Даниел Стийл
Под прикритие (8)

8.

Трите секретарки на Робърт й помогнаха да уреди всичко в Ню Йорк. Наеха най-голямата зала във „Франк Кембъл“, погребалното бюро на авеню „Мадисън“. В продължение на два дни хората идваха на поклонение. Ариана седеше там по цял ден, вечерта се прибираше в апартамента на баща си и се опитваше да подреди мислите си. Нищо вече не й изглеждаше логично. Робърт бе мъртъв, а тя бе сама. Как се случи това, защо отидоха в Буенос Айрес? Всички събития бяха объркано и размазано петно. Мислеше много за Хорхе. Пилотската кутия бе скрита в гардероба й. Тя не смееше да я отвори и да прочете дневниците и писмата до нея, но реши да я запази, за да го направи някой ден. Беше се върнала в Ню Йорк и щеше отново да се превърне в човек, какъвто Хорхе мразеше. Беше я обвинил, че е разглезено богато момиченце, и я бе посъветвал да се промени. А тя го предаваше само с присъствието си тук, макар това да беше нейният дом. Мразеше се заради унищоженията, които бе нанесла, за изгубените заради нея животи. Дори не й хрумваше, че виновникът е Хорхе, нито си даваше сметка какво й бе причинил, как бе промил мозъка й и го бе напълнил с изкривени философски и революционни идеи. Ариана не можеше да познае нищо в собствената си глава — приличаше й на гардероб в хотелска стая, наета от друг човек. Само че тя трябваше да живее в нея сега, с чужди мисли, които не подхождаха на жената, която беше преди. Чувстваше се като призрак, без минало и бъдеще.

Погребението на баща й я нарани дълбоко. Положиха го в семейната гробница до майка й. Беше мразовит и мрачен априлски ден. Всички познати на Робърт дойдоха на погребението, а много от тях се отбиха и в апартамента след това. Приятели, съдружници, делови познати, хора, които просто го харесваха и уважаваха. Присъстваха и старите приятели на Ариана от съчувствие към нея. Както беше обещал, президентът Армстронг също дойде, което създаде сериозен проблем с движението в Манхатън. Авеню „Мадисън“ бе опразнено, за да може президентът необезпокояван да влезе в погребалното бюро. Ариана изпита облекчение, че той не възнамерява да отиде и в апартамента им. Армстронг я целуна по бузата и я увери колко съжалява за случилото се. Изглеждаше виновен, както и тя се чувстваше. Накрая, когато всички си тръгнаха, тя остана сама и сякаш изгубена.

Сам Адамс също присъстваше на погребението, а на следващия ден се отби да я види. Ариана седеше във всекидневната замаяна и мълчалива. Погледна го с празни очи и той осъзна, че й предстои дълъг и тежък път. Не беше изненадан. От ЦРУ й бяха препоръчали няколко психоаналитици, експерти в работата с жертви на отвличане.

— Какво ще правиш сега, Ариана? — попита Сам загрижено.

Почти три месеца бяха организирали освобождаването на Ариана, но само част от нея се бе завърнала. Другата й част никога нямаше да е същата отново, особено сега, без помощта на близък човек. Хорхе бе изгорил миналото и самоличността й, а след смъртта на баща й тя нямаше с какво да ги замени. Ариана също чувстваше, че част от нея е изгубена завинаги. А всички празнини бяха изпълнени с вина. Трудно бе да живееш по този начин и Сам се тревожеше, че младата жена може да направи опит за самоубийство.

— Не знам — промълви тя, вторачена в празното пространство.

Беше продала апартамента си в Трайбека, когато потеглиха към Аржентина преди десет месеца, а жилището на баща й сега й приличаше на гробница. Прислужницата му се суетеше около нея, както бе правила в детството й, и хлипаше сподавено, за да не я чуе. За жената завърналото се от Аржентина момиче не бе същото, което бе познавала и обичала цял живот. Ариана се бе превърнала в друга личност, в непозната дори за себе си.

— Трябва да продължиш да работиш с психоаналитик, за да се излекуваш — посъветва я Сам.

— Смятам да се захвана с благотворителност — промърмори тя неясно.

Агентът обаче бе наясно, че тя не е в състояние да помогне на никого в момента. Първо трябваше да проясни собствената си глава.

— Ще имаш време за това по-късно. Защо не си починеш през лятото? Имаш нужда да се възстановиш напълно.

Внезапно Ариана се сети за прекрасно и спокойно място, където веднъж бяха ходили с баща й. Спомни си думите му, че ако някога има нужда да изчезне от вечната суматоха, ще отиде точно там. Безопасен рай, където и Ариана можеше да се скрие. Там никой нямаше да разбере колко виновна се чувства и нямаше да я съди. Ръцете й бяха изцапани с кръв и всеки можеше да я види. Не спираше да се мие откак се бе прибрала у дома, и кожата й вече бе яркочервена.

Сам обеща да дойде отново. Надяваше се, че обърканите парчета от мозъка й ще се наместят с течение на времето, също като в мозайка от хиляди късчета, където повечето представляваха небе. Но единственото небе, както личеше от погледа на Ариана, бе много тъмно. Тя му благодари за посещението и Сам изтръпна при мисълта, че може да не я види отново, и силна мъка сви сърцето му.

