Холи Блек, Касандра Клеър
Бронзовият ключ (8)

Глава осма

Кал искаше да изпищи. Знаеше, че трябва да го стори, но от ужас и изненада дъхът му секна. Сянката отново се раздвижи и се промъкна по неравния таван. Когато се плъзна по-близо до фосфоресциращия мъх, последната надежда на момчето, че това е номер на светлината, угасна.

Беше огромен въздушен елементал, бърз и на места безплътен. Приличаше на огромна змиорка от най-черните дълбини на океана — ако все пак змиорките имаха грамадни зъбати усти в двата края на дългите си тела. Движеше се мудно, като влажен въздух пред буря.

— Аарън — опита се да извика Кал, но гласът му долетя като шепот, твърде тих, за да бъде чут от когото и да е, освен от елементала. Една от главите му се отлепи от тавана с влажен, мляскаш звук и се провеси над него. Устата му се отвори и Кал видя, че макар да е от ефимерен въздух, създанието има съвсем материални, остри зъби. Кожата около устата му бе дръпната назад, та пастта му бе все така зейнала в ухилена гримаса. Сякаш щеше да отхапе от него и после да се смее. Нямаше очи, само вдлъбнатини по главата.

Мири, помисли си Кал. Ножът, който Алистър му беше дал, острието, изработено от майка му. Беше на нощното шкафче, на няколко крачки зад него. Дали елементалът го виждаше? Не бе сигурен. Бавно се отдалечи от леглото. Изтегна тяло, като легна така, че да разкрие най-уязвимите си части — врата и стомаха. Елементалът приближи, душейки въздуха.

Кал преглътна и протегна ръка. Пръстите му закачиха дръжката на Мири.

Пакостник се разлая.

Елементалът се стрелна напред. От гърдите на Кал се изтръгна писък. Взе ножа, стана и го размаха слепешката напред. Тежестта на създанието го събори на леглото. Зейналата паст защрака пред лицето му, а ножът се заклещи под челюстта на създанието. Кал се опита да го избута с ножа — острието прониза още по-дълбоко въздушната плът на елементала, но той допълзя по-близо.

Кал усети как гнусните зъби докосват плътта му. Острите им върхове разкъсаха дрехите му и одраскаха кожата му. Усети топла кръв по тялото си и се завъртя на леглото. Нищо не го болеше, но имаше чувството, че и това ще стане.

Ако оцелееше.

Елементалът се уви около него, бърз като вихър, точно когато Кал се хвърли към вратата. Чу Пакостник да лае отчаяно отвъд, а Аарън го попита, сънен и объркан:

— Какво става? Какво не е наред, момче?

Кал дръпна вратата. Тя не се отвори.

— Аарън! — изкрещя, открил гласа си. — Аарън, тук има елементал! Отвори вратата!

— Кал? — викна Аарън паникьосан. Дръжката се завъртя, вратата се разтърси, но дори не се открехна.

— Покрита е със заключващи заклинания! — каза Аарън — Кал, дръпни се! Назад!

Нямаше нужда да му казват два пъти. Мигом се махна от вратата, спусна се към гардероба и го отвори. Ала елементалът се нахвърли. Удари вратата на гардероба и се разхвърчаха трески. Кал едва успя да отскочи и да се скрие под леглото, но чудовището отново нападна. Момчето мина от другия край на леглото. Чудовището бе намотана маса над него.

Кал вдигна Мири, когато откъм вратата се чу лека експлозия. Елементалът се извърна натам. Устата му зейна в потрес. Мрак обгръщаше вратата — но не обикновен.

Хаос.

Кал усети как нещо го тегли под ребрата и осъзна какво става. Аарън използваше силите на Хаоса и се опираше на него като противотежест. Замръзна на място, когато вратата взе да потъва сама в себе си и изчезна, всмукана от бездната. Аарън влетя в стаята с ококорени очи.

— Макар! — извика той, вдигнал ръка, около която пламтеше черна светлина. — Използвай магията си, идиот такъв!

Елементалът се мяташе напред-назад, видимо объркан от внезапната поява на Аарън. Кал се изправи на крака и се протегна към Хаоса. Усети как дивата, кипяща празнота на бездната се отваря. Мрак се спусна в стаята.

Въздушният елементал нададе писък и се втурна през отвора към хола. Профуча край Аарън, разцепи рамото му и връхлетя в стаята на Тамара.

Тамара се наведе и ловко се търкулна под него. Пакостник се втурна към нея и защрака зъби срещу чудовището. Елементалът се завъртя във въздуха. Гнусните му крачка трепереха, а гадните му челюсти се отвориха толкова широко, че можеха да погълнат и тримата.

