Холи Блек, Касандра Клеър
Бронзовият ключ (6)

Глава шеста

Първият учебен ден се състоя под палещите лъчи на слънцето. Класовете се бяха настанили на полукръг от скали. Майстор Руфъс реши, че след като Асамблеята смята да снове из горите, трябва да използват пространството извън Магистериума, докато е възможно. На Кал му липсваше хладината на пещерите. Ризата му бързо залепна от пот. Чувстваше как всяка част от него изгаря. Носът и бузите на Аарън бяха зачервени, а Тамара бе сложила една от тетрадките си като шапка.

— Добре дошли в Бронзовата година на Магистериума — каза майстор Руфъс, който крачеше напред-назад пред тях. Плешивото му теме лъщеше. — Може да не сте най-проблемните чираци, които съм имал, но определено вървите към върха. Така че тази година подходът ще бъде малко по-различен.

Предвид, че самият капитан Рибешко лице бе учил при майстор Руфъс, това си беше комплимент.

— Но всички ние получихме медали! — възрази Тамара и бе удостоена със строг поглед, задето го бе прекъснала. — Изобщо не сме проблемни — доизказа се все пак тя.

Веждите на майстор Руфъс направиха сложно движение — вдигнаха се и в същото време се смръщиха.

— Все пак нека направим така, че никой от вас да не бъде отвлечен, да не отиде на спасителна мисия, да не осинови друго обсебено от Хаоса животно или да напусне училището. По каквато и да е причина.

Нямаше какво да отговорят на тези думи.

— Тази година ще учим за личната отговорност. Може да не ви звучи вълшебно, но това бе годината, в която Константин започна експериментите си с майстор Джоузеф, опитвайки да открие път към безсмъртието. Годината, в която ще загърбите основното и ще се съсредоточите върху онова, в което искате да специализирате. Та искам да съм сигурен, че всеки от вас, особено Кал и Аарън, разбира колко е важно да избере точните специалности. Достойно е да се чудиш има ли граници магията на Хаоса. Безотговорно и лошо е да застрашаваш нечий живот, докато търсиш тези граници. Като всяко училище и ние търсим познанието, ценим експериментите. Но трябва да балансираме с дълга си да защитим света, включително от самите себе си.

— И — продължи майстор Руфъс — искам да запомните, че в предишните години минахте рано през портите на магията. Което не означава, че сте по-добри от останалите — портите на магията се отварят само когато ученикът е готов. Ако не усвоите уроците в Бронзовата година, ще останете в нея, докато го сторите.

Кал погледна Аарън и Тамара. Бяха озадачени като него. Не беше сигурен как казаното от майстор Руфъс може да се научи в училище. Ала бе напълно възможно мозъкът му да блокира от слънчев удар.

— И още нещо — добави майстор Руфъс. — Става дума за шпионина в Магистериума. Тамара, не знам дали сме говорили директно по въпроса, но съм сигурен, че Кал и Аарън вече са ти казали. Няма да ви обиждам, правейки се, че не е така. Имаш право да знаеш. Но настоявам и подчертавам — не се опитвайте да хванете шпионина сами. Оставете това на нас.

Никой не каза нищо.

— Ясно ли е? — намръщи се още повече майстор Руфъс.

Кал кимна.

— Разбира се — рече Аарън.

— Няма проблем — отвърна Тамара.

Беше най-неубедителният спектакъл, който Кал бе виждал. Чудеше се дали майстор Руфъс е повярвал, или просто се е предал, когато кимна и каза:

— Хубаво! Първият ни урок ще бъде за водата и как да балансираме с въздуха, за да дишаме, като плуваме под вода. Знам в кое езеро може да се упражняваме.

Кал подскочи от радост при мисълта, че ще се разхлади. Чак като се размърда, си спомни тялото на Джен, носещо се в океана, та се запита защо майстор Руфъс започва тъкмо с този урок.

Въпреки мрачните му мисли, денят бе приятен в плитчините на малко езеро до училището. Майстор Руфъс им даде пълни с въздух амулети, с които да дишат под водата. Отначало Кал не можа да се съсредоточи и изплува, давейки се. Аарън не се справи по-добре, а Тамара май нямаше никакви проблеми.

