Даниел Стийл
Под прикритие (16)

16.

След като се любиха, Маршъл официално се премести в господарската къща и спалнята на любимата си. Живееха заедно като двойка и постепенно оправяха ранчото. Ариана се трудеше усърдно по обора с бригадата, която беше наела, и започна да купува коне по местните търгове. Сдоби се с шест чудесни ясли в обора и двама мъже, които да се грижат за конете.

Продължиха да се запознават с хора в църквата, а на Четвърти юли отидоха на пикник в ранчото на съседите, а после ги поканиха на барбекю. Двамата мъже ходеха заедно на риболов, а Ариана харесваше съпругата и канеше децата им да яздят конете й, като ги тренираше лично. Тя самата също яздеше. Свърза се с две благотворителни организации, на които предложи безплатни уроци за бедни деца. Даваше им уроци по езда и ги учеше да се грижат за конете, и се радваше на компанията им. В края на август Маршъл получи добри новини от колежа „Каспър“. Предложиха му място на преподавател по испански, което той прие с удоволствие. И двамата имаха приятни за тях занимания, общуваха с хората, с които се запознаваха, но никога не се сближаваха прекалено много, за да не провалят прикритието си. Бяха щастливи, разбираха се чудесно и ставаха все по-близки. Маршъл не оттегли молбата си от факултета по политология и получи уверение, че може да му осигурят работа и там през втория семестър. Това страхотно го зарадва. Ариана смяташе да купи още коне. Животът им вървеше гладко, макар понякога да им се струваше странно, че са разделени от всеки и всичко, което навремето бяха познавали, сякаш бяха родени в деня, когато пристигнаха тук, и нямаха никаква предишна история.

През ноември заваля сняг. Прекарваха дълги лениви уикенди в леглото, като се любеха и спяха в прегръдките си, слушаха музика и гледаха филми. Ариана твърдеше, че никога преди не е била толкова щастлива, и Маршъл й вярваше. Той самият също се чувстваше на седмото небе. Беше обичал Палома, но тя бе дете и никога не беше живяла в големия свят. Нямаше да е щастлива, нито щеше да разбере живота му в Щатите, ако я беше извел от джунглата. А двамата с Ариана бяха идеална двойка. Нощем разговаряха с часове, споделяха мненията си. Четяха заедно, ходеха на театър и симфонични концерти. И двамата се зарадваха, когато Филип Армстронг бе преизбран. Струваше им се, че връзката им е съвършена. Заслужаваха щастието, което най-после намериха.

Прекараха Коледа сами в ранчото, а когато не валеше, ходеха по празненства из района. Маршъл изпитваше удоволствие в часовете си по испански, а и страшно се зарадва, че през втория семестър ще преподава и политология с насоченост към Южна Америка. Трудно им бе да повярват, че живееха в Уайоминг едва от шест месеца. В някои отношения им се струваше, че са били тук от раждането си. Любовта им се засилваше с всеки изминал ден. Бяха изгубили всичко познато в живота си, но се бяха намерили един друг. И всеки, който се запознаеше с тях, мислеше, че са великолепна двойка.

Ариана обичаше да ходи в града с Маршъл, когато той имаше часове в колежа. Тя посещаваше художествените галерии, обикаляше магазините и после се срещаше с него в любимото им кафене. А най-хубавото беше, че тук се чувстваха в безопасност. Знаеха, че нищо лошо не може да им се случи в Уайоминг, че хората на Муньос никога няма да ги открият. Вече рядко говореха за това, а Ариана спря да се тормози с въпроса кога изгнаничеството им ще приключи. Всъщност, тя вече дори не искаше да приключи.

Маршъл започна да преподава политология през пролетта, а Ариана купи още два коня. Редовно даваше уроци, което страшно я забавляваше, и яздеше всеки ден. Дори успя да накара Маршъл да се чувства удобно около конете и да язди с нея.

