Даниел Стийл
Под прикритие (4)

4.

Следващият ден в Белия дом бе много по-оживен. Маршъл беше част от наряд от шестима агенти, които придружиха президента в хеликоптера към Кемп Дейвид за срещата с британския премиер. Останаха там за обяд, после президентът произнесе реч пред Конгреса. Върнаха се в Белия дом късно следобед. Интересен ден, а и британският премиер и хората му бяха изключително любезни. Агентите от тайните служби и британските им колеги си поговориха приятелски и се посмяха. Имаше нещо вълнуващо да се среща с хора служебно. Маршъл получи възможност да разговаря и с колегите си от тайните служби, докато чакаха. Всички се държаха спокойно и дори небрежно, но всъщност бяха нащрек. Единият работеше като агент от повече от двайсет години, но повечето бяха по-близо до възрастта на Маршъл. Заинтригуваха се, когато им спомена, че е от АБИ и тъкмо се е върнал след шест години под прикритие в Южна Америка. Веднага се досетиха, че е бил внедрен в наркокартелите, и това спечели уважението им.

— Сигурно е страхотно предизвикателство — отбеляза възхитено един от по-младите мъже. — И аз мислех за АБН, но се ожених веднага след колежа, а не можеш да имаш жена и семейство и да вършиш подобна работа.

Маршъл се сети за Палома и бебето им и кимна.

— Късметлия си, че си се отървал. Разказват се ужасни истории.

Да, ужасни истории как убиват жена ти и бебето ти за отмъщение, помисли си Маршъл, но не го сподели.

— Да, има гадни истории — съгласи се той, но не даде повече информация за себе си.

Беше свикнал да прикрива истинската си самоличност дори когато не се налагаше.

— Просто не мислиш за тези неща, когато си там. Вършиш си работата. Но вашата е също така значима, дори повече. Пазите президента на Съединените щати, а това е изключително важно. Аз просто преследвах търговци на дрога и се опитвах да навредя на картелите.

Всички знаеха, че тази задача е почти невъзможна, но Маршъл наистина бе нанесъл щети на операциите на картела. Не достатъчни, според собствените му високи стандарти, но според шефовете му и докладите им за него Маршъл бе свършил изключителна работа, особено с информацията, която предаде след измъкването си. Раул щеше да страда дълго време. Маршъл не довери и това на новите си колеги.

— И се наложи да напуснеш, защото някой издаде прикритието ти? — полюбопитства един от агентите.

— Имаше изтичане на информация — простичко отговори Маршъл. — Трябваше да изчезна бързо.

Очите му не издадоха колко болезнено бе заминаването му, нито какво бе оставил зад себе си.

— Тежък живот. Сигурно се радваш, че си обратно у дома.

Маршъл въздъхна в отговор. Истината бе, че не се радваше. Копнееше за стария си живот и смяташе назначението във Вашингтон за временно. Единствено това го крепеше — надеждата, че един ден щеше да се върне към мисиите под прикритие.

— Различно е — лаконично отговори той, а това напомни на новите му колеги, че хората, които работеха под прикритие, се пристрастяваха към работата си.

— Испанският ти сигурно е зашеметяващ — възхитено отбеляза друг от агентите и Маршъл се засмя.

— Понякога е по-добър от английския ми. Не бях говорил английски шест години. Превръщаш се в друг човек и забравяш кой всъщност си. Отначало всичко ти се струва адски странно, но след известно време става единственият живот, който познаваш.

Той все още четеше южноамерикански вестници по-често от щатските и гледаше испанска телевизия, но не го спомена, за да не го сметнат за странен.

— Приключи ли с АБН? — поинтересува се друг от агентите.

— Надявам се, че не — поклати глава Маршъл. — Работата ми подхожда. Имаш широко поле за действие и възможност да нанесеш щети, където трябва. А и може да съм пристрастен към адреналина.

Всички знаеха, че много служители на АБН загиваха под прикритие, дори и в Съединените щати.

— И в нашата работа има прилив на адреналин от време на време. Винаги си мисля колко ли ужасно са се чувствали момчетата, когато застреляха Кенеди. Вършели са чудесно работата си, но понякога стават гадости… изпълняваш всичко правилно и въпреки това те прецакват.

— Работата под прикритие е същата. Никога не знаеш какво ще стане, дали ще успееш, или ще те убият.

Всички кимнаха безмълвно в съгласие, после срещата с британския премиер приключи, потеглиха към Конгреса заедно с президента и не им остана време за повече приказки. Но разговорът бе интересен и показа на останалите кой всъщност е Маршъл. Той не говореше много за себе си и все още не се чувстваше свойски на новото място, но виждаха колко сериозно и съвестно се отнася към работата си.

