Теса Деър
Слепият херцог (15)

Глава 15

Изумително. На сутринта, докато преглеждаше пощата на масата, а слънчевата светлина очертаваше силуета й…

Косата й наистина приличаше на октопод.

Дължеше се на начина, по който я носеше, помисли си Рансъм. А може би косата носеше нея. Седеше на главата й на голяма индигова топка. И колкото тя да се стараеше да я защипе, черните тежки къдрици все се измъкваха на всички страни като пипала.

Естествено, това беше съблазнителен, необяснимо еротичен октопод. Рансъм с тревога си мислеше, че така сигурно се зараждат фетишите.

— Избягвате ме, Гуднайт.

Черната й глава се повдигна от писмата.

— Нима?

— Да.

Тя спря.

— Ваша милост, присъствието ми в тази зала в настоящия миг, а и самият ни разговор говорят точно обратното.

— Не казвам, че ви виня. — Той се облегна на дивана и сключи ръце на врата си. — Ако това беше физически възможно, аз също бих се отбягвал.

Тя взе следващото писмо и с безжалостно движение на ножа разцепи печата.

— Не ви отбягвам, Ваша милост. Не знам за какво говорите.

Малка лъжкиня. Отлично знаеше за какво говори.

От нашествието на идиотите насам и от онази върховна открадната прегръдка в каменната постройка, Рансъм беше забелязал значителна промяна в поведението на Изи Гуднайт.

Нови изненадващи посетители не пристигнаха вече и колкото и дълго да се разхождаше нощем из замъка, Рансъм така и не я срещна отново. Тя винаги чакаше нейде наблизо, когато се будеше сутрин, но чудатите разговори за плъхове колкото слонове и слонове с големината на плъхове секнаха.

И макар и странно, Рансъм откри, че му липсват.

А може би тя му липсваше.

— Имам въпрос — прекъсна той четенето й на оценка, отнасяща се до нова схема за инвестиции в парни двигатели. — В Мерлиния има ли дракони?

— Моранглия.

— Тъй де.

— И да имаше, вас какво ви интересува? — попита тя предпазливо.

Той сви рамене.

— Просто се чудех какво ново безумие да очаквам занапред, това е. Дали някой ден няма да осъмна със стадо еднорози, отбили се на гости, или да открия, че под моста ми лагеруват тролове.

— Не. Не, Ваша милост. Няма нито дракони, нито еднорози, нито тролове.

— Добре. — Но Изи едва-що бе прочела докрай новия абзац и той пак я прекъсна: — Какви са новините от лорд Прикованзалеглото?

— Нищо, което да ви заинтригува. — Тя удари юмрук по масата. — Ваша милост, наехте ме да изчета писмата ви. Не да обсъждаме моите.

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре.

Рансъм разбираше какво става. Тя увеличаваше дистанцията помежду им. Значи е интелигентна, благоразумна жена. А това още повече го привличаше. По дяволите.

— Не искам да бъда груба, просто… историите на баща ми обсъждам с всички хора. Нямам нищо против, но когато съм с вас, предпочитам да говорим за нещо друго, все едно какво. Даже за финансовите печалби от земеделските парни машини.

Вероятно това обясняваше нещата. Рансъм почваше да разбира как тези шантави приказки я бяха направили заложник на хорските очаквания.

Но тя скоро трябваше да се освободи от този затвор. Защото вече бяха преполовили грамадата от писма и пратки и той беше сигурен, че надушва какво става.

Някой го крадеше. И този някой ставаше все по-дързък. Отначало несъответстващите суми бяха малки, но постепенно нарастваха до десетки и стотици лири.

В главата му се оформяше хипотеза. Виновникът беше някой писар на служба при адвокатите му. А нищо чудно и някой от самите адвокати. Който и да беше крадецът, беше пристрастен към хазарта — карти или коне. Може би скъпоструваща любовница. А може и да бе решил, че заслужава повече от мизерната заплата, която му плащаха. И тъй бе започнал да краде на дребно така, че никой да не заподозре. Когато това е минало незабелязано, е продължил с по-големи суми.