Малко след като завърши учебната година, един ден Ариана яздеше по хълмовете и когато се прибра, видя пред къщата непозната кола. Тя отведе коня в обора и го прибра в отделението му. Тръгна енергично към къщата с ездаческия си екип и пусната по раменете коса. Изкачи бързо стълбите и влезе вътре. Не знаеше защо, но внезапно се притесни. Видя Маршъл и Сам Адамс на канапето във всекидневната. Уплаши се, че е станало нещо ужасно, че Муньос е открил къде се намираха и отново е тръгнал по петите й. Маршъл видя ужаса в очите й и побърза да я успокои.

— Всичко е наред, Ариана. Намерили са Муньос и са го убили. Бил в Боливия, където вербувал бунтовници. Всичко е свършено — увери я Маршъл и я прегърна.

За тях това беше краят на войната. Не беше нужно да се крият повече.

— Можете да се приберете у дома — тихо каза Сам, като също стана да я прегърне.

Беше забелязал нежните отношения между младите и очевидната им интимност, но не се изненада. И двамата бяха чудесни хора, преживели много, преди да се запознаят. Съвсем в реда на нещата бе да се влюбят един в друг. Все пак живееха заедно от година.

Ариана погледна Сам объркано. Можеха да се приберат у дома. Но къде бе домът й? Празният апартамент на баща й в Ню Йорк? Друго жилище под наем в Париж? А и Маршъл нямаше дом. ЦРУ просто прибра вещите му от Париж и ги сложи на склад. Никой от двамата нямаше семейство, а единственият им познат дом бе ранчото в Уайоминг с конете и кучетата, с къща, която принадлежеше на програмата за защита на свидетели и предстоеше да бъде използвана за други хора.

— Това означава ли, че сме бездомни? — объркано се обърна към Маршъл.

— Не съвсем — усмихна се той.

— И всичко приключи? — попита тя отново.

Сам кимна. Беше искал да им съобщи новината лично. Бяха го заслужили.

— Дойдох колкото можах по-бързо. Случило се е вчера. Все още разчистват в Боливия и Чили, но хората ни смятат, че е безопасно да се прибереш у дома.

Маршъл също не бе изложен на риск от страна на Муньос, а и следите му след работата в Колумбия се бяха изпарили. Беше изчезнал оттам преди няколко години, а и не знаеха истинската му самоличност. Нищо не го свързваше с Пабло Ечеверия, човека, за когото се представяше там.

— Според мен това означава, че ни гонят оттук — добави Маршъл и й се усмихна.

Усещането бе едновременно радостно и тъжно. Бяха щастливи тук, а сега нямаше къде да отидат и той се запита дали Ариана ще остане с него. Тя разполагаше с безброй възможности. Не искаше да приема нищо за даденост. Знаеше само, че я обича силно.

— Кога трябва да тръгнем? — попита Ариана. — Първо искам да продам конете.

— Можем да го свършим вместо теб — щедро предложи Сам. — Тръгнете веднага щом пожелаете. Ако искате, още утре. Свободни сте.

Ариана се беше страхувала, че никога няма да чуе тези думи, но сега просто не знаеше какво да прави и погледна Маршъл въпросително.

— Уведомете ни, когато сте готови да ви преместим — каза им Сам.

Беше сигурен, че щяха да са готови веднага след като осмислеха новината. Той се сбогува малко след това. Трябваше да лети за Вашингтон вечерта. Докато колата му се отдалечаваше, Ариана седна на стъпалата и погледна Маршъл. Трябваше да поговорят за много неща.

— Наистина… не очаквах новината. Мислех, че ще са нужни години.

— Аз пък не смятах, че ще минат години — отвърна той и се настани до нея. — И какво ще стане сега? — попита със свито сърце.

— Ще се приберем у дома. Където и да се намира — каза тя. — Какво мислиш? Къде искаш да отидеш?

