Холи Блек, Касандра Клеър
Бронзовият ключ (9)

Глава девета

Следващите дни минаха без значими събития. Кал не хареса новите стаи, които им предоставиха. Възприемаше ги по-скоро като хотелски, напълно чужди. Маговете им донесоха книги, тетрадки и нови дрехи. Всеки път, когато Кал минеше покрай вратата на предишната си стая, виждаше, че е преградена с желязна решетка. Опита да я отвори с гривната си, но не успя. Хич не му допадаше, че ножът е заключен вътре, а нямаше куража да помоли маговете да му го върнат. За щастие, бе взел гривната на Константин Мадън. Носеше я под своята, скрита в ръкава на униформата или пижамата. Знаеше, че трябва да я свали и даже да се отърве от нея, но разбра, че му е трудно дори да си го помисли.

Неприязънта му към стаята особено се усили, когато Тамара намери скрита под леглото снимка. Беше на Дрю, на не повече от десет години. Хилеше се срещу човека, който бе го заснел, и бе прегърнал майстор Джоузеф. Не приличаше на някого, който би измъчвал Аарън за забавление. А майстор Джоузеф бе сякаш от някогашните бащи професори, дето насърчават децата си да четат книги на френски. Нямаше вид на психопат, обучил още по-голям психопат. Нито на човек, който иска да завладее света.

Кал не можеше да откъсне очи от снимката. От едната страна беше скъсана, но ясно се виждаше ръка и част от синя риза, което подсказваше, че с тях е бил и друг. По ризата имаше черни ивици. За един ужасен миг Кал си помисли, че гледа ръката на Врага на Смъртта, но си спомни, че Константин Мадън е загинал горе-долу по времето, когато Дрю се е родил.

Ала не само новите стаи, загубата на Мири и снимката безпокояха Кал. Не харесваше как го гледа майстор Руфъс напоследък. Не му допадаше, че Тамара непрекъснато се озърта, а Аарън е все навъсен. Още по-малко му се нравеше, че приятелите му не го изпускат от поглед.

— Осем очи вършат повече работа от едно — заяви Аарън, когато Кал му каза, че иска да изведе Пакостник сам.

— Но аз имам две — напомни му Кал.

— Е, да — съгласи се Аарън, — това е само поговорка.

— Надяваш се да срещнеш случайно Селия, нали? — попита Тамара и Аарън отново го погледна строго.

Срещата на Джаспър със Селия бе този петък, та Аарън реши, че това е идеалната възможност да разберат дали тя е шпионинът. Тамара бе успяла да изкопчи подробности за срещата от самата Селия. Щеше да се проведе в Галерията, в осем часа след вечеря, когато двамата щяха да гледат филм.

— Звучи невинно — сви рамене Тамара, докато бодяха макароните от лишеи за обяд.

— Разбира се — рече Аарън, — няма да разкрие злите си интриги толкова скоро.

Той погледна Селия, ухилена щастливо до Раф и Гуенда. Джаспър седеше с Кай с такова излъчване, сякаш е насред анимационен филм.

— Ако е Селия, как е намерила гигантски елементал? — попита Кал. — Без той да я, сещате се, убие и изяде?

— Елементалите не ядат хора — отвърна Тамара, — просто изсмукват енергията им.

Кал млъкна за миг. Спомни си Дрю, който бе убит от елементал на Хаоса пред ужасения му поглед; случи се през първата му година. Спомни си как кожата му първо посиня, после посивя, а погледът му се изпразни.

— Странно е — чу той Аарън, излизайки от унеса.

— Кое? — попита Кал.

— Ами как ни гледат — прошепна Тамара. — Не си ли забелязал?

Кал не бе забелязал. Но сега, след като Тамара го спомена, си даде сметка, че наистина ги зяпат, особено Аарън. И не както обикновено с възхищение и изражение, което говори: „Виж, това е Макар!“.

Не, сега беше различно. Очите им бяха присвити, гласовете — притихнали. Гледаха с подозрение, шепнеха и го сочеха с пръст. Кал усети хлад в стомаха си.

— Какво става? — запита Аарън озадачен. — Да нямам нещо на лицето?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита глас над тях.