И един ден е видял шанса си да изкара далеч по-тлъста печалба.

Хората на стария граф Линфорт трябва да са разпитвали тук-там дали могат да купят замъка „Призрак“ за неговата кръщелница. Разбира се, всяко подобно предложение незабавно е било отхвърлено. Всички знаеха, че Рансъм никога не би се съгласил да продаде наследствен замък. Ако крадецът обаче е изготвил фалшиви документи и с тях е отишъл при Линфорт на смъртния му одър, явно е успял да измъкне от умиращия крупна сума.

Дотук това беше само хипотеза, но в нея имаше повече логика, отколкото в други възможности. И ако догадките на Рансъм се окажеха верни, това би направило продажбата невалидна.

Скоро Изи Гуднайт щеше да остане без дом. За пореден път.

— Още няколко седмици и ще приключим — рече той. — Помислихте ли къде ще отидете?

— Би трябвало аз да ви попитам. Аз никъде няма да ходя.

— А трябва. Точно там е работата, Гуднайт. Трябва да попътувате. — Той седна и се приведе, подпрял ръце на коленете си. — Войните свършиха. Хората с пари отново поемат на пътешествия. Намерете някоя палава старица, която иска да обиколи Европа. Някоя, която си търси компаньонка, за да й чете с преправен глас по време на тягостните корабни пътешествия, да прави скици на голи статуи, които тя ще събира в кутия за спомен, и да разхожда декоративното й кученце два пъти на ден. Ще видите Париж, Виена, Атина, Рим.

Дори от мястото си на дивана той зърна как широката й, виненочервена уста се разтяга в усмивка. Това беше първата й усмивка от дни насам.

— За зла участ не познавам ни една богата, палава старица с декоративно кученце. Но хубаво приключение щеше да бъде.

Решено, значи. Той също не познаваше старици, които да отговарят на описанието. Но ще намери. Ако трябва, ще наеме някоя позастаряла актриса от театър „Друри Лейн“, за да изиграе ролята на леля му „Как Изглеждаше Лицето й“, и сам ще поеме разноските по цялото пътуване.

Беше време Изи Гуднайт да спре да живее в чужди книги с приказки. Тя трябваше да види света, а не да стои в прашните замъци и старомодните английски селца. Рансъм не можеше да й предложи всичко, от което тя се нуждаеше и което заслужаваше. Но това поне можеше да направи за нея.

Решението успокои съвестта му, а в това време тя взе ново писмо от купчината, съкращавайки времето, което й оставаше в замъка с още няколко минути. Още една песъчинка се изтърколи в пясъчния часовник.

След известно време преустанови работата си.

— Това стига за днес. — Гласът й прозвуча бодро, когато добави: — Отивам горе да се преоблека за вечеря.

— Ще се облечете официално за вечеря?

Това беше новост. Официални вечери тук никога нямаше. Госпожица Пелъм и тя вечеряха в кухнята с Дънкан… или той поне така си мислеше. Рансъм вечеряше отделно.

— Привършихме с трапезарията вчера. С Дънкан и госпожица Пелъм. Затова решихме да си починем от чистенето и да го отпразнуваме с официална вечеря. — Тя се надигна от стола си. — Госпожица Пелъм цял ден подготвя менюто.

Той се почеса по гъстите бакенбарди.

— Не знаех.

— Аз… — Гласът й се смекчи до онази нежна нота див мед. — О, съжалявам. Трябваше да съобразя да ви кажа. Засегнахте ли се?

— Моля? — Той скръсти ръце на гърдите си. — Не говорете глупости. Чувствата ми — не признавам, че имам чувства, забележете — не са засегнати.

— Не сме искали да ви изолираме. Добре дошли сте да вечеряте с нас, разбира се. Просто… никога не идвате. Никога не вечеряте с нас.

Денят преваляше и зрението му отслабваше. Тя беше блуждаещо тъмносиво петно в море от светлосива мъгла. Не можеше да прецени дали поканата й е искрена, или е от съжаление.

Но и бездруго това нямаше значение. Тя имаше право; той никога не вечеряше с тяхната групичка. По разбираеми причини.

