Даниел Стийл
Под прикритие (12)

12.

Маршъл възнамеряваше да прочете само няколко от поне трийсетте писма, спретнато подредени едно върху друго. Но всички бяха изпълнени с толкова любов, страст и напрежение, че той просто не успя да спре. В полунощ вече ги бе изчел и се захвана с един от дневниците, който му се стори доста по-интересен. Писмата му напомняха твърде много на Ромео и Жулиета. Мъжът, който ги бе написал, обясняваше как те двамата трябвало да се слеят в една личност, опитваше се да убеди любимата си, че вече не би могла да съществува без скъпоценното му присъствие и би трябвало да изостави предишния си живот, за да е с него. Често й го повтаряше. Според Маршъл всичките трийсет и две писма бяха написани за кратко време, а в тях ставаше дума и за детето, което тя носеше. Очевидно Ариана е била бременна, но каквото и да се бе случило между тях и каквито и лъжи да й бе наприказвал Хорхе, за да я накара да го последва в нов живот, те не бяха свършили работа — тя погреба писмата в Париж и беше съвсем сама, когато го направи. Може би сега имаше съпруг или приятел и не искаше той да ги намери. Или пък Хорхе се бе оказал лош човек, въпреки нежните му думи. Всъщност доста от излиянията му звучаха идиотски на Маршъл, особено идеите му за сливане и как тя трябвало да зареже спомените за предишния си живот. Това бе прекалено откачено и вероятно и русата хубавица бе решила така.

Дневникът също бе написан на образован испански с елегантен почерк, на какъвто учеха в йезуитските училища, най-вече в Европа. Идеите на Хорхе звучаха също така крайни, както и романтичните му пориви. Говореше за нов ред и нов свят, където всичко, съществувало досега, трябваше да бъде унищожено. Бедните щяха да се надигнат и да завладеят света, а богатите да бъдат наказани и свалени от власт. Класическа революционна философия, предадена с прекалено много думи. Явно този тип обичаше да се слуша как говори. Май страдаше от месиански комплекс и искаше да управлява света, същевременно мразеше диво висшите прослойки и всички богати. Маршъл погледна Стенли, когато откъсна поглед от писанията.

— Звучи като комунист — ухили му се Маршъл и отпи нова глътка от прочутото вино.

Кучето се търколи на пода и се направи на умряло. Маршъл възобнови четенето. Не знаеше в какъв ред са сложени дневниците, затова започна с най-горния. В него авторът пишеше за жената, която бяха отвлекли. С парите на баща й щели да финансират движението си в продължение на години, което според Хорхе бе върховна ирония. Която и да беше жената, той я смяташе за страхотна плячка. Описваше как я държали в кутия, а следобед той я освобождавал от тясното зловещо пространство. Хвалеше се, че скоро ще е негова. Точно тази увереност накара Маршъл да прочете пасажа отново. Отвличането и държането в кутия звучаха доста страшно. По-нататък Хорхе отново споменаваше жената, но този път вече я наричаше Ариана. Обясняваше колко е красива и как обичал да я гледа, докато се къпе в реката. Значи и в дневниците се говореше за нея. Маршъл се почувства неудобно. Почувства се като воайор, но пък долови в думите на Хорхе за Ариана насилие, власт, притежание и пълен контрол. Това го накара да настръхне. Този тип определено не му харесваше. След малко стигна до пасаж, в който се споменаваше, че хората му убили нейния шофьор. Маршъл се събуди напълно и осъзна, че прочетеното му напомня нещо. Не се сещаше какво точно, но части от дневника определено му звучаха познато.

Той се опита да довърши първия дневник, но заради часовата разлика и умората от пътуването заспа с него в ръка. На следващата сутрин, когато се събуди, слънцето огряваше стаята, а Стенли побутваше здравата му ръка. Минаваше десет сутринта.

— Добре, приятел, дай ми минута — изсумтя Маршъл и се надигна.