Накрая, ядосан, Кал взе амулета и се гмурна към дъното. Обичаше да плува — във водата кракът не го болеше толкова. Беше отворил очи. В езерото имаше тиня, но общо взето, беше бистро и виждаше малки рибки да се стрелкат между растенията, полюшващи се от слабото течение. Зърна Тамара и Аарън като размити сенки във водата. Сети се някак за баща си. От спомените на майстор Джоузеф знаеше как Алистър се бе качил на върха на огромния глетчер, за да стигне Студеното клане, където Врагът на Смъртта бе избил дузини беззащитни магове. Изкачвайки се към жена си и невръстния си син, бе използвал водна магия, за да направи стъпки и дръжки в ледената стена. Трябва да е било изтощително. Дори невъзможно.

В сравнение с това, плуването под вода бе нищо.

Кал стисна амулета толкова силно, че едва не го строши. „Въздух“, помисли си той. Въздух се появи във водата около него. „Всичко е свързано, огън и земя, въздух и вода. Всичко е едно, не четири, не две, не три, а едно. Ако не са заедно, няма да са едно цяло.“

Отвори уста и пое дълбоко дъх.

Беше сякаш вдишва влажен въздух в блато. Леко се задави и се издигна нагоре, а въздухът пълнеше дробовете му. Втората глътка бе по-лека, а на третата и четвъртата дишаше нормално. Щастлив, метна амулета настрана и изплува.

— Направих го! — извика той, вече на повърхността. — Дишах под бода!

— Знам! — каза Тамара. — Видях те.

— Браво! — извика Аарън и удари по водата, вдигайки пръски. — Ти си най-добрият!

— Е, всички сме най-добри — възрази Тамара.

Кал заплува в кръг, гмуркаше се да вдиша и пак излизаше на повърхността. Започна да пляска и се ухили.

Понякога магията бе наистина толкова страхотна, колкото той тайно се надяваше.

* * *

През нощта в библиотеката бяха само Тамара, Кал, Аарън и Джаспър. Седяха около маса, огряна от лампа, направена от черупката на огромен подводен охлюв. Говореха тихо, защото звукът отекваше силно в голямата спираловидна каменна зала.

— Въпросът е дали този, който е опитал да убие Кал по време на церемонията за наградите, е бил в Магистериума — рече Тамара, размествайки няколко листа хартия. — Направих списък на всички, посещаващи училището, както и на маговете от Асамблеята, които идват и си отиват.

— Но ти не си в него — каза Джаспър, надвесен над списъка.

— Разбира се, че не! — изчерви се Тамара. — Не съм опитвала да убия Кал.

— Кимия също не е вписана — продължи Джаспър, — нито пък Аарън.

— Защото не искат да ме убият — отвърна Кал.

— Откъде знаеш? — попита Джаспър. — Списъкът трябва да е обективен. И аз трябва да съм включен.

— Включен си, повярвай ми — отсече Тамара.

— Хубаво. — Джаспър направи гримаса.

— Знам, че да се ровим в неща, дето не са ни работа, е запазената ни марка — прекъсна го Кал, — но може би този път не бива да опитваме да хванем шпионина сами. Майстор Руфъс обяви, че има план, пък и мащехата на Алекс е тук и е заложила капан. Трябва да оставим тази работа на тях.

Всички го изгледаха сякаш му е поникнала още една глава.

— Да не би да си се напил в езерото! — възкликна накрая Аарън. — Едва ли щеше да го кажеш, ако някой от нас е в опасност.

— Помисли — намеси се Джаспър, — ако човекът, пуснал Аутомотонес, е опитал да стовари полилей отгоре ти, всеки до теб е също толкова застрашен. Искам да проучим това заради собствената ми безопасност.

Кал не можеше да оспори логиката му.

— Мисля — каза Тамара, — че трябва да слезем в тунелите, където държат големите елементали. Там може и да разберем кой има достъп до Аутомотонес и как се е добрал до него. Ще използваме списъка и ще видим кои от включените в него са тук. Сигурно има документ с посетителите или кой има разрешително.

— Маговете не са ли го проверили? — попита Аарън.

— Дори и да са го проверили — сви рамене Тамара, — няма да ни дадат имената. Така че трябва да стесним кръга от заподозрени.

— Някой е прекарал лятото в четене на Нанси Дрю^[1] — обади се Джаспър.

— Някой ще си изяде боя — озъби му се Тамара.

— Имаш ли по-добро предложение? — попита Аарън. — Ако не, мълчи и не критикувай.

— Защо Кал не се използва като стръв? — предложи Джаспър. — Защо да чакаме и да правим сложни планове, вместо да накараме убиеца сам да дойде при нас? Ще пуснем информация, че Кал отива някъде далече и щом убиецът се появи да го довърши, ще скочим и…

— Чакай малко — рече Кал, — това е глупаво.