Той остана нащрек цял ден, докато президентът се върна в Овалния кабинет и Амелия се появи с мишия си костюм, допълнен с розови балетни пантофки и поличка, в четири часа. Някой й бе нарисувал миши мустаци на личицето. Тя се смееше щастливо и подскачаше сред бюрата, влизаше и излизаше от кабинетите и се приближи към Маршъл с широка беззъба усмивка. Носеше пластмасова тиква, наполовина пълна с бонбони и сладки. Няколко от секретарките бяха дошли подготвени и пуснаха малки шоколадчета в тиквата. Маршъл съжали, че няма какво да й даде. Не беше се сетил да купи сладки за децата. След минути се появи и брат й, сериозно и хубаво момче, издокарано в костюм на вампир. От устата му капеше изкуствена кръв. Носеше пластмасови вампирски зъби и учтиво се ръкува с Маршъл.

— Това е брат ми, Брад — представи го Амелия.

— Маршъл Евърет — каза Маршъл и подаде ръка на момчето. — Страхотна кръв — възхитено добави той, а деветгодишното хлапе се ухили доволно.

Маршъл си представи какви поражения бе нанесла изкуствената кръв горе. Тя все още капеше от лицето на хлапето.

— Ще обикаляте ли да събирате сладки? — попита ги той.

Амелия въздъхна разочаровано.

— Татко не ни позволява. А и ще трябва да ни придружават агенти, което не е забавно. Свободно можем да обикаляме само тук, из вкъщи.

Е, къщата беше Белия дом, но все пак няколко от служителите бяха пуснали по нещо в тиквата.

— Все пак участвах в парада в училище — гордо съобщи Амелия.

Брат й почука на вратата на Овалния кабинет и познат глас ги покани вътре. Децата останаха при баща си около половин час, а когато излязоха, президентът беше с тях и имаше вампирска кръв по ризата и вратовръзката. Той погледна Маршъл печално и агентът се ухили.

— Виждам, че вампирът ви е нападнал, господине.

— Внимавай да не нападне и теб — предупреди го президентът.

Брад се засмя щастливо, а една от секретарките подаде шоколади на децата, докато минаваше покрай тях.

— После отиваме в кухнята — заяви Амелия.

Тя беше по-отворена и приказлива от брат си, който се стори малко свенлив на Маршъл. Амелия имаше приятели навсякъде и се държеше непринудено сякаш познаваше Маршъл от години. След малко децата изтърчаха нагоре с пълни тикви, президентът се върна на работа, а Маршъл и други трима агенти застанаха на пост пред Овалния кабинет.

— Много сладки хлапета — отбеляза един от агентите. — Този живот не е лесен за тях.

Но пък децата почти не познаваха различен живот. Баща им бе президент от близо две години, а това означаваше, че Амелия е била едва на четири, когато са се нанесли в Белия дом, а Брад — на седем. Президентът бе сенатор в продължение на осем години преди това, така че такъв бе животът им и щеше да си остане същият още доста време. Президентът със сигурност щеше да изкара и втори мандат, така Амелия щеше да навърши дванайсет, преди да напуснат Белия дом, а Брад щеше да е гимназист. Интересно място да прекараш детството си, а и златен живот, независимо че баща им се държеше съвсем нормално с тях.

На следващия ден Маршъл се запозна с първата дама. Тя беше по-високо и красиво копие на Амелия и свенлива като Брад. Децата бяха взели различни черти от родителите си и Маршъл лесно можеше да си представи Амелия като президент един ден, въпреки мишия костюм, опашките и всичко останало. Майката беше интелигентна и нежна жена, бивша адвокатка, завършила „Йейл“ като първенец на випуска. Двамата с президента бяха учили заедно във факултета по право и тя се бе отказала от кариерата си, когато той влезе в Сената малко след сватбата им. Беше всеотдайна съпруга и се занимаваше с множество благотворителни каузи, опитвайки се да подобри живота на нуждаещите си. Подкрепяше решително програмите против бедността, особено тези, подпомагащи децата. Избягваше противоречивите и щекотливи проблеми, не заемаше агресивни позиции и бе съпруга за пример. Идеална партньорка за президента на Съединените щати. Научи френски и испански, когато Армстронг стана президент, а в момента учеше китайски. Беше на четиридесет и две, четири години по-млада от съпруга си. Красива жена с великолепна фигура, тя играеше тенис, караше ски и спортуваше с личен треньор всяка сутрин в шест часа. Цялата страна я обичаше. Меката свенливост на Мелиса Армстронг и забележителният й интелект я правеха невероятно привлекателна. Съпругът й винаги й благодареше за победата на изборите, която бе спечелил с нейна помощ. Семейство Армстронг напомняше за Кенеди, но по модерен и по-скромен начин. Не се самоизтъкваха, бяха съвсем истински и земни, и много по-популярни и обичани от което и да е друго президентско семейство през последните години.

В деня след Хелоуин Маршъл се запозна с първата дама на официална вечеря и се впечатли от красотата й. Тя беше облечена с елегантна черна рокля, която разкриваше едното й рамо. Госпожа Армстронг веднага забеляза новия агент и го заговори.

— Амелия ми разказа за вас — каза тя топло с прочутата си свенлива усмивка, а Маршъл незабавно си припомни младата принцеса Даяна.

Първата дама приличаше на нея до известна степен. Руса и хубава, по един типично американски начин.

