиха безпокойствата си. Музиката зазвуча по-силно и по-бързо и въстаниците започнаха да танцуват.

Лев и Раиса бяха поставени отзад под въоръжена охрана и отстрани гледаха веселието. Видяха как Зоя се напи с шампанско и бузите й се зачервиха. Фраершата пиеше от една бутилка, която не предлагаше на другите, но изпитото не й се отразяваше забележимо. Видя, че Лев я гледа, и се приближи към тях.

— Можете да потанцувате, ако искате.

Лев я попита:

— Какво възнамеряваш да правиш с нас?

— Честно казано, още не съм решила.

Зоя се опитваше да накара Малкия да танцува с нея. След като не успя, го издърпа за ръката при хората край огъня. Макар да го беше видяла да се катери по водосточните тръби като котка, танцуването му беше несръчно. Зоя му прошепна:

— Представи си, че тук няма никой, освен нас двамата.

Въобразявайки си, че са сами, те се завъртяха все по-бързо и по-бързо около огъня, който пареше лицата им, и когато музиката спря, всички започнаха да им аплодират. За тях обаче светът продължаваше да се върти и те се вкопчиха един в друг, за да не се разделят.

 

 

30 октомври

Огънят бе изгорял, превърнал се в купчина пепел и жарава. Циганите спряха да свирят. Гостите се разотиваха, онези от тях, които можеха да стоят на крака. Малкия и Зоя се бяха сгушили под едно одеяло близо до огъня. Карой си тананикаше някаква мелодия, след като се беше напил, за да успокои болката в крака си. А Фраершата, енергична и свежа, сякаш е почивала цялата нощ, предложи:

— Защо да спим в тези задушни апартаменти?

Всички бяха принудени да я последват, излязоха от двора, прехвърлиха се на отсрещния бряг и се потътриха уморено нагоре по склоновете на Буда към министерските резиденции. С тях тръгнаха Малкия и Зоя, хората на Фраершата и нейният унгарски преводач. От върха на хълма те наблюдаваха как зората изгрява над града. Фраершата отбеляза:

— За пръв път от повече от десет години градът ще се събуди свободен.

Стигнаха до една оградена вила, която за тяхна изненада имаше охрана. Фраершата нареди на своя преводач:

— Кажи им да си отиват вкъщи. Кажи им, че вилата вече е собственост на народа.

Преводачът се приближи до вратата и повтори думите й на унгарски. Най-вероятно пазачите бяха наблюдавали сраженията в града и сами бяха стигнали до същия извод. Те пазеха привилегиите на един режим, който беше паднал. Отвориха портата, взеха си нещата и си тръгнаха. Преводачът се върна и възторжено възкликна:

— Казаха, че вилата принадлежала на самия Ракоши.

Като чу това, Карой със заплитащ се език се обърна към Лев:

— Тук си почиваше бившият велик вожд на нашата страна. Обаждахме му се по телефона и го питахме: искате ли да пикаем в устата на заподозрения, искате ли да чуете как го правим? Той винаги искаше да чуе всичко от начало до край.

Влязоха във великолепно подреден двор.

Фраершата пушеше ръчно свита цигара. По миризмата Лев позна, че съдържа стимуланти. Амфетамините обясняваха откъде взимаше тая енергия. Очите й бяха съвсем черни, а зениците като маслини. Лев също бе използвал този наркотик по време на нощните арести и разпити като офицер в МГБ. Той усилваше агресията. Лишаваше от възможност да се разсъждава, подтикваше към насилие и внушаваше самоувереност.

С ключовете, взети от будката на охраната, Фраершата изтича по стълбите, отключи вратите и ги отвори широко. Поклони се на Зоя и Малкия.

— Новата двойка има нужда от нов дом!

Малкия се изчерви. Зоя се усмихна и когато влязоха вътре, в огромната зала за приеми се разнесе възторженият й възглас:

— Тук има и басейн!

Басейнът бе завит със защитна пластмасова покривка, по която бяха нападали сухи листа. Зоя потопи пръсти във водата.

— Студена е!

Нагревателите бяха изключени. В ъгъла бяха струпани столове от тиково дърво. Вятърът търкаляше спукана, ярко оцветена плажна топка.

Вътре в къщата разкошната обстановка беше вече занемарена. Кухнята беше прашна, вероятно неизползвана, откакто Ракоши бе принуден да емигрира в Съветския съюз след секретния доклад. Оборудването беше вносно и най-модерно. Шкафовете пълни с кристал и фин порцелан.

Имаше и много бутилки френски вина. Разглеждайки съдържанието на хладилника и опитвайки се да разчетат надписите на мухлясалите продукти, Лев и Зоя се оказаха един до друг, за пръв път от много месеци.

— Зоя…

Преди да успее да продължи, Фраершата я извика:

— Зоя!

Зоя хукна, подчинявайки се на новата си господарка.

Лев я последва в дневната и се изправи с лице пред Сталин. Огромният му маслен портрет висеше на стената и погледът на генералисимуса витаеше над главите на поданиците му като на някакво божество. Фраершата извади нож и го подаде на Зоя.

— Тук никой няма да те издаде.

Хванала ножа в ръка, Зоя се покатери на един стол и очите й се изравниха с врата на Сталин. Достатъчно беше да вдигне ръка, за да обезобрази лицето на вожда, но тя не го стори.

Фраершата я подкани:

— Извади му очите! Ослепи го! Обръсни му мустаците!

Зоя слезе от стола и подаде ножа на Фраершата.

— Не ми се иска…

Въодушевлението на Фраершата премина в раздразнение.