Кал вдигна поглед. Беше Джаспър.

— Всички говорят за елементала, който едва не е изял Кал…

— Елементалите не ядат хора — прекъсна го Тамара, която държеше на своето.

— Хубаво — сви рамене Джаспър, — както и да е. Така или иначе, казват, че Аарън го е призовал. Чули ви да се карате и видели как Аарън призовава същества на Хаоса миналото лято…

— Това е нелепо! — зяпна Кал.

Аарън се огледа. Взря се в другите чираци и те сведоха поглед. Някои ученици в Желязната година се разхилиха. Един се разплака.

— Кой твърди това? — обърна се Аарън към Джаспър. Ушите му пламтяха, а на лицето му се четеше желание да е някъде другаде, но не и тук.

— Всички — отговори Джаспър, — просто слух. Може би защото Макарите са нестабилни и прочее. Смятат, че искаш да убиеш Калъм. Е, според някои е оправдано, понеже той изнервя всички, други пък смятат, че тримата с Тамара сте в любовен триъгълник.

— Джаспър — заговори Тамара възможно най-твърдо, — кажи им, че не е вярно.

— Кое по-точно? — попита Джаспър.

— Абсолютно нищо! — повиши рязко тон Тамара.

— Добре — Джаспър вдигна примирително ръце, — но знаете как се носят клюките. Никой няма да ми повярва.

С тези думи той се отправи към обяда си.

— Не го слушай, Аарън — рече Тамара, — той е глупак и става зъл, когато се уплаши. Вероятно е изнервен заради срещата и си го изкарва на теб.

Може би, но наистина ставаше нещо нередно. Всички ги зяпаха. Той стана и тръгна след Джаспър. Като стигна голямото гърне с кафява течност, ухаеща на канела и карамфил, го хвана за лакътя.

— Чакай, Джаспър — каза той, — не може да ни разправяш разни работи и просто да си тръгнеш. От кого започна слухът? Кой измисля подобни неща? Трябва поне да предположиш.

— Не съм аз, ако това намекваш — намръщи се момчето, — макар да се сетих, че Аарън ти е разказал две различни истории за миналото си. Доста е подозрително. Нито знаем откъде е дошъл, нито кои са истинските му роднини. Просто идва отнякъде и бум! Макар.

— Аарън е добър човек — рече Кал, — много по-добър от теб и мен например.

Джаспър въздъхна. Не се хилеше, не се подиграваше, нито гледаше по обичайния претенциозен начин.

— Нима не е подозрително? — попита той.

— Не — отвърна Кал и се върна сърдит на масата. Изгаряше от гняв. Джаспър беше кръгъл идиот. Всички тук бяха идиоти освен него, Тамара и Аарън. Седна при тях. Тамара говореше с Аарън, облегнала ръка на рамото му.

— Хубаво — каза той напрегнато, — но мисля, че трябва да си вървим.

— Какво става? — попита Кал.

— Тъкмо му казвах да не допуска това да го засегне.

Тамара се бе изчервила цялата, което означаваше, че е направо бясна.

— Нелепо е — рече Кал, — ще мине. Никой няма да вярва в такава глупост цял живот.

Но Аарън явно не беше спокоен. Зелените му очи шареха из трапезарията, сякаш очакваше да го замерят с предмети.

— Отивам си в стаята — каза той.

— Я чакай малко — намеси се Алекс Страйк, чието високо, кльощаво тяло хвърли сянка на масата им. Гривната на Златната година блесна, когато протегна ръка. В дланта му имаше три червеникави камъка. — Тези са за теб.

— Искаш да играем на топчета?

— Камъни пътеводители — усмихна се Алекс. — Майсторите се срещат довечера и сте канени. — Той размаха пръсти. — По един камък за всеки от вас.

— Канени сме? — изуми се Аарън, когато тримата взеха камъните. Изглеждаше изнервен, но защо?

— Откъде да знам? Аз съм само вестоносец.

— Но какво трябва да правим с тия неща? — попита Кал и разгледа един камък. Съвършено кръгъл и ярък. Приличаше на червено топче за билярд.

