Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лев Демидов (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Speech, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Том Роб Смит

Заглавие: Секретният доклад

Преводач: Веселин Иванов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Марта Владова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-954-412-107-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4730

История

  1. — Добавяне

Седем години по-късно
Москва

12 март 1956 г.

Управителят на малката университетска печатница Сурен Москвин се беше прочул със способността да печата учебници с отвратително качество. Той използваше мастила, които цапаха ръцете, най-тънката хартия и толкова слабо лепило, че страниците се разпадаха само след няколко разгръщания. Не че беше мързелив или неопитен. Напротив, започваше работа рано сутрин и привършваше късно нощем. Причината книгите му да са толкова калпави се дължеше на лошите материали, които му доставяше държавата. Съдържанието на учебниците се контролираше строго, но качеството на печата не беше приоритет. Притиснат от системата на разпределение на ресурсите, Сурен беше принуден да отпечатва колкото може повече книги на най-некачествена хартия във възможно най-кратки срокове. Условията никога не се променяха, той беше вечната жертва на системата, сериозно притеснен, че репутацията му е паднала толкова ниско. Гледайки изцапаните си с печатарско мастило пръсти, студентите и преподавателите се шегуваха, че книгите на Москвин винаги остават с тях. Непрекъснато осмиван, той установи, че все по-трудно става сутрин. Не се хранеше добре и пиеше по цял ден, като държеше наченатите бутилки по чекмеджетата на бюрото и зад книгите по рафтовете. На петдесет и пет години неочаквано откри нещо ново за себе си — не можеше повече да понася публичното унижение.

Докато оглеждаше линотипните машини и умуваше върху неуспехите си, Сурен забеляза, че на вратата е застанал един младеж, и веднага се нахвърли срещу него:

— Какво има? Тук не могат да влизат външни лица.

Младежът пристъпи напред. Беше облечен като типичен студент с дълго палто и евтин черен шал. В изпънатата си ръка държеше книга. Сурен я грабна, готов да изслуша поредните оплаквания. Погледна корицата: „Държавата и революцията“ на Ленин. Бяха я преиздали едва миналата седмица, продаваше се от един-два дни и този младеж вероятно беше първият, открил някаква грешка. А грешките в такива основополагащи трудове се заплащаха скъпо — по времето на Сталин виновникът отиваше право в ареста. Студентът се наведе и отвори книгата. На първата страница имаше черно-бяла снимка. Студентът обясни:

— Според надписа под снимката това е Ленин, но… сам виждате…

Снимката беше на някакъв човек, който по нищо не приличаше на Ленин. Стоеше пред някаква ослепително бяла стена с рошава коса и див поглед.

Сурен, ядосан, затвори книгата и се обърна към студента:

— Да не мислиш, че съм отпечатал хиляда бройки от тази книга със сгрешена снимка? Всъщност ти кой си? Как се казваш? Какво искаш? За всичко са виновни некачествените материали, а не моята небрежност!

Докато го избутваше назад и го блъскаше с книгата в гърдите, шалът на врата на студента се развърза и се показа крайчето на някаква татуировка. Сурен се вцепени. Татуировките са немислими за обикновен студент. Никой, освен членовете на професионални престъпни банди, не би дръзнал да разкраси кожата си по такъв начин.

Гневът на Сурен угасна бързо, но студентът се възползва от стъписването му и хукна навън. Леко разколебан, Сурен го последва с книгата в ръка и го проследи, докато онзи изчезна в мрака. Объркан, той затвори вратата и я заключи. Нещо го притесняваше — тази снимка. Сложи си очилата, отвори книгата и разгледа снимката внимателно — изражението на лицето и дивия поглед. Подобно на кораб призрак, който бавно изплува от мъглата, самоличността на човека му се стори позната. Беше виждал това лице. Косата му беше разчорлена, а в очите се четеше страх, защото го бяха арестували посред нощ, измъквайки го от леглото. Сурен разпозна фотографията, защото беше я правил той.

Сурен невинаги е бил управител на малката печатница. Преди беше работил в МГБ. Беше отдал на Държавна сигурност двайсет години безупречна служба. Работата му в тайните служби беше по-продължителна от кариерата на мнозина негови началници. Той изпълняваше рутинна незабележима работа — да почиства килиите, да снима затворниците. Ниският му ранг беше негов коз, бе достатъчно съобразителен да не претендира за по-високо положение, да не се нагърбва с допълнителна отговорност и да не привлича вниманието, което беше го спасило от периодичните чистки сред висшите ешелони. Всъщност работата му не беше лека, но той я вършеше добросъвестно. По онова време от него се страхуваха. Никой не му се присмиваше. Не смееха. Пенсионира се поради влошеното си здраве. Макар да беше добре платен и възнаграден, безделието се оказа непоносимо. Докато лежеше безцелно по цял ден, паметта му непрекъснато се връщаше към миналите дни, от които изплуваха лица като това в книгата. Единственото решение бе да си намери занимание, да се среща с хора. Искаше да върши нещо, да не живее със спомените.

Затвори книгата и я пъхна в джоба си. Защо всичко това се случи тъкмо днес? Не може да е просто съвпадение. Въпреки неуспехите му да издаде книга или списание със задоволително качество, неочаквано беше получил поръчка за важен държавен документ. Не му казаха за какво става дума, но престижната задача означаваше качествени материали — добра хартия и мастила. Най-после получи възможност да направи нещо, с което да се гордее. Щяха да му донесат текста още тази вечер. А някакъв завистник се опитваше да му отмъсти точно когато съдбата бе решила да промени живота му.

Излезе от печатницата и забърза към кабинета си, приглаждайки сивите си кичури. Беше облякъл по-хубавия си костюм — имаше само два: един всекидневен и един за по-специални случаи. Днес случаят беше специален. Тази сутрин стана с лекота от леглото. Събуди се преди жена си и се избръсна, тананикайки. Дори изяде цялата си закуска, което не беше правил от седмици. Пристигна рано в печатницата и първата му работа беше да намери бутилката водка в шкафчето и да я излее в умивалника. След което прекара деня в чистене, бърсане и изтриване на мазните петна около линотипните машини. Синовете му — и двамата студенти в университета, го посетиха и бяха впечатлени от преобразованието. Сурен им припомни, че е въпрос на принцип работното място да се поддържа безупречно, защото е мястото, където човек намира своята идентичност. Те го целунаха за довиждане и му пожелаха късмет в тайнствената задача. Най-сетне, след години секретност и поредни несполуки синовете имаха повод да се гордеят с него.

Погледна часовника си. Беше седем вечерта. Те щяха да пристигнат всеки момент. Трябва да забрави за непознатия и снимката. Това сега не беше никак важно. Не бива да допуска нещо да го разсейва. Съжали, че е излял водката. Една глътка щеше да го успокои. Но дъхът му можеше да го издаде. По-добре да не пие, дори да е нервен — това щеше да покаже, че се отнася към възложената работа сериозно. Сурен посегна към бутилката квас — безалкохолна ръжена напитка, която щеше да свърши работа.

Но в бързината бутна с треперещите си ръце една стойка с оловни букви. Съдът с буквите падна от плота и те се разпиляха по пода.

Дзън. Дзън.

Сурен се вцепени. Вече не се намираше в кабината си, а стоеше в дълъг и тесен тухлен коридор с множество железни врати от едната страна. Той позна мястото — затвора в Орел, където служеше като охранител, когато започна Великата отечествена война. Съветската армия беше принудена да отстъпва от бързо приближаващите се германски войски и охранителите получиха заповед да ликвидират затворниците, за да не оставят потенциални доброволци за нацистите. Зданието на затвора вече беше под бомбите на немските щуки[1] и под обстрела на танковете и те бяха изправени пред непосилната задача да унищожат за броени минути стотиците политически престъпници, наблъскани в двайсетина килии. Нямаха време за разстрел и бесене. Негова беше идеята да хвърлят по две гранати във всяка килия. Той беше изтичал до края на коридора, дръпнал желязната решетка на прозорчето и хвърлил вътре две гранати, дзън, дзън — бяха изтрополили по циментовия под на килията. След като затворил прозорчето, за да не могат затворниците да изхвърлят гранатите, се втурнал обратно по коридора, за да се скрие от експлозията, представяйки си как хората се опитват да хванат гранатите с мръсните си пръсти и да ги изхвърлят навън през тясното, зарешетено прозорче.

Сурен притисна с длани ушите си, сякаш това можеше да заличи спомена. Но тракането продължаваше, все по-шумно, докато гранатите се търкаляха по пода на килиите.

Дзън. Дзън. Дзън. Дзън.

Той изкрещя:

— Стига.

Когато свали ръце от ушите си, разбра, че всъщност някой чука на вратата.

 

 

13 март

На гърлото на жертвата имаше няколко дълбоки, разръфани разреза. И никакви други наранявания над и под тях, което сякаш говореше едновременно за ярост и самообладание на убиеца. Като се има предвид зверският начин на убийството, имаше съвсем малко кръв от двете страни на разрезите, образуваща две локвички като ангелски крила. Убиецът вероятно беше повалил жертвата на пода, притиснал я е там и продължил да нанася режещи удари дълго след като Сурен Москвин — петдесет и пет годишният управител на малката университетска печатница — бе изпуснал последния си дъх.

Тялото беше намерено рано сутринта, когато синовете Всеволод и Авксенти дошли да потърсят баща си, обезпокоени, че той не се е прибрал вкъщи. Съсипани от мъка, те се обадили в милицията, която установила, че целият кабинет е обърнат наопаки, чекмеджетата извадени, по пода разхвърляни документи, шкафовете разбити. Решили, че става дума за грабеж. Едва привечер, почти седем часа след първоначалните разкрития, от милицията се обърнали към Отдела за разследване на убийства, ръководен от бившия агент на МГБ Лев Степанович Демидов.

Лев беше свикнал с подобни закъснения. Той бе създал отдела преди три години, използвайки авторитета си, спечелен при разкриването на убийствата на четирийсет и четирите деца. Още оттогава взаимоотношенията му с милицията не потръгнаха. Сътрудничеството беше нередовно и несигурно. Много от шефовете в милицията и КГБ смятаха, че отделът е израз на недопустимо неодобрение на тяхната работа за държавата. И всъщност бяха прави. Основният мотив, който движеше Лев при създаването на отдела, беше недоволството му от работата като агент. По време на тогавашната си служба той беше арестувал много цивилни лица с единствения мотив, че фигурират в някакви списъци, връчени му от неговите началници. Тъкмо обратното, Отделът за разследване на убийства се опитваше да разкрие веществени доказателства, а не политически. Задължение на Лев беше да представя фактите по всяко дело на своите началници. А какво ставаше с тях след това не беше негова работа. Лев се надяваше, че един ден списъкът на неговите арестувани ще уравновеси грешките от миналото и в него престъпниците ще се окажат повече от невинно осъдените. Дори по най-оптимистични прогнози обаче все още му предстоеше да измине дълъг път.

Свободата на действия, предоставена на отдела, се дължеше на това, че работата им беше съпроводена с гриф „Строго секретно“. Те се отчитаха пряко на висшето ръководство на Министерството на вътрешните работи като тайно подразделение на Главното управление за криминални разследвания. Населението трябва да продължава да вярва, че обществото се развива и намаляващата престъпност е основната предпоставка за тази вяра. Фактите, които противоречаха на това, съзнателно се криеха от обществеността. Никой гражданин не можеше да контактува директно с Отдела за разследване на убийства, защото гражданите не подозираха за неговото съществуване. Лев не можеше да търси информация и да разпитва свидетели, защото това би означавало, че престъпността продължава да се шири. Свободата, която му беше дадена, се оказа твърде своеобразна и Лев, който се стараеше да забрави предишната си кариера в МГБ, сега се оказа начело на друг вид тайна полицейска служба.

Недоволен от първите обяснения за смъртта на Москвин, Лев огледа мястото на престъплението и погледът му се спря на един стол. Беше поставен както обикновено пред бюрото, само седалката му беше леко изкривена. Той се приближи до него, приклекна и опипа едва забележимата пукнатина на единия крак. Внимателно седна на стола и се облегна на облегалката. Кракът веднага се подгъна. Столът беше счупен. Ако някой беше седнал, със сигурност би се озовал на пода. Въпреки това столът стоеше на обичайното си място, сякаш годен за употреба.

Лев отиде при тялото и внимателно огледа ръцете. По тях нямаше порязвания и драскотини — никакви следи от самоотбрана. Лев коленичи и се наведе над врата на жертвата. Главата едва се държеше и кожата не беше засегната само откъм тила, там, където се е опирала в пода и е била защитена от острието. Лев взе един нож, подпъхна го под врата на убития и го повдигна. Показа се малък участък неповредена кожа, покрита със синини. Прибра ножа и когато вече беше готов да се изправи, погледа му привлече една книга, която се подаваше от джоба на мъжа. Протегна се и извади тънката книжка — съчинението на Ленин „Държавата и революцията“. Още преди да я разтвори, забеляза нещо особено в подвързията — към нея беше залепена някаква страница. Отвори я и видя снимката на рошав мъж. Лев нямаше представа кой е той, но веднага разпозна вида на снимката — на бял фон обърканото изражение на човека. Беше снимка, направена при арест.

Заинтригуван от това несъответствие, Лев се изправи. В това време в стаята влезе Тимур Нестеров и забеляза книгата.

— Нещо важно?

— Засега не зная.

Тимур беше близък приятел и колега на Лев. Приятелството им бе доста странно: те не пиеха заедно и не разговаряха почти за нищо друго — освен за работа с дълги паузи. За циниците съществуваха основания да подозират някаква неприязън в техните отношения. Почти десет години по-млад, Лев стана негов началник, макар че преди съотношението е било обратното, и той винаги се обръщаше към него официално, не другояче, а с „другарю генерал“. Обективно Лев беше получил повече облаги от общия им успех. Околните намекваха, че той е използвач, кариерист и индивидуалист, но Тимур не проявяваше ревност. Чинопочитанието за него нямаше особено значение. Той си харесваше работата. Семейството му също се беше възползвало от преместването в Москва и най-сетне, след дълго чакане, той получи модерен апартамент с топла вода и постоянно снабдяване с електричество. И колкото и странни да изглеждаха отношенията им отстрани, те бяха готови да дадат живота си един за друг.

Тимур кимна към печатницата, където линотипните машини стояха като гигантски механични насекоми.

— Пристигнаха синовете му.

— Доведи ги.

— В стаята, където е трупът на баща им?

— Да.

Милицията беше разрешила на момчетата да си отидат вкъщи, преди Лев да успее да ги разпита. Беше готов да се извини, че се налага да видят отново тялото на баща си, но не възнамеряваше да разчита на информация от втора ръка, предоставена му от милицията.

На вратата се появиха Всеволод и Авксенти — двайсетгодишни младежи. Лев се представи.

— Аз съм Лев Демидов. Разбирам, че сега ви е трудно, но…

Те избягваха да гледат тялото на баща си, не сваляйки поглед от Лев. По-големият син, Всеволод, се обади:

— Ние вече отговорихме на всички въпроси на милицията.

— Няма да ви отнема много време. Така ли изглеждаше това помещение, когато влязохте сутринта?

— Точно така.

Отговаряше само Всеволод. Авксенти мълчеше и само от време на време поглеждаше Лев. А той продължи:

— Столът стоеше ли на същото място? Може да е бил обърнат по време на борбата?

— Каква борба?

— Между баща ви и убиеца.

Настъпи мълчание… Лев отново продължи:

— Столът е счупен. Ако седнете на него, той ще рухне. Странно е счупен стол да стои пред бюрото, нали? На него не може да се седне.

И двамата се обърнаха, за да погледнат стола. Всеволод се възмути.

— За какво ни повикахте, да си говорим за стола?

— Това е важно. Предполагам, че баща ви го е използвал, за да се обеси.

Това предположение би трябвало да им се стори нелепо и да ги възмути. Но братята мълчаха. Усещайки, че е напипал нещо, Лев продължи:

— Сигурен съм, че баща ви се е обесил вероятно на една от гредите на тавана. Стъпил е на стола, а после го е ритнал. Вие сте намерили тялото му сутринта, смъкнали сте го тук и сте върнали стола на мястото му, без да забележите, че е счупен. Единият от вас или може би и двамата сте прерязали гърлото му, за да скриете следите от въжето. След това сте обърнали всичко наопаки в кабинета, за да инсценирате обир.

Братята бяха способни студенти. Самоубийството на баща им можеше да навреди на техните кариери и да погуби всичките им надежди за бъдещето. Самоубийството, опитът за самоубийство, депресията, дори изказаното на глас намерение да се сложи край на живота — всичко това се тълкуваше като посегателство срещу държавата. Самоубийството, както и убийството нямаха място в еволюционното развитие на прогресивното общество.

Синовете явно обмисляха наум дали да признаят, или могат да отхвърлят обвиненията. Лев смекчи тона си:

— Аутопсията ще покаже, че врагът му е счупен. Ще се наложи да разследвам това самоубийство също толкова усърдно, както ако е било убийство. Интересуват ме причините, а не вашето разбираемо желание да прикриете случилото се.

По-малкият, Авксенти, проговори за първи път:

— Аз му прерязах гърлото.

Младежът продължи:

— Докато свалях тялото му, осъзнах, че е съсипал живота ни.

— Имате ли представа защо се е самоубил?

— Много пиеше. Не беше доволен от работата си.

Те казваха истината, но не цялата, дали защото нещо криеха, или просто нищо не знаеха. Лев обаче настояваше:

— Петдесет и пет годишен мъж не се самоубива само защото хората си цапат пръстите с мастилото от неговите книги. Сигурно баща ви преди е имал и по-големи неприятности.

По-големият брат се ядоса.

— Учих напразно четири години, за да стана лекар. Никоя болница няма да ме вземе на работа.

Лев ги изведе от кабинета в помещението на печатницата, по-далеч от трупа на баща им.

— Едва сутринта сте се обезпокоили, че баща ви не се е върнал от работа. Знаели сте, че ще работи до късно, иначе бихте се разтревожили още през нощта. Ако е така, защо на машините няма набрани страници, готови за печат? Тук има четири линотипни машини и нито една не е заредена. Нищо не подсказва, че някой е работил.

Приближиха се до огромните машини, всяка от тях беше снабдена с устройство, подобно на пишеща машина с клавиатура. Лев отново се обърна към братята:

— Сега вие имате нужда от приятели. Не мога просто да си затворя очите за самоубийството на баща ви. Мога само да ходатайствам пред началството с молба да не се предприемат никакви действия, които да попречат на кариерата ви. Сега времената са други — децата не бива да отговарят за грешките на родителите си. Но вие трябва да заслужите подкрепата ми. Разкажете какво е станало тук. Върху какво работеше баща ви?

По-малкият брат сви рамене.

— Работеше върху някакъв държавен документ. Не сме го чели, а просто унищожихме всички набрани страници. Още не беше приключил набирането. Помислихме си, че е депресиран, защото му предстои да отпечата поредното некачествено списание. Изгорихме оригинала и разтопихме формите. Нищо не запазихме. Това е истината.

Лев не беше склонен да се откаже. Той посочи машините и попита:

— На коя от тях работеше той?

— На тази.

— Покажете ми как действа.

— Но ние унищожихме всичко.

— Моля ви.

Авксенти погледна брат си, търсейки одобрението му. Той кимна.

— Машината се задейства с клавиатурата. От задната страна на устройството едно приспособление подрежда отливките. Всеки ред съдържа отделни буквени отливки, разделени с интервали. Когато редът е завършен, той се отлива от печатарска сплав на разтопено олово и калай. Получава се заготовка. След това заготовките се подреждат върху тази каса и се получава готова страница. Тя се намазва с мастило, върху нея се търкулва ролката хартия и текстът е отпечатан. Но, както вече казахме, ние разтопихме всички набрани страници. Нищо не остана.

Лев обиколи машината. Проследи с поглед механичния процес — от набора на буквените отливки до сглобяването им. После попита:

— Когато ги набирам, буквените отливки се подреждат в тази каса, така ли?

— Да.

— Тук няма пълни редове. Вие сте ги унищожили, но е останал един недовършен ред.

Лев посочи незавършения ред от буквени отливки.

— Баща ви е набрал половината от реда.

Синовете надникнаха в машината. Лев беше прав.

— Искам да отпечатаме тези думи.

По-големият син започна да чука по интервалния клавиш.

— Ако се добавят нови интервали до края на реда, той ще се запълни до стандартната дължина и ще може да се отлее заготовка.

Към незавършения ред се добавиха допълнителни отливки и той бе запълнен. Едно бутало избута разтопеното олово и се получи тясна, продълговата заготовка — последните думи, които Сурен Москвин беше написал преди смъртта си.