Наплиска лицето си, ухили се на дрехите, с които беше спал, нахлузи плетена шапка върху несресаната си коса и облече палтото си. Стенли го чакаше до вратата. Маршъл му сложи каишката и двамата се спуснаха бързо по стълбите и се отправиха към парка. Маршъл купи билет за многократен достъп до парка и се затича по алеята с кучето. Веднага след като минаха зад завоя, видя Ариана, застанала близо до мястото, където бе заровила кутията. Носеше късо палто и червен шал. Бялото й кученце беше с нея. Маршъл се надяваше, че тя не е решила да си вземе кутията и да е открила, че липсва. Ариана не го видя, но по лицето му беше изписана вина. Стенли опъна каишката, за да се добере до бялото кученце.

— Хайде — спря го Маршъл и дръпна каишката.

Стенли го последва неохотно и минаха покрай жената. Тя не изглеждаше разстроена и скоро се отдалечи от мястото, където бе заровила кутията. Очевидно не знаеше, че е изчезнала. Маршъл забави крачка и я огледа. Дългата й руса коса беше сплетена на плитка. Ариана май усети, че я наблюдава, обърна се и очите им се срещнаха, после тя продължи напред. В погледа й не се четеше нищо. Изглеждаше разсеяна и явно не се заинтригува от Маршъл. След няколко минути тя и кучето й излязоха от парка. Той потича със Стенли още известно време, после се прибраха у дома.

Маршъл се просна на канапето и отново се зачете в дневника. Свърши първия предобед, взе си душ, преоблече се, хапна и се захвана с втория. В него не намери нищо интересно, само откачени политически идеи, които го отегчиха. Но третият го разбуди напълно. В него Хорхе говореше за брат си Луис. Пишеше, че един ден той щял да стане президент и тогава щял да помогне на Хорхе да промени света. Според него Луис умно криел истинските си убеждения и мамел всички наоколо. Двамата братя просто изчаквали подходящото време. Хорхе обещал на брат си част от парите от откупа. Луис възнамерявал да закупи с тях оръжия от Боливия и Еквадор и да вложи остатъка в тайна сметка.

Маршъл се заразхожда неспокойно, докато четеше. Нямаше представа от коя южноамериканска страна бяха братята. Невъзможно бе да се разбере. В дневника ставаше дума за планини и гори, които можеха да се намират навсякъде, и за момент той се зачуди дали не беше Колумбия. И още по-силно му се прииска да узнае нещо повече за момичето. Предположи, че и тя беше от Южна Америка, и умираше да разбере коя е. Някакво шесто чувство му подсказваше, че е по-важна, отколкото му се стори, когато я видя в парка с кучето й. Чете цял следобед и приключи с три от дневниците. Откачена история. Намираше се в Париж, а си остана в апартамента цял ден, за да мисли за непозната жена и да чете дневниците на любовника й, който очевидно бе луд революционер. Маршъл се зачуди дали тя бе пристигнала в Европа, за да купува оръжия, но пък в такъв случай защо бе заровила кутията с любовните му писма? Може би, за да не бъдат намерени, ако я арестуват. Момичето в парка изглеждаше изискано и невинно, но след години работа под прикритие той знаеше, че външният вид не означаваше нищо. Запита се къде ли живее Ариана. Очевидно някъде наблизо. Прочетеното през деня го държа буден почти цялата нощ. Той си направи омлет за вечеря и допи виното.

 

 

Ариана прекара деня много по-добре от него. След разходката в парка отиде да се види с Яел и го погледна победоносно в мига, когато влезе вътре.

— Направих го! — извика тя щастливо, като си свали палтото и го остави на стол.

Беше довела със себе си и Лили, която подуши немската овчарка, после скочи на канапето и се сви. Беше свикнала със сеансите им и през повечето време спеше в скута на Ариана.

— Вчера зарових кутията. Тъкмо преди стъмване. Готово. Свършено е. Вече нямам нужда от нея.

Ариана така и не бе прочела дневниците, тъй като скучните идеи в тях я отегчаваха. Бе задържала кутията заради любовните писма.

— Как се чувстваш?

— Като свободна жена. За първи път от две години. Най-после съм свободна!