След като той си тръгна, Ариана остана, вторачена в празното пространство дълго време, замислена за баща си и Хорхе. Сети се за кутията с любовните писма в гардероба, но не се чувстваше достатъчно силна да ги прочете. Мислеше само за нощта, когато Хорхе загина в потъналия в пламъци лагер. Нямаше спомен как израелците са я изнесли и как се е борела с тях ожесточено. Травмата от онази нощ бе изтрила повечето неща от ума й. След като видя как горящото дърво премаза Хорхе, всичко бе заличено. Сам и другите агенти й бяха разказали за станалото. За тях всичко бе приключило със завръщането й у дома. Но за нея агонията тъкмо започваше. Предстоеше й цял живот без мъжете, които обичаше.

Ариана излезе на разходка и всичко наоколо й се стори непроменено. Същите къщи, същите портиери, същите магазини по авеню „Мадисън“. В края на април все още бе студено и мрачно като през зимата. И в душата й бе студено и тъмно. Ариана отново се замисли за тихия манастир в Бъркшир, за който се бе сетила преди няколко часа. Внезапно изпита отчаяно желание да отиде там, макар да не можеше да си спомни името му. Но пък помнеше града, до който се намираше святата обител. След тежка безсънна нощ тя стана рано, обади се в гаража да приготвят колата на баща й, написа бележка на прислужницата, че заминава за уикенда, прибра малко дрехи в сак и тръгна. Но се върна от вратата да вземе металната кутия. Напъха я в куфара, уплашена да не я изгуби. Тази кутия бе връзката й със случилото се и единственото й доказателство, че събитията бяха реални.

Ариана напусна града и подкара на север. Шофира повече от три часа и неведнъж се разтрепери, особено след като излезе от Ню Йорк. Ужасяваше се, че може да види военен камион, блокирал пътя, и да бъде отвлечена отново. Споменът все още бе прекалено жив. Няколко пъти спря, за да си поеме дъх и да се вземе в ръце. Отвличането бе последният спомен от миналия й живот и коя бе тогава. Видя Фелипе, привел се над волана, прострелян в главата. Това я наведе на мисълта, че и той бе умрял заради греховете й. Според Хорхе най-тежкият й грях бе богатството й, а богатите бяха причината за всички злини по света. Бедните умираха заради тях, точно както бе станало с Фелипе. Това й се стори съвсем логично и потвърди думите на Хорхе. Мисълта, че той бе поискал двайсет милиона долара от баща й, за да помогне на бедните, също й се видя разумна. Бедните бяха светците, а богатите — грешниците. Това само засили омразата й към самата себе си, внушена й от Хорхе. Той беше обещал да я спаси, но сега бе мъртъв.

Тя стигна до малкото заспало градче в Бъркшир, отби до бензиностанция и попита къде се намира манастирът на кармелитките, който си спомняше толкова ярко. С баща й отидоха там след уикенд с приятели. Тогава Робърт влезе в параклиса и запали свещ, както правеше винаги. Монахините бяха много мили с тях. Майка й беше останала в града, а Ариана се наслаждаваше да е насаме с баща си. Той винаги бе уважавал кармелитките дълбоко и твърдеше, че са забележителни жени. Сестрите изненадаха Ариана. Бяха любезни и бъбриви, а също и добре информирани, макар Робърт да й беше обяснил, че орденът бил доста затворен и монахините спазвали обет за мълчание през повечето време. Старата монахиня, която ги разведе наоколо, бе весела и забавна и очевидно се радваше на посещението им. Споменът за онзи ден бе съвсем жив в паметта на Ариана. И тя осъзна, че в момента се нуждае точно от тези жени.

Тя спря на паркинга им към два следобед и чу как монахините пееха в параклиса. Въздъхна облекчено и отпусна глава на облегалката. За първи път от завръщането си се почувства у дома. Надписът на входа гласеше „Света Гертруда“ и Ариана незабавно си припомни името. Огледа се, заслуша се в църковните песни и реши, че мястото й е тук.

Влезе в приемната на манастира и монахиня в старомодно вълнено расо и сандали я погледна усмихнато.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, взряла в Ариана мъдрите си очи.

Сестрата беше на около четиридесет години и имаше гладкото неостаряващо лице на повечето монахини, защитени от стреса във външния свят.

— Да — потвърди Ариана и се отпусна на стола срещу бюрото. — Мисля, че можете. Веднъж дойдох тук с баща ми… преди четири или пет години.

Монахинята зачака кротко да чуе останалото. Беше слушала какви ли не истории от хора, отбили се тук за няколко минути или останали за известно време. Много от тях изпитваха желание да станат послушници и да се присъединят към ордена. Манастирът беше оазис на спокойствието в плаващите пясъци на света в тези тежки времена.

— Как мога да помогна? — подтикна я монахинята, забелязала, че красивото русо момиче има най-тъжните очи, които някога бе виждала.

— Отговорна съм за смъртта на няколко души и дори на бебе — отговори Ариана сериозно, добавяйки Фелипе към списъка с убитите, а също и мъжете, загинали в пожара в лагера на Хорхе.

Сестрата не изглеждаше впечатлена. Беше чувала и по-лоши неща. А и беше сигурна, че младото момиче не е убило никого лично.

— Не изслушвам изповеди — обясни тя меко, — но имаме чудесен свещеник, ще дойде довечера за службата. Можете да поговорите с него, ако искате.

Ариана поклати глава отрицателно. Искаше да говори с тази мила жена. Още сега. Имаше нужда да се разтовари и да обясни защо е тук. И докато гледаше кармелитката, осъзна, че постъпва правилно. Трябваше да потърси убежище тук и да измоли прошка, ако изобщо някога можеше да получи прошка.

— Тъкмо се върнах от Аржентина…

Ариана се запъна, зачудена как да разкаже историята си. Беше толкова трудно за обяснение.