Херцогът стана на крака.

— Гуднайт, оценявам щедрата ви покана да присъствам на тази вечеря, платена с моите пари в моя собствен дом, но…

— О, моля ви, елате!

Думите й се изплъзнаха — импулсивни и не по-малко необмислени от съпътстващия ги жест.

Тя го улови за ръката.

Взе я в своята и я стисна. Нежно. Сякаш херцогът беше сърдито дете, което се нуждаеше от малко съчувствие и поощрение.

Или поне той смяташе, че тези жестове карат човека да се чувства така. Детството му бе минало изцяло лишено от съчувствие и поощрение.

— Ще се радвам, ако дойдете да вечеряте с нас, Рансъм. Дори само защото това означава човек на масата, дето пет пари не дава кой е Сенчестият рицар.

Той се намръщи.

— За какво говорите?

— Именно. — Тя пак стисна ръката му. — Това е най-хубавото нещо, което са ми казвали от дълго време насам. Моля ви, елате на вечерята и донесете своето зло и прозаично лице. Моля ви.

— Казах на херцога за вечерята ни тази вечер. — Изи си пое шумно дъх, а в това време госпожица Пелъм пристегна връзките на корсета й. — Поканих го да дойде.

— О, чудесно. — Госпожица Пелъм стегна пак връзките.

— Той отказа.

Ново пристягане.

— О. Колко жалко.

Колко ли пъти още ще може да събере кураж да поговори с него, чудеше се Изи. Ротбъри беше много вироглав и твърдо решен да живее в уединение. Откакто бе чула разказа на Дънкан, тя не знаеше какво да мисли. Дали херцогът страдаше по изгубената си годеница? Дали изпитваше гняв от загубата на зрението и независимостта си? Или беше просто един зарязан мъж, който ближеше раните на гордостта си?

Във всеки случай той трябваше пак да се върне към света, и то скоро.

Досега Изи бе изчела повече от половината му писма и у нея се бяха породили съмнения. Без убедителни доказателства тя не се решаваше да отвори дума за тях. Но беше почти сигурна, че адвокатите на херцога кроят заговор срещу него. Поради каква причина, не й идваше наум. Той обаче рискуваше да изгуби далеч повече от този замък, ако скоро не се завърнеше към Англия на живите.

Вечерята можеше да бъде стъпка в правилната посока.

Но, уви.

Госпожица Пелъм пристегна още веднъж корсета. Изи сгърчи лице и тя се извини:

— Съжалявам, госпожице Гуднайт. Но трябва да го стегна здраво, иначе роклята няма да ви стане.

Тя помогна на Изи да се намъкне в роклята от маковочервена коприна, която, разбира се, принадлежеше на госпожица Пелъм. Гардеробът на Изи не предлагаше нищо подходящо за вечеря като тази.

— О, цветът ви подхожда. Макар и да ви е възтесничка горе.

Горната част наистина беше тясна. Гърдите й бяха две бели, потрепващи кълба, които преливаха от деколтето. Доста скандални одежди за малката Изи Гуднайт. Но нали имаше шал, а и там щяха да бъдат само госпожица Пелъм и Дънкан.

— Обещавам да не преяждам. — Изи приглади с длани пищната червена коприна. — Благодаря ви много, че ми я заехте.

— Няма нищо. Радвам се да помогна. — Госпожица Пелъм надяна дългата си до лакътя ръкавица и я поднесе на Изи да я закопчае. — Ужасно много време мина, а багажът ви още не е пристигнал.

— Да, така е. — Докато Изи закопчаваше ръкавицата, гърдите й се свиха гузно.

— Всичко наред ли е, госпожице Гуднайт?

— Просто ми се иска…

Просто ми се ще да не ми се налага да ви лъжа. Да не ви завиждам тъй ядно за златистите ви коси, червените ви бузи и самочувствието ви. И ми се иска да можех да ви накарам вие да ми завидите, като си призная за всичко, което сторих с херцога.

— Просто ми се иска да ме наричате Изи.

