Том Роб Смит
Секретният доклад (4)

Десет километра северно от Москва

8 април

Ръцете и краката на Зоя бяха стегнати с тънка стоманена тел, която при всяко нейно движение се врязваше в кожата. Очите й бяха завързани, устата запушена и тя лежеше на една страна. Под нея нямаше нищо, което да смекчава рязкото друсане по пътя. Като съдеше по шума на двигателя и празното пространство около нея, тя се досети, че се намира в каросерията на камион. Усещаше с цялото си тяло неравностите на пътя. Всяко спиране и потегляне я хвърляше напред, а после назад като някаква кукла, а не като жив човек. След като се посъвзе от замайването, тя започна да си припомня подробностите от пътуването. В началото правеха чести завои и се чуваше улично движение. Бяха в град — може би в Москва, но не беше съвсем сигурна. А сега се движеха направо с постоянна скорост и вероятно бяха излезли от града. Освен ръмженето на мотора не се чуваше друг шум. Сигурно я караха на някакво тайно място. А ако се има предвид и парцалът, натъпкан в гърлото й толкова дълбоко, че едва не я задуши, тя беше сигурна, че скоро ще трябва да умре.

Колко време беше прекарала тук вързана? Тя не знаеше, защото беше загубила усещането си за време. След като я отвлякоха от апартамента, я упоиха, но когато я набутваха в колата, успя да види как Раиса пада от балкона. Това беше последното, което помнеше, преди да се събуди с ужасно главоболие и с пресъхнала уста на пода на една тухлена килия без прозорци. Макар че е била в безсъзнание, когато са я вкарали тук, тя беше твърдо уверена, че се намира под земята. Въздухът беше хладен и влажен, тухлите не се нагряваха и тя не можеше да прецени дали е ден, или нощ. Силната воня подсказваше, че най-вероятно се намира в канализационна система. Непрекъснато се чуваше шум от течаща вода. Понякога вибрациите бяха толкова силни, та й се струваше, че по съседните канали текат истински подземни реки. Дадоха й завивки, носеха й храна и пазачите й даже не се опитваха да крият лицата си. Не разговаряха с нея, ако не се броят кратките заповеди и въпроси. Очевидно тя не представляваше интерес за тях и имаха само задължението да опазят живота й. От време на време имаше смътното усещане, че някой я наблюдава, скрит в коридора зад вратата. Но винаги когато се опитваше да надникне, за да го види, той изчезваше в мрака.

През тези няколко седмици тя често мислеше за смъртта, предъвквайки тази тема като някакъв сладкиш. За какво живееше тя въобще? Не хранеше ни най-малка надежда за спасение. Самата мисъл за свободата не будеше у нея радостни сълзи. Свободата за нея означаваше да бъде нещастна ученичка — мразена и мразеща всички. Не се чувстваше по-самотна тук, в плен, отколкото в дома на Лев. Беше затворничка както и преди. Беше се променила само обстановката, бяха се сменили и пазачите, но животът си остана същият. Не й се доплакваше, когато си спомняше за нейната спалня или за топлите обеди на кухненската маса. Не й се доплакваше дори при спомена за сестра й. Може би Елена ще е по-щастлива без нея — тя пречеше на малката си сестричка да живее нормално и да се сближи с Раиса и Лев.

„Защо не мога да плача?“

Ощипа се, но и това не помогна. Сълзите не идваха.

Надяваше се Раиса да е оцеляла след падането. Надяваше се Елена да е добре. Макар тези надежди да бяха искрени, те бяха някак странични, сякаш това не бяха нейни вълнения. Във вътрешния й механизъм липсваше някакво важно колелце и вместо емоциите й да се диктуват от преживяванията — колелцата се въртяха напразно. Тя би трябвало да е уплашена, но се чувстваше като потопена във вана, напълнена с някакво топло примирение. Ако искат да я убият, нека да го сторят. Ако искат да я пуснат на свобода, тъй да бъде. Честно казано, на нея й е все едно.

* * *

Камионът зави от шосето и тръгна по някакъв изровен път. След известно време забави ход и след няколко завоя спря. Вратите на кабината хлопнаха. Чуха се и стъпки, които се приближиха отзад. Някой отгърна брезента и издърпа Зоя като някакъв вързоп, повдигна я и я постави на крака, но тя едва можеше да стои права, защото телта, стягаща разранените й глезени, затрудняваше равновесието й. Земята беше кална и осеяна с дребни камъчета. Замаяна от пътуването, тя си мислеше, че ще повърне. Не искаше пазачите да си помислят, че е слаба и страхлива. Някой махна парцала от устата й и тя си пое дълбоко въздух. Някакъв мъж се разсмя снизходително, докато развързваше стоманената тел и сваляше превръзката от очите й.