— Баща ми умря заради мен… тревожеше се ужасно… бях отвлечена през януари… докато идвах към вилата ни… Убиха шофьора ни заради мен… и Хорхе ме спаси… той беше светец… но го убиха заради мен… А той просто се опитваше да нахрани бедните… нуждаеше се от парите от откупа, за да го направи… но те убиха всички… всичките му хора… и ме отведоха от лагера. Баща ми умря на следващия ден… а аз… аз загубих бебето…

Всичко бе избъбрено объркано и за секунди. Кармелитката слушаше тихо и в очите й се изписа силно съчувствие. Виждаше колко объркана е Ариана, но и историята й бе по-страшна от повечето, които бе чувала.

— Била си отвлечена в Аржентина? — кротко попита монахинята, опитвайки се да разплете историята, и Ариана кимна. — За откуп, нали? — уточни тя и момичето кимна отново. — Откога си у дома?

— От около седмица — каза Ариана с пламтящи очи. — Погребахме баща ми преди няколко дни…

Опита се да не мисли за самотната гробница, където го беше оставила. Е, поне беше до майка й, която Робърт обожаваше и не бе спрял да обича дори след смъртта й.

— А майка ти? И тя ли беше в Аржентина?

— Не, почина преди две години. Година преди да заминем за Буенос Айрес.

Внезапно, докато слушаше момичето, монахинята си припомни, че беше чела за американския посланик в Аржентина, чиято дъщеря бе отвлечена и спасена наскоро. Спасяването й беше отразено в доста по-малка статия, отколкото изчезването й. Но монахините четяха вестниците внимателно, за да са информирани за света, и тя бе сигурна, че се бяха молили за Ариана през януари, когато я бяха отвлекли.

— Четохме за теб — замислено каза тя.

— Спасиха ме израелски командоси. Тогава убиха Хорхе и хората му. Отведоха ме от лагера, а там всичко гореше. Изгубих бебето вечерта, а баща ми умря на следващия ден.

По бузите на Ариана потекоха горещи сълзи. Разказваше задъхано и монахинята се изправи, приближи се до нея и я прегърна.

— Не си убила никого. Умрели са заради грешките, които са допуснали, а не заради теб. Дори баща ти. Тъжно е, но не си виновна.

Монахинята не спомена бебето, пък и нямаше представа кой е бащата. Искаше само да успокои Ариана.

— Защо не останеш няколко дни при нас да си починеш? Ще се радваме, ако го направиш. — Беше искрена и Ариана кимна.

— Дойдох тук точно заради това. След посещението ни в манастира ви татко каза, че би дошъл тук, ако някога иска да се измъкне от стреса и напрежението. Не знам къде живея сега, коя съм и какво да правя. Искам да помагам на бедните, както правеше Хорхе, но не знам как.

— Има много начини да помагаш. Нямаш грехове, за които да се каеш. Други хора са съгрешили спрямо теб. Мъжете, които са те отвлекли и са те държали далеч от семейството ти.

Монахинята виждаше, че момичето е изключително объркано.

— Как се казваш? — попита тя.

Не помнеше името й от статията, в паметта й бе останало само, че баща й е посланик в Аржентина. Стори й се, че Провидението бе довело младата жена тук и тя се зачуди дали молитвите им я бяха привлекли. Трябваше да съобщи на игуменката за нея колкото се може по-бързо.

— Ариана Грегъри.

— Позволи ми да те заведа в една от стаите. Можеш да останеш при нас колкото поискаш.

Ариана кимна като дете, намерило майка си, която да го спаси от всички ужасни неща или да го утеши, че е сънувало кошмар, но е в безопасност.

— Когато се настаниш, можем да се разходим из градината — усмихна се монахинята. — Сестрите ще се зарадват на присъствието ти. Подготвяме лехите за летните зеленчуци следващия месец. Обичаш ли да градинарстваш?

— Не знам как — призна Ариана свенливо.

За нея, както и за повечето хора, зеленчуците се появяваха магически на масата и тя нямаше представа как наистина се отглеждаха.

— Е, ще те научим. Няма нищо по-вълнуващо от порастването на морковите или доматите… Отглеждаме и великолепен босилек. Сестра Луиза прави страхотен сос с него. Семейството й е от Италия.

Монахинята бъбреше весело, докато водеше Ариана нагоре по каменните стълби към малка стая. Тези помещения бяха за временни гости на манастира, които идваха тук за няколко дни да се помолят в усамотение. Стаята бе малка и гола. Различаваше се от всичко познато на Ариана и приличаше на безопасен рай, където можеше да избяга от страшните и объркващи спомени.

— Носиш ли багаж? — попита монахинята.

Ариана кимна. В малкия куфар в колата бе скрила металната пилотска кутия. Струваше й се, че Хорхе й е възложил свята мисия и тя не биваше да го разочарова, затова носеше кутията със себе си като Светия Граал.

— Вземи си нещата и си обуй удобни обувки, а аз ще кажа на игуменката, че си тук.

Слязоха обратно по стълбите заедно. Ариана отиде да вземе куфара си от колата, а монахинята изчезна надолу по коридора. Намери игуменката да бели картофи в кухнята. Деляха си домакинската работа справедливо и бе ред на майка Елизабет да бели картофите. Тя винаги твърдеше, че това й предоставя чудесна възможност да се помоли. Очите й проблеснаха весело, когато видя сестра Мери да се приближава. Майка Елизабет имаше лек и жизнерадостен характер и вечно се усмихваше, сякаш тъкмо се бе случило нещо прекрасно.

