Даниел Стийл
Под прикритие (5)

5.

Президентът уреди да прехвърлят Маршъл с хеликоптер в болница „Уолтър Рийд“ веднага щом състоянието му позволи това. Както лекарите подозираха от самото начало, окончателната присъда гласеше, че лявото му рамо и ръка са понесли непоправими щети. Президентът повика трима специалисти и всички те потвърдиха прогнозата на хирурга. Агентът никога нямаше да си възвърне напълно подвижността на лявата ръка. Щяха да го задържат в болницата няколко седмици, за да наблюдават възстановяването му, а и за да започнат физиотерапия и рехабилитация колкото е възможно по-скоро, за да не позволят на ръката да атрофира прекалено бързо. Засега тя висеше отпуснато като мъртва тежест от лявата му страна. Докато лежеше в болничното си легло, Маршъл осъзна какво означаваше случилото се. Беше го разбрал веднага, но просто не можеше да се примири с тази мисъл. Беше рискувал живота си в продължение на шест години в опасна работа под прикритие и се бе измъкнал невредим. А през последните му две седмици в тайните служби, на церемония по откриването на болница, кариерата му бе приключила, докато се опитваше да спаси малко момиченце, жена и нероденото й бебе. Той не съжаляваше за инстинктивното си и смело действие, но съзираше иронията. Шест години в южноамериканските джунгли, където преследваше наркотърговци, не го бяха убили, но едно просто прерязване на лента бе свършило работата. Животът му се бе променил завинаги. Никога вече нямаше да е агент на АБН, нито дори служител на тайните служби, където смяташе задълженията си за съвсем леки. В бъдеще щеше да му се наложи да работи само зад бюро, което той не желаеше.

Президентът дойде, за да му благодари лично за геройството, но бе толкова скоро след операцията, че Маршъл почти не помнеше посещението му. Мелиса и Амелия също дойдоха да го видят веднага след като му разрешиха свиждания. Мелиса го трогна до сълзи, когато му съобщи, че второто име на бебето й ще е неговото, защото е спасил живота им. Малка утеха за собственото му бебе, умряло заради него, когато Раул научи истинската самоличност на Пабло Ечеверия и застреля Палома. За миг се зачуди дали сегашното му състояние не е изкупление за миналото. Амелия носеше костюма си за Хелоуин и бе боядисала със зелена боя лицето си. Целуна го по бузата и го омаза, но той нямаше нищо против. А за да я накара да се почувства по-добре, каза, че няма проблеми с ръката си.

— Ядосан ли си ми, че заради мен те раниха? — меко попита тя с разтревожен поглед.

— Разбира се, че не. Щях да съм много по-ядосан, ако беше умряла. Не можех да позволя подобно нещо — мило отвърна той.

Беше готов да отнесе куршум заради хлапето или заради другите членове на семейство Армстронг. В крайна сметка бе свършил работата си идеално. Хирурзите го увериха, че ще може да води съвсем нормален живот и да прави всичко, което не налага употребата и на двете му ръце, например да е агент на АБН или да пази президента на Съединените щати, или да свири на пиано или цигулка. Маршъл знаеше, че работата зад бюро в Пентагона ще го убие. Беше роден да скита из джунглата, да се опитва да надхитри лошите, които ръководеха наркокартели, и да рискува живота си. Нямаше представа какво ще прави сега, но със сигурност нямаше да е нещо, което му харесваше. Щеше да му се наложи да се приспособи към съвсем нов живот. Но, както непрестанно му повтаряха, все пак бе жив. Само че не знаеше защо.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — повтори за кой ли път Амелия. — А също и мама и бебето. Ще ни дойдеш ли на гости? Според татко не можеш да се върнеш в Южна Америка.

— Така е, не мога — потвърди Маршъл и се опита да прикрие мъката си.

А тя бе неизбежна. На трийсет години с кариерата му бе свършено, макар да се бе държал като истински герой до последния миг. Инстинктът и бързата му реакция бяха спасили семейство Армстронг от ужасна трагедия.

— Радвам се — каза Амелия, — защото сега лошите не могат да те убият, а ако беше отишъл там, и това можеше да стане. Татко смята, че си извадил голям късмет преди, но той може да не те навести отново.