— Не ти се иска? Гневът не идва и не си отива просто така. Той не е каприз. Не е като любовта. Или го имаш, или го нямаш. Гневът е в теб завинаги. Той уби твоите родители.

Зоя възрази, като повиши глас:

— Не искам непрекъснато да мисля за това.

Фраершата я зашлеви. Лев направи крачка напред, но тя извади пистолета си и го насочи срещу него, докато продължаваше да говори на Зоя.

— Забравила си родителите си? Нима това е толкова лесно? Какво се е променило? Малкия те е целунал?

Фраершата хвана Малкия за брадичката и го целуна. Той се дърпаше, но тя го държеше здраво. Накрая се отдръпна.

— Беше много хубаво, но продължавам да съм гневна.

Изстреля един куршум между очите на Сталин, после още един и още, изпразвайки пълнителя, а платното се разтърсваше при всеки изстрел. Когато патроните свършиха, петлето щракна. Тя захвърли пистолета в портрета, той отскочи и изтрака на пода. Избърса челото си и се засмя.

— Време е за спане…

Със злобен намек блъсна Зоя и Малкия към леглата.

* * *

Изненадан, Лев се събуди, когато един от бандитите го дръпна за рамото.

— Тръгваме!

Вдигнаха Лев, Раиса и Карой без всякакви обяснения. Те прекараха нощта заключени в мраморната баня, където използваха кърпите и хавлиите за завивки. Едва ли бяха спали повече от няколко часа. Фраершата вече ги чакаше отвън при портата. Малкия и Зоя стояха до нея. Всички изглеждаха уморени освен Фраершата, напомпана от химическата енергия. Сочеше надолу към центъра на града.

— Открили са агентите на AVH. Криели се в зданието на Комунистическата партия.

Изражението на Карой се промени и умората му изчезна.

Трябваше им цял час да се спуснат по хълма и да минат през реката, за да стигнат до „Площада на републиката“, където се намираше зданието на Централния комитет. Чуваше се стрелба и се издигаха кълба дим. Превзетите от въстаниците танкове стреляха по външните стени. До тях горяха два камиона, прозорците бяха изкъртени, а земята обсипана с парчета бетон и тухли.

Фраершата продължи с групата си напред по площада, прикривайки се зад паметника от куршумите, които идваха от покривите. Задържани от стрелбата, останаха да чакат. Изведнъж огънят спря. От зданието излезе един човек с бяло знаме, опитвайки се да спаси живота си. Застреляха го веднага. Когато той падна на земята, въстаниците се хвърлиха напред и щурмуваха зданието.

Възползвайки се от затишието, Фраершата поведе хората си през площада. Голяма група въстаници се беше събрала пред входа на зданието до горящите камиони. Фраершата се присъедини към тях, следвана от Лев и останалите. Под камионите лежаха овъглени трупове на войници. Тълпата очакваше да се разправи с агентите на AVH. Лев забеляза, че не всички в тълпата са въстаници — сред тях имаше фотографи и репортери на чужди агенции с фотоапарати. Той се обърна да види Карой. Ако преди все още имаше надежда да намери сина си, сега на лицето му се четеше ужас. Искаше му се да види сина си навсякъде другаде, само не тук.

Първият от офицерите, изведен навън, беше млад човек, когото застреляха, преди да успее да вдигне ръце. Издърпаха следващия. Лев не разбираше какво говори, но явно молеше за милост. Застреляха го насред молбата му. Третият, който изтича навън, видя телата на мъртвите си другари и се опита да се скрие обратно в сградата. Карой пристъпи напред. Младежът беше неговият син.

Вбесени от опита му да избегне правосъдието, въстаниците го хванаха и започнаха да го бият, докато той се беше вкопчил във вратата. Карой се впусна напред, освобождавайки се от Лев, разблъска въстаниците и прегърна сина си. Изненадан от тази среща, момъкът се разплака, надявайки се, че баща му ще успее да го защити. Карой изкрещя нещо на тълпата. Баща и син останаха заедно само секунди, след което издърпаха Карой настрани и го бутнаха на земята. Накараха го да гледа как смъкват униформата на сина му и разкъсват ризата му. Обърнаха момчето с главата надолу, вързаха глезените му с въже и го понесоха към дърветата на площада.

Лев се обърна към Фраершата, за да я помоли да спаси живота на момчето, но видя, че Зоя вече е хванала ръката й и я моли:

— Спри ги. Моля те.

Фраершата се наведе към нея като родител, който обяснява нещо на детето си.

— Ето това е гняв.

И извади фотоапарата си.

Карой се изправи, закуцука след сина си и се разрида, когато го видя увиснал с главата надолу, но още жив, с лице, налято с кръв, и издути вени. Карой хвана раменете на сина си, подпирайки тялото му само за миг, докато един приклад не го удари в лицето. Той падна напред. Заляха сина му с бензин.

Лев се приближи до един от бандитите, загледан в екзекуцията. Удари го в гърлото, избута го и взе пушката му. Застана на коляно и се прицели. Имаше шанс само за един изстрел. Запалиха бензина. Момчето пламна и закрещя. Лев се прицели и стреля в мига, когато се отвори пролука. Куршумът уцели младежа в главата. Той продължи да гори, но тялото вече висеше неподвижно. Въстаниците се извърнаха към Лев. Фраершата бе насочила пистолета си срещу него.

— Хвърли я!

Лев пусна пушката.

Карой се надигна, прегърна тялото на сина си, опитвайки се да угаси пламъците, сякаш все още можеше да го спаси. Той също се запали, кожата на ръцете му се изду на червени мехури. Без да обръща внимание на това, продължи да стиска сина си, макар че собствените му дрехи горяха. Въстаниците гледаха как страда и гори и необузданата им ярост започна да утихва. Лев се огледа да потърси помощ от някого. Накрая един мъж на средна възраст вдигна оръжието си и застреля Карой в главата. Тялото му се свлече в огъня под неговия син. Докато те горяха заедно, тълпата започна да се разпръсва.

