Даниел Стийл
Под прикритие (15)

15.

От малкото летище до ранчото извън Каспър имаше само половин час път с пикапа, натъпкан с кучетата и багажа им. Портата към имота бе доста очукана и се нуждаеше от боядисване. Отпред имаше селска пощенска кутия. Щяха да разполагат и с обществена пощенска кутия, а колежът „Каспър“, където Маршъл се надяваше да преподава, се намираше на около четиридесет минути път, напълно приемливо за него.

Минаха през портата и подкараха по дългия частен път покрай къщата на управителя и няколко малки постройки и бараки. Вляво видяха просторен обор, където Ариана можеше да подслони конете, които възнамеряваше да купи. Главната къща имаше широка тераса и ниска ограда от бели дъски и бе сгушена сред вековни дървета. Планината Каспър се виждаше в далечината. Беше топло и духаше лек ветрец. Един от агентите се качи по стъпалата и отключи предната портичка. В двора бяха паркирани нов пикап и малък седан, доставени наскоро за тях. Маршъл и Ариана се спогледаха. Тя изглеждаше притеснена, но послушно последва старшия агент вътре. На километри от тях нямаше други къщи. Беше много красиво, но напълно безлюдно. Никога не беше живяла на такова тихо селско място. Всичко й беше непознато. Липсваха й големите градове. Дори манастирът не бе толкова тих и изолиран като ранчото.

Агентът запали лампите и останалите от групата влязоха и огледаха. Всекидневна, трапезария, хол с камина, просторна, светла кухня и широко стълбище, водещо към четирите спални горе. Мястото беше обзаведено спартански и бе безлично като мотел, по стените нямаше никаква украса. Къщата не излъчваше топлота и уют и Ариана се натъжи при спомена за апартамента си в Париж. Шийла, старата секретарка на Робърт, бе поела ангажимента да отиде там и да прибере всички вещи на Ариана. В основни линии тя бе наясно какво ставаше с Ариана, но нямаше представа къде я изпращаха, нито под какво име. ЦРУ предупреди Ариана да не й се обажда, тъй като бе възможно да подслушват мобифона й. Всички съобщения за Шийла щяха да минават през програмата за защита на свидетели или ЦРУ. Секретарката съжаляваше момичето страшно много и се тревожеше, че никога вече няма да се видят.

Ариана разгледа простата фермерска къща и се вторачи в Маршъл с тъжни очи.

— Добре дошла у дома — каза той нежно.

Искаше му се къщата да е по-хубава. Беше прекалено семпла и щяха да са нужни сериозни усилия, за да я направят приятна и уютна.

Агентите от програмата бяха заредили хладилника с основни продукти — мляко, яйца, масло, хляб, марули, шунка и пуешко филе, банани, нескафе и захар. Достатъчно да има какво да хапнат, когато пристигнат и на следващата сутрин. На плота в кухнята лежеше списък с местните магазини, които се намираха на около петнайсет километра от тях. Ариана се огледа отчаяно наоколо. Половин час по-късно агентите си тръгнаха и двамата с Маршъл останаха сами.

— Можем да поразкрасим мястото с малко боя и нови неща — каза той в опит да й вдъхне оптимизъм.

Виждаше колко нещастна е Ариана. Луис Муньос бе отнел живота й, също както бе направил и брат му преди две години.

Тя седна до кухненската маса, а Маршъл направи кафе. Беше се надявал заради нея, че къщата ще е по-хубава. Околността бе великолепна, но съвършено различна от Париж и Ню Йорк. Ариана бе получила културен шок. Тя отпи кафе от грозната нащърбена чаша.

После вдигна очи към него и се усмихна.

— Не бих могла да оцелея, ако не беше тук — честно призна тя.

Не й пукаше за липсата на лукс, но изолацията й се стори ужасяваща и потискаща. А колкото повече разглеждаше къщата, толкова по-грозна й се струваше.

Трудно й бе да си представи, че ще живее тук няколко години, а може би и завинаги. Беше кошмарно безлична и Ариана имаше чувството, че са я запратили в нечий чужд живот.

— Ще оцелееш, разбира се — увери я той. — Преживяла си и много по-лоши неща.

— Слава богу, че си купих прилични дрехи, преди да дойда тук — каза тя иронично, а Маршъл се засмя.

Стенли и Лили се гонеха въодушевено навън и лаеха жизнерадостно.

— На кучетата им харесва — отбеляза тя.

Това беше единственият обнадеждаващ знак засега.

— Ще свикнем — окуражи я той, но и на него къщата му се струваше потискаща.

