Холи Блек, Касандра Клеър
Бронзовият ключ (11)

Глава единадесета

Почти стигнаха тунела, когато майсторите нахлуха в стаята на стража с ръце, блеснали от магията. Бяха изцъклили очи и готови за битка. Като видяха Тамара, Аарън и Кал, пукащото кълбо от бяла енергия пред майстор Норт се изплъзна и падна на земята с дъжд от искри.

— Чираци! — извика той. — Какво правите тук? Обяснете поведението си!

Майстор Руфъс пристъпи напред и с две ръце сграбчи момчетата за яките.

— От всички глупости, дето сте вършили, тази е най-лошата! Застрашихте и себе си, и целия Магистериум!

Тамара, която Руфъс още не бе вдигнал, се осмели да заговори:

— Помислихме, че някой от елементалите може да знае кое е пуснал Скелмис. Да, обещахме да не разследваме, но беше преди да нападнат Кал!

Майстор Руфъс й отвърна с такъв поглед, че Кал се притесни да не я изпепели.

— И така реши да нахлуеш в стаята на маг от Асамблеята и да откраднеш собственост от заключения й сейф, която после може да откраднат от теб? Помисли ли за това?

— Ъ-ъ… — измънка Тамара, нямаше готов отговор.

— Не бъди толкова строг с тях — рече Анастасия. Гласът й бе спокоен, както винаги. Сигурно се досещаше, че са открили снимките и са разгадали паролата й, но изглежда, не бе впечатлена, сякаш нямаше от какво да се притеснява. — Трудно е да се чувстваш безсилен, когато някой те преследва. В крайна сметка те са герои. За героите вероятно е два пъти по-трудно.

Майстор Руфъс потръпна при думата „преследва“, но не отпусна хватката си.

Тамара наблюдаваше Анастасия. Кал разбираше, че момичето се изкушава да направи коментар за намереното в стаята й, но никак не бе лесно да застанеш срещу единствения човек на своя страна. Пък и още бе замаяна от срещата със сестра си, заключена като поредния елементал.

— Не можем да оставим това ненаказано — заяви майстор Норт. — Дисциплината е важна и за чираците, и за маговете. Трябва да ги накажем.

Ледената ръка на Анастасия докосна бузата на Кал. Той усети, че леко измръзва.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — рече тя. — Все пак аз съм ощетената в случая. Би трябвало да имам право на мнение.

— Аз лично ще изпратя тримата до стаите им — каза майстор Руфъс. — Веднага!

С тези думи той издърпа Кал и Аарън към портата. Тамара ги последва. Вероятно бе щастлива, че магът има само две ръце. Кал хвърли поглед назад към Анастасия. Тя стоеше при другите, но не разговаряше с тях. Гледаше Аарън, и то с такъв интерес, че стомахът на Кал се сви, без да знае защо.

* * *

Кал очакваше майстор Руфъс да мине през портата в новите им спални и да им се развика, че са нахлули в затвора на елементалите. Спа неспокойно цялата нощ. Отново и отново се събуждаше, стенейки и с ръка на гърдите си, измъчван от кошмар, в който нещо невидимо се канеше да се стовари отгоре му.

Пакостник бе отказал да спи в четвъртата спалня и съчувствено ближеше краката му всеки път, когато той извикаше. Беше малко гадно, но и доста успокоително.

Когато будилникът иззвъня, Кал, макар да беше доста изморен, бе почти облекчен, че не се налага да се бори повече със съня. Облече униформата с прозявка и отиде в общата стая. Пакостник го следваше по петите, нетърпелив за разходка.

Тамара седеше на една от облегалките на дивана по хавлия, обвила коса с кърпа. До нея се бе настанил Аарън с униформата си. Косата му бе рошава от съня. Тук бе и майстор Руфъс с гробовно изражение. Явно чакаха Кал.

И той го очакваше. С мъка седна до Аарън.