 

 

Същия ден

Върнаха се в апартамента, където ги чакаха пияните бандити и радостно възбудени унгарски студенти. Малкия, търсейки уединение, се прибра в кухнята и си постла под масата. Нито за миг не пускаше ръцете на Зоя, която не спираше да трепери, сякаш бе извадена от ледено море. Когато Фраершата влезе при тях, той усети как тялото на Зоя се напрегна като при появата на опасен хищник. Фраершата държеше пистолет в едната си ръка и бутилка шампанско в другата. Наведе се надолу с кървясали очи и напукани устни.

— Тази нощ ще има увеселение на един от площадите. Ще дойдат хиляди хора. Селяните от околностите ще докарат угощение. Ще пекат цели прасета.

Малкия отговори:

— Зоя не е добре.

Фраершата се протегна и попипа Зоя по челото.

— Няма да има нито полиция, нито държавна власт, а само гражданите на една свободна страна, освободени от страха. Ние също трябва да бъдем там, всичките.

Щом тя напусна стаята, Зоя пак започна да трепери, успяла за малко да сдържи вълнението си. Войниците, лежащи по улиците, телата им, покрити с кал, бяха по-скоро униформи, отколкото хора, символизиращи завоевателната сила. Убитите унгарци, окичени с цветя, олицетворяваха благородната съпротива. Всички, живи или мъртви, бяха някакви символи. Дори Карой беше преди всичко баща, а обесеният с главата надолу офицер — негов син.

Малкия прошепна на Зоя:

— Тази нощ ще избягаме. Още не знам къде можем да отидем. Но ще оцелеем. Факир съм на оцеляването — това е единственото, което мога да правя добре, освен може би да убивам.

Зоя се замисли за миг и попита:

— А Фраершата?

— Не можем да й кажем. Ще почакаме всички да отидат на увеселението и тогава ще избягаме. Какво мислиш? Ще дойдеш ли с мен?

* * *

Зоя потъваше и изплуваше много пъти в съня си. Сънува мястото, където щяха да живеят, някъде много далече, малко стопанство в една свободна страна, заобиколено от гъста гора. Нямаше да имат много земя — само толкова, колкото да се изхранват. Щеше да има река, нито много широка, нито много дълбока, в нея ще ловят риба и ще плуват. Когато отвори очи, в стаята беше тъмно. Не знаеше колко дълго е спала и погледна Малкия. Той сложи пръст на устните си. Забеляза, че е приготвил един вързоп, и се досети, че в него има дрехи, храна и пари. Сигурно беше го стъкмил, докато тя е спала. Излязоха от кухнята, в дневната нямаше никой. Всички бяха на увеселението. Забързаха се надолу по стълбите към двора. Зоя се поспря за миг, когато си спомни за Лев и Раиса, заключени на горния етаж.

В тъмния коридор зад тях се чу глас:

— Те ще бъдат трогнати, когато им разкажа как си се колебала, преди да избягате.

От сянката излезе Фраершата.

Зоя излъга:

— Отиваме на увеселението.

— А какво има във вързопа?

Фраершата поклати глава.

Малкия пристъпи напред.

— Нямаш нужда повече от нас.

Зоя добави:

— Нали през цялото време говориш за свобода. Остави ни да си отидем.

Фраершата кимна:

— Свободата трябва да се извоюва и аз ще ви дам този шанс. Пролейте кръв и ще ви пусна и двамата — само една драскотина, порязване или убождане. Пролейте капка кръв.

Малкия се колебаеше, не знаеше как да постъпи.

Фраершата се приближи до тях.

— Не можеш да ме порежеш без нож.

Малкия извади ножа си и бутна Зоя назад. Невъоръжена, Фраершата се приближи плътно. Той приклекна, готов да нанесе удар.

— Мислех, че си разбрал, Малкия. Привързаността е слабост. Погледни колко си нервен. Защо? Понеже залогът е твърде голям: нейният живот, твоят живот — мечтата ви да бъдете заедно. Всичко това те прави страхлив. Прави те уязвим.

Малкия нападна. Фраершата лесно се извъртя, хвана го за китката и го удари по лицето. Той падна на земята, а ножът се оказа в ръката й. Тя се надвеси над него.

— Ти много ме разочарова.

* * *

Лев се обърна към вратата. Пръв влезе Малкия, след него Зоя с опрян във врата й нож. Фраершата свали ножа и я бутна навътре.

— На ваше място не бих се радвала много. Хванах ги, когато се опитваха да избягат заедно, готови да ви изоставят, без дори да се сбогуват.

Раиса пристъпи напред.

— Каквото и да говориш, това няма да промени чувствата ни към Зоя.

Фраершата отвърна с подигравателна искреност:

— Изглежда, това е истина. Без значение какво ще направи Зоя, дали ще вдигне нож над теб в леглото, дали ще избяга, преструвайки се на умряла, вие продължавате да си въобразявате, че тя ще ви обикне. Обхванал ви е някакъв сантиментален фанатизъм. Права си — нищо не мога да кажа. Въпреки това имам да добавя нещо, което ще промени отношението ти към Малкия.

Направи пауза.

— Раиса, той е твоят син.

 

 

Същия ден

Лев очакваше Раиса да отрече. По време на Великата отечествена война тя бе родила син, който по-късно умрял. Когато тя най-сетне проговори, гласът й бе глух.

— Синът ми е мъртъв.