— Майсторите се срещат на различни места за по-голяма сигурност — обясни Алекс. — Ако нямаш камъче, не можеш да намериш стаята. Срещата започва в шест. Просто оставете камъка да ви отведе където трябва.

* * *

В шест часа тримата седяха в новия си хол с Пакостник, втренчени в ръцете си. Бяха със сините си униформи. Аарън бе лъснал обувките си, а Тамара бе прихванала косата си със златни шноли. За Кал официално облекло означаваше да измие лицето си.

— Леле! — възкликна Тамара, когато пътеводният й камък светна като коледна играчка. После засия камъкът на Аарън и накрая — този на Кал. И тримата станаха.

— Пакостник, стой тук — нареди Кал на вълка. След срещата с Асамблеята не искаше да им напомня за съществуването му.

Като излязоха в коридора, Тамара използва камъка си, за да намери пътя. Щом завиеше в грешна посока, блясъкът му намаляваше.

— Майстор Руфъс трябваше да ни даде от тези камъни вместо изчезващата карта, когато се спуснахме в тунелите — рече Кал.

— Но урокът щеше да се обезсмисли. — Аарън сви пръсти около камъка, та да не се взира в мрака. — Нали се сещаш, трябваше да намерим пътя сами.

— Не бъди надменен — отбеляза Тамара и рязко зави. Светлината и на трите камъка помръкна.

— Май сбърка завоя — рече Кал и посочи назад към голямата стая с подземен водопад — камъните подсказваха, че трябва да отидат натам.

— Хайде — натърти Тамара и продължи напред.

Аарън и Кал нямаше какво да сторят и я последваха.

Тя се наведе и мина през малък вход, който ги отведе в пространство с високи тавани и ята писукащи прилепи, сгушени един до друг. Наоколо вонеше от тях и Кал стисна носа си с два пръста.

— Какво правиш, Тамара? — попита Аарън тихо.

Момичето се приведе и се шмугна през тесния проход. Кал и Аарън се спогледаха притеснени. Беше опасно да изследваш пещерите без карта или наръчник. Имаше дълбоки пропасти и кипящи кални езера, да не говорим за елементали. Докато следваше Тамара в тунела, Кал се надяваше тя да знае накъде отиват.

Пълзейки през естествено образувания тунел, Кал усети, че камъкът под дланите му е груб. Скоро проходът се стесни и той се запита дали ще успее да мине. Сърцето му бясно затуптя, когато единствената им светлина стана съвсем мъждива.

След няколко напрегнати минути местността се разшири и те се озоваха в непознато, но далеч по-безопасно помещение. Камъните им грейнаха.

— Сега ще ни кажеш ли защо беше всичко това? — настоя Кал.

Тамара сложи ръце на кръста си.

— Нямаме и най-малка представа кой те преследва. Може да е някой от майсторите или някой, който знае къде е срещата. Не бива да вървим по прекия път. Може да е капан. А и с камъните няма как да се изгубим.

— Много умно — рече Кал и се опита да се отърси от ледения ужас в стомаха си. Щеше му се да вярва, че които и да са враговете му, не са майстори от училището, а досаден слуга на майстор Джоузеф или маг мизерник, дето мрази Макарите. Или ученик, който му е сърдит. Знаеше, че умее да дразни хората, особено ако си го постави за цел.

Кал все още се чудеше, когато стигнаха залата, избрана от майсторите за срещата. Заседанието бе започнало. Неколцина майстори в черно седяха в полукръг от гладко полиран мрамор. Дълга, ниска мраморна пейка опасваше полукръга, та да могат да гледат към центъра на помещението. Сталактитите, виснали от тавана, завършваха с кръгли, прозрачни кристали, излъчващи жълтеникава светлина.

— Тамара, Аарън, Кал — каза напевно майстор Руфъс, когато влязоха в залата, — моля седнете.

Посочи три купчини полирани камъчета пред масата на майсторите. Кал зяпна. На тях ли да седнат? Ами ако камъните се пръснат и ги оставят в неловко положение?