— Имате фантастично момиченце — направи й комплимент Маршъл. — И много хубав син въпреки вампирската кръв.

Тя завъртя очи и изстена.

— Трябва да видите новото ни бяло канапе.

Президентът беше предвидил инцидента, но все пак бе купил изкуствената кръв, за да зарадва сина си. Той често се опитваше да компенсира децата си за ограничения им живот. Нямаше как да се пренебрегне фактът, че живееха в Белия дом и не можеха да се отдадат на повечето нормални за тяхната възраст забавления. Амелия не се притесняваше особено, но Брад често се разстройваше. Наскоро се бе записал в отбора по футбол в училище и десетина дузина агенти от тайните служби неизбежно присъстваха на мачовете и тренировките му.

После първата дама се зае със задълженията си да посреща и приветства гостите. Краткият й разговор с Маршъл бе топъл и приятелски, а и президентът му подхвърли нещо дружелюбно по-късно. За първи път през цялата си кариера Маршъл се почувства като въведен в нечие семейство, а не само на работа. И това го караше да изпитва удоволствие от новата си служба, много повече, отколкото бе очаквал. Официалната вечеря бе за сто и четиридесет души и се даваше в чест на японския принц и съпругата му. Пищно празненство, типично за светските събития, организирани от тази администрация.

В рамките на само няколко дни Маршъл свикна с новите преживявания, от Хелоуин до официалните вечери и срещите в Кемп Дейвид. Единствените стресиращи моменти в службата бяха, когато президентът потегляше нанякъде. Тогава придружителите му трябваше да са нащрек и готови да го защитят всяка секунда. Президентът имаше спокоен и весел характер, което понякога не улесняваше предпазването му от потенциални нападения. Беше склонен да спира да се ръкува с хората или да се отбие на място, което не бе планирано, а това затрудняваше още повече работата на агентите от тайните служби.

Президент Армстронг постъпи точно по този начин още през втората седмица от постъпването на Маршъл. Настоя да отидат в универсален магазин, за да купи нещо за съпругата си. И се втурна в магазина без предупреждение, заобиколен от агентите, начело с Маршъл. Мелиса бе споменала нещо предишната вечер и той искаше да я изненада, като й го купи лично. Президентът незабавно бе обграден от възхитени купувачи, които искаха да се здрависат с него. Охранителите на мола правеха всичко възможно, за да помогнат на хората от тайните служби. Накрая двама от агентите го убедиха да изчака навън в колата, докато те приключат с покупката на чантата, елегантен аксесоар към костюма, който Мелиса възнамеряваше да облече за Деня на благодарността. Армстронг изпитваше искрено удоволствие от мисълта, че ще я изненада, а агентите въздъхнаха облекчено, когато най-после го настаниха обратно в колата.

— Изкарва ми акъла от страх, когато действа по този начин — сподели с Маршъл старшият агент, след като доставиха президента в безопасност на следващата му среща. — Състарявам се с десет години, когато внезапно реши да се отбие някъде. Прави го непрестанно с децата си и не осъзнава колко е опасно.

Изненадващото им посещение в мола бе изнервило и Маршъл, чиито очи не спряха да се въртят неуморно наоколо, да оглеждат тълпата за подозрителни типове. Но подобни посещения все пак не бяха толкова опасни като планираните, където някой откачалник или дори терористична група можеха да се явят подготвени. Разбира се, непланираните отбивки също не бяха лесни за агентите, макар президентът да ги обичаше, защото поддържаха илюзията за нормален живот. Първата дама проявяваше повече здрав разум, а и се притесняваше за безопасността на децата си. Армстронг харесваше спонтанните действия и бе прочут с тях. Рядко правеше онова, което го съветваха, а това караше агентите да са вечно нащрек.

Президентът и семейството му прекараха Деня на благодарността в Кемп Дейвид заедно с роднините си, които бяха поканили на гости. Маршъл беше на смяна и през четирите дни и изпитваше огромно удоволствие. Повечето от колегите му имаха семейства или близък човек, с когото искаха да бъдат по празниците. Маршъл си нямаше никого и предпочиташе да е на работа, вместо да седи сам в апартамента си, затова пое смените на четирима от тях и те му бяха изключително благодарни. Изненадаха се, че самият той нямаше планове, но след шестте години работа под прикритие в Южна Америка и лишен от семейство, Маршъл не познаваше човек, с когото би пожелал да прекара празниците.

Оказа се, че да е част от празника на президентското семейство, макар и отдалеч, му бе приятно, много повече, отколкото беше очаквал. Не беше само робот, който да стои безмълвно наоколо. Порита топка с Брад, побъбри си с Амелия, а президентът и първата дама му благодариха за милото му отношение към децата и го предупредиха да не им разрешава да се възползват от него, защото Амелия може да го съсипе от приказки. Семейството имаше нов черен лабрадор, изпълнен с енергия, и Маршъл си поигра и с него. От години не беше прекарвал толкова добре Деня на благодарността, а и харесваше хората, с които работеше. Разбираха се чудесно, бяха отличен екип и се отнасяха много сериозно към работата си.