— Знаете, че това, което направихте снощи, е непростимо — заяви майстор Руфъс. — Нахлухте в покоите на маг от Асамблеята и изпъдихте стража от портата на елементалите. Между другото, момчето падна в една пропаст и си счупи крака. Иначе щяхме да ви намерим много по-скоро.

— Счупил си е крака? — повтори Аарън. Беше ужасен.

— Точно така — отвърна майстор Руфъс. — В момента Томас Лакман е в болницата и за него се грижи майстор Амарант. Добре че го е видял студент. Бил е почти в несвяст, на дъното на пресъхнала река. Както може да си представите, на срещата на майсторите настъпи пълна бъркотия. Ако не бяхме толкова разсеяни, малкото ви пътуване в леговището на елементалите щеше да е още по-кратко.

Той ги изгледа хладно.

— Искам да знаете, че ви държа лично отговорни за нараняванията на момчето. Ако беше останал там по-дълго, можеше да загине.

Тамара бе в потрес. Тя бе дала на Томас пътеводния камък.

— През цялото време обикаляме пещерите и никога нищо не ни се случва…

Изражението на майстор Руфъс стана ледено.

— Той не е бил чирак тук. Анастасия го е избрала, защото е външен човек, обучен в различен Магистериум, така че не е познавал пещерите като вас.

Без да иска, Кал си спомни предупрежденията на баща си за Магистериума и пещерите.

Долу няма светлина, нито прозорци. Един безкраен лабиринт. Можеш да се изгубиш в пещерите и никога да не те намерят. Да умреш и никой да не разбере.

Поне бяха намерили Томас. Поне за това Алистър бе сгрешил.

— Съжаляваме — каза Кал и беше искрен. Руфъс може и да не разбираше, но той наистина съжаляваше, задето бяха отишли в пещерите на елементалите. Искаше му се да не бяха чули от Маркъс, че човекът, който се опитва да го убие, е най-добрият Макар на своето поколение. Искаше му се Тамара да не бе видяла сестра си — или по-точно онова, което бе останало от нея. Беше смълчана, докато майстор Руфъс ги отвеждаше към спалните им, след като ги бе превел като затворници през стаята на стражата.

Беше се прибрала, затръшвайки вратата.

Кал и Аарън се спогледаха.

— Наистина съжаляваме — рече Аарън.

— Не на мен трябва да се извинявате — отвърна Руфъс. — Маг Таркуин от Асамблеята ще прецени какво наказание заслужавате, но първо ще отидете до покоите й да се извините лично.

Той вдигна ръка, за да пресече коментарите им.

— Предлагам да го направите още тази нощ. Имате късмет, че се измъквате толкова леко.

„Твърде леко — помисли си Кал. — И това не е късмет.“

* * *

Когато Кал, Аарън и Тамара влязоха в трапезарията, над помещението се спусна тишина. Чираците, които се бяха наредили да напълнят паниците си с гъби, лишеи и лютив жълт пещерен чай, замръзнаха на място и се втренчиха в тях.

— Какво става? — прошепна Тамара, отправяйки се към масата. — В мен ли е проблемът, или всички се държат странно?

Кал се огледа наоколо. Алекс ги следеше от друга маса с насядали ученици от Златната година. Махна им и заби нос в чинията си. Кай, Раф и Гуенда ги зяпаха. Гуенда сочеше първо към Селия, а после към Аарън, но в това нямаше никакъв смисъл. Самата Селия пък седеше на една маса с Джаспър и държеше ръката му над чиния, пълна с нещо като мокри листа. Сякаш имаха очи само един за друг.

— Вече и аз не знам кое е нормално — каза Аарън под нос. — Наистина ли мислите, че знаят за снощи? Че сме влезли в затвора на елементалите?

— Нямам представа — рече Кал. При други обстоятелства щеше да пита Джаспър, но сега той бе толкова влюбен и унесен, че можеше да зяпа единствено Селия, да й дрънка глупости и от време на време да пуска лиги.