Заготовката лежеше настрани и буквите не се виждаха. Лев попита:

— Гореща ли е?

— Не.

Той я пое и я сложи върху касата. След това намаза повърхността й с мастило, покри я с лист хартия и го натисна.

 

 

Същия ден

Седнал пред кухненската маса, Лев разглеждаше листчето хартия. Само три думи бяха останали от документа, който бе накарал Сурен Москвин да посегне на живота си:

При изтезания Ейхе

Лев отново и отново препрочиташе тези думи и не можеше да откъсне поглед от тях. Извадени от контекста, те продължаваха да имат хипнотичен ефект. Накрая магията изчезна. Той тръсна глава, бутна листчето настрани и отвори чантата, която лежеше на масата. Вътре имаше две секретни досиета. За да получи достъп до тях, той си издейства специално разрешение. С първото нямаше никакви проблеми, защото то се отнасяше до Сурен Москвин. Второто обаче възбуди редица въпроси. То се отнасяше до Роберт Ейхе.

Отваряйки първите документи, в натрупаните листа на досието Лев усети тежестта на миналото на Москвин. Беше работил в службите за сигурност — чекист, както и самият Лев. Но много по-дълго от него, запазвайки работата си, докато хиляди други са били разстреляни. Сред документите имаше списък на онези, за които Москвин беше донасял по време на кариерата си:

Нестор Юровски, съсед. Разстрелян

Розалия Рейзнер, позната. 10 години

Яков Блок, магазинер. 5 години

Карл Урицки, колега, охранител. 10 години

Деветнайсет години служба, две страници доноси, стотина имена — и само едно име на роднина.

Йона Радек, братовчедка. Разстреляна

Лев веднага разбра за какво става дума. Датите на доносите изглеждаха случайни, няколко за една-две седмици, след това пауза от няколко месеца. Хаотичното подреждане беше преднамерено, прикриващо прецизна пресметливост. Доносът срещу братовчедката очевидно е бил внимателно обмислен. Москвин е трябвало да докаже, че предаността му към държавата не изключва семейството. Наложило се е да пожертва братовчедката, за да придаде достоверност на списъка и да се защити по този начин от обвинението, че издава само хора, които нямат значение за него. Така обзет от желание да оцелее, този човек не беше потенциален самоубиец.

Когато провери датите и местата, където е работил Москвин, Лев беше силно изненадан. Били са колеги — преди седем години и двамата са работили на Лубянка. Вероятно пътищата им са се пресичали, но Лев не помнеше да се е срещал с този човек. Лев беше следовател, който извършва арести и следи заподозрените, а Москвин е бил охранител, транспортирал и надзиравал затворниците. Лев правеше всичко възможно да избягва килиите за разпити в подземието, вярвайки, че вратите го защитават от това, което ден след ден се върши долу. Ако самоубийството на Москвин бе резултат на чувство за вина, какво е предизвикало подобно крайно решение след толкова години? Лев затвори папката и съсредоточи вниманието си върху другата.

Папката с документите за Роберт Ейхе беше по-дебела, по-тежка, с печат на корицата „Секретно“. Страниците бяха подшити, да не би нещо да излезе навън. Лев развърза връзките. Името му се стори познато. Прелиствайки, откри, че Ейхе е бил член на партията още от 1905 година — отпреди революцията, по време, когато членуването в партията често е означавало заточение и дори смърт. Досието му беше безупречно — бивш кандидат-член на Политбюро. Въпреки заслугите си е бил арестуван на 29 април 1938 година. Очевидно е, че не е бил предател, но си е признал — в протокола от разпитите на много страници беше описана антисъветската му дейност. Лев беше съставял предварително множество подобни признания, за да може да разпознае ръката на агента, като се започне от шаблонните фрази, включително и битовите навици — модел, под който арестуваният трябваше само да се подпише. Прелиствайки няколко страници, откри дори молба от Ейхе, докато е бил в затвора, за неговата невиновност. За разлика от признанията му, текстът беше написан на жив човешки език — пълен с отчаяние и възхвала на партията, с уверения в любов към държавата и плахи намеквания, че е несправедливо арестуван. Лев продължи да чете със затаен дъх:

Тъй като не бях в състояние да понеса изтезанията, на които бях подложен от Ушаков и Николаев — особено от първия, който вероятно знаеше, че счупените ми ребра не са зараснали добре и ми причиняваше най-силна болка, бях принуден да обвиня себе си и останалите.

Лев знаеше какво ще последва.

На 4 февруари 1940 година Ейхе е бил разстрелян.

* * *

Раиса стоеше и наблюдаваше съпруга си. Потънал в изучаване на дебелите папки, той не забелязваше присъствието й. Тя искаше да заличи от тяхното минало този образ на Лев — блед, напрегнат, наведен над секретните документи, държейки в ръцете си съдбата на други хора. Изкушаваше се да постъпи както много пъти досега — да се обърне и да излезе, а после да го избягва и да не му обръща внимание. Нахлулите тягостни спомени предизвикаха у нея пристъп на гадене. Опита се да потисне това усещане. Лев не беше вече същият човек. Бракът вече не беше капан за нея. Пристъпи напред, протегна ръка и я сложи на рамото му — той беше човекът, когото тя се научи да обича.

Лев трепна при нейното докосване. Не беше забелязал, че жена му е влязла в стаята. Изненадан, се почувства уязвим. Изправи се толкова рязко, че обърна стола зад себе си. Усети напрежението в погледа й. Не искаше тя отново да се чувства така. Трябваше да й обясни с какво се занимава. Беше се върнал към старите си навици на мълчание и прикритост. Прегърна я, облегна глава на рамото й, но усещаше, че тя поглежда косо към папките.

— Един човек се е самоубил, бивш агент на МГБ.

— Познаваше ли го?

— Не. Във всеки случай не си го спомням.

— И ти ли трябва да разследваш смъртта му?

— На самоубийството се гледа като на…

— Имам предвид… задължително ли е ти да бъдеш?

Раиса много искаше той да прехвърли делото на някой друг и да няма нищо общо с Държавна сигурност, дори косвено. Той се отдръпна леко.

— Случаят няма да отнеме много време.

Тя кимна бавно, преди да смени темата.

— Момичетата си легнаха. Ще им почетеш ли? Може би си зает?

— Не, не съм зает.

Прибра папките обратно в чантата. Минавайки покрай жена си, той се наведе да я целуне, но тя го спря, като докосна с пръст устните си и го погледна в очите. Замълча, отмести пръста си и го целуна — целувка, която имаше стойност на свята и нерушима клетва.

Преди да влезе в спалнята, по стар навик прибра папките. След това размисли и ги премести на малката масичка, в случай че Раиса поиска да ги прочете. Забърза се към спалнята на дъщерите си, като се опитваше да заличи напрежението от лицето си. Широко усмихнат, отвори вратата.

Лев и Раиса бяха осиновили две момичета — четиринайсетгодишната Зоя и седемгодишната Елена. Лев се приближи до леглото на Елена и избра една детска книжка от полицата. Отвори я и започна да чете на глас. Почти веднага Зоя го прекъсна.

— Тази сме я слушали вече.

И само след миг добави:

— Не я харесахме от самото начало.

В историята се разправяше за малко момче, което иска да стане миньор. Баща му, който също бил миньор, загинал при нещастен случай в мината и майката се тревожела, че момчето ще продължи опасната професия. Зоя беше права. Лев вече им беше чел тази история и тя накратко я преразказа:

— Накрая синът започва да копае повече въглища от баща си, става национален герой и посвещава наградата си на неговата памет.

Лев затвори книгата.

— Права си. Не е много хубава. Зоя, ние нямаме нищо против да говориш в този дом всичко какво ти хрумне, но моля те, бъди по-предпазлива навън. Да изразяваш критично мнение, дори по толкова обикновени теми — като този детски разказ, може да е опасно.

— Ще ме арестуваш ли?

Зоя така и не можа да приеме Лев като техен настойник, никога не му прости гибелта на своите родители. Лев не се и опитваше да се държи като баща. Зоя се обръщаше към него официално — Лев Степанович, поддържайки максимална дистанция между тях. Никога не пропускаше случай да му напомни, че живее у тях от чисто практически съображения, и го използва единствено за да осигури добро съществуване за сестра си и да я измъкне от детския дом. Но наред с това тя полагаше усилия да изглежда равнодушна към всичко — към апартамента, към разходките извън града, към храната. Толкова неумолима, колкото и красива, в поведението й липсваше всякаква мекота. На лицето й сякаш беше застинало изражение на скръб. Лев не знаеше как да й помогне да се отърси от това състояние. Надяваше се, че след време отношенията им постепенно ще се подобрят. Можеше само да чака. Беше готов, ако е нужно, да чака вечно.

— Не, Зоя. Не се занимавам вече с такива неща. И никога няма да го направя.

Лев се протегна да вземе едно от детските списания, разпространявани из цялата страна. Но преди да започне, Зоя отново го прекъсна:

— Защо сам не измислиш някаква история? Това би ни харесало, нали, Лена?

Когато Елена пристигна в Москва, беше едва четиригодишна и по-лесно се приспособи към промените в живота й. За разлика от по-голямата си сестра, тя си създаде приятелства и добре се учеше в училище. Чувствителна към ласкателствата, търсеше одобрението на учителите и се опитваше да се харесва на всички, включително на настойниците си.

Елена се притесни. По тона на сестра си се досети, че от нея се очаква да се съгласи. Затруднена, че трябва да вземе страна, тя едва кимна на Лев. Усетил опасността, той възрази:

— Има много приказки, които не сме чели. Сигурен съм, че ще намерим някоя, която да ви хареса.

Зоя не отстъпваше.

— Всички са едни и същи. Разкажи ни нещо ново. Измисли нещо.

— Съмнявам се, че ще успея.

— Защо поне не опиташ? Баща ми измисляше най-различни истории. Започни от някое отдалечено имение посред зима, всичко наоколо е покрито със сняг. Съседната река е замръзнала. Може да започнеш, да речем, така: имало едно време две малки сестрички…

— Зоя, моля те…

— Те живеели заедно с мама и татко и били много щастливи. Докато един ден пристигнал мъж в униформа и ги арестувал…

Лев я прекъсна:

— Зоя, моля те.

Зоя погледна сестра си и замълча. Елена плачеше.

Лев се изправи.

— И двете сте уморени. Обещавам утре да намеря някоя хубава книжка.

Той угаси лампата и затвори вратата след себе си. В коридора се опита да се успокои с надеждата, че постепенно нещата ще се подобрят. Зоя просто имаше нужда от повече време.

* * *

Зоя лежеше, заслушана в бавното и равномерно дишане на спящата си сестра. Когато живееха с родителите си, четиримата споделяха малка стая с глинен под, която се отопляваше с дърва. Зоя спеше заедно с Елена под общо грубо, ръчно плетено одеяло. Спокойното дишане на малка сестричка означаваше сигурност — това беше знак, че родителите им са до тях. Това чувство липсваше тук, в апартамента, където в съседната стая спеше Лев.

Зоя никога не заспиваше лесно. Можеше да лежи с часове и да се върти в леглото, докато умората я надвие. Тя беше единствената, която помнеше всичко, което се бе случило — единствената, която отказваше да забрави. Измъкна се внимателно от леглото. Освен кроткото дишане на сестра й, апартаментът беше притихнал. Когато се промъкна до вратата, очите й вече бяха свикнали с тъмнината. Мина през коридора, опипвайки с ръка стената. В кухнята се процеждаше слаба светлина от улицата. Движейки се предпазливо като крадец, тя издърпа чекмеджето на масата и хвана дръжката на един нож, усещайки цялата му тежест.

 

 

Същия ден

Притиснала ножа до бедрото си, Зоя тръгна към спалнята на Лев. Бавно открехна вратата, докато се отвори пролука, през която да може да се промъкне вътре. Движеше се безшумно по дървения под. Завесите бяха спуснати и в стаята цареше мрак, но тя се ориентираше тук и знаеше как да стигне до Лев, който спеше от вътрешната страна на леглото.

Застанала над него, Зоя вдигна ножа. Макар да не го виждаше, въображението й рисуваше контурите на тялото му. Нямаше да го удари в корема — дебелите завивки щяха да погълнат удара. Ще забие ножа дълбоко в гърлото му, преди той да има възможност да я надвие. Стиснала ножа, тя с пълно самообладание бавно го спускаше. Острието надвисна над ръката му, придвижи се напред към рамото и без малко не докосна кожата му. Сега не й оставаше нищо друго, освен да хване ножа с две ръце и да го забие силно.

Зоя извършваше този ритуал не за първи път, но през различни интервали, понякога веднъж седмично, друг път не хващаше ножа по цял месец. Първият път беше преди три години, наскоро след като със сестра си се преместиха тук от детския дом. Тогава тя наистина изпитваше желание да го убие. Същия ден той ги заведе в зоологическата градина. Нито тя, нито Елена бяха ходили в зоологическа градина и при срещата с екзотичните животни, създания, каквито никога не бе виждала, тя забрави всичко на света. Цели пет-десет минути изпитваше удоволствие от разходката. Усмихваше се. Беше сигурна, че Лев не е забелязал усмивката й, но това нямаше значение. Гледайки отстрани как двамата с Раиса имитират щастливо семейство, Зоя разбра, че те искат да заемат мястото на нейните родители. И беше се примирила с това. По обратния път в трамвая чувството й за вина се оказа толкова силно, че тя повърна. Лев и Раиса отдадоха това на изядените сладкиши и на люлеенето на трамвая. През нощта, обзета от треска, плачейки, тя раздра краката си до кръв. Как можа толкова лесно да предаде паметта на родителите си? Лев смяташе, че може да купи любовта й с нови дрехи, вкусна храна, разходки и шоколад. Напразни надежди! Закле се минутите на подобна слабост никога да не се повторят. Имаше само един начин да е напълно сигурна — да вземе ножа и да го убие. Както тогава, така и сега, тя беше готова да извърши убийство.

Същите спомени обаче, които я тласнаха към стаята му, както и паметта към родителите й не й позволиха да го убие. Те не биха искали да изцапа ръцете си с кръвта на този човек. Биха искали да се грижи за сестра си. И тогава, обляна в сълзи, се покори и остави Лев жив. Ала от време на време тайно се промъкваше в неговата стая с нож в ръка, но не защото беше размислила, не за да отмъсти и убие, а в памет на родителите си, за да покаже по този начин, че не ги е забравила.

Внезапно телефонът иззвъня. Зоя се сепна, отдръпна се и ножът падна от ръката й, като изтрака на пода. Застанала на колене, тя започна слепешком да го търси. Лев и Раиса се размърдаха и креватът изскърца под тежестта им. Сега ще запалят лампата. Шарейки в тъмното с длан под леглото, тя отчаяно опипваше пода. Телефонът иззвъня отново и Зоя вече нямаше избор, освен да изостави ножа. Промъкна се край леглото, втурна се към вратата и успя да се шмугне навън миг преди светлината да блесне.

* * *

Лев седна в леглото, все още замаян от съня, в който се смесваха сънища и реалност — беше доловил някакво движение, някакъв силует или може би само беше му се сторило. Телефонът продължаваше да звъни. Можеха да му звънят само по работа. Погледна часовника си — беше почти полунощ. Обърна се към Раиса, която вече беше будна и чакаше той да вдигне слушалката. Той промърмори нещо за извинение и стана. Вратата беше леко открехната. Нима не са я затворили както винаги? Може и да не са я затворили, това едва ли имаше някакво значение, и той излезе в коридора.

Вдигна слушалката. Гласът насреща беше силен и разтревожен.

— Лев? Обажда се Николай.

Името не му говореше нищо и той не отговори. Правилно разгадал мълчанието му, мъжът продължи:

— Николай, предишният ти шеф. Твоят приятел. Не ме ли позна, Лев? Аз ти дадох първата задача. Оня свещеник. Не помниш ли?

Лев си спомни. Отдавна не беше чувал нищо за Николай. Този човек вече не играеше никаква роля в живота му и на Лев му стана неприятно, че се обажда.

— Николай, късно е.

— Какво значи късно? Какво става с теб? Някога започвахме работа по това време.

— Това беше отдавна.

— Наистина беше отдавна.

Гласът на Николай заглъхна, но после той добави:

— Трябва да те видя.

Езикът му се преплиташе. Той явно беше пиян.

— Николай, защо не се наспиш, а утре да поговорим? Става ли?

— Не, трябва да се срещнем сега.

Гласът му трепна, сякаш беше готов да се разплаче.

— Какво става?

— Трябва да се видим. Моля те.

На Лев отчаяно му се искаше да откаже.

— Къде?

— В твоята служба.

— Ще бъда там след половин час.

Лев остави слушалката. Наред с досадата изпита лоши предчувствия. Николай не би му се обадил след толкова време, ако нямаше сериозни причини. Когато се върна в спалнята, Раиса седеше в леглото. Лев се опита да измисли някакво обяснение.

— Бивш колега. Иска да се видим. Казва, че е спешно.

— Колега откъде?

— Оттам…

Не трябваше да обяснява повече.

— Как така изведнъж се обажда?

— Беше пиян. Ще поговоря с него.

— Лев…

Тя не довърши. Лев кимна.

— И на мен не ми харесва.

Грабна дрехите си и набързо се облече. Преди да тръгне, докато завързваше връзките на обувките си, забеляза под леглото нещо, което блесна на светлината. От любопитство надникна.

Раиса попита:

— Какво има там?

Беше голям кухненски нож. До него личеше драскотина на пода.

— Лев?

Не искаше да й показва ножа.

— Нищо.

Когато и Раиса надникна под леглото, той взе ножа и го скри зад себе си, преди да загаси лампата.

В коридора сложи ножа на дланта си и погледна към вратата на спалнята на момичетата. Приближи се и внимателно я открехна. Вътре беше тъмно и момичетата спяха. Докато се отдръпваше тихо и затваряше вратата, се усмихна на спокойното дишане на спящата Елена. На прага се заслуша по-внимателно. Откъм страната на Зоя не се чуваше никакъв звук. Момичето сдържаше дишането си.

 

 

14 март

Лев караше бързо и на завоя гумите се плъзнаха по черния лед. Той отне газта, изравни автомобила и успя да го върне на средата на пътя. Възбуден, с мокър от пот гръб, изпита облекчение, когато стигна до сградата на Отдела за разследване на убийства. Паркира и отпусна глава на кормилото. В студената кола от дъха му излизаше пара. Беше един след полунощ. Улицата бе пуста и само тук-там се белееха купчини сняг. Втресе го, беше забравил и ръкавиците, и шапката си, бързайки да се освободи от въпросите защо вратата на спалнята му се оказа отворена, защо по-голямата му дъщеря се преструваше, че спи, и какво търсеше този нож под леглото.

Сигурно всичко това имаше някакво най-просто обяснение. Може би самият той е оставил вратата отворена. Може би жена му е ходила до банята и е забравила да я затвори. А що се отнася до Зоя, може просто да не е чул добре. Всъщност защо тя трябваше да спи? Логично беше да е будна, събудена от телефона, и да се е опитвала да заспи отново. Колкото до ножа… Не знаеше какво да мисли, но сигурно имаше невинно обяснение, но той не си представяше какво би могло да бъде то.

Излезе от колата, затвори вратата и се запъти към службата си. Тя се намираше в Замоскворечието, на юг от реката, в промишления район. Неговият Отдел за разследване на убийства беше разположен над една хлебарница. Освен иронията при избора на това място, значение имаше и анонимността. На вратата беше закачена табела „Фабрика за копчета №14“ и той често се питаше с какво ли се занимават останалите тринайсет.

Влезе в олющения вестибюл, чийто под бе покрит с брашнени стъпки. Изкачи стълбите, прехвърляйки отново наум събитията от изминалата нощ. Успешно отхвърли две от тях, но за третото — ножа под леглото — не можеше да намери обяснение. Налагаше се да почака до сутринта, когато ще може да говори с Раиса. Сега по-голямата му грижа беше неочакваното телефонно обаждане на Николай. Лев се опитваше да разбере защо човекът, когото не беше виждал шест години, му се обажда пиян посред нощ и настоява за среща. Те нямаха нищо общо, не ги свързваше приятелство, с изключение на 1949 година — първата му година като агент на МГБ.