Беше положила много усилия да постигне това. Яел се усмихна доволно. Случаят й не беше лесен. Ариана бе свестен човек с непоклатимо достойнство и бе толкова лоялна, че бе пазила спомените за Хорхе и вярата си, че той бе добър човек, макар това само да й вредеше. Но най-после се бе излекувала. Изглеждаше нов човек и агонията от изминалите две години се бе изпарила от лицето й. Беше свободна и Яел се радваше за нея.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

Тя още не беше решила, но бъдещето й се струваше привлекателно. Досега просто не бе успявала да види, че има бъдеще, тъй като й бе нужно доста време да прогони Хорхе от живота си.

— Ще се порадвам на Париж известно време — каза тя и добави, че тъкмо бе подновила договора за наем. — Може и да попътувам малко.

Искаше да отиде в Италия, макар още да се притесняваше да пътува сама, но пък смяташе, че в Италия е безопасно. Никога вече не би отишла в Южна Америка, но в Европа нямаше проблеми.

— Може да се опитам да се върна в модното списание или да си потърся работа в някое от големите списания, например „Вог“.

Не искаше да се прибира в Ню Йорк. Там не я очакваше нищо. Но пък беше едва на двайсет и пет и целият живот й предстоеше. Хорхе най-после беше изгубил влиянието си върху нея. Не заравянето на кутията я беше освободило. Свърши работата сама с помощта на Яел.

— Струва ми се, че имаш доста планове — подхвърли психиатърът, почувствал се горд с нея.

Тя бе работила усърдно, за да постигне целта си, и бе последвала съветите му.

— Приключихме ли? — предпазливо попита тя, уплашена да чуе отговора му.

Знаеше, че Яел ще й липсва.

— Да, приключихме — тихо отговори той, запали цигара и я погледна.

Ариана беше много красиво момиче и чудесен човек. И един ден щеше да направи някой късметлия много щастлив. Надяваше се това да стане скоро. Не искаше да остава сама. Беше се привързал към нея по време на работата им и желаеше само най-доброто за пациентката си.

— Ще ми липсваш — внезапно каза тя.

Яел беше центърът на живота й в продължение на цяла година. И неин спасител. Никога нямаше да успее да се освободи от Хорхе без неговата помощ. Той спаси живота й и тя изпитваше безкрайна благодарност към него.

— Дръж ме в течение, Ариана. Искам да знам с какво се занимаваш.

— Обещавам, че ще те информирам. Ще остана в Париж известно време. Може би до другото лято. Или по-дълго, ако си намеря работа.

Яел я прегърна на сбогуване. Мисълта, че никога вече няма да се върне тук, й се стори адски странна. Беше посещавала Яел почти всеки ден цяла година и той знаеше всичко за живота й.

Следобед, когато се прибра, тя звънна на Сам Адамс във Вашингтон. Той тъкмо влизаше в кабинета си и се изненада, когато чу гласа й. Не бяха говорили цяла година.

— Всичко наред ли е? — загрижено попита той.

— Напълно. Обаждам се да ти благодаря. Тъкмо приключих целогодишната ни работа с Яел.

— Мили боже! Мислех, че сте свършили преди месеци. Още ли си в Париж?

— Да. Дипломирах се днес и затова се обаждам. Отне по-дълго, отколкото очаквахме.

— Как се чувстваш?

Ариана му се стори весела и щастлива и той се зарадва. Тя беше мило момиче и не заслужаваше кошмарите, които бе преживяла.

— Отлично — увери го тя, но не му каза, че е погребала кутията с писмата.

Това бе нещо между нея и Яел. Единствено важеше крайният резултат. Вече бе свободна. Духът на Хорхе вече не я тормозеше. Нямаше власт над нея. И най-после разбра колко лош човек бе той. Сега просто трябваше да продължи живота си. Вече не се чувстваше виновна дори за смъртта на баща си. Само тъжна.

— Кога се връщаш в Щатите?

— Не знам. Не още. Харесвам апартамента си. Взех си куче. Ще опитам да си намеря работа тук. Искам да попътувам из Европа.

Целият свят бе открит пред нея благодарение на трудно извоюваната свобода.