Аарън отпрати силата си към тази на Кал. Хаосът набъбна, мазни пипала плъзнаха по стаите. От отвора в бездната изникна пушещо, подобно на лъскава котка чудовище с безброй очи. Беше елементал на Хаоса.

Кал изхлипа. Да използват Хаоса, беше едно, да призоват елементал — съвсем друго.

Усетил новата заплаха, въздушният елементал се завъртя и тихо изръмжа. После се спусна към елементала на Хаоса точно когато и той го връхлетя. Срещнаха се във въздуха. Елементалът на Хаоса захапа корема на въздушния елементал, нави се около него и го стисна.

Вратата към стаята се отвори и влезе майстор Руфъс. Следваше го майстор Милагрос.

— Кал! — извика Руфъс, но съзря елементалите, които се бореха във въздуха. За миг бе почти впечатлен, после махна ръка и духна.

Дъхът му се превърна в шокова вълна, която понесе чудовищата. Стаята се разтресе. Въздушният елементал се тръсна и се разпадна на малки вихри, които се въртяха като миниатюрни торнада. Елементалът на Хаоса се разпльока на стената като разлято мастило и така и не се събра.

— Леле! — викна Аарън.

Кал се бе сринал на пода. Сърцето му бясно туптеше. Когато се изправи на крака, Тамара, със скъсана на коляното синя пижама, се втурна към него и го хвана за ръка. Едва се сдържа да не се облегне на нея така, както му се искаше.

Погледна гърдите си, съдраната риза и струйките кръв. Раните не бяха дълбоки, но го боляха, сякаш бе ужилен.

Аарън галеше Пакостник по главата и гледаше замислен елементала на Хаоса.

— Чухме виковете — каза майстор Милагрос, — не знаехме колко зле сте ранени.

— Добре съм — рече Кал.

Майстор Руфъс въздъхна. Беше потресен. Всички бяха, но бе смущаващо да видиш Руфъс неспокоен. Кал се почувства глупаво. Беше ги предупредил да не разследват сами, а те го направиха. После на Джаспър му хрумна идиотският план. Никой не си даде сметка, че посочвайки мястото, където Кал ще бъде, става ясно къде няма да е — в стаята си. Който искаше да проникне в нея, знаеше кога да го стори.

— Чираци, да седнем — каза майстор Руфъс. — Разкажете ми какво стана. После ще решим какво да правим.

Майстор Милагрос отиде до вратата на коридора.

— Ще гледам никой да не влиза или излиза — заяви тя. — Абсолютно никой.

Звучеше като параноичка, но Кал се успокои. Самият той се чувстваше параноичен.

Седна на дивана до Тамара и Аарън, а Пакостник тутакси се намести в скута му и взе да го ближе по лицето. Тамара обясни как всички са били в библиотеката да учат и после са се върнали в стаите си. Не спомена за номера на Кал в трапезарията, за което той й бе благодарен. И бездруго се чувстваше като глупак.

Кал обясни как се е прибрал в стаята си и как вратата е била заключена със заклинание. Усети, че ръцете му треперят и ги пъхна между коленете си, та да не го видят майстор Руфъс и приятелите му.

Майстор Руфъс веднага отиде да провери какво е останало от вратата. Тъй като Аарън бе я изличил почти изцяло, нямаше много за гледане.

След няколко минути майстор Руфъс въздъхна.

— Трябва да доведем екип магове тук. В случай че и друго е било бутано, ще ви преместим в нова стая. Постоянно. Знам, че е късно, но ще тръгнете само с дрехите на гърба ви. Останалото ще ви върнем, щом разберем, че е безопасно.

— Необходимо ли е това? — попита Тамара.

— О, да — изгледа я строго майстор Руфъс.

— Да вървим тогава — изправи се Аарън. — Не съм се преобличал, нито пък Кал.

Тамара взе униформата си от спалнята и се върна в хола с ботуши в ръце. Кал се огледа — символите на стената, блестящите скали, огромната камина. Тези стаи бяха техни, удобни и познати. Но никак не беше сигурен дали като си легне и погледне към тавана, няма да види страховитото чудовище там. Потрепери. Не беше сигурен и дали някога изобщо ще заспи.

* * *

Стаята, в която майстор Руфъс ги отведе, не беше много по-различна от собствената им. Кал вече знаеше, че повечето ученически стаи са еднакви — от две до пет спални, групирани около холове, където учениците можеха да учат и работят. В новото им помещение имаше четири спални. Всеки зае по една, включително Пакостник, който се просна до леглото му и заспа с вдигнати нагоре крака. Кал провери дали вълкът е добре, после отиде в хола, за да види Тамара и Аарън. Аарън бе навил ръкав, а Тамара гледаше притеснено огромното червено петно на оголената му ръка.

— Като изгорено е, но не е — рече тя. — Може да е реакция, задето си ударен с магия на Хаоса.

