Теса Деър
Слепият херцог (24)

Глава 24

Щом зората заструи през прозорците, Изи разтърси спящия си любим. Не й беше приятно да го буди. Той беше тъй красив, загорелите му ръце и крака се подаваха изпод чисто белите чаршафи и пухкавите възглавници.

Изглеждаше спокоен.

Но днес, меко казано, се очертаваше интересен ден. Той не биваше да го проспива.

— Рансъм. — Тя го побутна по раменете.

Той се сепна.

— Какво? Какво има?

— Ставайте и се обличайте. Адвокатите пристигат днес. Не знам къде е Дънкан, но сигурно скоро ще се появи.

— За бога, Изи. Да вървят по дяволите адвокатите. Дънкан подаде оставката си. А на мен ми се стори, че оставихме това зад гърба си. Няма да крия повече чувствата ни.

— Аз не ги крия. — Тя се тръшна до него на леглото и разроши косата му. — Просто ви подканям да побързате. Ако още си искате палачинките, сега е моментът.

— О. Е, добре тогава.

След пет минути, надянал смачкани дрехи и незапомнена усмивка, Рансъм я последва по стълбите, а оттам — в кухнята до голямата зала.

Тя запали огъня и взе да изважда купи и лъжици от шкафа.

— Е, как се досетихте?

— От известно време подозирах. Вие описвате залезите като умиращи воини, четете с преправен глас и ми пишете глупави реплики в диалозите ни. Щом изслушах приказките, стана очевидно. Знаех, че сте вие. Изи, не бива повече да отричате и да се преструвате.

Много добре. Няма повече да се преструва. Не и пред него.

Останалият свят не биваше никога да научи истината, но тя не можеше да отрича колко важно е да знае, че този единствен човек я е разгадал. Той се бе взрял отвъд очакванията и общественото мнение и бе видял истинската Изи.

— Вие наистина сте ги харесали? — Това беше най-глупавият въпрос и тя се смъмри подобаващо.

Той я подръпна за косата.

— „Харесал“ не е думата.

„Ами тогава коя?“, почуди се тя.

Възхитили са го? Оценил ги е? Бил е запленен от тях?

Обикнал ги е?

Не беше нужно той да изрича думата, рече си тя. Но тайничко не спираше да се надява.

— Защо не ми казахте? — попита я той. — И защо не си признаете пред света? Ако аз бях написал най-известната книга в Англия, нямаше да спра да бия тъпана.

Той полудя ли?

— Естествено, че не мога да кажа на никого. Не и без да помрача радостта на хората и да изкарам баща си измамник.

— Баща ви е бил измамник. Страхлив, безсрамен измамник, който си е приписал цялата слава за упорития ви труд.

Тя поклати глава и извади яйцата от шкафа.

— В началото той ме закриляше. Аз бях съвсем малка. Издателите нямаше да погледнат приказките, ако знаеха, че аз съм ги писала. Аз не търсех внимание, не исках поклонници. Почитта на хората радваше баща ми. А на мен писането ми носеше радост.

— Докато той е умрял и вие сте изгубили всичко. Не ви ли липсва сега?

— Разбира се, че ми липсва. Ужасно. — Дори в момента, след повече от година, тя усещаше болезнената загуба, която тъй и не можа да се притъпи докрай. — Но как да продължа? Ако опитам да пробутам приказките уж че са писани от баща ми, те законно ще принадлежат на Мартин. Ако ги изпратя под мое име, издателят ще ми ги върне обратно. Най-вероятно, без да ги прочете.

— Как ще знаете, ако не опитате?

— Вие не разбирате, Рансъм. Не можете да видите.

Той вдигна рязко глава от оскърбление.

— Не разбирам какво общо има слепотата ми с това.

— Всичко. — Тя въздъхна.

Слепотата му беше от огромно значение.

Нито един мъж досега не се бе отнасял с нея така, както той. Тя беше дребничка, безлика, незапомняща се. Върху листа обаче думите й вършеха чудеса. Те въздействаха, будеха възхита. Притежаваха сила.

Но само ако не бяха нейни.

Беше се примирила, че това никога няма да се промени. Тя даваше най-доброто от себе си, когато беше невидима. Затова беше описала себе си със зелени като изумруд очи и гладки, кехлибарени коси. Истинската Изи не беше толкова красива.

Досега. За Рансъм истинската Изи беше достатъчно красива и добра. Той никога нямаше да разбере колко важно беше това за нея. Ала тя щеше да се постарае да му го покаже.

Изи стисна ръката му.

— Нека да ви направя палачинките.

Под погледа му тя взе яйцата и започна да ги чупи в купата.