— Имаме посетителка — съобщи сестра Мери със сериозно изражение, все още разстроена от чутото току-що. — Дъщерята на посланика ни в Аржентина. Онази, която беше отвлечена преди няколко месеца. Спасили я преди десет дни, но баща й умрял и сега тя е тук. Уплашена и объркана е. Дадох й стая. Тя би искала да остане при нас.

— Може ли да бели картофи? — изхили се игуменката, и сестра Мери се усмихна.

— Не прилича на жена с опит в кухнята.

— Е, ще я научим. Радвам се, че е дошла. Ще й помогне, а и на нас също — отсъди възрастната монахиня игуменка.

Тя беше дребна и мъдра старица с лек ирландски акцент. Беше пристигнала от Изумрудения остров на шестнайсет и още следващата година бе постъпила в манастира. И оттогава живееше тук. Беше вече над седемдесет, но въпреки монашеския живот бе напълно наясно с външния свят.

— Тук ще се чувства добре, докато се възстановява. Има ли майка?

Сестра Мери поклати глава.

— Струва ми се, че си няма абсолютно никого.

— Е, тогава ще си има нас. Заведи я в градината. Ще отида да я видя, когато приключа с работата.

В огромната тенджера вече се издигаше планина обелени картофи. Хоровите песни бяха приключили. Сестра Мери знаеше, че повечето сестри ще работят в градината през останалата част от следобеда. За Ариана щеше да е удобно да се запознае с тях.

В стаята си Ариана разопакова багажа си и прибра пилотската кутия под леглото. Обу маратонки за разходката из градината и слезе долу, където я чакаше сестра Мери. През задната врата минаха в огромна градина, оградена с висока стена. Приличаше на райската градина. Беше пълна с лехи, където садяха домати, царевица, краставици, тиквички, марули, грах. Сестра Мери обясни на Ариана, че отглеждат и билки. Няколко монахини работеха тихо. Те се усмихнаха на Ариана, когато двете със сестра Мери се приближиха. Досега бяха мълчали, използвайки градинарската работа за размисъл и молитви, но се разбъбриха весело при появата на посетителката. Сестра Мери ги уведоми, че тя ще им гостува известно време.

— Чудесна новина! — ухили се млада монахиня, горе-долу на възрастта на Ариана, чието расо бе различно от на останалите.

Оказа се, че е послушница, живеела в манастира от около година. След като годината се изпълни, щяла да стане монахиня. Останалите бяха около тридесет-четиридесет годишни, а една поне на шейсет. Беше доста пълна и жизнерадостна.

— Не бих отказала помощ при саденето на доматите — подхвърли послушницата и завъртя очи, когато останалите се засмяха.

— Сестра Пол все още се старае да научи всичко за градината — обясни сестра Мери.

— Не — поправи я по-младата жена. — Просто се опитвам да не я съсипя.

В този момент игуменката се приближи към тях и се усмихна мило на Ариана.

— Сестра Пол е в основата на молитвеното ни усърдие. Опитваме се да върнем зеленчуците към живот с молитви.

Всички се засмяха и Ариана се присъедини към тях. Очевидно общността на монахините бе мирна и спокойна, вършеха прости неща и се радваха на живота си заедно. Жените побъбриха известно време, после се върнаха към работата си да торят. Ариана предложи помощта си на сестра Пол. Двете млади жени оживено разговаряха, докато работеха. Майка Елизабет направи знак на сестра Мери да ги остави насаме. Когато стана време за вечеря, Ариана се чувстваше напълно изтощена. Ръцете й бяха мръсни от пръстта и тя ги изми за първи път през деня. За нея това бе благотворна промяна след откаченото миене в дните преди идването й тук. В кухнята сестра Мариана, всяваща страх старица със сериозно лице, я помоли да обели грах за вечеря. Ариана правеше това за първи път и се чувстваше като победителка при всяко зърно, което падаше от шушулката в купата.

— Внимавай, тя е страшна — прошепна й сестра Пол, преди да я остави.

Но Ариана бързо откри, че сестра Мариана само изглеждаше строга, винаги бе готова да те похвали, ако свършиш онова, което ти поръча. После Ариана помогна да сложат масата за осемнайсетте монахини, които живееха в манастира, и седна да вечеря с тях. Разговорът беше оживен и Ариана бе център на вниманието, въпреки че не я попитаха какво я е довело в манастира. Всички бяха наясно и просто се радваха, че е при тях. Свещеникът дойде да чуе изповедите им и да отслужи литургията след вечеря. Поговори с Ариана известно време, а после й предложи да изслуша и нейната изповед. В тъмнината на изповедалнята тя му повери, че е отговорна за смъртта на много хора, като броеше шофьора и мъжете в лагера на Хорхе, както и бебето си. Прецени, че бе убила десет души, включително собствения си баща, любовника си и нероденото им дете. И се потресе, когато свещеникът й поръча да каже само една молитва за опрощение. Майка Елизабет вече му беше обяснила коя е гостенката им.

— Това ли е всичко? — учуди се тя на скромното покаяние, стори й се твърде леко.

Навремето родителите й ходеха на църква редовно, но тя рядко ги придружаваше, особено откакто замина за колежа. Започна да посещава службите по-често в Буенос Айрес, защото приятелите й почти не пропускаха литургия. Това бе част от културата, традицията и светския живот там.