Николай вече го очакваше на горната площадка на стълбището, облегнат на рамката на вратата като някакъв скитник. Изправи се, като видя Лев. Палтото му беше добре скроено, може би дори вносно, но издаваше пълна небрежност. Ризата беше разкопчана над преливащия корем. Беше напълнял и оплешивял. Беше остарял и изглеждаше уморен, лицето му набраздено от бръчки, а под очите торбички. От него лъхаше на цигари, пот и алкохол в съчетание с постоянната тукашна миризма на тесто и печен хляб. Лев протегна ръка, но Николай я избута и го прегърна толкова здраво, сякаш се страхуваше да не падне. В прегръдката му имаше нещо жалко — неприсъщо за мъж с репутация на безмилостен човек.

Вниманието на Лев ненадейно се отклони, когато си спомни за драскотината на пода. Как можа да забрави тази подробност? Сигурно тогава му се бе сторила незначителна. Може да е била там и той да не беше я забелязал — едва ли би обърнал внимание на драскотина, оставена при разместването на мебели. Въпреки това нещо му подсказваше, че между драскотината и ножа има връзка.

Николай разказваше нещо, преплитайки език. Лев почти не го слушаше, докато отключваше вратата и го въвеждаше в кабинета. След като седнаха, Лев кръстоса ръце, наведе се над масата и започна да слуша Николай, но не чуваше почти нищо. Долавяше само отделни думи, че някой му изпратил някакви снимки.

— Лев, това са снимки на хора, които съм арестувал.

До съзнанието на Лев не достигаше това, което говореше Николай. В него се засилваше едно съмнение, което изместваше всичко. Когато ножът е паднал, е направил драскотината на пода, някой, който го е държал, се е уплашил от неочакваното иззвъняване на телефона. Този някой е избягал панически от стаята, оставяйки вратата да зее, без да я затвори след себе си.

НЯКОЯ

Дори и сега, когато всички късчета от пъзела заеха местата си, той не можеше да приеме единственото логично обяснение, че Зоя е държала ножа.

Лев се изправи, отиде до прозореца и го отвори. Студеният въздух лъхна в лицето му. Не усети колко дълго бе стоял така, загледан в нощното небе, и едва когато чу някакъв шум зад себе си, си спомни, че не е сам. Обърна се, готов да се извини, но преглътна думите си.

Николай, човекът, който го бе учил, че жестокостта е необходима и полезна, сега плачеше.

— Лев, ти дори не ме слушаш.

По бузите му още течаха сълзи, а той изведнъж се разсмя. Това върна Лев към спомена за обичайните им запои след арестите. Но днес смехът му беше по-различен. Крехък. Перченето и самодоволството бяха изчезнали.

— Опитваш се да забравиш, нали, Лев? Не те упреквам. Бих дал всичко, за да забравя. За съжаление това е неосъществима мечта…

— Съжалявам, Николай. Мислите ми са другаде. Семейни проблеми.

— Послушал си моя съвет все пак… Семейството е хубаво нещо. Много е важно да имаш семейство. Мъжът е нищо без любовта на близките си.

— Може ли да поговорим утре? Когато не си толкова уморен?

Николай кимна и се изправи. На вратата се спря, забил поглед в пода.

— Аз… аз се срамувам.

— Не мисли за това. Понякога пием повече, отколкото трябва. Ще си поговорим утре.

Николай го изгледа. На Лев му се стори, че отново ще избухне в смях, но той се обърна и слезе по стълбите.

Останал сам, Лев въздъхна с облекчение, че може да обмисли нещата. Повече не можеше да се залъгва. Беше свидетел на ужасната загуба на Зоя, но никога не спомена за деня, когато бяха застреляни нейните родители. Опитваше се да прогони спомените. Ножът беше вик за помощ. Трябваше да действа, за да спаси семейството си. Реши да говори със Зоя. И най-добре да го стори веднага.

 

 

Същия ден

Николай излезе навън. Ботушите му затъваха в рехавия сняг. Усетил студа по корема си, пъхна ризата в панталона — пред очите му всичко плаваше и той се поклащаше, сякаш стоеше на палубата на кораб. Защо се обади на бившия си подчинен? Какво очакваше от него? Може би имаше нужда само от компанията му, но не компанията, която търси подпийнал мъж. Искаше да бъде заедно с човек, с когото можеше да сподели срама си, който не би го осъдил, без да осъди и себе си.

Срамувам се.

Лев би могъл да разбере това по-добре от всеки друг. Споделеният срам трябваше да ги сближи като братя. Лев трябваше да го прегърне и да каже: „Аз също“. Толкова лесно ли е забравил всичко? Не, те просто реагираха по различен начин. Лев се бе захванал с нова и по-благородна дейност, измивайки кръвта от ръцете си с топла, сапунена почтеност. Докато Николай предпочете да се напива до безсъзнание не за друго, а за да изтрие всичко от паметта си.

Но някой не му позволяваше той да забрави и му изпращаше снимки на мъже и жени, изправени пред бялата стена, изрязани така, че да се виждат само лицата. В началото не разпозна тези хора, макар да се досети, че са снимки, направени по време на арест, каквито се изискваха от затворническата бюрокрация. Започнаха да пристигат на порции веднъж седмично, след това всеки ден в плик, който някой оставяше пред вратата му. Прехвърляйки ги, той започна да си спомня имена и части от разпитите — объркани спомени, при които се наслагваха арестът на един с разпита на друг и накрая с разстрела на трети. Снимките се трупаха, той вече държеше в ръцете си цяла купчина и се чудеше, че е арестувал толкова много хора, макар всъщност да знаеше, че те са много повече.

Николай искаше да се разкае, да моли за прошка. Но никой не му изпращаше подобни искания с указания как да се разкае. На първия плик беше написано неговото име. Донесе го жена му и той небрежно го отвори пред нея. А когато тя попита какво има в плика, той я излъга и скри снимките. След това бе принуден да ги отваря тайно. Дори след двайсет години брак тя не се досещаше какво работи. Знаеше, разбира се, че работи за Държавна сигурност, но почти нищо повече. Може би това бе нейно съзнателно желание. На него му беше все едно дали е съзнателно, или не — той ценеше незнанието й, защото така му беше удобно. Когато я погледнеше в очите, виждаше само чиста любов. Ако тя знаеше нещо и беше видяла лицата на арестуваните след два дни разпити, в погледа й би се прокраднал страх. Същото се отнасяше и до дъщерите му. Те се смееха и забавляваха с него. Той ги обичаше и те него. Беше добър баща, внимателен и търпелив, никога не повишаваше глас, никога не пиеше вкъщи — вкъщи, където беше добър човек.

Някой искаше да му отнеме всичко това. През последните няколко дни пликовете идваха, без да е посочен получателят, и всеки друг би могъл да ги отвори — жена му, децата. Николай престана да излиза от къщи, страхувайки се писмото да не дойде в негово отсъствие. Изрично забрани да се отварят писмата вкъщи. Вчера бе влязъл в спалнята на дъщерите си и видя ненадписано писмо на нощното им шкафче. Ядоса се и гневно ги попита дали са го отваряли. Те се разплакаха, объркани от внезапната му промяна, и се опитаха да го убедят, че са оставили писмото на шкафчето, за да не се загуби. Видя страха в очите им и сърцето му се сви. Тогава реши да потърси помощта на Лев. Държавата трябваше да залови тези престъпници, които безсмислено го преследваха. Той бе посветил толкова години в нейна служба. Беше истински патриот. Беше заслужил правото да живее спокойно. Лев можеше да помогне, разполагаше с група следователи. В техен интерес бе да заловят тези контрареволюционери. Ще бъде като едно време. Но Лев дори не пожела да го изслуша.

На вратата се сблъска с работници от първата смяна. Те се спряха вторачени в клатушкащия се на вратата Николай. Той изръмжа:

— Какво има?

Те си замълчаха, скупчиха се до входа и не посмяха да се разминат с него.

— Осъждате ли ме?

Това бяха мъже и жени с бледи лица, които идваха да изпекат хляба за града. А той трябваше да се върне вкъщи, единственото място, където го обичат и миналото му няма никакво значение.

Живееше наблизо и се заклатушка по пустите улици, надявайки се междувременно да не са му подхвърлили поредния пакет със снимки. Спря за малко, дишаше трудно и тежко като старо болно куче. Чу някакъв шум. Спря и се обърна. Беше сигурен, че е чул нечии стъпки — потропване на подковани токове по тротоара. Някой го следеше. Скри се в сенките и се огледа напрегнато. Враговете му го преследваха, следяха го, както навремето ги следеше той.

Затича се към къщи колкото можеше по-бързо. Препъна се и едва не падна, палтото му се усука около него. Сменяйки тактиката се обърна и се хвърли обратно. Щеше да ги хване. Знаеше тези трикове. Те бяха и негови. Използваха неговите методи против самия него. Оглеждаше тъмните ъгли, мрачните входове, мръсните дупки, където, както беше учил своите новобранци, се криеха агентите на МГБ. Извика:

— Знам, че сте тук.

Гласът му отекна по празната улица. Празна за обикновените хора, но той беше специалист в тази област. Решителността му обаче бързо го напусна.

— Имам деца, две момичета. Те ме обичат. И не заслужават това. Ако ме нараните, наранявате тях.

Децата му се родиха, докато беше офицер в МГБ. След поредния арест на бащи, майки, синове и дъщери всяка вечер се прибираше вкъщи и целуваше децата си за лека нощ.

— Ами другите? Те са милиони. Ако избиете всички нас, няма да остане никой. Всички сме съучастници.

От прозорците започнаха да надничат хора, привлечени от виковете му. Той можеше да посочи всяка сграда, всяка къща, в която се криеха бивши офицери и охранители. Мъжете и жените в униформи се превърнаха в очевидни жертви. Но имаше и жп служители, които караха затворниците в ГУЛАГ, мъже и жени, които обработваха документите, подпечатваха формулярите, хора, които готвеха и чистеха. Системата се нуждаеше от съдействието на всички, дори ако това съгласие се изразяваше в пълно неучастие. Бездействието беше достатъчно. Липсата на съпротива имаше също толкова важно значение, колкото и съдействието на доброволците. Той не беше съгласен да стане изкупителна жертва. Не беше единствен. Всички носеха колективна вина. Беше готов да изпитва угризения от време на време, да се замисля за няколко минути за ужасните неща, които е вършил. Но това не задоволяваше хората, които го преследваха. Те искаха нещо повече.

Ужасѐн, Николай се обърна и хукна като луд. Оплетен в палтото си, се строполи върху мокрия сняг, а дрехите му попиха мръсната вода. Изправи се бавно с прогизнало палто — усети болка в коляното, но хукна отново, а от палтото му се стичаше вода. След няколко крачки падна отново. Този път започна да плаче със странни хълцания. Обърна се по гръб и се освободи от палтото, което беше станало непоносимо тежко. Беше го купил преди години от един от специалните магазини. Гордееше се с него, защото то подчертаваше положението му. Вече нямаше нужда от него, повече нямаше да го облича. Нямаше да излиза, щеше да остане вкъщи, да заключи вратата и да дръпне завесите.

Стигна до сградата, в която живееше, и се втурна запъхтян и потен във входа. От дрехите му се стичаше мръсна вода. Мокър до кости, той се облегна на стената и остави върху нея отпечатък. Погледна към улицата, опитвайки се да зърне преследвачите си. Нямаше никой — те бяха прекалено хитри! — и той започна да се качва по стълбите. Подхлъзна се и накрая запълзя на четири крака. Колкото повече се приближаваше до жилището си, толкова повече се успокояваше. Зад стените на неговото скривалище те няма да могат да го достигнат. Сякаш взел нещо успокояващо, той започна да мисли по-свързано. Беше пиян, затова бе реагирал твърде неадекватно, нищо повече. Естествено, през годините беше си спечелил немалко врагове, които завиждаха на кариерата му. Ако единственото, на което бяха способни, беше да му пращат купища снимки, нямаше за какво да се тревожи. Мнозинството — обществото — го цени и уважава. Пое си дълбоко въздух, хвана дръжката на вратата и бръкна в джоба за ключовете.

Пред входната врата беше оставен пакет с размери около трийсет на двайсет на десет, добре опакован с кафява хартия и старателно завързан с канап. Нямаше нито надпис, нито щемпел, а само изображение на разпятие, нарисувано с мастило. Николай се свлече на колене. Ръцете му трепереха, докато развързваше връзките. Вътре имаше кутия, на която пишеше:

ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА

Повдигна капака. Нямаше снимки, а купчина подредени печатни страници, доста солидна, повече от сто листа. Отгоре се намираше придружително писмо. Той го отвори и прегледа съдържанието. Не беше адресирано до него — официално държавно уведомление, което заявяваше, че писмото трябва да бъде прочетено във всяко училище, завод и във всеки работнически и младежки колектив в цялата страна. Объркан, остави писмото и се зае с доклада. Прочете внимателно първата страница и поклати глава. Това не можеше да е истина. Беше лъжа, злостна клевета, манипулация, която трябваше да го накара да полудее. Държавата не може да публикува и разпространява подобен документ. Това беше немислимо.

НЕВИННИ ЖЕРТВИ

ИЗТЕЗАНИЕ

Подобни думи не можеха да бъда написани черно на бяло, отпечатани по заповед на властта, разпространени до всяко училище и завод. Ако би пипнал извършителите на тази измама, добре аргументирана измама, би ги ликвидирал начаса.

Николай гневно смачка прочетените страници и ги захвърли. Започна да къса следващите листове и да ги хвърля. После спря, легна на пода, свит на кълбо, с глава върху непрочетения доклад, мърморейки:

— Това не може да бъде.

Нима това става в действителност? Но ето че докладът е пред него, придружен от официално подпечатано писмо, съдържащо информация, която е държавна тайна, заедно с източниците, цитатите и препоръките. Заговорът на мълчанието, който Николай смяташе, че ще трае вечно, се бе провалил. Това не беше измама.

Докладът беше истински.

Николай се изправи и хартиите се разпиляха по пода. Отключи вратата и влезе в апартамента, изоставяйки всичко на общото стълбище. Вече нямаше значение дали ще заключи вратата и ще дръпне завесите — домът му престана да бъде скривалище. Вече нямаше никакво скривалище. Скоро всички щяха да знаят, всеки ученик и всеки работник щеше да прочете доклада. Не само че ще знаят, но ще им бъде разрешено да говорят и да го обсъждат открито и свободно.

Той отвори вратата на спалнята и погледна жена си, заспала на една страна, с ръка под главата. Тя беше красива и той я обожаваше. Имаха благополучен осигурен живот. Имаха и две чудесни, щастливи дъщери. Жена му никога не бе познала позор и не бе изпитала срам. За нея Николай беше само нежен съпруг, който би дал живота си за семейството. Седна на леглото до нея и погали с пръст бялата й ръка. Не би могъл да живее, ако тя научи истината и промени отношението си към него, отдръпне се, започне да задава въпроси или още по-лошо — да замълчи. Не би могъл да го понесе. Всичките й приятелки ще я питат, ще я осъждат. Какво е знаела? Дали винаги е знаела? По-добре да не е жив, за да не бъде свидетел на този срам. По-добре да умре още сега.

Но смъртта няма да промени нищо. Тя ще разбере всичко. Ще се събуди, ще открие тялото му и ще плаче от мъка. След което ще прочете доклада. Макар и да присъства на погребението му, ще продължи да мисли какво е правил. Ще премисля отново всеки миг от общия им живот, всяко негово докосване и любовна ласка. Ще се пита дали е убивал някого преди това. С кръв ли е платен домът им? Може би накрая дори ще повярва, че е заслужил смъртта си и е постъпил правилно не само заради себе си, но и спрямо дъщерите си.

Той издърпа възглавницата. Съпругата му, силна жена, щеше да се бори и макар той да не е във форма, беше сигурен, че ще я надвие. Премести се внимателно, а жена му се размърда, усетила присъствието му, без съмнение доволна, че се е прибрал. Обърна се по гръб и се усмихна. Николай не можеше да я погледне в лицето. Трябваше да действа незабавно, преди да загуби решителността си. Покри я с възглавницата, преди тя да е отворила очи, и я притисна с всички сили. Тя се хвана за възглавницата, а после заби нокти в китките му и ги издра. Това не й помогна, той не я изпускаше. Тогава тя се опита да се изплъзне изпод възглавницата, но той я възседна, притиснал с крака корема й. Не й даваше възможност да се помръдне. Тя се оказа напълно безпомощна и съпротивата й постепенно отслабваше. Ръцете й престанаха да драскат, само го държаха за китките и накрая се отпуснаха.

Той остана в същото положение върху нея, задържайки възглавницата няколко минути, след като тя спря да се движи. Накрая се отдръпна, но остави възглавницата върху лицето й. Не искаше да вижда кървясалите й очи. Искаше да запомни изражението й, пълно с любов. Пъхна ръка под възглавницата, за да затвори очите й. Пръстите му се плъзнаха по лицето й, докато стигнаха до клепачите и ги затвориха. Те бяха леко влажни на пипане. Отмести възглавницата и я погледна. Тя почиваше в мир и той легна до нея, прегърнал я през талията.

Уморен и изтощен, Николай едва не заспа. Сепна се. Още не беше приключил. Надигна се, оправи чаршафите, взе възглавницата и се упъти към спалнята на дъщерите си.

 

 

Същия ден

Зоя и Елена спяха. Лев ясно чуваше равномерното им дишане. Привиквайки с тъмнината, той внимателно затвори вратата след себе си. Не искаше да се провали в ролята на баща. Нека да закрият Отдела за разследване на убийства, да му вземат апартамента и привилегиите, но той трябва да намери начин да спаси семейството си, нищо друго нямаше значение. Беше сигурен, че неговото семейство, въпреки всички проблеми, все още има шансове да бъде щастливо. Не можеше да си представи бъдещето без тях. Съзнаваше, че момичетата са по-близки с Раиса, отколкото с него. Очевидно причината беше не осиновяването, а неговото минало. Беше наивно да си въобразява, че отношенията му с Елена и Зоя ще се променят с течение на времето, и колкото повече се отдалечат от онова злощастно събитие, то ще изглежда по-малко значимо. Дори и сега той използваше евфемизма „инцидент“ за убийството на техните родители. Гневът на Зоя беше все още толкова силен, колкото в деня, когато те бяха застреляни. И сега, вместо да се прави, че не забелязва, трябваше да се изправи срещу нейната омраза.

Зоя спеше на една страна, обърната към стената. Лев се пресегна, хвана рамото й и внимателно я обърна по гръб. Искаше да я събуди кротко, но тя се изправи рязко и седна, като избегна докосването му. Без да разбира какво прави, той машинално сложи и другата си ръка на рамото й, за да не й позволи да се измъкне. Направи го с най-добри намерения. Искаше тя да го изслуша. Опитвайки се да говори спокойно, той прошепна:

— Зоя, трябва да поговорим. Не бива да отлагаме. Ако го оставим за сутринта, ще си намеря някакво ново извинение да го прехвърля за друг ден. Отлагам този разговор вече три години.

Тя не отговори и замря, втренчила поглед в него. Макар че беше прекарал почти цял час в кухнята, обмисляйки какво точно да каже, всички предварително подготвени думи внезапно изчезнаха.

— Ти си влизала в спалнята ни. Намерих ножа.

Изглежда, бе избрал погрешно начало. Беше дошъл, за да говори за своите чувства, а не да я упреква. Опита се да промени насоката на разговора.

— Най-напред нека бъдем наясно. Станал съм друг човек. Не съм онзи офицер, който пристигна в дома на твоите родители. Спомни си, че се опитах да ги спася, но не успях. Ще помня този неуспех цял живот. Но не мога да ги върна обратно. Мога обаче да дам на теб и на сестра ти възможност да бъдете щастливи. Така разбирам семейството. Като възможност. Като шанс за теб и Елена, но също и за мен.

Лев млъкна, очаквайки, че тя ще му се присмее. Но тя не пророни нито дума и не помръдна. Устните й бяха плътно стиснати, тялото напрегнато.

— Не би ли могла… да опиташ?

Гласът й затрепери при първата дума.

— Махай се!

— Зоя, не се сърди, само ми кажи какво мислиш. Бъди откровена. Кажи какво искаш да направя. Кажи ми какъв човек искаш да стана.

— Махай се!

— Но, Зоя, ти трябва да разбереш колко важно е това.

— Махай се!

— Зоя…

Гласът й се извиси и зазвъня. Готова беше да крещи.

— Махай се!

Поразен, той се отдръпна. Тя започна да вие като ранено животно. Защо се обърка всичко така? Не можеше да повярва, че ще го отблъсне. Той само се опита да изрази любовта си, а тя му я хвърли обратно в лицето. Зоя рушеше всичко не само за него, но и за всички останали. Елена искаше да бъде част от семейството, той знаеше това. Тя го държеше за ръка, усмихваше му се, беше весела. Искаше да бъде щастлива. И Раиса искаше да е щастлива. Всички го искаха. Освен Зоя, която упорито отказваше да приеме, че той се е променил, и по детски се вкопчваше в омразата си, сякаш това беше любимата й кукла.