Бил Картър разпита началниците му за него и научи, че Маршъл се справя добре и се е вписал идеално в службата. Разбирал се великолепно с първото семейство, а президентът специално го изискал няколко пъти, особено през уикендите, тъй като Маршъл се отнасял невероятно добре с децата му.

— Не съм съвсем сигурен, че ще ви го върнем след година — добави началникът от тайните служби. Може би дори самият той няма да иска да се върне на работа под прикритие.

— Не разчитай на това — възрази Бил, който познаваше хората си. — Тя е в кръвта му. Но се радвам, че се справя добре. Трудно му беше да се върне в действителния свят и се притеснявах за него. Случиха му се ужасни неща, когато го изкарахме от прикритието му. Но вече ми се струва, че започва да се съвзема. Понякога хората ни не успяват да се възстановят от онова, на което ги подлагаме — обясни той, почувствал се виновен за миг.

Беше виждал това да се случва неведнъж преди — агенти, които не можеха да се завърнат към предишния си живот, нито да забравят хората, които бяха оставили зад себе си. Бил се опасяваше, че с Маршъл може да се случи същото, тъй като му изглеждаше едва ли не мъртъв. Но времето, прекарано близо до президента и първата дама, и особено децата им, го бе върнало към живота. Бил искрено се зарадва на добрата новина и изпита силна гордост от факта, че Маршъл се справя добре и се отличава в работата си както винаги.

По Коледа Маршъл бе дежурен по собствено желание и отиде на ски в Аспен с първото семейство. Спускаше се заедно с Брад, докато Мелиса учеше Амелия. Първата дама бе състезателка на младини и дъщеря й се понесе по пистите с лекота. Само президентът почти не караше, а седеше във вилата през повечето време, тъй като имаше много работа. Но беше помолил Маршъл да придружава Брад, защото бе един от по-младите агенти в групата. Момчето обичаше компанията на агента и понякога, когато се шегуваше с него, Маршъл му говореше на испански, с което го разсмиваше. Първата дама веднъж ги чу и заговори на почти безукорен испански, което изненада Маршъл. Побъбриха си няколко минути и тя го попита къде е научил езика. Той й обясни, че е живял шест години в Южна Америка, което й припомни за служебната му история в АБН. Мелиса изпитваше силно любопитство към работата му под прикритие, но се притесняваше да го разпитва. Само Брад настойчиво го молеше да му разказва страшни случки, след като чу за интересната му работа от другите агенти, но Маршъл никога не го правеше. Веднъж Брад сподели, че един ден искал да работи за ЦРУ, и Маршъл често го закачаше, че в АБН е по-добре. Разбираше се чудесно и с двете хлапета, и уважаваше безмерно родителите им, които се отнасяха великолепно и с децата, и със служителите си. Дори съжали, когато стана време да напуснат Аспен, където се бе наслаждавал на карането на ски и на приятните моменти с Мелиса и децата.

След като се върнаха във Вашингтон, той се посвети на работата си за президента. Нямаше собствен живот и не искаше да има. Не проявяваше интерес към жените, с които се запознаваше служебно. След загубата на Палома и бебето, а и на родителите му по-рано, се страхуваше да обикне и да загуби някого отново. Работата му беше достатъчна.

Зимата и пролетта бяха наситени с официални вечери, политически събрания, пътувания до Европа, Азия и дори Австралия, както и до Тексас, Калифорния и други щати, също и кратък престой в Оклахома, когато серия торнада съсипа щата и президентът отиде да огледа щетите. Маршъл се учуди, когато осъзна, че се бе върнал от Колумбия преди цели петнайсет месеца, от които седем бе работил за президента.

Амелия му нарисува картичка и му поднесе кексче със свещичка, когато Маршъл навърши трийсет години. Брад му подари футболна топка с автограф на Арън Роджърс, дадена му лично от спортиста и една от най-ценните му вещи. Маршъл се поколеба дали да я приеме, но момчето настоя. Тогава Маршъл му обеща да я изложи на почетно място в апартамента си, който все още изглеждаше гол и стерилен. Възнамеряваше да го подобри, но пък сега не разполагаше с време. А и Джорджтаун не му изглеждаше като истински дом. Последното място, където се бе чувствал у дома, бе колибата в лагера на Раул, но това бе заради жената, която обичаше.

Вече мислеше по-рядко за Палома, макар да я сънуваше бременна и красива. А и все още копнееше някой ден да открие Раул и да го убие. От колегите си в АБН бе чул, че дейността му сериозно пострадала. Върнал се в Колумбия, но на различно място. АБН имаше агент под прикритие в лагера му, но на много ниско ниво. Никой досега не бе успял да проникне толкова дълбоко в операциите на наркотърговеца като Маршъл. Раул бе станал още по-внимателен и предпазлив и отпреди. Беше получил болезнен урок, когато осъзна, че е предаден от Маршъл и е бил надхитряван от него в продължение на три години. Но накрая Раул бе спечелил, убивайки Палома и разбивайки сърцето на врага си.

