Том Роб Смит
Секретният доклад (14)

Москва

Същия ден

Раиса седеше на леглото на Елена и я наблюдаваше как спи. След посещението на Фраершата въпросите, които Елена задаваше, станаха по-настоятелни, сякаш бе усетила, че положението се е променило. Обещанията, че Зоя ще се върне скоро, не бяха достатъчни. Престана да им вярва и все по-често я обземаше безпокойство.

Телефонът иззвъня и Раиса се затича към него.

— Ало?

— Раиса, обажда се Фрол Панин. Свързахме се по радиото с Лев. Самолетът вече лети насам. Ще кацне след около пет часа. Лазар е с него.

— Свързахте ли се с Фраершата?

— Да, очакваме инструкции как да стане размяната. Искате ли да посрещнете Лев на летището?

— Разбира се.

— Ще ви изпратя кола, когато самолетът наближи Москва. Почти успяхме, Раиса. Скоро ще я хванем.

Раиса затвори телефона и остана до апарата, замислена върху последните му думи.

„Скоро ще я хванем.“

Панин мислеше само как да залови Фраершата и малко се интересуваше от нейната дъщеря.

Въпреки безспорния чар на Панин, Раиса беше съгласна с мъжа си, че в него има нещо студено.

Елена беше в коридора. Раиса й протегна ръка и тя пристъпи напред. Влязоха в кухнята и Раиса я сложи да седне на масата. Беше стоплила мляко на печката и го наля в една чаша, която постави пред нея.

— Зоя ще се прибере ли довечера?

— Да.

Елена грабна чашата и доволна отпи глътка.

Не остана време да премисли предложението на Фраершата. Раиса вече не вярваше в плана на Лев. След като се беше срещнала с нея и усетила гнева й, беше невероятно тя да предаде Зоя на Лев и да го превърне в герой. С подобна размяна той щеше да постигне всичко, от което Фраершата бе решила да го лиши: дъщеря, щастие, сплотено семейство. Вярата на Лев се оказа наивна. Зоя беше в опасност и не Лев можеше да я спаси.

Раиса отвори едно чекмедже и извади голяма червена свещ. Постави я на перваза на прозореца така, че да може да се вижда от улицата, и я запали. Елена попита:

— Какво правиш?

— Запалих свещта, за да може Зоя да си намери пътя към къщи.

Раиса погледна към улицата. Свещта гореше. Това беше уговореният сигнал. Приемаше предложението на Фраершата. Щеше да напусне Лев.

 

 

Същия ден

Малкия седеше на ръба на канала, заслушан в бързо течащата вода. Само преди два месеца светът изглеждаше ясен и понятен. Сега всичко се беше объркало. Някой го харесваше, но не защото сръчно борави с ножа и не защото се е оказал полезен, някой го харесваше, защото… той сам не знаеше защо. Защо Зоя го харесва? Никога досега не е бил харесван. Нямаше никаква логика в това. Тя нямаше причини да му спасява живота, но го направи. Имаше възможност да избяга, ала не само не се възползва — дори рискува живота си заради него.

Фраершата се приближи и седна до него. Изглеждаха като приятели, седнали на брега на река, с тази разлика, че във водата под тях не плуваха рибки и паднали листа, а градските нечистотии.

— Защо си се скрил тук?

Малкия би предпочел да замълчи, но да не отговориш на въпрос се смяташе за обидно и затова промърмори:

— Не се чувствам добре.

За негова изненада Фраершата се засмя.

— Преди два месеца би убил това момиче, без да се замислиш.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Искам да разбера дали и занапред си готов да изпълняваш всички мои заповеди, без да задаваш въпроси.

— Винаги съм те слушал.

— По-рано никога не си възразявал за това, което съм ти заповядвала да вършиш.

Малкия нямаше какво да каже — така беше, никога не е бил на друго мнение, освен сега. Тя го бе тласнала към Зоя, за да го изпита. Беше манипулирала отношението му към Зоя, за да го сравни с отношението й към него.

