Теса Деър
Слепият херцог (8)

Глава 8

Всичко беше решено само за няколко минути. Госпожица Пелъм преливаше от радост в очакване. Дънкан предложи да я придружи до дома й, за да й помогне да пренесе вещите си.

— Ето на̀ — плесна с ръце Изи, щом двамата потеглиха. Обърна се към херцога. — Уредихме всичко. Докато те се върнат, двамата с вас можем да се заловим за работа.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита херцогът.

— За кое говорите?

— За вас. За поведението ви веднага след пристигането на госпожица Пелъм. Сякаш се превърнахте в друг човек. — Той повтори момичешкия й говор. — „О, да, госпожице Пелъм.“ „Ще ви бъда много благодарна, госпожице Пелъм.“

Изи въздъхна.

— Няма защо да се тревожите.

— Не се тревожа. Завиждам й. Защо с нея сте отстъпчивата госпожица Гуднайт, а с мен — вещицата с невестулка?

— Защото тя е моранглианка.

— Каква?

— Моранглианка. Действието в приказките на баща ми се развива в измислена страна на име Моранглия. Най-верните му почитатели наричат себе си моранглианци. Имат клубове, организират си събирания, разменят си писма. И очакват да видят невинно ококорената Изи Гуднайт. Не искам да ги разочаровам, това е.

Той потупа с пръсти по гърба на стола.

— Тъй значи. Ако прочета приказките на баща ви, ще бъдете покорна и мила с мен?

— Не!

Тя никога нямаше да бъде мила и покорна с него и никога нямаше да му позволи да прочете „Приказките за лека нощ“. И дума да не става. Изключено.

— А и дори да прочетете приказките на баща ми, не вярвам да ви харесат. За тях човек трябва да притежава известно количество…

— Лековерие? — подсказа й той. — Неопитност? Преднамерена глупост?

— Сърце. Човек трябва да има сърце за тях.

— В такъв случай сте права. Не са за мен. Със сигурност никога няма да се нарека мордранглиец.

— Моранглианец.

— Ха — рече той видимо ядосан. — Има ли значение?

— Няма. Не и за вас. — Тя отиде до масата. — А и бездруго нямаме време да си четем приказки. Не и с всичките тези писма.

Тя огледа купчината писма и пратки, като се чудеше откъде е най-добре да започне.

— Изглежда, че са в хронологичен ред. По-старите писма са пред мен, а по-новите се разстилат към далечния край на масата. Със старите или с новите искате да започнем?

— Със старите — рече той без колебание. — Ако искам да разбера какво става, трябва да започна от началото.

Изчитането на всички писма вероятно щеше да отнеме седмици, но Изи не се оплакваше. Повече работа, значи, повече пари за фонда „ремонт на замъка“. Пък и ако трябваше да си признае, колкото и трудно да се живееше с херцога, тя не бързаше да остане сама на това място. Не и преди едно хубаво почистване. Може би дори екзорсизъм.

— Много добре. Ще започна оттук. Докато чета, ще разделяме писмата на две купчини: важни, които може отново да прегледаме по-късно, и маловажни. Одобрявате ли плана?

— Да. — Той се изтегна с цялата си дължина на дивана. Диванът беше доста голям, но и херцогът бе доста голям мъж. Магнус се сви на кълбо до него.

— Нима, докато аз чета, вие ще се изтягате там? Като матрона на шезлонг.

— Не. Ще се изтягам тук като херцог, който си почива в собствения си замък.

Ха! Нека се изтяга, докато все още може. Замъкът нямаше да бъде негов още много.

Изи взе един нож, разчупи печата и отвори първото писмо — най-дебелото, което успя да напипа.

Изглежда, беше улучила. Отвътре се показаха дълги редове и списък с числа.

— Това ми се струва обещаващо — рече тя.

— Тогава не ме карайте да чакам, Гуднайт. Четете.

— „На вашето внимание, Ваша милост — подхвана тя. — С прискърбие научихме новината за вашето скорошно раняване. Моля, приемете пожеланията ни за бързо оздравяване. По ваше искане ще препращаме всички писма, свързани с имотите ви, към земите ви в Нортъмбърланд и замъка «Призрак» до ново разпореждане. Прилагаме списък на баланса по всички сметки и плащания за имотите ви през изминалите…“

— Давате ли си сметка какво правите? — прекъсна я херцогът.

— Какво правя?

— Преправяте гласа си, като четете.

— Не е вярно. — Страните й пламнаха. — Наистина ли?

— Да. Никога не съм виждал счетоводител, който да говори като Дядо Коледа.