Дори колибата в джунглата не изглеждаше толкова унила и мрачна като овехтялата фермерска къща, която определено нямаше атмосфера на дом.

— Как, по дяволите, се стигна до това? — промърмори Ариана и се надигна да провери какво има в шкафовете. Откри грозни чинии и чаши, прибори за шест души, които все едно бяха минали през мелачка няколко пъти. Лъжиците и вилиците бяха изкривени.

— Е, край с това — категорично заяви тя. — Мразя грозни прибори. Отиваме в града да си купим нови.

Почувства се по-добре, когато взе решение, и Маршъл се усмихна. Нещата, за които нежният пол мислеше, бяха новост за него.

Ариана изтича горе, за да провери чаршафите и хавлиите и също ги обяви за негодни.

— Хайде да отидем на пазар. Все някъде наоколо трябва да има „Таргет“ или „ИКЕА“. Ще се снабдим с мебели и дори украса за стените.

Точно по този начин бе постъпила и с посолството в Буенос Айрес, само че там купуваше красиви антики и килими „Обюсон“, така че резултатът бе зашеметяващ. Но бе твърдо решена да приеме предизвикателството на грозната къща, а Маршъл си помисли, че това бе добър знак.

Оставиха кучетата и се качиха в пикапа. Отбиха се в къщата на управителя и я разгледаха. Беше също така грозна като нейната, но Ариана хареса кухнята повече, а в спалнята имаше прекрасно старинно легло с изящна дърворезба.

— И ти ще имаш нужда от обзавеждане — заяви тя, когато поеха към града.

Тя пусна радиото и се загледа през прозореца с въздишка. Маршъл изпита съчувствие към нея. Ариана полагаше неимоверни усилия да запази присъствие на духа, но наистина бе несправедливо, че им се налагаше да живеят тук.

Минаха през малко градче, където откриха бакалница. Видяха и обществена пералня, химическо чистене, книжарница, бензиностанция и още няколко магазина, но не спряха. Половин час по-късно пристигнаха в Каспър, който бе пълен с млади хора и живот, ресторанти, барове и кафенета, художествени галерии и антикварни магазини. Ариана се поразвесели. Спряха да хапнат и да пият по капучино, после тя се захвана да издири нещата, които й бяха нужни за къщата. Намери две красиви маси и бюро в антикварния магазин, голяма картина в една от галериите и няколко красиви рамкирани снимки в друга. После отидоха с пикала до „Таргет“, където Ариана избра чаршафи и хавлии в красиви цветове и шарки. Купи маси, столове, украшения и кухненски аксесоари в ярки цветове. Сервиз италиански керамични чинии в синьо и бяло, семпли чаши за вино и вода от синьо стъкло и прилични прибори от неръждаема стомана с кокалени дръжки. Нищо не беше луксозно, но всичко бе ярко, красиво и приятно. Маршъл се впечатли най-вече от бързината, с която Ариана действаше. Натовариха пикапа и тя помоли да им доставят мебелите на следващия ден. Купи някои неща и за неговата къща. Цялата работа бе свършена със светкавична бързина и той направо се шашна. Ариана обясни, че майка й обичала да обзавежда и я научила как. А и новите кредитни карти им послужиха добре.

— Страшно те бива в това — възхити се той. — Щеше да ми е нужна поне година да реша какво да купя за къщата.

— Забавно е — засмя се тя и се почувства щастлива за първи път откакто пристигнаха. — Трябваше да видиш какво направих с резиденцията в Буенос Айрес. Беше буквално празна, когато пристигнахме там. Но когато приключих, стана великолепна. Оставих всичко там като дар от баща ми за посолството. Единствено се надявам да се измъкнем оттук по някое време. Нямам желание да прекарам остатъка от живота си в Каспър — промълви тя отчаяно, но определено изглеждаше по-добре, отколкото преди няколко часа.

— Няма да си тук задълго — каза той убедително.

— Откъде знаеш?

Ариана ужасно искаше да му повярва, но не можеше.

— Защото момчетата от ЦРУ са добри в работата си. Ще го намерят. Е, не са страхотни като нас от АБН — пошегува се той и Ариана се засмя.

Маршъл наистина успяваше да я развесели и разсмее, разведряваше и най-ужасните ситуации. Беше го правил цял живот. Пък и харесваше Ариана и искаше тя да е щастлива. Възхищаваше се на старанието й да гледа положително на положението.

Отбиха се в бакалницата да си осигурят храна за вечеря. Маршъл купи месо за барбекю. Закле се, че бил майстор в печенето на скара, макар да не го беше правил от години.