През юли Бил Картър се обади на Маршъл, за да му съобщи новината. Бяха получили достатъчно информация, за да нахлуят отново в лагера на Раул. Нападението бе светкавично и унищожително. Раул бе убит заедно с двама от братята си. Бил искаше Маршъл да го знае, за да изпита облекчение най-после. Но Маршъл чувстваше само празнота, една гигантска дупка в сърцето си. Изненада се, когато осъзна, че смъртта на Раул няма значение. Палома си оставаше мъртва, независимо дали убиецът й бе жив или не. Бебето им така и не се роди, а красивата млада жена, която беше обичал, бе убита жестоко. Чудесно бе, че Раул също бе загинал, но смъртта му не променяше нищо. Всичко оставаше в миналото.

На следващия ден Маршъл мислеше за тях, припомняше си Раул и Палома, живота, който бяха споделяли. Струваше му се едва ли не вчера, а всъщност бе доста отдавна. Стоеше на пост пред къщата в имението, което президентът бе наел за месец в Лонг Айлънд, когато някой го дръпна за ръкава. Сведе очи и видя Амелия. Беше по бански и го гледаше с разтревожени очи.

— Тъжен ли си? — прямо попита тя.

Маршъл наистина тъгуваше за Палома и бебето, но изпитваше и удовлетворение от справедливата смърт на Раул. Не можеше да обясни чувствата си на малкото момиченце, но то бе забелязало отдалеченото изражение в очите му, когато той се пренесе през времето и пространството обратно в лагера в Колумбия, където бе живял три години като Пабло Ечеверия. Част от него щеше да си остане Пабло завинаги. Но сега и Пабло бе мъртъв като Раул и Палома.

— Разбира се, че не — усмихна се Маршъл. — Кога ще ходим да поплуваме в океана?

Беше й обещал да я заведе на плажа следобед. Брад бе отишъл за риба с баща си с лодката на един приятел, а Маршъл остана в къщата с Амелия и майка й.

— Изглеждаш наистина тъжен — настоя Амелия, вторачена напрегнато в лицето му. Този път обаче й се стори, че е съвсем добре. — Искам да потърся мидички по брега и да построя пясъчен замък заедно с теб.

— Добре, да вървим — съгласи се Маршъл и се обади по радиото на другите агенти.

Трима щяха да ги придружат на плажа, а един заемаше мястото му в къщата. След няколко минути заедно с гувернантката Марта се отправиха към морето с лопатки и кофички в ръце. По времето, когато първата дама се присъедини към тях, Маршъл бе построил солиден замък, а Амелия бе напълнила цяла кофичка с миди. Мелиса се усмихна доволно. Напоследък не се чувстваше добре и си почиваше често. Дори се носеха слухове за здравето й. Всички се тревожеха. Днес тя носеше бяла туника върху банския и Маршъл забеляза познатата подутина, която му напомни за бременната Палома. Внезапно осъзна, че първата дама очаква дете. Все още не бяха направили официално изявление, но той вярваше на очите си. Изглеждаше бременна в петия месец. Той не каза и дума, но Мелиса усети, че е разбрал, и му се усмихна.

— Възнамерявахме да пазим тайната колкото се може по-дълго. Ще съобщим на децата този уикенд — обясни тя, когато Амелия се втурна към водата с кофичка в ръка.

— Поздравления — тихо каза Маршъл и отново си припомни Палома.

На четиридесет и две години и при стресиращия живот, който Мелиса водеше, бременността нямаше да е много лесна и той се зачуди как ли Амелия и брат й щяха да приемат новината. Амелия беше звездата в семейството, а и галеницата, и можеше да не се зарадва на конкуренцията. Но след два дни самата тя съобщи:

— Ще си имаме бебе. — Изтърси го небрежно, докато строяха нов замък на плажа. — Искам да е момиче. Ако е момче, ще трябва да го върнем. Мама казва, че мога да й помагам да се грижим за нея.

Амелия не изглеждаше ни най-малко разстроена. Бе навършила седем и харесваше идеята да е по-голямата сестра. Маршъл се изненада, че и той очаква събитието с нетърпение, макар да му навяваше горчиви спомени. Двамата с Амелия се забавляваха да избират име за бебето и той я закачаше, че в крайна сметка може да се окаже малко братче. Това винаги я караше да се мръщи.

Следващата седмица новината бе съобщена и в пресата. Президентът и първата дама очакваха бебето през ноември, малко преди Деня на благодарността. Първата дама възнамеряваше да ограничи някои от дейностите си през идващите месеци. Президентът изглеждаше безкрайно щастлив. Според Маршъл семейство Армстронг бяха чудесни родители и се радваше за тях.

В края на август, когато се завърнаха във Вашингтон, Мелиса вече бе в шестия месец и й личеше. Бременността й трогна обществеността и популярността на Филип нарасна. Той със сигурност щеше да спечели и следващите избори. Решенията му през последните три години бяха разумни, страната се развиваше по-добре, отколкото от много години насам, и всички се чувстваха в безопасност и сигурни с Филип като президент.