— Кой ви е научил да правите палачинки? Семейният готвач?

Тя се засмя.

— Нямахме готвач. Единственият доход на баща ми идваше от шепата ученици. Докато приказките не пожънаха успех, парите не ни стигаха за прислуга. — Тя наля мляко в купата, преся отмереното брашно и забърка сместа с лъжица. — Нямахме готвач, нямахме прислужница, нямахме гувернантка. Бяхме само аз и папа̀. Научих се да правя доста неща, но най-много обичах да правя палачинки.

— И тъй значи. В детството сте си били сама готвач, прислужница и гувернантка. А сетне на тринадесет и глава на семейството. — Той обгърна кръста й. — Изкушавам се да взема лъжицата от ръцете ви и да я захвърля през прозореца. Никога вече не бива да правите палачинки.

Тя се усмихна и го целуна по бузата.

— Това е различно. Доставя ми удоволствие заради вас.

Той плъзна ръцете си около кръста й и я притисна здраво. Тя добави щипка сол и захар в купата.

И реши, точно тук в тази кухня, че има още нещо, което иска да му каже.

— Искате ли да научите как продължава приказката? Истинската самоличност на Сенчестия рицар?

— Шегувате ли се? — Той я стисна здраво. — Готов съм да дам почти всичко, за да узная. Всичко, без палачинките. Само тях няма да сложа на масата за преговори.

— И тъй, Улрих виси от онзи парапет. — Тя намери маслото в глинената съдинка. — И тъкмо започва да се изтегля нагоре, когато Сенчестият рицар вади меча си и с един замах прерязва ръката му.

Рансъм сгърчи лице.

— Мили боже! Ама че кръвожадно въображение имате.

— Той увисва на другата. А в това време дъждът се лее, вятърът свисти. Той трябва да удържа не само собствената си тежест, но и тежестта на бронята си. Идва му в повече. Ръката му почва да се изплъзва. Това е краят и двамата го знаят.

Тя остави купата с тестото за палачинки и му поднесе захаросания си пръст. После продължи:

— „Кажи ми — изрича Улрих и вместо на три остава да виси на два пръста. — Преди да ме пратиш на смърт, кажи ми кой си.“ Сенчестият рицар вдига зрителния отвор на шлема си, открива съвсем познатото си лице и казва — тя сниши злокобно глас: — „Улрих. Аз съм брат ти.“

Той остави пръста й да се изплъзне от устата му.

— Не.

— Да.

— Не.

— Да. Обратът не е много оригинален. Мотивът се среща в повечето рицарски произведения. Странстващите рицари неизменно се изправят лице в лице със заклетия си враг, който винаги се оказва техен баща, брат или отдавна изчезнал син.

Тя сложи бучка масло в загретия тиган и изсипа пълна лъжица със сместа.

— Но нали братът на Улрих умира в Кръстоносния поход? — рече Рансъм.

— Така си мисли и Улрих. Той вярва, че Годрик е загинал на бойното поле, но той оцелява. Години са му нужни, за да се завърне в Англия, и на всяка крачка от пътя си мечтае да отмъсти на брат си, който го оставя да умре.

Той поклати глава.

— Сега остава да ми кажете, че Кресида им е сестра.

— Кресида… да им е сестра? Божичко, не. Откъде, за бога, ви хрумна пък това?

— Хубава изненада щеше да бъде. Трябва да признаете.

Тя изсумтя с отвращение и обърна палачинката във въздуха.

— Не може да са брат и сестра. Целували са се.

— Не много страстно.

— Пак си остава целувка. Не са брат и сестра. — Тя се засмя. — Ама че мисъл!

Тя плъзна готовата палачинка в празна чиния. В този миг вратата на кухнята се открехна, Изи вдигна глава и зърна позната фигура с лъскав възел руса коса на главата.

— Изи, ето къде сте били.

Абигейл.

Изи прехапа устни. Какво ли щеше да си помисли дъщерята на викария за нея? Вчерашните декларации на Рансъм не бяха оставили място за неясноти, а ето че сега с измачкани дрехи си правеха палачинки рано сутринта. Фактът, че са любовници, беше очевиден.

И в случай че това не беше достатъчно явно, Рансъм я прегърна през раменете и я притегли към себе си.

— Абигейл — рече Изи. — Добро утро. Аз тъкмо… Тоест ние…

— Спокойно, Изи. — Абигейл влезе в кухнята и дръпна Изи настрани. — Няма да кажа на никого. Всъщност дойдох да ви поискам услуга. Ако някой пита, изкарала съм нощта в замъка.

— О? — На Изи започна да й става ясно. — О. Разбира се, че тук.