Лев усети миризмата. Опипа чаршафите и видя, че са мокри. Отне му няколко секунди, за да разбере, че момичето се е подмокрило. Изправи се и избъбри:

— Всичко е наред. Ще почистя, не се безпокой. Вината е моя. Аз съм виновен.

Зоя клатеше глава, без да казва нищо, стиснала с длани слепоочията си, драскайки с нокти лицето си. Дъхът на Лев секна, той не очакваше, че любовта му може да причини такава мъка.

— Зоя, сега ще сменя чаршафите.

Тя отново поклати глава, стискайки с две ръце чаршафите, сякаш бранейки се от него. Елена се събуди и заплака.

Лев направи крачка към вратата, но се върна обратно — не можеше да я остави в това състояние. Но как да реши проблема, след като самият той го беше предизвикал?

— Искам само да те обичам, Зоя.

Елена гледаше ту Зоя, ту Лев. Събуждането й промени поведението на Зоя. Тя се овладя и каза спокойно на Лев:

— Сама ще изпера чаршафите. Сама, ясно ли е? Нямам нужда от твоята помощ.

Лев излезе от стаята, оставяйки момичетата, които бе искал да спечели, да плачат сред мокрите чаршафи.

* * *

Лев влезе в кухнята и започна нервно да крачи, все още потиснат от случилото се. Забеляза, че след като е прибрал папките, листчето от печатната преса на Москвин си стоеше там, където го беше оставил:

При изтезания Ейхе

Това като символ напомни за предишната му кариера, сянка, легнала върху целия му живот, от която нямаше да се освободи никога. Реакцията на Зоя не излизаше от главата му и Лев бе принуден да се замисли за нещо, което само преди малко изглеждаше немислимо. Семейството му може да се разпадне.

Нима желанието му да ги задържи заедно се бе превърнало в идея фикс? То бе принудило Зоя да разчопли раната, която никога нямаше да зарасне, и да я зарази с омраза и горчивина. Разбира се, ако тя не пожелае да живее с тях, Елена щеше да я последва. Сестрите бяха неразделни. Нямаше друг избор, освен да им намери нов дом и семейство, което не е толкова свързано с властта, може би извън Москва, в някое малко градче. Те с Раиса ще трябва да търсят подходящи настойници, да се срещат с бъдещите родители и да преценят ще бъдат ли тези хора по-добри от тях и ще могат ли да направят момичетата щастливи, което не успя да постигне Лев.

Раиса се показа на вратата.

— Какво стана?

Тя идваше от спалнята и не беше чула нито за разговора им, нито за подмокреното легло. Въпросът й се отнасяше до Николай, телефонното му обаждане и среднощната среща. В гласа на Лев се долавяше напрежение от едва сдържаните емоции.

— Николай беше пиян. Казах му, че ще говорим, когато изтрезнее.

— И това ти отне цялата нощ?

Какво чакаше още? Трябваше да накара Раиса да седне срещу него и да й обясни всичко.

— Лев? Какво се е случило?

Беше обещал, че между тях няма да има повече тайни. Но не можеше да признае, че след тригодишни усилия да стане истински баща не беше постигнал нищо повече от омразата на Зоя. Не можеше да признае, че я бе събудил посред нощ с трогателната молба да бъде неин баща. Страхуваше се. Ако семейството се разпадне, ще се наложи Раиса да избира чия страна да вземе. С момичетата или с него? През годините, когато той беше в службите, тя мразеше и презираше и него, и всичко, което той олицетворяваше. Но обикна с цялото си сърце Елена и Зоя. Любовта й към него бе по-объркана, а обичта към тях всеотдайна. Когато ще трябва да вземе решение, тя може би ще си спомни какъв е бил. Той беше дълбоко убеден, че отношенията им с Раиса зависят и от това, дали се е представил добре като баща. За първи път от три години той я излъга.

— Всичко е наред. За мен беше истински шок да видя Николай отново. Това е всичко.

Раиса кимна и надникна в коридора.

— Момичетата будни ли са?

— Съжалявам, но ги събудих, като се върнах. Извиних им се.

Раиса взе листчето от печатната преса.

— По-добре го прибери, преди децата да седнат на масата.

Лев отнесе листчето в тяхната стая и докато се навеждаше над леглото, видя, че Раиса излиза от кухнята, за да повика момичетата за закуска. Изнервен, едва потискайки гаденето си, той очакваше, че тя всеки момент ще разбере истината. Лъжата му даде само временна отсрочка, нищо повече. Тя ще чуе обясненията на Зоя и ще й повярва.

Изненадан, видя, че Раиса спокойна се връща в кухнята, без да каже нито дума. Секунда след това се появи и Зоя, която отнесе чаршафите в банята, сложи ги във ваната и пусна горещата вода. Очевидно не беше казала нищо на Раиса. Значи не е искала тя да разбере. Значи по-силно от омразата й към него беше чувството да не бъде унизена по този начин.

Лев се изправи, влезе в кухнята и попита:

— Зоя ли си пере чаршафите?

Раиса кимна и той продължи:

— Нямаше нужда. Можех да ги дам да се изперат.

Раиса каза тихо:

— Мисля, че е имало неприятна случка. Остави я на мира.

— Добре.

Елена влезе първа с накриво закопчана блуза и зае мястото си. Мълчеше. Лев й се усмихна, но тя реагира като на нещо непознато и заплашително и не отвърна на усмивката му. Той чу стъпките на Зоя, които замряха в коридора.

Когато най-сетне прекрачи прага, тя погледна Лев право в очите. Хвърли поглед към Раиса, която разбъркваше овесената каша, и после към Елена, която вече се хранеше. Веднага разбра, че той нищо не им е казал. Ножът беше тяхната тайна. И подмокрените чаршафи също. Те бяха като заговорници в това фалшиво семейство. Зоя обаче не беше готова да го разруши. Любовта й към Елена беше по-силна от омразата й към него.

Чевръсто като улична котка тя се отправи към стола си. Не се докосна до закуската. Лев също не можеше да хапне и само разбъркваше кашата в чинията си, без да вдига поглед.

Раиса попита спокойно:

— И двамата ли няма да ядете?

Лев изчака отговора на Зоя. Тя премълча и той започна да се храни. В този миг Зоя стана и остави недокоснатата си чиния в умивалника.

— Не ми е добре.

Раиса се приближи и сложи ръка на челото й, за да види има ли температура.

— А на училище ще ходиш ли?

— Да.

Момичетата излязоха от кухнята и Раиса се премести по-близо до Лев.

— Какво ви става днес?

Лев беше сигурен, че ако отвори уста, ще се разплаче. Затова премълча, стиснал ръце под масата.

Раиса поклати глава и отиде да помогне на момичетата. Около входната врата се носеха обичайните шумове — обличане на палта, последни приготовления преди тръгване. Вратата се отвори и Раиса се върна в кухнята, носейки пакет, увит в кафява хартия и превързан с канап. Остави го на масата и се върна обратно. Чу се как входната врата се затваря.

Лев остана неподвижен няколко минути. Бавно се протегна и издърпа пакета към себе си. Те живееха във ведомствена сграда на министерството. Обикновено писмата се оставяха в кутиите на входа, а този пакет беше сложен пред прага. Беше с размери трийсет на двайсет на десет. Нямаше нито име, нито адрес, само разпятие, нарисувано с мастило. Той разкъса обвивката и отдолу се показа кутия, върху капака на която имаше печат:

ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА

 

 

Същия ден

В метрото нямаше много хора, но въпреки това Елена хвана здраво ръката на Раиса, сякаш се страхуваше да не се загуби. И двете момичета бяха учудващо тихи. Вероятно поведението на Лев тази сутрин ги беше смутило. Раиса не можеше да разбере какво става с него. Обикновено толкова внимателен към момичетата, тази сутрин едва не допусна те да седнат на масата за закуска и да видят как той си блъска главата над думата „изтезание“. Когато тя го помоли да прибере листчето, давайки му да разбере, че трябва да се стегне, той веднага го направи, но се върна в кухнята в същия неугледен вид, гледаше момичетата и не отронваше нито дума. С кървясали очи, сякаш обладан от някакъв зъл дух — тя не беше виждала това изражение от години, от времето, когато се връщаше от нощните дежурства толкова изтощен, че не можеше да заспи. Сядаше в ъгъла на тъмно и мълчеше, мрачно премисляйки събитията от изминалата нощ, отново и отново прехвърляйки ги в ума си. Тогава той не говореше за работата си, но тя знаеше с какво се занимава — арестува невинни хора — и тайно го презираше за това.

Но всичко това беше минало. Беше се променил и тя бе сигурна в това. Бе рискувал живота си, за да скъса с професията си, която изискваше от него да извършва среднощни арести и разпити. Системата на Държавна сигурност продължаваше да съществува, вече прекръстена в КГБ, следейки живота на всекиго, но Лев вече не участваше в нейните операции, след като беше отклонил предложението да заеме висок пост. Вместо това той пое голям риск, като организира собствен следствен отдел. Всяка вечер споделяше как е преминал работният му ден отчасти защото търсеше нейните съвети, отчасти за да я убеди колко различен е неговият отдел от КГБ, но главно за да й докаже, че между тях вече не съществуват тайни. Нейното одобрение обаче се оказа недостатъчно. Докато наблюдаваше как той се държи с момичетата, Раиса си мислеше, че прилича на омагьосан герой от детските приказки, и само думите „Обичам те“, произнесени от момичетата, биха могли да развалят магията на миналото.

Въпреки краха на надеждите си той никога не прояви ревност заради онази лекота в отношенията, която се установи между Раиса с Елена и Зоя — дори когато Зоя нарочно го измъчваше, като се държеше подчертано мило с нея и студено с него. През изминалите три години неведнъж се сблъскваше с нейната грубост и неприемане, като нито за миг не си изпусна нервите, покорно приемайки враждебността като нещо напълно заслужено. Той беше превърнал момичетата в единствената си надежда за изкупление. Зоя разбираше това и съответно реагираше. Колкото повече търсеше нейната привързаност, толкова повече тя го ненавиждаше. Раиса не можеше да му посочи противоречието и да го накара да се успокои. Навремето фанатично вярващ в комунизма, сега той се превърна във фанатик на семейството си. Неговата представа за утопията се смали, стана не толкова абстрактна и макар че включваше само четирима души, а не целия свят, си оставаше както и преди непостижима.

Влакът спря на станцията със странното име ЦПКиО — съкращение от „Централен парк за култура и отдих“. Когато момичетата го чуха за първи път по високоговорителите, избухнаха в смях. Оказа се, че Зоя умее очарователно да се усмихва, което успешно криеше дотогава. В този миг Раиса видя образа на весело и жизнерадостно момиче, безвъзвратно останал в миналото. Само след секунди усмивката изчезна и сърцето на Раиса се сви. Тя също страдаше. Двамата с Лев не успяха да създадат собствени деца и осиновяването беше единствената й надежда за майчинство. Тя по-добре умееше да скрива тайните си мисли в сравнение с Лев, въпреки че той бе специално трениран за това. Тя взе правилното решение да се постарае момичетата да не разберат колко важни са те за нея. Отнасяше се с тях без излишно суетене и церемонии на чисто практическа основа — училище, дрехи, храна, разходки, домашни задължения. Макар че двамата с Лев се стремяха да постигнат целта си по различен начин, тя напълно споделяше неговата мечта — да създадат щастливо, любещо семейство.

Раиса и момичетата излязоха от метрото на ъгъла на „Остоженка“ и „Новокримски прелез“, за да стигнат до техните училища, проправяйки си път през снега. Раиса искаше да запише момичетата в едно и също училище, където и тя да преподава, за да бъдат и трите заедно. Решението обаче бе взето от училищните власти на по-високо равнище: Зоя да постъпи в 1535-о училище. В него обаче приемаха само деца от горния курс и Елена трябваше да отиде в друго начално училище. Раиса възрази, тъй като на практика в повечето училища учениците от началния и средния курс се обучават заедно и не е нужно сестрите да се разделят. Но възражението й бе отхвърлено. Децата ходят на училище, за да създадат връзки с държавата, а не да се крият в убежището на семейството. Раиса нямаше какво да възрази на тази логика, но й провървя да намери място на учителка в 1535-о училище и тя се съгласи, за да може да наглежда Зоя. Въпреки че Елена беше по-малка и очевидно притеснена, че трябва да ходи на училище в големия непознат град, Раиса беше по-загрижена за Зоя. Тя бе изостанала в учението, защото селското им училище по равнище на образованието отстъпваше на московското. Безспорно беше много интелигентна. Но знанията й бяха разпокъсани и несистемни, а самата тя се държеше предизвикателно и категорично отказваше да полага усилия да настигне връстниците си и да се сприятели с тях, сякаш беше въпрос на принцип да си остане в самота.

Пред входа на началното училище, което се намираше в дореволюционна аристократична градска къща, Раиса се засуети прекалено дълго да оправя униформата на Елена. Накрая я придърпа до себе си, притисна я и прошепна:

— Всичко ще е наред, обещавам.

Първите няколко месеца Елена горчиво плачеше при раздялата със Зоя. Постепенно обаче свикна да прекарва по няколко часа сама, но всеки ден в края на занятията стоеше до вратата и нетърпеливо очакваше сестра си. Възторгът й, когато видеше приближаващата Зоя, не намаляваше с течение на времето и тя я посрещаше с такава радост, сякаш не са се виждали поне година.

Зоя прегърна Елена и тя се втурна към училището, като се спря на входа да им помаха с ръка. След това Зоя и Раиса се упътиха в пълно мълчание към своето училище. Раиса се въздържаше да разпитва Зоя, за да не я вълнува преди часовете. Дори най-невинният въпрос можеше да я настрои отбранително за целия ден. Ако я питаше как върви училището, това се тълкуваше като критика на нейните усилия. Когато задаваше въпроси за съучениците й, отговорът изразяваше нежеланието й да завързва приятелства. Единствената тема, отворена за обсъждане, бяха спортните й постижения. Беше високо и силно момиче. Излишно е да се споменава, че не харесваше колективните спортове, защото не обичаше да изпълнява заповеди. Индивидуалните спортове бяха друго нещо — тя беше отличен плувец и бегач, най-бърза в цялото училище сред връстниците си. Но категорично отказваше да се състезава. Ако все пак успяваха да я накарат, тя преднамерено забавяше темпото, но беше достатъчно горда да не се класира последна. Обикновено предпочиташе четвъртото място, но понякога се увличаше и завършваше трета или дори втора.

Построено през 1929 година, 1535-о училище беше правоъгълно и строго на вид, предназначено да олицетворява егалитарен подход към образованието — нова архитектура за новите ученици. Зоя изведнъж се спря на двайсетина метра от входа, закова се на място и впери поглед напред. Раиса приклекна до нея.

— Какво има?

Зоя наведе глава и едва чуто промълви:

— Тъжно ми е. Непрекъснато ми е тъжно.

Раиса прехапа устни, за да не заплаче. Сложи ръка на рамото й.

— Кажи ми какво мога да направя.

— Елена не бива да се връща в детския дом, никога.

— Никой няма да се връща там.

— Искам тя да остане с тебе.

— Разбира се. И двете ще останете. Аз много ви обичам.

Досега Раиса не се осмеляваше да го каже на глас. Зоя я погледна недоверчиво.

— Ще бъда щастлива… да живея с теб.

Никога преди не бяха говорили така. Раиса беше много предпазлива да не каже нещо погрешно, Зоя веднага ще се затвори в себе си и няма да има друг шанс да говори с нея откровено.

— Кажи ми какво искаш да направя.

Зоя се замисли.

— Напусни Лев.

Красивите й очи се разшириха, сякаш следейки реакцията на Раиса. В изражението й се четеше надеждата, че тя повече никога няма да види Лев. Тя просто искаше Раиса да се разведе. Какво ли знаеше за разводите? За тях почти не се говореше. Либералното отношение на държавата към разводите се беше втвърдило по времето на Сталин и разводите станаха по-трудни, скъпи и предизвикваха неодобрение. В миналото Раиса бе мислила да напусне Лев и да живее сама. Дали Зоя беше доловила миналата горчивина в техните отношения и това й е дало повод да се надява? Би ли се осмелила да попита, ако не вярваше, че има такава възможност?

— Зоя…

Раиса изпита силно желание да даде на това момиче всичко, което то иска. Но от друга страна, тя беше прекалено млада, нуждаеше се от съвети и нямаше право да поставя неразумни искания и да очаква те да бъдат изпълнени.

— Лев се промени. Дай да поговорим с него още тази вечер, ти, аз и той.

— Не искам да разговарям с него. Не искам да го виждам. Не искам да чувам гласа му. Искам да го напуснеш.

— Но, Зоя… аз го обичам.

Надеждата изчезна от лицето й и се смени със студенина. Без да каже нито дума, тя се затича към входа и остави Раиса сама.

Гледайки как Зоя изчезва зад вратата, Раиса забави крачка. Не можеше да я догони и не искаше да разговаря с нея пред съучениците й, освен това вече беше твърде късно. Зоя щеше да мълчи и нямаше да я слуша. Моментът беше изпуснат и възможността беше изчезнала. Раиса бе отговорила направо: „Аз го обичам“. Думите й бяха посрещнати с мрачен стоицизъм подобно на подсъдим, който изслушва смъртната си присъда. Раиса се упрекна за прибързания отговор и влезе в училището. Мислеше си за мечтата на Зоя да живее без Лев, без да обръща внимание на учениците и колегите си.

Влезе в учителската стая, разсеяна, с объркани мисли. Очакваше я някаква пратка с прикрепено към нея писмо. Отвори го и го прегледа. Трябваше да прочете приложените документи на учениците във всички класове. Писмото беше от Министерството на образованието. Разкъса кафявата опаковъчна хартия и видя надписа на капака на кутията:

ДА НЕ СЕ ПУБЛИКУВА

Отвори капака и извади дебел свитък чисто отпечатани страници. Като учител по история тя получаваше редовно материали и инструкции да запознае с тях учениците си. Прочете придружителното писмо и го хвърли в кошчето, отбелязвайки, че то е пълно със същите послания. Сигурно подобни пратки са получили всички учители и всеки класен ръководител трябваше да прочете доклада на учениците. Вече закъсняла, Раиса грабна кутията и бързи излезе от учителската стая.

Когато влезе в класната стая, забеляза, че учениците си говорят, възползвайки се от закъснението й. Те бяха около трийсет, на възраст между петнайсет и шестнайсет години. Тя им бе преподавала през всичките три години, откакто беше в това училище. Постави пакета на масата и обясни, че днес ще им прочете доклада на техния ръководител Никита Хрушчов. След като ръкоплясканията стихнаха, тя започна да чете на глас:

— Доклад на Първия секретар на ЦК на КПСС Никита Сергеевич Хрушчов на XX конгрес на КПСС на 25 февруари 1956 година. Закрито заседание.

Това беше първият конгрес след смъртта на Сталин. Раиса напомни на класа, че световната революция печели все повече привърженици и на тези конгреси освен съветските ръководители присъстват и пратеници на международното работническо движение. Подготвена за поредните баналности и хвалебствени декларации, тя се замисли за Зоя дали с успяла да се справи и дали днешният ден ще мине без скандали.

Вниманието й обаче бе привлечено от текста, който зачете. Това не беше обикновен доклад. Не започваше с обичайното изброяване на изключителните постижения на съветската власт. Някъде към средата на четвъртия абзац листът затрепери в ръцете й. Тя се спря, не вярвайки на очите си. В класа се бе възцарила мъртва тишина. С треперещ и несигурен глас тя продължи да чете:

„Постепенно се създаваше култ към личността на Сталин, култ, който на определен етап се превърна в източник на редица големи и най-тежки извращения на партийните принципи, на партийната демокрация и революционната законност.“

Изумена, прелисти няколко страници, за да види какво следва, и прочете наум:

„Отрицателните черти на Сталин, които по Лениново време са били в зародиш, се развиха през последните години в тежка злоупотреба с властта…“

През цялата си кариера на учителка тя провеждаше държавната пропаганда и учеше учениците си, че държавата винаги е права, честна и справедлива. Ако Сталин е виновен за създаването на култа, Раиса също беше негов съучастник. Тя бе оправдавала преподаването на подобни фалшификации с това, че нейните ученици трябва да усвоят езика на ласкателствата, речника на превъзнасянето на държавата, за да не бъдат заподозрени. В основата на отношенията между учител и ученик стои взаимното доверие. Тя вярваше, че спазва този принцип, макар и не в ортодоксален смисъл, като им казва истината, а онова, което те трябва да приемат за истина. Сега прочетеното по-горе я накара да се почувства като лъжкиня. Огледа се. Учениците бяха прекалено объркани, за да осъзнаят веднага последствията. Но скоро щяха да разберат, че тя не е била просветител, а слуга на поредните властници.