— Май не биваше да критикуваме — ухили се самодоволно Джаспър. — Мисля, че идеята ми е чудесна.

— Може да убият Кал — поклати глава Тамара.

— Но ще хванем шпионина — отвърна Джаспър и направи гримаса, понеже някой го срита под масата. — Какво? Все трябва да се застраховаме!

— Нека първо опитаме това, което предлага Тамара — заяви Аарън, после се прозя и стана. — Утре след часовете да се видим отново тук. Ще прегледаме картите на Магистериума и ще видим къде държат елементалите. Поемам първа смяна. Тамара, Кал, вие поспете.

— До скоро, загубеняци — рече Джаспър и излезе от библиотеката, взимайки по две стъпала наведнъж.

Кал възрази, че е ненужно някой да стои на пост, но не го послушаха. Изправи се с въздишка и последва Тамара и Аарън в стаите им.

Насред пътя обаче внезапно се сепна.

— Знам кой може да ни свърже с елементалите — каза той. — Уорън!

В крайна сметка малкият гущер бе огнен елементал и макар да не можеше да му се вярва, сигурно познаваше вътрешността на Магистериума по-добре от всеки друг. И преди бе ги извеждал през подобните на лабиринт тунели — всъщност за да ги срещне с по-могъщ и зъл елементал, но още нищо лошо не бе се случило.

Пък и миналата година бяха спасили живота на Уорън. Майстор Руфъс бе решил да изпита магията на Хаоса на Аарън, като го накара да изпрати гущера в бездната. Кал не знаеше какво става с всмуканите там неща, но бе сигурен, че не оцеляват. Беше помогнал на Аарън да направи сложна магия, благодарение на която гущерът оцеля. Според Кал Уорън им беше длъжник.

— Хайде! — каза той, обръщайки се към средата на тунела. — Нататък!

Ако шпионинът останеше на свобода, приятелите му все щяха да се въртят край него, сякаш нещо не е наред. А той мразеше да го правят. Не искаше да будуват, когато спи. Не искаше да ги излага на опасност. Ако бе възможно да се свърши каквото и да е, искаше да е сега.

— Къде отиваме? — възрази Тамара, когато поеха по обратния път. — Към библиотеката ли?

Тунелът се разклоняваше на две. Кал зави наляво. Като бе дошъл за първи път в Магистериума, бе помислил, че никога няма да научи тунелите, простиращи се като лабиринт под и през цялата планина. Ала сега пътищата в горните нива на Магистериума му бяха толкова познати, колкото улиците в родния му град.

— До реката ли отиваме? — попита шепнешком Аарън.

В тунелите бе по-хладно. Минаха покрай няколко стаи на други чираци. Под вратите се виждаше само тъмнина. Магистериумът спеше.

Реките, дето течаха през училището, бяха като транспортни артерии. Отвеждаха учениците от класните стаи до портите навън, трапезарията или обратно до спалните им. По тях плаваха малки лодки, задвижвани от магия и подпомагани от водни елементали. Когато тримата наближиха водата, в пещерата стана още по-студено. Кал чу плискането на реката.

Аарън и Тамара се питаха дали Кал ще ги натовари на някоя лодка. Тунелът ги отведе до покрита с камъчета подводна пещера. Фосфоресциращ мъх, полепнал по стените и тавана, осветяваше пространството. Безоки риби плуваха под водата.

— Уорън! — извика Кал. — Уорън!

Аарън и Тамара се спогледаха. Явно се тревожеха да не би да е откачил.

— Може би се нуждае от сън — предположи Тамара.

— Или храна — добави Аарън.

— Уорън! — извика отново Кал. — Краят е по-близо, отколкото мислиш!

— Гущерите не идват, когато ги зовеш — отбеляза Тамара. — Да се махаме оттук, Кал…

Нещо пролази по каменистия таван над тях. Проблесна пламък, чиято светлина се отрази в нечии люспи. Червени очи заискриха в мрака. Нещо като миниатюрен комодски варан, с брада и перка на гърба, си проправи път към тях през скалите.

— Уорън? — попита Кал.

— Наистина дойде. — Аарън бе впечатлен. — Невероятно, Кал.

— Промъквате се нанякъде — продума Уорън. Хич не изгледаше доволен. — Безпокоите ме. Какво искате, ученици на маговете?

— Искаме да ни отведеш до спящите елементали. Онези, дето ги плени Магистериумът — каза Кал.