Тамара обаче мина уверено покрай двамата и седна на една от купчините. Потъна леко надолу и кръстоса ръце, но камъните не се разпръснаха. Аарън я последва, а после и Кал, който се тръсна на камъните. Те засъскаха и защракаха, размествайки се от тежестта му, а усещането бе все едно седи на стол от крем карамел, но не така лепкав. Полека камъните са наместваха около него, докато се настани удобно, доколкото позволяваше кракът му.

— Страхотно! — възкликна Кал. — Трябва да си вземем такива за хола.

— Кал — каза мрачно Руфъс. Момчето имаше чувството, че майсторът все още смята, че не му е казал всичко. — Моля, спести си коментарите за мебелите, това е официална среща.

„Сериозно? Мислех, че е купон!“, искаше да му отвърне момчето, но се въздържа. Нямаше как атмосферата да е по-малко купонджийска. Майсторите Норт и Милагрос стояха от двете страни на Руфъс, Анастасия Таркуин, вдигнала сребристата си коса нагоре, бе в края на масата и не изпускаше Кал от поглед.

— За какво е цялата работа? — попита Аарън, оглеждайки залата. — Да не сме в беда?

— Не — отвърна майстор Милагрос в мига, в който майстор Норт изсумтя:

— Може би.

— Опитваме се да разберем как се е случила атаката — добави майстор Милагрос и погледна крадешком Анастасия. — Бяхме обезопасили добре мястото. Вече ни разказа, но ако може да го направиш още веднъж — официално.

Кал опита да се съсредоточи върху детайли, които може да се окажат важни, вместо да мисли за изживения ужас и безпомощност. Тамара и Аарън се намесиха, за да обяснят своята роля. Кал подчерта колко полезен е бил Пакостник, тъй като още се безпокоеше, че според Асамблеята обсебените от Хаоса животни трябва да се изтребят.

— Някой явно е бил доста решителен. Ако имате представа защо, сега е моментът да ни кажеше.

Майстор Руфъс изгледа строго Кал иззад масата, сякаш да го подкани да си признае. След като поднесе на Асамблеята главата на Врага на Смъртта, Кал реши, че тайната му е в безопасност, но сега усещаше, че разкриването й е по-близо от всякога. Да можеше да им каже. Да можеха да повярват, че е различен от Константин.

Кал отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Отговори Тамара.

— Не знаем защо някой би искал да нарани Кал — рече тя, — той няма врагове.

— Силно казано — измърмори той и Тамара го срита. Силно.

— Сред учениците се носи слух — каза майстор Милагрос, — който не искаме да коментираме, но трябва да чуем и от вас. Аарън, имаш ли нещо общо с атаката на елементала?

— Разбира се, че не! — извика Кал.

Този път Тамара не го ритна.

— Трябва да го чуем и от Аарън — каза внимателно майстор Милагрос.

— Не — Аарън погледна ръцете си, — не съм го направил, не бих го направил. Не бих могъл да нараня Кал. Не искам да нараня който и да е.

— Вярваме ти, Аарън. Калъм е Макар — рече майстор Рокмапъл, нисък маг с яркочервена, рунтава брада. Кал не бе го харесал по време на Железния изпит, но сега се радваше, че вярва на Аарън. — Враговете на Магистериума и това, което той символизира, биха нападнали Макар по много причини. Преди всичко се тревожим как злонамерен елементал е намерил пътя към стаята на ученик и по-важно, какво да сторим, та това никога да не се повтори.

Кал хвърли поглед на Аарън, който все така изучаваше пръстите си и дърпаше кожичките около ноктите си. За първи път забеляза колко са изгризани.

— Не беше кой да е елементал — добави майстор Руфъс, — а един от великите. От нашите клетки. Скелмис.

Кал си спомни за Аутомотонес, който преди година бе разбил къщата на приятел на баща му в неистовото си желание да унищожи Кал. Аутомотонес също бе велик елементал. Смущаваше го мисълта, че някой се опитва да го убие вече година и за целта изпраща най-могъщите чудовища в Магистериума. Питаше се дали все пак не е от майсторите. Огледа масата и потрепери.

— А сега ще ви зададем някои специфични въпроси — каза майстор Норт — и може да отнеме малко време. Започваме официална проверка срещу Анастасия Таркуин дали е пренебрегнала задълженията си като пазител на елементалите. Майстор Рокмапъл ще документира резултатите и ще ги прати на Асамблеята.