Вратата изведнъж се отвори с трясък и на прага се появи учителката Юлия Пешкова със зачервено лице, толкова смаяна, че не можеше да каже нито дума. Раиса се изправи.

— Какво има?

— Ела бързо.

Юлия преподаваше на Зоя. Раиса се уплаши. Остави листата, нареди на учениците да си останат по местата и последва Юлия по коридора и по стълбите надолу. Така и не можа да получи от колежката си смислен отговор.

— Какво е станало?

— Зоя. Докладът. Четях им от него, когато тя… трябва да видиш сама.

Когато стигнаха до класната стая, Юлия изостана и остави Раиса да влезе първа. Зоя стоеше върху учителската маса, която беше избутана до стената. Всички ученици се бяха струпали в най-отдалечения ъгъл, колкото може по-далече от нея, сякаш се страхуваха от някаква зараза. В краката й се търкаляха страници от доклада и парчета стъкла. Тя стоеше гордо и триумфално. По ръцете й се стичаше кръв. Стискаше парчета от плакат с портрета на Сталин, скъсан от стената, на който пишеше:

БАЩА НА ВСИЧКИ ДЕЦА

Зоя се беше покатерила на масата, за да смъкне плаката от стената. Беше счупила рамката, при което се беше порязала, скъсала плаката на две и сега размахваше обезглавения образ на вожда. Очите й светеха победоносно. Тя вдигна двете половини на плаката, изцапани с нейната кръв, като тялото на победен враг, и извика:

— Той не е мой баща.

 

 

Същия ден

На площадката пред апартамента на Николай все още имаше разпилени листа от доклада. Когато видя смачканите страници, Лев извади пистолета си. Зад него Тимур направи същото. Хартията изшумоля под краката на Лев, когато пристъпи напред и хвана дръжката на вратата, която не беше заключена. Той я ритна с крак и двамата влязоха в празното жилище. Нямаше следи от безредие. Вратите на стаите бяха затворени, с изключение на вратата на банята.

Ваната беше пълна догоре и над кървавата повърхност на водата се подаваше само главата на Николай и издутият му космат корем. Очите и устата бяха отворени сякаш от изненада, че ангел, а не демон го е посрещнал при смъртта му. Лев се наведе над бившия си наставник, чиито уроци се опитваше да забрави през последните три години. В това време го повика Тимур:

— Лев…

Направи му впечатление особеният тон в гласа на помощника му. Той се изправи и го последва в съседната спалня.

Двете момичета изглеждаха заспали, завити с одеялата чак до шиите. Ако беше през нощта, спокойствието в стаята щеше да изглежда естествено. Но беше късен следобед и слънцето проникваше през пролуките на спуснатите завеси. И двете момичета бяха обърнати към стената. Дългата лъскава коса на по-голямата беше разпиляна по възглавницата. Лев я отметна настрани и докосна врата й. Все още се усещаше остатък от топлина, запазена от юргана, грижовно подпъхнат от едната страна. Не се виждаха никакви следи от насилие по тялото й. По-малката дъщеря, не повече от четиригодишна, лежеше в същото положение. Тя беше студена. Малкото й телце беше загубило по-бързо топлината. Лев затвори очи. Можел е да спаси и двете.

Зад съседната врата Ариадна, жената на Николай, подобно на дъщерите си изглеждаше като заспала. Лев донякъде я познаваше. Преди седем години след поредния арест Николай обикновено настояваше Лев да му гостува. Колкото и късно да идваха, Ариадна винаги им приготвяше вечеря, за да почувстват атмосферата на гостоприемство и топлота след жестокостите, които са вършили заедно. Вечерите трябваше да демонстрират ценността на домашното огнище и уют, където нямаше място за техните кървави занимания и където можеше да се поддържа илюзията, че са обикновени влюбени съпрузи. Лев седна пред тоалетната масичка на Ариадна и огледа четката с дръжка от слонова кост, пудрите и парфюмите — лукс, който Ариадна приемаше като възнаграждение за всеотдайната си преданост. Тя така и не разбра, че незнанието не е въпрос на избор, а условие за самото й съществуване. Николай не би възприел други условия.

Никога не казвай нищо на жена си.

Бидейки млад офицер, Лев бе изтълкувал това предупреждение, което той му прошепна след първия им арест, като проява на предпазливост и потайност, като урок, че никому не трябва да се вярва. Но Николай нямаше предвид това.

Лев не можеше да остане повече в апартамента. Изправи се и се олюля. Остави след себе си телата и бързо излезе на площадката, където се облегна на стената. Дишаше дълбоко и учестено и гледаше разхвърляните пред вратата на Николай листове от доклада на Хрушчов, изпратен тук с намерението да го убие. Когато се е върнал тук миналата нощ, Николай е успял да прочете само малка част от него — останалата си стоеше непокътната в кутията. Наистина ли е повярвал, че може да унищожи думите? Ако нещо такова му е минало през ума, то моментално е било опровергано от съпроводителното писмо. Докладът е трябвало да се копира и разпространи. Официалното писмо бе подействало на Николай като сигнал, че тайните от миналото вече не са под контрол.

Лев погледна Тимур. Преди да получи назначение в Отдела за разследване на убийства, той беше офицер в милицията и арестуваше пияници, крадци и насилници. Впрочем никой не беше освободил милицията от политическите арести. На Тимур обаче бе му провървяло, че не е получавал подобни задачи, или поне така казваше пред Лев.

Той рядко изпускаше нервите си, но сега не криеше гнева си.

— Николай постъпи като страхливец.

Лев кимна, защото това беше истина. Твърде много се е страхувал от неодобрението. Целият му живот беше съсредоточен в семейството. Не би могъл да живее без него. И както се изясни, не би могъл и да умре без него.

Лев вдигна една страница от доклада и я разгледа, сякаш беше нож или пистолет — най-ефикасното смъртоносно оръжие. Сутринта беше прочел доклада, който бяха му подхвърлили. Шокиран от неочакваната атака, Лев бързо осъзна, че щом докладът е изпратен на него, със сигурност го е получил и Николай. Мишената беше ясна — хората, виновни за описаните в доклада престъпления.

По стълбите отдолу се чу тропот. Пристигаха агентите на КГБ.

* * *

Офицерите от КГБ нахлуха в апартамента и изгледаха Лев с нескрито презрение. Той вече не беше един от тях и им беше обърнал гръб. Бе отказал да приеме предложената му длъжност, за да оглави Отдела за разследване на убийства, който те се бореха да закрият от момента на създаването му. Тъй като ценяха повече от всичко верността, за тях той беше най-голямото зло — предател.

Операцията ръководеше Фрол Панин, прекият началник на Лев от Управлението на криминалната милиция на Министерството на вътрешните работи. Панин беше хубавец, елегантен и обаятелен мъж на около петдесет години. Лев никога не беше гледал холивудски филми, но смяташе, че Панин прилича на героите от тях. Владееше няколко езика, дълги години е бил на дипломатическа работа и се говореше, че е оцелял при режима на Сталин само защото непрекъснато е бил в чужбина. Носеха се слухове, че не пие, прави гимнастика всеки ден и се подстригва веднъж седмично. За разлика от много други шефове, които изтъкваха скромния си произход и избягваха всякакви буржоазни влияния, Панин изглеждаше и се обличаше демонстративно безупречно. Никога не повишаваше тон, беше учтив и принадлежеше безспорно към новия тип ръководители, които се отнесоха с одобрение към речта на Хрушчов. Често го одумваха зад гърба му. Всички смятаха, че подобен упадъчен тип не би могъл да оцелее по времето на Сталин. Ръцете му бяха меки, а ноктите — грижливо изрязани и полирани. Лев не се съмняваше, че ако Панин знаеше какво се говори за него, би го приел като комплимент.

Панин огледа делово мястото на престъплението и започна да дава нареждания на хората от КГБ:

— Никой да не напуска сградата. Проверете живущите във всички апартаменти и сравнете данните с домовата книга, за да се убедите, че всички са вписани. Никой да не отива на работа. Ако някой вече с отишъл, да се върне за разговор. Разпитайте всички — какво са чули и видели. Ако подозирате, че някой лъже, закарайте го в килия и го разпитайте отново. Никакво насилие и заплахи, само им дайте да разберат, че търпението ни има граници. Ако знаят нещо…

Панин замълча, след което добави:

— Ще поставим всичко на лична основа. Освен това ни трябва версия за обществеността. Съгласувайте подробностите, но нито дума за убийство. Ясно ли е?

После очевидно реши, че трябва да им даде повече основания за достоверна лъжа, и продължи:

— Гражданите не са убити. Семейството е арестувано и отведено. Децата са изпратени в детски дом. Разпространете слухове за подривната им дейност. Използвайте осведомителите си. Никой не бива да види как изнасят телата. Ако се налага, блокирайте улицата.

За околните е по-добре да вярват, че цялото семейство е арестувано и изчезнало завинаги, отколкото, че бивш офицер от МГБ е избил цялото си семейство и се е самоубил.

Панин се обърна към Лев:

— Срещали сте се с Николай снощи?

— Обади ми се към полунощ, с което доста ме учуди, защото не бяхме се виждали повече от пет години. Беше разстроен и пиян. Поиска да се видим. Съгласих се, макар че беше късно и бях много уморен. Говореше несвързано. Казах му да се прибере вкъщи и да поговорим, когато изтрезнее. Тогава го видях за последно. Когато се е прибрал, е намерил речта на Хрушчов пред вратата си. Оставили са я там същите хора, които според мен са я донесли тази сутрин и пред моята врата, започвайки кампания срещу офицерите от МГБ.

— Вие четохте ли речта?

— Да, тъкмо затова дойдох тук. Стори ми се твърде невероятно съвпадение фактът, че ми я подхвърлиха след като ми се обади Николай.

Панин се обърна и погледна към Николай в окървавената вана.

— Бях в Кремълския дворец, когато Никита Хрушчов изнесе доклада. Продължи няколко часа и никой не помръдна — слушаха го, притаили дъх, обезверени. Върху него е работил ограничен кръг хора, избрани членове на президиума. Никой не знаеше за съществуването му. Двайсетият конгрес продължи цели десет дни и започна с незабележителни с нищо речи. Делегатите дори посрещаха с ръкопляскания споменаването на името на Сталин. През последния ден чуждестранните делегации вече се подготвяха да отпътуват, но бяха свикани на закрита сесия. Хрушчов, стори ми се, изпитваше удоволствие от това, което правеше. Той сметна за необходимо да бъдат признати грешките от миналото.

— Пред цялата страна?

— Заяви, че неговите думи не трябва да излизат извън залата, за да не се навреди на репутацията на страната.

Лев едва сдържа гнева си.

— Защо тогава са разпространени милиони копия?

— Защото Хрушчов излъга. Той искаше хората да го прочетат. И да разберат, че той е първият, който съжалява. Той влезе в историята като първия, който е критикувал Сталин и е останал жив. Бележката, че докладът не е предназначен за публикуване, е компромис с тези, които бяха против доклада. Разбира се, това е безсмислено, като се има предвид повсеместното му разпространяване.

— Но Хрушчов се издигна по времето на Сталин…

Панин се усмихна.

— Всички сме виновни, нали? Той го съзнава и избирателно признава вината си. В известен смисъл това е нещо като отричане от миналото. Сталин е лош, а аз съм добър. Аз съм прав, а те грешат.

— Николай, самият аз, всички ние се превърнахме в хора, срещу които той насъсква всички. Превръща ни в чудовища.

— Или показва на останалия свят какви чудовища наистина сме били. Не изключвам и себе си. Отнася се до всички, които бяха във властта, които работеха за системата. Не става дума за списък от пет имена. Говорим за милиони хора, които или са извършвали престъпления, или са били съучастници. Давате ли си сметка, че виновните може да са повече от невинните? Че невинните може да са малцинство?

Лев погледна към офицерите на КГБ, които оглеждаха телата на дъщерите.

— Хората, изпратили доклада на Николай, трябва да бъдат заловени.

— Имате ли някакви улики?

Лев отвори бележника си и извади сгънатото листче, отпечатано на линотипа в печатницата на Москвин.

При изтезания Ейхе

Докато Панин го разглеждаше, Лев извади една страница от доклада, подхвърлен на Николай. Посочи един пасаж:

При изтезания Ейхе е бил принуден да подписва предварително съставени от следователите протоколи на разпитите.

Забелязал, че трите думи съвпадат, Панин се осведоми:

— Откъде дойде това листче?

— От линотипната машина, на която е работил Сурен Москвин, пенсиониран сътрудник на МГБ. Сигурен съм, че докладът е предаден и на него. Синовете му твърдят, че официално му е било възложено да отпечата десет хиляди копия, но аз не открих никакви доказателства за такъв договор. Не вярвам въобще да е съществувал, това е лъжа. Казали са му, че това е държавна поръчка, и са му дали доклада. Той е работил цяла нощ, за да го отпечата, но когато стигнал до тези думи, е решил да се самоубие. Тези, които са му дали доклада, са били наясно за въздействието му върху него, както при Николай и при мене. Вчера Николай ми призна, че получавал снимки на хора, които е арестувал. Москвин също е бил заплашван със снимки на хора, с които е имал контакт в службите.

Лев извади от джоба си томчето на Ленин със снимката на арестувания, залепена вместо снимката на автора.

— Сигурен съм, че някой прави връзка между нас тримата — Сурен, Николай и мен, някой наскоро освободен, близък на…

Лев спря за миг и добави:

— Някоя жертва.

Тимур попита:

— Колко души си арестувал, докато служеше в МГБ?

Лев се опита да си спомни. Имаше случаи да арестува цели семейства — по шест души за една нощ.

— За три години… Стотици.

Тимур не успя да скрие учудването си. Числото беше впечатляващо.

Панин отбеляза:

— И вие предполагате, че някой престъпник разпраща снимките?

— Те вече не се страхуват от нас. Сега ние се страхуваме от тях.

Панин плесна с ръце, привличайки вниманието на офицерите.

— Претърсете апартамента. Търсим купчина снимки.

Лев се намеси:

— Николай сигурно добре ги е скрил, за да не ги намери някой от семейството. Като агент той знаеше как да скрие нещата и къде биха ги потърсили най-напред.

Щателното претърсване на всяка стая в луксозния апартамент, който Николай бе обзавеждал с години, отне близо два часа. За да проверят под леглата и подовата настилка, се наложи телата на мъртвите деца и на жената да бъдат положени едно върху друго в центъра на хола и покрити с чаршафи. Всички чекмеджета на шкафове и гардероби бяха разбити, матраците разпрани, но не се откриха никакви снимки.

Ядосан, Лев се загледа в тялото на Николай, което лежеше в кървавата вана. Осенен внезапно от някаква мисъл, той се приближи до ваната и, без да сваля ризата си, бръкна дълбоко с ръка във водата. Напипа пръстите на Николай, стискащи дебел пакет, който той не изпускаше и след смъртта си. Хартията беше размекната и се разпадна при първия допир. Съдържанието на пакета изплува на повърхността. Тимур и Панин се надвесиха над Лев, гледайки как от кървавото дъно на ваната едно по едно изплуваха изображенията на мъже и жени. Скоро се образува цяла пелена от снимки, стотици лица едно до друго. Погледът на Лев шареше от стари жени до млади хора, майки и бащи, синове и дъщери. Не разпознаваше никое от лицата, докато изведнъж едно от тях не привлече погледа му. Извади снимката от водата и Тимур го попита:

— Познаваш ли го?

Да. Лев го познаваше. Това беше Лазар.

 

 

Същия ден

На плика старателно беше изрисувано с мастило разпятие — православен кръст. Рисунката беше не по-голяма от човешка длан. Някой бе проявил старание — пропорциите бяха правилни, мастилената рисунка сръчно изпълнена. Целеше или да внушава страх, или просто беше намек за вампир или демон. По-вероятно рисунката имаше ироничен подтекст, подигравка над вярата му. Ако е така, авторът го е подценил, допуснал е психологическа грешка.

Красиков разчупи печата и изсипа съдържанието върху бюрото. Отново снимки… Беше изкушен да ги хвърли в огъня като предишните, но любопитството надделя. Сложи си очилата и се напрегна, вглеждайки се в лицата. На пръв поглед те не му говореха нищо. Преди да ги избута настрани обаче, една снимка привлече вниманието му. Съсредоточи се и се опита да си спомни името на този човек с пламтящ поглед.

Лазар.

Това бяха свещеници, за които бе донасял.

Преброи ги. Трийсет души — толкова много ли беше предал? Но не всички бяха арестувани, докато той беше Патриарх Московски и на цяла Русия, глава на религиозната власт в страната. Повечето предателства предшестваха издигането му на тази длъжност, беше писал доноси в продължение на много години. Сега беше на седемдесет и пет. Трийсет доноса за цял живот не са чак толкова много. Неговото разумно подчинение на държавата беше спестило на Църквата неизмерима вреда — това може би беше нечестив съюз, но тези трийсет свещеници бяха необходимата жертва. Беше непочтено от негова страна да не помни имената им. Трябваше да се моли за тях всяка нощ. А той допусна да изчезнат от паметта му. Беше по-лесно да ги забрави, отколкото да се моли за прошка.

Не изпитваше съжаление дори докато държеше снимките в ръцете си. Това не беше показност. Не страдаше от кошмари и нямаше угризения на съвестта. На душата му беше леко. Бе прочел доклада на Хрушчов, изпратен от същите хора, които му изпращаха снимките. Прочете критиката на режима на Сталин, същия режим, който подкрепяше с нареждането свещениците да възхваляват Сталин в своите проповеди. Без съмнение имаше култ към диктатора и той бе един от неговите верни поклонници. И какво от това? Ако този доклад обещава бъдеще, пълно с безцелни размисли, така и да бъде — но това няма да е неговото бъдеще. Носи ли той отговорност за гоненията против Църквата през първите десетилетия на комунизма? Не, разбира се — той е постъпвал според условията, в които той и любимата му Църква са били поставени. Беше принуден. Решението да предаде някои от своите колеги бе неприятно, но не особено трудно. Някои смятаха, че могат да говорят и да се държат както им хрумне само защото според тях действията им ръководел самият Господ. Бяха наивни и му досаждаха със стремежа си да се превърнат в мъченици. В този смисъл той само им бе помогнал да осъществят желанията си и да умрат за вярата.

Религията, както всичко останало, трябва да умее да прави компромиси. Поместният събор, този съвет на владиците, взе мъдрото решение да го избере за патриарх. Имаха нужда от човек, който беше наясно с политиката, гъвкав и прозорлив, затова назначението му беше одобрено от държавата, която позволи да се проведе нагласеният в негова полза избор. Някои твърдяха, че избирането му е в нарушение на каноните и че църковната йерархия не бива да бъде одобрявана от светските власти. Но той смяташе, че това е ненужен догматичен спор по време, когато броят на черквите бе намалял от двайсет хиляди до по-малко от хиляда. Или трябваше да позволи да изчезнат напълно, гордо следвайки принципите си като капитан, вкопчил се в мачтата на потъващия кораб? Неговото назначение бе да обърне тази тенденция и то бе успешно. Из цялата страна се строяха нови черкви. Обучаваха свещениците, а не ги разстрелваха. Той бе извършил това, което се изискваше от него, нищо повече. Действията му никога не са били зловредни. И Църквата оцеля.

Уморен от тези спомени, Красиков се изправи. Събра снимките, хвърли ги в огъня и продължи да ги гледа, докато се сгърчиха, почерняха и изгоряха. Съзнаваше, че наказанието е неизбежно. Нямаше начин да управлява толкова сложна организация като Църквата, да регулира отношенията й с държавата и да не си създаде врагове. Като предвидлив човек беше предприел някои предпазни мерки. Стар и немощен, той беше патриарх само формално и вече не участваше във всекидневната дейност на Църквата. Посвещаваше повече от времето си на детския приют, който беше основал към черквата „Зачатие на св. Ана“. Някои твърдяха, че приютът е опит на стареца да изкупи вината си. Нека си мислят каквото искат, това не го засягаше. Харесваше му това, с което се занимава: по-праведно дело не можеше да си представи. По-тежката работа вършеха младите членове на клира, докато самият той даваше духовни напътствия на стотина дечица, които бяха настанили при себе си, за да ги откъснат от улицата и чифира — наркотично средство, получавано от чаени листа — и да ги насочат по пътя на благочестието и набожността. Тъй като бе посветил живота си на Бога, той нямаше собствени деца и това в известен смисъл беше някаква компенсация.