Ветрилото на госпожица Пелъм изтрака на пода. На лицето й грейна ярка, слънчева усмивка.

— Наистина ли?

— Да, разбира се.

— Тогава вие трябва да ме наричате Абигейл.

— Ще се радвам.

Госпожица Пелъм, Абигейл, я прегърна силно.

— О, знаех си! Знаех си, че ще станем приятелки!

Приятелки.

Колко необичайно. Изи никога не би си помислила, че може да се сприятели с жена като Абигейл. Абигейлите от юношеството й се бяха отнасяли към свенливата, непохватна Изи с презрение, дори с жестокост. Наричаха я Чорлавата Изи, Вещерска метла, Разплетена кошница, Плашило… списъкът нямаше край.

Ала това беше отдавна, напомни си тя. Двете с Абигейл бяха станали жени и може би беше нечестно да не даде шанс на приятелството им.

Абигейл се отдръпна.

— Щом вече сме приятелки, ще ми позволите ли да ви оправя косата? — Тя взе една от щръкналите къдрици на Изи и я погледна съжалително. — Имам рецепта за смес от жълтък и розова вода, която ще направи косата ви гладка като коприна.

Изи понечи да възрази, че сместа няма да помогне. Беше опитвала всичко, известно на женския пол, но без резултат.

Обаче Абигейл не искаше да чуе.

Тя обърна Изи към огледалото.

— Ще видите. С подходяща прическа и нова светла панделка… косата ви ще стане почти красива.

Почти.

Изи взе шала си, като се мъчеше да не обръща внимание на неволната обида.

— Да слизаме на вечеря.

Абигейл пое ръката й.

— Добре, да вървим. Имам няколко въпроса, които пазех за тази вечер.

О, божичко!

Трябва да й се признае, че Абигейл изтрая, докато свършат със супата, и чак тогава начена разпита си.

Устните й се огънаха в извинителна усмивка.

— Сигурно ви е ясно какво ще попитам.

Имам чувството, че знам.

— Простете ми. Не мога да се стърпя. — Абигейл сниши гласа си до шепот. — Сенчестият рицар. Кой е той всъщност? Не се бойте, никому няма да кажа.

Изи остави напрежението да вземе връх, докато тя преглъщаше крем супата от пащърнак, и без да бърза, се порадва на разкоша.

Цели два дни бяха работили в трапезарията — бяха варосали стените, изтупали килима, полирали мебелите и поправили столовете. Денем избледнелите петна по килима и драскотините по ламперията още се забелязваха.

Но на светлината от свещта…? О, всичко изглеждаше вълшебно.

Цялата стая сияеше. Масата беше застлана с чиста, бяла, добре изгладена покривка, а предметите — от най-малката лъжичка до най-големия свещник — бяха излъскани до блясък. Нямаше да е по-красиво, ако бяха втъкали диаманти. Кристалните чаши взеха назаем от викария, но всичко друго беше на замъка. Дънкан беше намерил ракла със сребърни прибори и две сандъчета с порцелан, опакован в слама, които, скрити под дъските в мазето, бяха останали незаграбени.

Високият таван над главите им създаваше усещането за величие, но иначе наоколо цареше чувство на уют и топлина, а във въздуха се виеше ароматът на печено агне.

Като в истински дом.

— Е? — подкани я Абигейл.

Да, да. Сенчестият рицар.

— Боя се, че не знам. Баща ми така и не ми каза. Не знам нищо повече от онова, което беше отпечатано в списанието.

— Нито за Кресида и Улрих? О, не понасям мисълта, че са останали разделени. Дали се женят, раждат ли деца, както винаги съм се надявала и мечтала?

— Сигурно, щом така сте се надявали и мечтали. Знам, че читателите се почувстваха разочаровани от недовършените приказки. Но за мен има известна красота в това, че Улрих остана да виси, и то буквално. Така приказките ще имат толкова щастливи завършеци, колкото могат да си представят читателите.

Дано с това въпросът да се приключи.

— О, но това не стига. — Госпожица Пелъм въздъхна. — Ами онзи евнух? Имам подозрения за него. Надали сър Хенри някога…

— За бога! Оставете я!