Маршъл обаче би предпочел да е мъртъв, вместо да води кротък и спокоен живот. Лекарите го уверяваха, че може да върши безброй неща и само с една ръка — да шофира, да кара ски, да играе тенис, да спортува, да работи на компютър. При това беше десняк. Но недъгът му бе прекалено тежък, за да го върнат на активна служба. Не можеше да е еднорък агент под прикритие. Щеше да е неспособен да зареди оръжието си достатъчно бързо или да се защити от наркотърговец при сблъсък. Предстоеше му пенсиониране, по инвалидност, макар и с почести. Щеше да получава огромна пенсия за отлична служба и за запазването на живота на президента. Армстронг лично го бе уредил. Да, кариерата му завърши славно, но все пак завърши. Сега Маршъл можеше да започне някакъв бизнес, да си купи къща и да живее удобно с пенсията до края на живота си. А и през годините работа под прикритие бе спечелил солидни суми поради опасната си длъжност, които бе спестил. Просто нямаше идея какво да прави занапред. Остатъкът от живота му се простираше пред него като ужасяваща пустиня. Ала всеки път, когато погледнеше Амелия и Мелиса, той се радваше, че ги е спасил. Не бе направил избор, просто бе действал по инстинкт. Не би постъпил по друг начин, дори и да можеше. Имаше чувството, че плаща дълга си към света, задето невинни хора бяха загинали заради него.

Седмица след посещението в болницата Амелия му звънна, за да му съобщи, че майка й е родила. Бебето се появи на бял свят седем дни по-рано, но беше добре. Амелия страшно харесваше новата си сестричка. Нямаше търпение да я покаже на Маршъл. Той се отпусна в леглото след обаждането й и се замисли за тях. Семейство Армстронг имаше всичко, което той бе жертвал и никога наистина не бе пожелавал, когато беше по-млад и още не познаваше Палома — деца, семейство, стабилност, дом. Бе готов отново да се откаже от всичко това, но целият му живот се промени. Внезапно се почувства ужасно стар и нещастен. Инвалид с една ръка. Беше глупаво да се самосъжалява, но без кариерата, която обичаше, понякога му се искаше да е мъртъв. Като част от рехабилитацията му настояха да се подложи и на психотерапия. Предложиха му и помощ за избиране на нова кариера, но той отказа. Какво би могъл да прави с уменията си? Да стане еднорък наемен убиец? Бил Картър му напомни, че в АБН има много работа за него — да обработва информация и да използва лингвистичните си способности и задълбочени познания на наркокартелите в борбата срещу тях. Но седенето зад бюро не го интересуваше. Много пенсионирани агенти на АБН, ЦРУ и ФБР се захващаха с някакъв вид охранителен бизнес, но това също не го привличаше. Струваше му се прекалено лесно. Беше на трийсет години, а не на петдесет и изминалата година, макар да се бе привързал към президентското семейство, бе прекалено спокойна за него, ако се изключи последният ден. Точно за това бе обучаван, но не видя края, който очакваше. Куршумът сложи край на кариерата му, не на живота му.

По тяхна покана Маршъл прекара Деня на благодарността със семейство Армстронг и подържа Дафни Маршъл Армстронг със здравата си ръка. Тя го погледна изненадано. Приличаше много на Амелия и майка си, бе нежна и сладка с русата си косица. Вече бе на три седмици и той внезапно си помисли, че детето му от Палома вероятно щеше да прилича на нея, тъй като и любимата му бе руса като Мелиса. Но това вече бе история. Беше минало и цялото вълнение на живота бе зад гърба му.