Сам изпита дълбоко уважение към смелостта и упоритостта й. Знаеше, че Яел е суров наставник, но пък бе най-добрият в областта си. Сам не я попита дали се вижда с някого. Въпросът бе прекалено личен, а и подозираше, че все още е сама. Първо трябваше да прогони призрака на Хорхе. Очевидно Яел й бе помогнал да се справи с това. Сам искрено се радваше за нея. Ариана бе млада и бе време да започне нов живот.

— Е, дръж ме в течение. И ми се обади, ако се върнеш в Щатите — заръча той, но се зачуди дали срещата с него, макар и само на чаша кафе, нямаше да й върне болезнените спомени.

Ариана изведе Лили на разходка надвечер. По това време Маршъл бе потънал в четвъртия дневник на Хорхе, в който той отново говореше за брат си. По думите му си личеше, че Луис е високопоставено правителствено лице, което играеше двойна игра и тайно симпатизираше на малката революционна армия на брат си. И явно бе положил доста усилия да им помогне да си създадат солидна финансова база. Хорхе намекваше, че серията отвличания бе идея на брат му. Също така изразяваше убедеността си, че Луис ще му помогне да свалят правителството, и този ден наближаваше.

Докато четеше, Маршъл се мъчеше да отгатне кой е Луис, но пък не знаеше дори за коя страна ставаше дума. А и Хорхе никога не споменаваше фамилни имена. Загадката подлудяваше Маршъл и той чете цяла нощ и продължи на следващия ден. Не беше възнамерявал да се занимава с подобни неща в Париж, но се пристрасти към четивото. Изпитваше дразнещото подозрение, че се бе натъкнал на нещо важно, но нямаше представа как да действа, нито на кого да се обади. Щеше да изглежда смахнат, ако обясни, че е изровил кутия с любовни писма и дневници, погребана в парк в Париж, от които е научил, че южноамериканско правителство може би предстои да бъде свалено. Не знаеше и кое точно. А твърде много правителства в Южна Америка си имаха сериозни проблеми. Тази мисъл го притесни толкова силно, че два дни по-късно, когато свърши и последния дневник и се убеди напълно, че е прав, той звънна на Бил Картър в АБН. Едно от нещата, които го плашеха най-много, бе, че в няколко от дневниците Хорхе споменаваше, че е разказал всичко на Ариана. И ако високопоставеният му брат бе наясно с това, тя бе изложена на сериозен риск. Хорхе му изглеждаше опасен човек. Беше един от онези странни светила с гениален мозък, които се побъркваха и минаваха на тъмната страна. Очевидно и брат му не беше по-добър, а и играеше изключително опасна двойна игра. А във всички дневници Хорхе твърдеше, че времето им наближавало.

Бил Картър се изненада и зарадва, когато чу гласа на Маршъл. Ужасно съжаляваше за случилото се с него. Маршъл бе невероятно добър агент. Бил нямаше представа какво той ще прави сега, освен да си прибира пенсията, а му предстоеше дълъг живот. Уви, страхотната му кариера завърши с куршум в лявата ръка. Разбира се, Маршъл можеше да се захване с безброй неща, но страстта му бе работата под прикритие. А нямаше с какво да я замени.

— Къде си? — попита Бил.

— В Париж.

— Късметлия — подхвърли Бил, но и двамата знаеха, че не бе съвсем прав.

— Пристигнах преди четири дни. Знам, че звучи откачено, но мисля, че се натъкнах на нещо.

— За бога, не ми казвай, че преследваш наркотърговци в Париж.

— Не, по-скоро революционери. Натъкнах се на едни дневници и не съм сигурен какво точно означават. На испански са и разполагам само с малки имена. Част от нещата ми звучат познато, но не знам защо. Авторът на дневниците е тип на име Хорхе. Има брат в правителството, който се казва Луис. И една жена е насред цялата бъркотия. Хорхе е влюбен в нея, а аз мисля, че я видях тук. Руса, синеока, на име Ариана. Разполагам с някои от малките парченца на мозайката, но не са достатъчно, за да я сглобя. Хорхе непрестанно говори за сваляне на правителството, което може и да е само мечта, но пък може и да не е. Проклет да съм, но не мога да разбера за коя страна става дума.