— Когато бях в затвора, чух една легенда. Разказа ми я един осъден чеченец. Тя е част от нартския епос^[1] и в нея се говори за герой на име Сослан. Нартите имат обичая да отмъщават за злото, причинено не само на тях, но и на всеки член на семейството им, колкото и отдавна да е извършено злото. Тези свади траят понякога стотици години. Целият живот на Сослан е минал в търсене на отмъщение. Когато възмъжееш, Малкия, ще имаш нужда от ново име. Надявах се то да е Сослан.

Макар тонът на гласа й да не беше се променил, Малкия усети опасността. Фраершата се изправи и каза:

— Ела с мен.

Малкия тръгна след нея по коридорите, които ги отведоха до килията на Зоя. Фраершата отключи вратата. Зоя беше чула приближаването им и бе застанала в ъгъла. Потърси потвърждение в очите на Малкия, че нещо не е наред. Фраершата я хвана за китката и я издърпа навън. Объркан, Малкия не знаеше дали да се подчини, или да протестира. Преди да реши каквото и да било, Фраершата хлопна вратата и го заключи вътре.

 

 

Същия ден

По пътя от тихоокеанския бряг, през целия Съветски съюз до столицата, самолетът изразходва почти цялото гориво, резервоарите бяха празни и трябваше да се приземят от първия път. Бяха попаднали в буря и летяха през черни облаци. Лазар седеше в опашката и дъвчеше бисквити със здравата част на устата си. Лев се беше вързал към седалката на втория пилот и се опитваше да поддържа духа на Константин. Насочиха се към военното летище Ступино край Москва и самолетът започна да се спуска. Паникьосан, Константин извика:

— Вече трябваше да се виждат светлините на пистата!

Преминаха през облаците, но светлините на пистата, вместо да се покажат отпред, се оказаха точно под тях. Самолетът летеше на твърде голяма височина. Обзет от паника, Константин пикира рязко и направи съдбоносна грешка — ъгълът на кацането се оказа прекалено голям. Опитвайки се да изравни самолета, той го пльосна по корем на пистата. Колелата се удариха в бетона, излетяха настрани, а стоманените им опори се строшиха и разцепиха корема на самолета, сякаш се отвори цип. С върха на крилото докоснаха земята, изкорменият самолет се обърна на сто и осемдесет градуса и излезе от пистата, като дълбаеше с перки калта.

Зашеметен, бършейки кръвта от челото си, Лев се освободи от ремъците, изправи се, отвори вратата на кабината и видя, че самолетът е разцепен наполовина. Лазар бе оцелял, защитен от един отломък на корпуса над него. А младият пилот, все още седнал на мястото си, бе обзет от истеричен смях, без да обръща внимание на дъжда, който заливаше лицето му през счупените прозорци.

Лев не вярваше, че самолетът може да се запали — в резервоарите нямаше гориво, а проливният дъжд охлаждаше димящите двигатели. Той реши, че пилотът няма нужда от помощ, и помогна на Лазар да се измъкне от смачканите ламарини на корпуса върху счупеното крило, по което се спуснаха на земята. Колите на Спешната помощ се приближаваха бързо, но Лев им махна с ръка:

— Живи и здрави сме.

Сега той вече беше гласът на Лазар. От голямата представителна лимузина ЗИЛ излезе Фрол Панин и един охранител отвори чадър над него. Подаде ръка на Лазар.

— Казвам се Фрол Панин. Съжалявам, че не успях да уредя освобождаването ви по по-подходящ начин. Действията на жена ви направиха невъзможно официалното ви освобождаване. Да вървим, трябва да побързаме. Можем да говорим в колата.

На задната седалка на лимузината Лазар разгледа с детински интерес меката кожена тапицерия и ореховата облицовка. В малка сребърна купичка потракваха кубчета лед, а в по-голяма купа имаше пресни плодове. Лазар си взе един портокал и започна да го търкаля в ръцете си. Панин учтиво се правеше, че не забелязва поведението на затворника, изведнъж оказал се сред изискан разкош. Подаде на Лев карта на Москва.