— Сега? — стъписа се Тамара и се извърна към него. — Мислех, че ще поспим.

— Спете, спете. Опасно е да се промъквате — рече Уорън. — Тунелите са твърде дълбоки.

— Длъжник си ни, Уорън — каза Кал. — Спасихме живота ти. Не помниш ли?

— Изплатих дълга си — измърмори Уорън. — Предупредих те. Ultima Forsan.

— Това не ми помогна — рече Кал.

Знаеше какво е Ultima Forsan — латински израз, издълбан в гробницата на Врага. Означаваше: „Краят е по-близо, отколкото си мислиш“. Ала не виждаше с какво му помага предупреждението.

— Ако ни отведеш при елементалите, ще ни помогнеш много.

— Може пък да не знаеш как да стигнеш дотам — обади се Аарън, за да подразни малкия гущер, беше се прозял в библиотеката, но сега очите му святкаха. Не беше ни най-малко уморен. Просто не обичаше да говори за нещата, а да ги прави. — Има ли проблем? Ако не познаваш Магистериума добре…

Уорън завъртя червените си очи.

— Знам всичко — каза той, — но е опасно, магчета. Опасна работа. Мога да ви заведа, ала ще трябва да измамите пазителя.

— Пазителя? — попита Тамара, а в гласа й прозвуча ужас.

Кал също щеше да е доволен от някакво обяснение, но Уорън явно реши, че тази част от разговора е приключила.

Скочи към една блестяща слюдена стена и хукна нагоре, после се стрелна към входа на друга пещера.

— Последвайте гущера! — обяви Кал и тръгна подире му.

Тамара изстена, но го стори.

Беше забравил, че когато Уорън те води през пещерите на Магистериума с безбройните проходи, дето маг не е минавал, е дразнещо и дори страховито преживяване. Гущерът ги преведе през естествени скални образувания и езера. Приличаха на кипяща кал. Влизайки и излизайки от пещери, едва не се задушиха от миризмата на сяра, пък и трябваше да се навеждат, за да избегнат острите сталактити.

Кал не знаеше колко далеч са стигнали, когато кракът започна да го боли — онова мускулно схващане, което с времето щеше само да се влошава. Почувства се глупаво, задето предложи цялата тази работа, и още повече, задето сметна, че може да върви толкова много. Но не можеше да помоли Уорън да спре. Гущерът имаше голяма преднина и подскачаше от скала на скала. Кристалчетата по гърба му блестяха.

А ако Тамара и Аарън спряха да го изчакат, Уорън щеше да изчезне напред и да ги зареже сред пещерите. Беше се случвало и преди.

Кал опита да изтегли въздушна магия с леко побутване. Спомни си как Алистър го левитира над виещото се стълбище в Колегиума. Спомни си как сам слезе по стъпалата.

Сега трябваше само да се съсредоточи и да бутне.

И ето че литна във въздуха — толкова бързо, та прехапа устни, за да не извика. След миг се успокои. Носеше се малко над земята и така тежестта му не падаше върху крака. Чувстваше се страхотно!

Продължи натиска с ума си и вече не се препъваше като Аарън и Тамара. Летеше над земята, сякаш така бе роден. Докато напредваха по тунелите, все по-навътре в планината, земята под краката им ставаше по-гладка. Като че бяха стигнали до някакъв музей дълбоко в недрата й. Вратите бяха изящни, украсени с алхимически символи и букви от азбуки, които Кал не познаваше.

Най-накрая Уорън спря пред масивна врата, направена от петте метала на Магистериума — желязо, мед, бронз, сребро и злато.

— Ето, магчета. Тази врата е заключена. Отвъд е пазителят. Трябва да се справите с нея, за да продължите напред.

— Какво трябва да направим?

— Да отгатнете гатанките — каза Уорън, хвана с език една буболечка, която Кал не бе забелязал, и се втурна по тавана.

— Отговорете на въпросите! — викна той отново и изчезна.

— По дяволите! — рече Аарън. — Винаги става така. Мразя гатанките.

Тамара изглеждаше като че ли я карат да преглътне думите „знаех си“, а не харесва вкуса им.

— Трябва да похлопаме ли? — вдигна юмрук Кал, но се поколеба.

— Аз ще го направя — каза Тамара и почука на вратата. — Здравейте, ние сме ученици и дойдохме за проект…

Вратата се отвори. Вътре, с бял костюм, недокоснат от обстановката, стоеше Анастасия Таркуин. Бе дръпнала сивата си коса назад и сребърните обеци блещукаха на ушите й като омагьосани. Като ги видя, вирна изписаните си вежди и сви устни.