Прекара Коледа сам в апартамента си, като се опитваше да реши какво да прави с останалата част от живота си, и се напи с червено вино и скоч. Знаеше, че и това е възможност — можеше да стане пияница и да не се занимава с нищо друго. В някои моменти тази идея дори му харесваше и Бил Картър забеляза, че когато го заведе на обяд, Маршъл изпи две текили, преди да им поднесат храната. Много момчета напускаха АБН, ЦРУ или ФБР по инвалидност и всички трябваше да намерят начин да продължат напред, без да се превръщат в алкохолици или да се отказват от живота. Бил му изнесе цяла лекция по въпроса и Маршъл се престори, че слуша, но всъщност не му пукаше. А когато му препоръча да излиза и да се среща с хора, той си помисли, че на шефа му е лесно да дава подобни съвети, защото все още има работа. Срещите с жени му изглеждаха още по-невъзможни. Маршъл не бе излизал с жена откакто напусна Колумбия и Палома бе убита, почти преди две години, и не знаеше дали някога отново ще пожелае да отиде на среща. Не си представяше, че би могъл да обича някоя жена по същия начин. А сега с мъртвата си лява ръка се чувстваше като половин човек и срещите бяха последното, за което мислеше. Чувстваше се най-добре сам и не изпитваше желание да вижда никого, дори агентите от тайните служби, с които бе работил и харесваше. Струваше му се, че го съжаляват.

През януари научи, че ще го наградят за героизма му. Церемонията бе насрочена за края на месеца. Щеше да получи орден за храброст заради изключителните си заслуги, които надхвърляха задълженията му. Беше подобен на почетния медал на Конгреса. Всичките му познати от АБН и тайните служби щяха да присъстват, както и първото семейство.

Президентът произнесе вълнуваща реч и очите на Маршъл се напълниха със сълзи, когато Амелия му окачи медала. Не беше го очаквал. Последваха бурни аплодисменти, а след официалната част имаше прием. Медалът беше позлатен и украсен със син емайл. Петолъчка върху панделка в червено, бяло и синьо. Означаваше повече за Маршъл, отколкото той очакваше. Моментът се оказа един от най-прекрасните в живота му. Но все пак не решаваше проблема му как да действа занапред. Все още изпитваше силна болка в рамото си и правеше упражнения, за да засили лявата си ръка. Можеше да я вдига на няколко сантиметра, което му помагаше за дребни действия, но не можеше да стисне топка или да свърши нещо полезно. Но пък се усъвършенства във вършенето на всичко с една ръка, включително шофирането на кола.

Нямаше какво да прави вечер. Не искаше да излиза с агентите от тайните служби или АБН, които непрестанно говореха за работата си, а той не можеше да допринесе с нищо за разговора. Замина за Нова Англия за няколко дни, после отиде на ски във Върмонт и се справи сравнително добре. А когато се върна, една вечер се разрови из интернет и попадна на сайт, който предлагаше апартаменти и къщи под наем в Европа. Маршъл нямаше какво друго да прави, затова започна да разглежда предлаганото. Вили в Тоскана, палат във Венеция, лятна вила в Южна Франция, ферма в Прованс и няколко апартамента в Париж. Разгледа и няколко старинни къщи в Котсуолд, но никак не му допаднаха заради климата там. Не знаеше защо, но се спря на апартаментите в Париж и се изненада, че не са никак скъпи. Не че се интересуваше от тях, но след няколко чаши вино всичко вечер го вълнуваше, включително навиците за чифтосване на лъвовете или различните насекоми. Една вечер след солидно количество алкохол дори бе чел разказите на хора, които твърдяха, че са виждали НЛО. Нощите му бяха дълги и тъжни.

По някаква необяснима причина един от апартаментите в Париж му се стори чудесен. Той разгледа снимките внимателно. Жилището беше обзаведено и изглеждаше просторно и слънчево. Намираше се в шестнайсети район, на една от преките на авеню „Фош“, близо до Триумфалната арка и парк на име „Багател“. Сравнително скъп жилищен квартал.

— Какво, по дяволите, ще правя в Париж? — попита той на глас.