— Това е всичко — потвърди младият свещеник, когато излезе от изповедалнята. — Само една молитва. Трябва да си простиш, Ариана, и да се освободиш от болката, която сама си налагаш. Не си убила нито един от тези хора. Всички те са загинали в резултат на собствените си действия, не на твоите, ако изключим баща ти. Но той е бил стар човек и просто му е дошло времето, колкото и да е тъжно това. Трябва да си простиш за умрелите и за случилото се с теб, което е по тяхна вина. Дори и за бебето, заченато по време на пленничеството ти, не му е било писано да оживее. Единственият човек, за когото трябва да се молиш, си ти. Не си извършила нищо нередно — заключи той с ясен и силен глас.

— Сигурен ли сте, отче? — прошепна тя, убедена, че свещеникът греши и й прощава прекалено лесно.

— Абсолютно сигурен — категорично заяви той. — Използвай времето си тук, за да забравиш за всички тези неща. Сестрите в „Света Гертруда“ са чудесни хора и се радват, че си при тях.

Това я накара да признае още нещо, с което не изненада свещеника. Съвпадаше с чутото досега и бе резултат от отвличането и месеците, прекарани като пленничка на човек, който бе промил мозъка й със смахнатите си идеи.

— Мисля си, че може би трябва да остана тук. Вероятно това е начинът да посветя живота си на бедните.

Ариана търсеше начин да изплати греховете си, но свещеникът изобщо не смяташе, че е съгрешила.

— Имаш предвид да се присъединиш към ордена?

— Да, може би точно заради това дойдох тук.

— Мислиш ли, че имаш призвание?

— Не знам. Може и да имам.

Тя все още мислеше, че Хорхе е прав и трябва да пожертва живота си за бедните, въпреки факта, че той се бе опитал да отмъкне двайсет милиона долара от баща й, беше убил шофьора й и я бе отвлякъл.

— Само ти може да знаеш това — кротко отговори свещеникът. — А ако наистина имаш призвание, то ще излезе на бял свят. Но според мен Господ иска да водиш живота, който ти е бил отреден. Да се омъжиш, да родиш деца, да живееш в света, където си израсла, а не да се отказваш от всичко, за да се покаеш за престъпления, които не си извършила. Можеш да дадеш много на света, Ариана, и ще го направиш в подходящия момент. А междувременно поживей тук със сестрите и се опитай да намериш мир. Това е единствената ти мисия засега.

Свещеникът бе мъдър човек въпреки младостта си. Беше едва десетина години по-възрастен от Ариана, но бе израснал в суров квартал в Бостън. Но все пак не бе преживявал нищо подобно на онова, през което бе преминала тя. Трудно му бе дори да си го представи и той изпита истински гняв, когато се сети какво й бе причинил Хорхе. Ариана се замисли над думите му, когато се върна в стаята си. След усърдната работа в градината, шетането в кухнята, разговорите със сестрите и свещеника тя заспа като бебе, което не й се беше случвало след отвличането.

 

 

Прекара лятото в „Света Гертруда“ в спокойна и лекуваща раните й атмосфера. Възнамеряваше да напусне манастира през септември, но когато времето настъпи, не се чувстваше готова. Все още си задаваше въпроса дали има призвание за монахиня, но майка Елизабет й каза същото като младия свещеник. Щеше да й е много приятно Ариана да се присъедини към тях, но смяташе, че засега мястото й е в света навън, да прави добро, където може, а не да води манастирски живот. Игуменката категорично бе убедена, че на Ариана е писано да се върне към собствения си живот, а не да остава при тях. Младата жена искаше да се присъедини към ордена, за да си наложи наказание или да се скрие от света. Ариана не бе извършила никакъв грях, а бе тежко наранена от други хора. Игуменката се надяваше, че един ден момичето ще се съвземе. Но очевидно животът в манастира й помагаше в лечението на душевните рани и тя остана там за Деня на благодарността. Планираше да прекара със сестрите и Коледа и да напусне „Света Гертруда“ след Нова година.

Ариана беше съобщила на Сам Адамс къде се намира и той дойде да я посети веднъж през декември, когато имаше работа в Нова Англия. Тя изглеждаше здрава и очевидно бе щастлива в манастира, но болката в очите й още личеше ясно.

— Колко дълго възнамеряваш да останеш тук? — предпазливо попита той.

Бе се зачудил дали Ариана няма да се присъедини към ордена, когато получи коледна картичка с адреса на „Света Гертруда“.

— Не знам — колебливо отговори тя. — Мислех да си тръгна през януари, но няма при кого да се прибера у дома — тъжно обясни Ариана.

Пилотската кутия все още бе под леглото й. Тя продължаваше да чете любовните писма на Хорхе, но не посегна към дневниците му, които бяха прекалено догматични и несвързани. Опита веднъж, но не се заинтересува. Любовните му писма обаче още я вълнуваха. Тя бе на двайсет и четири години и похитителят й, отвлякъл я за откуп и държал я в плен три месеца, бе единственият човек, който някога я беше обичал. Нямаше с какво да сравни любовта му, за да я прецени и да реши дали бе истинска, макар всички да й повтаряха, че я бе залъгвал. Ариана все още вярваше, че Хорхе я е обичал силно, независимо какво бе извършил, за да я доведе при себе си. Тя отново сподели убеждението си със Сам и за него стана очевидно, че осем месеца след драматичното й спасение тя още бе под влиянието на Хорхе, влюбена в него и готова да защитава действията му.

— Имам идея за теб — каза й той.

Беше й я споменавал преди месеци, но Ариана тогава отказа и Сам се надяваше сега да я приеме. Тя се нуждаеше от по-сериозна професионална помощ, отколкото монахините можеха да й осигурят.