— Това е всичко, което получихме от Фраершата.

Лев внимателно разгледа картата. В центъра една точка беше отбелязана с мастилено кръстче.

— Какво има тук?

— Не намерихме нищо.

Колата тръгна.

— А къде е Раиса?

— Говорих с нея по-рано. Тя трябваше да чака колата. Когато пристигнахме у вас обаче, заварихме родителите ти с Елена, а Раиса я нямаше.

Обезпокоен, Лев се наведе напред.

— Тя трябваше да бъде под охрана.

— Не можем да охраняваме някого, който не иска това.

— И вие не знаете къде е?

— Съжалявам, Лев.

Лев се облегна назад. За него нямаше съмнение, че Фраершата е замесена в изчезването на Раиса.

* * *

Беше два часът през нощта, когато стигнаха до центъра на града. Контрастът с дивата пустош на Колима беше толкова поразяващ, че Лев дори се обърка, което се дължеше на безсънието и потискащото чувство на тревога. Те спряха по средата на Московскорецката крайбрежна улица, която вървеше по брега на река Москва, точно на мястото, отбелязано на картата. Шофьорът слезе, придружен от телохранителя на Панин. Двамата огледаха района и се върнаха.

— Тук няма нищо.

Лев излезе навън. Валеше проливен дъжд и само за секунди го измокри до кости. Улицата беше празна и той чуваше как водата се стича в канала. Капакът му се намираше точно под колата.

— Мръднете малко напред!

Лимузината се придвижи няколко крачки и освободи капака. Лев го вдигна и го избута настрани. Охранителите стояха до него с готови пистолети. Шахтата беше дълбока, но на стълбата нямаше никой.

Лев се върна при колата.

— Имате ли фенерче?

— В багажника е.

Лев отвори багажника, намери фенерчетата и подаде едно на Лазар.

Тръгна пръв да се спуска надолу, като се държеше здраво за скобите. Споменът за разранената кожа на ръцете се сля с истинската болка в коленете. По ръцете, врата и лицето му през отвора плискаха струи вода. Лазар го последва, а Панин извика отгоре:

— Късмет!

Щом се спуснаха под нивото на улицата, капакът се затвори и спря дъждовната вода и уличната светлина. Озоваха се в пълен мрак и запалиха фенерчетата, преди да продължат нататък.

Когато стигнаха до най-долната скоба, Лев огледа главния тунел. Той бе залят от разпенен поток вода. Поройният дъжд бе препълнил каналите и вместо оскъдни ручейчета градът изхвърляше в шахтите цели водопади мръсна вода. Без да е сигурен, че ще могат да продължат, Лев допусна, че покрай стените трябва да има някакви бордюри. За да се убеди в предположението си, той внимателно опипа пода с крак. И наистина откри под водата тесен бетонен бордюр.

Обърна се към Лазар, надвиквайки шума на водата:

— Дръж се по-близо до стената!

Лазар се спусна долу, подкрепян от Лев. Притискайки се до стената, двамата се промъкваха по тесния бордюр, но покачващата се вода стигна до коленете им. Всяка крачка изискваше огромна предпазливост. След като изминаха още известно разстояние, Лев видя фенер, закачен на стената над една врата. Остърга тинята, която покриваше всичко, блъсна вратата и тя се отвори. Водата нахлу по стълбите, които водеха някъде дълбоко под земята. Те бързо затвориха вратата, за да спрат водния поток, и въздъхнаха облекчени, че са успели да преодолеят опасния тесен бордюр.

На тясната спираловидна стълба беше задушно и горещо. Продължиха да слизат мълчаливо, а дишането им звучеше като ехо в затворен кладенец. След петдесетина стъпки стигнаха до друга врата. Лев я бутна силно и пантите изскърцаха. Зад нея не се усещаше никаква миризма, пито се чуваше течащата вода, цареше пълна тишина. Лев се обърна към Лазар:

— Остани тук.