Но пък какво ли щеше да прави и навсякъде другаде? Перфектният му испански нямаше да му върши работа във Франция. Но Париж му изглеждаше добро място, където да скита, да пие и да се самосъжалява няколко месеца. Апартаментът се даваше под наем за срок от шест месеца до една година. Състоеше се от всекидневна, голяма слънчева спалня и малка кухня с трапезария. В кооперацията имаше асансьор и тераса с гледка към Айфеловата кула, която бе снимана осветена нощем. Маршъл реши, че ще му хареса. Не беше Южна Америка, където щеше да копнее за миналия си живот, нито Испания, която щеше да му изглежда слаба имитация на страните в Южна Америка. Англия бе прекалено мрачна и унила през зимата, но той бе ходил в Париж веднъж и го харесваше, а и оттам можеше да обикаля различните страни в Европа, например да скита из Италия или да кара ски в Швейцария. Вече му бе писнало да му се обаждат агентите от тайните служби, с които бе работил, и да го питат как е и какво прави. Не му се струваше редно да им отговори, че се чувства отвратително и не прави нищо, бе се изморил да ги лъже, че е добре. Изобщо не се чувстваше добре, но не искаше да им казва истината. А наградата и медалът, които получи, започнаха да му се струват мизерен заместител на лявата му ръка. Самосъжаляваше се и бе наясно с това, но може би ако го правеше в Париж, щеше да му олекне малко. Поне щеше да смени сцената, пък ако му станеше неприятно, можеше да се прибере у дома. Бездруго трябваше да се изнесе от апартамента, който принадлежеше на АБН. Бяха удължили престоя му там, докато работеше за тайните служби, и отново, след като го раниха, но знаеше, че рано или късно трябва да си намери собствено жилище. Защо тогава да не поживее в Париж няколко месеца, докато реши къде да отиде и какво да прави?

Написа имейл на брокера в Париж и получи отговор на следващия ден. Наемът бе дори по-нисък от обявеното и той можеше да си го позволи с лекота. Чувствайки се леко смахнат, задето постъпваше по този начин, той се съгласи да се нанесе след две седмици. Нае жилището за шест месеца с възможност да поднови наема за още шест. Собственикът се местеше в Брюксел, но искаше да запази апартамента си в Париж. Човекът го предупреди, че жилището е идеално за сам човек, би могло да е удобно, макар и малко тясно, за двойка, но е невъзможно за семейство с дете. Мебелите били най-вече кожени и в добро състояние и той държеше да си останат такива. Апартаментът определено имаше мъжка атмосфера, което го правеше привлекателен.

— Не се притеснявайте — отговори му Маршъл. — Нямам ни жена, ни дете.

— Можете да си вземете куче — каза собственикът.

— Нямам и куче.

— Ще включа нова клауза в договора, в случай че си промените решението — любезно предложи човекът. — Жилището е близо до парка и е чудесно за куче.

Маршъл обеща да му изпрати парите и след три дни сделката бе сключена. Вече имаше апартамент в Париж. Уведоми АБН, че напуска жилището в Джорджтаун в края на месеца. Написа имейл на Бил Картър и му съобщи, че заминава за няколко месеца. Бил сметна идеята за чудесна, макар да се изненада, че Маршъл потегля за Париж. Искрено се надяваше, че пътуването щеше да се отрази добре на бившия му служител. Беше наясно с предизвикателствата, пред които бе изправен Маршъл, и го съжаляваше. Всъщност всички го съжаляваха, което бе основната причина Маршъл да копнее да замине колкото се може по-далеч. Беше му писнало от съчувствието на познатите му.

Бяха му нужни само няколко дни да опразни апартамента, след което пусна обява в „Крейгслист“ за нещата, от които искаше да се отърве. Тъкмо приключи с това, когато се загледа в обявите за кучета. Имаше палета от всякакви видове и размери и той нямаше представа защо си прави труда да гледа, но една от обявите прикова вниманието му. Беше толкова абсурдна, че той се захили. Ставаше дума за блъдхаунд на име Стенли, чийто собственик искаше да му намери добър дом. Маршъл влезе в сайта на собственика и откри снимка на кучето. Изглеждаше депресирано. Едър блъдхаунд в черно и рижаво с тъжно лице и безброй бръчки. Чувствайки се напълно откачен, както когато реши да се премести в Париж, Маршъл звънна на собственика.

— Защо се отказвате от него? Да не е убил някого?

— Прекалено е голям. Живея в апартамент в Джорджтаун и нямам място за него. Не е честно към кучето. А и приятелката ми е алергична.

— Обучен ли е да си върши работата навън?

— Напълно — гордо отговори собственикът. — Той е фантастичен, но се депресира, когато седи сам по цял ден. Обича компания.