— Как, по дяволите, се замеси в това? — попита Бил, шашнат от думите на Маршъл.

— Не питай. Кучето ми изрови дневниците. Жената, която мисля, че е Ариана, тъкмо ги беше заровила. Всъщност не съм сигурен, че е тя, но е логично да е. Тези имена говорят ли ти нещо?

— Не — честно призна Бил. — Пиеш ли много след пристигането си там? — подкачи го той. — Сигурен ли си, че кучето ти не е изровило първия роман на жената? Звучи ми доста пресилено.

Но и двамата знаеха, че понякога ставаха такива съвпадения, а действителността бе много по-странна от измислицата.

— Би ли проверил тази история вместо мен? Знам, че ти изглежда налудничаво, но според мен Хорхе е отвлякъл тази Ариана, а после се е влюбил в нея. Съгласен съм, че е смахнато. Но би ли звъннал в южноамериканското ни бюро да попиташ дали не са открили нещо подобно? Възможно е да е стара история и да е останала без развитие. Не знам откога са дневниците.

— Търгуват ли с наркотици?

— Не прочетох нищо такова, само революционни дрънканици. Обичайните дивотии за променяне на света и даване на властта в ръцете на бедните. Чували сме всичко това и преди, но понякога тези типове наистина успяват да осъществят идеите си, или поне да съсипят страшно много с опитите си.

Специалността на Маршъл не бяха революционерите, а наркотърговците, но понякога двете се припокриваха. В някои случаи дрогата осигуряваше необходимите на революционерите пари.

— Добре, но ако не търгуват с дрога, едва ли ще разполагаме с данни за тях. Тази история ми звучи като по-подходяща за ЦРУ. Дай ми малко време да помисля. Познавам един тип там, на когото се обаждам, когато възникнат проблеми. Понякога ме снабдява с полезна информация. Ще му съобщя за откритието ти и ще разбера дали знае нещо.

Затвориха, защото Бил трябваше да се справи с дребна криза в Чили. Техен агент там бе изчезнал на път към Боливия и Бил забрави за въпроса на Маршъл до следващия ден. Тогава звънна на Сам Адамс в ЦРУ. Сам беше извън службата, но му върна обаждането тъкмо когато Бил се канеше да си тръгне от работа. Беше изкарал тежък ден. Агентът в Боливия бе убит и цялата им операция се провали. Две години грижлива подготовка бяха отишли по дяволите, а един добър агент бе мъртъв.

— Съжалявам, че ти се обаждам толкова късно — извини се Сам. — Изкарах гаден ден.

— И аз така — каза Бил. — Загубихме добър агент в Боливия и две години работа се изпариха във въздуха.

— Е, какво има? — попита Сам.

Знаеше, че Бил нямаше да му се обади, освен ако не търсеше информация, която не можеше да си осигури чрез АБН.

— Имам един пенсиониран агент в Париж. Млад мъж на име Маршъл Евърет. Беше един от най-добрите ни агенти. Смята, че се е натъкнал на нещо интересно. Може да е само догадка или нещо, за което вие вече знаете, но той е доста притеснен. Умен тип е. Един от върховните ни агенти. Прекара шест години под прикритие в Еквадор и Колумбия. Дадохме му година отпуска, за да се възстанови, преди да го изпратим отново под прикритие, и го дадохме назаем на тайните служби. Простреляха зверски ръката му, докато защитаваше президента и семейството му. Отнесе куршум заради дъщерята на Армстронг и това сложи край на страхотната му кариера. Сега е в Париж и твърди, че се е натъкнал на ценна информация. Но разполага само с малки имена. Хорхе, Луис и жена на име Ариана. Маршъл смята, че Хорхе е отвлякъл жената и се е влюбил в нея. Мисли, че я е видял в Париж. Момиче на около двайсет и пет, със сини очи, руса коса, висока към метър и седемдесет.

Сам въздъхна, когато чу историята.