Фраершата се обърна към Лев, самодоволна, че знае чужди тайни, и размаха ножа.

— Раиса е родила син. Заченат по време на войната, когато за награда на войниците, рискували живота си, им било разрешено да спят с когото си искат. Те я насилили, при това неведнъж, и създали едно копеле на Червената армия.

Раиса отговори уморено и тихо, но без да трепне:

— Беше ми все едно кой е бащата. Детето си беше мое, не негово. Заклех се, че ще го обичам, въпреки че беше заченато при най-ужасни обстоятелства.

— Само че си изоставила момчето в детски дом.

— Бях болна и нямах покрив над главата. Нямах нищо. Не можех да изхраня дори себе си.

Раиса избягваше да гледа Малкия в очите. Фраершата поклати глава с отвращение.

— Никога не бих изоставила детето си, колкото и трудно да ми е било. Те ми отнеха сина, докато съм спяла.

Силите, изглежда, бяха напуснали Раиса и тя загуби желание да се защитава.

— Заклех се да се върна. Щом се оправя, щом свърши войната и се сдобия с дом.

— А когато си се върнала, са ти казали, че синът ти е умрял. И ти си им повярвала като пълна глупачка. Умрял от тиф, нали така са ти казали?

— Да.

— Тъй като имам известен опит с лъжите им, направих допълнителна проверка. Тифната епидемия действително е погубила много деца. Но много са оцелели, като избягали. Обявявали ги за мъртви, а те ставали джебчии по гарите.

Когато чу миналото си, възстановено дума по дума, Малкия се обади за първи път:

— Значи, когато ти откраднах парите на гарата?

Фраершата кимна.

— Аз те търсех. Исках срещата ни да изглежда случайна. Имах намерение да те използвам за отмъщение на жената, която се бе влюбила в омразния за мен мъж. Въпреки това бързо се привързах и започнах да се отнасям към теб като към син. Промених плановете си и реших да те запазя за себе си. По същия начин се привързах към Зоя и поисках тя да остане с мен. А сега вие двамата пренебрегнахте моята любов. При първата провокация ти се хвърли с нож срещу мен. А ако не беше извадил ножа, щях да ви оставя да си тръгнете.

Фраершата застана до вратата, замълча за миг и се обърна към Лев:

— Ти винаги си искал да имаш семейство. Сега то е налице. Можеш да му се радваш. Това е най-жестокото отмъщение, което бих могла да си представя.

 

 

Същия ден

Раиса се обърна и огледа стаята. Малкия стоеше пред нея. Татуировки покриваха гърдите и ръцете му. Стараеше се да изглежда невъзмутим, като еднакво се опасяваше от отказ или от равнодушие от нейна страна.

Зоя заговори първа:

— Няма никакво значение дали е твой син. Всъщност не е, вече не, щом си го изоставила, значи не си негова майка. И аз не съм твоя дъщеря. Какво има да се говори? Ние не сме семейство.

Малкия докосна ръката й и Зоя го изтълкува като упрек.

— Но тя не е твоята майка.

Момичето беше готово да се разплаче.

— Ние все още можем да избягаме.

Малкия кимна.

— Нищо не се е променило.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Малкия се приближи до Раиса, забил поглед в земята.

— Изобщо не ми пука. Искам само да знам истината.

Въпросите му бяха безцеремонен, детински опит да прикрие своята уязвимост. Не изчака Раиса да му отговори и добави:

— В детския дом ме наричаха Феликс, но после ми измислиха тоя прякор. Даваха на всички нови имена, които можеха да запомнят. Не знам истинското си име.

Малкия преброи на пръстите си.

— На четиринайсет съм. Или може би на тринайсет години. Не знам точно кога съм роден. Твой син ли съм, или не?

Раиса го попита:

— Какво помниш от детския дом?

— На двора имаше едно дърво и ние си играехме под него. Детският дом беше близо до Ленинград, но не в града, а в някакво село. Има ли такова място с дърво в двора? Там ли сте дали сина си?

Раиса отговори:

— Да.

Пристъпи по-близо до Малкия.

— Какво са ти разказвали в детския дом за родителите ти?

— Че са умрели. Вие винаги сте били мъртви за мен.

Зоя прибави в заключение:

— Няма повече какво да говорим.

Тя заведе Малкия в далечния ъгъл на стаята и го накара да седне. Лев и Раиса останаха прави до прозореца. Лев не задаваше въпроси и искаше Раиса да има време да премисли всичко. Накрая тя започна да шепне, като се обърна така, че Малкия да не вижда лицето й:

— Лев, аз наистина изоставих детето си. Това е най-големият ми грях. Не съм ти разказвала за това, но с никого не съм споделяла. Не исках да говоря за това отново, макар че си го спомнях почти всеки ден.

Лев замълча.

— А Малкия…?

— Фраершата е права. Имаше тифна епидемия и много деца умряха. Но когато се върнах, синът ми беше още жив. Той умираше. Не ме позна. Не знаеше коя съм. Но аз останах до него, докато не умря. Това е истината. Аз го погребах. Малкия не е мой син.

Раиса се обгърна с ръце, като че ли й стана студено, и потъна в мислите си. Започна да си спомня събитията на глас:

— Фраершата трябва да е ходила там да търси сина ми през 1953-та или 1954 година, веднага след като са я освободили. В документацията със сигурност не е имало ред и тя не е могла да разбере истината за моя син. Не е и подозирала, че съм била там, когато е умрял. Открила е някого на същата възраст и може би е смятала да го използва срещу мен. А може да не го е направила, защото е обикнала Малкия. Или защото не е била сигурна, че ще й повярвам.