Децата тръгнаха на училище през септември, а Маршъл се срещна с Бил Картър, за да обсъдят края на отпуска му от АБН след месец. Маршъл изглеждаше здрав и щастлив и очевидно се бе възстановил през единайсетте месеца, през които пазеше президента. Бил Картър дори си помисли, че той не възнамерява да се върне в АБН. Това несъмнено щеше да е по-добре за него, отколкото да води отново предишния си живот. А и бе платил прекалено висока цена за този минал живот.

— Е, какво смяташ да правиш? Можеш да си подадеш оставката и да станеш редовен служител на тайните служби. Получи добра възможност да решиш дали искаш да работиш постоянно за тях. А на нас ни даде най-доброто от себе си в продължение на години.

Бил не искаше Маршъл да изпитва чувство за вина, което да му попречи да напусне и да започне нова работа. А и той се справяше толкова добре в тайните служби, че направо бе срамно да не остане. Но отговорът на Маршъл бе неочакван.

— Предпочитам да се върна — тихо заяви. — Обучен съм да работя под прикритие. Прекарах чудесно последната година и май се нуждаех от почивката повече, отколкото осъзнавах. Обичам семейство Армстронг — фантастични са. Но сърцето ми принадлежи на АБН.

Бил се вторачи в него изумено. Трудно му бе да повярва на ушите си.

— И все още настояваш да работиш под прикритие?

— Така мога най-много да помогна. Сегашната ми работа е чудесна, но всичките ми умения, обучение и опит са за АБН — простичко обясни Маршъл, който очевидно бе размишлявал по въпроса.

— Но президентското семейство те харесва, Маршъл. Не могат да се нахвалят от теб. А и Армстронг със сигурност ще спечели следващите избори. Така ще можеш да работиш още пет години за човек, когото харесваш.

— Знам, но мястото ми не е тук. Не искам да похабя всичко, което научих в Еквадор и Колумбия. Раул може да е мъртъв, но има безброй желаещи да заемат мястото му. Така най-добре мога да служа на страната си. Искам да се върна. Не ми пука къде ще ме изпратиш, стига да е в Централна или Южна Америка. Наясно съм, че не мога да се върна в Колумбия или Еквадор, но в Мексико става все по-напечено и би могъл да ме използваш там. Вършил съм работата за Раул в Мексико чрез посредници. Никой там не ме познава — увери го Маршъл настойчиво. — Имам още шест седмици в тайните служби. Мога да остана и до края на годината, ако искаш. Но за разлика от АБН те не се нуждаят от мен. Много от агентите им копнеят за сегашната ми работа. А аз искам ново назначение под прикритие. Знам колко е тежко, но е време. Ще омекна, ако продължа да вися по официални вечери и да си играя с децата. На трийсет години съм и тук нищо не ме задържа. Работата под прикритие е най-подходящата за мен.

Бил Картър не можеше да оспори това, но все пак се изненада. Маршъл изглеждаше толкова щастлив в тайните служби, а и всички там го харесваха много. Но не се нуждаеха от опита му като агент под прикритие за работата, която вършеха. А и той копнееше отново да използва уменията си.

— Дай ни малко време да ти намерим подходящо място.

В Панама се подготвяше огромна операция, бе дори по-голяма от тази на Раул. Бил смяташе да го внедри там. А и Мексико бе също възможност, точно както Маршъл бе казал. Но решението трябваше да се вземе от комисията, а назначението, независимо дали в Панама или Мексико, щеше да е по-опасно от предишните му мисии. Но Бил знаеше, че Маршъл е един от онези мъже, които се наслаждават на опасността и предизвикателствата.

Когато съобщи всичко това на шефовете в тайните служби, те не скриха разочарованието си, но агентът в семеен отпуск, когото Маршъл бе замествал, бе готов да се върне на работа. Съпругата му беше понесла добре химиотерапията и се възстановяваше, така че той можеше да възобнови задълженията си в Белия дом. Първото семейство харесваше и него.

Още на първи октомври се разчу, че Маршъл се връща в АБН преди края на годината, за да заработи отново под прикритие. Обещаха да му съобщят през следващите няколко седмици къде точно ще го изпратят. Очакваше се да потегли на новата си мисия през ноември или декември. Президентът изрази съжаленията си за напускането му, но подчерта, че му се възхищава за смелостта и достойната работа. Брад настоя да изслуша всички зловещи подробности за следващата му задача, макар Маршъл да не знаеше абсолютно нищо за нея. Първата дама пък го накара да обещае, че ще дойде да види бебето. Очакваха момиченце и Амелия бе страшно въодушевена, но сърцето й бе разбито заради напускането на Маршъл. Плака много, когато майка й съобщи новината. Тя дори го обвини, че постъпва лошо и глупаво.

— Трябва отново да се боря с лошите — обясни й той, — за да сте в безопасност ти, брат ти и новата ти сестричка. Такава ми е работата.

— Защо някой друг не отиде да се бори с лошите?