— Вие ли сте пазителят? — попита Аарън невярващо.

— Не знам за какво говориш — отвърна тя и отвори вратата по-широко. Зад нея се простираше дълъг коридор, който слизаше надолу. Две момчета на възрастта на ученици в Колегиума стояха до стените. „Стражи“, помисли си Кал. — Но съм сигурна, че нямате работа тук.

— Майстор Руфъс иска да се заемем с проект — започна Кал, — както каза Тамара. В Бронзовата година сме и трябва да разберем какво бъдеще ни чака и какви са отговорностите ни. Искаме да специализираме за елементали. И да видим някои от тях.

— И тримата ли? — попита Таркуин. — Двама магьосници на Хаоса? И искате да специализирате за елементали?

— Мислим по въпроса — отвърна бързо Аарън. — Не искаме да избързваме, но пък ни е интересно. Решихме, че ако видим някои от най-забележителните елементали, ще сме по-сигурни.

Анастасия Таркуин, изглежда, не им повярва.

— Боя се, че макар и често да са допускани ученици да видят елементалите, на този етап сте лишени от тази привилегия по причини, които, вярвам, знаете.

Аутомотонес. Кал си спомни грамадното метално чудовище, извисило се над тях, което удряше във въздуха с огън и нокти.

— А сега — каза Анастасия, — ако не искате да обсъдим това с майстор Руфъс, ви предлагам да си вървите по пътя и ще се направим, че не сме се виждали.

Кал погледна Тамара, а после и Аарън.

— На ти на теб гатанки — измърмори Аарън под нос. После, както винаги любезен, каза на Анастасия Таркуин: — Съжаляваме, че ви обезпокоихме.

Тя не беше очарована. Погледът й си остана твърд.

— Един момент — рече, но не гледаше Аарън. — Калъм Хънт, влез. Бих искала да поговоря с теб. Насаме.

— С мен? — попита Кал и гласът му потрепери. Не бе очаквал такова нещо, пък и след всички истории за шпионина хич не му се искаше да остане сам с който и да е маг от Асамблеята. Но това бе мащехата на Алекс, изпратена да го защитава. — Добре.

Тамара и Аарън го изгледаха мълчаливо. Кал бе убеден, че никак не им се ще да са на негово място.

Влезе и вратата зад него се затвори с тежко дрънчене.

Анастасия сложи ръка на рамото му.

— Сигурно много те е страх да слезеш тук, търсейки отговори — каза тя. Гласът й се смекчи, та чак го изнерви. Спомни си как по телевизията змиите танцуваха, преди да нападнат. — Знам колко сте близки с Аарън. Пазите се взаимно, нали?

— Аха — отвърна Кал, — искам да кажа, да. Аз, Тамара и Аарън. Тримата.

— Хубаво е, че имаш близки приятели — кимна тя, — особено като имаш родител, който не одобрява магията.

— Алистър взе да свиква — отвърна Кал, опитвайки да отгатне за какво е всичко това.

— Когато се омъжих за бащата на Алекс, се заклех никога да не заменям майка му. Имах свои деца от първия брак и знаех колко важно е да не се натрапвам там, където не съм желана. Опитах да бъда приятел и наставник. Да отговарям на въпросите му направо, нещо, което малко възрастни умеят. Бих се радвала да направя това и за теб. Ако имаш нужда да поговориш с някого…

— Разбира се — съгласи се Кал, озадачен от разговора. Опита да надникне зад Анастасия, та да види какво се крие отзад. Двамата стражи от Колегиума стояха, смълчани, до стената като брони. Имаше диван с вестник отгоре, вероятно бе седяла там, и коридор, който слизаше надолу. Тъмночервено зарево огряваше стените. — Значи няма шанс да ни пуснете?

Анастасия бе по-скоро развеселена, отколкото ядосана.

— Да ти кажа, ако можех, щях да ви пусна. Но вие нямате представа колко опасни са великите елементали. Все едно да ви подхвърля във вулкан. Истински приятел няма да те изложи на опасност, Калъм, разбираш ли?

— Понеже съм Макар — отвърна Кал, — разбирам, но…

— Няма „но“ — поклати глава Анастасия. — Вървете с Аарън да спите. Твърде важни сте, за да рискувате живота си. Не го забравяй.

С тези думи тя отвори вратата.

Когато Кал излезе при Аарън и Тамара, които го чакаха, чу как вратата се затръшва зад него.