— Вероятно не е нищо повече от отчаян опит да ни нарани.

— И него.

Лев се замисли.

— Защо да не кажем истината на Малкия? Фраершата си играе и с него.

— Как ще изглежда тази истина? Той може да не я приеме. Ами ако реши, че се отказвам от него и търся доказателства, че той не може да бъде мой син? Лев, ами ако той иска да го обичам, ако има нужда от майка…

* * *

Със своето вродено умение да манипулира хората Фраершата донесе една голяма чиния с горещ гулаш. Единствената възможност бе да насядат наоколо и да се хранят заедно. Отначало Зоя отказа и остана да седи настрани, но гулашът изстиваше и тя неохотно се присъедини към общата трапеза. Подрънкваха вилици, с които набождаха парчетата месо и зеленчуците.

Малкия попита:

— Зоя ми каза, че сте учителка.

Раиса кимна.

— Аз не умея да чета и да пиша, но искам да се науча.

— Ще ти помогна, ако искаш.

Зоя тръсна глава, пренебрегвайки Раиса, и се обърна към Малкия:

— Аз ще те науча. Нямаш нужда от нея.

Чинията беше почти празна. Скоро те се разделиха и всеки се върна в своя ъгъл. Лев се възползва от момента и каза на Зоя:

— Елена иска да се върнеш вкъщи.

Зоя спря да яде, но не отговори. Лев продължи:

— Не искам да те притеснявам. Но Елена те обича. Иска да се върнеш вкъщи.

Не добави нищо повече, като смекчи истината.

Зоя се изправи, хвърли вилицата и се отдалечи. Постоя до стената, преди да си легне в своя ъгъл, с гръб към останалите. Малкия я последва, седна до нея и сложи ръка на гърба й.

* * *

Лев се събуди от студ. Беше ранна утрин. Те с Раиса спяха притиснати един до друг в единия край на стаята, а Малкия и Зоя в другия. Вчера Фраершата не влезе при тях и храната им донесе един от унгарските въстаници. Лев усети някаква промяна — наоколо цареше някаква тържествена тишина. Нямаше пиянски викове и радостни възгласи.

Той се изправи, приближи се до малкия прозорец и изтри запотеното стъкло. Навън валеше сняг. Това, което трябваше да олицетворява спокойствието в един чист, бял и мирен град, само подсили безпокойството му. Нямаше деца, които да си играят и да се замерят със снежни топки. В освободения град валеше първият сняг, но не се чувстваше възторг или радост. По улиците нямаше жива душа.

 

 

4 ноември

Някъде високо в небето се разнесе вой, който бързо прерасна в оглушителен грохот. Над главите им прелетя реактивен самолет. Лев скочи. В стаята беше тъмно. Раиса също се изправи и попита:

— Какво е това?

Преди той да отговори, се разнесоха няколко последователни експлозии, които идваха от различни райони на града. За миг Лев, Раиса, Малкия и Зоя се озоваха до прозореца. Лев отрони:

— Те се върнаха.

Хората от съседните стаи бяха обзети от паника, на покрива се чуха стъпки, изненаданите въстаници заемаха позиции. Лев видя на улицата един танк, който въртеше наляво и надясно кулата си, преди да насочи оръдието към снайперистите на покрива.

— Дръпнете се от прозореца!

Лев изблъска останалите към задната част на стаята. Настъпи миг тишина и се разнесе експлозия. Покривът рухна и задната стена се срути навън, повличайки надолу гредите. Остана само една малка част от стаята, защитена от парче от покрива. Лев закри лицето си с долната част на ризата, докато се оглеждаше за останалите.

Раиса грабна парче от строшена греда и заблъска по вратата. Лев се присъедини към опитите й да разбие вратата. Ала в това време им извика Малкия:

— Насам!

В основата на стената се бе отворила дупка, която водеше в съседната стая. Легнали по корем, рискувайки да бъдат затрупани, ако покривът рухне напълно, те пропълзяха през разрушените останки до коридора. Нямаше нито въстаници, нито хора на Фраершата. Стаите бяха празни. Когато отвориха вратата на балкона към двора, видяха, че хората напускат домовете си, като не знаеха какво да решат — дали да рискуват да излязат на улицата, или да си останат по къщите.

Малкия се втурна обратно назад. Лев извика след него:

— Малкия!

Той се върна, опасан с лента патрони, гранати и една пушка. Раиса поклати глава и се опита да го обезоръжи.

— Ще те убият.

— Така или иначе ще ни избият всичките.

— Не бива да взимаш със себе си тези оръжия.

— Ще ни трябват, ако искаме да напуснем града.

Раиса безпомощно погледна Лев и той изкомандва:

— Дай ми пушката!

Малкия неохотно му я подаде. Една близка експлозия сложи край на спора.

— Нямаме много време.

Лев погледна притъмнялото небе. Бученето на реактивните двигатели го накара да поведе групичката си към стълбището. От бандитите нямаше и следа и той си помисли, че или се сражават, или са се разбягали. Когато стигнаха до долу, започнаха да си пробиват път през наплашената тълпа към изхода.

— Максим!

Лев се обърна и погледна нагоре. Фраершата стоеше на покрива с автомат в ръцете. Застигнати в средата на двора, те нямаха шанс да стигнат до арката, преди тя да ги разстреля.

Той извика:

— Всичко свърши, Фраерша! Това не е битка, която можеш да спечелиш!

— Максим, аз вече я спечелих.

— Огледай се наоколо.

— Спечелих я не с пистолет, а ето с това…

На врата й висеше фотоапарат.