Можеха да заминат къде ли не по света, но животът им бе обърнат с краката нагоре от толкова дълго време, че никой от двамата не беше сигурен накъде да се отправят. Маршъл не държеше да живее във Вашингтон, а Ариана не желаеше да се прибира в Ню Йорк. Вече не разполагаха и с жилищата си в Париж. А от днес си нямаха дом и в Уайоминг. Но пък целият свят бе открит пред тях.

— Казах ти, че сме бездомни — засмя се тя, а той се усмихна и я целуна.

— Ами останалото? — попита сериозно.

— Какво останало? — обърка се тя.

— Ние.

— Какво имаш предвид?

— Наложи ти се да си с мен през последната година. Все едно беше корабокрушенка или отвлечена. А сега корабът дойде да ни спаси. Вече не си вързана към мен, Ариана. Можеш да отидеш, където си поискаш и да бъдеш с когото си поискаш. Не е нужно да си с еднорък бандит като мен. Твоят свят е много по-широк от моя.

Искаше да й предостави възможност да го остави, ако имаше желание. Обичаше я достатъчно, за да иска най-доброто за нея.

— Да не си се побъркал? Не си еднорък бандит и те обичам. Не бях принудена да съм с теб. Можехме да заминем на различни места. Не бяхме длъжни да живеем заедно в тази къща. Искахме го. Защо да е различно, където и да е другаде? Не желая да съм с друг. Искам теб. Обичам те, независимо къде сме.

Той засия от щастие и я целуна нежно.

— Просто исках да ти покажа, че имаш избор. Не желая да се чувстваш задължена към мен.

— Не се чувствам задължена. Но се надявам ти да се чувстваш така, защото ще те следвам винаги, ако ме оставиш — сериозно заяви тя. — Не мога да живея без теб и се надявам никога да не ми се наложи. Не знам какво щях да правя, ако не беше до мен.

Седяха на стъпалата и се целуваха дълго и нежно, после Маршъл я погледна със сериозно изражение.

— И къде ще живеем?

Ариана затвори очи, престори се, че завърта въображаем глобус и го спря с пръст.

— В Париж! — обяви с широка усмивка. — Какво мислиш? Там се запознахме, а и не искам да се връщам в Ню Йорк. Поне не още.

Там имаше прекалено много болезнени спомени. А Париж бе чист, с изключение на последния ден.

— Можем да започнем отначало в Париж. Искам да си намеря работа, а ти можеш да преподаваш, както направи и тук. Ще водим истински живот, като обикновени хора — изтъкна тя и той се усмихна.

— При едно условие — каза Маршъл и се надигна.

Той слезе по стъпалата, а Ариана го изгледа изненадано. Нямаше представа какво си е наумил. Маршъл се обърна към нея, отпусна се на едно коляно и я погледна в очите.

— Ариана Грегъри… Ариана Робърт… която и да си… ще се омъжиш ли за мен, преди да заминем за Париж? Или веднага след това? Ще станеш ли моя съпруга?

Ариана скочи и се метна върху него, като едва не го събори. Бяха получили свободата си и той й предлагаше брак. Тя бе освобождавана много пъти досега — от израелските командоси, които я изкараха от лагера на Хорхе, от Яел в Париж, а сега от програмата за защита на свидетели. Но единственият човек, от когото не искаше да се освободи, бе Маршъл.

— Да — отговори тя възбудено и той отново я целуна.

И двамата си помислиха, че ако Луис Муньос не се беше опитал да я отвлече, можеха никога да не се запознаят, нямаше да живеят заедно през последната година и нямаше да се оженят.

— Задължени сме му — щастливо заключи тя, когато тръгнаха към къщата прегърнати.

— Да не стигаме чак дотам — отвърна Маршъл, усмихна се на бъдещата си съпруга, после спря и я погледна с леко притеснение. — Ще има ли бебета в бъдещето? — попита той, несигурен в отговора.

И двамата бяха изгубили неродени деца, което ги бе травматизирало. Маршъл не знаеше дали Ариана би искала да опита отново. Тя го погледна сериозно и кимна, а той я целуна отново. В този момент животът им бе съвършен във всяко отношение.