Зоя примигна на слънчевата светлина, толкова ярка, сякаш беше на две крачки от слънцето. Като някакъв подземен вампир, измъкнат от бърлогата си, тя обърна гръб към небето. Когато очите й постепенно свикнаха с ярката светлина, бавно се огледа. Стоеше на някакъв прашен път, по края на който растяха нежни бели цветчета, разхвърляни неравномерно като пръски мляко. По-нататък имаше гора. Очите й, дълго време свикнали със сивотата на килията, сега поглъщаха всяка капчица цвят около себе си.

Спомни си за своите похитители и рязко се обърна. Те бяха двама — едър мъж с яки ръце, дебел врат и мускулест гръден кош. Всичко в него беше набито и стегнато, сякаш беше израснал в тясна за него клетка, а до него стоеше момче, тринайсет-четиринайсетгодишно, почти на нейната възраст. Беше стройно и жилесто, очите му бяха лукави и я гледаше с нескривано презрение, сякаш не заслужаваше вниманието му, както ако беше възрастен мъж, а тя малко момиченце. Не го хареса от пръв поглед.

Набитият мъж посочи дърветата.

— Разходи се. Раздвижи си краката. Фраершата иска да бъдеш здрава.

Беше чувала това име и преди в откъслечните разговори между бандитите, когато бяха пияни и се фукаха. Фраершата беше тяхната главатарка. Зоя я видя само веднъж. Тя стремително влезе в килията и дори не се представи. Не беше нужно да го прави. Излъчваше власт и сила, които я обгръщаха като наметало. Зоя не се боеше от другите мъже, чиято сила можеше да се измери по дебелината на ръцете им, но тази жена всяваше страх у нея. Фраершата я бе огледала студено и преценяващо, както майстор часовникар оглежда евтин часовник. Тогава беше моментът да зададе въпроса: „Какво искате от мен?“ — но тя не можа да отвори уста и остана смълчана. Фраершата се задържа в килията й не повече от минута и си излезе, без да пророни нито дума.

Получила разрешение да се разходи, Зоя свърна от пътя и навлезе в гората. Краката й затъваха в мекия мъх и влажната почва. Може би ще я убият, докато се разхожда в гората? Може би вече са се прицелили с пистолетите си? Тя погледна назад. Мъжът пушеше, а момчето следеше всяко нейно движение. Изтълкувало погрешно погледа й, то извика:

— Само да посмееш да бягаш, ще те настигна.

Високомерието му я засегна. Не биваше да е толкова самоуверен. Ако тя умееше да прави нещо, то беше да бяга.

След двайсетина крачки в гората тя се спря и погали кората на едно дърво, зажадняла да усети нещо различно от еднообразните студени и влажни тухли. Знаеше, че я наблюдават, несъзнателно клекна и загреба шепа пръст. Между пръстите бликнаха капки кална вода. Беше израснала в колхоз и от малка бе свикнала да се труди заедно с родителите си. Баща й, когато работеше на нивата, от време на време се навеждаше, вземаше шепа пръст и я смачкваше между пръстите си, стривайки бучките, както правеше тя сега. Никога не го попита защо го прави. Какво му говореше земята? Или беше просто навик? Съжаляваше, че не е разбрала. Съжаляваше за много неща, за всяка загубена секунда, когато се цупеше и играеше глупавите си игри, не слушаше баща си или се държеше лошо и ядосваше родителите си. Сега тях ги няма и тя никога вече не ще може да говори с тях.

Зоя разтвори юмрук и изтърси пръстта. Повече не искаше да си спомня. Нека не вижда смисъла да живее, затова пък вижда смисъла да умре. Смъртта ще сложи край на всички спомени и съжаления. Смъртта ще се окаже не толкова безсъдържателна като живота. Зоя беше уверена в това. Тя се изправи. Тази гора много приличаше на гората край тяхното Кимово, близо до колхоза. По-добре монотонните влажни и студени тухли — те не й напомнят за нищо. Беше готова да тръгне.

Обърна се към камиона и едва не подскочи от изненада, когато видя, че зад гърба й стои набитият здравеняк. Не беше го усетила да се приближава. Той я гледаше и се хилеше с беззъбата си уста. Хвърли цигарата си и тя машинално я проследи как пада и тлее върху влажната земя. Той вече беше свалил палтото си и запретваше ръкави.

— Фраершата заповяда да правиш упражнения. А ти още не си започнала.

Протегна ръка, докосна шията й и я погали по лицето, сякаш изтриваше сълзите й. Пръстите му бяха груби, с изгризани нокти. Каза тихо:

— Ние не сме питомни като теб. Не сме учтиви като теб. Ако искаме нещо, си го взимаме.

Зоя се помъчи да запази смелото си изражение и отстъпи назад, докато той напредваше.