— Панин винаги е бил готов да използва цялата сила на армията. Искам той да разруши този град и да го изпълни с трупове на убити граждани. Искам целият свят да види истинското лице на нашата страна. Няма да има повече тайни. Никой вече няма да повярва в добротата и човеколюбието на нашата родина. Това е моето отмъщение.

— Пусни ни да си отидем.

— Максим, ти нищо не си разбрал. Досега можех да те убия сто пъти. Животът ти е по-тежко наказание от смъртта. Върнете се в Москва и четиримата. Със сина ти, когото търсят за убийство, влюбен в дъщерята, която ви мрази. Как ли ще създадете семейство…

Лев се отдели от групата и се обърна към Фраершата:

— Съжалявам за злото, което съм ти причинил.

— Максим, истината е, че преди да те намразя, аз бях никоя.

Лев се обърна и се упъти към изхода, очаквайки всеки миг в гърба му да се забие куршум. Но изстрел не последва. Преди да стигне до арката, той спря и се огледа. Фраершата беше изчезнала.

 

 

Същия ден

Легнал сред останките на едно изоставено кафене, увил ръцете си с покривките от масите, за да ги предпази от хвърчащи стъкла, Лев изчакваше преминаването на танковете. Вдигна глава и погледна през счупения прозорец. Танковете бяха три и куполите им се въртяха бавно, оглеждайки околните сгради в търсене на цел. Съветската армия беше се отказала от използването на отделни единици от тромавите и уязвими Т-34. Сега използваха новите големи и тежко бронирани Т-54. Доколкото Лев имаше впечатления, беше променена и стратегията на съветските войски. Танковете напредваха в колони и прилагаха неадекватна жестокост — на един-единствен изстрел отговаряха с разрушаване на цялата сграда. Танковете продължаваха едва след като оставеха след себе си само купчина камъни.

Беше им отнело почти два часа, за да изминат около километър, принудени да търсят убежище почти на всяко кръстовище. Беше се зазорило и те вече не бяха под закрилата на тъмнината. Напредваха все по-бавно през града, подложен на системно разрушаване. Дори вътрешността на зданията не гарантираше безопасност. Танковете стреляха с бронебойни снаряди, които пробиваха стените на три стаи и се взривяваха в центъра на къщата, превръщайки я в развалини.

Като наблюдаваше разгръщането на такава военна мощ, Лев си мислеше дали първоначалната загуба на контрол не е била преднамерена. Тя не само показа цялата несъстоятелност на политиката на умереното сдържане, но и неефективността на остарялата бронирана техника, която и тълпата може да унищожи… Сега най-новите оръжия се движеха по улиците на Будапеща като в пропаганден военен филм. В Москва можеха да стигнат само до един извод: нужни са не по-малко, а повече оръжия — мощта на Съветския съюз зависи от тях.

С крайчеца на окото си Лев забеляза някакво оранжево пламъче — твърде странно в сивата утрин, сред сивите отломки на руините. Трима младежи на отсрещната страна на улицата подготвяха „коктейли Молотов“. Лев се опита да привлече вниманието им, като им помаха с ръка. Бензиновите бомби нямаше да свършат работа, защото охладителната система на Т-54 нямаше недостатъците на Т-34. Това беше ново поколение бойна техника и техните примитивни средства биха били безполезни. Един от младежите го видя и изтълкува невярно жеста му, като размаха предизвикателно юмрук.

Тримата се изправиха, изтичаха след последния танк и хвърлиха бутилките, като го уцелиха точно където искаха — в задната част, която бе обхваната от пламъци. Хукнаха назад, като се обръщаха в очакване на експлозията, но тя така и не последва. Огънят, който бушуваше по бронята на танка, не му нанесе никаква вреда. Те ускориха крачка, търсейки укритие. Лев се наведе. Танкът завъртя купола и стреля. Кафенето се разтресе, оцелелите стъкла изпопадаха на пода и се пръснаха наоколо. През прозорците нахлуха дим и прахоляк. Скрит под този облак, кашляйки, Лев запълзя по потрошените съдове към кухнята, където Раиса, Зоя и Малкия се бяха скрили зад стоманените плотове.

— По улицата не може да се мине.

Малкия попита:

— А по покривите? Можем да пропълзим.

— Ако ни видят, дори само ако ни чуят, пак ще стрелят. Там горе ще е по-трудно да се скрием. Ще попаднем в клопка.

Раиса отбеляза мрачно:

— Ние и тук сме в клопка.

На площадката на горния етаж имаше два прозореца. Единият гледаше към главния булевард, а другият към задната улица, твърде тясна за Т-54. Лев отвори това прозорче и прецени дали могат да се изкатерят. Нямаше дупки, нито водосточна тръба, по които да се стигне до покрива. Малкия го дръпна за крака.

— Дай да видя.

Лев го пусна до перваза на прозореца. Той бързо огледа разстоянието, подскочи и увисна на стрехата. Краката му се люлееха и Лев се приближи да му помогне, но той го спря:

— Всичко е наред.

Изтегли се нагоре, прехвърли единия си крак на покрива, после другия.

— Зоя да идва.

Раиса погледна надолу, височината беше петнайсетина метра.

— Чакай.

Взе покривките, с които Лев беше омотал ръцете си, и ги завърза една за друга. След това ги върза около кръста на Зоя. Тя се смръщи недоволна.

— Последните месеци се справях и без тебе.

Раиса я целуна по бузата.

— Затова ще ми е много мъчно, ако нещо ти се случи сега.

Зоя потисна усмивката, като се престори на сърдита.

Застанал на перваза на прозореца, Лев я повдигна и тя се хвана за ръба на покрива.

— Пусни ме, за да мога да си преметна крака.

Лев я пусна неохотно и тя се захвана за покрива. Малкия я изтегли и въжето от покривки се опъна.