Влезе в новия тунел и го огледа, светейки с фенерчето си. Стените бяха сухи. Кракът му напипа някаква релса — намираха се в тунел на метрото.

Подобно на някакъв подземен изгрев, пред него се появи мека жълта светлина, излъчвана от старомодна миньорска лампа. Държеше я някакъв истински гигант, ръцете и вратът му бяха покрити с татуировки.

— Не мърдайте!

Татуираният претърси Лев и Лазар, след което затвори желязната врата към каналите и я заключи. Обърна се и посочи накъде да вървят. Тръгнаха с Лев начело, Лазар по средата и татуираният отзад, който започна да им обяснява:

— Това отклонение на метрото го няма на никоя карта. След като са го завършили, работниците са били разстреляни, за да не научи никой за съществуването му. Нарича се „спецтунел“ и води от Кремъл до Раменское, подземно градче на петдесет километра оттук. Ако Западът ни нападне, нашите вождове ще слязат и ще седят на копринените си възглавници, докато Москва изгори.

След като изминаха известно разстояние, той каза:

— Тук.

В стената се показа желязна врата. Лев я отвори и освети с фенерчето си бетонна стълба, която за щастие водеше нагоре. Татуираният затвори и тази врата след тях. Секунди след това се разнесе съскащ звук — ключалката бе блокирана с киселина. Никой не можеше да ги последва.

Мокри от пот, стигнаха до горната площадка на стълбата. Вратата навън не бе заключена и те се озоваха на станцията на метро „Таганская“. Лев излезе от метрото в центъра на площада и не знаеше какво трябва да прави по-нататък. Лазар вдигна ръка и посочи към реката, която беше на двеста метра от тях. На средата на големия Краснохолмски мост стоеше някаква жена.

Лев забърза към нея, Лазар не изоставаше. Когато стигнаха брега на реката и излязоха от завета на зданията, вятърът удвои силата си. Мостът представляваше солидна бетонна арка, под него бучеше и се пенеше река Москва, разбунена от поройния нощен дъжд. Жената стоеше по средата на моста и ги очакваше, по якето й се стичаха струйки вода. Когато се приближи, Лев позна якето си.

Раиса смъкна качулката.

Той се затича към нея и я хвана за ръцете, объркан от вълнение, загриженост и облекчение. Раиса обаче се освободи от прегръдката му.

— Защо не ми каза нищо за Зоя? Тя е вдигнала нож над тебе, а ти ми каза, че нищо не се е случило. Излъгал си ме за нещо толкова важно. Какво си обещахме? Никакви лъжи! Никакви тайни! Обещахме си го, Лев.

— Раиса, аз изпаднах в паника. Исках да оправя нещата, преди да ти кажа. Когато излезе от болницата, вече се стягах за Колима. Ти беше все още твърде слаба.

— Лев, не аз бях слабата. А ти! Не ти ли омръзна да се правиш на герой? Ние трябва да мислим за Зоя и Елена. Срещах се с Фраершата. Тя ме потърси. Тя за нищо на света няма да ти върне Зоя. Това никога няма да стане.

От южната страна на моста блеснаха фарове, замъглени от дъжда. Колата бързо се приближаваше към тях и Лев прикри очите си от силната светлина. Автомобилът спря. Вратите се отвориха. Караше я някакъв бандит. Отвътре излезе Фраершата, без да обръща внимание на дъжда. Погледна към Лев, след това към Раиса, преди да обърне поглед към мъжа си Лазар.

Лазар неуверено се приближи, шокиран от промяната в нея, въпреки предупрежденията на Лев. Застанаха един срещу друг. Тя го огледа и докосна бузата му. Той трепна, но не се отдръпна. Тя каза тихо:

— Ти си страдал много.

Лазар се опита да прошепне.

— Имаме ли… син?

— Синът ни е мъртъв. И жена ти също.

Чу се изстрел, блесна светлина и Лазар падна на колене, като се държеше за корема.