Кал се чудеше колко ли време ще е все така влюбен и занесен. А и дали самият той щеше да се държи по същия начин, ако бе отишъл на срещата вместо него.

— Хайде да поседнем — предложи Тамара, ала гласът й трепереше. Явно бе разтърсена. Кал не я бе виждал такава от деня, в който тя бе разбрала кой е всъщност. Щеше му се да са някъде, където да поговорят за сестра й. И всички да спрат да го зяпат.

— Тамара — обади се Кимия, облегнала ръце на масата, — защо не дойдеш да седнеш при мен.

Тамара вдигна рязко поглед и тъмните й очи се разшириха. Беше занемяла от вида на сестра си.

— Аз… но защо?

— Хайде, Тамара — подкани я Кимия, — не ме карай да правя сценка пред всички.

— Каква сценка? — внезапно се ядоса Кал. Кимия се държеше така, сякаш двамата с Аарън не съществуват.

— Не искам — рече Тамара, — предпочитам да остана с приятелите си.

Кимия посочи Аарън с брадичка.

— Той не ти е приятел. Той е опасен.

— За какво говорите? — попита смаяно Аарън.

— Баща ти е в затвора — рече направо Кимия. Аарън се сви, като че бе го ударила. — Само по себе си това е достатъчно. Но излъга за него всички.

— И какво от това? — попита Кал. — Аарън не е длъжен да ти споделя лични неща.

— Длъжен е, щом ще идва у нас! — сопна се Кимия. — Родителите ми поне заслужаваха да знаят. След всичко, което направихме за теб…

Тя се втренчи в Аарън. Кал бе обзет от изпепеляваща ярост — заради Аарън, донякъде и към него. Защото не можеше да заглуши гласа, който му шепнеше: „ами ако, ами ако“, и се мразеше, задето му няма пълно доверие. Но донякъде мразеше и него самия. Стана и впи очи в Кимия.

— Твоите родители се умилкваха на Аарън, понеже е Макар — изсъска той, — а сега се държиш, сякаш ви дължи нещо. Но не ви дължи нищо!

— Спрете и двамата! — Тамара се обърна към сестра си. — Каза ли на мама и татко?

— Разбира се — отвърна Кимия обидена, — те имат право да знаят що за човек е Макарът.

Аарън се хвана за главата.

— Клюкарка — сопна се Тамара на Кимия и лицето й пламна, — кой ти каза за бащата на Аарън? Кой?

— Казал съм само на трима души — приглушено рече Аарън, — на теб, на Кал и на Джаспър.

— Е, не го научих от никой от тримата — ядно отвърна Кимия. — Виж…

— Джаспър е казал на Селия. — Алекс изникна зад Кимия и сложи ръка върху нейната. — А Селия е разказала на всички. Съжалявам, Аарън.

Аарън вдигна глава. Зелените му очи бяха помръкнали.

— Какво да правя сега?

— Всички са разстроени след станалото с Джен и нападението на елементала — каза Алекс. — Търсят си виновник, а ти си Макар. Това те прави потенциално опасен.

— Не съм докосвал Джен и никога не бих наранил Кал! — възрази Аарън. — Или когото и да е.

— Дръж се — рече Алекс със съчувствие, — хората ще си намерят друга тема. Винаги става така. Хайде, Кимия.

Кимия въздъхна тежко и му позволи да я отведе до масата с ученици от Златната година.

— Да идем да си вземем храна — вирна брадичка Тамара. — И ако някой ни каже нещо, добре ще го подредим. Ако шушнат зад гърба ни, не заслужават вниманието ни. Разбрано?

След миг Аарън стана.

— Разбрано. — Докато вървяха към масите с храна, той прошепна на Кал: — Благодаря, че ме защити.

Кал кимна. Стана му гадно, задето си мислеше, че Аарън може да е шпионинът.

И все пак тази мисъл не го напускаше.