— Горе съм.

Раиса пусна своя край и Зоя изтегли импровизираното спасително въже. Дойде ред на Раиса, а Лев беше последен.

Покривът бе стръмен и Малкия със Зоя почти бяха се изкатерили догоре. Раиса стоеше зад тях. Изкачвайки се, Лев едва не се подхлъзна, бутна една керемида и тя изтрака по покрива и падна долу. Минаха секунди, преди да се чуе как се разбива на улицата. Четиримата замряха. Ако беше паднала от другата страна към булеварда, щяха да бъдат разкрити от патрулиращите танкове.

Лев се огледа. Над града се издигаха стълбове пушек. По покривите зееха дупки, а тук-там имаше празнини на мястото на зданията. Реактивни изтребители МИГ летяха ниско над града и атакуваха целите си. Дори на покрива те бяха в опасност. Лев им нареди:

— Трябва да бързаме.

Запълзяха на четири крака, за да избегнат опасностите, и най-после успяха да напреднат.

Пред тях покривът свършваше — бяха стигнали края на квартала. Малкия предложи:

— Да се спуснем долу, да прекосим улицата и да се изкачим на другата страна.

Керемидите на покрива се разтресоха. Лев пропълзя до края и надникна долу към главния булевард. Точно под тях се придвижваха четири танка и един по един завиха към булеварда. За разочарование на Лев четвъртият спря и очевидно остана да охранява кръстовището. Трябваше да се промъкнат незабелязано покрай него.

Преди да се завърне с тази лоша новина, Лев забеляза някакво движение зад прозореца на апартамента точно под тях. Надзърна и видя две жени да окачват новото унгарско знаме с изрязани сърп и чук. От танка също ги забелязаха. Лев се втурна нагоре по покрива и размаха ръце към останалите.

— Бързо! Да се махаме оттук!

Те пропълзяха колкото бе възможно по-далече от булеварда.

Покривът зад тях полетя във въздуха и се превърна в дъжд от боклуци и отломки. Ударната вълна размести керемидите. Малкия, който беше най-близо до ръба, загуби опора и се плъзна надолу по свличащите се керемиди. Зоя му хвърли края на вързаните покривки. Той успя да го хване в мига, когато керемидите полетяха надолу като лавина и го увлякоха със себе си.

Докато Малкия падаше, Зоя също загуби опора. Опита се да се хване за нещо, а нямаше за какво. Лев се протегна към нея, но не свари да я хване за ръката, обаче хвана покривката и успя да задържи двамата — Зоя на ръба на покрива и Малкия, увиснал надолу. Ако от танка го видеха, щяха да стрелят по него и да избият всички. Лев започна да дърпа покривките. Раиса припълзя към края на покрива.

— Дай ръка!

Успя да хване ръката на Малкия и го издърпа нагоре. Двамата лежаха един до друг. Лев надникна над ръба на покрива и видя как танкът обръща купола си към тях.

— Ставайте!

Те се изправиха и хукнаха обратно по покрива към разрушения апартамент от другата страна. Снарядът удари зад тях, на същото мястото, където току-що висеше Малкия — на ъгъла на зданието. Взривната вълна ги отхвърли напред. Оглушали от взрива, кашляйки от прахоляка, те огледаха разрушенията отпред и зад себе си — две зеещи дупки, сякаш оставени от зъбите на гигантско чудовище.

Лев огледа разрушения апартамент под тях. Първият снаряд бе минал високо, пробил тавана и съборил покрива на пода. Биха могли да се спуснат по разцепените греди. Той тръгна пръв, надявайки се, че танкистите ще ги сметнат за мъртви. Когато стигна до края на срутения покрив, забеляза покритата с прах ръка на жената, която бе закачила знамето. Нямаше време за губене и той потърси обходен път. Стълбите бяха в задната част. Бутна строшената врата, която водеше натам, но тя беше затрупана.

Раиса им извика от предната част на апартамента, която гледаше към булеварда.

— Връщат се!

Танкът се обръщаше. Уловени в капан, те нямаше къде да се скрият и да избягат.

Лев удвои усилията си да разчисти стълбите, които бяха единственият им изход. Раиса и Зоя се присъединиха към него, но Малкия беше изчезнал. Очевидно бе решил да се спасява самостоятелно. Лев погледна през рамо. Танкът заемаше позиция, прицелвайки се за трети изстрел. Той щеше да стреля отново и отново, докато не превърне двете къщи в развалини. Затворени в обстрелвания апартамент, заобиколени от тухлени стени, с блокирано стълбище, единственият им шанс бе да скочат долу на улицата.

Лев грабна Раиса и Зоя за ръцете и ги повлече срещу танка. Спряха за миг, преди да излязат на улицата. Малкия вече се беше се спуснал там и се готвеше да атакува танка с граната в ръка.

Той изтегли щифта, ловко се шмугна пред танка и се покатери на него. Отвътре вдигнаха високо оръдието, за да му попречат да достигне люка. Но той беше толкова бърз и сръчен, че успя да обвие дулото с крака и да се придвижи нагоре. Люкът се отвори и отвътре се показа танкист, който щеше да го застреля, преди да е хвърлил гранатата.

Лев извади пистолета си и откри огън по танкиста, но куршумите отскачаха от бронята. Танкистът беше принуден да се скрие и се опита да затвори люка. Малкия обаче се добра до края на кулата и хвърли гранатата в процепа. След това скочи на земята.

Гранатата избухна, а секунда след това се разнесе много по-мощна експлозия на снарядите в танка. Ударната вълна подхвана Малкия и го хвърли на паважа. От танка излезе пушек и никой повече не се показа от него.

