Даниел Стийл
Под прикритие (17)

17.

Нужни им бяха три дни да организират всичко и да опаковат вещите, които щяха да вземат. Ариана изпрати конете да бъдат продадени на търг. Съжаляваше за раздялата с тях, но нямаше смисъл да ги запази. Не искаше да ги прибира в конюшня извън Париж или Ню Йорк. Много по-просто бе да ги продаде тук.

Обадиха се на съседите и познатите си, за да се сбогуват, но в Уайоминг нямаха близки приятели, тъй като смятаха, че животът им тук е само временен, а и фалшив. Ариана се чудеше дали да продаде апартамента на баща си в Ню Йорк, но още не беше решила. Там имаше безброй спомени от родителите й, а и тя не се нуждаеше от пари.

Маршъл звънна в колежа, за да предупреди, че няма да възобнови договора си за следващата година, въпреки че преподаването му доставяше истинско удоволствие. Съобщи им, че той и годеницата му се местят в Европа. Колегите искрено съжаляваха, че напуска. Той вършеше чудесна работа в колежа и точно по този причина му предложиха нов договор.

Маршъл и Ариана взеха много малко неща със себе си. Оставиха новите чаршафи, прибори и мебели за бъдещите обитатели на къщата. Опаковаха само дрехите и музикалните дискове. Взеха и кучетата, разбира се. Щяха да започнат отначало в Париж. Ариана прати няколко имейла, за да си търси работа. А Маршъл подаде молба за работа в американското посолство в Париж, а също и за преподавателско място в Сорбоната. Тя звънна на Яел и му съобщи новините. Той се зарадва страхотно, най-вече, че тя бе свободна и се връщаше в Париж. Мястото бе чудесно за започване на нов живот. После Ариана изпрати имейл на майка Елизабет, за да й съобщи, че се омъжва. Игуменката отговори светкавично и й предаде безброй поздрави от монахините.

Маршъл се обади на Мак вечерта, преди да напуснат Уайоминг. Разказа му за Муньос и после сподели, че е предложил брак на Ариана.

— Надявам се да ти е отказала — пошегува се Мак, но звучеше адски доволен. — Научи ли я вече да чисти?

— Не съвсем — честно призна Маршъл. Винаги вършеше много повече домакинска работа от бъдещата си съпруга.

— Елате в Лондон да отпразнуваме. Надявам се Ариана да остане при теб по-дълго от бившата ми съпруга. Мисля, че тя ме заряза заради пощаджията. Но пък ти си готин тип. Сигурен съм, че ще остане при теб.

Мак се радваше и за двама им и предаде поздрави и целувки на Ариана.

Самолетът дойде да ги вземе в петък. Щатски шериф ги откара от къщата, повече от официалност, отколкото по необходимост. Отлепяха за Вашингтон, където трябваше да подпишат някои документи. Вечерта спаха в „Четири сезона“, а на другия ден следобед потеглиха за Париж. Ариана отиде на пазар сутринта и се върна със семпла рокля от бяла коприна за сватбата. Бяха решили да не прекарват повече от необходимото време в Съединените щати. И двамата нямаха търпение да се доберат до Париж и да започнат новия си живот. Смятаха да си намерят апартамент, а дотогава имаха резервация в „Риц“, любимия хотел на Ариана. Тя вече бе получила няколко покани за интервюта от „Вог“, „ЛʼОфисиел“ и едно интернет списание. А хората от американското посолство искаха да се срещнат с Маршъл, когато пристигнеше в Париж, тъй като бяха силно впечатлени от сивито му.