— Извадих късмет — ухили се тя, — защото ако храната зависи от мен, ще умрем от глад. В Париж карах на салати, сирене и ресторанти.

Но тук определено не беше Париж, а тя никога не се бе учила да готви.

— Да сключим сделка тогава. Аз ще готвя, а ти ще обзавеждаш.

Ариана кимна с усмивка. Имаше чувството, че са корабокрушенци на безлюден остров. А когато се стъмни, осъзна, че се бои да остане сама в къщата. По време на вечерята Маршъл долови нервността й и я попита какво я тревожи.

— Мобифонът ми ще е включен непрестанно. Звънни ми, ако имаш някакви проблеми — каза той.

— Какви например? Ако се вмъкне вълк и изяде и мен, и Лили?

Ариана се шегуваше, но не съвсем. Никога преди не беше живяла на толкова изолирано място. Чувстваше се в много по-голяма безопасност в града, макар да я преследваха наемни убийци.

— По-спокойна ли ще си, ако спя в една от стаите за гости? — предложи той.

Тя го погледна засрамено, но кимна благодарно.

— Знам, че звучи глупаво, но тук ме е страх. Трудно ми е да повярвам, че в тази пустош е по-безопасно, отколкото в града с много хора наоколо.

— Никой няма да те отвлече или застреля тук, Ариана. Нямат представа къде се намираш.

И точно в това бе смисълът. Тя се съгласи, но все пак не й харесваше. Каспър беше красиво място, но не й се виждаше забавно. А и личеше, че си е градско чедо. Маршъл очакваше с нетърпение да отиде за риба и да се разходи из планините. Нито една от тези възможности обаче не привличаше Ариана. Все пак пистите за ски тук бяха чудесни, а те и двамата обичаха да се спускат. Имаше и театър, зала за симфонични концерти, музеи и галерии, които решиха да разгледат.

След вечеря Маршъл пренесе куфара си в господарската къща. Настани се в стаята за гости, която се намираше най-далеч от нейната, за да не я безпокои, ако гледа телевизия през нощта, както правеше обикновено. Във всяка стая имаше телевизор, а във всекидневната бе огромен плазмен с плосък екран, както и прилична стереоуредба.

Ариана отиде в спалнята да си разопакова багажа, докато той изпращаше имейли от компютъра си в кухнята. Тя го чу да се качва горе по-късно и отвори вратата, за да му благодари, че е останал при нея. Изглеждаше по-спокойна в бялата памучна нощница със сини панделки, която си беше купила в „Харъдс“. Дългата й руса коса беше пусната и се стелеше красиво по рамената й. Беше толкова млада и красива, че сърцето му трепна. Щеше да живее в една къща с нея, а и бяха изминали дълъг път заедно. Струваше му се странно, че са тук като приятели и съквартиранти, това бе много различно от живота му в джунглата или усамотението му оттогава.

— Лека нощ — пожела му тя и затвори вратата.

Маршъл лежа и дълго мисли за нея, а когато заспа, сънува Палома. Усещаше нежното й тяло в ръцете си сякаш никога не я бе оставял.

 

 

На следващата сутрин разгледаха хамбара заедно, след като той приготви закуската. Ариана реши, че хамбарът е по-хубав от къщите. Отидоха отново в града и намериха „Бест бай“^[1], откъдето си купиха дискове с филми и музика. Откриха, че имат едни и същи музикални вкусове, макар Маршъл да харесваше и латино, тъй като бе живял дълго време в Южна Америка. Ариана се похвали, че в Аржентина се е научила да танцува танго, и той се усмихна. Купиха и още някои неща за къщата. След като им доставиха мебелите, те се захванаха да ги подредят. Маршъл се изненада колко по-добре изглежда мястото благодарение на няколко възглавници, свещи, нови мебели, голямо огледало в антрето, картините и снимките, които той закачи по стените. Ариана знаеше къде точно да постави всичко и подобренията незабавно се усетиха.

— Уха! Истинска магия — впечатлено възкликна той. — Не знам какво ще се получи с отглеждането на коне, но трябва да станеш дизайнер по вътрешно обзавеждане. Адски те бива.

Мястото изглеждаше несравнимо по-добре, след като Ариана приключи. После Маршъл опече ребърца на скара и пилешки пържоли и пусна музика. Почувстваха се почти като у дома, макар и не съвсем. Все още мястото бе твърде ново за тях, но пък Ариана бе приятна компания и изпитваше искрена благодарност заради помощта му.

Изгледаха един филм заедно и тя заспа, облегната на здравото му рамо. Маршъл я прегърна нежно, а Стенли му хвърли въпросителен поглед, сякаш го питаше какви ги върши.