— Да, наистина изглежда депресиран — отбеляза Маршъл, но в животното имаше нещо, което страшно му харесваше, дори абсурдното за куче име — Стенли. — Мога ли да се запозная с него?

— Разбира се. Къде живеете?

— В Джорджтаун през следващите десет дни. Местя се в Париж, в апартамент до един парк. Стенли говори ли френски?

— Не — сериозно отговори собственикът. — Но може да се прави на умрял.

Оказа се, че живеят само на няколко пресечки един от друг, и се споразумяха да се срещнат на следващия ден. Маршъл се чувстваше глупаво, че е толкова развълнуван през целия ден. Все едно отиваше на среща с непозната, а не да огледа куче. Видяха се в определеното време на уличния ъгъл и Стенли изгледа Маршъл подозрително. Седна и се вторачи в него, после му предложи лапата си. Имаше най-тъжното лице, което Маршъл някога бе виждал, с изключение на собственото си. След като се ръкува с Маршъл, Стенли се търколи и се направи на умрял. После се разходиха и кучето изглеждаше много добре възпитано, но леко нервно около други кучета. Макар и огромен, Стенли се ужаси, когато дребно йорки залая срещу него.

— Голямо е шубе — призна собственикът. — Направени са му всички ваксини и има чип, в случай че се загуби, както и татуировка на корема. От шампионско потекло е, но не искам пари за него. Просто държа да се уверя, че ще има добър дом. С какво се занимавате?

Беше забелязал отпуснатата лява ръка и Маршъл се изкуши да отговори, че е бейзболист, който играе само с дясната си ръка. Все още се чувстваше неудобно, когато му се налагаше да обясни проблема си, и не желаеше да го прави.

— Оттеглих се от работа — простичко отговори той.

— Късметлия — завистливо каза младежът, като си представи огромно наследствено богатство или случайна невероятно изгодна сделка.

Беше почти на същата възраст като Маршъл и изглеждаше нервен и стресиран.

— Всъщност не. Работих за АБН и се пенсионирах наскоро, затова ще прекарам следващите шест месеца или дори година във Франция.

Собственикът на Стенли не попита дали причината за пенсионирането е болната му ръка, но предположи, че вероятно е така.

— Не знам дали мога да отведа куче във Франция. Предполагам, че е възможно, ако имам здравно свидетелство.

— Да, а също и чип, но на Стенли вече е поставен, така че не е проблем. Французите обичат кучета. Майка ми живя там една година. Имаше френски булдог и го водеше навсякъде, дори по ресторанти, макар да мисля, че Стенли е прекалено едър, за да го допуснат в заведенията.

Стенли беше с размерите на датски дог, но Маршъл обичаше големи кучета, а и хареса физиономията му. Изглеждаше добродушен и щеше да е чудесна компания за дългите самотни нощи.

— Ще го взема — внезапно реши Маршъл и се почувства обзет от лудост.

Беше наел апартамент в Париж и осиновил гигантски блъдхаунд в рамките на два дни. Вероятно наистина откачаше.

— Сигурен ли сте?

Собственикът изглеждаше шашнат, но не повече от самия Маршъл.

— Да, сигурен съм — категорично заяви Маршъл, като се чудеше какво го бе прихванало.

Може да беше някаква психоза в резултат на нараняването и загубата на кариерата.

— Как мислите, че ще се справи с пътуването в самолета? — поинтересува се Маршъл, разтревожен да не направи нещо, което да нарани кучето.

— Честно казано, никога преди не е летял — предпазливо отговори собственикът. — Но можете да му вземете приспивателно от ветеринар. Или да го вземете с вас в самолета, ако кажете, че е обслужващо куче.

— Не мисля, че мога да мина за сляп — сериозно отговори Маршъл.

Може би луд, но не и сляп.

— Сега използват кучета да помагат на епилептиците. Предупреждават ги преди припадък. Също и против депресия и много други неща.

Той погледна към лявата ръка на Маршъл, когато го каза, и агентът се зачуди дали това щеше да свърши работа. Заслужаваше си да опита. Надяваше се кучето да се държи добре в самолета. Стенли изглеждаше спокоен. В момента седеше на тротоара и наблюдаваше минувачите.