Затвори вратата на кабинета си, заключи я и слезе по стълбите към голямата зала на приюта, където децата се хранеха и слушаха проповеди. Имаше четири спални — две за момичета и две за момчета. И молитвена зала с разпятие, икони и кандила, където той им преподаваше основите на вярата. Нито едно дете не можеше да остане в приюта, ако не отвори душата си за Бога. Ако някое се съпротивляваше и упорстваше в своето невежество, биваше прогонвано. Имаше достатъчно безпризорни деца, които да попълват бройката. Според секретните данни на държавните органи, до които той имаше достъп, децата без покрив и родителска грижа бяха повече от осемстотин хиляди, разпръснати из цялата страна, но главно в големите градове. Те живееха по гарите и на мръсните улички. Някои бяха избягали от детските домове, други — от трудови лагери и комуни. Много от тях пристигаха от селата от цялата страна и оцеляваха в градовете като глутници кучета — събираха отпадъци и крадяха. Красиков не беше сантиментален. Знаеше много добре, че тези деца са потенциално опасни и не може да им се вярва. Затова за поддържане на реда прибягваше до услугите на бивши червеноармейци. Приютът се охраняваше. Никой не можеше да влезе или излезе без разрешение и всички бяха претърсвани на входа. Вътре също имаше пазачи, които обикаляха навсякъде, а на вратата постоянно стояха двама души. Тези хора бяха тук, за да контролират децата. В действителност бившите войници изпълняваха още една тайна роля — бяха личните телохранители на Красиков.

Патриархът огледа залата, търсейки сред признателните лица новоприетото тринайсет-четиринайсетгодишно момче. То отказваше да каже годините си и предпочиташе да мълчи. Силно заекваше и имаше изражението на възрастен, сякаш всяка година от живота му го беше състарила поне с още три. Време беше да се провери дали искрено се посвещава на Бога.

Красиков направи знак на един от пазачите да го доведе. Момчето се отдръпна като пребито куче, наплашено от контакта си с хората. Беше открито в един вход недалеч от приюта, завито с парцали, стискащо в ръка глинена статуйка на човек, яхнал свиня, все едно язди кон. Беше смешна домашна фигурка, явно направена в някое село. Някога е била ярко оцветена, но постепенно боята беше се излющила и избледняла. Странно бе, че не е пострадала по време на скитанията, освен отчупеното връхче на лявото ухо на прасето. Момчето, жилесто и яко, нито за миг не се разделяше с фигурката. Вероятно за него тя имаше някакво сантиментално значение, спомен от миналото.

Красиков любезно се усмихна на охранителя и го освободи, след което отвори вратата на молитвената зала, очаквайки момчето да го последва. То не помръдна и продължи да стиска фигурката, сякаш тя беше от чисто злато.

— Никой не те кара да вършиш нещо, което не искаш. Но ако не можеш да приемеш Бог в душата си, не бива да останеш тук.

Момчето погледна към другите деца. Те бяха спрели заниманията си и с любопитство наблюдаваха какво решение ще вземе. Нито едно от тях още не беше казало „не“. Момчето плахо влезе в молитвената зала. Красиков го попита:

— Напомни ми как ти беше името.

То заекна:

— Сер… гей.

Патриархът затвори вратата след тях. В залата всичко беше готово. Горяха кандила. Следобедната светлина бе започнала да избледнява. Той коленичи пред разпятието, подсказвайки на Сергей какво трябва да прави и очаквайки, че момчето ще коленичи до него, за да разбере как се отнася към религията. Тези, които вече бяха ходили на църква, се присъединяваха към него, а които нямаха религиозен опит, оставаха до вратата. Сергей не помръдна и остана прав до входа.

— Много от децата проявиха невежество, когато пристигнаха тук. Но това не е престъпление. Ще се научиш. Надявам се един ден Бог да заеме мястото на твоята играчка, която ти е толкова скъпа.

За изненада на патриарха момчето вместо отговор заключи вратата. Преди Красиков да успее да попита нещо, то се втурна напред и изтегли дълга жица от счупеното ухо на прасето. В същия миг вдигна глинената фигурка над главата си и с всичка сила я запокити на пода. Красиков инстинктивно се отдръпна, очаквайки тя да го нарани. Но глинената фигурка се счупи в краката му на многобройни парчета с различни размери. Шокиран, той ги огледа. Там, освен парчетата от фигурката, имаше нещо цилиндрично и черно. Наведе се и го взе. Беше малко фенерче.

Недоумявайки, той се опита да се изправи. Преди да успее обаче, над главата му прелетя някаква жица и се усука като примка около врата му. Момчето държеше другия край, здраво омотан около ръката му. Дръпна го и примката се стегна. Патриархът изхриптя, останал без въздух. Лицето му почервеня, вените на слепоочията му се издуха. Пръстите му се плъзгаха по примката, но не можеха да я разхлабят. Момчето дръпна отново жицата и каза с леден глас, в който нямаше и следа от заекването:

— Ако отговаряш правилно, ще останеш жив.

* * *

Двамата пазачи на входа на детския приют преградиха пътя на Лев и Тимур. Ядосан от това забавяне, Лев им показа снимката на Лазар и обясни:

— Възможно е всеки, причастен към арестуването на този човек, да е в опасност. Двама души вече са убити. Ако сме на прав път, същата опасност заплашва патриарха.

Пазачите не се впечатлиха.

— Ще предадем вашето съобщение.

— Трябва да говорим с него.

— Дали сте от милицията, или не, патриархът ни нареди да не пускаме никого.

Изведнъж от горния етаж долетяха шумове и викове. За миг невъзмутимостта на пазачите се смени с паника. Те напуснаха поста си, хукнаха по стълбите и следвани от Лев и Тимур, влетяха в голямата зала, пълна с деца. Персоналът се беше струпал до вратата, всички я бутаха, но тя не се отваряше. Пазачите се присъединиха и задърпаха дръжката. Наоколо се чуваха объркани обяснения.

— Той влезе да се моли.

— С новото момче.

— Красиков не отговаря.

— Вътре нещо се счупи.

Лев прекъсна разговорите.

— Разбийте вратата.

Всички го изгледаха смутени.

— Веднага.

Най-едрият и силен се втурна напред и я блъсна с рамо. Хвърли се повторно и този път вратата се разцепи. Прекрачвайки отломките, Лев и Тимур влязоха в стаята. Отвътре се чу младежки глас, самоуверен и властен.

— Останете на място!

Пазачите се спряха, яки и гневни мъже, смаяни от гледката.

Патриархът стоеше на колене с лице към тях, зачервен от нахлулата кръв, с изплезен език. Вратът му беше стегнат с тънка стоманена жица, чийто край опъваше един младеж. Китките му бяха омотани с парцали и жицата беше усукана около тях. Все едно хванало повод на куче, момчето напълно владееше ситуацията — ако опънеше още малко жицата, тя щеше или да задуши патриарха, или да му пререже гърлото.

Момчето внимателно отстъпи назад почти до прозорците, като продължаваше да опъва жицата. Лев разбута пазачите, парализирани от неуспеха си да опазят патриарха. От Красиков го деляха десетина метра. Не можеше да рискува да изтича напред. Дори да стигне навреме, нямаше да успее да пъхне пръсти под жицата. Усетило намеренията му, момчето се обърна към Лев:

— Още една крачка и той ще умре.

Момчето отвори малкия прозорец и се качи на перваза. Бяха на втория стаж и беше опасно да скочи. Лев попита:

— Какво искаш?

— Този човек да се извини, че е предал свещениците, които са му вярвали и които е бил длъжен да защитава.

Момчето говореше, сякаш четеше написан текст. Лев погледна патриарха. Сигурно смъртната заплаха ще го накара да се съгласи. Момчето искаше да изтръгне от него извинение. Ако така му е наредено, момчето трябва да го изпълни и това даваше на Лев някакъв шанс.

— Той ще се извини. Отпусни жицата. Дай му възможност да говори. Нали това искаш да чуеш.

Патриархът кимна, показвайки, че е готов да се подчини. Момчето размисли и леко отпусна жицата. Красиков, хриптейки, си пое дъх.

В очите на стареца проблесна решителност и Лев разбра, че е сгрешил. Събрал всички сили, пръскайки слюнка на всяка дума, той изхриптя:

— Кажи на оня, който те е изпратил… че отново ще го предам.

Всички очи се обърнаха към момчето. Но него го нямаше, беше скочило от прозореца.

Жицата се опъна от тежестта на тялото му и издърпа патриарха с такава сила, че той подскочи като марионетка, преди да падне по гръб, да се плъзне по пода и да се блъсне в малкия прозорец, където тялото му се заклещи. Лев се втурна напред и хвана жицата, впила се във врата му, но тя вече беше прорязала кожата и мускулите под нея. Нищо не можеше да се направи.

Погледна бързо през прозореца и видя момчето долу на улицата. Без да разменят нито дума, Лев и Тимур се втурнаха през стаята, изоставяйки обърканите пазачи, надолу по стълбите на приюта и през тълпата деца. Момчето беше сръчно и пъргаво, но прекалено младо, за да им се изплъзне.

Когато се озоваха на улицата, то не се виждаше никъде. Улицата беше права, без завои и пресечки, и то не би могло да вземе това разстояние за краткото време, докато те излязоха навън. Лев изтича до прозореца, откъдето още висеше жицата. Видя в снега стъпки и ги проследи до една шахта. Снегът върху нея беше изчистен. Тимур повдигна капака. Ямата беше дълбока и в нея се спускаше стоманена стълба, която водеше към градската канализация. Ръцете на момчето, увити в парцалите, ловко се местеха по пречките и то вече беше почти на дъното. Когато усети светлина над себе си, погледна нагоре и откри лицето си. Видя Лев, пусна ръце, прелетя последния отрязък от пътя и изчезна в мрака.

Лев се обърна към Тимур:

— Донеси фенери от колата.

Без да чака завръщането му, започна да се спуска по стълбата. Металните пръчки бяха леденостудени и без ръкавици пръстите му залепваха по тях, оставяйки парчета кожа. Канализационната система беше истински лабиринт от тунели и момчето можеше да се скрие във всеки един от тях — само след един незабелязан завой то щеше да е на свобода. Скърцайки със зъби от болка, Лев продължаваше да мести окървавените си ръце по пръчките. Очите му сълзяха, когато погледна надолу, преценявайки разстоянието. Беше още твърде високо, за да скочи. Трябваше да слезе няколко стъпала, хващайки с разранените си ръце ледената стомана. Когато най-после пусна поредната пръчка, той изкрещя и полетя в тъмнината.

Приземи се неловко на тясна бетонена площадка, краката му се плъзнаха и едва не падна в дълбок поток смрадлива вода. Запази равновесие и се огледа — намираше се в широк каменен тунел, по размери като тунелите в метрото. Слабият лъч светлина от шахтата осветяваше тесен участък под него и нищо повече. Цареше пълен мрак, в който на петдесетина метра проблясваше блуждаеща светлинка; момчето имаше фенерче — значи беше се подготвило за бягство оттук.

После светлинката изчезна. Момчето беше загасило фенерчето или бе завило в друг тунел. Лев не можеше да го проследи в тъмното, не можеше да види дори края на площадката и погледна към отвора на шахтата, очаквайки Тимур, но всяка секунда беше много скъпа.

— Хайде де…

Лицето на Тимур се появи в отвора. Лев му извика:

— Хвърляй!

Ако не успееше да хване фенерчето, то щеше да падне на бетона и да се счупи. Тогава щеше да се наложи да чакат, докато слезе Тимур. Но през това време момчето щеше да изчезне. Тимур се дръпна настрани, за да не затулва светлината от отвора на шахтата, протегна ръка с фенерчето и го пусна.

Лев проследи падането му. Фенерчето се обърна, блъсна се в стената, отново се обърна и движението му стана напълно непредвидимо. Той направи крачка напред, протегна се и го хвана с раздраната си длан. Борейки се с желанието да го захвърли, натисна копчето. Лампичката светна. Насочи светлината в посоката, в която беше изчезнало момчето, осветявайки един бордюр, който вървеше покрай стената на тунела над течащата вода. Втурна се по него, но тежките му обувки затрудняваха движението и се плъзгаха по леда и лепкавата кал. Заради студа вонята не беше прекалено силна и той си поемаше дъх на кратки интервали.

Бордюрът свърши там, където момчето бе изчезнало. От това място тръгваше по-малък страничен тунел — не повече от метър в диаметър, който водеше към потока долу. По стената имаше следи от изпражнения. Момчето, изглежда, беше се изкатерило по него. Лев нямаше избор и също трябваше да пропълзи през тесния тунел.

Той сложи фенерчето на края, стегна се и се опря на хлъзгавите стени. Прималя от болка, когато издраните му до кръв ръце се потопиха в мръсотията. Опита се да се промъкне напред, защото съзнаваше, че ако се изпусне, ще падне в потока. Обаче нямаше за какво да се хване в тунела — протегна ръка, но тя се плъзна по гладката, извита повърхност. Изведнъж върхът на обувката му се закачи в някаква вдлъбнатина в стената и легнал по гръб, той се промъкна напред, като се опитваше да изчисти раните си от мръсотията. В тясното пространство вонята бе непоносима. Едва сдържайки желанието си да повърне, той насочи светлината на фенерчето към тунела и запълзя по корем, като се опираше на лакти.

Пътя му прегради ръждясала решетка, ширината между пръчките на която беше не повече от неговата длан. Изглежда, момчето беше минало по друг път. Лев се спря, преди да се опита да се обърне. Беше сигурен, че друг път няма. След като избърса ръждата и мръсотията от пръчките, той по-внимателно ги разгледа. Две от тях бяха по-хлабави — дръпна ги и те паднаха. Момчето предварително беше проучило пътя за бягство — затова имаше фенерче и ръцете му бяха увити в парцали, то явно е имало намерение да се измъкне през каналите. Дори след като извади двата пръта, Лев една се промуши през отвора. За да може да мине, се наложи да съблече куртката си и най-сетне се озова в подобно на пещера помещение.

Когато стъпи на пода, му се стори, че той се люлее. Беше пълно с плъхове, които се катереха един върху друг. Отвращението му се замени с любопитство — всички се движеха в една посока. Той светна натам с фенерчето и видя, че плъховете тичат по един по-широк тунел. Вътре в него на стотина метра Лев видя момчето. То не бягаше, а стоеше подпряно с ръка на стената. Усетил, че нещо не е наред, Лев внимателно пристъпи напред.

Момчето се обърна, видя преследвача си и хукна отново. Беше закачило с връвчица фенерчето на врата си, освобождавайки ръцете си. Лев се протегна и опипа стените на тунела. Те вибрираха толкова силно, че чак пръстите му изтръпнаха.

Момчето тичаше с всичка сила, разпръсквайки водата. Лев следеше движението му със светлината на фенерчето. Пъргаво като котка, то се оттласна от извитите стени, скочи и се втурна към една желязна стълба, която се спускаше от вертикалната шахта пред него. Но не успя да се хване и падна с плясък във водата, която покриваше пода. Лев се завтече напред. Зад себе си чу възгласите на отвращение на Тимур, който явно се беше натъкнал на плъховете. Момчето беше скочило на крака и се готвеше да се хване за стълбата.

Неочаквано тънкото ручейче вода започна да се увеличава. Силен грохот разтърси тунела. Лев светна напред с фенерчето. Появи се бяла пяна, която се издигаше пред истинска водна стена, приближаваща се към тях от около двеста метра.

Секунди преди да го достигне водата, момчето подскочи отново и хвана с две ръце най-долното стъпало. Издърпа се нагоре и се изкатери по вертикалния тунел, където водата вече не го достигаше. Лев се обърна. Водата се приближаваше, а Тимур едва сега влизаше в главния тунел.

Когато стигна до стълбата, Лев захапа фенерчето със зъби и подскочи, като се хвана за долното стъпало. Започна да се катери въпреки болката на издраните му ръце. Момчето пъргаво се катереше над него и той, без да обръща внимание на болките, се устреми след него. Успя да се приближи и го хвана за крака. Стискаше здраво, докато момчето риташе, опитвайки се да се освободи. Лев насочи светлината надолу. На дъното на шахтата, ужасен, Тимур изпусна своето фенерче и скочи. Успя да се хване с две ръце за стълбата в мига, когато водата го настигна и го заля с пяна, която се издигна нагоре към вертикалния тунел.

Момчето се изсмя:

— Ако искаш да спасиш приятеля си, трябва да ме пуснеш.

То беше право. Лев трябваше да го пусне, за да се върне и да помогне на Тимур.

— Ще се удави!

Тимур се показа над водата, задъхан, изпъна се, хвана следващото стъпало и се измъкна от пяната. Почти цялото му тяло беше още във водата, но личеше, че се държи здраво.

Лев, успокоен, не помръдна и продължи да стиска крака на момчето, което не спираше да рита. Тимур се изкачи до Лев, взе фенерчето от устата му и го насочи в лицето на хлапака.

— Ако ритнеш още веднъж, ще ти счупя крака.

Момчето спря — беше ясно, че Тимур не се шегува. Лев добави:

— Изкачваме се заедно, бавно, до следващото ниво. Разбра ли?

Момчето кимна. Тримата запълзяха нагоре, бавно придвижвайки ръце и крака, като някакъв чудовищен паяк.

На горния край на стълбата Лев се спря, държейки глезена на момчето, а Тимур пропълзя над двамата и излезе на галерията.

— Пусни го.

Лев пусна момчето и се изкатери догоре, където Тимур вече здраво държеше ръцете му зад гърба. Лев взе фенерчето с върха на пръстите си, за да не докосва раните, и освети лицето на момчето.

— Единственият ти шанс да оцелееш, е да разкажеш всичко. Ти уби един много важен човек. Мнозина ще искат смъртта ти.

Тимур поклати глава.

— Напразно си губиш времето. Погледни врата му.

На врата на момчето имаше татуиран православен кръст.

— Той е член на банда. По-скоро ще умре, отколкото да проговори.

Момчето се подсмихна.

— Докато ти си тук, долу… жена ти… Раиса…

Реакцията на Лев бе мигновена. Пристъпи напред и хвана момчето за ризата, издърпа го от ръцете на Тимур и го изправи на крака. На момчето това му трябваше. Измъкна се от ризата като змиорка, падна на пода и отскочи настрани. Стиснал ризата в ръце, Лев насочи към него фенерчето и видя, че то е клекнало на ръба на шахтата, след което скочи във водата отдолу. Лев се втурна към него, но беше твърде късно — от него нямаше и следа, бурната вода го беше отнесла.

Лев отчаяно се огледа наоколо — намираха се в затворен бетонен тунел. Раиса я заплашваше опасност. А той не можеше да се измъкне оттук.

 

 

Същия ден

Раиса седеше срещу директора на училището Карл Енукидзе — добродушен човек с побеляла брада. С тях беше и класната на Зоя, Юлия Пешкова. Енукидзе беше сключил пръсти под брадичката си и се поклащаше напред-назад, поглеждайки ту Раиса, ту Юлия. През повечето време Юлия избягваше погледа му, хапеше устни и би предпочела да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Раиса прекрасно разбираше в какво положение се намират. Ако започне разследване кой и защо е поругал портрета на Сталин, Зоя безспорно ще бъде разработвана от КГБ. Както и те самите. Ще изникне въпросът кой е виновен за станалото — детето или възрастните, които са му повлияли? И дали Енукидзе не се е занимавал с антисъветска дейност, поощрявайки дисидентското поведение на учениците си, които би трябвало да проявяват пламенен патриотизъм? Или може би на своите уроци Юлия не е съумяла да възпита у децата съветски характер? Ще възникне и въпросът що за настойник е самата Раиса. И сега преценяваха евентуалните последици. Нарушавайки мълчанието, Раиса каза:

— Държим се така, сякаш Сталин е още жив. Времената се промениха. Никой не би искал да обвини едно четиринайсетгодишно момиче. Прочетохте доклада — Хрушчов признава, че репресиите са отишли твърде далеч. Не е нужно да уведомяваме органите за вътрешен училищен проблем. Можем да го уредим сами. Да погледнем на нещата реално — неуравновесено момиче, поверено на грижите ми. Дайте ми възможност да му помогна.

Съдейки по мълчанието им, предпазливостта й, възпитавана през целия им живот, не може да бъде заличена от една-единствена реч, независимо кой я е произнесъл и какво е казал. В желанието си да уточни стратегията, която предлагаше, Раиса подчерта:

— Най-добре ще е да не съобщаваме нищо.