Гневното избухване сепна всички.

Защото дойде от херцога.

Рансъм стоеше на прага. А Изи съжали, че бе използвала думите „величие“ и „разкош“ за трапезарията, защото сега не й останаха думи, с които да опише Ротбъри.

Е, може би й остана една.

Великолепен.

Гладко избръснат, чист и облечен с черен фрак, който му прилягаше отлично. И явно се бе спретнал без ничия помощ, ако се съдеше по смайването на Дънкан, когато стана на крака. Горкият човек явно се уплаши, че са му намерили заместник.

Изи обаче не вярваше в това, като съдеше по неподходящия цвят на жилетката му и прясната, тънка като косъм резка по брадата му.

Сигурно беше глупаво. Но за Изи тъничката червена черта беше по-смела и дръзка от белега, разсичащ челото му.

— Това е той — прошепна Абигейл от отсрещната страна на масата. — Херцогът.

— Знам — измърмори Изи.

— Защо ли е слязъл? Как мислите, дали е увлечен по вас?

Изи се щипна по носа. Божичко. Защо това момиче не разбираше, че Рансъм чува всяка нейна дума?

— Сигурно е увлечен по вас — продължи да шепне Абигейл. — Няма ли да е вълнуващо? Вие може да го накарате да повярва в любовта и ро…

Херцогът се покашля.

— Ваша милост — рече Дънкан. — Простете ми. Не ви очаквахме…

— Седни. — Рансъм намери стола на челното място и го издърпа. — Не съм дошъл, за да те карам да работиш.

— Искате ли супа? — Абигейл даде знак на едно от момичетата, които скоро бяха наели за прислужници.

— Само вино. Не съм дошъл и да ям.

Настъпи мълчание. В ума на всички се въртеше въпросът, който никой не се осмеляваше да зададе на глас. Щом не бе слязъл, за да вечеря и да му прислужват… тогава какво търсеше тук?

— Дайте почивка на госпожица Гуднайт от Морбидия. — Той седна. — Има и други теми за разговор.

— Всичко е наред — каза Изи, мъчейки се да удържи пораженията върху приятната атмосфера на вечерта. — Наистина. Нямам нищо против.

— Аз имам против от ваше име.

Ах. Ето защо беше дошъл на вечерята. Да се застъпи за нея. Да бъде нейният груб, непристоен герой. Ако прекрасната й супа нямаше да иде по дяволите, Изи щеше да избухне в сълзи.

Той почука с вилица по чинията си.

— Нали днешната вечеря е за почивка.

— Да, Ваша милост — отвърна Абигейл.

— Тогава искам да си почина от приказките. Освен ако рицарите и девойките в тях не се хвърлят в постелите си за плътски наслади, не искам да слушам.

Бузите на Абигейл пламнаха в нежно розово.

— Ваша милост. Те не правят нищо подобно.

— Тогава не ме интересуват.

— Е, това е, госпожице Пелъм — намеси се Изи. — Херцогът не желае да слуша.

— Защото не знае какво изпуска. Трябва да преживее самите приказки. След вечерята можем да му почетем.

Прислужницата махна супата и сложи поднос пред херцога. Вдигна сребърния капак и отдолу се показа агнешки врат с хрупкава кафява коричка.

Рансъм отпи от виното си.

— Нали не чакате аз да го разрежа.

Опомнил се, Дънкан взе ножа, отряза по едно парче на дамите, а сетне сложи и на себе си. Рансъм отказа да си вземе от агнешкото.

Изи се почувства неловко заради него. Ето защо не слизаше да се храни с тях. Като благородник, той трябваше да нареже дивеча и печеното месо — задача, непосилна за него. Особено в края на деня, когато зрението му значително отслабваше.

Тя погледна агнешкия котлет пред себе си. Дори чинията с храна беше тест, на който той беше обречен да се провали. Тя затвори за миг очи и се опита да си представи как ще нареже месото на парченца, като не вижда. Може би, ако упорстваше, накрая щеше да се научи криво-ляво. Но ако искаше да се научи с изтънченост, с приличие? Успехът й не беше тъй сигурен.