— Защото аз съм най-добрият — пошегува се той, въпреки че това бе самата истина. — Ще ти идвам на гости — зарече се, макар да знаеше, че това нямаше да стане скоро. — Винаги, когато съм във Вашингтон — добави, за да не я подвежда. — А и ти ще си заета с малката си сестричка. Изобщо няма да ти липсвам.

Но пък тя щеше да му липсва. Беше обикнал и двете деца и бе силно привързан към родителите им. Определено щеше да му е мъчно за тях.

Децата отново се готвеха за Хелоуин. Тази година Амелия реши да е вещицата със зеленото лице от „Вълшебникът от Оз“, а Брад планираше да е космонавт, издокаран в костюм, който в НАСА бяха изработили специално за него. Момчето бе страшно развълнувано. Амелия репетираше ролята си, като се разхождаше из Белия дом с покрито със зелена боя лице. Споменът за първата им среща точно преди година бе едновременно мил и горчив за Маршъл.

Първата дама вече бе в осмия месец и се пошегува, че ще се маскира като тиква. Президентът се съгласи да открие нова детска болница във Вирджиния и предложи да заведе децата със себе си. Мелиса бе ужасно изморена, но също реши да ги придружи. Бе работила по този проект две години и той бе важен за нея. Болницата щеше да обслужва бедни деца от цялата страна и да им осигурява операции, които родителите им не можеха да си позволят.

Семейството потегли към Вирджиния с радост. Маршъл бе в охраната им.

Церемонията бе определена за събота, за да могат децата да присъстват, без да изпускат от училище. Амелия щеше да пререже лентата. Всички очакваха събитието с нетърпение. Маршъл се качи в хеликоптера с буца в гърлото, знаеше, че това е едно от последните му официални мероприятия с тях. Семейство Армстронг щеше да му липсва ужасно, особено децата.

Хеликоптерът се приземи навреме. Маршъл помогна на Мелиса да слезе и я настани в очакващата ги лимузина. Първата дама се движеше бавно и му напомняше за Палома в последните им дни заедно, когато му се струваше, че коремът й просто не би могъл да порасне повече. В болницата ги приветства комитетът по посрещането, заобиколен от тълпа зяпачи, дошли да видят първото семейство. Амелия потръпна от вълнение. Президентът се смеси с хората, ръкуваше се и се усмихваше, заобиколен от охраната си. Според указанията Маршъл и още няколко агенти стояха малко по-назад до Мелиса и децата. Разведоха ги из болницата, а после излязоха навън за официалното откриване, когато Амелия трябваше да среже лентата. Малката подскачаше въодушевено, след като се бе отегчавала по време на безкрайните речи. Маршъл обхождаше с поглед тълпата, повече по навик и инстинкт, отколкото от истинска тревога. Не очакваше нещо извънредно, но все пак разучаваше лицата на околните. Внезапно, сякаш на забавен кадър, видя как един мъж пристъпи напред и вдигна пушка на рамото си, прицели се в президента, но след част от секундата насочи оръжието към Мелиса. Маршъл изкрещя предупредително. Трима агенти бутнаха президента на земята и го покриха с телата си. Маршъл скочи към Мелиса и я събори. Амелия изпищя. Настана дива суматоха. Агентите от тайните служби бяха навсякъде. Двама сграбчиха стрелеца, а други двама все още покриваха президента на земята. Тълпата се разбяга с писъци, а Мелиса изстена. Беше си ударила главата при падането. Брад бе сгушен в ръцете на агент, а Маршъл дръпна Амелия на земята и се хвърли върху нея. Но докато го правеше, чу как покрай тях изсвистя куршум! Погледна момичето и видя кръв по лицето му и ръцете си. Маршъл нямаше представа къде бе ранена Амелия, но явно я бяха простреляли. Опита се да я вдигне и да побегне, но лявата му ръка отказа да му се подчини. Момичето го погледна ужасено.

— Ще умра ли? — попита с дрезгав шепот.

Мелиса се бе надигнала на колене и се мъчеше да се добере до дъщеря си. Маршъл я спря. Тя самата беше наранена и мъртвешки бледа.

— Не мърдай, бебчо — нареди той на Амелия и я положи нежно на земята.

Агенти и полицаи се втурнаха към тях, следвани от президента и охраната му. Сложиха Амелия на носилка и я вкараха в болницата. Първата дама подтичваше тромаво след тях. Президентът я подкрепяше, а Брад ги следваше. Семейство Армстронг бе обградено от тълпа агенти от тайните служби и полицаи. Стекоха се множество лекари и всички очи се съсредоточиха върху Амелия и кръвта по лицето й. После лекарите помолиха всички, освен охраната и семейството да напуснат стаята, съблякоха дрехите на детето и прегледаха лицето и тялото му. Куршумът едва бе одраскал главата й отстрани, но не бе нанесъл сериозни щети. Раната бе повърхностна благодарение на светкавичната реакция на Маршъл, който я бе дръпнал бързо и спасил. Още два-три сантиметра и Амелия щеше да е простреляна в главата, и вероятно убита. Когато Мелиса осъзна какво за малко не се бе случило с дъщеря й, припадна и лекарите се втурнаха към нея. Филип се уплаши, че жена му може да роди преждевременно. Самият той и Брад не бяха пострадали. Бинтоваха главата на Амелия, след като обръснаха и почистиха мястото, но раната бе повърхностна и съвсем малка. Маршъл не свали очи от детето от момента, когато влязоха в болницата. Президентът го погледна с благодарност, а Амелия му се усмихна мило.