Когато взеха храна, чинията на Кал бе пълна с лишеи, гъби и грудки, а тези на Тамара и Аарън, за разлика от друг път, бяха почти празни. Тримата чираци седнаха на масата при Джаспър и Селия, но избраха местата си така, че да са колкото може по-далеч от тях. Селия извърна очи от Джаспър колкото да ги погледне жално, но злобният поглед на Кал я накара бързо да отмести поглед. Той знаеше, че обича да клюкари, но не подозираше, че ще изтърси подобно нещо. Несъмнено Джаспър бе представил семейството на Аарън в още по-лоша светлина, за да я впечатли. Най-вероятно двамата се заслужаваха. Надяваше се да се целуват толкова дълго, че въздухът им да свърши и да се задавят.

— Трябва да намерим шпионина — каза Аарън и отново върна Кал към настоящето. — Няма да има спокойствие, докато не бъде заловен. Никой от нас няма да е в безопасност. Най-малко Кал.

— Добре — рече бавно той, — подкрепям идеята без частта, която звучи като декларация, а не като план. Как ще намерим шпионина?

— Анастасия сигурно знае нещо — каза Аарън. — Като имаме предвид какво открихме, трябва да е била замесена по някакъв начин.

— Паролата е свързана с Врага — зашепна Тамара, но после спря. — Искам да кажа, с капитан Рибешко лице. Паролата е името на брат му. Има снимка на Рибешко лице в покоите си. Явно е на страната на онези хора. Проблемът с тази теория е, че не те искат да убият Кал.

Кал понечи да възрази, но Тамара го прекъсна.

— Или поне не го искаха мъртъв, когато Аутомотонес бе изпратен да го убие. Дори майстор Джоузеф да е променил мнението си впоследствие.

— Може би тя мрази майстор Джоузеф и Врага и държи онези неща край себе си, за да не се отклонява от пътя на отмъщението — предположи Аарън. — Вероятно е изпратила Скелмис подир Кал, защото е знаела, че той е капитан Рибешко лице.

— Не би го сторила — възрази Кал.

— Да — с треперещ глас отвърна Аарън, — така каза и за Селия. Спри да се държиш все едно шпионинът е някой, който се държи лошо с теб или когото мразиш. Не бива да смяташ, че понеже някой се прави на твой приятел, наистина ти е приятел.

— Сериозно? — попита Кал, оставяйки думите на Аарън да увиснат във въздуха.

Аарън въздъхна и отново се хвана с две ръце за главата.

— Не това исках да кажа. Прозвуча лошо.

— Може би трябва да пуснем сестра ми. Може би тя ще ни помогне — каза с несигурен глас Тамара.

— Нима? — попита Кал смаян.

— Не знам — отвърна тя и бутна с вилицата някакви зеленилки в чинията си, — трябва да помисля по въпроса. След като Раван се превърна в Погълната, всички — семейството, приятелите й — взеха да се държат така, сякаш е умряла. Аз също. Разбира се, понякога си я представях как щастливо плува в езеро от лава, но не съм и допускала, че я държат в плен тук, в Магистериума. И сега, когато я видях, ми се струва, че всички са ме лъгали. Че не сме дали всичко от себе си. Чувствам… че не знам какво трябва да чувствам.

Тамара си пое глътка въздух, трепереща.

— Ако искаш да я измъкнем, ще я измъкнем — заяви разпалено Кал.

— Но трябва да внимаваме — предупреди Аарън — и да научим повече за Погълнатите. В Желязната година ти обещахме, Тамара, че няма да позволим да станеш една от тях. Мисля, че обещанието важи и за това да не им помагаш. Когато някой е Погълнат, доколко остава себе си? Ако ставаше дума за мой роднина, първо бих искал да съм сигурен, че наистина е същият човек.

— Прав си — рече Тамара, но не звучеше много уверена, — знам, че си прав.

— Имаме часове сутринта, нали? Първото нещо след тях е да отидем при Анастасия и да й се извиним — заяви Кал.

— И да оцелеем, ако тя е шпионинът — добави Тамара.

— Майстор Руфъс знае къде ще бъдем — рече Аарън. — Ще е безумие да ни нападне. Ще я хванат.