Обсъдиха всичко това по време на полета. Искаха да се оженят веднага, дори преди да се установят в новото си жилище. След като се настаниха в „Риц“, Ариана звънна на брокерите по недвижими имоти, а Маршъл се обади в посолството, за да уреди венчавката им. Струваше му се по-просто да се оженят там, вместо да минават през френската бюрократична система. Но се изненада, когато чу, че дипломатите нямали право да провеждат сватбени церемонии във Франция. Бракосъчетанието трябвало да бъде извършено от френско официално лице, а често се налагало да се чака. Секретарката в посолството му обясни как да действа. Маршъл изтъкна, че е пенсиониран агент от АБН с добра репутация, награден от президента, а булката е посланическа дъщеря. Жената го помоли да изчака, но след малко се върна на линията. Увери го, че бързо ще намерят човек, който да проведе церемонията, така че можеха да се оженят на другия ден след попълване на документите. Това му се стори разумно и той го съобщи на Ариана, когато тя свърши разговора си с брокера. Беше въодушевена, защото имало три апартамента, които изглеждали идеални. Единият бил пак на авеню „Фош“, на слънчевата страна на улицата. Другият се намирал на очарователна задънена уличка, а третият — до парка „Монсо“. Тя смяташе да разгледа и трите следобед. Маршъл изтъкна, че после може да се отбият в посолството, и тя се съгласи. Искаха съвсем семпла сватба, а и бездруго нямаше кого да поканят. Ариана искаше Яел да е кум, тъй като без него никога нямаше да стигне дотук и да погребе кутията, която бе отвела Маршъл до нея. В известен смисъл Яел имаше принос за щастието им, но когато му се обади, установи, че е заминал за една седмица.

Следобед, когато отидоха в посолството, научиха, че президентът е дошъл на посещение. Районът бе ограден и охраната бе засилена. Но все пак ги пуснаха вътре. Докато чакаха във фоайето да попълнят документите, Маршъл бе осенен от страхотна идея. Приближи се до рецепцията.

— Господине, президентът в сградата ли е? — попита той морския пехотинец зад бюрото.

— Защо искате да знаете? — незабавно се напрегна младежът, но пък Маршъл имаше почтен вид, който го успокои.

— Личен приятел на семейството съм. Бивш агент от тайните служби и АБН. Казвам се Маршъл Евърет и бих искал да говоря с президента, ако е възможно — обясни той.

Младият пехотинец набра вътрешен номер, говори с двама души, после подаде слушалката на Маршъл с впечатлен вид.

— Какво правиш тук, Марш? — попита Армстронг весело.

— Връщам се в Париж. И ще се женя. Извинявам се, че ви моля за това, защото знам колко сте зает. Но ако действаме бързо, бихте ли ми станали кум?

Филип Армстронг не се поколеба и за миг и веднага се съгласи, после попита секретаря си за разписанието си за следващия ден.

— Ако го направим в единайсет и петнайсет утре, ще съм твой докъм дванайсет. Мелиса и децата също са тук. Може ли и те да дойдат?

— Разбира се! Ще бъде чудесно.

— За кого се жениш, между другото?

— За Ариана Грегъри. Чудесна жена. Мисля, че сте познавали баща й.

Президентът веднага се сети и си помисли колко странно нещо е животът и как хората се намират един друг.

— Нямах представа, че я познаваш — подхвърли той изненадано.

Явно Армстронг не знаеше за посещението на младите при съпругата и децата му предишната година.

— Не я познавах, когато работех за вас, господин президент. Срещнахме се тук преди година. И тъкмо изкарахме последните дванайсет месеца заедно в програмата за защита на свидетели.

— Утре ще ми разкажеш всичко — прекъсна го президентът, който явно бързаше.

Маршъл затвори телефона и се обърна към Ариана.

— Армстронг ще ни стане кум. Ако искаш, Мелиса може да е кумата.

Ариана се усмихна. Да ти кумуват президентът и първата дама бе впечатляващо, можеха да го разказват един ден на децата си.

— Великолепно — усмихна се тя на Маршъл.

Подписаха документите и им насрочиха церемонията за единайсет и петнайсет на другия ден. Секретарката на президента вече се бе обадила да уреди всичко.