— Гледай си работата — прошепна му Маршъл весело.

Ариана се събуди в края на филма и той я подкачи, че е заспала. Но пък беше изморена от всичко свършено през деня.

Прекараха следващите няколко дни в чистене. Освен жилището на управителя, имаше и няколко постройки за различни видове оборудване. Маршъл обеща да наеме работници за изчистването на хамбара. Ариана възнамеряваше да посети местните търгове на коне, след като подготвеха обора, а и очакваше с нетърпение да види истинско родео, което звучеше забавно и за Маршъл. Осигуряваше им развлечение.

През следващата седмица той отиде в колежа и попълни молба за преподавателско място по политология, испански и наказателно право. Вписа новите си препоръки, според които бе работил във военното разузнаване в продължение на две години. ЦРУ му беше осигурило необходимите документи. Ариана го придружи и прегледа таблото с обяви, за да намери чистачка и екип за обора, и си записа няколко имена и имейли. По-късно щяха да се нуждаят и от човек, който да се грижи за конете, затова тя разгледа и тези обяви.

Сам Адамс звънна да провери как се справят след първите няколко дни и Маршъл го увери, че са добре. Ариана също изглеждаше по-весела. В края на втората седмица вече се чувстваше удобно в новата къща. Маршъл обаче все още спеше в стаята за гости, защото тя се страхуваше да остане сама нощем и не му позволи да се изнесе. Чуваха вой на койоти в далечината и тя винаги внимаваше за Лили, когато я извеждаше. Стенли пък се наслаждаваше на обширните пространства, където можеше да тича и лудува на воля.

По молба на Ариана в неделя отидоха на църква и се запознаха с няколко от съседите си, които се оказаха много дружелюбни. След няколко седмици започнаха да се отбиват и да им носят торти, пайове и домашни сладка. Несъмнено проявяваха и любопитство да видят какво правят с ранчото. Съседите им изглеждаха свестни хора и искрено ги харесваха. Работеха на различни места в града. В църквата се запознаха с шефа на симфоничния оркестър, с уредника на музея и с няколко от преподавателите в колежа.

Живееха там от шест седмици, когато една от жените от църквата мина да им донесе домашно сладко от боровинки.

— Откога сте женени? — попита тя Ариана, която здравата се стресна от въпроса.

— Ъъъ… всъщност не сме женени. Просто сме приятели. Маршъл изгуби съпругата си, а моят баща почина скоро след това. Реших да купя ранчото, а той предложи да дойде с мен да ми помага. Приятели сме от години и имахме нужда да се разсеем от мъчителните спомени. Затова решихме да сменим Чикаго с ново място.

Представяха се за кореняци от Чикаго. Историята прозвуча фалшиво дори на Ариана, а жената не й повярва и за миг. Само кимаше и се усмихваше, докато Ариана заекваше.

След като гостенката си отиде, тя разказа на Маршъл разговора, а той я погледна изненадано.

— Може би трябва да им кажем, че живеем в грях, и да приключим — засмя се той. — Вероятно бездруго си мислят точно това.

Маршъл се смееше весело, а блузата на Ариана бе мокра след къпането на кучетата, лепеше се по тялото й и го очертаваше съблазнително. И тогава, без въобще да се замисли, Маршъл я придърпа към себе си и я целуна. Не знаеше защо го направи, но му се стори съвсем нормално. Ариана обви ръце около врата му и отвърна на целувката. И двамата бяха останали без дъх, когато отделиха устните си.

— Добра идея ли е? — дрезгаво попита Маршъл между целувките.

Беше изминало толкова дълго време, откакто в живота му за последен път имаше страст и чувства, че сега се зашемети от силата им. Ариана бе пометена като от цунами от същата страст. Той я вдигна със здравата си ръка и я отнесе в спалнята й. Свалиха трескаво дрехите си и се любиха като умиращи от глад, видели храна за първи път. И двамата бяха самотни от толкова отдавна, че емоциите ги завладяха напълно. После Ариана се сгуши до него, целуна го нежно и се засмя тихо.

— Уха! Какво ли щеше да стане, ако жената от църквата не ми бе задала този въпрос?

Маршъл се засмя в отговор и се облегна на лакът, за да я разгледа по-добре. Ариана имаше великолепно тяло и беше красива, чувствена жена. Досега не го беше осъзнавал, но я бе пожелал от първия миг, когато я видя в парка. От години не си беше позволявал чувства към жена и сега се смути.

— Вероятно щеше да ни е нужно още известно време — отговори той.