— Зависи дали ще остане след това — каза Кал. Ръката го болеше. Още носеше двете гривни, макар вече да го беше страх от тази на Врага. — Вижте, или тя иска да ме хване и се прави на мила, за да ни създаде фалшиво чувство за сигурност, или се е съюзила с майстор Джоузеф и се държи мило с мен, понеже съм капитан Рибешко лице. Така или иначе, тя е опасна.

— Ти не си капитан Рибешко лице — изсъска Тамара през зъби.

— Знаеш какво имам предвид — въздъхна Кал.

— Ще влезем и излезем бързо от стаята й — рече Аарън. — Не яжте нищо, не пийте нищо, не се отделяйте един от друг. Ще се извиним и се махаме. И през цялото време трябва да сме нащрек.

Кал и Тамара кимнаха. Това не беше най-великият план, но предвид тревогите на Тамара за сестра й и мълвата колко опасни са маговете на Хаоса, бе най-доброто, което успяха да измислят. Кал не можеше да забрави това, което бе осъзнал след церемонията на Колегиума — че в новия свят, в който Врагът на Смъртта бе официално мъртъв и войната бе приключила, от Макарите няма нужда.

Че всички се страхуват от тях.

* * *

Кал се питаше как ще минат уроците с майстор Руфъс днес, след като и тримата бяха скапани, но за негова изненада гостуваше специален лектор за групата им. Още по-изненадващо бе, че го познаваше — Алма от Ордена на Безредието. Последния път тя се опита да отвлече Пакостник и да го добави към огромната си колекция от обсебени животни в гората.

Все пак не приличаше на човек, който би откраднал куче, а по-скоро на учителка от детската градина. Имаше тъмна кожа, бялата й коса бе сплетена на плитка. Носеше сива риза и тъмнозелена пола. Дълги нефритени нишки висяха около врата й. Когато ги видя, погледът й тутакси се спря на Аарън. Усмихна се, но усмивката не докосна тъмните й и замислени очи.

— Това е старата ми приятелка Алма Амдурер — започна майстор Руфъс. — Тя ме обучи в Магистериума, когато бях чирак, и познаваше моя учител, майстор Маркъс.

Кал се зачуди дали Алма знае какво е станало с Маркъс. Изражението й не се промени, когато споменаха името му.

— Знае много за магията на Хаоса. Със съжаление, трябва да призная, повече от мен. Кал и Аарън, останете днес с Алма, а аз ще обучавам Тамара отделно. Много мислех за казаното от маг Таркуин на срещата и реших, че колкото и да не искам да си призная, тя е права. Налага се да узнаете някои неща и не аз съм този, който може да ви научи. Алма веднага се съгласи да дойде, затова искам да сте много учтиви и да я слушате внимателно.

Цялата тази реч доста притесни Кал. Когато Аарън отиде в Ордена на Безредието, Алма страшно се зарадва. Умираше да докопа някой Макар. Спомни си как се опита да придума Аарън да се върне в Ордена, та да го подложи на експерименти. Сега майстор Руфъс направо й го връчваше.

— Добре — рече бавно Аарън. Не беше въодушевен.

— Ще останем тук да работим, нали? — попита Тамара и гласът й прозвуча така, сякаш споделяше безпокойството на Кал. Не искаше да оставя Аарън самичък.

— Ние ще сме в съседната стая — махна с ръка майстор Руфъс.

Каменната стена се раздели със скърцане, появи се широка пукнатина, за да минат двамата с Тамара.

— Ако ти трябва нещо, само кажи — рече Аарън.

— Ще се справя — отвърна тя.

Докато се отдалечаваха през отвора в стената, Тамара правеше физиономии на Кал, опитвайки се да му каже нещо. Очите й бяха ококорени, а ръцете й описваха жест като на умираща птица. Камъкът се затръшна обратно и двамата се скриха от погледа им. Кал нямаше избор и се обърна към Алма.