— Стара новина — каза той. — Ако е същата Ариана. Стана в Аржентина, преди две години. Дъщерята на посланика ни в Аржентина, Робърт Грегъри, бе отвлечена от бунтовници на път към вилата им. Шофьорът й беше убит. Англичаните и израелците ни помогнаха да нахлуем в лагера на бандитите, убиха Хорхе и освободиха момичето. Баща й получи инфаркт и почина на следващия ден. Говорих с нея преди два-три дни. Тя тъкмо приключи работата си с психиатъра в Париж, при когото я изпратихме. Вероятно твоят човек е видял точно нея. В Париж е, но следата е стара. Откакто Хорхе умря, хората му не правят нищо. А като изключим факта, че отвлече Ариана за откуп, той никога не е бил особено важна личност. Струва ми се, че последователите му не вършат нищо без него. Не сме чували за тях от две години — увери го Сам. — Наистина убихме доста от хората му, когато нападнахме лагера.

— Очевидно Хорхе има брат в правителството. Казва се Луис и планира да го свали. Или поне е планирал да го направи преди две години — уточни Бил.

— Знаем за брата — отвърна Сам, без да се впечатли. — Имал крайно леви идеи като млад, но след това се успокоил и станал част от правителството. Според докладите ни двамата братя дори не си говорели, били отчуждени. Мога да проверя историята отново, но не вярвам братът да ни създаде проблеми.

— Може нещата да не са толкова спокойни, колкото мислиш — подчерта Бил. — Моят човек се безпокои, че жената е изложена на риск, ако братът реши, че тя знае нещо. А в дневниците си Хорхе твърди, че й е разказал всичко — уведоми го той.

— Надявам се твоят човек да греши — изморено промърмори Сам. — Момичето преживя ужасни моменти, след като го освободихме. Бяха й нужни две години, за да си възвърне здравия разум. Хорхе я беше обработил страхотно. Тя страдаше от тежък стокхолмски синдром. Прекара цяла година в манастир, а после отиде при психиатър в Париж. Последното, от което се нуждае, е някой да разрови тази история или да я подплаши, че братът на Хорхе е по петите й. Тя изчезна от погледите на обществото и пресата през последните две години, което й се отрази добре. Само аз знаех къде се намира.

— Можеш ли да ми изпратиш нейна снимка, за да видим дали е същото момиче — помоли Бил. — Може и да не е тя. Възможно е жената в Париж да е намерила дневниците някъде в боклука — добави той с надежда.

— Разбира се — съгласи се Сам и се помоли наум Ариана да не е момичето, което бившият агент на АБН бе видял в Париж.

Дори братът на Хорхе да бе изпратил хора по следите й, те нямаше как да узнаят, че тя се намира в Париж. Все пак бе живяла в пълно уединение през последните две години. Но пък Сам определено не искаше онези главорези да я намерят сега. Чувстваше се ужасно да й каже, че животът й е изложен на риск. А и все още нямаха потвърждение. Разполагаха само с подозренията на Маршъл.

— Веднага ще ти изпратя снимката й. Наистина се надявам да не е тя. А ако е, ще се моля братът на Хорхе да не я открие. Няма причина хората му да са в Париж.

Но и двамата бяха наясно, че търговците на дрога и революционерите си имаха начини да открият издирваните от тях хора дори в другия край на света. Никога не забравяха лице или дълг. А Сам беше сигурен, че все още я виняха за смъртта на Хорхе, точно както самата тя се бе обвинявала.

След като затвориха, Сам внезапно се сети за кутията с любовни писма, която Ариана бе донесла със себе си от лагера и бе защитавала свирепо. Беше стара тенекиена кутия. Той самият я бе прегледал, но бе видял само писмата и си бе помислил, че не са интересни. Не беше забелязал дневниците под тях и пропускът му сега го разтревожи. Ако агентът в Париж я идентифицираше по снимката, Сам щеше да изиска дневниците незабавно и лично да ги прочете.