— Вече би обясних — заяви Анастасия. Носеше обичайния си бял костюм, сивата й коса бе прикрепена с фиби от слонова кост. Платинени пръстени блестяха на ръката й. Дори гривната й бе от светлосива кожа. Само кървясалите й от безсъние и тревога очи придаваха цвят на лицето й. — Елементалът Скелмис сигурно е бил пуснат, преди да направя защитните заклинания. Има само два омагьосани камъка, които отварят пътя към подземните леговища на елементалите. Един виси на врата ми. Друг е закован с магия в стаята ми, заключен с три различни ключалки. Внимателно следя кой влиза и излиза. Виждали сте дневниците. Говорили сте със стражите. Да ме обвините само за да ви послужи за извинение да изхвърлите представителя на Асамблеята от училището, никак няма да ви помогне.

— Значи няма как някой да е влязъл, щом не сте забелязали? На това ли да вярваме? — попита майстор Норт.

Анастасия стана и удари по масата.

Кал подскочи.

— Ако искате да ме обвините в нещо, давайте. Да не смятате, че съм в съюз със силите на Врага? Мислите ли, че нарочно бих наранила това момче и приятелите му?

— Не, разбира се — отвърна майстор Норт видимо стреснат, — не ви обвинявам в нищо умишлено. Само казвам, че може да се хвалите със защитните си заклинания колкото искате, но те не са свършили работа.

— Значи просто ме смятате за некомпетентна — рече тя с леден тон.

— Вие кое предпочитате? — намеси се майстор Руфъс. — Или е едното, или другото. Майстор Норт не би го казал, но аз ще го направя. От вас зависи никой да не пуска елементал от подземията под Магистериума. И все пак един се е измъкнал и едва не уби наш ученик, който е и мой чирак. Независимо дали това ви харесва, или не, Таркуин, но отговорността е ваша!

— Не е възможно — настоя тя, — казвам ви, никога не бих направила нищо, с което да нараня Калъм или Аарън и не бих допуснала ученик да бъде в опасност.

Тамара изсумтя, задето не я спомена.

— Но те бяха в смъртна опасност! — отвърна майстор Руфъс. — Помогнете ми да разбера какво е станало.

— Много добре. — Анастасия седна отново. Измъкна верижка изпод ризата си. От нея висеше голям кафез… а в него имаше бронзов ключ, чиято основа бе с формата на алхимическия символ за пещ. — Когато поех отговорността да пазя пътя към пещерите на дълбоките елементали, реших никога да не изпускам ключа от поглед.

— А другият? — попита майстор Норт. — Нали има два. Каза, че си ги защитила. Възможно ли е някой да ги е откраднал и после върнал?

— Малко е вероятно — отвърна Анастасия. — Трябва да минете през три различни заключващи заклинания, за да влезете в сейфа ми. Самият сейф бе донесен тук с другите ми вещи. Майстор Тайсуке ми помогна да го запечатам в камъка.

— Какви заключващи заклинания? — попита майстор Милагрос.

Анастасия се поколеба, после въздъхна.

— Предполагам, сега ще трябва да ги сменя, макар да ми се струва почти невероятно някой да е сторил това, което предполагате. Но добре. Първото защитно заклинание е парола и тя се изрича на глас. И не, няма да ви я кажа. Не съм я казвала на никого.

За миг тя се загледа в изящния си маникюр. Беше по-възрастна, отколкото изглеждаше през повечето време, по-стара от Алистър, и в момента й личеше. После вдигна очи и на лицето й се изписа предишното остро изражение.

— Второто е хитро дребно заклинание, което се отключва от паролата. В сейфа се появява дупка, но ако пъхнете ръка в нея, ще ви ухапе змийски елементал. Той би отровил смъртоносно евентуалния крадец. За да минете през него, трябва да пуснете огън в отвора.

Ъгълчетата на устните й се изкривиха в злобна усмивка.

— Страхотно — каза тихо Аарън.

Кал бе съгласен.