— И категорично не съм спала в лагера на моранглианската армия — продължи Абигейл шепнешком — и не съм позволила на господин Бътърфийлд някои умерени, не много рицарски волности. — По бузите й избиха розови петна.

Изи се усмихна.

— Естествено, че не сте.

— Благодаря ви.

— За нищо. За какво са приятелите?

Абигейл я прегърна силно и въздъхна от облекчение.

— А сега — подхвана тя живо, — какво ще правим с тези адвокати? Как ще докажем, че херцогът не е пълен лунатик? Нали не сме се отказали.

Изи погледна Рансъм.

— Не сме се отказали, нали?

— Не сме — рече той. — Нека дойдат. Край на фарсовете. Край на преструвките. Ще отговоря честно на въпросите им. И ако накрая пожелаят да оспорят правото ми да задържа титлата си, ще се видим с тях при върховния съдия.

— Този план ми харесва. Абигейл, можем ли още да разчитаме на помощта ви?

— Естествено.

— Дънкан подаде оставката си — отбеляза Рансъм и се почеса по прорасналата брада. — Но вярвам, че ще успея да го убедя да остане. Като приятел. Ще ни трябва прислужник. — Той погледна Абигейл. — Казахте, че моранглианската армия все още лагерува в околността? Може би ще съумея да ги убедя да се върнат.

Изи не беше тъй сигурна, че предложението му е разумно.

— Рансъм, вие ги засегнахте много вчера. Един господ знае какво си мислят за мен сега. Каквото и да им кажете… предлагам ви да започнете с искрено извинение. И да завършите с думичката „моля ви“.

Той отхапа от палачинката и сви рамене.

— Те са разумни мъже. Сигурен съм, че с кратък разговор ще се разберем.

Но явно нямаше да се разберат тъй лесно.

По-малко от два часа след това Рансъм се намираше в лагера на моранглианците. Обграден, с покрита глава, опрян в гърба меч и вързани отзад ръце.

Отвеждаха го в гората.

Той се опита да надвика дрънченето на броните и качулката на главата си.

— Благородни господа. Знам, че вчера изрекох обидни думи. Но днес идвам с мир. Искам да стана един от вас.

Нещо остро го смушка в бъбреците.

— Човек не става просто ей така един от рицарите на Моранглия. Не е толкова лесно. Има си церемония и обет.

— И изпитание — вмъкна друг.

— Много добре. Ще се подложа на изпитанието ви. Но не може ли да минем без качулката? Аз съм сляп и без това.

Той усети ново смушкване в бъбреците.

— На колене!

Той коленичи. Някой свали чувала.

Рансъм пое жадно глътка свеж въздух.

— Е, какво да направя? Какво трябва да кажа? — Херцогът се покашля. — Аз мигом във вярност се кълна…

Те пак му нахлузиха качулката.

— Но умолявам ви — надигна глас той, — ако бихте вий почакали една проклета секунда…

— Брат Уендъл, той не взима церемонията сериозно — рече един от рицарите. — Нашият орден е свещен. Ние сме тук, защото ни обединява по-висша цел.

Друг се обади:

— Ако го приемем в редиците си, трябва да се отнасяме с него като с един от нас. Като с брат. Мислите ли, че той ще се държи така с нас?

Рансъм сведе глава и успя да се освободи от качулката. Облекчен, повдигна лице и заговори на невидимите мъже край себе си.

— Чуйте ме. Знам. Аз не съм ваш другар. Аз съм кучият син, който ви е пердашил в училище и е взимал джобните ви пари. Но сега съм на земята. В гората. Коленичил в нещо крайно неприятно — ден, след като икономът ми напусна. Говоря сериозно. Сериозен съм в извиненията си за всичко, което казах. И съвсем сериозно се нуждая от помощта ви.

Рансъм не помнеше друг случай в живота си, в който да бе изричал тези слова: Нуждая се от помощта ви. И ето, дори не беше припаднал от унижение.

Първият рицар заговори отново:

— Не позволявайте това да се случи, братко. Той не е истински моранглианец.

— Вече съм — настоя Рансъм. — И сър Уендъл би трябвало да го знае. Той беше на вечеря у викария, когато прочетохме първата част.

— Тогава докажете, че сте достоен — намеси се вторият рицар. — Какви са трите съставки в седемнадесета глава, които Улрих набавя за отварата на вещицата Греймиър?

Мътните го взели! Въпросът беше много конкретен. Рансъм прехвърли спомените си от миналата вечер. Беше слушал внимателно разказа, погълнат изцяло от него, но не си беше водил бележки, дявол да го вземе!