Зоя вече се беше спуснала на улицата и се втурна да помогне на Малкия да се изправи. Тя се усмихваше. Лев се спусна след нея.

— Да се махаме оттук…

На гърдите на Малкия изби червено петно.

Лев коленичи и разкъса ризата. Раната не беше голяма, не по-дълга от един пръст, и приличаше на черна бразда. Лев опипа гърба, ала не откри изходно отверстие.

 

 

Същия ден

Лев се втурна към Втора медицинска клиника с Малкия на ръце, следван от Зоя и Раиса. Стигнаха до болницата, пренебрегвайки риска от патрулиращите танкове. Няколко куполи ги проследиха, но не откриха огън. Приемното отделение на болницата бе пълно с ранени хора, някои подкрепяни от близки и приятели, други лежаха на пода. Стените и подът бяха изпръскани с кръв. Оглеждайки се за лекар или сестра, Лев видя пред себе си една бяла престилка и си проправи път натам. Докторът преглеждаше пациенти, като отделяше на всеки не повече от няколко секунди, оглеждаше раните и изпращаше в болницата само най-тежките случаи. Другите оставаха в коридора.

Лев застана на опашката в очакване на решението на доктора. Когато най-сетне стигна до Малкия, той попипа челото му и повдигна клепача. Дишането на момчето бе едва доловимо, кожата съвсем бледа. Лев бе превързал раната с ризата на Малкия и сега тя бе пропита от кръв. Докторът я отстрани и се наведе. Пръстите му докоснаха ръбовете на раната, отвориха ги и оттам потече кръв. Огледа гърба на момчето и също не откри изходна рана. Едва тогава погледна към Лев, не произнесе нито дума, само едва забележимо поклати глава. И продължи нататък.

Зоя хвана ръката на Лев.

— Защо не искат да му помогнат?

Лев беше войник и бе виждал подобни рани. Кръвта беше почти черна, което означаваше, че шрапнелът е засегнал черния дроб. На бойното поле не би оцелял, но и в тази болница условията не бяха кой знае колко по-добри. Те нищо не можеха да направят.

— Защо не искат да го лекуват?

Лев нямаше какво да отговори.

Зоя се втурна през тълпата, хвана доктора за ръкава и се опита да го върне обратно при Малкия. Хората наоколо я ругаеха. Но тя отказваше да го пусне, докато накрая не я избутаха настрани. Тя падна на земята в краката на хората. Раиса й помогна да се изправи.

— Защо не искат да му помогнат?

Зоя се разплака и погали Малкия по лицето. Погледна Лев със зачервени очи и го замоли:

— Моля те, Лев, моля те. Ще направя всичко, каквото поискаш. Ще стана твоя дъщеря. Ще бъда щастлива. Не позволявай да умре.

Малкия помръдна устни. Лев се наведе над него, за да го чуе.

— Не… не… тук.

Лев го понесе през опръсканата с кръв приемна и излезе през главния вход, търсейки място, където биха могли да останат сами. Насред цветната леха, покрита със замръзнали от студа цветя, Лев седна на земята и подпря Малкия на коленете си. Зоя седна до тях и взе ръката на Малкия. Раиса остана права, нервно крачейки напред-назад.

— Може би да успея да намеря нещо обезболяващо?

Лев я погледна и поклати глава. Въстанието продължаваше вече дванайсет дни и в клиниката едва ли имаше лекарства.

Малкия бе спокоен и сънлив. Той вече трудно отваряше очи. Погледна Раиса и прошепна:

— Аз знам, че…

Гласът му бе едва доловим и Раиса клекна до него, за да го чува.

— Фраершата излъга… знам… че вие не сте ми майка.

— От всичко най-много бих искала да съм ти майка.

— Аз също… бих искал… да съм ваш син.

Малкия затвори очи, обърна глава и я подпря на ръката на Зоя. Тя лежеше до него, сякаш двамата се готвеха да заспят. Прегърна го и зашепна:

— Разказах ли ти за селото, където ще живеем?

Малкия не отговори и дори не отвори очи.

— То е близо до една гора, пълна с ягоди и гъби. Има и река, в която ще плуваме през лятото… Ще бъдем много, много щастливи.

 

 

Същия ден

Фраершата стоеше върху останките на покрива, но не носеше оръжие, а фотоапарат и снимаше разрушенията — картини, които скоро щяха да бъдат публикувани в цял свят. Дори последната касета с филм да не оцелее, това нямаше голямо значение. Тя вече бе направила стотици снимки, които нелегално бе изпратила с помощта на семейства на дисиденти и въстаници, а също и на чуждестранни кореспонденти. Нейните снимки на убити граждани и разрушени здания щяха да се публикуват в продължение на години с бележката „Анонимен източник“.

Може би за пръв път, откакто синът й беше отнет преди седем години, тя беше сама — без Малкия, без мъжете, на които можеше да заповядва. Бандата, за чието сплотяване бе употребила години, се разпадна. Малкото останали нейни хора се разбягаха. Въстаниците бяха разбити. Мнозина загинаха още при първите атаки тази сутрин. Тя засне телата им. Преводачът й Жолт Полгар не я напусна до самия край. Тя се беше заблудила за него. Той загина за каузата си. И докато умираше, тя го снима с особена любов и внимание.

Имаше само още три кадъра във филма. В далечината се зададе реактивен МИГ, който се насочи право към нея. Вдигна фотоапарата и го фокусира. Самолетът се снижи за атака. Керемидите около нея затракаха. Самолетът се оказа почти над главата й. Когато покривът се взриви и парчетата я заудряха по лицето и ръцете, тя разбра, че е направила най-сполучливата си снимка.