— Накрая идва последното заклинание, създадено от мен. Вие сте първите хора, на които го казвам. Съжалявам, че ще се наложи да го сменя. След като изречете огненото заклинание, на пръв поглед нищо няма да се промени. Ще се протегнете през дупката, стига да се движите бавно. Ако направите рязко движение с ръка, алармата ще се задейства и подземията ще се затворят сами. Има обаче илюзия на змийския елементал, който излиза от отвора и вдига глава, за да ви ухапе, така че изкушението бързо да дръпнете ръка е разбираемо.

За миг всички останаха безмълвни. Кал бе сигурен, че са възхитени от защитата, а може би и от коварството й. Твърде изобретателни капани.

— Свършихме ли? — попита Анастасия и вдигна глава. — В Магистериума има нещо зло. Всички го знаем. Нали затова дойдох? Предлагам да намерим какво е, а не да се обвиняваме взаимно. Преди да стане твърде късно.

Майстор Норт се обърна към Кал, Аарън и Тамара.

— Искаме да знаете, че такова нещо не се е случвало в Магистериума и ще направим всичко, за да не се случва повече. Вие тримата сте извинени. Нататък ще продължим без вас. Бъдете спокойни, ще разберем какво е станало.

Беше ясно, че маговете ще продължат спора цяла нощ, макар да нямаха никакви следи кой е шпионинът. Кал внезапно се сети за Джерико Мадън и как смъртта му бе сметната за инцидент, експеримент, излязъл извън контрол. Дали бяха правили проверка след това? Бяха ли се сочили с пръст?

— Все още смятам за най-безопасно да ги обучим — заяви Анастасия с остра нотка в гласа. — Дори да вярвате, че съм била небрежна при спазването на задълженията си, не значи, че и вие не сте били.

— Аз ги обучавам — погледна я строго майстор Руфъс — на каквото е необходимо.

— Ха! — рече тя и явно вече не беше ядосана, тъй като си даваше сметка, че има предимство. — Аарън и Калъм знаят, че обладават силата да изваждат жива душа от тялото й? Знаят как? Какво облекчение. Мислех, че сте толкова ужасени от способностите им, че смятате да ги държите неуки дори ако това им струва живота.

— Извиних учениците — каза майстор Норт с неочаквана ярост. — Таркуин, пуснете ги. Ако още веднъж ми опонирате, ще ви изгоня от училището независимо от заповедите на Асамблеята.

Кал се обърна към Аарън и Тамара пред залата за срещи. Тамара вдигна вежди — явно срещата й се бе сторила много странна. Аарън поклати глава. След кратък преход съзряха позната пътека, а това беше чудесно, тъй като се оказа, че камъните работят само в едната посока и щяха отново и отново да ги водят дотам.

Накрая Аарън заговори:

— Добре че се измъкнахме оттук преди срещата на Джаспър. Притесних се.

— Нали не мислиш наистина, че Селия е шпионинът? — попита Кал.

— Знам, че не ти се иска да е тя — отвърна Аарън и заобиколи мъха, фосфоресциращ в синьо от дъха им. — Знам, че я смяташе за своя приятелка. Трябва обаче да внимаваш. Селия се държа странно и при двете атаки. Може да е случайност. Но може и да не е.

— С какво ще помогне срещата? — попита Тамара. — Дори Селия да е шпионка, мишената й не е Джаспър.

— Джаспър ми обеща, че ще каже това-онова за Кал. Ако налапа въдичката, ще знаем.

Тамара завъртя очи. Реши, че Кал няма да забележи на слабата светлина на мъха, но той забеляза.

* * *

Пристигнаха задъхани в Галерията, която бе осветена през нощта от туфи мъх, които сияеха в синьо и зелено. Учениците се плискаха в дълбоките басейни в тюркоазносиньо. Кал си спомни кога бе идвал тук за пръв път.

Селия бе го поканила по време на Желязната година и това бе едно от нещата в Магистериума, които наистина бе харесал. Дъхът му секна и осъзна, че вижда място, което нормален човек никога не би видял.

Огледа се, всичко му бе познато.

Разпозна някои хора — Алекс, който стоеше в един ъгъл със сестрата на Тамара и друго момиче от Златната година. Гуенда и Раф, които подскачаха в басейна и се пръскаха. Кай се бе настанил над стъклените тръби, сипещи разпенени сладки, бъркаше в тях с една ръка, а в другата държеше книга.