— Пръст от трол, косми от тритон и… пикня от еднорог? По дяволите, откъде да знам!

— Видяхте ли? — рече рицарят. — Не е искрен. Обзалагам се, че дори не знае кои са обещанията на Улрих.

— Почакайте — вирна глава Рансъм. — Знам ги.

Помнеше тази част. Беше хубава. Улрих се разделя с Кресида, преди да се впусне в издирването на Звяра от Къмбърнот, за да го убие. На сбогуване произнася дълга реч.

— „Не се съмнявайте, милейди — започна да рецитира той. — Не се съмнявайте. Аз ще се завърна. Не се съмнявайте в силата ми.“

— В твърдостта ми — поправи го някой и го тупна по гърба, та да запомни. — Не се съмнявайте в твърдостта ми.

— Да, да. — Той заби поглед в калната земя. — Не се съмнявайте в твърдостта ми. Не се съмнявайте в силата ми. Продължава още малко в този дух, има нещо за краля, а сетне „вие оставате кралица на сърцето ми“ и завършва с „за вас, милейди, и за Моранглия!“ — Той вдигна глава. — Ето, това не стига ли?

— Не. — Рансъм позна гласа на Уендъл Бътърфийлд. — Жалка работа!

— Той само ни използва — отново се обади първият рицар. — Щом получи каквото иска, ще ни забрави. Ще ни подминава на улицата. Ще се подиграва на ритуалите ни в луксозните клубове на аристократите. Той не ни разбира.

Рансъм поклати глава.

— Не, не. И мен никой не ме харесва в тези клубове. Повярвайте ми, знам какво значи да бъдеш наруган. Преди седем месеца получих тежка рана и познайте колко хора ме посетиха или ми пожелаха скорошно оздравяване оттогава? Николко. Аз също съм изгнаник.

— Богат изгнаник с високо обществено положение и половин дузина имоти — отбеляза Уендъл.

— В момента. Но ако адвокатите и наследникът ми сполучат в намеренията си, ще изгубя всичко. Не правете грешка, не ви моля за помощ заради себе си. Всичко е заради госпожица Гуднайт. Ако изслушването не мине добре, тя ще изгуби дома на мечтите си. Вземете ме във вашите редици и аз ви се кълна: нас ще ни свързва една по-висша цел. Тя.

Последва дълго мълчание.

Рансъм не знаеше какво повече да каже.

— Ще приема това за тържествената ви клетва. — Сър Уендъл допря притъпен меч до рамото му. — Провъзгласявам ви за сър Рансъм, брат в Ордена на Мака и истински рицар на Моранглия.

Слава богу!

— Орден на Мака — замислен повтори Рансъм, докато режеха въжетата на ръцете му. Той потърка ожулените си китки. — Значи ли това, че сега ще пушим опиум?

— Не — рече Уендъл. А на събрата си добави: — Дайте му медовината.

Поднесоха му плоско шише със сладко, лепкаво вино. Рансъм отпи.

— Не е лошо. Моите благодарности, сър Уендъл.

Сега беше един от тях.

Колко неочаквано. Там, коленичил насред гората, обкръжен от хора, които представляваха отритнатите странници на английските частни училища, Рансъм бе завладян от най-странното и непознато усещане.

Принадлежност.

— И когато не сме на пост — продължи Уендъл, — аз съм господин Уендъл Бътърфийлд, благородник.

— Благородник — повтори Рансъм. — Но… нали не искате да кажете, че сте адвокат?

— О, да, адвокат съм.

— Не знаех, че е разрешено адвокатите да бродят по горите в импровизирани брони.

— Защо не? През работните дни носим дълги черни тоги и напудрени перуки.

Май Уендъл имаше право.

— И дори да съм безполезен като прислужник на масата, мога да реша юридическите ви проблеми. Стига да приемете помощта ми.

Уендъл тикна нещо неясно с телесен цвят пред лицето на Рансъм.

Ръката си.

Последният спазъм на ранената му гордост го удари в гърдите и се загърчи в предсмъртна агония. Не му трябваше помощ да се вдигне на крака, настояваше гордостта му. Не беше нито инвалид, нито дете.

Ала беше човек. Отчаяно влюбен за първи път в живота си. И го грозеше опасност да изгуби цялото си състояние. Както беше казал Дънкан, нуждаеше се от цялата приятелска помощ, която можеше да получи.

Преглътна инстинктивния си отказ и прие ръката на мъжа.

Щом се изправи на крака, Уендъл повика рицарите, които се наредиха в кръг и го докоснаха по раменете и гърба.

— Рицари, отдайте чест!

Юмруците удариха по бронята.

— За дамата на сърцето и за Моранглия!