— Но той е Макар — възрази Кал. — Магията на Хаоса не би трябвало да го нарани. Защо не показа ръката си на майстор Руфъс?

Не беше кой знае каква рана, но Кал на бас се хващаше, че е болезнена.

— Не ми се занимаваше — въздъхна Аарън, — ще се уплашат и съвсем ще ни ограничат. А дори не знаят какво точно става. Ще решат, че някой друг трябва да те пази двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Но няма кой да свърши тази работа по-добре от мен. Пък и ти не се оплака, че кървиш.

Той свали ръкава си.

— Смятам да се изкъпя — каза, — още се чувствам като покрит със слуз от докосването на онова същество.

Тамара уморено махна с ръка, когато Аарън пое към вратата, която водеше към душовете и ваните.

— Ти добре ли си? — попита тя Кал, когато приятелят им излезе.

— Предполагам — отвърна Кал, — но не разбирам защо тук сме повече в безопасност, отколкото другаде.

— Защото по-малко хора знаят, че сме тук — каза Тамара. Прозвуча рязко, но не беше сърдита на Кал, а просто много уморена. — Майстор Руфъс вероятно смята, че са малко хората, на които може да се довери. Това означава, че е възможно всеки да е шпионинът. Наистина всеки.

— Анастасия… — започна Кал, но влезе майстор Руфъс. Гладко избръснатото му, тъмно лице бе безизразно, но Кал долавяше напрежението в стойката му, в изопнатите му рамене. Беше наистина много напрегнат.

— Кал — каза той, — може ли да поговоря с теб?

Кал погледна Тамара, тя сви рамене.

— Може да кажете всичко пред Тамара — отвърна момчето.

— Това не е филм, Кал — отвърна майстор Руфъс. Никак не бе развеселен. — Или ще говориш с мен насаме, или другата седмица ще редиш пясък.

— Май е време да си лягам — изсумтя Тамара и стана. Тъмните й плитки се врътнаха, тя махна на Кал за лека нощ и изчезна в спалнята си.

Майстор Руфъс не седна. Само опря масивната си фигура отстрани на масата.

— Калъм — започна той, — знаем, че някой, който владее сложна магия, е по петите ти. Но това, което не знаем, е защо не следят Аарън?

— И аз съм Макар — отвърна Кал, малко обиден.

— Май трябваше да се изразя другояче. — Ъгълчетата на устните на майстор Руфъс се извиха нагоре и Кал се почувства по-добре. — Не исках да кажа, че не си важна мишена. Странното е, че някой цели само теб, особено като имаме предвид, че Аарън е Макар по-отдавна. Защо не опитва да убие и двамата?

— А може би опитва — предположи Кал. — Искам да кажа, Аарън бе близо до мен и при двата опита. Може би елементалът щеше да подгони и него, след като приключи с мен.

— И може би е бил нужен спусък на полилея, преди да падне, и асасинът е чакал и Аарън да се появи?

— Ами да — рече Кал, облекчен, задето майстор Руфъс сам се сети за това. Не му хареса думата асасин. Тя изсъска като змия в главата му. Асасин бе много по-лошо от шпионин.

— Може — намръщи се майстор Руфъс. — Мисля обаче, че откакто дойде в Магистериума, пазиш тайни. Тези на баща си, а сега и някоя своя. Ако знаеш кой е по петите ти или поне защо, кажи ми, за да мога да те защитя.

Кал се постара да не зяпа майстор Руфъс. „Той не знае за капитан Рибешко лице — спомни си. — Само те пита нещо.“ Пот изби по дланите и под мишниците му. Опита да си придаде безразличен вид, но не бе сигурен, че е успял.

— Нямам нищо за казване — излъга, доколкото можа, — нямам представа защо някой би искал да убие само мен, а не и Аарън.

— Който го е искал, е знаел как да влезе в стаята ти — отвърна майстор Руфъс. — Никой, освен вие тримата и аз, не може да го направи. Но те е причакал само един елементал, който е бил на твоя таван.

Кал потрепери, но не отговори. Какво можеше да каже?

— Щеше ми се да ми вярваш повече — рече майстор Руфъс разочарован. — Дано разбираш колко сериозно е всичко това.

Кал се замисли за странното изгаряне на Аарън. Спомни си елементала и ужасните му очи, които го гледаха в мрака, ноктите, които се забиваха в кожата му. Помисли си за предишната година и за проваленото търсене на Алкахеста, което бе премълчал. Ако беше по-добър човек, щеше да признае всичко на майстор Руфъс, тук и сега. Но ако беше по-добър човек, на първо място нямаше да има проблем.

— Нищо не знам и не пазя никакви тайни — каза Кал на майстор Руфъс. — Аз съм това, което виждате.