— Ей, виж! — извика някой.

За миг на Кал му се стори, че е видял кльощава фигура с кафява коса и износена риза, която му маха. Някой с искрящи очи на твърде бледо лице.

Дрю.

Кал примигна и видението се превърна в Раф, който скочи във водата. Навсякъде полетяха пръски, всички заръкопляскаха.

Аарън се облегна и прошепна на Кал и Тамара:

— Ето ги.

Той посочи Джаспър и Селия. Седяха на голям надут лилав диван. Селия изглеждаше чудесно с розовата си рокля и коса, вързана на опашка. Джаспър си изглеждаше като Джаспър.

Между тях се рееше каменна купа. Селия потопи пръсти в нея и когато ги извади, те блестяха. Тя духна в тях и нагоре се издигнаха пъстри мехурчета. После тя се разсмя.

— Уф! — изпъшка Кал. — Селия зяпа Джаспър с големи кръгли очи. Това е шантаво. Та тя дори не го харесва. Или поне не е споменавала досега.

— Оплита го в интригите си — заяви Аарън.

— И двамата сте кръгли идиоти — въздъхна Тамара. Сякаш се бе предала. — Елате насам.

Те минаха покрай големия бар със соленки и сладки, без да се отлепят от стената. Беше тъмно. Кал следеше блясъка от златните шноли на Тамара. Когато излязоха от другата страна, се озоваха зад лилавия диван, много по-близо до Селия и Джаспър. Беше негов ред да бърка в купата. Той погледна Селия многозначително, после духна пръстите си. Мехурчета във формата на сърце се издигнаха във въздуха.

— Ще повърна — каза Кал.

Тамара запуши устата си с ръка, за да не прихне.

— Това е среща — рече тя, когато успя да си поеме дъх. — На срещите хората се забавляват.

— Или се преструват — присви очи Аарън, докато наблюдаваше Селия. Май наистина я смяташе за виновна.

— Какво му е забавното да се зяпат — попита гневно Кал.

— Добре — отвърна Тамара и погледна лукаво момчетата. — Ако вие, гении, бяхте на среща, какво щяхте да правите?

Кал видя как бузите на Селия порозовяват, когато Джаспър се наведе да й прошепне нещо. Беше му странно да гледа. Най-невероятното беше, че Джаспър може да се държи мило с когото и да е. Обикновено, дори да не се правеше на отворко, обичаше да наскърбява. Със Селия обаче като че се държеше като приятен човек.

А тя явно си го харесваше.

Това беше толкова нечестно. Джаспър я бе поканил да излязат само за да прикрие какво са правили в библиотеката. Селия винаги бе смятала, замисли се Кал, че той преиграва, когато казва какъв негодник е Джаспър. Може и да го харесваше! А може и да се преструваше, че го харесва, само и само да докопа Джаспър.

— Ами не знам — рече Аарън, — каквото поиска момичето.

Кал бе забравил на какъв въпрос отговаря Аарън. За миг му се дощя Селия действително да е шпионка. Така му се падаше на Джаспър.

Тамара го сръга в рамото.

— Леле. Май наистина я харесваш.

— К-какво? Н-не! — заекна той. — Просто бях се замислил! За това, че Джаспър е пълен нещастник.

Аарън кимна мъдро. Джаспър и Селия потапяха заедно пръсти и духаха във въздуха илюзии на пеперудки и птички. И двамата се разсмяха точно преди една от птичките на Джаспър да изяде пеперудка на Селия.

„Нещо по-нормално“, ухили се Кал. Запита се какво ли би станало, ако създаде илюзия на котка, която преследва птичките.

— Просто я покани на среща, ако я харесваш толкова — каза бавно Тамара, премисляйки думите си. — Смятам, че ще ти прости, ако й обясниш.

— Какво да й обясни? — попита Аарън.

Джаспър се жалваше на Селия за Топчо, порчето на Гуенда. Селия бе споделила на Кал за алергията на Джаспър към Пухка, та той трябваше да е наясно, че тя знае. Но момичето се преструваше, че това е ново за нея и Джаспър се върза. Не спря да говори за глупавия пор, как не го харесва и прочее, а тя се правеше, че й е страшно интересно.