Известно време те си подаваха ястията и се хранеха в мълчание. Рансъм продължаваше да пие, което не вещаеше нищо добро.

Когато десертът — прекрасен пай със свежи горски плодове — беше сервиран, Абигейл стана от масата и скоро се върна с голямата си подвързана книга. Явно не беше забравила обещанието си да им почете.

— Така — подхвана тя. — „Приказки за лека нощ“. Тази вечер ще започнем от началото.

Рансъм изруга под нос:

— Няма ли спасение от това?

— Моля ви, не ги четете — настоя Изи. — Той не бива изобщо да ги чува. Но ако все пак четете, спестете му поне началото. Баща ми се срамуваше от тези глави в онези първи години. Смяташе, че не са най-доброто, което е написал.

— Но това е началото. Човек трябва да започва от началото. Помнете ми думата, Ваша милост. Скоро ще потънете в разказа за Кресида и Улрих.

Госпожица Пелъм отвори книгата си, а Изи бе връхлетяна от непреодолимото желание да се пъхне под килима. И да заживее там през следващите няколко години. Да царува от добро сърце като почти красивата кралица на домашните гадинки.

— Част първа — прочете на глас госпожица Пелъм. — Над Англия се беше свечерило. В малко селце извън града имало една къщичка. Къщичка с каменен покрив и свещ на всеки прозорец. А в нея имало стая. Стая със сребърни луни и златни звезди, нарисувани по тавана. В стаята имало легло. Легло с пурпурна завивка. В леглото имало момиченце. То се казвало Изи Гуднайт и все не щяло да заспи.

Сконфузена, Изи хвърли поглед към Рансъм на челното място на масата. Добре че все пак не беше ял нищо. Имаше такъв вид, сякаш с мъка щеше да задържи храната в стомаха си.

Госпожица Пелъм продължи да чете с детско гласче:

— Татко, ще ми разкажеш ли приказка? — примоли се малкото момиченце.

— Стана късно, Изи, малката ми — отвърнах аз.

— Моля те, татко. Страх ме е от тъмното. А от твоите приказки сънувам чудни сънища.

О, боже. Той простена. Едва чуто, но си беше стон. Изи също изпъшка.

Срамът скоро щеше да стане непоносим. Съвсем непоносим.

— Добре тогава — продължи Абигейл. — Угаси свещта, мила моя Изи, и аз ще ти разкажа една приказка. Някога, когато по земята живеели храбри рицари и красиви девици, живеело и едно хубаво и безстрашно момиче на име Кресида. Тя имала очи, зелени като изумруди, и кехлибарени коси, меки като свила.

Изи се подготви. Ето, започваше се. Нейното вечно проклятие от три думи. Тя изрече словата безгласно, докато госпожица Пелъм ги произнасяше:

— Точно като теб.

Госпожица Пелъм вдигна глава от книгата и погледна Изи в очите.

— Не е ли чудно? Трябва да призная, че все това се питам, откакто се запознахме. Дънкан, вас не ви ли гложди?

Дънкан кимна.

— Да си призная, госпожице Пелъм, и мен ме гложди.

— Изи, на този въпрос все ще можете да ни отговорите. Защо баща ви ви е описал с очи, зелени като изумруди, и лъскави, кехлибарени коси?

— Аз…

О, боже. Изи така и не се научи как да обяснява това. Нима отговорът не беше очевиден? Изи от приказките трябваше да е различна. Защото кой ще иска да чете приказка за някое смешно момиченце с рошава черна коса и светлосини очи. А още по-малко да си представя, че е на нейно място. Защото тя, истинската Изи Гуднайт, най-много можеше да се надява да бъде почти красива.

Защото тя не беше достойна.

— Защото баща й е бил магаре — рече Рансъм. — Очевидно.

Абигейл и Дънкан ахнаха едновременно.

— Не — обади се Абигейл. — Много грешите, Ваша милост. Сър Хенри беше… той е бил най-добрият, любвеобилен баща, за когото едно момиче може да мечтае. Нали, Изи?