— Ще опитам да го взема в пътническия салон, но ще му купя и приспивателно, в случай че не ми позволят.

Размениха личните си данни и Маршъл предложи да плати, но собственикът на Стенли отказа. Обеща да го достави на следващия ден заедно с всичките му документи. Искаше да прекара последната си нощ с кучето и да се сбогува с него. Това звучеше тъжно, но Стенли бездруго си изглеждаше депресиран. Той размаха опашка, когато Маршъл го потупа по гърба и каза:

— Ще се видим утре.

Собственикът на Стенли спази обещанието си и го отведе в апартамента на Маршъл следващия следобед. Родословното дърво на кучето беше отлично и бе придружено от документи за ваксинациите му. Стенли имаше дори здравно свидетелство и сертификат за чипа му. Маршъл можеше да го отведе във Франция. Бе купил и флакон с приспивателни за пътуването, за да може да задържи новия си другар в пътническия салон.

Стенли задуши из апартамента като истинско ловджийско куче. И въпреки тъжната си физиономия изглеждаше щастлив и въртеше опашка.

— Наистина е чудесно куче — каза собственикът, който изглеждаше готов да заплаче.

Той потупа любимото си животно за последен път, благодари на Маршъл, пожела му късмет и си тръгна.

— Е, Стенли, надявам се да харесаш Париж — сериозно каза Маршъл, вторачен в новото си куче.

Обичаше кучета, но не можеше да си вземе заради работата си. А сега си имаше Стенли и се бе сдобил с апартамент в Париж. Струваше му се, че му предстои приключение и бе готов за него.

През следващата седмица той отиде да се сбогува със семейство Армстронг, като заведе и кучето. Децата страшно го харесаха. Амелия отбеляза, че бил най-смешното куче, което някога била виждала. Тя прегърна Маршъл с обич, Брад направи същото. Маршъл хвърли последен поглед на бебето, което спеше кротко в ръцете на майка си.

— Грижете се добре за адашката ми — заръча той и целуна Мелиса по бузата.

— Дръж ни в течение, Марш — топло каза президентът. — Съобщавай ни къде си.

— Ще го направя — обеща Маршъл и се сбогува тъжно с тях.

Децата на семейство Армстронг бяха внесли топлина и радост в живота му, а сега му предстоеше да е сам с кучето си в Париж. Не познаваше жива душа там. Но бездруго и във Вашингтон нямаше близки приятели, с изключение на семейство Армстронг, така че не оставяше нищо зад себе си.

 

 

Пътуването до Париж бе по-приятно, отколкото Маршъл очакваше. Билетът му беше за първа класа и той съвсем спокойно обясни на жената на гишето на „Ер Франс“, че Стенли е обслужващо куче.

— С каква цел? — попита тя, докато попълваше формуляра.

— Реже ми месото — сериозно отговори Маршъл, и посочи ръката си.

Жената кимна, без наистина да го слуша, и вписа „обслужващо куче“ във формуляра.

Половин час по-късно Маршъл седеше в самолета, а Стенли легна в краката му и заспа. Човекът до него го погледна изненадано, но явно нямаше нищо против. Маршъл летя през нощта и пристигна в Париж по обед на следващия ден с два куфара и кучето си. Таксито ги остави на улица „Бюжо“ номер 22, близо до малък елегантен хотел на име „Сен Жан“. Асансьорът ги отведе на петия етаж. Домоуправителят връчи на Маршъл ключовете, поставени в плик. Апартаментът беше уютен, добре поддържан и светъл, точно като на снимките. Беше мрачен февруарски ден, но в жилището бе светло. Заваля сняг, докато Маршъл оставяше куфарите си в спалнята. Досега не бе мислил за това, но днес се навършваха точно две години от деня, когато напусна Богота с разбито сърце, задето изоставяше Палома и бебето им, в същия ден, в който загина любимата му. А сега, с една здрава ръка и с куче, в парижки апартамент и без да познава никого в града, Маршъл почувства, че новият му живот започваше. Най-после можеше да остави призраците да почиват в мир и да заживее отново.