Много добре. Тя наистина четеше писмото със задъхан чиновнически баритон. И какво от това? Той нямаше никаква причина да се оплаква.

— По-забавно е, когато си преправяш гласа. — И като сви леко рамене, тя продължи: — Прилагаме списък на баланса по всички сметки и плащания за имотите ви през изминалите две седмици. — Следваше списъкът. Сто и петдесет лири на търговеца на вино. Коне, живо тегло, купени на търг — осемстотин и петдесет. Месечен кредит за хазартния клуб „Черния лъв“ — триста.

Вино, бързоноги коне, хазарт…

Колкото по-надолу се плъзгаше погледът й, толкова по-възмутителен портрет рисуваше списъкът.

Но на следващия ред тя се оживи.

— Благотворителна такса за подкрепа на „Кампанията за въздържателство“ на женската организация… — Тя го погледна над листа. — Цели десет гвинеи. Каква щедрост!

— Нека да се знае, че давам пари за благотворителност.

— Има редове за надници на прислугата, уличния търговец на плодове… Нищо необичайно. — Изи присви очи към един надраскан ред. — Освен това. Сто и четиридесет — платени на „Скритата перла“. Какво е това, бижутерско ателие?

— Не. — Познатата самодоволна усмивка изви устните му. — Но там имат хубави играчки.

— О.

Подтекстът в ироничния му отговор и дяволитата му физиономия достигнаха до съзнанието й. „Скритата перла“ беше вертеп, разбира се. А тя беше глупачка.

— Може да го наричате благотворително заведение, ако това ви помага — рече той. — Някои от онези жени, горките, нямат какво да сложат на гърба си.

Изи не му обърна внимание. Тя вдигна писмото.

— Важно или маловажно?

— Важно. Всичко, свързано с парите, е важно.

Тя сложи писмото на едно празно място от масата и то стана основата на малка, но устойчиво растяща купчина.

Преглеждаха писмата едно по едно. Две-три покани за отдавна минали приеми заминаха в купчината „Маловажни“, а също и вестниците отпреди месеци и молбите за дарения. Сведенията за имотите и счетоводните баланси отиваха в купчината „Важни“.

Изи издърпа тънък плик от морето непрочетени писма.

— Ето нещо с клеймото на член на парламента. Сигурно е много важно.

— Ако смятате, че всяко писмо, което носи печата на парламента, е важно, тогава и за правителството имате романтични представи като в приказките. Но моля ви, четете.

Тя отвори писмото и сетивата й бяха връхлетени от дъх на изгубил свежестта си неприятен парфюм. Почеркът беше нечетлив и с много заврънкулки — много женски. Изглежда, писмото не беше написано от самия депутат, а по-скоро от жена му.

— „Ротбъри“ — започна да чете на глас Изи.

Виж ти, забележително фамилиарно обръщение. Писмото явно беше от жена, която го познаваше добре.

Тя продължи:

— „Писмото ми ще те изненада. Минаха месеци, а ние сме от хората, които не си разменят нежни послания. Но какви са тези новини, че си бил ранен мистериозно? И то в Нортъмбърланд, едно от всички затънтени места на света. До ушите ми стигат хиляди слухове. Според едни си изгубил око, носа си или и двете. Според други — ръката. Аз, естествено, пет пари не давам кой израстък са ти окастрили, стига прекрасният ти, дяволски език да не е пострадал и да не си изгубил и сантиметър от твоя великолепен…“

Изи замръзна и не можа да продължи.

— Продължавайте — подкани я херцогът. — Това писмо ми хареса. Освен това премислих — моля ви, не се стеснявайте да си преправяте гласа. Малко по-ниско и пламенно би било отлично.

— Мисля, че не е необходимо да продължавам. Очевидно писмото отива в купчината „Маловажни“.

— О, госпожице Гуднайт. — Незасегнатата му вежда се изви нагоре. — Не внимавате ли? Няма нищо маловажно тук.

Тя пламна от срам.

— Не мислете, че ще ме засрамите с вашето предвзето мълчание. Ни най-малко не ме е срам. Само защото вие си намирате приятели, като се държите така, сякаш гномите са ви открили под тиквено листо и са ви отгледали, не значи, че всички обичат да са благонравни като стари моми.

— Благонравна? — повтори тя. — Аз не съм благонравна.

— Не, разбира се. Причината да спрете да четете, е, че писмото не е писано от невинната девойка на Англия.