Юлия вдигна поглед. Енукидзе се отпусна назад. Започнаха да обмислят различни варианти. Раиса предлагаше да се потули случката. Предложението й можеше да се обърне против самата нея. Юлия отговори:

— Ние не сме единствените, които знаят какво се е случило. Учениците от моя клас видяха всичко. Те са повече от трийсет души. Вече са разказали на приятелите си и броят на посветените се увеличава. Няма да съм изненадана, ако утре цялото училище говори само за това. Новината ще излезе и навън. Ще научат родителите. И ще искат да разберат защо не сме предприели нищо. Какво ще отговорим? Решили сме, че не е важно. Но имаме ли право да взимаме такова решение? Това е работа на властите. Хората ще разберат, Раиса, и ако ние замълчим, други ще проговорят.

Тя беше права — не можеха да потулят случката. За да се защити, Раиса предложи:

— Ами ако Зоя напусне веднага училището? Ще говоря с Лев, той ще уреди въпроса с колегите си. Ще й намерим друго училище. Не е нужно да казвам, че и аз ще напусна.

Нямаше начин Зоя да продължи да учи в същото училище. Децата ще странят от нея и даже няма да искат да седят с нея на един чин. Учителите ще възразяват да влиза в техните часове. Тя със сигурност ще бъде изолирана, все едно че е белязана…

— Предлагам ви, другарю Енукидзе, да не правите никакви изявления относно нашето напускане. Просто ще изчезнем без всякакви обяснения.

Останалите ученици и учители ще решат, че вече са се погрижили проблемът да бъде решен. Внезапното изчезване щеше да означава, че виновните са наказани. Никой няма да иска да говори за това, след като последиците са се оказали толкова сериозни. Въпросът ще бъде приключен, виновниците ги няма — кораб потъва в морето, а пътниците на друг кораб, минаващ наблизо, гледат в друга посока.

Енукидзе обмисли предложението и накрая попита:

— Ще уредите ли всичко?

— Да.

— Включително обсъждането на въпроса с компетентните органи? Имате ли връзки в Министерството на образованието?

— Сигурна съм, че Лев има.

— И няма да се наложи да говоря със Зоя?

Раиса поклати глава.

— Взимам дъщеря си и си тръгвам. А вие ще продължите да работите нормално, все едно не сме съществували. Утре нито Зоя, нито аз ще дойдем на училище.

Енукидзе погледна към Юлия, сякаш я молеше да се съгласи с предложения план. Сега всичко зависеше от нея. Раиса се обърна към приятелката си:

— Юлия?

Те се познаваха от три години и често си бяха помагали. Бяха приятелки. Юлия кимна:

— Така ще е най-добре за всички.

Никога повече нямаше да се видят.

* * *

Зоя чакаше в коридора пред директорския кабинет, облегната на стената — невъзмутима, като че ли са я извикали, защото не си е написала домашното. Ръката й беше превързана, раната се оказа дълбока и силно кървеше. Когато разговорът завърши, Раиса в пълно изтощение затвори вратата след себе си. Всичко зависеше вече от Лев. Приближи се до Зоя и клекна до нея.

— Отиваме си у дома.

— Това не е мой дом.

Никаква благодарност, само студено презрение. Раиса едва сдържаше сълзите си, но нямаше какво да отговори.

Излизайки от сградата на училището, тя се спря на вратата. Толкова бързо ли ги бяха издали? Двама униформени офицери се приближаваха към тях.

— Раиса Демидова?

Старшият продължи:

— Вашият съпруг ни изпрати да ви придружим до вкъщи.

Значи не бяха дошли заради Зоя. Успокоена, тя попита:

— Какво се е случило?

— Съпругът ви иска да е сигурен, че сте в безопасност. Не можем да влизаме в подробности, но се случиха някои неприятни инциденти. Нашето присъствие е мярка за предпазливост.

Раиса поиска документите им. Бяха редовни. Попита:

— С мъжа ми ли работите?

— Ние сме от Отдела за разследване на убийства.

Тъй като отделът беше секретен, този отговор донякъде успокои Раиса. Тя им върна документите и каза:

— Трябва да вземем и Елена.

Докато вървяха към колата, Зоя я дръпна за ръката. Раиса се наведе и тя й пошепна:

— Не им вярвам.

* * *

Останал сам в кабинета си, Карл Енукидзе гледаше през прозореца.

Времената се промениха.

Може би беше така. Искаше му се да повярва и да забрави случката, както се бяха уговорили. Винаги бе харесвал Раиса. Тя беше хубава и умна и той й желаеше доброто. Вдигна телефона, обмисляйки думите, с които да донесе за дъщеря й.

 

 

Същия ден

Седнала на задната седалка, Зоя гледаше гневно милиционерите и следеше всяко тяхно движение, сякаш бяха я затворили с две отровни змии. Офицерът до шофьора направи опит да се държи приятелски с момичетата, като се обърна и им се усмихна, но усмивката му сякаш се блъсна в каменна стена. Зоя мразеше тези мъже, униформите и знаците, които носеха, кожените им колани и подкованите ботуши, без да прави разлика между милиция и КГБ.

Поглеждайки през прозореца, Раиса се опитваше да разбере къде се намират. Свечеряваше се, светваха уличните лампи. Не беше свикнала да се прибира вкъщи с кола и трудно се ориентираше, но постепенно успя да разбере, че се движат в друга посока. Наведе се напред и като се опита да не издаде тревогата си, попита:

— Къде отиваме?

Офицерът до шофьора се обърна, зад гърба му кожената седалка скръцна и той с безизразно лице отвърна:

— Водим ви у дома.

— Това не е пътят.

Зоя подскочи.

— Пуснете ни!

Униформеният я изгледа учудено.

Не се наложи Зоя да повтаря. Докато колата се движеше, тя отвори задната врата насред пътя. Някакви светлини проблеснаха през прозореца и един идващ насреща камион рязко сви настрани, за да избегне сблъсъка.

Раиса хвана здраво Зоя през кръста и успя да я издърпа вътре в мига, когато камионът закачи вратата и тя шумно се затвори. Ударът огъна ламарината и вътрешността на колата се изпълни с натрошени стъкла. Офицерите крещяха, Елена пищеше. Автомобилът се качи на бордюра, върна се обратно на паважа, преди да се плъзне и да спре до тротоара.

Настъпи мълчание и двамата милиционери се обърнаха назад, пребледнели и задъхани.

— Какво й става?

Шофьорът завъртя пръст около слепоочието си.

— Тя просто е откачила.

Раиса не им обърна внимание и огледа Зоя. Не бе пострадала, но очите й блестяха. Беше като дивачка — първобитната енергия на дете, отгледано от вълци и попаднало сред хора, отказваше да се укроти и цивилизова.

Шофьорът излезе да огледа повредената врата, като се почесваше и клатеше глава.

— Караме ви вкъщи. Какво ви стана?

— Това не е пътят към къщи.

Офицерът извади един лист и го подаде на Раиса през счупения прозорец. С почерка на Лев беше написан адресът. Няколко секунди тя го гледаше неразбиращо, преди да съобрази какво означава. Гневът й се изпари.

— Там живеят родителите на Лев.

— Не зная кой живее там, аз просто изпълнявам заповед.

Зоя се освободи от прегръдката й, покатери се през сестра си и изскочи от колата. Раиса я повика:

— Зоя, всичко е наред.

Тя обаче нямаше намерение да се връща. Шофьорът се втурна към нея и когато Раиса разбра, че иска да я хване, му извика:

— Не я пипайте. Оставете я. Ще повървим пеша.

Шофьорът поклати глава.

— Трябва да останем с вас, докато дойде съпругът ви.

— Тогава вървете след нас.

Елена все още седеше на задната седалка и плачеше. Раиса я прегърна.

— Зоя е добре. Не е пострадала.

Елена сякаш едва сега разбра тези думи и огледа по-голямата си сестра. Когато се убеди, че не е пострадала, спря да плаче. Раиса избърса сълзите от лицето й.

— Ще повървим пеша. Тук е близо. Ще можеш ли?

Елена кимна.

— Не обичам да ме возят с кола.

Раиса се усмихна.

— И аз.

Тя помогна на момичето да излезе от колата. Шофьорът само плесна с ръце, докаран до отчаяние.

Родителите на Лев живееха в малък модерен блок в северната част на града заедно с родителите на други държавни служители — нещо като привилегирован приют за престарели. През зимата си ходеха на гости да поиграят на карти, а през лятото играеха на карти пред блока. Пазаруваха заедно, готвеха заедно и живееха като комуна, спазвайки едно-единствено правило — никога да не говорят за работата на децата си.

Раиса влезе в зданието и се насочи с децата към асансьора. Когато двамата офицери ги настигнаха, вратата му се затвори и се наложи те да се качват по стълбите. Зоя за нищо на света не би останала затворена с тях в тясното пространство. Когато стигнаха до седмия етаж, Раиса поведе момичетата по коридора към последния апартамент. Вратата отвори Степан — бащата на Лев, и много се изненада, че ги вижда. Изненадата му бързо се смени с безпокойство.

— Какво е станало?

От хола излезе майката на Лев, Ана, разтревожена не по-малко от съпруга си. Раиса се обърна към двамата:

— Лев иска да останем у вас.

Кимна към двамата офицери от милицията, които се качваха по стълбата, и добави:

— Освен това имаме охрана.

В гласа на Ана се долови страх:

— Къде е Лев? Какво става?

— Не знам.

Офицерите се доближиха до вратата. Старшият, който караше колата, задъхан от бързото изкачване, попита:

— Апартаментът има ли друг вход?

Ана отговори:

— Не.

— Тогава ние оставаме тук.

Тя продължи да пита.

— Можете ли да ми обясните?

— Някой е решил да отмъщава. Това е единственото, което мога да кажа.

Раиса затвори вратата, но това не успокои Ана.

— Но Лев е добре, нали?

Стиснала зъби, Зоя слушаше Ана и наблюдаваше как се тресе кожата под брадичката й, докато говори. Тя беше надебеляла от безделие, беше надебеляла от доставяните от сина й скъпи и дефицитни продукти. Тревогата за сина й предизвика у момичето жестока омраза, особено сподавеният й глас, в който звучеше грижа за нейния син убиец:

Лев добре ли е? Лев е добре, нали?

А хората, които арестуваше, разрушените им семейства — добре ли бяха? Те трепереха над него като над дете. Много по-лоша от грижите им беше родителската им гордост от всяка история, която той им разказваше, и от всяка негова дума. От показната им привързаност й се гадеше — целувки, прегръдки, шегички. И Степан, и Ана с готовност бяха възприели версията на Лев, че са обикновено семейство, а всъщност уговарят със съседите всекидневните посещения в магазините, специалните магазини, а не оскъдно снабдяваните, пред които се вият дълги опашки. При тях всичко беше наред. Пълен комфорт. Зоя ги мразеше заради любовта им към него. Тук всичко трябваше да прикрие убийството на баща й и майка й.

Ана попита отново:

— Да отмъщава ли?

Тя повтори думата като нещо безсмислено и невъзможно, защото никой не би имал повод да мрази сина й. Зоя не можа да се стърпи и се намеси, обръщайки се направо към Ана:

— Отмъщение за арестите на невинни хора. С какво според вас се е занимавал синът ви през тези години? Не сте ли чели доклада?

Степан и Ана едновременно се обърнаха към нея, поразени от споменаването на някакъв доклад. Те не знаеха за него. Не бяха го чели. Усетила превъзходството си, Зоя се усмихна злорадно.

Степан попита:

— Какъв доклад?

— Доклад, в който се казва как вашият син е изтезавал невинни жертви, как ги е принуждавал със сила да си признават, как ги е биел и колко невинни са били изпратени в ГУЛАГ, докато виновните живеят в такива апартаменти като вашия.

Раиса клекна до нея, сякаш се опитваше да заглуши думите й.

— Млъкни. Млъкни веднага!

— Защо трябва да мълча? Нали това е истина. Не аз съм го писала този доклад. Прочетоха ми го в час. Само повтарям това, което чух. Не е ваша работа да цензурирате думите на Хрушчов. Той със сигурност е искал ние да говорим за това, иначе нямаше да ни позволят да го прочетем. Това вече не е тайна. Всички го знаят. Всички знаят какво е правил Лев.

— Зоя, чуй ме…

Но Зоя беше се развихрила и не искаше да слуша никого.

— Мислиш, че те не трябва да научат истината за техния прекрасен син? Същият, който им е уредил този чудесен апартамент и им доставя продукти — техният прекрасен син убиец.

Степан пребледня и гласът му трепереше от вълнение.

— Ти не знаеш какво говориш.

— Не ми ли вярвате? Питай Раиса — докладът е истински. Всичко, което казвам, е истина. И всички ще разберат, че синът ви е убиец.

Ана прошепна:

— Какъв е този доклад?

Раиса поклати глава.

— Не е нужно да говорим за това сега.

Зоя нямаше намерение да отстъпва сега, когато беше придобила тази сила.

— Написан е от Хрушчов и е изнесен на Двайсетия конгрес. В него се казва, че вашият син и всички други офицери като него са убийци. Действали са незаконно. Те не са слуги на народа, а обикновени престъпници. Питайте Раиса дали е така. Питайте я!

Степан и Ана се обърнаха към Раиса.

— Има такъв доклад. И в него се съдържат някои критични бележки за Сталин.

— Не само за Сталин, а и за хората, изпълнявали неговите заповеди, включително и вашият син убиец.

Степан се приближи до Зоя.

— Не смей да го наричаш така.

— Да го наричам как? Убиец? Лев убиецът? За колко убийства е виновен, освен на моите родители?

— Спри!

— Вие сте знаели отдавна. Знаели сте с какво се занимава, но ви е било все едно, защото ви харесва да живеете в този чудесен апартамент. Вие сте също толкова лоши като него. Той поне се опита да изчисти кръвта от ръцете си.

Ана зашлеви Зоя с всичка сила.

— Лошо момиче, ти не знаеш какво говориш. Позволяваш си да говориш така, защото си разглезена. От три години ти се разрешава всичко. Ти правиш всичко каквото ти хрумне и получаваш всичко каквото поискаш. Нищо не ти се отказва. Ние виждахме това, но не се намесвахме. Лев и Раиса искаха да ти дадат всичко. Погледни се сега, погледни се на какво приличаш — неблагодарна и злобна, докато всички наоколо искат само едно — да те обичат.

След като я удариха, Зоя почувства как лицето й пламна и болката се разпространи по цялото й тяло, всяка част от нея, от върха на пръстите чак до шията, я болеше. Тя се пресегна и одра Ана, забивайки колкото може по-дълбоко ноктите си, за да й причини по-силна болка.

— Майната й на любовта ви!

Ана се отдръпна и от очите й бликнаха сълзи. Но Зоя не беше свършила и протягаше нокти като хищник. Раиса я хвана през кръста и я обърна настрани. Загубила всякакъв контрол, Зоя видя нова жертва в Раиса и заби зъби в ръката й колкото може по-дълбоко.

Болката беше толкова силна, че Раиса едва не припадна и краката й се подкосиха. Степан стисна Зоя като бясно куче за долната челюст и я накара да я разтвори. От дълбоките ухапвания потече кръв. Зоя риташе и се мяташе. Степан я събори на пода, където тя притихна с окървавени зъби и устни.

На вратата се почука — очевидно охранителите бяха чули виковете и искаха да влязат. Раиса огледа раната си, която кървеше. Зоя все още лежеше на пода със свиреп поглед, но поне не се хвърляше да се бие. Степан изтича до банята и донесе мокра кърпа, за да притисне с нея ръката на Раиса. На вратата се почука отново. Раиса се обърна към Ана, която стоеше зашеметена в същото положение след като беше нападната. На лицето й бе изписано недоумение и аленееха четири дълбоки, кървави следи.

— Ана, освободи милиционерите, кажи им, че не е нужно да се месят.

Ана не реагира и Раиса повиши тон.

— Ана!

Жената отвори вратата, обърнала глава настрани, за да увери охранителите, че всичко е наред. Беше изненадана, като видя, че те вече не са двама, а четирима, сякаш се бяха размножили като бактерии. Новите двама бяха с друга униформа — на офицери от КГБ.

Агентите на КГБ влязоха вътре и огледаха сцената пред себе си — момичето на пода с окървавени устни и зъби, жената с кървяща ръка и възрастната с одрано лице.

— Раиса Демидова?

Въпреки атмосферата на мрачен фарс Раиса се опита да отговаря спокойно и уверено. Кърпата на ръката се беше напоила с кръв.

— Да?

— Дъщеря ви трябва да дойде с нас.

Вниманието на офицерите сега беше насочено към Зоя.

Плановете на Раиса се бяха провалили. Или Юлия, или директорът я бяха предали. Въпреки раната и всичко случило се тя инстинктивно застана пред Зоя, за да я защити.

— Дъщеря ви е строшила портрета на Сталин.

— Този въпрос е вече уреден.

— Тя трябва да дойде с нас.

— Арестувана ли е?

Когато се убеди, че двамата агенти на КГБ твърдо са решили да изпълнят заповедта, тя се обърна към милиционерите, изпратени от Лев да ги пазят.

— Трябва да почакат, докато съпругът ми се върне, нали така?

Старшият агент от КГБ поклати глава.

— Заповядано ни е да заведем дъщеря ви на разпит. Мъжът ви няма нищо общо с това.

— Но тези хора имат заповед да ни пазят тук, докато Лев се върне.

Милиционерът неуверено пристъпи напред. Сърцето на Раиса се сви.

— Но те са от КГБ…

— Лев няма да се забави. Оставаме тук, всички заедно, докато той се върне и изясни всичко. Тя е само на четиринайсет години. Защо е това бързане? Можем да почакаме.

Офицерът от КГБ пристъпи напред и повиши тон:

— Тя идва с нас веднага.

Имаше нещо подозрително в това нетърпение. Пък и цялото им поведение беше странно. Говореше само старшият агент, другият стоеше мълчалив и очите му шареха от човек на човек, сякаш очакваше някой да го нападне. Униформите и на двамата стояха някак накриво. Как се оказаха тук толкова бързо? Обикновено на КГБ му трябват часове, за да се състави план и да се получи разрешение за арест. Освен това откъде знаеха адреса? Откъде знаеха, че Раиса няма да си е вкъщи? Смутена от тези подозрения, Раиса забеляза под яката на втория агент края на татуировка.

Тези мъже нямаха нищо общо с КГБ.

Раиса погледна милиционерите, опитвайки се да ги предупреди за опасността, на която бяха изложени. Но те също бяха изумени от поведението на тези агенти и уплашени от самото споменаване на КГБ. В старанието си да привлече вниманието им тя забеляза погледа на самозванеца. Защото ако милиционерите оставаха слепи и глухи за нейните сигнали, той ги беше забелязал. Преди Раиса да успее да вдигне ръка, за да предупреди милиционерите, татуираният вече беше извадил пистолета си. Обърна се и стреля два пъти — по един изстрел в главата на всеки милиционер. Когато те се строполиха на пода, той насочи пистолета към Раиса:

— Взимам дъщеря ви.

Раиса пристъпи напред срещу дулото и застана пред Зоя, която се беше сгушила на пода.

— Не.

Пистолетът се насочи към Елена.

— Дай ми Зоя. Иначе ще убия Елена.

Изгърмя изстрел.

Куршумът не уцели Елена, а се заби в стената като предупреждение. Раиса погледна мъжа в очите и разбра, че той с лекота би убил седемгодишното дете, както преди малко застреля милиционерите. Нямаше избор и тя се отдръпна, позволявайки им да вземат Зоя.

Мъжът грабна Зоя на ръце.

— Само да се опиташ да риташ и ще те смачкам.

Той я метна на рамо и я понесе към вратата, като пътьом нареди:

— Да не сте мръднали от апартамента.

След което взеха ключовете, хлопнаха врата и я заключиха.

Раиса се хвърли към Елена и се наведе към нея. Тя стоеше на колене, загледана в пода с празен поглед и цялата се тресеше. Хвана главата й и я обърна към себе си, опитвайки се да разбере какво й е.

— Лена?

Но тя сякаш не чуваше и не отговори.

— Лена?

Отново никакъв отговор и никаква реакция. Тялото на детето беше отпуснато безжизнено.

Раиса остави Елена на грижите на Ана и изтича към входната врата, задърпа дръжката, но не успя да я отвори. Върна се, прекрачи телата на убитите милиционери, взе пистолета на единия от тях и го пъхна в джоба на жилетката си. После прекоси стаята и отвори вратата към малкия балкон. Степан я хвана:

— Какво правиш?