— Ти ме спаси, Марш — промълви, което накара агента да се ухили широко, а от очите му потекоха сълзи.

Мелиса бързо дойде в съзнание. Според лекарите бе получила леко мозъчно сътресение при падането. Възнамеряваха да направят ултразвук за бебето, но то се движеше и бяха чули биенето на сърцето му. Възможната трагедия бе избегната благодарение на бързите рефлекси, непогрешимия инстинкт и светкавичните реакции на Маршъл. Президентът го прегърна трогнат, а когато се отдръпна, видя собствената си ръка, омазана с кръв. Рамото на Маршъл бе подгизнало от нея. Кръвта се стичаше по ръката му, но той дори не бе усетил раната. Куршумът, одраскал главата на Амелия, бе пронизал лявото му рамо. Ръката му висеше безпомощно, а от раната течеше кръв. Лекарите се спуснаха към него, повикани от президента. Виеше му се свят, но единствената му мисъл бе облекчение, че спаси Амелия и бебето на Мелиса. Не искаше с тази мила жена да се случи онова, което бе станало с Палома. Не искаше никой от семейство Армстронг да загине.

Стаята се завъртя пред очите му, когато го настаниха в инвалидната количка, после срязаха сакото и ризата му и след секунди го положиха на носилка. Куршумът бе все още в рамото му. Внезапно Маршъл изгуби представа къде се намира. Вдигна очи и видя лицето на Раул, докато го отвеждаха. Заговори на испански и непрестанно повтаряше името на Палома. Останалите агенти се струпаха наоколо и изведоха първото семейство през задния вход. Пред болницата цареше страхотна суматоха. Хората молеха да научат дали някой от семейството е убит. Ванове с телевизионни екипи пристигнаха на мястото, а стрелецът отдавна бе отведен от полицията.

— Маршъл ще умре ли, татко? — паникьосано попита Амелия и по бузите й потекоха сълзи. — Той ми спаси живота. Застреляха го заради мен.

Маршъл бе поел куршума, който можеше да убие нея или Брад, или да прониже корема на Мелиса. Но тъй като бе реагирал светкавично, за да ги спаси, вместо това куршумът бе уцелил него.

Президентът погледна дъщеря си сериозно и отговори:

— Не, бебчо. Няма да умре. Той постъпи страшно смело.

Бързите му действия бяха спасили семейството на Филип Армстронг, който изпитваше дълбока благодарност, че никой не умря. Отведоха ги до хеликоптера и ги върнаха в Белия дом, където отново ги прегледаха. Мелиса и бебето бяха добре, Филип и Брад — недокоснати, а раната на главата на Амелия — учудващо чиста. Само Маршъл бе ранен. Филип непрекъснато разпитваше агентите за състоянието му и след няколко часа му съобщиха, че още е в операционната, за да извадят куршума от рамото му. През следващите пет часа му даваха един и същи отговор. Тревогата обаче не напускаше президента. Звънна в болницата и говори лично с един от лекарите. Хирургът обясни, че искат да се уверят, че Маршъл ще може да използва лявата си ръка отново, тъй като нервите бяха пострадали сериозно от куршума, който бе срязан, за да нанася по-жестоки щети при попадение. И проклетият куршум си бе свършил работата.

Двама от агентите останаха с Маршъл в болницата, а още четирима се появиха малко по-късно. Старшият агент звънна на началника им, а той се обади на Бил Картър, който незабавно потегли към Вирджиния. Седмината мъже зачакаха заедно да изведат Маршъл от операционната. Хирургът им обясни, че операцията е микрохирургична, за да може Маршъл да си възвърне напълно подвижността на лявата ръка. Куршумът бе нанесъл големи щети, а Маршъл едва не бе умрял от загуба на кръв.

В осем часа вечерта тримата хирурзи излязоха от операционната. Казаха на притеснените му колеги, че Маршъл е оцелял, но нервите на ръката му са унищожени и той никога няма да може да я използва. Агентите мълчаха потиснато. Знаеха какво означава това. С кариерата му в тайните служби и АБН бе свършено. Той бе почти инвалид. Можеше донякъде да си възвърне подвижността на лявата ръка, но не достатъчно, за да работи под прикритие за АБН или като агент на тайните служби. Беше спасил три живота — на Амелия, Мелиса и бебето, и бе пожертвал лявата си ръка за това. Беше се посветил на работата си и всички те знаеха, че не би променил нищо. Но също така бяха наясно, че животът на Маршъл Евърет бе променен завинаги. Загубата на ръката бе смъртна присъда за начина на живот, който искаше да води. Бил Картър седна безмълвно и се зачуди дали Маршъл щеше да преживее това. Никога вече нямаше да работи под прикритие, нито да изпълнява активна роля.