Лев се втурна напред и успя да го хване, преди той да падне на мокрия бетон. На устните му се появиха мехурчета кръв. Поразен от това безсмислено убийство, Лев се обърна към Фраершата:

— Защо?

Тя го гледаше мрачно отгоре, без да даде някакво обяснение. Лев не сваляше очи от Лазар, сгушен в прегръдката му. Човекът, когото бе предал, а след това освободил, който бе спасил живота му, беше мъртъв. Пусна тялото на земята.

Фраершата дръпна Лев за ризата.

— Влизай отпред в колата!

След това махна с пистолета си към Раиса.

— Ти също!

Лев се изправи и зае шофьорското място. Раиса седна до него. Отзад лежеше Зоя с вързани ръце и глезени. Устата й беше запушена, в очите й се четеше ужас. В колата обаче имаше някои промени — момичето беше отделено от тях с решетка. Раиса и Лев почти едновременно се хванаха за нея.

— Зоя!

Зоя притисна лице към решетката от другата страна, молейки за помощ въпреки запушената си уста. Пръстите им се докоснаха — Лев разтърси решетката, но тя беше закрепена здраво.

Задната врата се отвори, Фраершата хвана Зоя и я издърпа навън. Лев се опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Раиса също се опита да отвори, но безуспешно. Фраершата и нейният човек помъкнаха Зоя към багажника. Бандитът извади един чувал и Фраершата напъха Зоя в него.

Лев се извъртя и заблъска страничното стъкло с крака, опитвайки се да го избие. Риташе като побесняло магаре, но стъклото не мръдна. Раиса извика:

— Лев!

Лев се доближи до жена си и се загледа в реката. Бандитът и Фраершата мъкнеха чувала, в който отчаяно риташе Зоя, опитвайки се да се освободи. Мъжът я удари по лицето и момичето затихна. Това беше достатъчно, за да може да я натика в чувала и да го завърже. Двамата вдигнаха чувала, към който беше завързана тежест. Провесиха зашеметената Зоя през парапета. Лев притисна лице към стъклото и видя как чувалът полетя в реката.

Фраершата се наведе над капака на мотора към предното стъкло. Очите й горяха и тя се наслаждаваше на болката им като котка, докопала паницата с мляко. Дива ярост обзе Лев и той бясно заблъска с юмруци по бронираното предно стъкло. Фраершата с наслаждение продължи да наблюдава отчаянието му, след което се метна на задната седалка на един мотоциклет. Лев дори не бе забелязал двата мотора, спрели до тях.

Заключен в колата, той ритна ключалката на запалването и оголи жиците. Свърза ги, натисна педала за газта и моторът изрева. Тръгна рязко, сякаш готов да преследва Фраершата, а Раиса извика:

— Лев! Зоя!

Лев обаче нямаше намерение да преследва Фраершата. Набра скорост и изви рязко към парапета на моста. Колата се блъсна и се раздра отстрани. Моторът пушеше, колелото се въртеше във въздуха. Лев се обърна към жена си — на главата й имаше рана, но тя вече се измъкваше от седалката през разбитата врата. Лев се втурна след нея и стигна до мястото, където бяха хвърлили Зоя.

Раиса скочи първа, а Лев, без да се бави, я последва. Докато падаше, видя как тя се заби във водата миг преди краката му да докоснат повърхността. Под водата течението го увлече надолу. Потискайки инстинкта да изплува, подпомаган от течението, той се насочи към дъното, където би трябвало да бъде Зоя. Не знаеше колко дълбока е реката и риташе все по-силно, за да се потопи по-дълбоко. Дробовете му пареха, докато си проправяше път надолу. Най-сетне ръцете му докоснаха тинестото дъно. Не виждаше нищо около себе си. Водата бе черна. Опита се да търси и се завъртя наоколо, но беше безполезно. Останал без въздух, изплува на повърхността и жадно си пое дъх. Мостът бе останал далеч зад него.

Лев пое дълбоко въздух, готов да се гмурне отново. Но недалеч чу вика на Раиса:

— Зоя!

Това бе безнадежден зов.