— Погрижете се за Елена.

И тя излезе на балкона, затваряйки вратата след себе си.

Намираха се на седмия етаж, на двайсетина метра над улицата. Балконите бяха напълно еднакви, разположени един под друг. Можеха да се използват като стълба и тя да се спусне от един на друг. Но ако падне, оскъдният сняг едва ли щеше да омекоти удара.

Раиса събу обувките си с гладки подметки и прекрачи парапета. Съвсем беше забравила за раната на ръката си, която все още кървеше, нямаше сила и хватката й беше несигурна. Без да знае дали ще може да се удържи, тя се спусна от площадката на балкона. Хванала ледения парапет с върха на пръстите си, тя висеше на тях, а кръвта се стичаше по рамото й. Колкото и да се протягаше, краката й не стигаха до долния балкон. Реши, че я делят само няколко сантиметра. Нямаше друг избор, освен да скочи.

След част от секунда краката й стъпиха на парапета, но докато се олюляваше, чу гласа на Зоя. Погледна през рамо и видя мъжете, които излизаха от входа. Единият носеше Зоя на рамо. Другият насочи пистолета си към нея. Балансирайки на тесния парапет, тя се оказа напълно безпомощна.

Агентът стреля. Раиса чу звука на счупено стъкло и полетя надолу в снега.

 

 

Същия ден

Мръсен и вонящ на канал, Лев караше колата на пълна скорост. Неповратлива и прекалено бавна за неговия замисъл, но тя беше единствената, която с Тимур успяха да реквизират, след като двамата се измъкнаха от шахтата, почти на километър от мястото, където се бяха спуснали в канализацията. Макар че ръцете му бяха изранени, той отказа на Тимур да го замести на кормилото. Сложи ръкавици и придържаше волана с края на пръстите си, но въпреки това очите му се насълзяваха от болка всеки път, когато се налагаше да сменя скорости. Пристигна в апартамента на родителите си само за да открие, че районът е отцепен от милиция, а Елена, Раиса и родителите му са закарани в болница. Елена беше в шок, Раиса бе в критично състояние, а Зоя безследно изчезна.

Когато стигна до Спешната градска болница №31, той спря толкова рязко, че колата занесе, и я остави така — с отворена врата и ключовете на таблото. Втурна се вътре, последван от Тимур. Всички го гледаха — външният му вид и миризмата будеха отвращение. Без да обръща внимание на никого, Лев настоя да го заведат в хирургията, където Раиса се бореше за живота си.

Пред операционната хирургът му обясни, че тя е паднала от високо и има вътрешни кръвоизливи.

— Ще оживее ли?

Хирургът не можеше да отговори на този въпрос.

Когато влезе в стаята, където беше настанена Елена, Лев видя до леглото й родителите си. Лицето на Ана беше превързано, но Степан нямаше вид на наранен. Елена спеше и дребничкото й телце се губеше сред широкото болнично легло. Бяха й дали успокоително, защото беше изпаднала в истерия, когато разбра, че Зоя е изчезнала. Лев свали окървавените си ръкавици, взе ръчичката на Елена и я притисна до лицето си. Искаше да й внуши колко много съжалява.

Тимур сложи ръка на рамото му.

— Фрол Панин е тук.

Лев придружи Тимур до кабинета, който Панин и неговата въоръжена охрана бяха заели. Вратата беше заключена и за да се влезе, трябваше да кажеш името си. Вътре стояха двама въоръжени охранители. Макар че Панин изглеждаше невъзмутим както винаги, допълнителната охрана показваше, че е уплашен. По погледа на Лев се досети за какво мисли той.

— Уплашени са всички, Лев, поне тези, които са на власт.

— Вие не сте участвали в ареста на Лазар.

— Проблемът не е само във вашия главен заподозрян. Ами ако това е начало на кампания на възмездия? Ако всеки невинно осъден поиска да си отмъсти? Досега не се е случвало такова нещо — имам предвид убийства и преследване на сътрудници на Държавна сигурност. Ние просто не знаем какво още да очакваме.

Лев замълча, отбелязвайки, че Панин се безпокои не за Раиса, Елена и Зоя, а за широките последици. Той беше опитен политик и мислеше за нацията, армията, границите и областите, а не за отделните хора. Бе обаятелен и духовит, но твърде хладен в момент, когато всеки обикновен човек би изрекъл думи на съчувствие.

На вратата се почука. Охранителите посегнаха към оръжията си. Отвън се чу глас:

— Търся офицер Лев Демидов. На рецепцията е оставено писмо за него.

Панин кимна на охранителите, които внимателно открехнаха вратата. Единият пое писмото, докато другият претърси приносителя, но не намери нищо. Подадоха плика на Лев.

Върху него старателно бе изрисувано разпятие. Лев отвори плика и извади едно-единствено листче.

Черквата „Света София“

Полунощ

Сам

 

 

15 март

В дванайсет и половина след полунощ Лев продължаваше да чака на мястото, където някога се издигаше черквата „Света София“. Куполите и нишите бяха изчезнали и на тяхно място имаше огромен трап, дълбок десет метра, широк двайсет и дълъг седемдесет. Една от стените се беше срутила и останките й образуваха наклон, който стигаше до кална локва от сняг, черен лед и застояла вода. Останалите стени също бяха нестабилни и заплашваха да се срутят, създавайки впечатлението на уста, която се затваря около гигантски кален език. От 1950 година тук не се правеше нищо: това беше строителна площадка без строителство, оградена и запечатана. По желязната ограда бяха закачени табелки, предупреждаващи хората да не се приближават. След първоначалните несполучливи опити да се взриви черквата, когато един сапьор загина и няколко зяпачи бяха ранени, черквата все пак беше разрушена, останките натоварени на камиони и извозени извън града, а на нейно място остана купчина буренясали отломки. Започнаха първоначалните работи по изграждането на най-големия национален плувен комплекс с петдесетметров басейн, няколко бани, отделни за мъжете и за жените, и голяма мраморна зала за държавните чиновници.

Интензивна пропагандна кампания във вестниците се опитваше да поддържа ентусиазма. В „Правда“ публикуваха чертежи на проекта, а в кината показваха как ще изглеждат хората на фона на бъдещите бани. И докато пропагандата вървеше с пълна сила, строителството спря. Теренът край реката се оказа нестабилен и се свличаше. Основите се свличаха и рушаха и властите започнаха да съжаляват, че не са проучили по-задълбочено старите основи на черквата, преди да ги изгребат и изхвърлят. Бяха призовани най-добрите умове на страната и те след внимателни проучвания заявиха, че теренът е неподходящ за строителството на комплекса, изискващ разклонена система от тръби и канали, вкопани много по-дълбоко от старите основи на черквата. Веднага разгониха тези експерти и на тяхно място наеха по-сговорчиви, които от своя страна, също след прецизни проучвания, стигнаха до заключението, че проблемът може да бъде решен. Беше нужно само повече време. Това беше решението, което държавата очакваше да чуе, за да не си признае грешката. Новите експерти бяха настанени в луксозни апартаменти, за да могат да чертаят чертежите си, да пушат пури и да натъкмяват изчисленията си, докато дълбоката яма се пълнеше с вода през есента, със сняг през зимата и с комари през лятото. Документалните рекламни филми бяха снети от кината. По-разумните граждани осъзнаха, че е най-добре да забравят за проекта. По-неразумните саркастично коментираха, че е било излишно да се замени тристагодишната черква с наводнен изкоп. През 1951 година Лев бе арестувал един мъж за подобни приказки.

Лев погледна часовника си. Чакаше повече от час. Премръзнал и измъчен, полудяваше от нетърпение. Нямаше представа дали жена му е оцеляла след операцията и лишен от всякаква връзка, той не можеше да узнае нищо. Без съмнение решението му да остави Раиса и да се опита да се срещне с Лазар беше правилно. В болницата нямаше какво да прави. Колкото и да го мразеше Зоя, колкото и лошо да беше поведението й, колкото и да искаше той да умре, той бе поел отговорност за нея и трябваше да я понесе, без значение дали тя го обича, или не. За да се подготви за срещата, се прибра у дома, където взе душ, изми от себе си вонята на каналите, избръсна се и се преоблече. В болницата превързаха ръцете му, но той отказа да вземе болкоуспокояващи от страх да не притъпят сетивата му. Сега носеше цивилен костюм, напълно съзнавайки, че униформата като символ на властта може да провокира един отмъстителен свещеник.

Лев чу някакъв шум и се обърна да потърси в мрака враговете си. Ограденият участък беше слабо осветен от съседните здания. Вътре беше изоставена скъпа техника — кранове и багери, оставени да ръждясват, вместо да бъдат преместени на други обекти, където биха могли да бъдат нужни само защото никой не смееше да признае грешката. Лев чу отново някакво тракане на метал по камък, но то не идваше от строежа, а откъм реката. Внимателно се приближи до каменния парапет, ослуша се и се вгледа във водата. Една ръка се протегна близо до мястото, където стоеше. Някакъв мъж се надигна и прескочи парапета, преди да се спусне на площадката на строежа. От другата страна се появи друг. Те изпълзяваха един след друг от тунела на канализацията и се изкатерваха по каменната стена като разтревожени мравки. Лев позна и момчето, убило патриарха, което сръчно се катереше, като се захващаше за цепнатините между камъните с ръце и крака. Като го гледаше как ловко се придвижва, Лев не се учуди, че е успяло да оцелее във водния поток.

Претърсиха Лев дали не носи оръжие. Бяха седем души плюс момчето и всички имаха татуировки по врата и ръцете. В облеклото им скъпите дрехи се редуваха с износени, сякаш бяха взети от гардеробите на десетки различни хора. Видът им не оставяше никакви съмнения, че са от криминалната общност на крадците, организация, създадена в лагерите на ГУЛАГ. Въпреки професията си Лев рядко се бе сблъсквал с тях. Те самите предпочитаха да влизат в конфликти с държавните органи.

Членовете на бандата се разпръснаха и огледаха околностите, за да се убедят, че мястото е безопасно. Накрая момчето изсвири, давайки сигнал, че всичко е наред. На парапета се появиха две ръце. Лазар се покатери, силуетът му, с цяла глава над другите, се очерта на фона на светлините на отсрещния бряг. Само че не беше Лазар, а жена — Анисия, съпругата на Лазар.

Косата й беше късо подстригана. Чертите на лицето заострени. Нямаше ги предишната мекота в погледа и заоблените форми. Въпреки това беше много по-жизнена, още по-красива и подчертано ярка, сякаш от нея се излъчваше някаква силна енергия. Носеше широки панталони, разкопчана риза и късо, дебело палто — облечена досущ като своите хора. В пояса й бе затъкнат пистолет както при бандитите. От своето място погледна тържествуващо Лев, явно доволна, че го е изненадала с появата си. А той успя да промълви само една дума, нейното име:

— Анисия?

Тя се усмихна. Гласът й бе дрезгав и плътен, вече не мелодичен както по времето, когато пееше в църковния хор на своя мъж.

— Това име не означава вече нищо за мен. Моите хора ме наричат Фраерша[2].

Тя скочи от парапета близо до Лев. Застана до него и се вгледа в лицето му.

— Максим…

Обърна се към него с името, с което го познаваше тогава.

— Отговори ми на един въпрос, само не ме лъжи. Често ли си спомняше за мен? Всеки ден?

— Честно, не.

— Поне веднъж в седмицата?

— Не.

— Веднъж в месеца?

— Не знам…

Фраершата го остави да замълчи смутено, преди да отбележи:

— А аз мога да ти гарантирам, че твоите жертви си мислят за теб всеки ден, сутрин и вечер. Те помнят твоята миризма и звука на твоя глас — помнят те толкова ясно, както аз те виждам сега.

Фраершата повдигна дясната си ръка.

— Ти докосна тази ръка, когато ми предложи да напусна съпруга си. Нали така беше казал? Да го оставя да гние в ГУЛАГ, докато аз се търкалям в леглото с теб.

— Бях млад.

— Да, беше млад. Много млад и въпреки това имаше власт над мен и моя съпруг. Ти беше влюбен, макар да бе още хлапак. Мислеше, че постъпваш благородно, като се опитваше да ме спасиш.

Тя хиляди пъти беше премисляла този разговор и всяка дума бе изпълнена с омразата, трупана седем години.

— Но на мен ми провървя. Ако страхът бе надделял, ако бях трепнала, щях да стана като твоята жена, съпруга на офицер от МГБ, съучастничка в твоите престъпления, споделяща вината заедно с теб.

— Имаш достатъчно причини да ме мразиш.

— Много повече, отколкото си представяш.

— Но Раиса, Зоя и Елена нямат нищо общо с моите грешки.

— Искаш да кажеш, че са невинни? Кога това е имало някакво значение за такива като теб? Колко невинни хора си арестувал?

— И ти искаш да убиеш всички, които са ти причинили зло?

— Не съм убила Сурен. Нито твоя наставник Николай.

— Неговите дъщери са мъртви.

Фраершата поклати глава.

— Максим, аз нямам сърце. Не ми останаха и сълзи. Николай беше слаб и славолюбив. Трябваше да се досетя, че ще умре по най-жалък начин. Въпреки това смъртта му се оказа много по-полезна, отколкото ако се беше обесил — сигналът към държавата беше по-силен.

Лев се замисли дали не се е случило с нея същото, каквото и с черквата „Света София“, която бе разрушена и на нейно място се появи дълбока, пълна с мръсна вода, яма. Моралните й устои бяха разрушени и на тяхно място се бе образувала тъмна бездна.

Фраершата попита:

— Предполагам, че си направил връзка между Сурен, човека от печатницата, Николай, патриарха и самия себе си? Ти познаваше Николай, той беше твой началник. А патриархът ти помогна да проникнеш в нашата черква.

— Сурен също е работил в МГБ, но не го познавах лично.

— Той беше в охраната, когато ме разпитваха. Помня как стоеше на пръсти и надничаше в килията. Помня главата му, любопитните му очи, с които ме наблюдаваше, сякаш гледаше кино.

Лев попита:

— Какъв е смисълът на този разговор?

— Когато милицията се състои от престъпници, именно престъпниците трябва да поемат тяхната работа. Невинните са принудени да живеят в подземието, а негодниците да се ширят на топло в апартаментите си. Светът се обърна с главата надолу, а аз само му помагам отново да застане на крака.

Лев подхвана отново:

— Ами Зоя? Ще убиеш това малко момиче, което дори не ме обича? Което се съгласи да живее при нас само за да измъкне сестра си от детския дом.

— Грешиш, като се опитваш да апелираш към моето човеколюбие. Анисия е мъртва. Тя умря, когато държавата й отне детето.

Лев не разбра. Забелязала недоумението му, Фраершата добави:

— Максим, когато ти ме арестува, аз бях бременна.

Като опитен хирург Фраершата наблюдаваше как раната, която току-що бе нанесла, се разширява и кърви.

— Ти дори не намери време да се опиташ да разбереш какво стана с Лазар. Не намери време да се заинтересуваш и за мен. Ако беше разровил досиетата, щеше да разбереш, че съм родила осем месеца след ареста и присъдата. Оставиха ме да кърмя сина си три месеца, а после ми го отнеха и ми казаха да забравя за него. Никога няма да го видя отново. Когато бях освободена при първата амнистия след смъртта на Сталин, се опитах да потърся детето си. Било е дадено в детски дом, името му било сменено и всички данни за моето майчинство са били заличени. Казаха ми, че такъв бил редът. Едно е да загубиш дете, друго е да знаеш, че то е живо и не подозира за твоето съществуване.

— Нямам намерение да оправдавам държавата. Изпълнявах заповеди. Бях несправедлив. И заповедите бяха неправилни. Държавата също беше несправедлива. Но аз се промених.

— Знам за какво говориш. Вече не си в КГБ, а в милицията. Сега се занимаваш с истински престъпления, а не с политически. Осиновил си две прекрасни малки момичета. Така ли си представяш изкуплението? Но какво общо имам аз с това? Ами дългът ти към мен? Към всички мъже и жени, които си арестувал? Как ще го изплатиш? Да не би да смяташ да издигнеш скромна каменна статуя в памет на мъртвите? А отдолу да сложиш медна табелка с дребно изписаните ни имена, за да могат да се сместят всичките? Това достатъчно ли ще бъде?

— Искаш да ми вземеш живота?

— Много пъти съм мислила за това.

— Тогава ме убий и пощади Зоя. Остави на мира жена ми.

— Ти с удоволствие би се жертвал, за да ги спасиш. Колко благородно — това ще измие всичките ти грехове. Все още ли смяташ, че можеш да останеш герой докрай? Събличай се!

Лев не помръдна. Стори му се, че не е разбрал. Тя повтори нареждането си:

— Максим, събличай се!

Лев свали шапката, ръкавиците, палтото си и ги хвърли на земята. Разкопча ризата си и потрепери от студа, преди да я пусне върху купчината. Фраершата вдигна ръка.

— Стига.

Той стоеше с отпуснати ръце и трепереше от студ.

— Нощта е студена, нали, Максим? Това е нищо в сравнение със зимата на Колима, оня леден край на нашата страна, където ти изпрати мъжа ми.

За негова изненада Фраершата също започна да се съблича, свали палтото и ризата си и разголи гърди. Кожата й беше покрита с татуировки — една под дясната гърда, друга на корема, по ръцете, по дланите и по пръстите. Тя пристъпи по-близо до Лев.

— Искаш ли да научиш какво ми се случи през последните години? Искаш ли да разбереш как една жена, съпруга на свещеник, стана главатар на банда? Отговорите са написани на кожата ми.

Тя повдигна гърдата си, за да привлече вниманието на Лев към татуировката. Беше лъв.

— Той означава, че ще отмъстя на всички, които са ми причинили зло — от адвокатите и съдиите до пазачите в затвора и офицерите от МГБ.

Между двете й гърди беше татуирано разпятие.

— Това няма нищо общо с моя съпруг, то изразява моя авторитет, властта на крадец от криминалния елит. А тази рисунка сигурно ще ти е по-понятна.

Тя посочи татуировката на корема си, която изобразяваше бременна жена с разрязан корем. И вместо неродено дете там имаше бодлива тел, навита като дълга пъпна връв.

— Максим, кожата ти е чиста и гладка като на дете. За мен и за моите хора това изглежда нечестно. Къде са твоите престъпления? Къде са делата ти? Не виждам и следа от тях. По теб няма никакви знаци. Нито едно от твоите престъпления не е отразено.

Фраершата се приближи още една крачка и телата им почти се докосваха.

— Аз мога да те докосна, Максим. Но ако ти ме докоснеш дори с пръст, ще те убият. Кожата ми е също така неприкосновена, както и авторитетът ми. Ако ме пипнеш, това ще бъде оскърбление и насилие.

Тя се притисна до него и прошепна:

— След седем години е мой ред да ти направя предложение. Лазар е все още в Колима и работи в една златна мина. Отказват да го освободят. Той е свещеник. А свещениците отново са в немилост, защото няма война и държавата няма нужда от тях да мобилизират хората. Казали му, че трябва да изтърпи целия срок на присъдата — двайсет и пет години. Искам да го измъкнеш оттам. Искам да поправиш това зло, което си причинил.

— Нямам такава власт.

— Но имаш връзки.

— Вие убихте патриарха. Обвиняват ви и за убийството на двама агенти — Николай и Москвин. Никога няма да преговарят с вас. Никога няма да освободят Лазар.

— Тогава ще трябва да намериш други начини да го измъкнеш.

— Моля те, ако ме беше потърсила преди една седмица, може би това щеше да е възможно. Но след всичко, което направихте, вече е изключено. Чуй ме. Бих направил всичко, за да спася Зоя. Но не мога да освободя Лазар.

Тя се наведе към него и прошепна:

— Помни, че аз мога да те докосвам, но не и ти мене.

След това предупреждение го целуна по бузата. Най-напред нежно докосна кожата му, но после зъбите й се забиха дълбоко, докато не засмука кръв. Болката беше непоносима. Лев искаше да я отблъсне, но знаеше, че докосне ли я, ще бъде убит. Не можеше да стори нищо друго, освен да изтърпи. Накрая тя разтвори уста и отстъпи назад, любувайки се на белега от ухапването.

— Максим, вече имаш първата си татуировка.

След което, с все още окървавени устни, заяви:

— Освободи съпруга ми или ще убия дъщеря ти.

Бележки

[1] „Юнкерс 87“, немски пикиращ бомбардировач от Втората световна война. — Б.пр.

[2] Криминален затворнически жаргон за човек, който няма отношение към престъпния свят, потенциална жертва. — Б.пр.