На Кал му идеше да се развика.

— О, виж — рече Селия, когато Джаспър най-после изчерпа темата за пора, — Алекс Страйк пуска филма. Искаш ли да идем да го гледаме?

Алекс бе въздушен маг и понякога демонстрираше таланта си, като моделираше и оцветяваше въздуха срещу Галерията, създавайки илюзията, че пуска известни филми. Понякога променяше края, за да се забавлява. Кал имаше ясен спомен как еуок^[1], дроид и призрачен Дарт Вейдър танцуват на финала на „Завръщането на джедаите“. Поне във версията на Алекс.

Джаспър хвана Селия за ръката, за да й помогне да слезе от дивана.

Заедно отидоха до западната част на пещерата, където бяха наредени ниски столчета. Намериха две места точно когато светлината помръкна и първите кадри от филма тръгнаха по стената.

— Ето — прошепна Аарън, — сега ще използва мрака, за да го зашемети.

Внезапно Кал се умори от всичко това.

— Няма — каза той, — бил съм насаме с нея няколко пъти. Ако е искала да ме нарани, досега да го е направила. Трябва да се откажем. Единственият риск от срещата е Джаспър да изтощи Селия до смърт.

— Или ние да се изтощим до смърт — измърмори Тамара. — Кал е прав, Аарън. Джаспър обеща да я разпита за него, но май изобщо е забравил да го стори.

По стената се задвижиха фигури, които образуваха странни светлинни лабиринти. Кал наблюдаваше как Алекс движи ръцете си и изображенията започват да танцуват. Доколкото виждаше, филмът бе комбинация от „Играта на играчките“ и „Джурасик парк“, като играчките бяха преследвани на екрана от велосираптори.

— Задънена улица — рече Кал, — но имам идея какво да направим тази вечер.

Аарън го погледна изненадан.

— Какво?

— Ако някой е слязъл в затвора на елементалите да освободи Скелмис, трябва да има свидетели. Иначе няма как.

— Другите елементали — отбеляза Тамара, осъзнавайки какво има предвид той. — Те са затворени там. Ще знаят какво е станало.

— Но от Асамблеята сигурно вече са ги питали — възрази Аарън.

— Не е задължително — отвърна Кал, — повечето хора се боят от елементалите. Не ги смятат за същества, с които можеш да поговориш. И е трудно да се биеш с тях. Но с двама Макари и елементалите в клетка…

— Безумен план — каза Тамара, но кафявите й очи грейнаха.

— Да не казваш, че не искаш да го направя? — попита Кал.

— Не — отвърна Тамара, — само казвам, че планът е безумен. Как ще слезем долу?

— Анастасия на практика ни обясни по време на срещата — рече Кал. — Един ключ държи в спалнята си и един — на врата си. Просто ще идем там и ще го вземем.

— А стражите? — попита Аарън. — Стражите на вратата?

— Ще му мислим, като стигнем — отвърна Кал. — Шпионинът е успял. Сигурно има начин. Не го ли направим тази нощ, тя ще смени ключалките. Няма да имаме друга възможност.

Аарън за последен път изгледа Селия подозрително и кимна. Заедно излязоха в коридора. Когато тръгнаха към стаите на майсторите, Кал осъзна, че има поне три пречки в плана. Първо, не бе сигурен коя е стаята на Анастасия Таркуин. Второ, не знаеше как да влезе в нея. Трето, когато влезеха, трябваше да отгатнат паролата й.

Колко трудно маже да е? — запита се той. Паролата й вероятно бе нещо очевидно. Нещо, за което да се сети, като огледа вещите й.

А сигурно и стаята й е лесно забележима. Погледна Тамара и Аарън. Бяха убедени, че планът ще проработи. Може пък да бяха измислили начин. И поне щяха да правят нещо, а не просто да седят, очаквайки шпионинът да нанесе нов удар.

Кал въздъхна. Щом не можеха да разчитат на майсторите и Асамблеята да приключат с това, всичко зависеше от тях.