Върнаха се в „Риц“ и седнаха на бара да изпият по чаша шампанско и да обсъдят апартаментите, които бяха разгледали. Ариана харесваше най-много онзи на авеню „Фош“ и Маршъл нямаше нищо против. Беше просторен и слънчев, с три спални, необзаведен. Ариана отново щеше да влезе в стихията си. А и бе достатъчно голям, ако им се родят деца, докато живеят в Париж. После се качиха в стаята си и се любиха. Беше прекрасен първи ден в Париж.

На следващата сутрин пристигнаха в посолството в единайсет. Документите им бяха наред. Секретарката на президента ги чакаше и ги отведе горе лично. Маршъл се изненада, че и посланикът ги очакваше. Дипломатът позна Ариана и им поднесе искрените си поздравления: Бяха уредили заместник-кметът на Париж да ръководи церемонията. Изчаквателният период бе отменен заради лична молба на посланика. Пет минути по-късно президентът влезе в залата с Мелиса, заобиколени от агентите от тайните служби. Брад и Амелия вървяха зад тях.

Ариана носеше бялата копринена рокля, която купи във Вашингтон. Бяха се отбили в цветарница за букетче момини сълзи. Тя изглеждаше семпла, млада и елегантна, русата й коса блестеше по гърба й. Амелия се усмихна в мига, когато я видя, после обаче я погледна разочаровано.

— Не приличаш на булка. Трябваше да облечеш натруфена бяла рокля.

— Не можах да намеря такава — оправда се Ариана, после Маршъл я представи на президента, с когото се бе запознавала преди с баща си.

Армстронг й направи комплимент, че изглежда великолепно, а тя целуна Мелиса и децата, после подаде букета си на Амелия и я помоли да й стане шаферка. Малката засия от радост и гордост и пое букета благодарно. Маршъл даде пръстените на Брад.

След миг церемонията започна. Заместник-кметът успя да я направи трогателна, макар да не ги познаваше. Маршъл гледаше булката си с овлажнели от щастие очи. Бяха изминали дълъг път, за да стигнат дотук. Мелиса се усмихваше, въодушевена от любовта им. Амелия държеше букета внимателно като реликва, а Брад връчи на Маршъл пръстените точно навреме. Ариана се впечатли, че бъдещият й съпруг не бе забравил за тях. Предния ден Маршъл бе отишъл сам до „Картие“ и ги бе купил, като при това правилно бе отгатнал размера на пръста й. Беше й избрал елегантна златна халка, която й бе точно по мярка. Заместник-кметът ги обяви за съпруг и съпруга и Маршъл целуна булката с цялата си нежност.

Пиха шампанско и точно пет минути преди дванайсет президентът потегли към следващата си среща. Мелиса и децата останаха още половин час, после и те трябваше да тръгнат. След като благодариха на посланика и заместник-кмета, Ариана и Маршъл излязоха от посолството и си хванаха такси.

— Уха! Женени сме! — извика тя и се плъзна до него.

— Накъде, госпожо Евърет? — попита той с широка усмивка.

Решиха да обядват в градината на „Риц“, а после Ариана предложи да се разходят из „Багател“, парка, където се бяха видели за първи път и където бе започнало всичко в деня, когато тя зарови кутията. Насладиха се на дълъг и приятен обяд, пиха шампанско и обсъдиха къде да отидат на меден месец. Маршъл предложи Венеция и Ариана одобри идеята му. След обяда взеха такси до „Багател“, макар че Ариана още бе с булчинската си рокля. Купиха си билети и се разходиха из градината. Ариана още носеше букетчето от момини сълзи и непрестанно поглеждаше халката си и Маршъл. Не можеше да спре да се усмихва. Изглеждаше безкрайно щастлива, а и той се чувстваше така. Спряха на мястото, където тя бе заровила кутията, а той я бе намерил и изровил. Всичко бе започнало в онзи момент. Ариана бе погребала миналото си, а той бе открил бъдещето им. И сега отново бяха в Париж. Идеален завършек на историята. Всъщност тя тепърва започваше.