— В Париж има един психиатър, един от най-добрите в света, експерт е по препрограмирането на мозъци. Толкова е кадърен, че ЦРУ го използва от години. Направо прави чудеса.

— Мислиш ли, че се нуждая от подобно нещо? — шокира се тя.

Чувстваше се по-нормална и разумна напоследък. Нямаше представа колко зловещо Хорхе бе манипулирал мозъка й. Разумът й бе променен до такава степен, че тя още вярваше в убежденията му.

— Чувствам се много по-добре и съм щастлива тук — заяви Ариана.

Да, още мислеше за Хорхе и за всичко, което й беше казал, но не и всеки момент от деня. Ала Сам виждаше ясно объркването в очите й.

— Живееш като монахиня — напомни й той нежно. — На двайсет и четири си и се каеш заради греховете на други хора. Не би ли искала да си свободна?

Тя кимна. Знаеше, че Сам й казва истината. Докато живееше в манастира и търсеше прошка за онова, което бе направила, то ставаше все по-неясно с течение на времето. Смяташе, че е виновна, но вече не знаеше за какво.

— Какво прави този психиатър? — попита тя малко стресната от идеята да се подложи на лечение.

— Нали знаеш, обичайното — небрежно отвърна Сам. — Отрязва ти главата, пълни я със стърготини и ябълков сок и ти подпалва пръстите на краката.

Очите й се ококориха за миг, после тя се засмя весело.

— Честно казано, не съм сигурен. Мисля, че говори много. Наясно е с различни култове, политически проблеми и какво е да си затворник на умни, но откачени хора. По-добър е от всички други по света. Хората, които изпращаме там, се връщат доволни. Кълнат се, че е спасил живота им и най-вече качеството му. Не е достатъчно само да оцелееш — изтъкна Сам.

Да, Ариана бе оцеляла физически, но мозъкът й бе променен и тя все още се самонаказваше. А и да живее като монахиня от ордена на кармелитките не беше добре за нея. Дори майка Елизабет бе наясно с това и нежно я подтикваше да излети от гнездото. Ариана обаче не искаше да се прибере в празния апартамент на баща си. Там нямаше никого, освен прислужниците. Не изпитваше желание да се върне и в модното списание, където бе работила преди заминаването за Буенос Айрес. Чувстваше се напълно отчуждена от лекомисления свят на модата. Животът и съзнанието й се бяха променили прекалено много, за да възобнови старите си навици. Беше й трудно да се съсредоточава, можеше да изпълнява само най-прости задачи. Не се чувстваше готова да работи, макар че се надяваше да го направи след време. Просто не знаеше кога и с какво да се заеме. Струваше й се, че трябва да се захване с нещо, което Хорхе би одобрил. Вече не беше невинното момиче, току-що завършило колежа. Мозъкът й бе промит от майстор и психиката й бе кошмарно травматизирана. Сега изглеждаше добре, но Сам знаеше, че огромна част от личността й все още липсваше. Надяваше се тя да я намери с помощта на парижкия психиатър. Според него това бе единствената й надежда отново да води нормален живот. Ариана просто не осъзнаваше колко тежко е обременена.

— Би ли искала да ти помогна с психиатъра? Мога да му се обадя и да проверя кога има свободно време. Той работи за нас и за френската армия и е доста зает след започването на войната в Ирак. Но съм сигурен, че ще намери време за теб. А и задграничният ни офис ще ти помогне да си намериш временно жилище.

Сам искаше да направи всичко възможно, за да я окуражи да поеме риска и да поработи с психиатъра, който със сигурност щеше да й помогне.

— Мога да се справя и сама — колебливо отвърна тя, после погледна уплашено Сам в очите. — Звучи страшно. Ами ако влоши положението и върне всичките ми ужасни спомени?

Имаше определени неща, които тя не желаеше да си припомня, например самото отвличане и ранните дни на пленничеството си.

— Никога преди не се е случвало — увери я Сам. — Никой от служителите ни никога не се е почувствал по-зле.

Не й спомена, че никога преди не бяха изпращали цивилен, а само агенти на ЦРУ, държани като заложници дълго време, понякога години. Но пък ситуацията бе същата.

— Познавам го. Свестен човек е. Бил е политически затворник в Либия в продължение на единайсет години. Измъчвали го всеки ден, но оцелял. Напълно нормален е, има съпруга и четири деца. Сега помага на други хора да си върнат живота и е невероятно способен в това. Най-добрият.

— Аз си върнах живота — възрази Ариана.

Сам огледа стаята за посещения в манастира, после прикова очи в нейните.

— Не, не си — каза тихо той. — Не знам чий живот живееш, но не мисля, че е твоят. Не искаш ли собствен живот? Прекалено млада си, за да се предадеш, да живуркаш „достатъчно добре“ до края на дните си и да се криеш от хората и от самата себе си. Заслужаваш най-доброто. Преживя достатъчно болка. Защо не го оставиш да ти помогне?

— Ще помисля по въпроса.

Не изглеждаше убедена и Сам си помисли, че мисията му пак се е провалила.

Ариана сподели идеята му с майка Елизабет вечерта.

— Каква чудесна идея — усмихна се широко игуменката, сякаш Ариана й бе споменала за скитане по магазините в Ню Йорк или обед с приятелки.

— Мислиш ли, че имам нужда от това? — въздъхна Ариана и се вгледа в мъдрите очи на игуменката.