Рансъм отново й спести неудобството да отговори.

— Много добре, оттеглям думите си. Баща й е бил хитро магаре. Всички е успял да измами. Но ако добрият сър Хенри е бил такъв добряк и любещ баща, защо не е оставил на дъщеря си сигурен доход и уютен дом?

— Ваша милост, смъртта му дойде много неочаквано — намеси се Дънкан. — Трагедия.

— Наистина беше ненадейна — вмъкна Изи.

Абигейл се протегна през масата и взе ръката й.

— Сигурно е било съкрушително. Цялата страна скърбеше с вас.

Рансъм поклати глава.

— Това не е извинение. На пръсти се броят в живота истински непредвидимите случайности и смъртта е една от тях. — Той махна да му сипят още вино. — Ако питате мен, сър Хенри Гуднайт не е бил по-добър от амбулантен търговец на долнокачествен джин или търговец на опиум. Пробутвал е на хората сантименталните си приказки, а сетне продължавал да ги тъпче с нови, без да го е грижа колко народ е удавил здравия си разум в това сладникаво блато.

Изи си каза, че речта му отива твърде далеч.

— Не сте длъжен да се възхищавате на приказките на баща ми — рече тя. — Но не говорете с пренебрежение за читателите и идеята за любовта. Кресида и Улрих са просто герои. Моранглия е напълно измислена. Любовта обаче съществува. Тя е навсякъде край нас.

Той тръшна чашата с вино и завъртя глава, сякаш оглеждаше залата.

— Къде?

Тя не знаеше какво да му отвърне.

— Нима очаквате да ви я посоча като архитектурна забележителност? Ето я там, поставена в рамка, виси на стената.

— Вие казахте, че любовта е навсякъде край нас. Е, къде е? На тази маса седим четирима души, все възрастни хора. Нито един роман. Нито един пример за любов.

— Но…

— Какво „но“? Положението ви не е тайна за никого, госпожице Гуднайт. Заради приказките на баща ви сте обречена да останете стара мома. — Той посочи иконома. — Нашият Дънкан десет години вехна тук по една лондонска слугиня. Ирландка с буйни къдрици и още по-буйни гърди. Тя не го погледна повече от веднъж.

Дънкан понечи вяло да възрази, но Рансъм не му обърна внимание.

Той се извърна към Абигейл.

— Ами вие, госпожице Пелъм? Вие сте весела и, както се говори, хубавица. Баща ви е джентълмен. Къде са вашите ухажори?

Абигейл зяпаше нахапания си пай.

— Имах един.

— Аха. И къде е сега този един?

— Замина моряк — отвърна тя. — Зестрата ми е малка, а той беше втори син без никакво състояние. Нещата така и не стигнаха по-далеч от приятелство. — Тя се усмихна едва. — Навярно не ни е било писано да се оженим.

Рансъм подпря крак на крака на стола.

— Ето на̀. Виждате ли? За пореден път студената действителност потъпква чувствата. — Той посочи с ръка от Изи и Абигейл до Дънкан. — Пренебрегната, нежелана, отхвърлен. Ни един щастлив край в кръга ни.

— Не е честно — възрази Изи. — Нашите истории не са завършили. Освен това ние сме четирима души в необятен свят. Аз всеки ден получавам писма от читателите на баща си. Хора с най-различни професии, които…

— Които са отчаяни и заблудени?

— Които вярват в любовта.

Той се облегна назад равнодушно.

— Все същото.

— Изобщо не е същото.

Изи го изгледа. Не разбираше защо бе станало тъй важно за нея да защити мнението си. Ако херцогът желаеше да изживее остатъка от живота си в горчивина и самота, това си беше негово право. Но самодоволството му я караше да се наежи. Той не просто обиждаше любовта. Той обиждаше нейните приятели, познати. Собствения й тежък труд.

Най-съкровените копнежи на сърцето й.

Това не беше академичен спор. Спорът беше личен. Ако не съумееше да защити идеята за вечно щастие, как би могла да храни надежди за себе си?