— Най-добре умеем да взимаме. А малките момичета трябва да се подчиняват. За теб може да е насилие, а аз го наричам упражнение.

Този човек искаше да я уплаши и подчини. Но няма да получи нищо.

— Ако ме пипнеш, ще те ритна. Ако ме събориш, ще ти издера очите. Ако ми счупиш пръстите, ще изпохапя лицето ти.

Мъжът силно се разсмя.

— Как ли ще го направиш, момиченце, ако преди това те просна в безсъзнание?

Зоя отстъпваше, но той следваше плътно всяка нейна крачка, докато накрая я притисна до дънера на едно дърво. Нямаше къде да отстъпва. С ръце зад гърба опипа дънера, търсейки нещо, с което да се защити. Отчупи един малък клон и опита върха му. Ще свърши работа. Погледна към момчето, което стоеше безучастно при камиона. Проследил погледа й, мъжът се обърна също към момчето:

— Тя си въобразява, че ще се хвърлиш да я спасяваш.

Зоя замахна с клона, като заби заострения край в лицето му. Очакваше да бликне кръв, но клонът се счупи в ръката й. Примигвайки от изненада, мъжът я погледна и като видя счупения клон, избухна в смях.

Зоя се втурна напред. Мъжът протегна ръце, но тя се изплъзна и побягна към камиона, усещайки зад гърба си горещото му дишане. Момчето сигурно щеше да я пресрещне, но то не се виждаше. Хвана вратата от страната на шофьора и се метна в кабината. Успя да я затвори в мига, когато мъжът се блъсна в нея. Заключи се с надеждата, че ключовете не са у него. Те висяха на таблото. Седнала на шофьорското място, завъртя ключа. Моторът се закашля и изрева.

Без да има ясна представа какво трябва да прави, тя хвана скоростния лост и го премести напред. Чу се стържене на метал и нищо друго. Мъжът в това време бе свалил ризата си, уви я около юмрука и удари страничното стъкло. Кабината се изпълни със ситни парчета стъкло. Зоя не достигаше педала на газта, свлече се от седалката, натисна го с крак и моторът отново изрева. Камионът тръгна, но мъжът отвори вратата и се пресегна през седалката. Тя се дръпна доколкото можа, но той я хвана за косата и я притегли към себе си. Зоя изкрещя и започна да драска ръката му.

И изведнъж, съвсем неочаквано, той я пусна.

Зоя падна на пода на кабината, свита на кълбо, като едва си поемаше дъх. Моторът се задави и камионът спря. Мъжът бе паднал от него, но вратата остана отворена. Тя се изправи предпазливо и надникна през седалката. Чу мъжа, който псуваше. Наведе се още малко и видя, че той лежи на земята.

Объркана, Зоя забеляза, че момчето стои наблизо и стиска в ръката си нож с окървавено острие. Мъжът притискаше с две ръце глезена си, от който бликаше кръв между пръстите му. Момчето я гледаше и мълчеше. Опитвайки се да се изправи, мъжът хвана момчето за крака, но то отстъпи встрани. Опита се отново да стане, но веднага падна и се претърколи по гръб. Сухожилията на глезена му бяха прерязани и кракът му висеше безпомощно. Лицето му беше болезнено сгърчено и той сипеше ужасни заплахи. Но явно не беше в състояние да ги изпълни, докато се търкаляше по земята — странна гледка — опасен и жалък в същото време.

Без да обръща внимание на мъжа, момчето нареди на Зоя:

— Излез от кабината.

Зоя скочи на земята, заобикаляйки ранения. Той се опитваше да превърже крака си с ризата. Момчето избърса острието на ножа и той изчезна в панталоните му. Държейки под око мъжа, Зоя промърмори:

— Благодаря.

Момчето се намръщи.

— Ако Фраершата ми беше заповядала да те убия, щях да го направя.

Тя помълча и го попита:

— Как се казваш?

Той се поколеба, като не знаеше дали да отговори, или не. Накрая изръмжа:

— Малкия.

Зоя повтори името му.

— Малкия.

Тя погледна към ранения, после към камиона. Беше го отместила от пътя. Мъжът удари с юмрук по земята и изкрещя:

— Като видят другите какво си направил, ще те убият.

Зоя погледна загрижено момчето.

— Наистина ли?

Малкия се замисли.

— Не е твоя работа. Връщаме се обратно. Ако се опиташ да избягаш, ще ти прережа гърлото. Даже ако ми пуснеш ръката само за да си бръкнеш в носа…

Доволна, че най-сетне е научила името на своя спасител, тя довърши вместо него:

— Ще ми прережеш гърлото?

Малкия наведе глава встрани и я погледна с подозрение — чудеше се дали му се подиграва. За да го успокои, Зоя се протегна и го хвана за ръката.