— Вероятно да — отговори майка Елизабет. — Сега е моментът да направиш всичко възможно, за да се излекуваш от преживяното, преди то да се циментира с течение на времето. Всичко е още прясно в мозъка ти. Бих искала да останеш при нас завинаги, но вярвам, че съдбата ти е да водиш по-интересен живот. Трябва да се освободиш от миналото, за да можеш да последваш съдбата си — изтъкна монахинята убедено. — А по-късно винаги можеш да се върнеш при нас, ако решиш, че го искаш. Но първо трябва да проучиш света.

Ариана бе спасена само преди осем месеца и през изминалото време раните й бяха започнали да заздравяват, но белезите бяха пресни и болезнени. Вероятно щяха да си останат такива завинаги, но психиатърът можеше да помогне със заличаването на грозотата им.

— Отиването там не може да ти навреди, Ариана. Не е затворнически лагер. Ако не ти хареса, просто ще се откажеш.

Ариана дори не се бе сетила за това.

— Защо не проучиш положението? Щом лечението е достатъчно добро за агенти на ЦРУ, които трябва да се съвземат напълно, за да се върнат на работа, защо да не помогне и на теб? Понякога просто трябва да поемеш риска. Досега се показа много смела. А и тук си почина и постигна сериозен напредък — добави игуменката. Момичето нямаше вече онзи измъчен и съсипан вид както при пристигането си. — Сега трябва да довършиш нещата.

После мъдрата старица каза нещо, което шокира Ариана, тя дори не предполагаше, че майка Елизабет знае тайната й.

— Не можеш да влачиш оная тенекиена кутия със себе си цял живот. Нито онова, което е в нея. Прекалено е тежко. Не мислиш ли?

Игуменката се усмихна широко. Ариана кимна безмълвно, но схвана посланието.

Посвети се на размисъл два дни, после звънна на Сам във Вашингтон. Той се изненада, когато чу гласа й. Не му се беше обаждала никога след освобождаването си.

— Добре, ще опитам — заяви тя с напрегнат глас.

— Какво ще опиташ?

Не я разбра веднага, защото се бе съсредоточил върху нещо друго. В момента се занимаваше с няколко трудни случая. Но Ариана все пак бе приоритет за него.

— Да ходя при психиатъра в Париж. Как се казва? — попита тя и гласът й потрепери.

— Яел ле Флок. Той е от Бретан.

Яел навремето беше командос от френските специални части, но Сам не го спомена. Звучеше прекалено сурово, какъвто си беше и той, но пък бе гениален в работата си. И Сам бе сигурен, че Ариана се нуждае от всичките му умения.

— Мисля, че ще бъде страхотно — окуражи я той. — Ще му пратя имейл още сега.

Отговорът пристигна след по-малко от час, макар във Франция да бе доста късно.

— Може да започне работа с теб след две седмици. В момента довършва друг случай.

Яел предпочиташе да работи само с един човек по едно време. Разбира се, бе обучил доста хора да вършат същото, но когато ЦРУ му пращаше някого, той винаги се заемаше лично.

— Колко дълго ще отнеме? — нервно попита Ариана.

— Колкото е нужно — честно отговори Сам. — Зависи само от теб, доколко ще си откровена с него и колко бързо ще вървят нещата. Трудно е да се предвиди. Може да са шест седмици или цяла година. Обикновено отнема няколко месеца. Но съществуват много по-лоши места от Париж, където да работиш върху главата си. Другият психиатър, когото използваме, е във военна база в Мисисипи. Нещо ми подсказва, че ще си по-щастлива в Париж с Яел.

Ариана се засмя.

— Да, предполагам, че си прав. Добре — въздъхна тя, сякаш се канеше да скочи от висока скала и се молеше бънджи въжето да я удържи. — Запиши ме.

Това бе най-смелата постъпка в живота й, но внезапно Ариана изпита силно желание да я направи. Отиде при игуменката веднага след като затвори телефона.

— Толкова се гордея с теб — усмихна се майка Елизабет широко, все едно Ариана тъкмо бе спечелила Нобелова награда. — Ще е чудесно и ще се радваш, че се реши. Изпрати ни картичка от Париж. Не съм била там от дете.

— Страшно ще ми липсвате — прошепна Ариана и обви ръце около врата й.

Струваше й се, че напуска дома си. Всъщност сега манастирът наистина беше неин дом. Старият апартамент на баща й в Ню Йорк бе само празна черупка. Душата му бе излетяла със смъртта на баща й.

— Толкова е вълнуващо! — извика старата игуменка и плесна ръце с майчинска гордост.

На вечеря тя съобщи на останалите сестри, че Ариана заминава за Париж, за да изкара някакъв курс. Монахините се развикаха въодушевено, ахкаха каква страхотна късметлийка е. Тя обаче не се чувстваше късметлийка. Беше уплашена и се мъчеше да го скрие. Но пък след като майка Елизабет направи съобщението, нямаше път назад. Обади се на Шийла, една от секретарките на баща й, която се грижеше за апартамента и наследството й, и я помоли да й намери жилище в Париж. Нямаше специални изисквания, стига да е в приличен квартал и не прекалено голям. Нуждаеше се само от спалня, всекидневна и малка кухня, тъй като не готвеше, нито пък ядеше много, а и не познаваше никого в града. Споходи я чувството, че се връща обратно в училище. Сам й беше казал, че къщата, където Яел работи, се намира в осми район, където имаше и жилищен, и делови квартал. Шийла й звънна на следващия ден. Беше получила няколко оферти от брокер в Париж за обзаведени и необзаведени апартаменти. Ариана предпочете обзаведен, защото се надяваше да не остане там много по-дълго от шестте седмици, споменати от Сам. Шийла й предложи няколко жилища, сред които малка къща в седми район, апартамент на улица „Сен Луи“, който брокерът бе описал като очарователен, но не особено удобен, студентска квартира и два обзаведени апартамента в шестнайсети район, единия със спалня, а другия — гарсониера на партера, където нямаше да е напълно безопасно според секретарката на баща й. Ариана се съгласи с нея. Безопасността беше изключително важна, а и гарсониерата може би щеше да е прекалено малка.