Той сключи ръце зад врата си и качи крака на отсрещната странична облегалка на дивана. Ако някой художник уловеше образа му, картината щеше да се казва „Самодоволство, портрет“. На Изи й се прииска да го разтърси.

— Чеп — изръси тя. — Ето на̀. Казах го. На глас. Ето, пак ще го повторя. Чеп. Чеп, чеп, чеп. И не кой да е чеп. — Тя хвърли поглед на листа и снижи глас до дрезгаво мъркане. — „… твоя великолепен чеп. Мечтая отново да го усетя дълбоко в себе си.“

Той притихна.

Тя пусна писмото.

— Удовлетворен ли сте?

— В действителност, Гуднайт… — Той се изправи на дивана и се размърда неловко. — Далеч не съм удовлетворен. Искрено съжалявам, че ви накарах да продължите.

— Добре.

Изи духна една непослушна къдрица от челото си. Изопнатото й тяло гореше, а между бедрата й се бе появило потрепване.

Но най-лошо беше, че от любопитство главата й жужеше като кошер. В какво точно се състоеше великолепието на мъжкия орган? В писмото имаше намеци, помисли си тя. Нещо за безценните сантиметри и дарбата да достига дълбини.

Тя се облакъти на масата и изпъна показалеца си във въздуха. Колко ли дълъг беше, разсъждаваше тя? Може би най-много десет сантиметра? Но десет сантиметра не й се виждаше големина, която да се асоциира чак с великолепие.

Изпъна двата си показалеца един към друг и докосна върховете им. Общата им дължина бе по-внушителна. Но и малко страшничка.

— Гуднайт.

О, боже!

Лакътят й се подхлъзна и по пода се изсипа водопад от листове. Да се благодари на небесата, че херцогът не можеше да я види.

— Да?

— Ще продължите ли с работата си?

— Да. Да, Ваша милост. Разбира се. Да.

Стига вече с тези писъмца от бившите му любовници.

Изи прегледа купчината, като се надяваше да избере нещо суховато и отегчително. Някое сведение за състоянието на посевите с ечемик на арендаторите му. Някое писмо без никакви свидетелства за успеха му на възмъжал, безцеремонен, великолепен развратник.

— Тук има нещо, което е било изпратено с експреса — рече тя и от дъното на купчината измъкна смачкан плик. — Адресирано е до вас в Лондон, но, изглежда, оттам хората ви са го препратили тук.

Той се надигна и я погледна внимателно.

— Прочетете го.

— „Ваша милост“ — започна тя. Преди обаче да продължи нататък, свали писмото. — Колко странно. Досега съм отворила поне двадесет писма. Нито едно от тях не започваше с топъл поздрав. В цялата купчина нямаше нито едно „Скъпи херцоже“ или „Драги Ротбъри“.

— Нищо чудно — изрече той равно. — Така стоят нещата.

Тя се засмя.

— Но надали винаги са стояли така. Все някъде сред тези купища писма трябва да има поне едно, което показва умерена привързаност.

— Мислете така, щом ви харесва. Но не ви съветвам да затаявате дъх.

Наистина ли? Нито едно?

Изи прехапа устна и се почувства неловко, задето беше повдигнала въпроса. Но ако никой не дръзваше да се обърне с нежност към него, то причината сигурно беше суровото му поведение, което възпираше хората. Все някой някъде го обичаше или поне му се възхищаваше. И то не заради финансовите и природните дадености.

Тя се върна към писмото. След два-три реда осъзна, че то е много по-различно от прочетените досега.

— „Ваша милост. В този час вече сте узнали, че съм заминала. Не мислете, че се разкайвам. Съжалявам, най-искрено съжалявам само за едно нещо и то е, че не ми стигна кураж да ви го кажа в очите.“

Ботушите на херцога удариха глухо пода. Той стана. Лицето му бе заплашително. Но не й каза да спре.

— „Съзнавам — продължи да чете Изи, като се покашля, — че в този миг няма да можете да ми простите, но чувствам, че ви дължа обяснение за действията си. Простата истина е, че не бих могла никога да ви обич…“

Листът беше изтръгнат от ръцете й.

Ротбъри го смачка на топка с една ръка и го запрати в камината.

— Маловажно.

Маловажно?

Глупости.

Текстът на писмото беше важен. Толкова важен, че той дори не можа да понесе да го чуе, затова го грабна от ръцете й и унищожи истината.

Ала имаше още един важен факт, с който Изи трябваше да се заеме, и той нямаше нищо общо с кореспонденцията.

Тя се вгледа в него.

— Вие, подъл мошеник такъв! Вие не сте сляп!