Струваше му се, че бе неизбежно да се случи, дори и да бе малко страшно. Той докосна зърното й с нежни пръсти и отново се изпълни с желание. Беше прекрасен любовник за радост на Ариана.

— Полудявах нощем, докато си мислех за теб в другата стая — призна той.

Но не искаше тя да си помисли, че я желае само защото случайно живеят заедно. Беше започнал да държи на нея още когато прочете дневниците на Хорхе и разбра какво й бе сторил. Тогава Ариана открадна сърцето му.

— И аз си мислех за теб — каза тя. — Откачена идея ли е? Ами ако решим, че не можем да се понасяме?

Той не вярваше, че това би могло да се случи. Разбираха се чудесно, а и двамата бяха свестни и грижовни.

— Тогава ще помолим хората от програмата за защита на свидетели да ни разделят. Или пък аз ще се нанеса в къщата на управителя — отговори той сериозно. — Искам да знаеш, че никога не съм постъпвал по този начин. Когато работех под прикритие, нямах време за сериозна връзка у дома. Всъщност нямах истински дом, след като родителите ми починаха. Бях още в колежа. Не желаех някое момиче да ме чака в продължение на години, докато й разбия сърцето или ме убият. Мислех, че нямам право да причинявам това на никого само за да се наслаждавам на мисълта, че някой ме обича, въпреки че не се прибирам у дома три-четири години. Нямаше да е честно към жената, затова внимавах да не се влюбя. А после се появи Палома. Не очаквах да се забъркам с жена, докато работя, но се влюбих в нея. Убиха я заради мен. Понякога имам чувството, че всеки, когото обичам, умира. Палома, родителите ми, бебето ни. Това ми попречи да се захвана с друга жена след смъртта на Палома. Страхувах се да обичам и отново да загубя любимата си или да я убият заради мен. Никога няма да си простя заради онова, което се случи с нея.

В очите му проблеснаха сълзи. Никога преди не бе говорил толкова откровено с някого. Не беше честен с Палома, тя не знаеше истинската му самоличност. Просто бе невъзможно да й каже. И животът им бе лъжа заради това. И ако бе писано да сподели живота и сърцето си с Ариана, искаше да е честен от самото начало.

— Не съм сигурен какво е останало от мен — тъжно добави той. — Част от мен умря в Колумбия заедно с Палома.

Ариана кимна и го целуна нежно. Беше трогната от изповедта му.

— Аз пък не съм сигурна дали някога напълно ще разбера какво точно стана между мен и Хорхе. Мислех, че се обичаме, а сега съм сигурна, че е бил ужасен човек, когото не бих могла да уважавам. Но връзката ни ми се струваше вълшебна. Превърнах се в различна личност, докато бях с него. Не всичко беше лошо, а и ми се виждаше съвсем нормално тогава. Страхотно се зарадвах, че съм забременяла от него. Предполагам, че за известно време си бях загубила ума. И него го убиха заради мен. Не мога да забравя това, нито бебето, което загубих.

— Той умря, защото те отвлече, което е гнусна постъпка — нежно я поправи Маршъл, както би постъпил и Яел. — Беше убит заради собствените си действия, а не заради теб.

За разлика от Палома, която беше невинна жертва. И Ариана, и Маршъл бяха изгубили хората, които обичаха страстно, а и бебетата си. И двамата се бяха озовали в невъзможни ситуации, от които просто нямаше друг изход. Сега бяха наясно с това, но бяха пострадали заради чувствата си.

— Страхувам се, че отново ще се случи нещо ужасно, ако обичам някого — призна Ариана, съпричастна със страха на Маршъл. — Не искам да ти се случи нещо лошо заради мен.

— Аз пък не искам нищо лошо да се случи на никого от двама ни. Нали затова сме тук. Ще направя всичко възможно да те защитя — обеща той сериозно.

Ариана му повярва. Агентите, които ги докараха до Уайоминг, му бяха оставили няколко оръжия по негово настояване.

— Просто трябва да повярваме, че всичко лошо е зад гърба ни. Не може да се случи отново, а и някой ден ще се измъкнем оттук — каза тя предпазливо.

Маршъл се зачуди дали тя щеше да продължи да иска да живее с него, когато напуснеха Уайоминг.

Трудно му бе да повярва, като се имаха предвид възможностите й. За какво й беше еднорък пенсиониран агент, когато можеше да има всекиго? Но за него вече бе прекалено късно да се оттегли. Беше влюбен и виждаше, че и тя е влюбена.

— Обичам те, Маршъл — каза тя в потвърждение и го целуна.

— И аз те обичам, Ариана — отвърна той, после я прегърна и отново се любиха.