— Струва ми се, че онзи в шестнайсети район е най-подходящ. Намира се на последния етаж, светъл и слънчев е, и е близо до парк. А и цената е разумна.

— Да го вземем тогава, а? — каза Ариана с главозамайващото чувство, че се готви да скочи в пропаст.

Шийла й звънна след час. Всичко беше уредено. Ариана можеше да наеме апартамента за година с възможността да остане и втора, ако искаше. А с трийсетдневно предупреждение можеше да напусне по всяко време. Собственикът на апартамента се бе преместил в Холандия, но го бе запазил като добра инвестиция. Жилището бе обзаведено с всичко необходимо, включително чаршафи и тенджери. Ариана просто трябваше да отнесе куфарите си там.

— А — добави секретарката, делова и точна както винаги, — можеш да пушиш и да си вземеш куче.

Ариана се засмя.

— Не възнамерявам да направя нито едно от двете.

— Е, човек никога не знае. Може да се превърнеш в истинска французойка, да пропушиш и да си вземеш куче.

Ариана внезапно си се представи с френски пудел, сложна прическа и висяща от устата цигара „Голоаз“. Образът я накара да се засмее.

— Много ти благодаря, Шийла. Наистина оценявам помощта ти.

— Парите ще бъдат прехвърлени днес и ще ти отворя сметка в Париж. Какво ще правиш там, между другото?

— Ще карам един курс.

Шийла се зарадва на новината. Престоят на Ариана в манастира в Бъркшир й изглеждаше потискащ за момиче на нейната възраст и с нейните преживявания. Париж звучеше определено по-добре, а и бащата на Ариана щеше да се зарадва, ако беше жив. Робърт винаги бе обичал Париж и много пъти бе водил там Ариана и майка й.

— Ще имаш ли нужда от кола? — попита практичната Шийла.

— Не. Ще се возя в метрото и ще вземам такси. Не мисля да остана там толкова дълго. Най-вероятно само два-три месеца.

— Е, бон воаяж — пожела Шийла със силен американски акцент. — Забавлявай се. И ми звънни, ако имаш нужда от нещо. По всяко време.

Ариана я помоли да й купи билет за първи февруари. Щеше да започне сеансите с Яел още на следващия ден. Не искаше да губи време, за да приключи колкото се може по-бързо със задачата. Все още се притесняваше от терапията. Струваше й се загадъчна и страшна. Чудеше се дали Яел използва хипноза и каква част от случилото се тя трябва да преживее отново. Не желаеше да говори за връзката си с Хорхе с него. Беше нежна и лична и държеше да я запази за себе си. Някои неща не бяха подходяща мишена, поне не за нея. Не знаеше обаче дали Яел щеше да се съгласи с това.

Всички монахини се разплакаха, когато тя напусна манастира. Сестра Пол й беше написала поема и й беше оплела шал. Имаше доста дефекти и бе яркорозов. Ариана обаче се засмя щастливо и го уви около врата си.

— Така и не се научих да плета като хората — призна сестра Пол, но Ариана я увери, че ще го носи всеки ден.

Майка Елизабет й беше нарисувала малък натюрморт с букет цветя. Беше пъстър и весел като самата нея. Подари й и снимка на всички монахини, която да й напомня колко я обичат, и й повтори, че може да се върне тук винаги, когато пожелае.

— Донеси ми барета! — пошегува се сериозната сестра Мариана, която командваше в кухнята.

Беше обикнала силно Ариана, макар никога да не бе виждала човек, който зверски обезобразяваше картоф, вместо да го обели.

— Ще я закача на кухненската стена, за да придам малко изисканост на мястото — обясни тя с усмивка и прегърна здраво Ариана. — Господ да те благослови, дете. Грижи се за себе си. Ще се моля за теб всеки ден.

По бузите на Ариана се стичаха горещи сълзи, докато наетата от Шийла кола я откарваше от манастира към летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Не се отби в апартамента на баща си, преди да отлети за Париж. Знаеше, че видът му ще я натъжи прекалено много.

Щеше да пристигне в Париж рано на следващата сутрин. Имаше на разположение цял ден, преди да започне сеансите с Яел.

Самолетът излетя и се издигна над Лонг Айлънд, после се отправи на север към Бостън. Докато летяха над Масачузетс, Ариана си мислеше за чудесните монахини. Все още не се беше отказала напълно от идеята някой ден да се присъедини към тях, но засега реши да се довери на съвета на майка Елизабет, която настояваше, че мястото й е във външния свят. Чувстваше се адски дръзка, задето се местеше в Париж съвсем сама. Но пък щеше да е за кратко. Скоро щеше да се върне в Съединените щати, успокои се тя и отпусна глава на облегалката. Щеше да си е у дома през април или най-късно май, навреме за пролетта в манастира в Бъркшир. Вече не можеше да си представи да живее някъде другаде, освен в „Света Гертруда“. А сега отиваше в Париж да пие кафе с мляко, да яде кроасани и да се запознае със загадъчен психиатър на име Яел.