Тя опита отново:

— Всички… е, почти всички… разбират, че приказките на баща ми са само приказки. Но любовта не е заблуда. — И след като той изсумтя изумен, тя настоя: — Не е.

Изведнъж й хрумна нещо.

— Почакайте. — Стана от масата и тръгна заднешком към стълбите. — Почакайте ме тук за малко и аз ще ви докажа.

Хукна към горния етаж, после по коридора и накрая изтопурка нагоре по тридесет и четирите стъпала към кулата. Там взе да рови в писмата си, докато намери плика, който търсеше, стисна го в ръка и се спусна надолу.

Върна се запъхтяна и тържествуваща.

— Ето — рече, като стискаше старото писмо. — В ръцете си държа доказателство, че приказките на баща ми са променяли човешки животи. Доказателство, че любовта винаги ще тържествува.

— Трябва да се подкрепя. — Херцогът вдигна чашата си и пресуши до дъно виното. — Продължавайте.

Изи разгъна писмото и започна да чете:

— „Драга госпожице Гуднайт,

С вас никога не сме се срещали, но аз ви чувствам като своя близка приятелка. Дори сестра. Моята гувернантка започна да ми чете приказките на баща ви още когато бях шестгодишно момиченце и откакто се помня, добрите хора от Моранглия винаги са населявали сънищата ми, както сигурно и вашите. Когато научих за преждевременната смърт на сър Хенри, месеци наред плаках всяка нощ.

Вече пораснах, както навярно и вие. Тази година баща ми ме сгоди за кандидат, когото не желая. Макар да не е жесток и зъл човек, той е безчувствен и студен. Сигурна съм, че не ме обича и никога не ще ме заобича. Той иска да ме притежава и се зае да постигне целта си с по-малко чувство и уважение, отколкото демонстрира купувачът на коне. Мисълта да заживея с него ме ужасява.

Това ще ви прозвучи съвсем познато. Не съм ли и аз като Кресида в тридесет и пета глава, когато баща й я сгодява за онзи ужасен лорд Даркскъл^[1]? С изключение на кулата без прозорци и услужливите мишки, разбира се.

И както става с Кресида, моето сърце отдавна принадлежи на друг. О, госпожице Гуднайт! Ще ми се да го познавахте. И той като Улрих произлиза от беден род. Но неведнъж е доказвал колко струва с разбирането и предаността си, които не съм намирала даже у най-близките си приятели и роднини. Обичам го с цялата си душа.

Изправена съм пред страшен избор. Но потърсих съвета на сърцето си и взех смело решение.

Ще последвам примера на Кресида и ще избягам. Със или без помощта на мишките.

Не се съмнявайте. Утре ще се съберем с моята истинска любов и заедно ще се впуснем в приключението на живота ни. Дължим всички благодарности на вас, госпожице Гуднайт, и на скъпия ви баща, който живее в приказките си и в сърцата на цяла Англия.“

Една сълза гореше в крайчеца на окото на Изи, когато вдигна глава.

— Подписано е: „Искрено ваша в безкрайната си благодарност, лейди Емили Ривърдейл“.

Тя свали победоносно писмото. Ето на̀. Рансъм не може да не се развълнува, като чуе написаното.

И херцогът действително беше развълнуван.

Без да продума, той се надигна от стола си. Изправи се начело на масата — висок, мрачен, заплашителен като буреносен облак. Ръцете му бяха свити в юмруци. Изи очакваше всеки миг да започне да хвърля гръмотевици.

Косъмчетата по врата й настръхнаха.

Неизменният, добър Дънкан махаше с ръце, обезумял, за да привлече вниманието й.

— Какво има? — прошепна Изи на иконома. — Какво става?

Дънкан посочи писмото в ръката й с облещени очи и изрече безгласно: Това.

Това?

Ротбъри напусна гневно трапезарията, а тя прегледа набързо писмото, търсейки думите, които бяха причинили такава неочаквана, непоносима обида. Нищо, докато…

Докато погледът й падна върху името на подателя. Сърцето и стомахът й смениха местата си.

О, не. Не.

Емили Ривърдейл.

Лейди Шемили Ливърпейл.