Холи Блек, Касандра Клеър
Бронзовият ключ (16)

Глава шестнадесета

Килията на Кал в Паноптикона беше с три бели стени, едната от които напълно прозрачна, така че стражите на пост в централната кула на затвора да го наблюдават постоянно. Стените не се влияеха от магия, колкото и да опитваше да ги изгори, погълне, напука или замрази. Нищо не действаше.

Два пъти на ден през плоча в прозрачната стена му подаваха бяла кутия безвкусна храна и вода. Нищо друго не се променяше.

Не му дадоха книги, тетрадки, химикалки или каквото и да е, та Кал прекарваше дните си, седнал на койката, изпълнен с омраза към всички, и най-вече към себе си.

Изкара тук цяла седмица. Седмица, в която си припомняше последната битка на сечището, представяше си какво би могъл да стори, за да опази Аарън жив, а понякога, в пристъп на самосъжаление — как умира. Събуждаше се от сънища, в които си говореше с Аарън и се шегуваха как ще отидат в Галерията или ще изведат Пакостник на разходка. Будеше се от кошмари, в които Аарън му крещеше, че той е трябвало да умре.

Кал искаше да живее.

Непрекъснато мислеше за личното си допълнение към Петостишието. Най-важната му характеристика бе волята за оцеляване. Поне така смяташе. Но не искаше да оцелява, щом най-добрият му приятел е загинал. Не знаеше дали му се ще да живее в свят без Аарън.

Искаше да си го върне. Това беше рев на душата му, болка от непреодолима загуба. Даде си сметка, че същото е чувствал Константин при загубата на Джерико.

Но не му пукаше за чувствата на Константин. По-добре бе, че е в затвор, та да не нарани и друг. Поне го наказаха за някои престъпления. Може би беше по-добре никой да не идва да го вижда, дори баща му. Със сигурност не и Тамара, която вероятно едва понасяше вината, че е спасила грешния човек. Не и майстор Руфъс, който сигурно горко съжаляваше, че Кал е отишъл на Железния изпит.

Какъв лош късмет — да избереш Врага на Смъртта за свой чирак неведнъж, а два пъти.

* * *

Кал лежеше на пода, загледан в тавана. Стъпки по необичайно време го накараха да обърне глава. Пред килията му, облечена с дълго бяло палто и скрита под бяла шапка коса, застана Анастасия Таркуин.

Тя го погледна и вдигна вежди по начин, който му напомни за майстор Руфъс.

Сега си ми забавен, но не е за дълго.

Кал не береше грижа. Остана на пода. Стражът — жена, която носеше храната му с необичайна жизненост — донесе стол на Анастасия. Тя седна и стражът се отдалечи. Кал предполагаше, че все някой от Асамблеята ще дойде да го разпита. Трябваше да е доволен, че е Анастасия, но не беше. Не искаше да говори с никого, още по-малко с познат.

— Ела по-близо — нареди Анастасия и отпусна ръце в скута си.

Кал въздъхна и седна пред прозрачната стена.

— Добре, но искам да ми отговориш на два въпроса.

— Чудесно — рече тя. — Питай.

Кал се колебаеше. Макар да не спираше да мисли за тези въпроси в дългите часове на нощта, не знаеше как ще приеме отговорите.

— Тамара добре ли е? — успя да попита. Гласът му прозвуча дрезгаво. — Има ли големи неприятности?

— Тамара е в безопасност — усмихна се тънко Анастасия. — А в колко големи неприятности е, предстои да разберем. Това ли е?

— Не — отвърна Кал. — Как е Пакостник? Ранен ли е?

— Вълкът е със семейство Раджави и е в пълна безопасност. Сега доволен ли си? — продължи да се усмихва Анастасия.

— Мисля, че да — отвърна Кал. Да знае, че Тамара е добре и Пакостник е жив, бе първата добра новина от цяла вечност.

— Хубаво — каза Анастасия, — защото нямаме много време. Трябва да ти призная нещо. Аз не се казвам Анастасия Таркуин.

— Моля? — примигна Кал.

— Преди много години имах двама синове, които отидоха в Магистериума — започна тя. — Не бяхме стар род. Признавам, че ми беше неудобно от магията ми. Изобщо не се интересувах от училището им. Не се запознах с учителите, не ходих на родителски срещи, оставих мъжа си да ги наглежда. Оказа се голяма грешка.

Тя пое дълбоко въздух.

— Когато казах, че познавам Константин и Джерико Мадън и съм гузна за случилото се с тях, ти разкрих само част от истината. Виж, аз съм тяхната майка, значи съм и твоя майка.

Кал бе допускал всичко друго, но не и това. Направо зяпна.

— Но как… Магистериумът… те ще знаят…

— Няма как — отвърна Анастасия, — беше преди много години, а и както казах, почти не познавах маговете. Но когато и двамата ми сина… починаха… майстор Джоузеф се свърза с мен. По това време съпругът ми, твоят баща, се бе самоубил.

Гласът й бе равен.

— Джоузеф ми каза какво е сторил Константин, как е прехвърлил душата си. Бях решена да се погрижа за сина си в новото тяло, както не бях сторила, когато трябваше. Напуснах страната и се върнах в родината си. Там откраднах името на друга жена на моята възраст, Анастасия Таркуин. Промених външността си и упражнявах уменията си с непозната дотогава отдаденост. После се завърнах като могъщ маг и се омъжих за Огъстъс Страйк, та да имам място в съвета. Никой не отгатна истинската ми цел.

— Истинската ти цел? — На Кал му се зави свят.

— Ти — отвърна тя, — заради теб дойдох в училището, заради теб влязох в Асамблеята. Само заради теб. И нищо не се е променило.

Анастасия стана и сложи ръка на прозрачното стъкло, сякаш искаше само да докосне ръката на Кал. Погледът й бе тъжен, но изпълнен с решителност.

— Този път ще те спася, сине мой. Ще те освободя.