— И двамата ме гледате доста скептично — засмя се тя. — Не ви упреквам. Искате ли да ви кажа една тайна? Майстор Руфъс не сподели с никого, че ме кани да ви преподавам. Нито с майстор Норт, нито с Асамблеята. С никого! Днес Орденът на Безредието не е на почит. Нито пък аз.

— Вие застрашихте вълка ми — рече Кал — и приятеля ми.

Усмивката не слезе от лицето на Алма.

— Дано приятелят ти не се засегне, че спомена първо вълка.

— Няма — отвърна Аарън. — Кал знае, че се оправям. Но никой от нас не ви вярва. Надявам се да не го приемете лично.

— Че защо да ми вярвате? — попита Алма, скръсти ръце и се облегна на каменното бюро на Руфъс. — Двама Макари — добави тя. — Последния път, когато имаше двама макари по едно и също време — Константин Мадън и Верити Торес — двамата станаха смъртни врагове.

— Това няма да се случи с нас — отвърна Кал. Алма започваше да му лази по нервите.

— Двама Макари в един и същи Магистериум, в една и съща група чираци. Знаете ли каква беля докарахте на Руфъс? Другите майстори смятат, че някак ги е измамил по време на Железния изпит. — Тя се изсмя. — Особено че взе теб, Кал. Аарън беше ясен, но ти си друга история.

— Ще научим ли от вас нещо, освен учителските клюки? — попита Аарън.

— Ще научиш най-важния урок в живота си, Макар! — ревна Алма. — Ще те науча да виждаш души.

Аарън се ококори.

— Вие сте си противотежест — продължи тя. — И сте магове на Хаоса. Всеки от вас може да използва магията на бездната и затова носите гривни с черни камъни. Предполагам, че са ви го казали в мига, в който сте се разкрили като Макари. Но има още една магия. Магията на душата. Човешката душа е обратното на Хаоса и нищото. Душата е всичко.

Очите й блестяха фанатично. Кал погледна крадешком Аарън, който бе очарован.

— Повечето хора никога не виждат душата — каза Алма. — Работим като слепци в мрака. Ала вие ще я видите. Кал, Аарън. Застанете един срещу друг.

Кал се обърна към Аарън. С изненада откри, че са почти еднакви на ръст, тъй като бе съвсем малко по-нисък от приятеля си. Явно беше пораснал.

— Погледнете другия човек — рече Алма, — съсредоточете се върху това, което ви прави „вас“. Представете си как виждате отвъд кожата и костите, през мускулите и кръвта. Не гледайте към сърцето, а към нещо много повече.

Гласът й бе приспивен. Кал сведе очи към ризата на Аарън. Чудеше се какво ли трябва да вижда. На ризата имаше тъмно петно, там, където Аарън се бе залял с чай в трапезарията.

В един миг видя, че Аарън се взира в него. Двамата не се сдържаха и се ухилиха. Кал се загледа по-внимателно. Какъв бе Аарън? Дружелюбен, обичан, винаги готов да се усмихне, разказваше глупави вицове, косата му не стърчеше като неговата. Но знаеше и по-неприятни неща. Пристъпите на гняв, кражбите на коли, ненавистта, че е Макар, защото не искаше да умре като Верити Торес.

Кал усети как погледът му се променя. Все още се взираше в Аарън, но и вътре в него. В Аарън имаше светлина, цвят, който никога не бе виждал. Не можеше да го опише. Той се променяше като светлината на преносима лампа, отразена върху стената.

Кал ахна и отскочи от изненада. Светлината и цветът изчезнаха и той установи, че просто гледа Аарън, зяпнал и ококорил зелените си очи.

— Този цвят! — възкликна Аарън.

— И аз го видях! — отвърна Кал.

Двамата се ухилиха като катерачи, стигнали върха на планина.

— Много добре — рече доволна Алма, — надзърнахте в душите си.

— Това е неловко — каза Кал, — не знам дали трябва да го споделяме с останалите.