Той изпрати по имейла снимката на Ариана, а Бил веднага я препрати на Маршъл в Париж. Там минаваше полунощ, но Маршъл чу прозвънването на имейла. Отвори съобщението и се вторачи в снимката. Младата жена беше много красива и без съмнение бе същата, която бе видял да заравя кутията с писмата и дневниците. Ариана Грегъри. Маршъл прочете всичко, което му бяха изпратили по случая, после звънна на мобифона на Бил.

— Тя е. Явно е преживяла кошмарни неща.

— Според връзката ми в ЦРУ е било истински кошмар — потвърди Бил. — Тъкмо е приключила лечението си при психиатър в Париж.

Маршъл си даде сметка, че жената бе заровила кутията като символично погребение, за да се отърве от последните физически доказателства за случилото се. Докладът, който тъкмо прочете, съобщаваше, че е била бременна от похитителя си и пометнала след освобождаването й.

— Очевидно баща й получил инфаркт и починал в деня, след като я освободили. Тя няма други близки. Били са й нужни две години да се възстанови, което не е изненадващо. ЦРУ се притеснява за дневниците. Кой знае как са ги пропуснали в Буенос Айрес. Знаели за брата, но го смятат за почтен човек. Натъкнал си се на нещо, Маршъл. А ако братът я търси, жената може да е в голяма опасност.

Бил звънна на Сам веднага след като приключи разговора с Маршъл.

— Тя е твоето момиче — потвърди Бил.

— Мамка му, надявах се да не е, а да е само невъобразимо съвпадение, че някакъв непознат е намерил писмата й. Не знам как не забелязах дневниците в Буенос Айрес. Ариана твърдеше, че там има само любовни писма, а и Хорхе вече бе мъртъв, както и хората в лагера му. Може би и тя не е знаела, че дневниците са в кутията. А и толкова се тревожех за нея и умиращия й баща, че кутията с любовни писма ми се стори незначителен проблем. Оставихме я при Ариана в посолството. Тя сигурно не е подозирала, че и дневниците са там. Беше напълно побъркана тогава, бясна, задето убихме любимия й, когото наричаше „свят човек“.

Бил кимна замислено. Положението бе доста гадно за всички замесени.

— Кой е братът? — попита той.

— Тип на име Муньос. Трети или четвърти по влияние в правителството. Хитрец. Може да нанесе страхотни щети, ако играе двойна игра и подготвя преврат. Но все пак минаха две години от смъртта на Хорхе и нищо не се случи, така че може да са само празни приказки. Муньос се е отрекъл от брат си преди години, дори заяви, че изпитал облекчение от смъртта му, защото бил луд. Но пък може и двамата да са луди — разтревожено каза Сам. — Ще се заемем с проблема веднага и ще проверим с какво се е захванал Луис. Но не искам да плашим Ариана, докато не узнаем нещо конкретно. Твоят човек в Париж може ли да я държи под око, докато разберем какво става?

Никой не беше притеснявал Ариана през последните две години, а и никой в Аржентина нямаше как да узнае, че тя се намира в Париж, така че засега беше в безопасност. Но ако излезеше пред хорските погледи, можеше да се озове в сериозна опасност, а Сам не желаеше да я плаши, преди да узнае какви са плановете на Муньос.

— Евърет е пенсионер — напомни му Бил. — Но пък явно не си спомня това, след като стигна толкова далеч. Ще му кажа да я държи под око, но ще й е нужна по-сериозна охрана, ако я издирват, защото рано или късно ще я открият.

Сам също беше наясно с това и не го отрече. Догади му се, когато си помисли за опасността, защото искрено харесваше Ариана.

— Просто му кажи да е нащрек. Ще ти се обадя веднага щом проверя Муньос и игричките му. Искам да прочета и дневниците, но засега чух достатъчно. Ще ти звънна, когато науча нещо.

Сам затвори, а Бил звънна на Маршъл и го помоли да държи Ариана под око от безопасно разстояние. Сам му беше обещал да му изпрати имейл с адреса й, което и направи след по-малко от час.

Маршъл лежеше в леглото си и мислеше за нея, когато Бил му препрати адреса. Ариана живееше на една пресечка от него. Маршъл искрено я съжали. Ако братът на Хорхе я търсеше, напълно възможно бе да я намери и кошмарът да започне отново.