Аарън направи физиономия.

Кал бе замаян от щастие. Не само защото бе овладял магията от първия опит, но защото при вида на Ааръновата душа бе разбрал, че подозренията му са нелепи. Той бе негов приятел, най-добрият му приятел, неговата противотежест. Никога нямаше да го нарани. Аарън се нуждаеше от него, както и Кал от Аарън.

Облекчението бе невероятно.

— Мисля, че стига за днес — каза Алма, — справихте се много добре. После ще искам да срещнете душите си. Да се научите да ги докосвате.

— Няма да го направя — заяви Кал, — не знам какво е, но няма да ми хареса.

Алма въздъхна и вероятно помисли, че майстор Руфъс страда много, задето Кал е негов чирак. Не беше честно, понеже, както бе споменала и преди, другите майстори му завиждаха за това.

— Става дума за метод, с който може да повалите противника в несвяст, без да го нараните — каза тя. — Още ли си против?

— Откъде да знаем, че няма да ги нараним? — попита Аарън.

— Няма видими следи — отвърна Алма, — ала както с другата магия на душата, не са правени много опити, та да сме абсолютно сигурни. Когато аз започнах проучванията си с Джоузеф и още няколко магове, мислехме, че в магията на Хаоса има сила, която може много да помогне на света. Понеже Макарите, раждащи се във всяко поколение, и магията на Хаоса се срещат извънредно рядко, просто не знаем достатъчно за тях.

Най-великият Макар на твоето поколение. Думите се върнаха към Кал и го стреснаха. Не го беше яд, че Аарън е по-добър от него. Но не му харесваше идеята някой да е по-добър от Аарън.

Алма продължи по предмета си.

— Трябва да разберете колко вълнуващо е всичко това. Откривахме напълно нови неща. Маговете на Хаоса бяха виждали души и преди, неколцина бяха научили как да ги изтръгват от телата. Ала никой не бе опитвал да докосне душа. Никой не бе опитвал да постави Хаоса в животно. Никой не бе опитал да пренесе душа от едно тяло в друго.

— Джоузеф да не е откачил тогава? — попита Аарън. — Как така не е спрял Константин, преди да убие брат си? Просто се е развълнувал от толкова магия?

Джерико Мадън. Кал почувства, че главата му се замайва. Макар това да бе в далечното минало, го усети по-близо от всякога. Напоследък имаше чувството, сякаш го избутват от живота му, както майстор Джоузеф бе искал да извади душата от тялото му.

Погледът на Алма помръкна.

— Ако трябва да съм честна, връщам се към този ден и не знам какво е станало. Преповтарям си събитията отново и отново и не мога да не мисля, че Джерико умря, защото Джоузеф искаше така.

— Какво? — попита Кал. Това привлече вниманието му.

— Константин беше млад мъж. Имаше други интереси, освен магията на Хаоса и не искаше да отдаде целия си живот на заниманията си с нея. Руфъс, а не Джоузеф бе негов учител. Мисля, че Джоузеф искаше Константин да е напълно отдаден на каузата.

Кал бе ужасен.

— Майстор Джоузеф е нагласил нещата така, че Джерико да умре и Константин да е напълно отдаден на магията на Хаоса за възкресяване на мъртвите?

— И да намрази Магистериума, който обвиняваше за смъртта на Джерико — кимна Алма. — Разбира се, мисля, че Джоузеф не създаде чудовище съзнателно. Просто искаше лоялност. Искаше той да направи откритията, да види името си, записано в историята.

Кал си помисли за майстор Джоузеф в гробницата на Константин, за извивката на устните му, за лудешкия плам в погледа му. Не беше сигурен дали не е създал чудовище съвсем съзнателно.

— Хората помнят Врага на Смъртта — каза Алма, — но са забравили човека, който го направи такъв. Константин може и да беше зъл, но бе и трагичен образ. Той искаше да върне брат си. От друга страна, майстор Джоузеф искаше само сила, нищо повече. Такива хора са най-опасни.